izvori

 

 

Българите и Византия през първата половина на VI в.

 

Публикувано по:  Хр. Данов, Христоматия по история на Стария свят, т. I, 1976


Из „Хроника“ от Комес Марцелин

Комес Марцелин (края на V - средата на VI в.) произхождал от Илирик, живял дълго време в Цариград като секретар на Юстиниан I до възкачването му на престола. Автор на „Хроника“, която обхваща събитията от 379 до 548 г. Превод на Μ. Войнов в ЛИБИ, I, с. 312, 313, 316, 318, от Marcellini Comitis Chronicon, МGН- АА, XI, Berolini, 1893, с. 94, 95, 99 - 100, 103.

 

439 г. Началникът на войската Юлиан, когато се сражавал в един нощен бой в Тракия, загинал, промушен от скитски меч.

499 г. Арист, началникът на войската в Илирик, се отправил с петнадесет хиляди войници и с петстотин и двадесет коли, натоварени с необходимото за воюване оръжие, срещу българите, които опустошавали Тракия. Сражението се завързало край река Цурта, където загинали повече от четири хиляди наши войници било в бягство, било като се хвърляли от високия речен бряг. Така там погинала илирийската военна мощ и били убити военачалниците Никострат, Инокентий, Танк и Аквилин.

517 г. Тогава били опустошени двете Македонии и Тесалия и гетски конници плячкосвали чак до Термопилите и Стария Епир. Тогава император Анастасий изпратил по Павел на Йоан, управителя на префектурата Илирик, хиляда фунта златни денара, за да бъдат откупени пленените римляни. Понеже откупът се оказал недостатъчен, пленените римляни били изгорени заедно с къщите си или били изклани пред стените на затворените градове.

530 г. Началникът на илирийската пехота и конница Мундо пръв от всички римски военачалници нападнал гетите, които отдавна кръстосвали Илирик, и ги прогонил, като избил твърде много от тях. По-късно обаче, по време на същите консули, поменатият военачалник, подтикван от своята смелост, долетял в Тракия и сражавайки се успешно, разбил българите, които я опустошавали, като избил в сражението петстотин души от тях.

535 г. Патрицият Цита се сблъскал при Ятрус в Мизия с неприятели българи и излязъл победител.

 

Из „История на войните“ от Прокопий Кесарийски

Превод на Ив. Дуйчев в ГИБИ, II, с. 110-111, 137-141, 142-146, 147-148.

 

Веднага голяма хунска войска преминала реката Истър и се нахвърлила върху цяла Европа нещо, което вече често е ставало, но което никога не е причинявало на тамошните жители толкова много и такива големи злини. Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив чак до предградията на Византион. И те завзели тридесет и две крепости в Илирик, с пристъп завладели града Касандрия който, доколкото знаем, древните назовавали Потидея, - без да са предприемали по-рано обсада. Всички се завърнали в земята си, като завзели богатствата и отвели сто и двадесет хиляди пленници, без да срещнат никаква съпротива. И по-сетне те често идвали тук и нанасяли на ромеите непоправими беди. Те нападнали също и стената в Херсонес, нахвърлили се върху защитниците  ѝ и през морето преминали укреплението, което се намирало откъм така наречения Черен залив. По този начин те се озовали отвъд Дългата стена, нападнали неочаквано ромеите в Херсонес, избили мнозина и заробили почти всички. А малцина преминали протока между Сестос и Абидос, опустошили селищата на Азия, после се завърнали в Херсонес и заедно с останалата войска и цялата плячка се оттеглили в земята си. При друго пък нашествие те опустошили Илирик и Тесалия и предприели нападение срещу укреплението при Термопилите. Тъй като защитниците на крепостните стени се отбранявали много упорито, те потърсили странични пътища и неочаквано намерили пътеката, която води въз планината, издигаща се на това място. По такъв начин те изтребили почти всички гърци с изключение на пелопонесците — и се оттеглили.

 

Вести за утигури и кутригури

Отвъд сагините обитават много хунски племена. Страната оттук нататък се нарича Евлизия, а варвари населяват крайбрежието и вътрешността ѝ чак до така нареченото Меотидско езеро и реката Танаис, която се втича в езерото. А това езеро се излива при брега на Евксинския понт. Людете, които обитават там, в старо време се наричали кимерийци, а сега се назовават утигури. На север от тях обитават многобройните племена на антите. Край самата тази земя, отгдето се изтича езерото, обитават така наречените готи тетраксити, които били малобройни. Те изповядват християнската вяра и я спазват не по-малко от всекиго другиго. Местните жители наричат Танаис и това устие, което почва от Меотидското езеро и се простира до Черно море на разстояние двадесет дни път, както казват. Също вятърът, който духа оттук, се назовава „танайски“. Не мога да кажа дали тези готи някога подобно на другите готски племена са възприели Ариевото учение, или пък са изповядвали нещо друго относно вярата, понеже те самите не знаят това. Но те проявяват във вярата голяма простота и нехайство Преди малко време, сиреч двадесет и първата година от самодържавното управление на Юстиниан, те отправили във Византион четирима пратеници с молба да им се даде епископ, понеже техният епископ починал немного време преди това и били узнали, че императорът щял да изпрати епископ и на абасгите. Император Юстиниан изпълнил с най-голяма готовност тяхното искане и ги отпратил. Тези пратеници поради страх от хуните утигури явно в присъствието на мнозина свидетели съобщили за какво са пристигнали и не говорили на императора за нищо друго освен за епископа. А когато се срещнали тайно с него, те му казали всичко онова, което щяло да бъде полезно за ромейската държава, тъй като съседните тям варвари винаги били в стълкновение помежду си. Ще разкажа по какъв начин и отгде се вдигнали тетракситите и се заселили тук.

В старо време голямо множество хуни, наричани тогава кимерийци, населявали областите, които току-що споменах. Над всички господствал един цар. Веднъж на един техен цар се родили двама синове: единият на име Утигур, а другият Кутригур. След като умрял баща им, те разделили властта помежду си и дали имената на своите подвластни, така че дори до наше време едните се наричат утигури, а другите кутригури. Те всички живеели там, имали във всичко общи обичаи и не се сношавали с людете, които живеели отвъд езерото и неговия отток. Никога те нито преминавали тия води, нито подозирали, че могли да се преминат, понеже се бояли от нещо, което било твърде лесно, че те никога дори не се опитвали и изобщо не мислили да ги преминават. Непосредствено отвъд езерото Меотида и неговия отток, някъде по неговия бряг, в старо време живеели така наречените готи тетраксити, които току-що споменах. Много по-надалеч от тях обитавали готи, визиготи, вандали и всички останали готски племена. По-рано те се наричали и скити, понеже всички племена, които заемали тамошните области, изобщо се назовавали скитски, а някои се наричали савромати или меланхлени, или другояче. Разказват ако разказът е верен, че след известно време веднъж, когато неколцина младежи кимерийци били на лов, една сърна, като бягала от тях, скочила в тези води. Младежите - обзети било от честолюбие, било от някаква ревност или пък заставени от някакъв дух - последвали сърната и никак не я изоставили, докато не стигнали заедно с нея на отсрещния бряг. И това, което те гонели, каквото и да било то, изведнъж изчезнало. Струва ми се, че то се явило там не за друго, но зло да не сполети тамошните варвари. Наистина младежите не сполучили в лова си, но намерили повод за война и плячка. Защото, като се завърнали с най-голяма бързина в родните места, те съобщили на всички кимерийци, че тези води могат да се преминават от тях. Тогава всички кимерийци вкупом веднага грабнали оръжието, преминали водите и незабавно се озовали на отсрещния бряг, отгдето вандалите вече се били вдигнали и се установили в Либия, докато визиготите се били поселили в Испания. И тъй като нападнали внезапно готите, които населявали тамошната равнина, те избили мнозина, а всички останали прогонили. Всички онези от тях, които успели да избягат, като се вдигнали оттам заедно с деца и жени, напуснали родните си места, преминали реката Истър и се озовали в ромейската земя. Те сторили много злини на тамошните обитатели, а после с позволение на императора се заселили в областите на Тракия. Те станали съюзници на ромеите, получавали всяка година заплата от императора, както другите войници, и се назовавали „федерати“. Така именно ромеите тогава ги нарекли на латински език, като подчертавали, мисля, с това, че готите били техни съюзници не като победени във войната, а по споразумение: понеже латинците наричат foedera споразуменията при война, както обясних в предишните книги. При все това те без всякаква причина водели война с ромеите, докато не заминали за Италия под предводителството на Теодорих. Прочее така се били развили работите на готите.

След като избили едни от тях, а други изселили, кактo се разказва вече, хуните завладели страната. От тези хуни кутригурите повикали децата и жените си и се поселили на това място, гдето и до днес живеят. Всяка година те получават от императора много дарове и въпреки това, като преминават реката Истър, постоянно нападат императорската земя, тъй че са едновременно и съюзници, и врагове на ромеите. А утигурите заедно със своя предводител се завърнали в родината си, за да живеят занапред сами там. Като дошли близо до Меотидското езеро, те срещнали там така наречените готи тетраксити. Отначало тия готи под закрилата на щитовете си застанали в отбрана срещу нападателите, като се уповавали на своята мощ и на непристъпността на мястото — защото те са в същност най-храбри между всички тамошни варвари. Началото на оттока на Меотидското езеро, гдето именно по това вре ме живеели тетракситите, образува сърповиден залив, който ги обграждал от повечето страни, и останал на нападателните само един немного широк достъп. По-късно обаче — тъй като хуните не искали да губят много време тук, нито пък готите се надявали да могат дълго да се съпротивяват на множеството неприятели те се споразумели помежду си, тъй че, като се съединят, да преминат заедно и готите да се заселят на отсрещната страна точно при самия бряг на оттока, гдето живеят и сега, като при това бъдат занапред приятели и съюзници на утигурите, и да живеят там навеки при равни и еднакви права с тях. Така именно тия готи се заселили там. Тъй като кутригурите, както казах, били останали в земята отвъд езерото, областта отсам него била завзета само от утигурите, които нито най-малко не обезпокоявали ромеите, понеже не живеели много близо, а разделени от тях чрез много народи, неволно бездействали спрямо тях.

По-голямата част от равнината отвъд Меотидското езеро и реката Танаис населяват, както казах, хуните кутригури. А зад тях скити и таври държат цялата земя, част от която и сега наричат „Таврика“. Казват, че там именно е бил храмът на Артемида, гдето някога е била предстоятелка Агамемноновата Ифигения, ако и арменците да казват, че този храм се намирал в тяхната така наречена Келесинска земя и че тогава всички тамошни люде се наричали скити, като привеждат в потвърждение онова, което разказах в тази част от изложението, което се отнася до Орест и града Комани. Зад тези народи се намира крайморски град на име Босфор, който паднал под властта на ромеите немного време преди това. Варварските хунски племена държат цялата земя, която се простира от града Босфор докъм града Херсон, който лежи на крайбрежието и от старо време е подвластен на ромеите. Също от старо време и до днес на ромеите са подвластни и други два града, близо до Херсон, наричани Кипи и Фанагурис. Преди немного време някои от съседните варвари ги превзели и ги разрушили до основа. А от града Херсон до устието на реката Истър, която наричат и Дунав, има десет дни път и варварите владеят цялата тамошна земя. Реката Истър извира от келтските планини, заобикаля пограничните краища на Италия, тече покрай земите на даките, илирите и край Тракия и се влива в Евксинския понт. Всички тези земи отсам, та дори чак до Византион се намират под властта на ромейския император.

 

Политиката на Юстиниан спрямо кутригури и утигури

Ако и да били сключили примирие, гепидите и лангобардите не са могли да разрешат споровете помежду си и отново почнали да се готвят за война. Гепидите, като се страхували от ромейската държава — те предполагали, че ромеите ще се съюзят с лангобардите, намислили да привлекат към обща борба някои от хуните. И те отправили пратеници при вождовете на кутригурите, които живеят отсам Меотидското езеро, и ги молили да водят докрай заедно с тях война против лангобардите. Хуните веднага им изпратили дванадесет хиляди души, които били предвождани от Хиниалон, извънредно вещ във военните дела, и от други. Обаче гепидите били недоволни от присъствието на тези варвари в тоя момент, понеже още не било настъпило времето за сражение и оставала още една година до изтичането на мирния договор. Затова те ги убедили да нападнат през това време земята на императора и тъй превърнали тоя план срещу ромеите в средство за отстранение на своето затруднение. Понеже ромеите пазели бдително да не се минава през реката Истър в Илирик и в тракийските земи, те прекарали хуните през реката Истър в своята земя и ги насочили оттам към земята на ромеите. И те опустошили почти всички тамошни области. Но императорът Юстиниан измислил следното. Като отправил пратеници при вождовете на хуните утигури, които живеят отвъд Меотидското езеро, той ги укорил и нарекъл бездействието им спрямо кутритурите престъпно, понеже нехайството спрямо приятелите, които загиват, трябва да се сметне като една от най-големите неправди. Кутригурите — казал той — нехаели за своите съседи и въпреки че получавали от Византион всяка година много пари, те не желаят по никакъв начин да прекратят своите несправедливи действия спрямо ромеите, но всекидневно без всякаква причина ги нападат и ограбват. А утигурите не получават нито част от парите, нито споделят плячката с кутригурите и въпреки това не се застъпват за озлочестените ромеи, ако и да са от старо време техни най-големи приятели. Като съобщил това на утигурите, император Юстиниан им подарил пари, припомнил им какви дарове често са получавали и по-рано от него и ги убедил да предприемат веднага поход против останалите в земята си кутригури. Те взели за съюзници две хиляди от своите съседи готите, които се наричат тетраксити, и преминали с цялата си войска реката Танаис. Предвождал ги Сандил, извънредно разсъдлив и изпитан в много войни, достатъчно надарен с храброст и мъжество. След като преминали реката, те се срещнали с много кутригури и влезли в сражение с тях. Те се защитавали твърде упорито срещу нападателите и сражението продължило премного време. Но след това утигурите отблъснали противниците си и избили мнозина от тях. А малцина от тях избягали кой където можал и се спасили. Враговете заробили техните деца и жени и ги откарали в земята си.

Докато тези варвари се сражавали помежду си, както казах, и опасността за тях нараствала съобразно с битката, тогава на ромеите се удало добре да се възползват от щастливия случай. Онези от тях, които се намирали като пленници у кутригурите и които възлизали, както казват, на много десетки хиляди, се укрили при това затруднение, вдигнали се набързо оттам и без да ги преследва никой, пристигнали в родните си места. Така в своето най-тежко положение те се възползвали от чуждата победа. Императорът Юстиниан изпратил пълководеца Аратий при Хиниалон и останалите хуни с поръка да им съобщи онова, което се било случило в тяхната земя, и като им предложи пари, да ги убеди да се оттеглят колкото се може по-скоро от ромейската земя. Като узнали за нашествието на утигурите и получили множество пари от Аратий, те се съгласили да не вършат вече никакви убийства, нито да заробват ромеи, нито пък да правят друго нещо неприятно, но да се оттеглят като приятели на тамошните жители. Уговорено било също, че ако тези варвари успеят да се завърнат в бащината си земя и да се установят в нея, то да останат там и занапред да бъдат верни на ромеите. Ако пък им бъде невъзможно да останат там, да се завърнат отново в земята на ромеите, а императорът ще им подари някои от земите в Тракия с условие, че като се поселят там, завинаги ще бъдат съюзници на ромеите и заедно с тях грижливо ще бранят страната от всички варвари.

Веднага две хиляди души от хуните, които били победени в сражението и бягали от утигурите, пристигнали в ромейската земя заедно с жените и децата си. Един от техните вождове бил Синион, който много време преди това участвал с Велизарий в похода против Гелимер и вандалите. Те отправили молба до император Юстиниан, той ги приел с пълна готовност и им позволил да се заселят в земите на Тракия. Сандил, царят на утигурите, узнал за тези неща. Той се раздразнил и разгневил за това, че докато отмъщавал на своите едноплеменници кутригурите заради неправди спрямо ромеите и ги прогонвал от техните родни места, те били приети от императора и като се заселили в земята на ромеите, щели да живеят много по-добре. Затова той изпратил пратеници при императора, които да го укорят за стореното, но не им дал никакво писмо, понеже и досега хуните нямат никаква представа за писмо и са съвсем неграмотни, нито имат някакъв писар, а техните деца растат без всякакъв труд да се научат да пишат. Те съвсем по варварски предават по памет всичко, което им поръчвал. И тъй, когато пратениците пристигнали при император Юстиниан, те му казали, че цар Сандил по тях му съобщавал следното: „Зная една поговорка, която съм чувал от дете, и ако не съм забравил нещо от нея, тя гласи така. Казват, че зверът вълк, ако може би и да е в състояние да променя козината си, обаче нрава си не мени, защото природата не му позволява да го променя.“ Сандил, като казал тази пословица, добавил: „Това съм чул от старите, които по косвен начин загатват за човешките работи. А зная и още нещо, което съм научил от опит и което естествено може да научи един варварин, който живее на полето. Овчарите вземат кучетата, докато още сучат, и грижливо ги отглеждат в къщи. А кучето е признателно към онези, които го хранят, и твърде добре помни благодеянието. Затова именно овчарите постъпват така, за да ги приучат да бъдат пазачи на овцете, та когато нападнат вълци, кучетата да отблъснат тия нападения и да бранят овцете. Мисля, че е така по цялата земя, защото няма човек, който да е видял кучета да правят заговор срещу стадо, нито пък вълци някога да го отбраняват, но природата е наредила това като някакъв закон и за кучетата, и за овцете, и за вълците. Мисля, че също и в твоето царство, гдето открай време има изобилие от всякакви, може би и невъобразими неща, няма никаква промяна в това отношение. В противен случай покажете я на моите пратеници, та и ние на прага на старостта да научим нещо и от необикновените работи. Ако пък навсякъде е наредено точно така от природата, то мисля, че за тебе не е добре да оказваш гостоприемство на кутригурското племе и тъй да създадеш размирни съседи, като заселваш сега в страната онези, които ти не понасяше, когато бяха извън нея. Впрочем не след много време те ще проявят спрямо ромеите своя си нрав. И без това не ще липсва враг, който да опустошава ромейската държава, като се надява, че дори ако бъде победен, ще бъде в по-добро положение, пък и не ще остане приятел на ромеите, който да попречи някога на нападащите вашата земя, понеже ще се бои да не би, след като съдбата го надари с победа, да види, че победените живеят у вас по-щастливо от самия него. Понеже, докато ние живеем в пуста и изобщо безплодна земя, кутригурите имат възможност да си купуват жито, да се напиват с вино и да получават най-изтънчени  ястия. Впрочем те в някои места се ползват и от бани и тези скитници дори носят златни украси и притежават тънки, пъстри и извезани със злато одежди, ако и кутригурите по-рано да са заробвали безбройно множество ромеи и да са ги отвеждали в земята си. За тези проклетници не е било необичайно да налагат на ромеите робски теглила, но дори охотно биели с бичове и невинни люде и ги убивали и вършели всичко друго, което нравът и властта на господаря варварин допущали. А ние с наши усилия и като се излагаме на смъртна опасност, освободихме ромеите от участта, която тогава ги беше постигнала, и предадохме на родителите онези, които станаха причина да понесем изпитанията на войната. А за тия дела и двете страни получихме от вас напълно противоположни награди. Докато ние още понасяме несгодите на своята родина, [кутригурите] имат еднакъв дял от земята на онези, които благодарение на нашата храброст се отърваха от робството им.“ Така казали утигурските пратеници. А императорът, като ги успокоил напълно и ги привлякъл с много дарове, не след много време ги изпратил в родината им.

 

Поселници кутригури в Тракия със съгласието на Юстиниан

След известно време Илдигисал се оплаквал, че санът и издръжката, които му били дадени, съвсем не отговаряли на неговото достойнство и на славата на ромеите, и поради това бил твърде недоволен. Готът Гоар, който някога бил доведен тук от Далмация като пленник през време на войната между готския цар Витигес и ромеите, забелязал това. Този Гоар видял, както казах, че Илдигисал бил недоволен. Затова непрекъснато го подучвал и го убеждавал да избяга, като го уверявал, че и самият той ще се измъкне от Византион заедно с него. След като се споразумели, те неочаквано избягали заедно с други неколцина души и пристигнали в тракийския град Апри, гдето се присъединили към тамошните лангобарди. Като попаднали на императорските чарди, те отвели оттам голям брой коне и потеглили по-нататък. Императорът, като се научил за това, изпратил по цяла Тракия и Илирик пратеници и заповядал на всички военачалници и войници да пресрещнат на всяка цена тези бегълци. И в сражение с тези бегълци влезли най-напред един малък брой от хуните, наричани кутригури, които, както разказах малко преди това, се били  изселили от бащината си земя и с позволение на императора се установили в Тракия. Сразени в битката, някои от тях паднали убити, а останалите, като били отблъснати, не преследвали по-нататък бегълците, но останали на мястото си. Така Илдигисал и Гоар заедно с дружината преминали през цяла Тракия, без да ги безпокои никой.

 

Из „Царуването на Юстиниан“ от Агатий Миринейски

Агатий Миринейски (536 - 582 г.) бил виден юрист във византийската столица. Неговата недовършена история обхвата събитията между 552 — 558 г. Превод на В. Бешевлиев и В. Тъпкова в ГИБИ, II. с. 182, 185-186, 202 — 204 от Dindorf, Historici gracci minoros, II, Berolini. 1871, c. 243, 365 — 366, 389-392.

 

За името на крепостта Оногурий

Римляните, подбудени от Мартин, веднага побързали да нападнат с всички сили персийците в Оногурий. Това място получило прозвището си отдавна, може би защото някога хуни, наречени оногури, се сблъскали тук нейде с колхите и след това били победени. Местните жители поставили това наименование като спомен за нанесената победа.

 

Походът на кутригурския вожд Заберган в Тракия през 557 г.

Хуните населявали в старо време земите на изток от Меотидското езеро и се простирали по на север от реката Танаис както и останалите варварски народи, които се били заселили отсам планината Имай в Азия. Всички тези народи се наричали общо скити и хуни. Обаче поотделно едно от тези племена се наричало кутригури, друго утигури, трети ултизури, а други вуругунди и други според техния прадядов обичай. По-сетне, след много поколения, те преминали в Европа било, че наистина някаква кошута най-напред им посочила пътя, както гласи общоизвестното предание, било като са използвали някакъв друг случай. Тогава, като преминали така или иначе оттока на езерото, който се влива в Евксинския Понт и който дотогава бил смятан за непроходим, те се скитали по чужда земя и нанасяли извънредно големи пакости на тамошното население, като го нападали неочаквано. Така те прогонвали по-раншните им жители и завземали тяхната земя. Съдено било обаче да не останат там много дълго, но да загинат, както се казва, до корен. Впрочем ултизурите и вуругундите били известни по времето на император Лъв и на тогавашните ромеи и били смятани за храбри. Но ние днес нито ги знаем, нито, мисля, ще ги познаем, понеже едни от тях са загинали, а други са се преселили много далеч. През годината, в която, както казах, заразителна болест нападнала града [Константинопол], останалите хунски племена били запазени и все още доста известни по име. Хуните обаче, като слезли в земите към юг, се настанили, където искали, недалеч от брега на реката Истър. И тъй тогава, понеже настъпила зима, водите на тази река, както обикновено, замръзнали дълбоко от студ, сковали се и станали проходими за пешаци и за конници. Заберган, предводителят на кутригурите хуни, тръгнал с извънредно голям брой конници по реката като по суша и преминал съвсем лесно в ромейска територия. Понеже той намерил тамошните земи запустели и не срещнал никаква пречка при напредването си навътре в страната, веднага през Мизия и Скития нахлул в Тракия. Тук той разделил войската си, една част от нея изпратил срещу Елада, за да нападне незащитените тамошни селища и да ги ограби, а другата част — в тракийския Херсонес.

 

Раздор между кутригури и утигури

Тогава жителите на Константинопол сметнали, че такива споразумения са непочтени, позорни и недостойни за свободни люде. Те не могли също да понесат, че неприятелите, ако и да били съвсем близо до града и се подиграли с ромеите, не били избити до крак, а още били получили и злато като дар, сякаш ние сме се провинили спрямо тях. Обаче императорът мислел за нещо по-голямо, което, като се изпълнило недълго след това, накарало тези, които по-рано негодували, извънредно много да се възхищават от него и да го възхваляват като много предвидлив и премного съобразителен, тъй като той сметнал, че варварите трябва да се накарат с всички средства да се сблъскат и да воюват помежду си. За да стане това, той изпратил веднага писмо до Сандилх, другия вожд, който му бил съюзник и наемник, докато Заберган и пълчищата му пътували доста разпуснато. В писмото се съобщавало горе-долу следното: „Ако ти по своя воля стоиш спокоен, при все че знаеш това, което кутригурите са замислили срещу нас, то аз се учудвам, разбира се, на твоята невярност, както и на нас самите, че сме отгатнали много правилно твоята мисъл, но сме сгрешили в решението си. Ако ти пък още не си узнал това, извинително е, но ти би доказал незнанието на вече случилото се единствено с твоята незабавна по-нататъшна намеса. [Кутригурите] дойдоха тук не с желание и намерение да ограбят нашите земи (не става дума за това, което им е било потребно при похода), но за да покажат чрез делата си, че сме се измамили, като сме отхвърлили по-силните и по-храбрите и сме предпочели да се доверим на тебе. Те смятат, че е дори непоносимо, ако някой ги нарече равни на утигурите и оспори превъзходството им спрямо тях, а също ако някой твърди, че те ги надминават някак си умерено, но са доволни само ако някой каже, че ги надминават твърде много. И затова те не преставаха да бродят в Тракия, докато не получиха всичкото злато, което обикновено ти даваме всяка година като заплата. Ако и да беше лесно за нас да избием всички до един или да ги накараме да се оттеглят от страната, без да сторят нищо, все пак не сторихме нито едното, нито другото, за да изпитаме твоето намерение. Ако наистина ти си по-храбър и разумен и не оставяш своето на тези, които искат да го присвоят, то и сега не ще отстъпиш. Тъкмо сега ти се удава случай да отмъстиш на неприятелите и като ги победиш в сражение, да получиш своето възнаграждение, като че ли ти е било изпратено чрез тях. Обаче ако въпреки нанесената ти от тях обида желаеш да останеш спокоен, понеже, мисля, се страхуваш и предпочиташ най-позорното бездействие, то ти, любезни, ще останеш без възнаграждение и ние ще трябва да го даваме на тях и тогава, ако намираш за добре, откажи се от гордостта си и се научи да се подчиняваш на по-силните. Знай добре, драги, че в такъв случай и договорите, които сключихме с теб и твоето племе, ще трябва да прехвърлим върху тях, тъй като иначе би било и безумно да споделяш лошата слава на победените, когато можеш да се свържеш с победителите.“

Когато на Сандилх било преведено това писмо, той веднага се разгневил, разярил се и съвсем не можел да обуздае гнева си и тутакси се спуснал да накаже кутригурите заради нанесеното му оскърбление. Как пък е било възможно да не се смути лесно от тия думи една варварска, надменна и винаги жадна за печалби душа? Затова той потеглил с войската си и най-напред нападнал внезапно селищата на неприятелите. Той изненадал с неочакваното нападение тамошните жители и поробил много жени и деца. След това ненадейно пресрещнал и ония, които се завръщали от Тракия и току-що били преминали река Истър. Той избил колкото могло повече души и им отнел както парите, дадени от императора, така и цялата им плячка. А тия, които едва се спасили, се завърнали в своите селища, и като се съединили там с останалите си съплеменници, влезли във война с утигурите. Така след това твърде дълго време двете страни враждували помежду си и затвърдявали взаимната си омраза. Те ту извършвали нападения и грабежи, ту влизали в открито сражение, докато силите и на двете страни отслабнали и съвсем се разстроили, така че двете племена загубили дори самото си племенно наименование. В такова голямо нещастие изпаднали тези хунски племена, та ако изобщо е останала някаква част от тях, тя се била разпръснала и робувала на други племена, чието име възприела. Така именно ги постигнало най-силното наказание за по-раншните им прегрешения. Обаче пълното сгромолясване и унищожение на тези две племена са станали по-късно и аз ще разкажа всичко поотделно, като се съобразя, както трябва, с хронологията на събитията, доколкото това е възможно. Когато раздорът между тия две племена бил по-силен и станал известен във Византион, тогава именно предвидливостта и благоразумието на императора били явно признати от всички, понеже, докато варварите се изтребвали взаимно, той, без да вдигне оръжие, излязъл с ума си напълно победител и в двете фази на войната и надеждата му се сбъднала. Заети постоянно с вътрешните си вражди, те страдали и вече не мислели да нападат ромеите, пък и на повечето люде не било известно где на земята се намират.

 

Из „Хронографията“ на Йоан Малала

Йоан Малала (491 — 578 г.) е роден в Сирия. Неговата „Хронология“ обхваща събитията от сътворението на света до 574 г. Старобългарският превод на неговото съчинение, извършен през царуването на цар Симеон от презвитер Григорий Мних, бил широко разпространен и четен в България през средновековието. Превод на Г. Цанкова-Петкова в ГИБИ, II, с. 206, 209 — 210, 214 — 215, от loannis Malalae Chronografia, rec. L. Dindorf, Bonnae, 1831, c. 97, 402, 437 — 438.

 

Войската на Ахил

И така споменатият Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.

 

Бунтът на Виталиан

Dioecesis Thraciae 400 ADПο време на неговото царуване Виталиан Тракиецът вдигнал бунт, като изтъквал, както казват, за причина заточаването на епископите. Той превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи. Императорът изпратил военачалника на Тракия Ипатий; той влязъл в сражение с Виталиан, но бил заловен от него чрез предателство и срещу голям откуп бил върнат на ромеите. След като Ипатий се върнал в Константинопол, за военачалник на Тракия вместо него бил назначен Кирил Илириецът. Той веднага се отправил срещу Виталиан, влязъл в сражение с него и в битката погинали мнозина и от двете страни. Кирил победил, влязъл в град Одесос и се настанил там, а Виталиан се оттеглил от тия места. След това той подкупил пазачите на градските врати на Одесос, като дал чрез някои роднини на тези вратари пари и обещания. Благодарение на предателството Виталиан влязъл през нощта в град Одесос, заловил военачалника на Тракия Кирил и го убил. След това отново започнал да плячкосва цяла Тракия и Европа, докато стигнал до Сики и до Анаплус отвъд Константинопол с намерение да превземе и самия Константинопол.

 

Българи нахлуват в Скития, Мизия и Тракия

По времето на този император двама предводители на хуните нахлули с войска в Скития и Мизия, където ромейски стратилати били Бадуарий и Юстин. Те излезли срещу хуните и след като се завързало сражение, Юстин бил убит в битката. Вместо него военачалник на Мизия станал Константиол, син на Флорентий. А хуните достигнали до Тракия, като оплячкосвали страната. Срещу тях излезли военачалниците Константиол и Годила, също и военачалникът на Илирик, Аскум хунът,  когото император Юстиниан бил възприел от светото кръщение. Във време на сражението хуните били заградени и мнозина от тях падали мъртви. Те изгубили цялата си плячка, а ромеите надделели, като убили и двамата им царе. На връщане ромеите били пресрещнати от други хуни. Смазани от  умора и доста изтощени, ромейските военачалници обърнали гръб. Хуните започнали да ги преследват и изловили с примки бягащите ромейски военачалници. Годила извадил меча си, - прерязал примката и избягал. А Константиол паднал от коня си на земята; заловен бил също и Аскум. Хуните пленили и двамата, но върнали Константиол, за когото получили 10 000 номизми от ромейския император и той си отишъл в Константинопол. Те задържали Аскум хуна и се върнали в страната си с много други пленници. Оттук нататък настанал мир в тракийските предели.