izvori

 

 

Българите нападат лангобардите в началото на V в.


От Павел Дякон

Павел Дякон (720 - 797 г.) е автор на „Римска история“ до 565 г. Главното му съчинение „История на лангобардите" дава ценни сведения за Балканския полуостров и достига до 744 г. Превод на М. Войнов и Стр. Лишев в ЛИБИ, I. с. 411 - 412, от Pauli. Historis Langobardorum, МОН — SS, Scriptores rerum Langobardorum et Italicarum. sec. VI—IX.

Публикувано по:  Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. I, 1976

 

Paulus Diaconus Plutei 65.35 croppedmidИ тъй, след като преминали реката, за която споменахме, и пристигнали на отвъдния бряг, лангобардите прекарали там известно време. Между това, когато те не подозирали някаква опасност и се били отпуснали от дългата почивка, безгрижието, което винаги поражда злополука, им причинило твърде голяма гибел. И тъй една нощ, когато всички си почивали, небрежно отпуснати, внезапно върху тях налетели българите, наранили повечето от тях и погубили мнозина. Те толкова много вилнеели из лагера им, че погубили самия крал Агилмунд и отвели в плен единствената му дъщеря.

След това поражение лангобардите все пак се съвзели и си поставили за крал Ламисион, за когото по-горе споменахме. Тъй като бил буен поради младежката си възраст и доста склонен към военни подвизи, той силно желаел да отмъсти за убийството на отхранилия го Агилмунд и насочил оръжието си срещу българите. В първото завързало се наскоро сражение лангобардите обърнали гръб на неприятелите и се оттеглили в лагера си. Тогава крал Ламисион, като видял това, повишил гласа си и започнал да вика към цялата си войска да си спомнят за позора, който били понесли, и да имат пред очи безчестието си как неприятелите заклали краля им, как отвели в жалко пленничество дъщеря му, която те били пожелали да им стане кралица. Най-после ги насърчавал да защитят с оръжие в ръка себе си и своите близки, като казвал, че е по-добре да дадат живота си в сражение, отколкото да се подложат на подигравките на неприятеля като евтини негови роби. Такива и подобни слова им говорел той с гръмлив глас и ту със заплашвания, ту с обещания укрепвал духа им, за да могат да издържат напрежението на битката. Щом пък съглеждал да се сражава някой от робското съсловие, дарявал го и със свобода, и с подаръци. Най-сетне, въодушевени от насърченията и примера на вожда си, който се бил хвърлил пръв в боя, те се втурнали срещу неприятелите, били се ожесточено и унищожили противниците си е голяма сеч. Така накрай те изтръгнали победата от победителите и си отмъстили както за погубването на краля си, така и за собствените си беди. Тогава те взели голяма плячка от изоставеното снаряженне на неприятеля и оттогава станали по-смели в трудните военни предприятия.