izvori

 

 

Пространното житие на св. Климент Охридски

 

Публикувано по: Илия Илиев, Св. Климент Охидски. Живот и дело, П., 2010 normal 1f67d10bba95fc125b57f51ffae348651297938777

С любезното разрешение на автора

 

Пространното житие на Св. Климент Охридски (на гр. ез.)

 

Исторически коментар към Пространното житие (на англ. ез.)

 

 

 


ЖИВОТ, ДЕЙНОСТ, ИЗПОВЕДАНИЕ И КРАТЪК РАЗКАЗ ЗА
ЧУДЕСАТА НА СВЕТИЯ НАШ ОТЕЦ КЛИМЕНТ, ЕПИСКОП БЪЛГАРСКИ,
НАПИСАН ОТ СВЕТЕЙШИЯ И СЛАВЕН АРХИЕПИСКОП НА
ПЪРВА ЮСТИНИАНА И НА ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ ГОСПОДИН ТЕОФИЛАКТ,
КОЙТО БИЛ МАГИСТЪР НА РЕТОРИТЕ В КОНСТАНТИНОПОЛ
 

I. 1. Дойдете, деца, послушайте ме (Псал. 33, 12), дойдете всички, които се боите от Бога, и аз ще ви разкажа (Псал. 65, 16), за да знае идещият род - децата, които ще се родят (Псал. 77, 6), и народът, който се създава, да възхвали Господа (Псал. 101, 19). Това е казал някога Давид, а днес - и ние заедно с него: за Божието величие трябва да се разказва всякога и на всички, и не само поради това, че за похвалата на Бога (Псал. 146, 5) няма мярка, както вярваме - колкото и да възвестяваме и да разказваме, пак ще останат неспоменати безброй много неща (Псал. 39, 6), но и поради това, че разгласяваното великолепие на Божиите чудеса действа някак си за пробуждане на по-немарливите, които са заспали за добродетелността.

2. Много хора мислят, че нашето време не съдържа нищо от това, което е било едно време, и че миналото е блестяло и с чудеса и е било украсено от живота на мъже от плът, живели почти безтелесно, а на нашето поколение Бог не е дарил нищо такова, понеже то, като познава зле и твърде несигурно действителността, по най-жалък начин не е в състояние да води праведен живот, уж че днешната природа не го възприемала. Естеството на природата обаче е същото и не се е влошило и Господ си е оставил и в наше време твърде много хора, които, като не подгънали коляно (3 Царст. 19, 18; Рим. 11, 4) пред никого от смъртните, са блестели със светлината на своя живот за слава на своя небесен отец и станали светила в света, имайки в себе си словото на живота (Филип. 2, 15-16).

3. Както впрочем и земята на българите през последно време осветили блажени отци и учители, които блестели със своето учение и чудеса и се показали силни пред Бога с живота и словото си. Моето желание е да опиша целия техен живот, само че това надминава силата на моето слово. Но дори и нещо малко да изложа, ще засвидетелствам човеколюбието и благодатта на Бога, който е с нас и ще бъде с нас през всички дни до свършека на света (Мат. 28, 20), както е обещал, и ще покажа на всички хора, че не нашата природа е станала по-лоша, а се е извратило нашето желание.

II. 4. Сигурно искате да разберете кои са били тези отци? Методий, който украсил Панонската епархия, като станал моравски архиепископ, и Кирил, велик в езическата философия, но по-велик в християнската, който истински познавал природата на съществуващите неща, но повече - Единно Съществуващия, чрез Когото всичко е произлязло от невидимото (Евр. 11, 3). Поради чистотата на своя живот те приели Бога в себе си и понеже имали страх в сърцата си, стараели се да създадат спасителен дух (Иса, 26, 18). Те станали опитни в учителното слово, проповядвано на елински език, и обаянието на такава мъдрост привлякло мнозина.

5. Това, че славянският народ, или всъщност българският, не разбирал Писанията, съставени на елински, светиите смятали за огромна вреда и това, че светилото на Писанията не пламти в тъмната страна (2 Петр. 1, 19) на българите, било причина за тяхната безутешна скръб. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота (Йона 4, 8).

6. И тъй, какво да правят? Обърнали се към Утешителя, чийто първи дар били езиците, и го помолили за следната милост: с помощта на Словото (Деян. 2, 4) да открият азбука, съответстваща на трудността на българския език, и да могат да преведат на езика на народа Свещените писания. И, разбира се, като се отдали на строг пост и продължителна молитва, на измъчване на тялото и на душата, на изнурение и смирение, те постигнали своето въжделение. Близо е Господ, казва [Давид] към всички, които Го в истина призовават (Псал. 144, 18), и още: ще извикаш - и Той ще каже: ето ме! (Иса. 58, 9), защото аз съм Бог отблизо, а не - Бог отдалеч (Иерем. 25 23).

7. И така те получили благодатта на Духа като готова утринна зора (Осия 6, 3) и светлината на знанието заляла праведниците (Псал. 96, 11; 111,4), и свързаната с това радост прогонила предишната им скръб. И като сполучили да измолят това благо, те открили славянската азбука, превели боговдъхновените Писания от елински език на български и се постарали да предадат божествените знания на по-способните си ученици. А не били малко тези, които пили от този учителен извор. Сред тях избраните и „корифеите на хора“ били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.

III. 8. Понеже знаели, че Павел е споделил с апостолите благовестието, което проповядвал (Гал. 2, 2), и те самите заминали за Рим, за да покажат на преблажения папа делото си - превода на Писанията, [и да разберат] дали то наистина им е било възложено и не са били път напразно (Гал. 2, 2).

9. Адриан, който по това време блестял на апостолския престол, като узнал за тяхното пристигане, бил обзет от голяма радост. Поразен отдалеч от гърма на славата на светците, той закопнял да види и мълнията на тяхната благодат и изпитвал към божествените мъже това, което Мойсей - към Бога, желаейки да му се яви жадуваният образ и да го познае (Изх. 33, 13, 23). Като не можел вече да се въздържа, заедно с целия клир и всички намиращи се там архиереи излязъл да посрещне светците. Пред него носели според обичая кръстния знак и със светлината на светилниците той показвал светлината на своята радост, а може да се каже - и блясъка на посрещаните гости, които прославяният сред своите светии Господ прославил (2 Сол. 1, 10), като благоволил да извършат много чудеса през времето на тяхното пристигане. Когато трудът им бил показан на папата и той видял, че преводът на Писанията на споменатия език е рожба на истинска апостолска душа и духовна благодат, не знаел какво да прави от радост. Започнал да облажава мъжете, да ги нарича с всякакви имена - отци, любими деца, своя радост, венец на вярата, славата и красотата (Прем. Сол. 5, 16), корона на Църквата. След това какво направил? Взел преведените книги и ги занесъл на божествения жертвеник. Принесъл ги като свещен дар на Бога, показвайки, че такива жертви - плод на словото, са благоугодни Богу (Евр. 13, 15-16) и Той приема такъв вид плодоприношения като мирис благоуханен (Филип. 4, 18). Защото, ако всяко нещо обича подобното на себе си (Сирах. 13, 19), какво би било по-приятно на освобождаващото словесните от безсловесие Слово от словото? Папата провъзгласил в църква мъжете за равноапостолни, понеже се нагърбили със същия труд както Павел (2 Тим. 4, 7) и обещали да принесат в жертва на Бога съвършения и свят принос на езичници (Рим. 15, 16).

10. След това тези от сподвижниците на светците, за които било засвидетелствано от учителите, че имат достатъчно опит в славянската писменост и са се украсили с благочестив живот, [папата] удостоил едни със свещенически, други - с дяконски, а някои - с поддяконски сан. А самия велик Методий, макар и дълго да не се съгласявал и да се отказвал, папата ръкоположил за моравски епископ в Панония, понеже преценил, че не е позволено да се лишава от звание този, който е удостоен от своето дело, както еднакво несправедливо е, когато някой, твърде далеч от делото, получи звание, а друг - епископ по дела и достойнство, се крие в редовете на миряните и бидейки светило, се туря под одъра на неизвестността (Лука 8, 16). Така римският архиерей почел Методий с епископско достойнство а по-скоро почел епископството чрез него.

11. А Кирил - истинския философ, Великият архиерей (Евр. 4, 14) повикал при себе си в Светая светих (Евр. 9, 3), за да служи там вътре в истинската скиния (Евр. 8, 2), и да участва по-духовно и по-божествено в тайнствата и да се приобщи с новата чаша. Сякаш затова бил оставен да пребъде в плът, за да изнамери азбуката и да преведе Писанията, а след като послужил по този начин на Божията воля той бил прибран от Бога, който го бил научил на знание (Псал. 93, 10). Когато предусетил своя край, той се облякъл в монашески одежди - нещо, което отдавна желаел, но избягвал поради скромност, понеже го смятал за нещо велико и надминаващо неговите сили. Десет дни преживял с това [звание] и като приел светлина към светлината, се преселил на небето, където е Христос (Колос. 3, 1), напускайки долината на плача (Псал. 83, 7), жилището на мрака, тинестото блато (Псал. 39, 3), странстването си тук [на земята] (1 Петр. 1, 17). Той предал духа си на Бога на духовете (Апок. 22, 6), а неговото тяло, което преди естествената смърт било вкусило доброволна, почетено с песни от божествения папа и целия клир, било погребано в храма на Климент - онзи Климент, който бил сподвижник на върховния апостол Петър и подчинил елинската мъдрост на Христовата като слугиня на господарката ѝ. И философът приел философа, великият учител взел при себе си гласа на Словото, наставникът на езичниците заселил при себе си просветилия езичници със светлината на знанието.

12. И Бог чрез знамения засвидетелствал славата, отредена за Кирил на небето, като направил видимите неща глашатаи на невидимите. Душевно болни, щом идвали на гроба му, намирали изцеление и благодатта на Светия Дух станала бич гонител за много други болести. Щом някой се приближавал до гроба или започвал да призовава името на този богоносен отец, намирал избавление от страданието според вярата си. Затова Кирил станал велик в устата на римляните, а още по-велик - в душите им. Така чудесата му станали основа за неговата слава, тя пък - повод за преголяма почит, а почитта към светеца - утвърждаване на Божията слава.

IV. 13. Така кончината почела Кирил с почести и от пребожествения папа, и от Бога, а сърцето на Методий, който загубил своя сътрудник и спътник, своя напълно - по плът и в Господа - истински брат, било наранено от скръбта и изпитвайки това човешко чувство, той станал пленник на привичката. От друга страна, той се утешавал не по-малко, ако не и повече, като се надявал, че ще има Кирил за покровител в учителското си дело и колкото по-близо е той до Бога, лишен от плът, толкова по-резултатно ще бъде неговото застъпничество.

14. Когато станало време Методий да поеме пътя за Панония и трябвало най-после да обърне поглед към епископията на тази страна, той прегърнал гроба на брат си, призовал многократно милото име на Кирил, оплакал телесната си самотност и като призовал на помощ застъпническата му ръка, потеглил на път с учениците си. Когато пристигнал в Моравия, станал истински епископ и с каквито цветове бил обрисуван от Павел образът на епископа (1 Тим. 3, 2-7), такива личали и у него и надминал всички с учителството си, като не заровил таланта си (Мат. 25, 18), нито заключил благодатта на духовния си дар и не направил властта си източник на разкош, но с всички споделял доброто и правел така, че за всички по равно да грее слънцето на Словото (Мат. 5, 45), и не преставал с раздаването на уречената евангелска храна (Лука 12, 42). Този, който и преди епископството си така залягал за учителното слово и се излагал на такива опасности за делото, когато вече му било поверено това дело и бил получил залога, и знаел думите на апостола: „Горко ми, ако не благовествам“ (1 Кор. 9, 16), нима тогава не бил длъжен усърдно да се занимава с учителстването, да се привърже за него и по цял ден да се грижи за Божиите слова, които му доставяли сладост повече от мед и восъчна пита (Псал. 18, 11)?

15. Естествено той не пропускал ежедневно да поучава тогавашния моравски княз Ростислав и чрез божествените заповеди да възпитава душата му, но наставлявал и владетеля на цяла Панония, на име Коцел, като го напътствал да има страх от Господа (Псал. 118, 120) и този страх да го отклонява от всяко зло (Псал. 33, 15), сякаш е теглен назад и въздържан от някаква юзда. Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словата си и княза на българите Борис, който живял по времето на ромейския василевс Михаил и когото по-рано [Методий] бил направил свое чедо, и когото привързал към себе си чрез прекрасния си във всяко отношение език.

16. Този Борис бил въобще с много способен ум и склонен към доброто. При него и българският народ започнал да се удостоява с Божието кръщение и да се християнизира. Когато светците, имам предвид Кирил и Методий, видели, че има много вярващи и мнозина стават чеда Божии (Йоан 11, 52) от вода и Дух (Йоан 3, 5), но че въобще са лишени от духовна храна, изнамерили азбуката, за което говорихме, и извършили превода на Писанията на български език, за да имат достатъчно божествена храна родените чеда Божии и да постигнат духовен растеж и мярката на Христовата възраст (Ефес. 4, 13). И така българският народ бил освободен от скитското заблуждение и познал истинския и най-прав път - Христа (Йоан 14, 6), и макар и късно, към единадесетия или дванадесетия час (Мат. 20, 6), влязъл в лозето Божие благодарение на този, който го повикал. Повикването на този народ станало в година шест хиляди триста седемдесет и седма от сътворението на света.

V. 17. А великият Методий не преставал да дава постоянно всякакви съвети на князете, като ту ги напътствал към благочестив живот, ту им поднасял учението на Църквата като някаква истинска царска монета и го запечатвал в душите им неизопачено и сигурно. Защото имало такива, които и тогава го преиначавали и променяли определенията, установени от нашите отци в Божията църква, и мнозина навреждали на душите си с покварата, въвеждана от франките, които твърдели, че Синът е роден от Отца, а Духът изхожда от Сина. Противопоставяйки се на тях, светецът ту с думите на Господа, ту със словата на отците опровергавал мненията им и всяко тяхно превъзнасяне, което въставало срещу познанието Божие, и мнозина пленявал, за да бъдат покорни на Христа (2 Кор. 10, 5), като ги обръщал от лъжливото към истинското и непокварено учение и ги правел достойни от недостойни, и затова бил и се наричал Божия уста (Иер. 15, 19). Поради това броят на верните ежедневно нараствал и словото Божие растяло (Деян. 6, 7), което знаем и за учението на апостолите от думите на Лука, или ако предпочиташ заедно с мен онова древно изречение: „Домът на Давид напредвал, а домът на Саул западал (2 Царст. 3, 1) и все повече отслабвал.“

18. Тълпата на еретиците, след като била побеждавана от силата на неговото слово и от истината, единствено това можела да направи или по-скоро била подбуждана от своя баща, който си беше открай човекоубиец (Йоан 8, 44) и се хвали със злодейството си - измъчвала светеца с безброй злини и изкушения. След като завладели с измама Светополк, който управлявал Моравия след Ростислав и бил човек варварин и не познавал доброто, те го спечелили напълно за своето учение. Как можел този, който бил роб на удоволствието от жените и се търкалял в калта на гнусните съвкупления, да не отдава своето предпочитание на тези, които му отваряли широко вратата към страстта, пред Методий, който приковавал на позорния стълб душегубителната горчивина на всяко удоволствие? Както това, което измислил онзи Евномий, основателят на аномийската ерес, за да си спечели повече ученици, това замислял и безумният франкски народ, а именно: да прощава всичко на съгрешаващите без труд и старание при едно-единствено условие - да приемат тяхното учение. Те им позволявали да водят нечестив живот заради успеха на своето изопачено учение, както ако някои биха разменили помежду си лайна срещу кал, бидейки достойни за търговия с такива съкровища, при която и стоката е мръсна, и това, срещу което се разменя - отвратително.

19. Така, поквареният от тях Светополк, понеже му позволявали всичко, твърде малко обръщал внимание на думите на Методий и напротив, дори се отнасял към него като към враг. „На грешника - казват - страхът Господен е омразен“ (Сирах 1, 25). При това великият какво ли приятно не говорил на княза, с какво ли ужасно не го заплашвал? От една страна, му доказвал правотата на своето учение чрез божествените Писания и му нареждал да ги зачита, понеже даряват живот и са извори на спасение. Това ни учи и Господ, като казва, че в изследването на Писанията има живот [вечен] (Йоан 5, 39), а Исаия ни препоръчва да не черпим вода от блатото на ересите, а от изворите на спасението (Иса. 12, 3). От друга страна, го заплашвал, че ако се присъедини към еретиците, ще погуби и себе си, и всички свои поданици и ще бъде лесно достъпен и лесно победим за враговете. Понеже безчестието, макар и за кратко време да цъфти, с времето от само себе си преминава, за да не се научат благочестивите на порочност. И това, казал, ще се случи на княза след неговата [на Методий] смърт, както и станало според предсказанията на светеца.

20. И наистина, докато Методий бил между живите, нито князът показвал какво му лежи на сърцето, макар че имал василиск, скрит и отглеждан в яйца на аспида (Иса. 59, 5), нито отмъщението размахвало своя бич, макар че държало опънат лъка и острело меч (Псал. 7, 13), но то все още не било изпратило стрела в сърцето на врага и не било засилило ръката си за удар (Псал. 17, 14; 37, 2). Когато светецът си заминал, появила се цялата [спомената] злина, която вече не прикривала под покривало и маска своята уродливост, но действала с безсрамно чело на блудница (Иерем. 3, 3) и повдигнала гонение срещу православните. Тогава и Бог не закъснял да накаже княза, но за това - по-нататък.

VI. 21. По това време Методий предсказал на тогавашния княз своята кончина, която щяла да дойде след три дни, като направил това предсказание, както аз смятам, за потвърждение на непрекъснатите си съвети. Защото, ако изпълнилото се на дело предсказание го представяло за пророк, удостоен от Духа да предвижда бъдещето, ясно е, че и поддържаното от него учение било духовно и боговдъхновено.

22. И като събрал учениците си, подражавайки на Павел (Деян. 20, 17), а по-скоро на моя Иисус, той ги утешавал и укрепвал с прощални думи и изобразявал пред своите чеда прекрасния си дял, достоен за трудностите, които понесъл, за да придобие такова голямо богатство. Навярно искате да научите какъв бил този дял? Словото Божие, което е много по-желано от злато и скъпоценни камъни (Псал. 18, 11), и мъдростта, спечелването на която е по-ценно от златни и сребърни съкровища (Притчи 3, 14). „Вие знаете, мили мои - казал той, - силата на еретиците в злото и как те, като изопачават словото Божие (2 Кор. 4, 2), по всякакъв начин се стараят да напоят ближните си (Авак. 2, 15) с мръсно извращение, използвайки и прилагайки следните два начина на действие: убеждение към по-простите и строгост към по-страхливите. Аз се надявам и се моля вашите души да се покажат силни и към едното, и към другото и вие да не се увлечете от привлекателни думи и да не се прелъстите от празна измама (Кол. 2, 4-8). Съградете основите си на скалата на апостолското изповедание и учение! Портите адови няма да надделеят над изградената върху тази скала църква (Мат. 16, 18), защото верен е оня, който се е обещал (Евр. 10, 23), и никаква заплаха няма да разклати крепостта във вашите сърца, понеже знаете: „Не се страхувайте от силните на деня (Псал. 55, 3-4), нито от тези, които убиват тялото, а душата не могат да убият (Мат. 10, 28).“ Нещо повече - подкрепяйте и другите да пазят залога, който получихме от апостолите и от отците по тяхно време и който те ще ни поискат обратно в деня на въздаянието. Ето, аз ви предсказах и ви направих чрез предсказанието си отговорни за греха. Защото, ако не бях дошъл, казва Христос, и ако не бях им говорил, грях не щяха да имат (Йоан 15, 22). Аз съм невинен за вашата кръв, понеже не се побоях дави говоря (Деян. 20, 26-27), но според пророк Иезекииля бодърствах на поста си като страж (Иезек. 3, 17). Гледайте колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри (Ефес. 5, 15) и с цялата си бдителност запазете вашите сърца и сърцата на вашите братя, защото вие ще ходите през примки и ще вървите по зъберите на градски стени (Сирах 9, 18), понеже след моята смърт ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото, за да увлекат народа след себе си (Деян. 20, 29-30). Вие им се противопоставяйте с твърда вяра (1 Петр. 5, 9). Павел ви заповядва това чрез мене. Бог и Отец, който е над всички (Ефес. 4, 6), и Синът роден от Него безстрастно преди вековете, и Светият Дух, изхождащ от Отца, ще ви упъти на всяка истина (Йоан 16, 13) и ще ви представи непорочни (1 Сол. 3, 13) за моя похвала в деня Христов (Филип. 2, 16).“

23. Като казал това и много други неща, предал душата си на ангелите, които го съпровождали и пазили във всичките му пътища (Псал. 90,11), да я отведат, след като блестял двадесет и четири години в архиерейството и с голям труд и мъка (2 Кор. 11, 27) приготвил спасение не само за себе си, но и за другите (Филип. 2, 4). Защото той се грижел не само за себе си, но да се спасят и другите (1 Кор. 10, 33) и нощ, и ден живеел само за това, което било полезно и за другите. Това показват множеството свещеници, дякони и поддякони които, двеста на брой, той оставил в областта на своята Църква след смъртта си. Ако само хората на олтара били толкова много, можем да си представим колко много са били миряните. Първото място сред тях се заемало от Горазд, когото нашият разказ още преди причисли към най-изтъкнатите Методиеви ученици. Той бил провъзгласен за моравски архиепископ от самия светец, когато последният бил към края на своя живот.

VII. 24. Но готовата на всичко тълпа еретици, които не понесли Методий и след смъртта си да бъде жив и непобедим техен противник, казали: „Хайде да извършим насилие над Горазд и да му нагласим примки, защото неговият живот не е като нашия и пътищата му се различават от нашите, и той ни укорява заради греховете ни (Прем. Сол. 2, 10, 12, 15), и ако му позволим да живее, за нас би оживял Методий.“ И те го лишили от епископската власт, а издигнали на престола някой си Вихинг, пиян от силното вино на ереси и способен да опиянява и другите и поради това предаден от Методий на сатаната на отлъчването (1 Тим. 1, 20; 1 Кор. 5, 5) заедно с тълпата безумстващи ведно с него. Дела и подвизи на Методий! Троице, чиито свойства те [еретиците] сливат! Та те по-скоро принизили престола чрез него! И колкото тронът чрез Методий бил славен и превъзхождащ много други, толкова чрез Вихинг паднал в бездната на безславието.

VIII. 25. Та така той [Вихинг] против закона и без всякакво право заграбил епископството, като си присвоил чест (Евр. 5, 4) и извършил похищение (Филип. 2, 6), а призования от Бога (Евр. 5, 4) насилствено изблъскал с ръката на грешника (Псал. 9, 36). Ереста надигнала глава и започнала да се гаври с православното множество Методиеви ученици. Те [еретиците] с неодобрителни възгласи се нахвърлили срещу верните, като казвали: „Защо вие все още сте по-благоразположени към вмирисаните и мъртви слова на Методий, а не се присъедините към живия архиепископ и не изповядвате, че Синът е роден от Отца, а Духът изхожда от Сина?“

26. А те [Методиевите ученици] отговорили чрез Горазд и Климент: „Че Методий е жив, това ние сигурно узнахме от Господ, който казва, че повярвалият в Него, и да умре, ще оживее (Йоан 11, 25), а от друга страна, ни учи, че се нарича Бог на Авраам, на Исаак и на Иаков като на живи, а не като на мъртви (Мат. 22, 32). В какво грешим, като признаваме за учител този, който живее в Бога, който духовно общува с нас, разговаря с нас и ни дава сили срещу вас? Понеже и досега не сме открили тази ваша нова вяра да е потвърдена от каквото и да било писание, нито да е била създадена от светите отци, ние се страхуваме да не се подхвърлим на отлъчване, понеже Павел ясно казва: „Ако някой ви благовества нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде“ (Галат. 1, 9). Ние вярваме в Духа на Сина, понеже е дух на живота и истината (Рим. 8, 2; Йоан 14, 17), което е и Синът (Йоан 14, 6), а също, че Духът е ум Христов, но че Духът е изхождал от Сина, това нито сме чули, нито ще чуем и не ще се отречем от вярата си, нито ще станем по-лоши от неверниците (1 Тим. 5, 8). Не! Кълнем се в светостта на благодатта на Светия Дух! Ние вярваме, че Духът произлиза от Отца и че Бащата на Сина е причина и производител на Духа. Той е присъщ и на Сина и винаги чрез него се дарява на достойните. Но едно е „изхождение“, друго - „даряване“. Първото означава по какъв начин се появява Духът: както Синът е от Отца по рождение, така и Духът е от Него [от Отца] по изхождение. Докато „даряването“ не изяснява начина на съществуване, а означава обогатяване и раздаване.

27. За да обясним мисълта си с един пример, доколкото е възможно, представи си, че някакъв цар дава на сина си твърде голямо богатство от своите съкровища, а той, след като го получил и го владее като свое, го раздава на тези, които му се харесват. Царят е Отец, богатството, както се казва в сравнението, е Духът, даден от неописуемите богатства на Отца, а синът на царя е Синът на Отца, на когото е Духът и от когото се раздава. Ето как ние познаваме Духа: раздаван от Сина, а не изхождащ от него. Ако те смущава това, че Синът духнал на апостолите и казал: „Приемете Духа Светаго“ (Йоан 20, 22), то ти зле си беседвал с евангелията. Той е дал на апостолите един от даровете на Духа - опрощаването на греховете, както става ясно от следващите думи (от Евангелието: Йоан 20, 23). И Исаия обикновено нарича действията на Духа - духове (Иса. 11, 2; 26, 18; 29, 10). но тогава [Христос] не е дал на учениците си самия Дух. Ясно е, че ако тогава им беше дал Духа, то на Петдесетница е било излишно неговото слизане или, ако не е било излишно, е слязъл друг дух. Но какъв е този друг дух, щом Църквата проповядва, че Духът е един? Ако бяха два, кой от тях не е свят? И така, ако свят е даденият чрез духането и Господ е дал именно него, а не само един духовен дар ясно е, че слезлият на Петдесетница не е свят. Но нека тази гавра падне върху вашите глави (Неем. 4, 4; Псал. 7, 17), щом признавате две начала: на Сина - Отца, а на Духа - Сина. Вие сте полудели по някаква нова манихейска лудост!

28. Ние имаме един Бог Отец (1 Кор. 8, 6), единствено начало на произхождащите от него: Отец на Сина, а на Духа - производител. Както едно слънце е начало и на лъча, и на светлината и топлината. Така на лъча са присъщи светлината и топлината, както на Сина - Духът, и на лъча принадлежи светлината, както на Сина - Духът, а и двете са от едно начало - слънцето. И както в примера светлината и топлината се предават на материалния свят чрез лъча, така Светият Дух се дарява чрез Сина на всички разумни творения. Ако пък вие като манихеите, които показвали евангелие от Тома, можете да ни покажете някое друго, което е въвело такова учение за Духа, докажете, че то е канонизирано, и ние ще млъкнем, че даже и ще ви почитаме като благодетели. Ако обаче вие сте съгласни, мисля, с Матей, Марко, Лука и Йоан, че църковният рай се напоява от четири източника, които изхождат от един извор (Бит. 2, 10), трижди проклет да е този, който въвежда пето евангелие! Йоан пък ни представя Сина да казва: „Духът на истината, който изхожда от Отца“ (Йоан 15, 26). Така че престанете да забивате в себе си все повече противопоставящия се меч! Престанете да воювате срещу Сина Божий, срещу Великия евангелист, от Когото, чрез Когото и за Когото е цялото Евангелие, и без Духа да учите за Духа, а по-скоро да говорите под властта на противния дух!“

IX. 29. Привържениците на Вихинг, като не понесли това, както онези, които някога замеряли с камъни Стефан, истинския свидетел на Словото, запушили си ушите (Деян. 7, 57-58) и единствено в този случай постъпили правилно, понеже не били достойни да слушат такива неща. Те започнали да крещят и да създават безредици и за малко не се сбили с православните, изпращайки ръцете си на помощ на победения си език. Най-накрая те прибягнали до последното си убежище и отишли при мръсния Светополк и наклеветили православните, че замислят преврат и че щели да се надигнат срещу неговата власт, ако не постигнели съгласие с княза по въпросите на учението, понеже противомислието е и противоборство. Той извикал последователите на Методий и казал: „Защо става този разкол сред вас и защо всеки ден се карате като врагове помежду си? Не сте ли всички братя? Не сте ли християни? Защо тогава не се разбирате помежду си и не се стремите към единство?“

30. А те, като използвали Горазд и Климент за своя уста, понеже те водели разговора, казали: „Княже, би трябвало дълго да ти говорим за тези неща, понеже съществува немалка опасност за съвсем немаловажни за нас неща - за църковното учение за блажената Троица и за душата ни, която за нас е най-скъпото нещо. Понеже твоето непознаване на Писанията не ти позволява да слушаш нито много дълги, нито много дълбоки разсъждения, нашият отговор на твоя въпрос ще бъде прост: ние се разделяме, защото и Господ дойде да донесе меч, за да разлъчи по-доброто от по-лошото (Мат. 10, 34-35), а знаем, че и Давид мрази мразещите Господа (Псал. 138, 21) и много почита приятелите на Бога. Ние никога не бихме сметнали за християни тези, които не приемат Евангелието, защото в него един от Троицата, Синът на Бога, е казал: „Духът на истината, който изхожда от Отца“ (Йоан 15, 26), а тези казват, че Духът изхождал от Сина. Ако това изобщо беше така, какво пречеше на Господ да каже: „Духът на истината, който изхожда от Мене“? Това е едно. Второ: Вторият събор на архиереи, събрали се от цял свят в Константинопол взел решение относно Светия Дух, понеже бил свикан заради този въпрос и за осъждане на духобореца Македоний. Бил съставен Символ на вярата, но не за промяна на обявения от Никейския събор а за допълване на това, което той бил пропуснал, понеже по онова време още не били започнали споровете за Духа. Това Вторият събор допълнил и дъщерята довършила несвършеното от майката. И така нека да видим според този символ, преведен от гръцките книги, който всеки ден и ти произнасяш в църква, дали да се съгласим да вярваме в Духа, изхождащ от Сина, или в Духа, който изхожда от Отца. Как наистина да се съгласим с мъдруващите срещу Евангелието и срещу становището на отците по въпроса за Духа, с тези които викат от земята като коремоговорници (Исаия 8, 19)? „Какво общо има между светлина и тъмнина?“ (2 Кор. 6, 14) - казва Божият апостол. Ако те обаче променят своите убеждения и се съгласят с Евангелието и с отците, ние ще се хвърлим към тях като братя, ще се прегърнем и притиснем в обятията си. Но ако те, отричайки нашия единствен наставник - Христос (Мат. 23, 10), се върнат към своето предишно мнение и се заблуждават в своите помисли (Рим. 1, 21), трудно ще бъде за нас да усвоим учението за Троицата от такива учители.“ Това отговорило православното множество, като използвало Горазд и Климент за говорители.

X. 31. Князът едвам разбрал малко нещо от казаното. Той бил безкрайно глупав, за да разбере каквото и да било от Писанията. При това бил възпитан съвсем по варварски и, общо взето, много неразумно, а от друга страна, умът му бил напълно пленен от нечестивото наслаждение, както беше споменато. Как наистина би се постарал да вникне в разсъжденията за Троицата човек, безкрайно далеч от светостта на целомъдрието, без която никой няма да види Господа (Евр. 12, 14; Мат. 5, 8)?

32. Подучен обаче от еретиците, на които бил напълно предан, той дал такъв отговор на православните: „Аз съзнавам пълното си невежество и съм несведущ по въпросите на учението. Пък нали съм си и неграмотен? Но християнството приемам и ще го приемам. Все пак аз не съм в състояние да разреша с разсъждения тези спорове, които вие повдигате, нито да различа лъжеучителя от православния. Така че аз ще ви съдя като християнин и за това учение ще решавам, както обикновено правя това и за другите неща. Който пръв се яви и се закълне, че правилно и православно вярва, той по моя преценка ще се смята, че нищо не греши по отношение на вярата. На него ще предам Църквата и ще му дам по право управлението на църковните дела.“

XI. 33. Тогава франките, които били готови за клетвата, без да дочакат края на княжеската реч, се заклели и утвърдили своето лъжеучение, като сложили подобаващ край на този безразсъден съд. С помощта на такива съдии ереста се увенчала с победа над православието и получила пълна власт да ограби истинските служители на Христос и пазители на вярата. „Ако бъде открит някой, казал [князът], който не вярва според изповеданието на франките, той ще бъде предаден на тях самите да правят с него каквото си поискат.“

34. Кой разказ би могъл да изчерпи това, което последвало, след като злото заграбило властта? Истински горски пожар, раздухван от вятъра! Едните настоявали да бъде прието поквареното учение, другите държали на вярата на отците. Едните се готвели всичко да сторят, другите - всичко да изтърпят. [Франките] безчовечно изтезавали едни и разграбвали имота им, като прибавяли алчност към безчестието си, а други, и то стари хора, преминали границата на Давидовата възраст (Псал. 89, 10), влачели голи из трънаците. По-младите свещеници и дякони били продавани [в робство] на юдеите от тези, които заслужавали съдбата и въжето на Юда. Както той - Христа, така и те предали на вечно огорчаващите [Бога евреи] (Евр. 3, 8; Иезек. 2, 3) Христовите служители, а по-скоро приятели, казано с неговите думи (Йоан 15, 14-15), а аз бих се осмелил да ги нарека и помазаници. Те изобщо не били малко: [служителите] на олтара наброявали към двеста души, както казахме по-преди.

XII. 35. Тези, които имали ранг на учители, какъвто бил онзи Горазд, когото често споменавахме - моравец по произход и много начетен и в двата езика - славянски и гръцки, когото доблестта поставила на Методиевия трон, а лошавината на еретиците с прогонването му лишила трона от украса, а също и свещеникът Климент - много учен човек, и Лаврентий, и Наум и Ангеларий. Тях и много други именити люде, оковани във вериги, затворили в тъмница, в която им била отказана всякаква утеха, понеже и близки, и познати никак не смеели да ги посетят. Но Господ, който утешава смирените (2 Кор, 7, 6), изцерява съкрушените по сърце (Псал. 146, 3) и услажда душата с утешения, съответстващи на многобройността на скърбите (Псал. 93, 15), утешил светците, като им изпратил помощ от своето светилище (Псал. 19, 3).

36. А те, макар и измъчвани от железните окови, при все това не пренебрегвали молитвата и след като изпели песните на третия час, запели припева на псалмите, чрез които се молим да ни се даде отново Всесветия Дух, изпратен на апостолите в третия час (Деян. 2, 15), а Бог, като погледнал на земята, накарал я да се разтърси (Псал. 105, 32) и настанало голямо земетресение, както някога, когато Павел се молел във вериги, и като се появил шум от небето, оковите паднали (Деян. 16, 26) и окованите дотогава станали свободни, свързан единствено и неразривно с любовта си към Христа.

37. Бог разтърсил земята и я смутил (Псал. 59, 4). Стреснали се естествено и жителите на онзи град и се смутили от станалото, та се чудели и безпокояли какво ли може да означава Божието знамение. Като приближили до затвора, видели какво се е случило със светците и че след като оковите паднали, те били напълно свободни, и като чули божествената радост (Псал. 50, 10), както казва Давид, тичешком отишли при княза и му казали: „Какво значи това? Докога ще се борим срещу Божията сила? Докога не ще гледаме светлината на истината? Но ние имаме очи, ала не виждаме, имаме уши, ала не чуваме (Псал. 113, 13-14), както идолите у Давид, или ако предпочиташ, както тези хора у Исаия, които приели духа на успиването (Иса. 29, 10). Нима няма да забележим станалото чудо? Нима няма да се уплашим от божественото знамение? Не ще ли бъде по-добре да станем заключеници на почитта към тези, които се освободиха от оковите?“

38. Но езикът на еретиците отново се опитал да оклевети чудото, както този на фарисеите - извършените едно време от Господ чудеса. Те казали: „Това са чародейства и явни хитрости на магьосници - с други думи, приписвали на Велзевул необикновената случка тези, които били изпълнени с неговата сила (Лука 11, 15; Марко 3, 22). След това, понеже било естествено безумният княз да не проумее станалото, отново поставили окови на светците, и то по-тежки от предишните, и като ги измъчвали, ги оставили още по-безутешни в тъмницата. Минали три дни и пак, когато извършвали молитвата в третия час, се случили същите неща, както преди това: земетръс, придружен с грохот от небето и падащи окови. И отново богоборците, като не съобщили на княза нищо за станалото, подложили светците на същите мъчения, каквито самите те напълно заслужавали, ако ги съдела Справедливостта.

39. Така Бог станал предмет на съперничество между двете страни: отсам - делото на злобата, оттатък - учението за душевното спокойствие. След като изминали десет дни, отново, за трети път, мъчениците били посетени от Изток свише (Лука 1, 78), но безчувствените еретици отново проявили същата коравосърдечност. Кривото не можело да стане право (Еклис. 1, 15) и недостатъкът на техния ум - да не разпознава доброто, не се поправял. И така те добавили още към болката от раните на светците. Понеже получили от княза разрешение да действат както намерят за добре, те ги извели от затвора, измъчвали ги с безчовечни удари, както се казва - без да се умилостивят нито от посивелите им коси, нито от телесната им немощ, която причинило на телата на светците продължителното измъчване.

XIII. 40. Князът, който бил роб на еретиците, разбира се, нищо не знаел за тези неща, защото случайно отсъствал. Понеже, ако бил там, на изповедниците на истината нямало да се случат такива неща. Макар че симпатизирал безкрайно много на франките и бил полудив и свиреп, той се страхувал от доблестта на светите мъже и особено след като Бог извършил чудото за трети път. След онзи безчовечен побой, като не позволили на светците да си вземат храна, понеже на никого не било разрешено да подхвърли дори късче хляб на Христовите слуги, а по-скоро на Христа (Мат. 25, 40), те ги предали на войници да ги откарат всеки към различна част от крайдунавските области, като осъдили на вечно изгнание от своя град небесните граждани.

41. А войниците, хора варвари, понеже били немци и били диви по природа и като се прибави към това и заповедта, хванали светците, извели ги от града и като ги съблекли, ги повлекли голи. И по този начин чрез една постъпка им причинявали две страдания: опозоряване и измъчване от вечно налитащия леден вятър в крайдунавските области. Освен това насочвали мечовете си към вратовете им, сякаш за да ги съсекат, и копията си към ребрата им, сякаш за да ги обагрят, та да не умрат само с една смърт, а всеки път, когато помислят, че загиват. И това също било наредено на войниците от враговете. Когато се отдалечили много от града, те ги пуснали и поели обратно по пътя към града.

XIV. 42. А Христовите изповедници, като знаели, че Господ заповядва на пъдените от един град да бягат в друг (Мат. 10, 23), закопнели за България, започнали да мислят за България и се надявали, че България ще им даде покой. Но и на нея нямало да могат да се надяват, ако не скривали пътя си. Затова те се стараели да останат незабелязани за всяко око и лишени от храна и облекло, понасяли всякакви злини. Така от страх те били принудени да се разделят и се пръснали всеки в различна посока, и това също по волята на Бога, за да привлекат повече страни в кръга на евангелското учение.

XV. 43. Климент заедно с Наум и Ангеларий, като поели по пътя, водещ към Дунава, стигнали до едно село, желаейки да подкрепят измъчените си от липса на храна и облекло тела. Те разпитали кой в селото е боголюбив и гостоприемен и е известен с благочестив живот и затова е син на Христовия мир и щом намерили такъв, били поканени да му гостуват. Той имал единствен син - и хубав, и в цветуща възраст. Едновременно с влизането на гостите в къщата живота напуснал синът - този красавец, единствената надежда на баща си, чудно израсналата клонка на родословното дърво.

44. Какво мислите, че почувствал бащата? Какво ли не наговорил горкият, понасяйки такава голяма скръб, докарана от крака на чужденците. „Добра отплата за гостоприемството ми! Затова ли ви отворих вратата си, та да се затвори домът ми, загубил своя наследник? Затова ли ви подадох десницата си, че да се лиша от единствената си дясна ръка? Ох, този скръбен ден, в който пристигнахте в селото! Ох, тази мрачна светлина, която ви показа пътя към моя дом! Вие сигурно сте магьосници, врагове на единия Бог и аз получих от Него това наказание, понеже удостоих с моя покрив омразните Нему. Аз съм приемал и мнозина други в дома си, като принасях плод Богу (Рим. 7, 4) от имота си и ги приемах според възможностите си, и Господ увеличаваше имота ми, който не намаляваше, а нарастваше, и разходите ми носеха печалба и благословеното семе ставаше жътва благословена, нива преобилна (2 Кор. 9, 6, 10). А сега... Прескъпи ми сине, най-ценен и най-обичан от всичко, което имам, по-скъп дори от собственото ми сърце, по-желан от самия живот, ти стана жертва на пристигането на тия нечестивци! Те са сигурно телхини, демони убийци, наслаждаващи се на смъртта на децата. Но вие няма да избегнете възмездието, дори да омагьосате всичко, понеже попаднахте в ръцете на баща, оплакващ сина си заради вас, син красив и единствен, и ще платите сега цената на всичко, което сте извършили!“ И той поискал за тях вериги и средства за измъчване.

45. А те самите страдали не по-малко от бащата, а и какво друго можели да правят тези състрадателни и човеколюбиви души, като при това изпитвали и срам. Те се осланяли на своята вяра, за която, както казва Господ, всичко е възможно, та дори и невъзможното (Марко 9, 23; Лука 18, 27), и решили да се обърнат към молитвата. Като успокоявали избухването на бащиния гняв и смекчавали твърдостта на справедливото му негодувание, те казали: „Ние, човече Божи, не сме магьосници, а произнасяме най-страшни клетви срещу тези, които се занимават с такива неща, и служим на истинския Бог, за когото знаем и вярваме, че е страшен дори и за пазачите на ада (Йов 38, 17) и който с докосване на ръката си побеждава смъртта и с една дума дарява живот на четиридневен и вече вмирисан мъртвец (Йоан 11, 39, 43). Ако все пак смяташ, че ние сме виновни за смъртта на твоя син, довери се на нас, защото ние сме убедени, че заради нас Господ ще му дари живота. И като се помолили за детето - о, ново чудо! о, вечно сияещата твоя благодат, спасителю Христе!, - те поднесли на скърбящия баща сина му жив.

46. Тогава какво направил бащата? „Светци, Божи служители, спасители на моя дом! - развикал се той, като не можел да се сдържа от радост, а крещял в изстъпление и извън себе си. - Простете ми, преподобни отци, простете ми, понеже не ви познах в своето заблуждение, по-голямо от всяко наказание, но ето - всичко мое е на ваше разположение, както и аз самият, за да бъда ваш слуга. Ползвайте се от моето имущество, служете си с мен, както пожелаете, стига да виждам сина си, когото вие сега ми родихте!“

XVI. 47. А те, доволни от вярата на човека, като бързали за предстоящия им път, ограничили неговата любезност само с пътни разноски и поели по пътя, водещ към Дунава, изпратени с голяма почит от този, който бил удостоен с онова чудо. Като стигнали до бреговете на Дунава и видели силното и поради това непроходимо течение, те свързали три дървета с липово лико и пазени от небесната сила, преминали реката. Бягайки от потопа на ересите, те се спасили с дърветата благодарение на Божията мъдрост. Като стигнали до Белград, най-прочут от дунавските градове, те се явили при боритаркана, който тогава го пазел, и понеже той искал да узнае, му разказали всичко за себе си. Като научил това, той разбрал, че тези хора са велики и близки до Бога, и решил, че трябва да изпрати чужденците при владетеля на България Борис, чийто подстратег бил, понеже знаел, че отдавна жадува за такива хора. Затова, след като ги оставил да си починат от дългия път, той ги изпратил като многоценен дар на владетеля, като го известил, че тези люде са именно такива, за каквито той силно копнеел.

48. Като пристигнали при Борис и били посрещнати с почит и както подобава на уважавани във всяко отношение и достопочтени хора, помолили ги да разкажат за себе си. Те описали всичко от начало до край, без да пропуснат нищо. Като чул това, владетелят горещо благодарил на Бога, че изпратил такива свои служители за благодетели на България и че го дарил с такива учители и устроители на вярата (1 Сол. 3, 10) - не случайни хора, а изповедници и мъченици. Като им дал одежди, подходящи за свещеници, и ги приел с всевъзможни почести, той наредил да им се дадат жилища, определени за първите му приятели. Той задоволил техните нужди с голяма разточителност, понеже знаел, че и най-малката телесна грижа отклонява разсъжденията на ума и до голяма степен отнема времето, посвещавано на Бога. Него пък самия го обхванало силно желание всекидневно да беседва с тях и да научава от тях стари истории и жития на светци и да чете чрез техните уста Писанията.

49. А и тези негови приближени, които надминавали другите с известността на своя род и с големината на богатството си, ходели често при светците и питали, както децата своите учители, за всички неща, отнасящи се до спасението, и като загребвали от тези непресъхващи извори, пили и те самите, и в домовете си носели от тази вода. Те настоятелно молели светците и всеки се опитвал да ги склони да посетят дома му, като смятали присъствието на учителите за освещаване и вярвали, че където са тези тримата, във всичко свързани - и телом, и духом, там е и Господ (Мат. 18, 20). Светците обаче странели от многолюдието, като същевременно се стараели да вършат онова, което е приятно на княза, и не се решавали да посещават домовете на мнозина, освен ако не им разрешавал онзи боголюбив княз.

50. Затова един българин на име Есхач, по чин сампсис, като дошъл при княза, помолил да приеме в дома си преподобния Наум и пресветия Климент. А той, понеже просителят му бил драг, с готовност се съгласил, като казал: „Приеми учителите с всевъзможни почести, докато уредим напълно това, което трябва да се направи за тях.“

51. От пребиваването на Ангеларий се осветил и домът на Чеслав, който помолил да приеме този учител и князът му оказал тази милост. Но Чеслав не можал дълго време да се наслаждава на неговото присъствие между живите, понеже Ангеларий живял при него известно време и не без радост издъхнал в ръцете на светите ангели.

52. А Климент и Наум живеели при Есхач, удостоявани с всевъзможни почести, като самите те го удостоявали с по-големи и по-ценни дарове, понеже те сеели духовни семена, а жънели телесните блага (1 Кор. 9, 11) на този човек.

XVII. 53. И тъй Божият наместник Михаил, когото нашият разказ нарече и Борис, не преставал да насочва всички свои мисли към това, как да осигури напълно заниманието на светите люде с Божието дело. След като Бог му внушил това решение, той отделил Кутмичевица от Котокий, поставил ѝ за управител Домета, като лишил Утър (Курт?) от управлението на областта. Предал на Домета блажения Климент или по-скоро Домета на Климент, или най-точно казано: предал ги един на друг - единия като послушен във всичко [на другия], а втория да използва първия за помощник при изпълнение на решенията си. Така Климент се изпращал за учител на Кутмичевица и била издадена заповед до всички, които обитавали тази област, с щедрост да приемат светеца и да му осигурят от своя страна всичко в изобилие и даже в излишък, да го почитат с подаръци и чрез видимите неща да разгласят на всички заложеното в душата съкровище на любовта.

54. И което направило силно впечатление - самият Борис от уважение предоставил на триблажения Климент три от най-хубавите къщи в Девол, принадлежащи на комитски род, както и места за почивка край Охрид и Главиница.

XVIII. 55. Ето такива и толкова големи били делата на княза. Така удивителната му душа изливала, доколкото можела, своята любов към Христа върху Христовия служител и давала на другите пример за такова похвално усърдие.

56. А какво сторил Климент? Дали се възгордял от тези почести или смятал себе си за повече от това, което бил, или започнал да живее по-разкошно, смятайки, че всичко вече му е наред? Напротив сякаш още с нищо не бил послужил на Христа, той направил тези почести начало на своя подвиг в учението и на усърдието си в проповедта и никога не преставал да се грижи, да не би да измами княза в надеждите, които той възлагал на него. И наистина, като обикалял всички области, които споменахме, гръмогласно възвестявал на езичниците спасението Божие, като беседвал с всички за спасителните Божи заповеди и божествените догми и ги убеждавал, че както благочестив живот без правилно учение е всъщност мъртъв и вмирисан, така и учението без [подобаващ] живот не води към вечния живот. Той сравнявал едното със слепец с крака и ръце, а другото - с човек зрящ, но с отрязани ръце и крака.

57. Във всяка област той имал избраници, които не били малко, ами наброявали до три хиляди и петстотин. С тях той прекарвал повечето време и им разкривал по-дълбоките места в Писанията.

58. А нас, смирените и недостойните, ни беше направил по-близки от другите поради своето милосърдие (Кол. 3, 12) и ние винаги бяхме с него, следвайки го във всичко, което вършеше, което говореше и на което учеше чрез едното и чрез другото. Не го видяхме никога без работа, но или учеше децата, и то по различен начин - на едни показваше вида на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети държеше ръката, за да свикнат с писането. И не само денем, но и нощем или се отдаваше на молитва, или прекарваше в четене, или пишеше книги. Случваше се понякога да се занимава с две дейности наведнъж: пишеше и преподаваше на децата някакъв предмет, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло (Сирах 33, 28), както е казала учещата на всяко добро мъдрост чрез един от своите служители.

59. Затова и неговите ученици били най-добри от всички по живот и учение. Наистина редно било така добре насадените и така грижливо поливаните да пораснат с Божията помощ (1 Кор. 3, 6-7). От тях той поставял четци, поддякони, дякони и свещеници. Във всяка област той бил подпомаган от триста ученици, без да се броят техните ратаи, като те не плащали нищо на княза, но били Божи служители и на [Бога] било определено да плащат или по-скоро да му се отплащат. Тези дела Климент извършвал в продължение на цели седем години.

XIX. 60. Настъпила вече осмата година от неговото учителстване, която била последна от живота на Божия раб Михаил-Борис, осветения княз на България. Властта наследил синът му Владимир, който напуснал живота в четвъртата година на своето управление. Наследник на всичко станал брат му Симеон, който пръв бил провъзгласен за цар на българите. Михаил го родил по свой образ и подобие (Бит. I, 26) и той съхранил неподправени чертите на неговата доброта. Към всички бил прям и добър и особено към тези, които проявявали чистота на нравите и [водели] напълно християнски живот. Той показвал гореща вяра и ревността към Божия дом го разяждала (Псал. 68, 10). Затова той допълнил това, което при баща му липсвало (1 Кор. 16, 17), като засилил божествената проповед, непоклатимо утвърдил православието в построените навсякъде църкви и създал равен и широк път за Божия закон.

XX. 61. Когато мълвата, която правела Климент велик и постоянно го представяла за по-велик от това, за което го смятали, и като такъв, който действително е поставил в сърцето си възкачване (Псал. 83, 6), завладяла напълно и цар Симеон и го направила почитател на добродетелта на учителя, царят повикал светеца при себе си. Разговорил се с него и като получил освещение от самата му външност, понеже светецът бил много почитан дори от враговете си поради своята осанка, [царят] започнал силно да хвали земята на българите и да облажава своето царство, че получило такова голямо благо от Господа.

62. След това, като се посъветвал с по-мъдрите от своите приближени, които всички се отнасяли към Климент като към баща и вярвали, че само това е угодно Богу, което оказва почит на този човек, той [Симеон] го поставил за епископ на Драгвиста или Велика и така Климент станал първият епископ [служещ] на български език. Когато приел епископското дело, той поставил величината на своето достойнство в основата на въздигането си към Бога и прибавил към предишните си трудове многократно повече.

XXI. 63. Соломон казва: „Който трупа знание, трупа тъга“ (Еклис. 1, 18). И Симеон, като оказал чест на Климент, му създал и грижи, защото последният заварил народа в тази област напълно незапознат със словото Божие и с Писанията и ненаучен на това, което украсява Църквата и с духа на послушанието и смирението създава ред сред хората. Той не давал сън на очите си и дрямка на веждите си (Псал. 131,4) и превръщал грижата за народа в своя храна и наслада. Постоянно поучавал и постоянно разпореждал, като поправял незнанието и безредието превръщал в ред и за всички станал всичко (1 Кор. 9, 22) според нуждата на всеки един. Той учел клира на църковния ред и на това, което се отнася до песнопенията и молитвите, така че направил клириците на своята епископия да не отстъпват по нищо на прославените [в това поприще] или по-скоро да се увенчаят повече от всички с всичко, достойно за похвала. Укрепвал ума на народа върху скалата на истинската християнска религия и подготвял твърдостта на тяхната вяра (Кол. 2, 5), понеже те били напълно необучени и, общо взето, доста подобни на добитък.

64. И после какво? Той ги хранел така със словото - с истинския хляб (Йоан 6, 32), който действително укрепва сърцето (Псал. 103, 15), но нима пропускал да храни и телесно тези, които намирал, че се нуждаят от такава храна? В такъв случай само наполовина би подражавал на своя Иисус, за когото знаел, че хранел незнаещите с учение и хляб (Йоан 6, 11). Затова [Климент] бил и баща на сираците, и защитник на вдовиците (Псал. 67, 6), грижейки се за тях по всякакъв начин. Вратата му била милосърдно отворена за всеки бедняк и странникът не нощувал на улицата (Иов 31, 32).

XXII. 65. Той направил великия Методий цел на своя живот и устремен към него, копнеел и се молел да не сгреши. Сравнявал своето поведение с неговия живот и дела като с някаква картина на изкусен художник и старателно рисувал себе си според нея. Защото той придружавал [Методий] от съвсем млади години, видял с очите си всичките дела на своя учител и като никой друг познавал неговия живот.

66. Той видял простотата на народа и пълната му неспособност да разбере Писанията и че мнозина български свещеници трудно разбират гръцките текстове, макар че умеели да четат гръцките букви, поради което били подобни на добитък, и че нямало на български език похвални слова. Като разбрал това, той намерил средство против него и съборил стената на незнанието със своето дело. За всички празници той съставил прости и ясни слова, в които нямало нищо дълбоко и много мъдро, но които да не останат непонятни и за най-простия българин. Чрез тях хранел душите на по-простите хора, поейки с мляко тези, които не можели да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новите коринтяни (1 Кор. 3, 2) - българите. От тези слова може да се научи за Христовите и заради Христа празнувани празници. Климент се постарал чрез словата си да похвали и разкаже за чудесата на пречистата Богородица, помен за които, както знаете, се прави много пъти през годината. Ти не ще намериш непохвален и Кръстителя, но ще научиш и за чудните намирания на главата му. Ще се срещнеш и с живота и пътуванията на пророците и апостолите. Чрез подвизите на мъчениците ще се въздигнеш до Онзи, който ги е приел при себе си заради тяхната кръв. Ако обичаш живота на светите отци и си привърженик на почти безплътен и безкръвен живот, ще откриеш и това грижливо предадено на български език от мъдрия Климент, понеже всичко това съществува запазено от трудолюбиви хора. Какво още? Той наспорил Църквата с песенни канони, едни от които били съставени за много от светиите, други - молитвени и благодарствени - за всенепорочната Божия майка. И изобщо Климент е предал на нас, българите, всичко, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите и чрез което се трогват душите.

XXIII. 67. Тези творби той оставил в своя манастир, който построил в Охрид, докато блаженият Борис бил още между живите и преди въобще да е приел Величката епископия. Понеже видял, че този княз опасал цялата си подвластна България със седем съборни храма, сякаш запалил с вярата си някакъв светилник със седем свещи (Изход 37, 23), поискал и той самият да си построи манастир в Охрид. Към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви - една съборна и две на свети Климент, много по-малки на големина от съборната, но по-красиви от нея със своята овална и закръглена форма. Той се надявал по всякакъв начин да премахне равнодушието на българите към божествените неща и да ги събира, привлечени от красотата на постройките, и най-главното: да смекчава суровостта и непокорството в сърцата им и тяхната труднодостъпност за богопознанието. И нищо чудно, че той се стараел да обърне мислите на хората към кротост и човечност.

68. На българската земя, понеже цялата била обрасла с диви дървета и липсвали облагородени плодове, той подарил и това благо: пренесъл от страната на гърците всякакви видове овощни дървета и чрез присаждане облагородил дивите (Рим. 11, 17, 22-24), за да възпита, смятам, и чрез това душите на хората да приемат соковете на добродетелта и да принесат като плод на Бога (Рим. 11, 17, 22-24; 7,4) изпълнението на божествената воля - единственото нещо, което той смятал за своя храна (Йоан 4, 34). Така изцяло бил полезен на душите и се грижел по всякакъв начин да разшири Църквата Господня, като не обръщал внимание на никоя от телесните си нужди, нито му бил свиден животът, според божествения апостол (Деян. 20, 24), но се грижел за многото, за да се спасят (1 Кор. 10, 33).

XXIV. 69. Нима били малки доказателствата, че Бог отвръщал с любов на този, който изпитвал такава обич към Него и който като син обичал небесния си баща? Напротив, Бог прославил и него с чудотворческа дарба. Чуйте сега как станало това.

70. Климент се връщал от Велика в Охрид както за да провери дали жителите на областта са силни духом и дали се опират на страха от Бога като с някакъв бастун, но и за да остане на спокойствие в общение с Бога в манастира, чиято красота обичал и страдал, когато заминавал някъде. Докато пътувал, някакви си двама парализирани, от които единият освен своята немощ бил лишен и от най-сладката за всички светлина, попаднали пред очите му и трогнали твърде състрадателната му душа. Но колкото бил готов за състрадание, толкова бил склонен и към смирение и грижата му скришом да върши чудеса била много по-голяма от желанието на парализираните да получат изцеление. Затова той се огледал наоколо и като не забелязал никого, отправил поглед към небето, въздигнал чисти ръце за молитва (1 Тим. 2, 8) и привлякъл божествената помощ. С тези ръце, с които извършил молитвата, той докоснал парализираните тела и докосването станало за тях свързване и съчленяване. И според казаното от Исаия всеки от тях скочил като елен (Иса. 35, 6), въпреки че преди бил не само куц и била осакатена не само една част от тялото му, а целият бил неподвижен и по нищо не се отличавал от земята, върху която лежал. А и за слепия скоро дошло изцеление и като видял светлината, той започнал със силен глас да величае Господа. Но чудото не трябвало да остане напълно скрито от очите на хората. Един от слугите на светеца го видял. След като Климент го забелязал и разбрал, че той бил невидим зрител и наблюдавал скрит в килията си, разгневил се на злосторника и му заповядал със заплаха да не казва на никого за станалото, докато сам Климент е на този свят.

XXV. 71. И вече прегърбен от старост и изтощен от работа, той решил да се откаже от епископството не защото бягал и напускал мястото, на което Светият Дух го поставил да пасе Църквата на Бога (Деян. 20, 28), но от блажена и боговдъхновена боязън. Той се страхувал да не би поради неговата немощ да се разруши делото Божие (Рим. 14, 20) и като отишъл при царя, рекъл му: „Преблагочестиви царю, докато моето тяло издържаше на църковните дела и грижи, които, както смятам, са по-тежки от светските, да напусна Църквата на Бога, която сам Той ми връчи, като си послужи с властта ти като с ръка, смятам, че би било единодушно осъдено и недостойно дори за наемник. Защото, ако за него е присъщо да оставя овците и да бяга, когато дойде вълкът (Йоан 10, 12), какво оправдание би имало за мен, дето оставям стадото Божие, без да се вижда никакъв вълк? Затова и не го изоставих до този момент. Понеже виждаш, че ме е налегнала старостта и множеството дела ми отнеха всичката сила, погрижи се за Църквата и постави в дома Божий някой, който е с добра телесна и душевна сила и е по-млад, за да издържа на църковните грижи. Изпълни ми това последно желание! Позволи ми тези малко на брой дни да побеседвам със себе си и с Бога, за което подходящо жилище ще ми бъде манастирът, в който, позволи ми, да умра! Какво общо имам вече с грижите, изискващи по-крепко тяло? Ако нямам сили за църковните грижи, за какво друго ще си присвоявам тази чест? Павел е нарекъл епископството дело (1 Тим. 3, 1), от което трябва да се въздържа този, който е неспособен за такава работа. Нали не искаш да видиш Църквата, разцъфтяла повече от другите по мое време, увехнала по-късно при същото това управление? Затова, както казах, запази красотата ѝ чрез други по-млади. Съществува немалка опасност положението да се влоши поради моята немощ.“

72. А царят, който бил поразен от новината, която чул, понеже неочакваното узнаване на нещо нежелано поразява, казал: „Защо говориш такива работи, отче? Как бих понесъл аз да видя друг седнал на този трон, докато ти си жив? Как бих лишил моето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напускане на епископския трон е за мен зловещо предсказание за свалянето ми от царския трон. Ако съм оскърбил някак твое преподобие, като съм съгрешил несъзнателно, понеже не зная да съм съгрешил в нещо, и ти, щадейки ни като баща, не желаеш да разобличиш лошото ми поведение към теб, скривайки истинската причина под маската на немощта, кажи, моля те, аз съм готов да понеса наказание и като син да излекувам болката на баща си. Ако ли пък нямаш в какво да ни обвиниш, защо искаш да наскърбиш тези, които не са те наскърбили? Ти не можеш да обвиниш и клира, че е непослушен и непокорен, понеже ти роди всички чрез Евангелието (1 Кор. 4, 15) и ги обрече на себе си и на Бога. Не можеш да обвиниш и нас самите, че сме се възпротивили по друг начин на твоите заповеди, нито пък нещо друго, свързано с теб, заслужава порицание. Защо тогава оставяш децата си да жалят за твоето необосновано оттегляне? Така че или се съгласи, отче, или ако не, твърдо съм решил: каквото и да казваш, не ще те послушам, каквото и да направиш, няма да склоня, понеже отказването, смятам, подхожда единствено на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство!“

XXVI. 73. Старецът склонил при тези думи и без да добави нищо повече към това, което казал на царя за своето оттегляне, се върнал в манастира, като намерил, че Небесният цар е съгласен с неговото намерение. Със завръщането си той бил повален от болест и като предусетил смъртта, дарил българските църкви с прощален дар: прибавил липсващото в Триода - тогава завършил тази част, която се пее от Новата неделя до Петдесетница. От това по-досетливите могат да направят заключение какъв е бил той, докато бил телесно здрав, щом и в болестта се измъчвал с трудове. Всъщност вътрешният човек в него се обновявал толкова, колкото външният тлеел (2 Кор. 4, 16) и той можел да каже според Павел: „Когато съм немощен, тогава съм силен“ (2 Кор. 12, 10).

74. Какво още? Той направил завещание, и това според каноните, за светите книги, които написал, и за останалото си имущество, или по-скоро за това на Бога, чрез когото имал всичко и с когото единствено бил богат - с истинския бисер, като мъдрия търговец (Мат. 13, 45), когото малко го интересували мидените черупки. И така той разделил всичко на две и оставил едната част на епископията, а другата - на манастира, като ясно показал и с това как трябва да се печели и как - да се използва спечеленото и че и двете трябва да са според волята Божия. Той придобил своя имот от верни князе и царе, които не трябвало съвсем да отблъсква със своя отказ и особено по-простите по природа. И Господ е дал пример за това, като не само не пренебрегнал известната мироносица, но я приел и я поставил в Евангелието (Мат. 26, 13). Няма друг някой, който по по-похвален начин да се е разпоредил за своя имот от великия Климент.

XXVII. 75. Така живял и така украсил дадения му от Бога престол и като поставил край, достоен за началото, и покрив, подходящ за основите, той се преселил при Господа. Божественото му тяло, равностойно по чест на душата му, като свято и по свят начин било опято и почетено, макар и по-малко, отколкото заслужавало, но не и по-долу от възможностите на тези, които го почели. То било положено в манастира, в гробницата, която той със собствените си ръце приготвил в дясната част на притвора, на двадесет и седмия ден от текущия тогава месец юли, във времето на българския цар Симеон, в година шест хиляди четиристотин двадесет и четвърта.

XXVIII. 76. Но аз забравих едно немалко доказателство за духовното общение на светците. Преди неговата смърт някои от учениците му видели в съня си Кирил и Методий да идват при блажения и да му предсказват края на живота.

77. Така изглеждало, че той ни напуснал и оставил този живот, но неговата благодат не престанала и останките на учителя и до днес вършат благодеяния, лекувайки всяка болка и всяка болест (Мат. 10, 1). Свидетел на казаното е онзи човек с изсъхналите ръце и крака, който дошъл в храма по време на божественото свещенодействие и намерил изцеление. За другите не било известно кой е той и откъде е. Когато започнал да отправя благодарствена молитва за изцелението си и с гореща признателност да издига излекуваните си ръце и вече станал досаден за намиращите се в храма, бил попитан за причината на своята благодарствена молитва и разказал всичко. И той самият бил от Охрид и след като дълги години понасял страданието от тази болест, обхванат впрочем от отчаяние не по-малко, отколкото от болестта, намислил да се поклони на светия гроб, за да получи утеха от можещия всичко чрез Христа (Филип. 4, 13) Климент. Влачейки се по ръце и крака, той пристигнал при гроба на преподобния. Тогава изпаднал в екстаз и видял някакъв старец да го докосва по косите и да му заповядва да стане и заедно с думите в тялото му се произвел някакъв трясък като при сблъскване на кости (Иезек. 37, 7). Изглеждало, че членовете му се съединявали и жилите му се оправяли за движение. След това, като се съвзел, бил здрав - вече не били изсъхнали ръцете му, вече не били изсъхнали краката му, нямало я вече телесната му недъгавост. „И сега вдигам ръце към този, който ми ги изправи, и стоя на краката си.“ Това казал бившият парализиран, чиито думи на благодарност извирали дълбоко от сърцето, а присъстващите били единодушни с него и с благодарствени слова възвеличавали преподобния.

78. Но защо ми трябва да изброявам тези неща? Кой не знае на колко побеснели, на колко страдащи от друго е подарил избавление от измъчващите ги страдания, щом се приближали до гроба му или само като призовели името му, ако имали в себе си и вярата - истинската, дееспособна помощница? Затова и българите от всички поколения, наслаждаващи се на благодатта на светеца, не може да се опише какво старание проявяват при почитането му, като всеки според силите си участва в приношенията.

XXIX. 79. Глава божествена и свещена, върху която Духът закрепи здраво своето седалище! Светилник, който ни води напред не само денем или нощем, но и денем, и нощем ни озаряваш (Бит. 1, 17-18) с благодеяния! Когато се борим срещу изкушенията, чиито мрак ни обвива като нощ, и когато се наслаждаваме на спокойствието и сякаш сияем с някаква светлина, и в двата случая се удостояваме с твоите благодеяния. Тръба, с която ни затръби Утешителят! Добри пастирю, който пожертва за нас, твоите овце, светата си душа (Йоан 10, 11) и проля много пот, за да събереш стадото на Бога, като ни настани на място злачно - разяснените от твоя език Писания, като ни отгледа край тиха вода - божественото кръщение, и ни води по пътеките на правдата (Псал. 22, 2-3) - извършването на добри дела! Чрез теб цялата Българска църква позна Бога! Ти сам наспори църквите с химни и песнопения, разясни празниците чрез поучения; монасите чрез теб се ръководят от житията на отците към аскетичен живот, свещениците чрез теб се учат да живеят според каноните! Земни ангеле и небесни човече! Маслина, ни най-малко не отстъпваща на предопределената от пророка (Перем. 11, 16; Осия 14, 7), ако не и по-голяма, понеже ти си създал повече миропомазани (Зах. 4, 12, 14)! Водачо на слепци (Рим. 2, 19), независимо за коя от двете слепоти и водачества би си помислил някой! Ти приготви на Бога народ избран, ревностен към добри дела (Тит 2, 14), които видя чрез теб!

80. Наглеждай и отсега нататък своето наследство, понеже сега имаш много повече и по-голяма сила, отколкото преди, когато беше жив! Изгони гибелната ерес, която след твоята наистина во Христе смърт пламна като заразна болест сред твоето стадо и мори и разпилява овците на стадото (Йоан 10, 12), което ти събра, свети и преподобни пастирю! Запази нас, твоите потомци, да не изпитаме вражески нападения, като ни пазиш винаги и особено сега, когато скръбта е близо, а помощник няма (Псал. 21, 12), когато скитският меч е напоен с българска кръв, когато труповете на твоите чеда безбожни ръце предадоха за храна на птиците небесни (Псал. 78, 2)! Прекърши тези ръце чрез десницата на Бога (Изход 15, 6), комуто служиш, и дари с мир своя народ, за да ти устройваме празниците в пълно веселие, прославяйки чрез теб Отца и Сина и Духа, единия Бог, комуто подобава всяка слава, чест и поклонение сега и винаги и във вечни векове!

Амин.