izvori

 

 

Аграрни отношения в българските земи през XV – XVII в.

 

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III

 

I. Поземлена собственост и видове феодални владения
 

Из „Законника" на Сюлейман Законодател

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 68. Превод на Г. Гълъбов, Ат. Христов от Osmanli Kanunnameleri, ΜТΜ, с. I, s. I, 1915.

 

Земите в Рум [елийския] край се наричат арз-и мири. Тимариотът, който въз основа на берат или тезкере е овластен да разрешава [прехвърлянето на владение на горните земи], когато [подвластните му] раи и население продават правото си на владение, той взема [събира] обичайните данъци и шериатски берии. Понеже нито тимариотът, нито владелецът нямат право на голата собственост [ракабе-и арз] на тази категория мирийски земи, затова те не могат да ги продават, нито да ги вакафират, нито да ги даряват. Но позволено е даването им под наем за временно ползване [иджаре ве иаре]. Обаче съгласно закона допуска се продажба с прехвърляне на владението. Допуска се също така наследяването им от мъжките деца.

Всичката земя на този благословен рай е арз-и мемлекет [държавна земя]. Голата собственост [ракабе-и арз] принадлежи на държавното съкровище. Владението на раята под формата на наем първоначално е с тапия. Раите, които я владеят, плащат на спахията харадж-и мувазаф и харадж-и мукасеме, но не могат да я продават, нито да я отчуждават [прехвърлят собствеността ѝ]; когато умрат и оставят синове, последните я владеят, както и бащите им; ако не оставят [синове], спахиите я дават на друго лице с тапия.

Земите, които притежава раята, не са нито юшурие, нито хараджие; те са само държавни земи [арз-и мемлекет], известни под името арз-и мири [мирийски земи]. Голата им собственост е на бейтюлмала [държавното съкровище]; на раята е прехвърлено само владението. Те ги орат и жънат и плащат харадж-и мувазаф под названието чифт акчеси или някъде под названието тасма акчеси и харадж-и мукасеме под название юшур.

Когато раята умре и остави син, последният владее [земята] като него [баща си]; никой не може да се меси. Ако не остави син, спахията я дава на друго лице с тапия.

 

Из Подробен регистър на хасове и тимари

в Софийско от 1462-1463

 

Печата се по ТИБИ, II, с. 97 — 103. Превод на Н. Тодоров от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. OAK 85/20.

 

Тимар на Илиас, син на силяхдар Махмуд.

Село Кумарица, от дела на споменатия Илиас, син на силяхдар Махмуд.

Стар Бойко, Койко, син на Кошимир; Дабижив, син на Котимир; Иван, син на Бранико; Стоян, син на Тихослав; Петко, син на Рад; Драчо стар; Нанко, син на Драчо; Хали, син на Иван — неженен; Станчо, син на Тодор — неженен; Богдан, син на Радослав; Руси, син на Радослав; Койко, син на Мирослав; Тодор, син на Койко — неженен; Стали, син на Радослав — неженен; Рад, син на Мирослав; стар Кънде; Доброй, син на Милчо; Пръве Бекерин; Рад, син на Иван; Духли, син на Иван; Радослав, син на Иван; Братой Бекерин; Петко, син на Радослав — неженен; вдовица Цура; Мирчо, син на Обрад; Иван, син на Радκο; Радослав, син на Миле; вдовица Драгана.

Домакинства — 22, вдовици — 2, неженени — 5, испеч — 687 [акчета].

Пшеница — 86 килета, ечемик — 66 килета, овес — 30 килета, просо — 10 килета, десятък от градини — 30 акчета, десятък от лен — 4 акчета, ресм-и хюк — 13 акчета, будухава — 60 акчета, всичко — 2088 [акчета].

Тимар на Солак Хошкадем, гулам-и мир

Град София, от дела на споменатия гулам-и мир Хошкадем: Пенко, син на Обрад; Реян, син Пондю; Тодор, син на Беро; Тодор, брат на Василко; Драгошин, син на Продан; Стойко, син на Новак; Стойко, син на Стойко; вдовица Драгоя; вдовица Рада.

Домакинства — 7, вдовици — 2, приблизителен доход — 197 [акчета].

Споменатото село Батковци, от дела на споменатия гулам-и мир Хошкадем:

Пръфо, син на Михаил, Худо, син на Пройко; Богой, син на Радица; Иван, син на Богой; Драли, син на Драгоман; Станчо, Радослав, син на Драгоман; Дамян, син на Радомир; поп, син домир; вдовица Виликослава; вдовица Ружа; вдовица Рахна.

Домакинства — 9, вдовици — 3, испенч — 243 [акчета].

Пшеница — 25 килета, ечемик — 20 килета, десятък от лози - 20 медрета, десятък от плодове — 10 акчета, десятък от лен - 5 акчета, ресм-и хюк — 10 акчета, [налог от] воденици на раята - 30 акчета, бадухава,— 24 [акчета], всичко — 762 [акчета]

Тимар на топчията Яко

Село Банка, от тимара на споменатия Яко:

Доброслав, син на поп; Богдан, негов син; Иван, син на Доброслав; Иван, син на Радой; Крайслав, брат на Вихне; Нанчо, син на Крайслав; Тодор, син на Доброшин; Станислав, син на Драгия; Тодор, син на Добри; Богдан, брат на Муси; Тодор, син на Иванко; Стоян, син на Брайко; Иван, син на Стойко; вдовица Рада; вдовица Ясена; вдовица Стая.

Домакинства — 13, вдовици — 3, испенч — 343 [акчета].

Пшеница — 40 килета, ечемик — 10 килета, овес — 10 килета, просо - 20 килета, десятък от кошери — 30 акчета, десятък от градини - 20 акчета, десятък от лен — 4 акчета, ресм-и хюк — 0 акчета, [налог от] воденици на раята — 15 акчета, бадухава - 25 акчета, всичко — 993 [акчета].

Село Райловци, от дела на споменатия топчия Яко:

Братия, син на Стойко; Добри, син на Братия; Иван, син на Стойко; Koйo, син на Стайко; Размир, син на Храно; Добри, негов син; Радой [от] Загорие; Иван, негов син; Драган, син на Радой.

Домакинства — 9, испенч — 225 [акчета].

Пшеница - 20 килета, ечемик 10 килета, овес — 10 килета, бадухава — 18 акчета, всичко — 513 [акчета].

 

Из Съкратен регистър на хасове, зеамети и тимари

в Никополския санджак от 1479 — 1480 г.

 

Печата се по ТИБИ, II, с. 161 — 165.

 

Хас на мириливата на Никопол, във владение на Искендер бей.

Град Търново: домакинства мюсюлмани в крепостта — 28, домакинства мюсюлмани — 104, домакинства неверници — 372, вдовици — 64, приход — 49 789 [акчета].

Село Добромирка, владение на мириливата: домакинства мюсюлмани — 1, домакинства неверници — 75, приход — 6843 [акчета].

Село..., владение на мириливата: домакинства — 75, вдовици — 6, приход — 7272 [акчета].

Село Серговец, владение на мириливата: домакинства мюсюлмани — 1, домакинства неверници — 18, вдовици - 3, приход — 1969 [акчета].

Село Ешекли Кавадар, владение на мириливата: домакинства — 14, приход — 1090 [акчета].

Село Средна Липница, владение на мириливата: домакинства — 79, вдовици — 2, приход — 9043 [акчета].

Село Яялар, мюсюлмани, владение на мириливата: домакинства рая [немюсюлмани] — 17, домакинства мюсюлмани — 6, приход... 747 [акчета].

Село Черновец... владение на мириливата: домакинства — 45, вдовици..., приход — 5737 [акчета].

Село Ваничево, спадащо към владение на мириливата: домакинства — 20, приход — 251 [акчета].

Дял от село Горна Бешовица, спадащо към Враца, владение на мириливата: домакинства — 4, приход — 390 [акчета].

Село Рудар, спадащо към ..., владение на мириливата: домакинства — 54, приход — 1060 [акчета].

Село Сводье, спадащо към Киево, владение на мириливата: домакинства — 12, приход — ... [акчета].

Село Конопинци, спадащо към Киево, владение на мириливата: домакинства мюсюлмани — 9, домакинства неверници — 44, вдовици — 2, приход — 815 [акчета].

Село Смочани, спадащо към Ловеч, владение на мириливата: домакинства — 47, вдовици — 1, приход — 3367 [акчета].

Дял от град Никопол и от зеваиди мартолоси, владение на мириливата: домакинства — 201, вдовици — 27, приход — 30 327 [акчета].

Мезри Горно Ермелу и Петровода дял от град Никопол, орна земя на мириливата.

Село Сомовид, спадащо към Никопол, владение на мириливата: домакинства — 99, вдовици — 8, приход — 15 103 [акчета].

Село Крачъндол, спадащо към Никопол, владение на мириливата: домакинства — 28, вдовици — 1, приход — 6234 [акчета].

Село Извор, спадащо към Никопол, владение на мириливата: домакинства — 25, приход — 5204 [акчета].

Село Шаварна, спадащо към Плевен, владение на мириливата: домакинства — 22, приход — 2485 [акчета].

Село Дженгер, спадащо към Шумен, владение на мириливата: домакинства — 72, вдовици — 4, приход — 7461 [акчета].

 

Джемаат на кантарджиите

Живеят в село Чанакджъ и плащат десятъка си; плащат чифт акчеси на санджакбея: домакинства — 7, „хизмет" на раята — 132 [акчета].

От ниабет на Враца — 2500 [акчета].

От ниабет на селищата Никопол, Плевен, Реселец, Рахово, Мраморница и Неделичко — 5500 [акчета].

От ниабет на Ески Хисар — 500 [акчета].

Данък лозя от неверниците в град Никопол, без освободените, половината от ширата на които получава санджакбеят: шира — 4230 ведра, стойност — 12 690 [акчета].

Част от бача дял на мириливата на град Никопол — 11 000 |акчета].

Всичко: градове — 1, села — 17, дялове — 4, домакинства мюсюлмани — 159, домакинства неверници — 1587, вдовици — 139, домакинства цигани — 431, вдовици [циганки] — 18, приход - 321 108 [акчета].

 

Из Съкратен регистър на Видинския санджак от 1560 г.

 

Печата се по Д. Лукач, Видин и Видинският санджак..., с. 114 — 115.

 

ОБЩО:
Хасове на падишаха, убежище на света, нека аллах да увековечи владенията му с пристанища и други: 2 748 156

Приход от пристанища и други ........... 1 002 410
Приход от нови хасове.........................1 745 746
Приход от филурджийски села..............1 215 404
Приход от отделени села от ифраза........... 530 342
Приход от шахинджии и чакърджии в споменатия санджак заедно с откуп за умряло.....29 224
Приход от шахинджии с откуп за умряло..........18 358
Приход от чакърджии с откуп за умряло...........10 866

 

Из Карловското вакъфнаме от 1496 г.

 

Печата се по ТИБИ, II, с. 485 — 496. Превод на Б. Недков от ръкописната сбирка на музея в Карлово.

 

И тъй великият, славен, щастлив и високоблагороден емир, владеещ сабята и перото, покровител и благодетел Лала Али бей, син на Карлъ, когато разбра, с верен поглед и прозорлива мисъл, че този земен свят е променлив и временен, погледна на него с око на най-голямо съчувствие и състрадание...

И тъй той изповяда и призна с действителна законна, ясна и обвързваща изповед и представи свидетели на благородното дело в пълно съзнание и при пълна законност на постъпката си. Необорима е достоверността на неговата изповед, защото той още по-рано, десет години преди момента на изповедта, увековечавайки набожното си намерение и чистата си и искрена вяра, бе вакъфирал, бе определил за религиозна фондация, бе посветил за благотворителна цел, бе дал като милостиня всичко онова, чието описване, очертаване на границите, поясняване и изброяване следва по-долу. Това бяха известни негови недвижими имоти, чиято собственост му е дадена от владетеля на цветущата империя -- нека бъде вечен Халифатът му! Те бяха под негова власт, в негово владение, стопанисване и притежание, докато от тях бе учреден вакъфът.

Това са:

Цялото голямо село, наречено село Шахин, а под друго име на езика на неверниците, Шушитче [Сушица], известно като „Балкан етеи“ [полите на Балкана], разположено в Румелийския вилает, едно от селищата на закриляния от бога град Филибе [Пловдив]. Границите му от източната страна стигат близо до Араплъ и завършват при ливадата, наречена „Турна чаири" [Соколова ливада], която спада към владенията на споменатото село Араплъ.

Οт северната му страна [границата] стига до големия камък, наречен „Камъкът Качмар" [намиращ] се на Голямата планина. Посли оттам тя се отправя и минава през местността, която наричат „Гедик". Там прекарват овчарите всяка година. После оттам границата се отправя за местността, наречена „Буланча", в полите на споменатата планина, с която завършва. После тя се отправя в западна посока по полите на същата планина и минава през местността, наречена „Етлю бурун", а оттам към големия камък, наречен „Деликлю кая", при който завършва. Оттам тя взема посока кълбе [юг] и стига до реката, която се нарича Осма [Осъм]. После тя се отправя по брега на споменатата река в източна посока, завършвайки до полите на големия рид, наречен: „Тал ал-Махд" [Люлчин рид]. После оттам се отправя за големия камък, наречен „Дяволски камък". Оттам тя се отправя за реката, носеща името Каваклъ дереси. После продължава по споменатата река и стига до пътя за Акче-Клиса [Бяла черква]. Оттам тя се отправя за трите могили. После отива за плодните дървета, а оттам се насочва към пътя за Акче-клиса и пътя за Павликян [Павликени]. Оттам продължава за местността, която е известна като „Иеничери тарласъ" [Еничарска нива]. После стига до пътя, по който жителите на селото Салих ходят за дърва. Оттам се отправя към големия рид, наречен „Заешки рид". После отива до малкия рид, оттам до реката, наречена „Куру чай“ [Сухата река], свързана с границата при Турна чаири, гдето тя завършва.

Също така и двете мелници, разположени: едната от тях, горната мелница [няма мелница над нея], известна под името „Козинявата мелница", а другата, позната като „мелницата на Джафер", построена в самото вакъфирано село, по-долу от нея има мост, издигнат над реката.

Двете пасища — ливади [са], разположени: едното от тях под селото, а другото между тях [ливадата и селото] и село Араплъ, от източната му страна.

[Той вакъфира селото] в посочените му граници и с всички права, с всички принадлежащи или подчинени нему места, земи и местности, къщи и жилища, ниви и планини, пасища, хълмове и равни места, населени и укрепени места, постройки и развалини, пусти и цветущи места, потоци и напоителни канали, лозя и овошки, освен старите дарения и други недвижими имоти [дадени] за в полза на голямата джамия, за строежа на която бяха определени. Липсваше постройката и от дясната ѝ страна. Той постави основата на построяването ѝ и на постройките ѝ в края на реченото село, от източната му страна. Тя [джамията] граничи на юг с имота на вакъфиращия „Лайона", наречен по-рано Ангелина, на изток — със запустялата воденица, на север — с къщата на вакъфиращия, и на запад — с могилата на гробищата на неверниците.

Управлението на речения вакъф се услови за най-големия му син Хасан Челеби, докато той е жив; след него за втория му син — Мехмед Челеби, после за средния му и най-прославен син Бали Челеби, после за малкия му син Искендер Челеби, после за най-малкия от синовете му Мустафа Челеби. А след като не остане никой от тях, услови се управлението на вакъфа да мине върху най-благочестивия от техните синове който и да бил той и върху най-благоверния от ония, които ще се раждат и ще се размножават от техните синове за вечни времена. А ако се случи нито един от тях [от потомците на вакъфиращия] да не остане жив, услови се правото за управление на вакъфа да мине на най-благочестивия от неговите освободени роби; след него на освободените роби на неговите синове; после на най-благочестивия от децата им които и да са те и най-благоверните, които ще се родят, и които ще се размножат от техните деца за вечни времена, на онзи от тях, който е годен за това. А когато се затрият и не остане нито едно от тях, правото за управление на вакъфа е предоставено на усмотрението на управителя на провинцията, който го възлага на онзи, когото той пожелае да избере.

А постът надзирател на гореописания му вакъф се услови за втория му син Мехмед Челеби, докато той е жив. А когато той почине, правото за надзирателския пост ще мине на неговия [на вакъфиращия] среден син Бали Челеби; след него на Искендер Челеби, после върху най-малкия му син Мустафа Челеби. А когато по божие предопределение не остане никой от тях жив, надзорът се възлага на най-благочестивия от техните наследници който и да бил той и на най-благоверния от ония, които ще се родят и ще се размножат от синовете им за вечни времена. А когато се затрият и не остане нито един от тях, надзирателският пост минава върху най-благочестивия от неговите освободени роби; след него на освободените роби на неговите синове, после върху най-благочестивия от техните синове който и да бил той и върху най-благоверния от ония, които ще се родят и ще се размножат от техните синове за вечни времена; върху най-благочестивия от тях, освен онзи, комуто е възложено управлението на вакъфа.

Услови се за изпълняващия службата управител на вакъфа една десета от цялата зърнена реколта, която ще се получи, след като от общото ѝ количество се предаде рукбата, а също така и от всички шериатски и обичайни приходи. После от това, което остане след [отделянето на] едната десета, услови се, че дневно по 17 драхми ще отиват за благочестивия имам, който строго изпълнява пет пъти на ден службата на имам спрямо богомолците, а в петъчните дни — по 4 от установените в обръщение драхми за извършване на проповедническата служба; за благочестивия благоверен мюезин, който призовава пет пъти на ден религиозното общество за молитва и е предан на възложената му служба — по 2 от споменатите драхми; за прислужника, който изпълнява службата си да отваря вратата и я затваря, да почиства джамията винаги, когато е нужно, да пали сутрин и вечер светилниците, при условие, че е благочестив и набожен — по 2 драхми на ден; за 5 души четци на Корана, при условие че имат плавен език при четенето на Корана, че са благочестиви, че смирено постоянстват в четенето по един път всеки понеделник и четвъртък на  5 джюза — всеки един от тях по един от трийсетте джюза на свещения Коран за душата на вакъфиращия, за душата на Пророка и за неговото общество в споменатата джамия — 5 драхми, за всеки един от тях по една драхма, като си ги разделят по равно; на надзирателя за надзирателската му служба — по 2 драхми на ден. Определени са за наливаме масло в свещниците на ден  по 2 драхми. От всички определени за разпределение суми 17 драхми са за мютевелията, извън определената му 1/10 част за поста управител на вакъфа.

Ако приходът отговаря на разпределението, тогава добре; ако ли не, да се намалят [предвидените възнаграждения]. Останалите девет десети, след като се извади определената за мютевелията една десета, да се разделят на 17 дяла и се раздадат на горния брой [служители]. Ако ли приходът е по-голям от това, което трябва да се разпредели, тогава решението относно излишъците принадлежи на мютевелията, който в съгласие с мнението на религиозното общество увеличава възнаграждението на имама [който е и] хатиб. Ако приходът надвишава, той [мютевалията] увеличава броя на хафъзите и накрая той раздава, за каквото е необходимо, количество, което отговаря на излишъците. Ако пък приходът спадне под нужното, ще изтегли от отделената от излишъка определена за изразходване сума, за да осигури изпълнението на условието на вакъфирането. Ако текущият приход е по-добър от предшестващия, тогава най-ниската [заплата] се заменя с най-високата.

И тъй определи се управлението на вакъфа в реченото село с всичките му къщи за гореказаните негови синове, после за синовете на синовете на неговите синове за вечни времена; после за неговите освободени роби, после за освободените роби на синовете му, после за най-благочестивия от синовете на техните синове за вечни времена; после за най-благочестивия човек до неговата кончина...

И стана [селото] вакъф, който е заведен в регистъра, потвърден и осигурен чрез законно съдебно решение от страна на съдията. Той [вакъфът] не се наследява, не се продава, не се подарява и не се владее под никоя от формите на частната собственост дотогава, докато бог наследи земята и всичко, което е на нея, и той е най-добрият наследник. Никой от верующите в аллаха и страшния ден, бил той кадия, мюфтия, мюдерис или пък валия, емир, везир, голям или малък, няма право да го променя или изменя, да го намалява или да го прехвърля. А който се опита да го намалява и изменя, или пък да отменя някое от условията му, той ще получи божия гняв, вечно жилище в ада и най-лоша съдба. Върху него ще падне това, което си е заслужил, разните видове мъки и страшно наказание. Върху него един ден ще падне проклятието на бога и неговите ангели и на всички хора. Няма прошка за насилниците. За тях проклятие, за тях преизподня в деня, в който всеки ще получи възмездие за това, което си е заслужил. Няма да има насилие в деня на страшния съд, защото бог е бърз в равносметката.

Настоящето се извърши на първия ден от месец шабан през годината 801.

 

Препис от писмо на дворцовия мютеферика Ахмед

до кадията на София от 1620 г.

 

Писмото се печата по Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, Bearbeifel von U. Galabov, Herausgegeben von H. Duda, Tünchen, 1960, p. 134.

 

Мютеферика Ахмед съобщава на кадията, че с берат е станал притежател на тимар в село Бояна и в други села на санджака София. Въз основа на това, той назначава притежателя на писмото, дворцовия капуджия Хасан за субашия на своя тимар. Кадията се умолява да подпомогне споменатия Хасан при получаването на сумите от данъците в тимара за времето от месец март в 1619 г. до месец март 1620 г.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град Битоля от 1635 г.

 

Печата се по ТДИМН, II, с. 127.

 

Преди известно време Мехмед, спахия на селото св. Тодор отстъпи срещу 7000 акчета, платени в брой, всичките си приходи от споменатото село, испенчето за идната година и ресм-и тапу от месец март на 1044 [1635 г.] до март 1045 [1636 г.] г. на лицето Али, от когото той [Али] е взел и приел в откуп споменатото село. Сега пък той отстъпва споменатото село, както е изложена на своя зет Хасан бег, който го взе и прие в откуп. Записа се в регистъра по искане. Написа се през първата десетдневка на шабан 1044 [последната десетдневка на месец март 1635 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град Русе от 1656 — 1657 г.

 

Печата се но ТИИПБЗ, II, с. 144. Превод на П. Иванов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. R/1, л. 14-а.

 

Причина за написването на [настоящето] е следната: Реджеб ага, образец на своите равни и подобни, да се увеличава мощта му, е молител — кандидат за един от хасовете на Нейно превъзходителство Биджан султан, чиято добродетел да пребъде, а именно хасовете в селата Тутракан, Кула и околностите, Никополски санджак, Румелия, и има намерение да ги откупи през 1067 година [1656 — 1657 г.] срещу сто шестдесет и пет [хиляди] акчета. Понеже в предплата се взеха шестдесет и пет хиляди акчета, остава да дължи сто хиляди акчета, които ще изплати и внесе накрая на годината, се състави настоящата разписка. Споменатият получава, взима и владее установените за казаната година 1067 [1656 — 1657 г.] данъци, законен десятък, ресм-и йорфие, джюрмю джинайет, бадухава, ава, качкун, кул-и джарие, метрукянеси, налог върху лозята, сватбарина, бейт-юл мал-и аме, и хаса, и тапийска такса, и въобще всичко, което е в рамките на имунитета, малкото и многото добиви и друго каквото и да било. Най-после, за да няма ничия намеса и насилие, състави се настоящият акт, който се връчи на молителя.

Смиреният Али кетхуда.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град Русе от 1635 — 1636 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 127. Превод на П. Иванов от ръкописната сбирка на Op. отд. при НБКМ, сигн. R-1, л. 1-в.

 

Сюлейман бей, син на Хасан бей заде, с разредена брада, живущ  в град Русчук, бе призован в съда и в присъствието на Ибрахим  ага, син на Шах Мердан, също живущ в град Русчук, заяви и направи пълна изповед по долуизложения повод. Продадох чрез ръкостискане и с действителна и валидна продажба моя чифлик, находящ се в село Табан в околността на нахията, известна под името Тутракан, спадащо към град Русчук, който чифлик [граничи] от една страна, с Туна, от друга страна, с казаното село [Табан] и от двете страни с края на мерата. Чифликът се състои от два хамбара, една одая, къща за слуга, един сайвант, един обор и един двор, както и намиращите се в него [в чифлика] три мои кобили и находящите се в границата на казаното село [Табан] и известни на жителите мои пет ниви — на споменатия Ибрахим ага, срещу пет хиляди акчета по текущ курс. Получих в брой сумата и предадох продадения имот. От днес нататък споменатият Ибрахим [се смята] закупил казания чифлик и той да разполага с него, както намери за добре, и да бъде щастлив владетел. След съдебно потвърждаване станалото бе вписано по молба [на явилите се] в сиджила на шести зилхидже 1066 г. [25 септември 1655 г.]

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1618 г.

 

Печата се по ТИБИ, VI, с. 239. Превод на М. Калицин от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. S1 /bis, с. 49.

 

Пазител на настоящия документ стана Абдуллах Челеби, син на Хайдар бей. В негово присъствие жителят на махала Хаджи Хамза на защитения град София — гордостта на заимите Абдел-азис Челеби, син на починалия Али войвода-заде Мехмед Ефенди, се яви в съда и доброволно заяви и декларира [следното]:

„Посредством сахиб-и арза продадох чрез окончателна и законна продажба на споменатия Абдулах Челеби за 30 000 сребърни акчета, по текущ курс, своя чифлик и спадащите към него ливади и 8 ниви. Те се намират в землището на с. Муса кьой, спадащо към споменатия град. Чифликът граничи с имотите на имама Сафер Ходжа, на Вели, с моя имот, с имота на Хаджи Ахмед Бей и с обществения път. Вътрешната му част се състои от къща със зимни и летни стаи, 6 хамбара, фурна, кладенец; а външната — от 2 обора и място за зеленчукова и плодна градина; 2 чифта волове, 1 кон; ливада, от която се добиват около 100 коли сено, граничеща с арнаутската ливада, специалната ливада, бейлишката ливада и дерето, и в съседство 8 ниви. Взех определената сума от 30 000 акчета и предадох споменатия чифлик и другите имоти, намиращи се в определените граници. Отсега нататък те стават собственост на упоменатия Абдуллах Челеби и той може да ги владее, както желае и предпочита."

След като споменатият [Абдуллах Челеби] лично устно потвърди казаното от споменатия продавач относно описания имот, по негово желание случилото се бе записано и му бе връчен документ, за да му послужи при нужда.

Написаното през първото десетдневие на щастливия месец сафер на 1027 г. [28. I. - 6. II. 1618 г.].

 

Султанска заповед от 1639 г.

 

Печата е по П. Тивчев. Я. Калудова, Нови документи за еничарството в българските земи, Военноисторически сборник, 1969, 2, с.. 57. Превод на И. Калудова от Ίστορικὰ ἀρχεῖα Μακεδονίας. Ἐπιμέ᾽λεια, Ἰωαν Κ. Βασδραβἐλλη, θεοσαλονικη, 1952.

 

С пристигането на настоящия ми императорски ферман да ви бъде известно, че Парисис, Каменос, Кокинос, Зафирос, Йоанис, Тодор, другият Йоанис Филос и останалите от раите на село Флора на казаната Бер, като се явиха пред свещеното съдилище съобщиха, че еничаринът и известният разбойник Ахмед от жителите на гореспоменатото село, наречен „Липаралъ бирадер", освен че завзе своеволно нивите, ливадите и други техни имоти, пренесе събрания строителен дървен материал за поправка на черквата им в чифлика си, завзе своеволно нивите на Хаджи Мустафа и вследствие на жесток бой над данъкоплатеца Ризо той умрял и че завзе и нивата, състояща се от четиридесет дюнюма на наследниците на споменатия Ризо, т. е. на трите му непълнолетни сина и едната му дъщеря, отне от мнозина зърнените им храни и биволите им и извърши много такива злодеяния, които нямат брой. Подадоха подпечатано писмо на офицера на еничарите Мустафа за неговото осъждане според свещения закон и даване на правосъдие чрез офицерите му, като искаха да се даде в ръцете им    заповед за изпълнение на кадийското решение, която се издаде съгласно съдебния им иск.

И тъй заповядвам, щом пристигне настоящия ми ферман, да се доведе този разбойник, където и да се намира, чрез началника на еничарите на този вилает пред свещеното съдилище и ако този въпрос не е разгледан и не са минали оттогава петнадесет години, да чуеш иска им с пълно внимание и да получиш намиращото се в ръцете им решение, и ако то е издадено съгласно със свещения закон, и ако тези негови постъпки са доказани, да изпълниш това, което повелява свещения закон, и ако съществуват места нуждаещи се от запитване, да съобщиш подробно и да не разрешаваш на никого някаква дейност, противоположна на настоящата ни заповед. Тъй че за в бъдеще да се избегне смущаването на спокойствието на мирните хора от страна на злодейците и размирниците и да не даваш повод за повторение на подобни оплаквания. Знаейки това, да уважаваш императорския ми знак.

 

II. Селско земевладение
 

Из „Законника“ на султан Сюлейман Законодател

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 48 — 51.

 

Когато един рая умре и остави непълнолетен син и чифлик [поземлен имот], спахията да не иска чифт ресм-и [поземлен данък], като му каже: „Чифликът е на баща ти; ти не можеш да изпълниш задълженията към чифлика." Докато непълнолетният порасте, нека [спахията] даде чифлика на друго лице за обработване със земеделие и от него да иска изпълнение на повинностите. Пълномощниците [настойниците] на непълнолетния, ако дори кажат: „ние можем да се справим с чифлика и го искаме", нека се запише върху тях [нека им се даде]; а ако кажат: „не можем да изпълняваме задълженията към него" и не го приемат [не го поискат], да не им се записва [да не им се дава], а да се запише [даде] на тогова, който се задължава да го обработва, докато непълнолетният порасне.

Когато непълнолетният стане годен да обработва чифлик, то в чиито ръце и да се намира бащиният му чифлик, той се присъжда на непълнолетния съгласно султанския закон дори и да е бил взет [от някого] с тапия и същият да е прибрал добива му [произведенията му].

От сирака не се взима [берия за заплащане на] тапия, понеже земята, останала от баща му, се счита като наследствен мюлк [земя в пълна собственост].

От земя, на която расте твърде добър памук или е под вода, да се взема [ресм-и чифт] едно акче на три дюнюма средна земя — едно акче на пет дюнюма най-долна земя. За един чифлик се считат: седемдесет-осемдесет дюнюма най-добра земя или сто дюнюма средна земя, или сто и тридесет до сто и петдесет дюнюма най-долна земя.

Вреда се нанася на спахията, когато един рая остави на почивка [необработена] в продължение на три години земя, годна за земеделие. За да се отстрани тази вреда, допуска се, а има и обичай и закон да се взема от ръцете [от владението] на стопанина и да се дава с тапия на друго лице.

Забранено е обаче да се вземат и дават на друго лице оставените необработени земи, които са по планини или кърища или които се заливат всяка година от вода и стават негодни за оран [земеделие], защото това не е станало в резултат на една продължителна небрежност от страна на земеделците.

Не е забранено на раята да остави необработени и да превърне в пасище няколко дюнюма своя земя за нуждите на работния си добитък и за харман; такава земя не се дава [другиму] с тапия, колкото и дълго време да е останала необработена.

Забранено и запретено е като обществено вредно държането [като свои] и засяването на земи, които са определени [дадени] още от старо време за мера [общо селско пасище] за селския или градския добитък.

Несправедливо е да се взема земя от ръцете [от владението] на жена, която не е оставила [земята] необработена и която вместо мъжа си е плащала десятъка и налозите; това да не се прави.

Когато чифлици, които са регистрирани за доход [на спахия], останат незаети от наследници [махлюл] или стопаните им са изчезнали, дават се на рая, който се нагърбва да ги разработи и съживи и да плаща налозите им. В ръцете [владението], на когото се намира земята от такива чифлици [местният] кадия по това време издава решение и отнема [земята], като я дава [другиму] за разработване и съживяване. Ако такива хора кажат: „ние взехме земята с тапия", претенциите им да не се изслушват [разглеждат].

От рая, който изостави чифлика си [орната си земя] в тимара на своя спахия и отиде да обработва друга [чужда] земя, се взема двоен десятък. Когато обаче в тимара на спахията няма годна за земеделие земя, неоснователно и несправедливо е да се взема двоен десятък от лицето [рая на същия спахия], което върши земеделие в чуждо землище. Този закон е в сила и у неверниците. В такъв случай десятъкът принадлежи на [събира се от] господаря на земята [сахиб-и арз].

Но във вилаета [покрайнината] Семендире [Смедерево], когато един рая не обработва земята, към която е регистриран [като рая], а върши земеделие в земята на друг спахия, дава половината десятък на господаря на земята [сахиб-и арз], а другата половина заедно с налога саларие дава на своя спахия [на когото е записан за рая].

Ресм-и чифт се взема и от тези [лица], на името на които не е записан чифт, но притежават чифт и чифлик [добитък и земя]. В това отношение се взема пред вид размерът на чифлика [а именно]: този, който владее повече земя от размера на един чифлик, плаща повече данък като рая извън [регистрираните раи].

Несправедливо е да се взема ресм-и чифт [поземлен данък] от лице, което се е лишило [от чифта и чифлика си] поради старост, сиромашия или крайна немотия, особено ако напуснатата земя се обработва, и като така не се намаляват в това отношение данъците [събирани от спахията].

Рая, който държи [обработва] чифлик [орна земя] от спахията, плаща цял данък ресм-и чифт за цял чифлик; половин ресм-и чифт — за половин чифлик; а за земи, които са по-малко от половин [чифлик], се взема съгласно закона: по едно акче на два дюнюма, и то ако земята е под вода [напоява се] или е първокачествена и се обработва всяка година и дава доход; взема се по едно акче за три дюнюма, ако земята е среднокачествена; и по акче на пет-шест дюнюма, ако земята е най-долна, защото за чифлик се считат седемдесет-осемдесет дюнюма най-добра земя; сто дюнюма средно качествена земя и сто и четиридесет — сто и петдесет дюнюма — най-долна земя.

Дюнюм е пък земя, дълга и широка четиридесет крачки [разкрача], при все че е мерена с различни крачки.

В миналото данъкът ресм-и чифт и данъкът бенак се вземали през време на вършитба [харман]; напоследък е установено със закон да се вземат през месец март...

Ако чифликът на някой рая е с [необичайно] голяма разлика в повече от регистрираното, така например, ако чифликът е отбелязан за един размер, а излезе един и половина размер, и ако всеки отбелязан половин чифлик може да бъде чифлик, такъв чифлик да се остави [на владелеца му] и да не бъде обезпокоен, ако се задължи да плати данъка в повече от отбелязаното в регистъра и ако се справи с това. Ако не поеме ангажимент за данъка, то чрез кадията повечето да се даде на този, който няма чифлик [поземлен имот].

Ако на някои места чифликът е в по-малък размер от [размера], посочен по-горе, обаче поради обстоятелството, че всичките му земи са производителни, то [тази земя] да се счита за цял чифлик, ако и да е половин чифлик, съгласно стария регистър; ако [владелците] оспорят [това положение] и кажат: „чифликът ми е в по-малък размер", да не се слуша искането им; да се действа съгласно регистъра...

Когато раята се разпръсне [напусне] тимарите, закон е тя да бъде събрана [от спахията]; забранено е обаче да бъде взет [от новото му местожителство] рая, който живее там повече от петнадесет години; наредено е да бъде регистриран като градски жител рая, който живее в града повече от двадесет години. Забранено е да се изселва от Истанбул [Цариград] лице, което живее там.

Дъщерята на изселения нека се омъжи за изселник; да не се омъжва за друг; изселените не могат да отидат другаде и там да хванат работа или да работят на държавно или на друго място; ако поискат [потърсят] работа, да не се приемат; щом се яви нужда, да се напише височайша заповед за изселване, това да се докладва на негово величество падишаха.

Ако едно лице, по произход рая, живее петдесет години в един град и това [обстоятелство] не е отбелязано в регистъра, нов закон е такова лице да бъде регистрирано към този град като прибавен [присъединен] гражданин, без да бъде записван в регистъра на раята.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1619 г.

 

Печата се от ТИИПБЗ, II, с. 119. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. № 13, огк. 10, с. 1.

 

Ахмед бей, спахия на село Ивраждебне, спадащо към големия град София, призова на съд немюсюлманина на име Митре, от село Челопеч, спадащо към поменатия голям град София, и в негово присъствие заведе следния иск и заяви:

„Поменатият немюсюлманин е рая от село Ивраждебне, от преди седем-осем години отиде в село Челопеч и живее там; издадена е високопоставена заповед за връщане в първоначалните [родните] им села раи, които не са живели десет години в други селища [където са се преселили]; искам Митре да бъде разпитан и с него да се постъпи по надлежния ред [по закона]."

При това изказване поменатият ответник бе запитан по въпроса и той в отговора си каза: „В поменатото село [Челопеч] живея повече от десет години."

Но понеже поменатият Ахмед бей отрече това твърдение, поискано бе от поменатия немюсюлманин доказателство, сходно с истинността на твърдението му. След това съдът изслуша свидетелските показания на лицата: Мехмед, син на Абдуллах, и друг Мехмед, син на Мустафа, които казаха: „Наистина поменатият Митре живее в село Челопеч повече от десет години, така знаем и така свидетелстваме." По искане на [Митре] станалото в съда се протоколира през 1 — 10 сафер 1028 г. [18 — 27 януари 1618 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1620 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 124. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Оp. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. № 13, отк. 8, а.

 

Немюсюлманинът на име Тошо, син на Стоян, жител на село Погледеч, спадащо към големия град София, се яви в шериатския съд и призова на съд държателя на този документ, лицето Мехмед Челеби, син на Али Чауш, и в негово присъствие заведе иск и заяви:

„Повече от десет години има откак поменатият Мехмед Челеби владее бащината ми, която притежавам в гореспоменатото село, моля да се запита ответникът и да се постъпи надлежно."

След това изказване на ищеца, запитан, поменатият Мехмед Челеби отговори: „Бащината, която иска поменатият ищец, ми е преминала по наследство от баща ми и аз я владея повече от десет години. Не ми е известно тя да е била на поменатия Тошо."

След това поменатият Тошо каза: „Преди известно време аз прехвърлих върху бащата на поменатия Мехмед Челеби владението на поменатата бащина, която владеех в поменатото село заедно с други земеделски имоти."

При това положение съдът предупреди поменатия Тошо да се откаже от спорната бащина и станалото в съда се протоколира и се връчи на ответника като документ. Написано на поменатата дата [дата на преходния протокол в регистъра] 1 — 10 реби-юл евел 1029 [5 — 10 февруари 1620 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1617 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 117. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. № 313, отк. II, с. 15.

 

Немюсюлманинът на име Стойо, син на Велко, жител на село Панджар, спадащо към големия град София, [се яви] пред шериатския съд и в присъствие на немюсюлманина на име Симеон, син на Радослав, жител на село Бистриче, призна и заяви доброволно и чистосърдечно:

„С окончателна, истинска шериатска продажба продадох на споменатия Симеон за 1500 акчета в обръщение половината свой дял от лозето си от приблизително пет чапалъка, което купих преди известно време от немюсюлманина Петко — лозе, находящо се в землището на село... при граници: от една страна, лозето на Юсуф [от друга], собственото ми лозе [от друга], обществен път; получих определената цена и предадох описания имот; от днес нататък той е негов имот; да владее, както му е угодно и както може."

При тези изявления изложените признания на поменатия изявител Стойо бяха потвърдени присъствено от поменатия Симеон, в полза на когото бяха направени, и се одобриха от същия при размяна на мисли между двамата. След това [съдът] постанови валидността на настоящата продажба, за която потребност се написа този истинен документ, който бе връчен на молителя, за да му послужи в случай на нужда. Това стана на 24 шевал честити 1026 г. [25 октомври 1617 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1618 г.

 

Печата се Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, p. 312.

 

Михо, син на Йовко, жител на с. Драгалевци, спадащо към София, в присъствие на собствения си син Стоян заяви: „На присъстващия тук Стоян продадох за 6000 сребърни акчета моята воденица с един камък на рекичката Токмахлу и правото да обработва една нива и една ливада, два бивола и две биволици, петнадесет овце и тринадесет кози, и освен това една кобила. Цената ми бе изплатена изцяло и аз продадох оценените неща. От днес те са негова собственост и той може да ги използва както желае."

Присъстващият Стоян потвърди казаното и съдът му издаде настоящия документ.

 

Из протокол на наиба на Ахъ Челеби от 1684 г.

 

Печата се по Стр. Димитров. Важен документ за историята на Средните Родопи, Векове, 1974, 2/3, с. 105 — 106. Превод на Стр. Димитров, ОДА — Смолян, сигн. φ. 154/К, оп. I, а. е. 25.

 

Вълчан, син на Белко, и Стою и Курд, синове на Димитър, немюсюлмани, жители на село Райково, подчинено на казата Ахъ Челеби, се явиха пред достойния за уважение верозаконен съд и изповядаха и изразиха желанието си за следното:

В землището на споменатото село, в местността Момчевица, владеем разположени в границите: от една страна, селската курия, от друга страна Курд кьопрюсю [Вълчи мост], от другата страна Ачурумташ [Стръмния камък] и дере, от друга страна, Пепкалова [Пепелова?] нива и, от друга страна, нивата на Ахмед, наши ниви, възлизащи на около два дюнюма и обрасли с гори хълмове, които са ни останали наследствено от бащите ни. Макар че тези кории са наши, някои външни лица, без да имат право върху тях, секат дърветата им.

Искаме, казаха те, да ни се издаде и да ни се връчи едно съдебно решение, което да ни дава право да се вземат по триста акчета глоба и да се ударят петдесет тояги на всеки, който противозаконно сече дървета.

Ето това се изповяда и стана, както се и записа изцяло и се връчи в ръцете на ищците. Написа се на 24 мухарем 1095 г. [12 януари 1684 г.].

 

Из „Дневника" на Ханс Дерншвам

 

Печата се  по Дневникът на Ханс Дерншвам..., с. 31, 39, 40.

 

Местността тук не е така просторна и плодородна. По-тясна е, обградена с планини, но в средата е доста равна — някъде по- широка, някъде по-тясна. Посевите — пшеница, ечемик и просо чакаха още неожънати по нивите. Изглежда, че е имало много лозя; сега е запуснато и буренясало. От двете страни в далечината се виждат планини; от ляво — голи, каменисти, без трева и дървета, а от дясно в далечината — голяма планина, там някъде, където трябва да е Орбелус.

На 17 август от Клокотница за 8 и 1/2 часа след 6 мили стигнахме до българското село Харманли, където българи и турци живеят смесено. Там има кервансарай с 24 огнища, в който не отседнахме, защото не ни заведоха. Оттам минахме само през едно  българско село, наречено Вирово, а на турски Юнус буюк, където живеят предимно българи. Земята изглежда равна, с хубава и плодородна почва, обаче е запустяла и слабо обработена; селата са разположени далеко от пътя.

 

III. Данъци, такси, налози

 

377px Jizya document Chokmanovo 1615Из „Законника" на султан Мехмед II Завоевател от 1488 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 22 — 24. Превод на Б. Цветкова и Н. Попов от Fr. Kraelitz-Greifenhorst, Kanunname Sultan Mechmeds des Eroberers. Die ältesten  osmanischen Staf-und Finanzgesetze. Mitteilungen zur osmanischen Geschichte,   W., 1921,  s. 23-28.

 

1. За земя [в размер] на един чифт годишно се плаща три акчета за хизмет.

2. Който използва един сърп, един хамбар, една двуколка, плаща [за това] две акчета буюндрук ресми.

3. Ако срещу тези седем куллука [безплатни работни дни] се вземат пари, да се вземат двадесет и две акчета.

4. Зa бенак се вземат три, шест или десет акчета.

5. Οт лозята [които са] в града и [тия] извън него, се вземат на десет [едно] [десятък].

6. От дохода на дъскарите и на дърварите се взема годишно по едно акче на [всеки] двадесет акчета [доход].

7. Кираджията или колар, чието занятие е коларство, трябва да изостави обработването на чифта [орната си земя]; при това да не засява през годината два мюда семе; да пренася сол, други предмети и да плаща на своя спахия [сювария] годишно петдесет акчета. Ако не изостави обработването на своя чифлик, а както по-рано сее по два мюда семе, да не му се взема нищо с твърдението „Ти въртиш кираджилък"; обаче както обикновено той плаща по установения обичай своя десятък [юшур] и своя раятски данък [ресм-и райет]. Но да не плаща нищо като занаятчия, който работи с кола в града. Ако ли поради бедност или старост изпадне в немощ или [когато] поради крайна бедност средствата не му достигат и вследствие на това остави необработен своя чифт [орна земя], да не бъде потискан, като му се казва: „Ти се занимаваш с кираджилък, коларство или дъскарство." Спахията да му отнеме земята, която владее, и да я даде на друг рая: а от него да се събира бенак ресм-и.

9. Ако някой припечелва поминъка си с кон, плаща годишно десет акчета. Който [работи] в града [с кон], не плаща нищо.

10. На петдесет глави овце [се взема] една овца спахийско право [сювар дейюрю]; половината от това е за субашията.

11. От зърнените храни да се взема на десет мюда пет акчета десятък и саларлък.

12. От лена да се взема на сто снопа по десет снопа десятък и три снопа саларлък плюс една пета. Но ленът трябва да бъде размекнат.

13. От памука да се взема на сто ледрета десятък и два и половина ледрета саларлък.

14. Челтукчията, който има чифт [орна земя], не трябва да дава по седем хизмета като обикновения селянин. [От него] спахията да взема три хизмета. [Ако хизметите] не се знаят, да се взема шест или десет акчета.

15. Когато притежаващият овце участва в походите, от този, който участва, да не се взема саларлък; такъв да се взема от неговите ямаци [помощници].

16. От [всеки] татарин, който има чифт [орна земя], се вземат три куллука. От зърнените храни, които произвежда, да се взема десятък и саларлък. Този, който няма чифт, не дава куллук.

17. Половината от налога за ерген [ергенство], събиран от раята на спахията, взема субашията, а половината — спахията.

18. Сватбарината обаче се взема изцяло от спахията [сюварията]. Ако се жени дъщерята на спахията [сюварията], сватбарината взема изцяло субашията.

20. Селата, които спадат към града, са длъжни, когато сюварията [спахията] живее в града, да занесат десятъците си в града. Ако спахията живее в селото, трябва незабавно да ги занесат в хамбара му.

21. От плодовете, дребните плодове, тамяна и шафрана се взема едно на десет; саларлък не се взема.

22. Ако на едно място расте тръстика или трева, да остане така и сега, както е било и преди.

23. От пчелни кошери, били те питомни или диви, се взема десятък едно на десет.

24. От водениците с долап за всеки камък се взема по един мюд зърно, пресметнато с одрински мюд — наполовина пшеница, наполовина ечемик. От воденици — караджейки, които работят прел цялата година, се взема един мюд за всеки камък. От тази, коятο работи шест месеца — половин мюд, а пък от тази, която работи още по-малко, се взема [съответно], като се пресмята по същия начин и се измерва с одрински мюд — наполовина пшеница, наполовина ечемик, т. е. взема се по равно. Също и вятърната мелница следва да дава годишно половин мюд зърно, премерено с одрински мюд — наполовина пшеница, наполовина ечемик, т. е. по равно.

25. Татарин, който притежава земя като рая, е давал в миналото през годината за използване един чифт [волове], един сърп и една двуколка, но ешкенджиите не са давали нищо. Занапред пак да се действа според същия закон.

26. Селянинът, притежател на овце, както и юрукът, да не плащат летовищно и зимовищно право.

27. Когато един рая, който владее земя, я остави необработена и сее върху земята на друг спахия, плаща два десятъка: един за земята, която засява, и един за изоставената земя. Обаче ако спахията [сюварията] е нямал земя, която да даде на раята, и поради това раята е сеял на друго място, такъв рая да дава според обичая десятъка си на местния [спахия, чиято земя е засята].

Раята трябва само веднъж да построи къща на своя спахия. Когато спахията напусне [селището], колкото и спахии да дойдат по-късно, къщата, която раята е построил, на напусналия сювария [спахия] да бъде [на новодошлия]. Той да не кара раята да прави къща повторно.

28. Живущите на село занаятчии, тъкачи, шивачи, чехлари, железари, въглищари, тем подобни и други да дават годишно три хизмета или три акчета. Под предлог, че те са занаятчии, дa не бъдат принуждавани да извършват повече работи и насилствено да не им се взема нищо, освен ако се съгласят с определените местни цени и работят доброволно.

29. След като от всички бедни се събере дължимото, както е казано по-горе, съобразно с кануннамето, да не се вземат нито конете им насилствено, нито колите им за куриерска служба, нито пък самите те на принудителна работа...

 

Из „Закон за земята“ от 1609 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, I. с. 144-145. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. 1332.

 

Времето за събиране на разните данъци и налози

Времето за събиране на данъка за воденици и свине се смята по вдигането на харманите [по привършване на вършитбата].

Събирането на данъка ресм-и бенак и данъка за неженен [ресм-и мюджеред], данък испенче и поземления данък [чифт ресми] настъпва в началото на месец март; меродавно е това време. Във временазначението, на когото [на който спахия] попадне този ден, той взема [събира] целия доход от месец март.

Времето за събиране на данъка за овце [адет-и агнам] се смята през месец май; меродавно е това време; меродавно е още и в началото на май овцете да се броят заедно с агнетата след пълното им агнене.

Коситба на пасище [сенокос]. Време за сенокос се смята меродавно, когато в ливадата влезе коса [когато сеното се коси].

Време за събиране на данъка ресм-и духан [димнина]. От женените, които не са раи [на спахията] и не плащат десятък и поземлен данък, но живеят в селото на същия, се взема по шест акчета данък ресм-и духан; от неженените не се взема; това се върши през зимните дни; този данък не се взема по къща, а от всеки човек поотделно [на глава].

Времето [за събиране] на данъка за коневоди е към края на есента като най-удобно време за положението на населението.

Руз-и касъм [денят Димитровден] се смята за меродавно време за събиране на данъка за кожи от рис, куница, лисица, белка, вълк, чакал.

Беритба на черници е меродавно времето, когато узреят и могат да се събират; хараджът им се взема по това време.

[Времето за събиране] на данъка за кошара [агъл ресм-и] е меродавно, когато овцете се настанят по кошарите, за да се агнят. Съгласно закона вземат се по пет акчета на триста овце; следователно повече да не се взема.

Събирането на правото за коситба и [за ползване от] пасище е по времето, когато тревата порасне и добитъкът може да я пасе. А от тези, които докарват добитък за няколко дни отвън [от други села], това право се взема по времето, когато те използват тревата и водата; право за ползване от пасище се взема от тези, които не плащат десятък и поземлен данък.

Времето за събиране на правото за къшлак [зимно пасище] е зимно време; това време е меродавно. В чието временазначение се падне зимата, той взема това право.

[Събиране] правото за яйлак [яйлак хакъ] е по времето когато тревата порасне и добитъкът може да я ползва [може да пасе].

Закон за юшур от лозе [грозде], от овощна градина и от овощия в места, където са записани като приход [на спахията]. Ако споменатите данъци са записани в регистъра [като приход на феодала], юшурът от гроздето и от другите овощия взема този [феодал], в чието временазначение влиза узряването на поменатите овощия и годността им да се ядат; закон е десятъкът да се взема по това време.

Пояснява се в какъв размер се взема данък за пасище [всички пасища]. Данъкът за къшлак и яйлак [лятно и зимно пасище] трябва да се вписва в регистъра като доход на [феодала]; в случай, че не е вписан в регистъра като доход, закон е да се взема данък за яйлак и къшлак от тези, които изкарват добитъка си на паша  по яйлака и къшлака за използване на водата и тревата според доходността [на яйлака и къшлака]. Тези, които са използвали тревата и водата, не могат да оспорват това, твърдейки „Ще заплатим данъка според записаното в регистъра.“ Данъкът се взема [събира] според доходността [на пасищата], не се взема според записаното в регистъра.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на гр. София от 1550 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 205. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. per. № 313, л. 3-а.

 

Написано в регистъра за това, че населението на село Губислав, спадащо към големия град София, призова пред шериатския съд Махмуд, син на [бащиното име пропуснато], спахия на споменатото село, и срещу него се изказа тъй: „Поменатият спахия не взема [не събира] в натура десятъка от произведенията ни, а взема ни пари; по пет дни в годината силом ни кара да работим [негова работа]; кара ни с коли да му превозваме дърва; данъка на испенче не събира съгласно закона, а в по-голям размер. Искаме това да му бъде забранено."

С тази своя жалба те представиха и височайшата заповед относно поменатия въпрос. При запитване как стои в действителност работата, поменатият спахия отговори: „Съгласно височайшата заповед навреме вземам десятъка от произведенията на населението  на поменатото село; за данъка им испенче не вземам [не събирам] повече пари [определеното по] закона; не съм карал населението от поменатото село принудително да работи [моя работа], при събирането на някои извънредни данъци аз помагах на неверниците [немюсюлманското население] от поменатото село; в замяна на това те по свое желание ми превозваха по малко дърва; занапред от гореспоменатите не ще вземам дърва."

При тези думи поменатият спахия биде предупреден [от съда] занапред навреме да събира десятъка от земеделските произведения на населението, да не взема за испенче повече пари от определеното от закона, да не иска да му носят силом дърва, както и да не кара населението принудително да му работи. По искане на населението от поменатото село станалото в съда се записа. Написано на 6 реджеб 957 г. [21 юли 1550 г.].

 

Султанска заповед от 1618 г.

 

Печата се по Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, p. 267 — 268.

 

На кадията се съобщава, че жителите на село Горубляне, намиращо се в подчинената му каза, са отправили молба до Височайшия двор, в която се оплакват, че забитът на тяхното село, еничаринът Ахмед, не съблюдавал времето за събиране на десятъка по жътва, а [го събирал] много по-късно. Освен това той изисквал от тях много повече като десятък, а също много повече и от останалите данъци, отколкото допуска закона. На кадията се нарежда да изследва този случай и да забрани на споменатия забит [да върши] изброените по-горе противозакония и гнет върху жителите на селото.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на гр. София от 1620 г.

 

Печата се по Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, p. 338.

 

Хаджи Бей бен Абдулах, субашия на село Якоруда, Разложка каза, което принадлежи към земята на Мустафа ага, бивш ага на еничарите, загинал в битката при Реван, призова на съд раята на село Якоруда и обяви пред съда: преди известно време аз приех селото за 120 000 акчета. Получих от населението 60 000 акчета и останаха да ми дължат 60 000. Изисквам да се нареди същите да ми бъдат изплатени. Жителите на селото, след като бяха разпитани, казаха: „Ние изплатихме 120 000 [акчета] без остатък и не му дължим нищо, нито едно акче." Споменатият субаши отрече истинността на това твърдение. След това съдът поиска от жителите на селото доказателства. Тъй като те не можаха да представят такива, съдът им даде петнадесетдневен срок да представят доказателства и изготви настоящия документ.

 

Съдебен протокол в кадийски регистър

на гр. Битоля от 1634 г.

 

Печата се по ТДИМН, II, с. 31.

 

Немюсюлманинът Горго, жител на село Линтоп, каза Хрупище, доведе пред съда немюсюлманина Димо Коста, жител на споменатото село, и в негово присъствие заяви:

„Преди шест месеца от датата на документа, Фазулах ага, който е воевода на споменатото село, дойде там с двадесет-тридесет сеймени, и през нощта нападна село Търново, в което аз живея сега. След като ме затвори и постави във вериги, ми взе хиляда акчета за испенч за една година и други раятски данъци. Споменатият Димо, който отсъстваше, не можа да падне в ръцете  [на войводата]. Затова искаше и за него още хиляда акчета за неговото испенче и другите данъци. Споменатата сума от две хиляди акчета взе от мене. След освобождаването [от затвора]  си поисках казаните хиляда акчета, които дадох за споменатия Димо, но той сега не желае да ги даде. Нека да бъде разпитан."

На разпита споменатият Димо отговори: „Действително Фазулах ага, който е наш войвода, дойде в селото, където живеем, на казаната дата. След като хвана и окова във верига споменатия Горго, му взе известна сума пари и го пусна. Аз пък дадох и изплатих на споменатия войвода испенчето и другите данъци, които ми се полагат, за казаната година, а за парите, взети от негο, аз нищо не знам.

Тъй като в закона не е предвидено да се изискват от друг парите, които вземат войводите от раята и е противно на свещения закон, на споменатия Горго се забранява да се саморазправя. По искане се записа в регистъра.

Написа се през първата десетдневка на месец реджеб 1043 г.  [1-10 януари 1634 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на гр. Битоля от 1640 г.

 

Печата се по ТДИМН, III, с. 210.

 

Фезли Кетхуда, който е назначен да управлява село Тръновци, Битолска каза от хасовете на санджакбея на Солун за 1049 г. [26. XII. 1623 — 24. I. 1640], призна, че е получил 600 акчета за юшур от пшеница, петнадесет за испенче, пет коли сено и четиристотин [акчета] за „кафтан акчеси". [22 декември 1656 г.].

 

Из „Дневник на едно пътуване до османската порта в Цариград“

от Стефан Герлах от 1573 — 1578 г.

 

Стефан Герлах, професор в Тюбингенския университет, е пастор на австрийското пратеничество начело с Давид Унганд в Цариград през 1573 – 1578 г. Дневникът му обективно и точно информира за състоянието на Османската империя в последните десетилетия на XVI в.

Печата се по Ст. Герлах, Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Предговор и редакция Б. Цветкова, С., 1976, с. 206.

 

Във всички бейлербейства и из цялата си империя турският император има специални хора, които събират данъка и десятъка и му го донасят. Местата, които не са подвластни на никакъв турчин, като Толна и др., имат още добър външен вид и са сравнително богати. Всички други нямат нищо, защото на повечето места бейлербейовете и санджакбейовете вземат от подвластните и за себе си: който граби и краде много, има много. Такива мошеници изпращат през 3 — 4 години на султана и на пашата подарък отвлечени момчета, жени, коне, пари и др. в зависимост от условията във всяка страна. Спахиите и чаушите също имат свои села, от които получават тимар или заплата. Те така дерат бедните хора, че едва имат хляб за ядене. Никой спахия не позволява на селяните си да ядат кокошка. Вземат им кокошки, плодове, пари и всичко. А в отдалечените от Константинопол места на това отгоре и позорят жените и децата им и бедните селяни трябва да мълчат. Ако живеят обаче близо до града, могат да се оплакват от такива насилия, понеже понякога наказват някой спахия, който не е подарил нищо на пашата. Защото в Турция „акчето“ — аспрата [парите] оправя всичко, без подарък обаче никой не получава нищо.

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1618 г.

 

Печата се по Die Protokollbücher des Kadiamtes Sofia, p. 138.

 

„За да се събере данъкът джизие от населението на Софийския санджак за 1618-1619 г. са назначени Сохраб, силяхдар от 45 орта и Али, силяхдар от 42 орта за събирачи на данъка. Заповядва се на всички кадии при пристигането на казаните събирачи по най-висока заповед да доведат до знанието на немюсюлманското население следното нареждане: Щом дойде време за събиране на данъка джизие, от 3650 ханета да се съберат по двеста акчета от всяка хане за джизие и по 30 акчета от хане за бедел-и нузул, което прави по 230 акчета. Тези пари трябва да бъдат предадени на посочените по-горе двама събирачи. При събирането на джизие трябва да се обърне внимание на мъртвите или старите и трябва да се направи списък на техните синове на всички онези, които не са записани от 10 години насам. Този списък трябва да бъде изпратен на съхранение във Височайшия ми двор. Някои раи са избягали по чифлиците и кошарите на спахии, чауши, еничари и др. и се укриват там, за да не плащат джизие. Ако има такива, данъкът трябва да бъде събран изцяло и имената на тези, които спъват [събирането] трябва да бъдат записани. Трябва да се внимава в тези случаи да не се притеснява населението и да не се взима повече джизие, отколкото определя законът. Написано на 20 рамазан 1027 г. [10 септември 1618 г.].

 

Из регистъра на данъка джизие във Варненско от 1685 г.

 

Печата се по Е. Грозданова, Ст. Андреев, Поименен регистър на населението във Варна и Варненска каза от 1685 г., ИНМ — Варна, X, 1974, с. 223 – 228. Превод на Е. Грозданова, Ст. Андреев от ръкописната сбирка на Ор. отд. При НБКМ, сигн. ВН 28/3.

 

Регистър за [данъка] джизие от неверниците във вилаета Варна според новия описен регистър на Мустафа ага [разпореден] с височайши ферман от 18 ребиюлевел 1096 [22. II. 1685] г.

Каза Варна в ливата Силистра.

Село Галата, спадащо към казата Варна, вакъф на султан Селим хан.

Манолаки, син на Паскал; Трендафил, син на Стати; Андрони, син на Коста; Кирияк, син на Сава; Паруш, син на Сава; поп Димитри, син на Коста; Пацак, син на Нико; Пацак, син на Коста; Димитри, син на Кашино; Коста, син на Дука; Тодоро, син на Йорго; Йорго, син на Тодоро; Тодоро, син на Константин; Михал, син на Тодоро; Танаше, син на Йорго; Никола, син на Константин; Михал, син на Акониад; Кенариш, син на Кирияк; Йорги, син на Пацак; Морти, син на Бойчо; Кирияк, син на хаймане; Димитри, син на Константин; Яни, син на Михал; Яни, син на Петко; Мавруди, син на Пефтиче; Димитри, син на Михал; Йорги, син на Мармарикьос; Никола, син на Йорги; Димитри, син на Фикаκο; Трендафил, син на Лефтер; Данил, син на Рад; Тодори, син на Цава; Константин, син на Монешин; Яни, син на Йован, Яни, син на Гальо.

Ханета — 35.

Село Кесриче [с. Виница], спадащо към споменатия регистър, вакъф на султана Селим хан.

Манол, син на Паскал; Ямади, син на Франго; Никола, син на Франго; Саранди, син на Стефани; Курд, син на Далкълъ; Нико, син на Стефо; Тодош, син на Димитри; Йорги, син на Димитри, Стайко, син на Пацула; Тодори, син на Пацула; Кирияк, син на Нико; Кьосето Яни, син на Даница; Станьо — хаймане.

Ханета — 14.

Село Екрене [с. Кранево], спадащо към казата Варна, вакъφ на някогашния султан Селим хан.

Поп Йорги, син на Лигури; Пейо, син на Пуло; Курти, син на Слави; Димитри, син на Слави; Войно, син на Райо; Калчо, син на Станьо; Йован, син на Божан; Нойко, син на Цоньо; Панчо, син на Тома; Панчо — хаймане; Слепият Йован; Петко — хаймане.

Чифлик на Хабиб паша, спадащ към казата Варна. Не [е] включен в райетския регистър. [Намира се] в [землището] на село Челенк.
Димитри, син на Йован; Петко — хаймане; Станко, син на Йован.

Ханета — 3.

 

Из султанска заповед в кадийски регистър

на гр. София от 1550 г.

 

Печата се но ТИИПБЗ, I, с. 203. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. № 313, л. 27-б.

 

Записано в кадийски регистър за това, че мюсюлманинът, именуван Димитър, син на Марко аякмили [слуга] на Яхия, син на Абдуллах. държател на финансовия доход от джизие от неверници в софийска околия, призова пред шериатския съд немюсюлманите: Димо, [син на] Гюро, Ани [син на] Йорго, Стамат, [син на] Коста, Димо, [син на] Петри, Димо, [син на] Йорго, и срещу тях се изказа [така]: „Поменатите немюсюлмани са дошли от селища извън вилаета [от далечни места] и от доста време насам работят шивачество в големия град София и припечелват, като отиват и се връщат [в постоянното си местожителство]. Но сега, когато искам от поменатите немюсюлмани да платят данъка джизие, упорстват и не го дават; искам [да изплатят данъка си].“ При така предявения иск по спорния въпрос бяха запитани и поменатите немюсюлмани, които признаха [следното]: „[Вярно е, че] от три години идваме в София и си отиваме и тук припечелваме, обаче всяка година плащаме данъка си джизие в постоянното си местожителство.“

Но тъй като те не представиха [нямат в ръка] документи за удостоверяване, че са платили данъка си джизие в постоянното си местожителство, съдът постанови поменатите да заплатят на казания аякмили данъка си джизие съгласно закона. По искане на ищеца станалото се записа в кадийския регистър. Написано на 28 джемаз-июл ахър 957 г. [14 юли 1550 г.].

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1618 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 299. Превод на Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. рег. I-бис, л. 130-б.

 

Султанският служител Мустафа бей, син на Омер, славен между подобните и равните, джизиедар на войнуците в околиите Ямбол, София, Шехиркьой [Пирот], доброволно заяви и призна пред високоуважаемия шериатски съд и в присъствие на султанския служител Елхадж Али бей, син на Сефер, славен между знатните, който е причина за написването на този документ, че съгласно султанския регистър той е възложил на поменатия Елхадж Али бей срещу шестдесет и пет хиляди акчета в брой събирането на данъка джизие от войнуците в повече от околните Ямбол, София, Шехиркьой [Пирот], който данък те дължат за времето от 1 рамазан хиляда двадесет и пета година до края на шабан 1026 г. [12 септември 1616 г. — 1 септември 1617 г.], като добавил, че напълно и без остатък е получил от казания Али бей гореспоменатата сума. От днес нататък поменатият Али бей може вече да отиде в казаната околия и да събира от мое име джизие  от неверниците-войнуци.

Тези думи на заявителя бяха приети и потвърдени от Елхадж Али и написан бе този шериатски темесюк [документ], който бе връчен на последния по негово искане, за да му служи като доказателство в случай на нужда. Написано през първите десет дни от мухарем от хиляда двадесет и седма година [29 декември 1617 г. - 7 януари 1618 г.].

 

Из изложение на аяните от каза Разлог до султана от 1660 г.

 

Печата се по Документи за положението на населението в Разложката каза, Родопски сборник, I, 1965. с. 319. Превод на Стр. Димитров от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. ф. 128, арх. ед. 9.

 

Закрилник на народа и на сигурността, гонител на злото и насилията, велики и честити царю на вселената!

Изложената молба на живеещите в Разложка каза учени, благочестиви хора, имами, проповедници, еничари, спахии и други бедни и немощни ваши слуги и на раята е следната:

Намиращите се в споменатата каза рая от селата Якоруда, Долно Драглище, Банско, Мехомия [Разлог], Баня и Бабек, придадена по регистъра [за джизието] към вилаета Самоков, по време на описването на местата във вилаета е била записана с осемстотин осемдесет и три джизие ханета. Обаче по времето, когато бе описана целокупната рая, досега някои са напуснали родните си места и са се заселили в други места, а други пък са изпукали, така че половината от записаните и регистрирани в новия императорски тефтер джизие-ханета са се разбягали. А онези, които преди повече от десет години са забягнали, вече са пръснати и изгубени като платци. Поради това нека се прояви благоволение [и да се отпишат]. С тази цел ние излагаме положението такова, каквото е, пред щастливия трон на султана, а всичко останало по издаването на заповед е право на негово величество. Написа се през последната десетдневка на месец джемази юл-ахър, хиляда и седемдесета година [3 - 12 март 1660 г.].

 

Из доклада на френския посланик Пиер Жирарден,

сеньор де Водрой от 1688 г.

 

Печата се по Б. Цветкова, Френски архивен източник за Османската империя през XVII век, с. 129 — 137.

 

Авариз

„Ако се спрем върху буквалното тълкуване на термина авариз, ще установим, че означава случаен. Това е данък, налаган на всички собственици на имоти... Всички, които притежават къщи или наследствени имоти в полето, са обложени с него... Извършени са описи и регистрации на всички градове и провинции, при които три къщи, или [трима] жители, били образували един авариз, т. е. те били обложени с 300 аспри, събирани от собствениците съобразно обхвата на земята им..."

 

Нозул

Нозул означава на турски излизане или заминаване на владетеля на война.

В миналото, когато владетелят или великият везир трябвало да тръгнат в поход, за да воюват, се разпращали заповеди в близките на пътя им области, за да задължат жителите им да докарват в определен ден в лагера всички съестни продукти и необходими провизии. За това им се заплащало по текущи цени, така че им струвало само разноските по превоза.

Впоследствие обаче задължили народа с тази глоба и в мирно време, както и във военно време, не само когато владетелят посещавал провинциите си, но дори и при пътуванията на пашите. Най-сетне поради това, че районите, съседни на големите пътища и проходи, са по-натоварени от другите, за да ги приравнят, преди близо сто години превърнали тази тегоба в парична и създали един редовен данък, който се изисква от цялата империя по същия начин, както авариза... Тимарските и другите влиятелни турци в провинциите, без чието съдействие събирачите биха се затруднили да приберат парите си, ги разхвърлят върху бедните християни в съгласие с кадията. Той пък определя частта, която следва да плащат от този данък, съобразно с личните си имущества.

Този тормоз, както и други, допринася много за обезлюдяване на провинциите.

 

Сюрсат

Поради това, че нозулът превърнат в паричен, просъществувал така през няколко мирни години, не се намерило никакво друго средство при първото обявяване на война, за да се осъществи прекарването на провизии за войската, освен това да се възстанови същия данък, но под друго име. Така нозулът бе считан като данък, дължим във всички тези области и [същевременно] се въведе сюрсат през военно време. Думата е съставена от две думички, което означава носи и продава, т. е. донася провизии в бойния лагер и ги продава по време на война. Той просъществува така като проста ангария в областите в близост с големите пътища чак до времето на везира Кюпрюлю Мехмед паша, баща на този, който завладя Крим и на сегашния каймакам. Този, сметна да го превърне в паричен [данък] при условие, че ще се плаща само във военно време, за да може всички жители на империята да допринасят еднакво за покупката и транспорта на провизии. При все, че от тогава имаше няколко промеждутъци на мир не престанаха да го изискват и изглежда, че ще се превърне в постоянен данък...

 

Ищира

Ето и третата степен на нозула, т. е. третият данък, налаган за снабдяването на войските. Първите два съществуват като обикновени данъци, докато този е между най-старите от 200 — 250 години насам, но с тази единствена разлика, че докато чрез нозула и сюрсата народите са били задължени да доставят провизии по бойните полета, за да ги продават там на текущи цени, султанът е бил заставен с въвеждането на този данък, чието наименование означава покупка, да изпраща чиновници за закупуването на хранителни продукти, като ги заплащат предварително, при условие, че продавачите ги превозват на обозначените им места.

Изпращат доставчици-чиновници по събиране на хранителните припаси само с това им качество и без пари и във всички провинции в съседство с Дунава чак до устието му и по бреговете на Черно море, за да налагат данъци върху житните храни, брашното и другите провизии, които всеки град или село трябва да достави. Така се постъпва и по границите с Полша и Морея, където се определя цената според пазарната цена. Но понеже част от жителите са заставени дълго да напускат семействата си и домовете си в случай, че са длъжни да превозват и при това доставките следва да се измерват само в бойните лагери, те предпочитат да изтърпят притеснение, като доставят безплатно провизии и [дадат] пари за разноските по превоза.

От този източник именно везирът и военачалниците черпят най-големите си съкровища, тъй като откривайки дюкяни във всички места, откъдето се минава и където се отсяда, те, от една страна, стават причина да се плаща на султана по текущи цени провизиите и, от друга, те ги продават много скъпо на други войскови части и офицери, които трябва да се издържат на свои разноски...

 

Султанска заповед от 1566 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, I, (1504 — 1872). Подбрал и превел П. Дорев, С., 1940, с. 3 — 4.

 

Овцете, които старите и новите джелепи в подведомствените вам околии според таблицата трябва да дадат, възлизат на 174 290 глави. Реших всичките овце да се съберат за султанския ми поход. След пристигането на натоварения за целта комисар Бали чауш никому да не се доверявате, а сами да внимавате и да прегледате старите и нови джелепи във всяка околия; да изкарате всичките овце, записани по тефтерите, и ги предадете чрез верни хора на онези, които карат овцете и които [от своя страна] ще ги предадат на главния ордуджия. Пишете колко овце сте изкарали и на какви заместници сте ги предали.

Ако записаните върху джелепите в околията овце не пристигнат навреме и напълно, или ако пък не се изпратят с годни за целта лица, поради което овцете се загубят или измрат, няма да се приеме каквото и да било извинение и няма да се задоволим с уволнения, а ще бъдете наказани. Така да се погрижите и не губете нито минута.

 

Султанска заповед от 1592 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, с. 16. Превод на П. Дорев.

 

Неотдавна ти описа, въз основа на височайшия ми ферман, джелепите на София и подведомствените ѝ места. В тая околия ти бе записал върху 961 джелепи 30 200 овце и двата тефтера бе изпратил в славната ми столица. Сега назначените на тая служба лица, поднасят един подпечатан от кадията в София тефтер, че било невъзможно да се извадят повече от 13 130 овце, разхвърляни върху 421 джелепи. Следователно изнамирането и изкарването на остатъка от записаните по-напред от тебе джелепи и овце остава върху тебе.

Заповядвам, щом получиш настоящето, сам да отидеш в споменатата околия, да изкараш на самото място записаните, според изпратения от тебе тефтер, джелепи и овце, да ги предадеш напълно на назначените за тая цел лица и отправиш овцете за щастливата ми столица. Длъжен си да изнамериш джелепите и овцете, които си записал. Ако пък си записал невярно, всичкото ще бъде заплатено от тебе. Съобразно с това да се погрижиш, веднага да заминеш и изкараш на мястото записаното количество овце.

 

Из изложение на кадията на Татар Пазарджик от 1684 г.

 

Печата се по Положението на българския народ, с. 59-60. Превод на В. Шанов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Пд. 15/28.

 

Ние, бедните жители на Татар-пазарджишката околия, долагаме следното:

Нашата околия дължи исканите със заповед ечемик, слама, брашно и сено за пловдивската казарма. Ние възнамеряваме да изпратим на посоченото място известно количество от определените ни единадесет хиляди коли дърва, пънове и кюмюр. Но във връзка със султанския поход към Одрин от нашата околия бяха взети 180 коли и 200 коня. Сега пък дойде човек от страна на отговорника по дървата за споменатите дърва, пънове и въглища. Той поиска те да се пренесат в Одринския мензил посред люта зима и ни угнетяваше и тормозеше. Ние заявихме, че сме бедни и не сме в състояние през тия зимни дни да [ги] съберем и изпратим. За станалото доложи и кадията. Молим височайшето Ви нареждане, изобщо през време на Вашето управление да се отнесете милостиво към бедните, за да не бъдат угнетявани. Реби юл-евел 1096 г. [февруари 1684 г.].

 

Из „Дневника" на Ханс Дерншвам

 

Печата се по Дневникът на Ханс Дерншвам, с. 191 — 196.

 

Този ден ни настигнаха много българи, които идеха подир нас. Бяха на дружини от по 20 човека. Били вървели 9 дни, ден и нощ от Цариград. Там били изпратени да работят ангария на султана и пашите: да косят сено, да жънат и пр. Два месеца трябвало да работят безплатно, а сега бързаха към домовете си, защото житото им гниело по нивите. Те живеели отчасти край Смедерево и Белград. Така кораво се държат турците с християните, които освен това трябва да плащат и всички данъци.

Същия ден моят хазаин, един българин, ми разказа много неща за невероятното им потисничество. Той имал четири сина. Единият му взели за султана или за пашата Али, който е техен господар. В тяхното село данъкът за момчета се падал на всеки пет години.

Освен това домакинът на една къща плаща за 1 година харач — това е данък на султана — 100 аспри за себе си; за всеки син — също по 100 аспри; когато жени дъщеря, плаща на техния спахия — това е надзирател или наместник — 32 аспри.

Също така за 2 овци се плаща 1 аспра, за 2 свини — 1 аспра. От целия добив десятъкът в снопи трябва да бъде овършан, да го изкара на пазара и да го превърне в пари. По същия начин десятъкът от виното в кофи трябва да се обърне първо в пари, през което време никой няма право да продава нищо, нито дори да подарява, наричат го „монополие“.

Турците също трябва да дават десятък от всичко и сами да го обръщат в пари, но други данъци на султана не плащат.

От Цариброд и още от едно село трябва да дават на техния паша Али по 50 косача, а за жътва — по 70 души за 100 дни. Освен това за Коледа всеки селянин трябва да даде по една кокошка и ечемик за едно зобане, а пък ако годината е плодородна — и овес за едно зобане.

Когато от Цариград потеглят за война галери, горното село и околността трябва да дадат един човек за гребец. Който не иска да отиде, трябва да плати 2000 аспри на чауша, а който тръгне, трябва да получи от цялото село 2000 аспри за издръжка. Султанът не им заплаща нищо и всяка година от тях и околността трябва да отиват по 5 човека...

Освен десятъка всяка къща трябва да дава на пашата по едни товар ечемик и по един товар пшеница, а горният паричен данък трябва да се плати изцяло до Коледа.

Както ми разказа моят хазяин — който за една цяла нощ не можа да ми опише докрай техните мъки, — трябвало, когато при тях идвали еничари и чауши, на всичките да им тъпчат търбусите безплатно. Дори ако пред очите им се гаврят с жените и децата им и освен това бият мъжете, никой няма право да се защитава.

Когато им се роди дете, плащат на своя поп 2 аспри, а когато умре — 6 аспри. Онова, което наричат „парастас“ - молитви - то е може би кръщене или по Великден, струва 2 аспри. През страстната седмица сутрин и вечер дават по половин погача...

Този ден срещнахме около 100 коли с олово, което караха към София и Цариград. Срещнахме и един чауш, който пренасяше поща. На излизане, отдясно на пътя, видяхме стар град в подножието на планината.

Срещнахме и българи с коли, които караха големи бъчви с вино от околността на Ниш за София. През цялата година са се занимавали с изпълнението на десятъка върху виното за султана. А тяхното собствено се разваля и на това отгоре, повикат ли някого, той трябва да върви след войската, да работи, да копае и прави окопи.