izvori

 

 

Българите и османската вътрешна политика (XVI - XVII в.)

 

Публикува се по:  Цв. Георгиева, Д. Цанев, Христоматия по история на България, т. III

 

Из съдебен протокол в кадийски регистър

на град София от 1550 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 107 — 108. Превод Г. Гълъбов от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. Соф. кад. рег. № 313, отк. II, с. 56, д. II.

 

hbek1586selqni1Написано в кадийския регистър за следното: жената на име Махи, дъщеря на Абдулах, призова в шериатския съд немюсюлманина, свещаря Никола, син на Манол, и в негово присъствие се изказа и заяви:

„Поменатият свещар Никола владее незаконно жилището ми, което ми премина по наследство от майка ми, немюсюлманката Трайка, още когато бях неверница [християнка], жилище находящо се в големия град София, махала Папучу Драган, при граници и допир с имотите на грънчаря Недялко, певеца Първан и обществен път."

След така предявения иск запитан бе по спорния въпрос и свещаря Никола, който отрече [твърдението на ищцата] и заяви: „Жилището, описано в гореспоменатите граници, аз купих за сто и осемдесет акчета от немюсюлманката Стефана, дъщеря на Богдан, и то е мой закупен имот, то не е преминало на споменатата ищца от покойната ѝ майка."

След това пред шериатския съд бе призована и разпитана поменатата Стефана, които също изрази и заяви: „Поменатата къща аз купих за сто и петдесет акчета още през живота и пълното здраве на майката на казаната ищца Махи и впоследствие продадох на казания Никола за сто и осемдесет акчета." Поменатата Махи отрече това твърдение и каза: „Къщата, за която става дума, поменатата ми майка Трайка приживе не е продала на казаната Стефана."

[При това положение] съдът поиска доказателство в подкрепа на твърдението, че поменатата къща, сега във владение на свещаря Никола, казаната Трайка още приживе е продала на поменатата Стефана. Тъй като Стефана не може да представи исканото доказателство, по нейно желание бе предложена клетва на поменатата Махи, че „не знае покойната ѝ майка Трайка да е продала приживе на казаната Стефана гореописаната къща". След полагане на клетвата гореописаната къща бе присъдена на Махи и станалото в съда се протоколира в регистъра по искане на заинтересованите]. Написано на 29 джемази-юл ахър 957 г. [15 юли 1550 г.].

 

Из „Дневника“ на Ханс Дерншвам от 1555 г.

 

Печата се по Дневникът на Ханс Дерншвам…., с. 189.

 

Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги. Те се оплакват много от турците, трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измрат от глад. Защото турците грабят само бедните християни и всеки ден измислят по нещо, както правеха унгарците. Поради това бог ще накаже и едните, и другите. Много българи, около 100, били отведени по Дунава до Амасия в Персия, за да пазят конете на султана, на пашите, спахиите и други, а при това трябвало да нощуват на открито. Турците искат само да господстват, а други да работят за тях.

 

Из доклад на Петър Богдан от 1663 г.

 

Печата се по Н. Милев, Католишката пропаганда в България през XVII в., С., 1914, с. 58 — 59. Превод на Н. Милев от ръкописната сбирка на HHSA — Wien сигн., Bulgaria, I, f. 370.

 

В манастирите идват често турци, на които духовниците и даже сам архиепископът прислужват. За голямо свое неудобство, последният трябва да седи с тях, да яде, да им дава подаръци, понякога, когато се напият, да стои с тях и да ги търпи до сред нощ, да слуша мръсни и неприлични думи, да има последно място, да им става смирено да им угажда, както робът на своя господар. На това отгоре, трябва да дава за конете им сено и ечемик, а на тях — както на слугите, така и на господарите — да слага богата трапеза, да им постила, да им пали свещи, а зиме да им приготвя огън и дърва и да им докарва по позволен и непозволен начин всичко, каквото им се иска: брашно, масло, месо, кокошки. Впрочем понякога към думите и укорите се прибавят плесници и удари, на които той не може да отвърне. От софийските паши архиепископът търпи много несгоди, заедно с монасите. Той, както и те, биват не само връзвани и ругани, но и влачени пред съдилищата, от които трябва да се освободят срещу немалко пари. Архиепископът живее в постоянен страх — особено когато пашата пребивава лично в София. И тогава по необходимост, за голямо свое неудобство, той се пренася във Влашко, или се укрива, ако няма възможност да се откупи, в случай че попадне в турски ръце.

 

Из „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград“ в 1573 — 1578 г.

от Стефан Герлах

 

Печата се по Ст. Герлах, Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, с. 163 — 164; 211 — 212.

 

На 19-и XI. 1573 г. дойде на обяд у нас старият Зигомала и се оплаква какво лошо нещо му се случило, когато си отивал към къщи, след като беше у нас преди два дни. Отишъл към Пера или Галата и купил риба, но по пътя за в къщи, като стигнал хълма на патриаршията, срещнал един турчин, когото, както и баща му, добре познавал. Турчинът попитал какво носи. Той отговорил: „риба". Турчинът казал: „Във вашето евангелие е писано: „който има две дрехи, трябва да съблече едната и да я даде на този, който няма никаква“. Той, старият, бил виден служител на патриаршията, а досега никога не бил подарявал нищо — нито на него, нито на баща му. Като разбрал какво цели, Зигомала веднага извадил кърпичката си с рибите и му дал половината. Турчинът ги взел ядосан и отминал, но неговият слуга тръгнал подире му, като подвиквал тяхната известна и срамна ругатня „бре гяур“ — „ти куче“, и измъкнал от ръцете му кърпата с останалите риби и 8 или 9 райхсталера, завързани в нея. Помолил го да задържи рибите и да му върне само кърпата, но напразно. След това се върнал, отишъл в къщата на турчина и се оплакал от насилието на неговия слуга. Той му отговорил: „Какво! Да не би да ме считаш за разбойник, че аз или някои от моите хора да вземем насила нещо твое?“, и с големи заплахи го изгонил от къщата си. Зигомала се оплакал на патриарха от това безсрамно насилие, но той му отговорил: „В Турция има обичай, когато турците вземат нещо от някого и той, понеслият насилие от тях, се оплаче, трябва веднага да отиде при тях с подарък, за да се сдобрят отново с него.“...

Султанът беше заповядал три дни подред да разгласяват из града, че никой християнин или евреин, които са под негова власт (с изключение на търговците и чужденците], не бива да носи нещо от коприна, дори не и фини кърпи, а само груби за по половин талер. Може да носи също само прости, некрасиви обуща, чисти чалми, но груби и неголеми и само шалвари, без чорапи. Когато заптиета видят копринен колан на християнин или евреин, откъсват го от тялото му и го водят при съдията, който на туй отгоре нарежда да му ударят и няколко тояги. Защото наказанието е такова — който носи копринена дреха, вземат му я, трябва да изтърпи няколко удара по стъпалата и да плати няколко дуката. Такава заповед е издавана преди също от султан Селим и Сюлейман.

Няма думи да се изкаже с какъв страх живеят християните в Турция — винаги се страхуват за главата си.

 

Из „Пътеписни бележки“ на Пиер Лескалопие от 1579 г.

 

Пиер Лескалопие е участник във френско дипломатическо пратеничество в Цариград през 1574 г. Прекосил е на два пъти българските земи. Той оставя интересни пътни бележки, които разкриват бита на българите и тежестите на чуждото владичество. Печата се по Френски пътеписи за Балканите, I, с. 157. Превод на Б. Цветкова от ръкописната сбирка на Библиотеката на Медицинския институт в Монпелие.

 

На 10-и [юни] - в Мокран, село на християни-българи, където започват планините на България с мъчни пътища.

На 11-и - в Тисче, село на християни-българи. Те държат за православието. Там започват кръстовете по пътищата. Минава се през различни планини, изпълнени с гори.

На 12-и - в Конак — село на православни християни-българи, до което се стига по планински, но приятни пътища. Във всички тия села и по-нататък, чак до Трансилвания, не бяха посмели да сложат камбани на черквите. Те си служат само с големи бронзови парчета, увиснали във въздуха, по които удрят с чукове, за да [вдигат] шум и да събират народа.

 

Из „Някои тълкувателни отговори на правни въпроси"

на мюфтията тълкувател Хамза Ахмед Кемал Паша Заде от 1581 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, II, с. 77. Превод на Б. Ачков от ръкописната сбирка на Ор. отд. при НБКМ, сигн. 73, л. 42-6.

 

Въпрос: благоволете да отговорите, което ще бъде благодеяние, как следва да се постъпи по закона с наследството (имуществото) на мюсюлманина Зеид, след смъртта на когото са останали сестра му немюсюлманка, и нейните синове мюсюлмани.

Отговор: Наследството остава само за синовете мюсюлмани. Хамза Ахмед.

 

Из „Закон за земята" от 1609 г.

 

Печата се по ТИИПБЗ, I, с. 151 — 152.

 

От неженени синове на рая мюсюлмани, способни да припечелват самостоятелно, вземат се годишно шест акчета ресм-и мюджеред [данък за самец, ергенски данък). От синовете на неверниците, било, че са женени, или неженени, взема се годишно по двадесет и пет акчета испенче. От синовете на мюсюлмани и неверници, неспособни да припечелват самостоятелно, не се взема налог ресм-и мюджеред и испенче. От синовете на рая мюсюлмани, които бидейки неженени, се оженят, взема се данък бенак двадесет акчета. Ако жената на рая мюсюлманин, който плаща данък бенак, умре, на такъв рая отново се взема данък за самец; това е закон и се издава височайша заповед.

 

Приписка от 1618 г.

 

Печата се по БСМ, с. 248.

 

Завърши [преписването на] този миней в годината 1618, при митрополит кир Иеремия. Тази година изписвах в Света гора в манастира Зограф църковните сгради.

И когато започнахме обновлението на храма на свети Георги, изведнъж дойде икона от сарацинската земя, и дойде на това място срещу манастира.

В тази година бе велика скръб в Света гора, тъй като запусте църквата от агаряните (Пострадаха) дворът на манастиря Кастамонит и Руския (манастир) ....

Нека крепост и утеха да бъдат молитвите на Богородица.

 

Султанска заповед от 1619 — 1620 г.

 

Печата се по ТДИМН, I, с. 43.

 

До гордостта на кадиите и съдиите, извори на благодетелност и справедливост, кадиите, които се намират на територията на моя щастлив праг до Битоля и Костур — нека се увеличи благодетелността им, когато стигне до вас високият ми царски знак да знаете:

Съобщава се, че от старо време досега не е позволено на никои от немюсюлманите и раята, освен от редиците на сюрюджиите да носи пушка, щит и други военни оръжия, да язди кон, да навива на главата си чалма и да носи военен калпак. Въпреки това мнозина от раята и немюсюлманите ходели по горе изложения начин...

Заповядвам, когато стигне до вас [свещената ми заповед]... да се доведат в съвета на свещения шериат [кадийски съд] пред споменатия мой слуга такива лица, заловени във вашите кази и да им се вземат пушките, щитовете и всички военни оръжия, които имат, белите чалми, които са на главите им и военните калпаци.

Отсега нататък строго да им напомните и предупредите в присъствието на споменатия мой слуга, отсега нататък да не ходят като левенти, да не яздят коне, както е гореизложено. Тези, които се противопоставят и не се покоряват, да ги накажете както изисква шериата. Никои от споменатите, противно на моята заповед и никои от тези, които постъпват по свое желание, не трябва да се позволи да се противи.

Написано в третата десетдневка на м. мухарем 1209 г. [28. XII. 1619 - 6. I. 1620 г.].

 

Съдебен протокол в кадийски регистър

на град Битоля от 1622 г.

 

Печата се по ТДИМН, I, с. 81.

 

Дервиш бей, спахия на селото Грамос, каза Хрупища, заяви в съда: „Искам да се изпрати съдебен разсилен, за да се доведат в съда Гин, железарят Колчо, Папа Христо, Доке Куюнджията, Никола Гин, Коте Лазар и други селяни от село Маловище, каза Манастир, за да платят полагаемото им испенче."

Когато бил изпратен от страна на съда съдебният разсилен Осман, те [му казали]: „Ние не идваме в съда, ще те убием с камъни и ще избягаме в планината!"

Това се записа, както споменатият съдебен разсилен го съобщи.

Свидетели: гордостта на честните кадии Абдул Керим ефенди, Мехмед — съдебен разсилен, Халил Челеби, Осман — съдебен разсилен.
1-15 рамазан 1031 г. [10-24. VII. 1622 г.].

 

Султанска заповед от 1624 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, с. 23. Превод П. Дорев.

 

Назърът Ахмедъ на вакъфското село Станимака, евкаф на покойния султан Сюлейман хан в споменатата околия, с писмо ни явява, че християните на това село, противно на заповедите и на свещения закон, били съградили една нова и голяма църква, която била украсена с мрамор и други изобретения. Той предполага, че някои разбойници и бунтовници биха намерили прибежище в тая църква, която така става причина за много смутове и некрасиви работи, поради прибирането и закрилянето на разни хора. Назърът се стараел да уталожи оплакванията на мюсюлманите, но сега не могъл повече и моли да се издаде височайша заповед, за да се разруши въпросната църква, тъй като разрушението се налагало от верските закони на държавата.

Заповядвам, щом получиш това, основно да видиш и се погрижиш, щото — ако въпросната църква не е от старо време, а е от после съградена, както ни се представя — да разрушиш по законен ред наново съградената църква и да не позволиш никому да се възпротиви на свещения закон и на султанската ми заповед.

 

Султанска заповед от 1631 г.

 

Печата се по Н. Тодоров, Положението на българския народ под турско робство, с. 93 — 94. Превод на В. Шанов от A. Refik, Istanbul Hayati, t. I, p. 52.

 

Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в дрехи, приготвени от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мюсюлманките и да не надяват фередже, приготвено от персийски плат. Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение, като с разрешение на кадиите кяфирите и евреите почнали да се разхождат из улиците, яздейки на коне, надянали самурени кожуси и облечени със скъпи и луксозни дрехи.

Що се отнася пък до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги из пазара мюсюлмански жени. Въобще както мъжете, така и жените им се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени. Належащо е тия наредби да се обявят и разгласят наново, за да се постъпва съгласно гореизложеното. Затова заповядах:

Щом като получите фермана, да постъпите в тоя случай съгласно издадената заповед, според която за в бъдеще, по силата на шериата и закона, да личи по шалварите и другото им облекло и въобще по тяхната външност и походка, че кяфирите са презрени и унижени. Да се заставят отсега нататък; да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат с копринени и атлазени дрехи; жените им да не носят високи иракии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките. Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което ти [кадийо], да не губиш нито минута, а да туриш за изпълнение моята свещена заповед. 21 шабан 1040 [25. III. 1631 г.].

 

Из „Книга на пътешествията"

от Евлия Челеби от 1664 г.

 

Печата се по Евлия Челеби, Пътепис, с. 215.

 

Удивителности и бележити места за обхождане в крепостта Воден.

В ръцете на мюсюлманите също има свещен султански декрет. Според него, когато Мохамедовите последователи извършват молитвата си на празника на жертвоприношението и щом я свършват и излязат от джамията, ако в този ден на празника и молитвата някой неверник излезе извън вратата си, веднага го убиват. Впрочем понастоящем, без да му дадат време и да му оказват пощада, обрязват половия му орган и го правят мюсюлманин.

Това е едно голямо зрелище. Веднъж, когато Мохамедовата община си правела молитвата по повод на празника на жертвоприношението, всички неверници се вдигнали, нападнали мохамеданите в джамията и избили много от тях. Слава богу, поради благословията, получена при празничната молитва, Мохамедовата община излязла победителка и прекарала под острието на меча много хиляди неверници. След това те взели свещения декрет от тогавашния властелин Гази Мурад хан I. Поради това понастоящем в деня на празника неверниците не могат да излизат извън портите си.

 

Султанска заповед от 1693 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, I, с. 29. Превод на Π. Дорев.

 

Мюсюлманското население от с. Каварна, дойде и заяви какво тамошните кяфири претендирали, че наблизо до джамията в мюсюлманската махала на същото село имало от по-преди църковен двор. Те съградили там църква, която по-после със султанска заповед била разрушена. Сега те наново си построили църква и метох, та погазили свещените закони.

Тази заповед се написа, за да се изследва по закона намиращата се в мюсюлмански ръце свещена фетва, и, ако е истина, че църквата е наново построена, тъй като не са допустими кяфирски обреди до джамии, да се разруши и унищожи според изискванията на свещения закон.

Средата на шабан 1104 г. Втората половина на 1 април 1693 г.

 

Султанска заповед от 1695 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, I, с. З4. Превод на П. Дорев.

 

Раята от Видин и подведомствените околии, които са хас владения на днешния ми велик везир Мехмед паша, даде заявление до султанската ми квартира и се оплаква, че вие, които сте кадии, не сте позволявали да се погребват умрелите, преди да вземете пари, а ако пък бивали погребвани без ваше позволение, взимали сте им отпосле пари, така че умрелите престоявали на открито три-четири дни и понеже много сте ги измъчвали, молят да им се издаде заповед за премахването на тия работи.

Когато някой почине, трябва да се погребе според неговите обреди; никой не трябва да се намесва и ако чуем, че било кадията, било воеводата, било други чиновници взимат дори една парица за погребението на техните умрели, няма да се задоволим само с уволнението на кадии и воеводи — решено е да им дойдем дохак, в тоя смисъл е височайшият ми ферман. Втората половина на октомври 1699 г.

 

Съдебен протокол в кадийските сиджили

на гр. Битоля от 1669 г.

 

Печата се по ТИAAM, II, Скопje 1961, с. 41 — 42.

 

Улемите, хатибите, имамите от град Манастир и много други жители от областта, присъстващи в свещения шериатски съд, заявиха и изложиха следното:

Разбойникът Марко, неверник от село Боища, спадащо към каза Манастир, отпреди петнадесет години е ту хайдутин, ту саридже. Върши разбойничество и бунт, грубо оскърбява негово величество падишаха, покровител на света, улемите и всички мюсюлмани. Освен, че не плаща султанските данъци и джизието, подбужда и другите злосторници от раята. С извършването на много нередности стана причина да се забави събирането на данъците за 1079 г. [1668 — 1669 г.]. Неотдавна Якуб ага, който събираше данъка нозул, се оплака от споменатия Марко.

За него пристигна и свещена заповед да бъде призован в съда. Искаме да се потвърди действителното положение в негово присъствие и да се извърши необходимото според шериата.

Когато вилаетският забит призова споменатия Марко в свещения шериатски съвет, Ахмед ага, събирач на данъка нозул за 1078 г. [1667 — 1668 г.] пръв се оплака и заяви:

„Изпратих мои хора с писмо и свещена заповед. Когато го извикаха в съда, споменатият Марко оскърбяваше с груби думи свещения шериат, свещената заповед и мен."

Посоченият Марко заяви: „Оскърбявах ги, понеже бях пиян." Справедливите мюсюлмани Хаджи Ибрахим, син на хаджи Яхя, и подковачът Устад Осман заявиха:

„Ние сме свидетели и също така свидетелстваме, че споменатият Марко каза:

— Вие рушите нашите черкви, ние също ще рушим вашите джамии. Нашите попове са по-добри от вашите ходжи.“

Хафъзът Мехмед ефенди и Мехмед Халифе заявиха:

„Ние сме свидетели и също свидетелстваме, че чухме от  споменатия Марко оскърбителни думи, те са основание да бъде убит — те не могат да се изкажат, понеже съдържат обида на свещената глава на негово величество щастливия владетел на своето време — да се увековечи неговото управление със сигурност и безопасност.“

Шейхът на хатибите Хюсеин ефенди, хатибът Мехмед ефенди, Мустафа Челеби, Осман ефенди, Ебу Бекир ефенди и Мустафа бей заявиха:

„Ние сме свидетели и също свидетелстваме, че неотдавна споменатият Марко бе войник на бунтовника Хасан паша. В наше присъствие призна, че направил много бунтове. Той е хайдутин и разбойник. Мъчи се да прави бунт. Нужно е да бъде премахнат."

Щом бяха разгледани условията за приемане [на свидетелствата) и щом се извърши свидетелстването, основано на шериата, и като се приеха техните свидетелства, този добър документ се написа за онова, което е истинно, за да се постъпи според шериата, и се връчи на споменатия забит.

Написа се през последните десет дни на зилхидже, 1079 [22 — 31. V. 1669 г.]

 

Султанска заповед от 1697 г.

 

Печата се по Документи из турските държавни архиви, I, с. 30 — 31. Превод П. Дорев.

 

Християнката Стана, жена на Неделчо, който живее в махалата Бехтиар на град Пирот, преди време се ощастливила с приемането на мохамеданската вяра, после се отрекла и за да я повърне в мохамеданската вяра, кадията на Пирот, мевлана Ахмед, я затворил, но след това била освободена. Сега тя живеела съпружески с нейния мъж Неделчо.

Най-ученият от учените, днешният кадъаскер на Румели, мевлана Абдулах, изпрати мевлана Ахмед в споменатия град и на свиканото от него заседание се доказа горното, поради което живущият в продължение на четири месеца в съпружески отношения с нея Неделчо заслужава да бъде строго и дълго затворен, а отреклата се трябва да се върне в ислямската вяра, или пък да бъде затворена до нейната смърт. Споменатият по-горе мевлана е дал решение в горния смисъл.

Ти, който си управител, да затвориш ренегатката в Егридеренската крепост и догдето не се ощастливи пак с ислямската вяра, да не я пуснеш на свобода. Така също и мъжът на отреклата се, Неделчо, да се затвори на друго место в същата крепост и да не бъде освободен, догдето не се поправи.

Началото на мухаррем 1109 г.
Втората половина на юлий 1697 г.