izvori

 

 

Лъв Дякон. Из "История"

 

Публикува се по: ГИБИ, т. V, 1964 г.

Увод, превод и бележки: Г. Цанкова-Петкова

Тук бележките са дадени в съкратен и редактиран вариант.

 

Лъв Дякон е роден около 950 г. в гр. Калое — Мала Азия. Сведения за живота му черпим от неговата история. Още като дете той отишъл в Цариград, за да се учи, а по-късно станал монах. В 986 г. взел участие в похода на Василий II срещу българите. При поражението на византийската войска в Ихтиманската клисура той едва успял да спаси с бягство живота си. Около 992 г. Лъв Дякон написал своята История. Първоначално тя обхващала времето от 959 до 976 г. По-късно той вмъкнал в съчинението си и събитията до 989 г.

Както сам авторът заявява, той писал въз основа на личния си опит и разказите на очевидци. Някои откъси показват голямо сходство с хрониката на Йоан Скилица, което ни кара да предполагаме, че двамата автори са имали един общ извор, писан през X в. Описанието на събитията от втората половина на X в. е напълно достоверно, понеже самият автор е участвал в по-голямата част от тях. Лъв Дякон проявява склонност към архаизации и подражава на Агатий и Теофилакт Симоката.

Историята на Лъв Дякон е извънредно важен извор за събитията от българската история през втората половина на X в. В него са описани подробно походите на Светослав в България, поражението на византийските войски в Ихтиманската клисура през 986 г., превземането на Верия от българите през 989 г. и др.

 

1. Маджари преминават Дунав

 

В многото войни, избухнали по времето, когато бил стратег, той1 никога не се разделял от противника си като победен, но винаги надделявал. Така  по онова време скитската войска2 (наричат „хуни“ това племе) преминала Истър. Стратегът Лъв не бил в състояние да влезе в открит бой с тях, понеже те превишавали по брой неговата войска. Тъй като водел със себе си малък и недостатъчен военен отряд, той решил да не излага на явна опасност себе си и своите хора, но по-добре да нападне скитите незабелязано, та по такъв начин да извърши мъжествен подвиг и да спечели голяма слава. И тъй той незабелязано се спуснал през гората: от скрито място разгледал стана на хуните и преценил точно техния брой. Късно през нощта той разделил на три войската си и се отправил срещу скитите, като ги нападнал ненадейно и в кратко време извършил такава сеч, че от неизказаното множество само малцина се спасили с бягство. Именно този стратег Лъв император Роман3 изпратил в Азия4,  за да спре, ако е възможно, нашествията на варварите и да обуздае техните безсрамно дръзки нападения.

 

2. Никифор Φока отказва да плаща данък на българите

 

Докато императорът5 бил зает с това, при него дошли пратеници на мизите6 и му казали, че техният господар иска обичайния данък и затова ги е изпратил сега при него7. Той пламнал от гняв противно на навика си (защото като човек с твърд характер не се поддавал лесно на гняв) и, ядосан извън всяка мярка, казал с по-висок от обикновения си глас: „Позорно е сега за ромеите, ако те, които победиха с оръжие всички свои противници, трябва да плащат данък като роби на един беден и при това презрян скитски народ.“ След това се обърнал към своя родител Варда, който заседавал в това време заедно с него, понеже бил провъзгласен за кесар, и го запитал в недоумение: „Какво означава събирането на този данък, който мизите изискват от ромеите? Да не си ме родил роб, без сам да знаеш? И аз, светейшият ромейски император, да бъда подвластен на най-бедния и презрян народ, като му плащам данък“. След това заповядал да набият пратениците и им казал: „Вървете си и обадете на вашия господар, облечения в кожух кожогризец8: „Всесилният и велик ромейски император ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък; така ще се научиш ти, трижди роб по прадеди, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш данък от тях като от роби“. С тези думи той ги изпратил да се върнат в страната си, а после с добре подготвена войска тръгнал на поход срещу мизите и превзел още с първо нападение близките до ромейската граница крепости9. Но като разгледал страната, император Никифор видял, че тя е обширна и стръмна страна (защото, да се изразим поетически, в страната на мизите „Злини върху злини връхлитат"10); там теснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след тях пък идат усои и мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и оградена отвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напоява от големи реки. Император Никифор, като видял това, сметнал, че не трябва да води ромейската войска в безредие през тези опасни места, за да не би да я предаде на мизите да я изколят като добитък. Защото е известно, че ромеите често са се натъквали на непроходими места в Мизия и всички погивали. Затова той решил да не се излага на опасност в недостъпните и опасни места и заедно с войската си се върнал във Византион. След това удостоил с чин патриций и известния Калокир11, буен и смел човек, и го изпратил при тавроскитите12, наричани в обикновения говор „Рос“. Той му дал около петнадесет кентинарии злато13, за да го разпредели между тях и да ги склони да отидат в страната на мизите, за да я завладеят. Калокир побързал да отиде при тавроскитите.

 

3. Светослав тръгва на поход срещу  българите

 

Докато императорът се занимавал с тези работи в Сирия и във Византион, патриций Калокир, изпратен при тавроскитите по царска воля, пристигнал в Скития14. Той се сприятелил с предводителя на таврите, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно користолюбиво, необикновено алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи) и го склонил да потегли с голяма войска срещу мизите. Калокир му предложил, като победи мизите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но [Светослав] да му помогне срещу ромеите, за да завземе царския престол и да получи върховната власт в ромейската държава. При това обещал да му даде от царската хазна големи и неизброими съкровища.

Като чул тези думи, Светослав  (така го наричали таврите) не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежди за богатство, той мечтаел да завладее страната на мизите. При това като човек пламенен и смел, силен и решителен, той привлякъл цялата младеж на таврите за този поход. И тъй той събрал войска от шестдесет хиляди храбри войници, без наемните, и тръгнал срещу мизите заедно с патриций Калокир, с когото се сближили чрез приятелство като с роден брат. Щом преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, мизите разбрали какво става, събрали войска от около тридесет хиляди души и се опълчили срещу него. Обаче таврите стремително се спуснали от лодките и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват мизите. А мизите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол  (яка мизийска крепост). Казват, че в това време  вождът на мизите Петър, боголюбив и досточтим мъж, опечален от неочакваното бягство, получил епилептичен удар  и като преживял още малко време след това, напуснал този свят. Но това нещо се случило в Мизия по-късно. Като узнал за нападението на таврите, ромейският император Никифор, който и без това бил грижлив, бдителен и буден през целия живот и не се отдавал въобще на никакви удоволствия (никой не би могъл да каже, че го е видял да се весели дори и на младини) сега се заел с много работи: пехотната войска приготвял, отредите въоръжавал, кавалерията строявал в дълбочина, въвел тежковъоръжена конница. Той построил метателни машини и ги поставил на градските стени; завързал на кулата, наричана обикновено Кентенарий15, тежка желязна верига и като я прекарал през Босфора, подпряна на огромни греди, прикрепил я за кулата Кастелий16 на отвъдния бряг. Като човек опитен и съобразителен повече от всички, които познаваме, той сметнал, че ще бъде вредно за него, ако предприеме война срещу двата народа. И тъй той сметнал, че ще му бъде полезно, ако привлече на своя страна единия от тях. Той мислел, че именно по такъв начин ще надвие най-лесно другия народ и ще го покори по-бързо.

След това, понеже отказал да преговаря с таврите (той знаел, че патриций Калокир, който вече веднъж се бил отклонил от правия път, отхвърлил неговата власт и имал голямо влияние пред Светослав, нямало лесно да се покори на неговата воля), решил да изпрати пратеничество по-скоро при своите едноверци мизите. И тъй той изпратил като пратеници при тях патриция Никифор, по прякор Еротик, и Филотей евхаитийския проедър. Той им припомнил за вярата, защото мизите изповядват безпогрешно християнското учение, и поискал девойки от царския род, за да ги ожени за синовете на император Роман, та чрез това родство да се укрепи неразривно разбирателство и приятелство между ромеи и мизи. Мизите, с радост посрещнали пратениците, качили на коли девойки от царска кръв (мизийските жени имат обичай да пътуват в коли), изпратили ги при император Никифор и го умолявали настойчиво да ги защити колкото може по-скоро, като отклони и обезвреди надвисналата над вратовете им секира на таврите. Те добавили, че ако им помогне, той би удържал победа над таврите, а после над всички, против които би изпратил ромейска войска. Но човешкото щастие често зависи от един миг; то понякога, тъй да кажа, виси на косъм и обикновено се наклонява в противна посока.

Така мизите умолително протягали ръце, като молили императора да ги защити. Но докато той се приготвял за поход, получило се известие за превземането на Велика Антиохия17...

 

4. За изпратените от България, невести

 

С тези думи тя18 се обърнала към императора и, както обикновено, го обаяла (той проявявал към нея преголяма благосклонност, понеже бил пленен от нейната красота), убедила го да повика Йоан19 да дойде веднага в Цариград. Йоан пристигнал в столицата и се явил пред императора. След като получил заповед да отива всеки ден в двореца, отишъл си направо в къщи. И след това той не пропускал да посещава императорския дворец. Като човек пламенен и дързък повече от всеки друг, той твърде смело се впускал в необикновени приключения. Йоан намерил начин да се промъква през някакви тайни входове, приготвени от императрицата, да разговаря с нея и да подготвят свалянето на император Никифор от престола. След това той от време на време изпращал при нея силни и смели в битките мъже, които тя приемала и държала при себе си в една тъмна стаичка. Когато техният заговор, който бил заченат в зло и носил в себе си беда и страшна неправда, бил на път да роди коварното си беззаконие, те отново се събрали, както обикновено, и решили да свалят от власт император Никифор. Оттам Йоан си отишъл в къщи, повикал Михаил, по прякор Вурца, и Лъв Педиасим и като заключил стаята, подготвил заедно с тях убийството на Никифор. Това станало на десети декември20. Казват, че вечерта по време на църковната служба някакъв клирик от царския двор подал на императора записка, на която било написано следното: „Знай, царю, че тази нощ ти се готви страшна гибел! За да видиш, че това е истина, нека бъдат претърсени женските чертози, гдето ще бъдат заловени въоръжени мъже, които възнамеряват да те убият.“ Императорът, като прочел записката, заповядал на надзирателя на спалнята Михаил да издири внимателно тези мъже. А той от срам пред императрицата или поради небрежност, или пък обхванат от душевно помрачение, отминал стаята, в която била шайката на убийците. Когато вече настъпила нощ, царицата, както обикновено, влязла при императора и повела разговор за пристигналите неотдавна от Мизия девойки. „Аз отивам да се разпоредя за тяхното настаняване, а след това ще дойда при тебе. Нека спалнята остане отворена и не я заключвай засега. После, като се върна, аз сама ще я заключа.“ След като казала това, тя излязла навън.

 

5. За основаването на българската държава

 

Много грижи смущавали духа на император Йоан. Застанал на кръстопът, той не знаел коя посока най-напред да хване и дали няма да пропусне да направи потребното. Недостатъкът на храни и усилващият се глад вече трета година измъчвал ромейската държава. Предстояло и придвижване на русите, което не вдъхвало добри надежди, а също тъй и нашествие на картагенците и арабите в сирийска Антиохия, присъединена наскоро към ромеите. Благодарение на своята предвидливост императорът прекратил непобедимото зло — глада — чрез доставка на храни, които бързо докарал от всички пазари, и така спрял разпространението на ужасното бедствие. А напора на агаряните той възпрял с помощта на източните войски, предвождани от патриций Николай, придворен евнух на императора, който поради честите походи притежавал голяма опитност в битките. Но със Светослав, предводителя на руската войска, решил да поведе преговори. Изпроводил при него пратеници и му съобщил да си отиде в своите земи в Кимерийския Босфор, след като получи възнаграждението, обещано му от император Никифор за похода против мизите, а да остави Мизия, която принадлежи на ромеите и от старо време съставя част от Македония. Казват прочее, че мизите се отделили от северните котраги, хазари и кумани и напуснали бащините си жилища. Скитайки по Европа, завзели и заселили тази страна по времето, когато Константин Погонат  управлявал ромейската държава и по името на своя племенен началник Булгар я нарекли България. Затова има и друг разказ, който гласи така: Когато на ромейския император Юстиниан  бил отрязан носът и бил заточен от Леонтий в Херсон, успял с хитрост да избяга оттам и пристигнал в Меотида21. Той привлякъл на своя страна мизийския народ при условие да го възстановят на престола, срещу което ще получат големи награди. Мизите го последвали и след като завзел властта, те получили от него страната, която се намира между Македония  и Истър. Там се преселили те и, винаги готови да воюват, принуждавали ромеите към чести войни, отвличали в робство населението и опустошавали тракийските области. Ромеите излизали насреща им. Мизите не можели да се противопоставят на тяхната храброст, но устройвали засади из горите и ги побеждавали в непроходимите места. И тъй от времето на неговото царуване се водили много войни и храбри военачалници загинали, а и сам Никифор, старият ромейски император, паднал от ръката на мизите. Говори се, че те били победени само от Константин Копроним, след това от неговия внук Константин, син на императрица Ирина и сега от император Йоан, който с оръжие превзел мизийските градове. Не се разказва в историята за никой друг от ромеите, който да ги е победил в собствената им страна. Но стига толкова за това.

 

6. Светослав превзема Φилипопол

 

Светослав, възгордян много от победите си над мизите и твърде надменен поради своята варварска самонадеяност (защото той вече здраво държал страната в ръцете си), всял всред мизите страх и ужас с вродената си свирепост. Разказват, че като превзел с война Филипопол, той жестоко и безчовечно набил на кол двадесет хиляди души от заловените в града. По този начин уплашил всички противници и ги усмирил. На ромейските пратеници той отговорил гордо и самонадеяно, че не ще остави тази благодатна земя, ако не му заплатят много таланти и не откупят градовете и пленниците, които той е завоювал. В случай, че ромеите не желаят да заплатят това, нека напуснат по-скоро Европа, която не им принадлежи, и да се преселят в Азия. В противен случай да не си въобразяват, че без това тавроскитите ще сключат мир с ромеите. Император Йоан, като получил този отговор на скита, повторно изпратил при него хора и отвърнал следното: „Ние мислим, че не бива сами да прекъсваме завещания от бащите ни ненакърним мир, на който сам бог е бил посредник, понеже вярваме, че има провидение, което управлява света, и почитаме християнските закони. Затова ви предлагаме и ви съветваме като приятели да се оттеглите веднага от тази съвсем чужда за вас страна, която съвсем не ви принадлежи, без да се бавите и противопоставяте. Знайте, че ако не се подчините на този полезен съвет, то не ние, а вие нарушавате установения от старо време мирен договор. И не смятайте този наш отговор за самохвален, защото, ако не напуснете тази страна, ние, като се уповаваме на Христа, безсмъртния бог, сами ще ви изгоним из нея, дори и против вашата воля. Мисля, че не си забравил поражението на баща си Игор, който, не зачитайки клетвения договор, потегли срещу столицата с големи приготовления и хиляди ладии, а пристигна в Кимерийския Босфор едва с десет лодки, сам вестител на собствените си злочестини. Оставям настрана и жалката му участ по-късно, когато, пленен през време на похода срещу германците22, той бил вързан на стъблата на две дървета и бил разкъсан на две. Мисля, че и ти не ще се завърнеш в отечеството си, ако принудиш цялата ромейска войска да излезе насреща ти, но ще загинеш тук с всичките си войници, та дори огненосец не ще иде в Скития, за да извести постигналата ви участ.“ Светослав, възмутен от този отговор и обхванат от варварска ярост и безумие, отвърнал следното: „Не виждам никаква необходимост, която да заставя ромейския самодържец да дойде при нас. Затова нека не се мори да идва чак до тази земя, защото ние скоро ще разпънем шатрите си пред вратите на Цариград и ще го обградим със здрав окоп, ще посрещнем храбро и самия император, ако излезе и се осмели да се бори срещу такива опасности. Ние ще го научим със самите си дела, че не сме никакви занаятчии, които с ръчен труд изкарват прехраната си, а мъже на кървавите битки, които с оръжие побеждават врага, въпреки че той поради незнание смята руската храброст за женска изнеженост и се опитва да ни плаши с такива закани, както с плашила плашат малки деца.“

Императорът, като чул безумните му думи, решил да не се бави но да се готви за война с всички сили, за да изпревари пристигането му и да му попречи да нападне столицата. Веднага си избрал дружина от храбри и млади мъже, които нарекъл безсмъртни23, и им заповядал да бъдат винаги около него. След това повикал магистър Варда, по прякор Склир, брат на Мария, покойната съпруга на този император, деен мъж и прочут с храбростта си, а също и патриций Петър, назначен от император Никифор, за началник на стана поради свойствената му доблест и подвизите му срещу неприятелите. Разказват, че веднъж, когато скитите опустошавали Тракия, Петър, макар че бил скопец, излязъл като равностоен противник срещу тях със следващия го отряд.

Тогава вождът на скитите, огромен мъж, облечен с яка броня, пристигнал с коня си на полесражението и размахвайки дългото си копие, подканвал кой би желал да се бие с него. Петър, изпълнен с необикновена смелост и решителност, остро боднал коня си с шпорите, насочил копието си и го забил силно с двете си ръце в гърдите на скита. Ударът бил толкова силен, че копието пробило желязната ризница, която не могла да издържи, проникнало чак до гърба и великанът, безмълвен, се прострял на земята.

Това ново и странно зрелище поразило скитите и те започнали да мислят за бягство. На тези именно военачалници императорът заповядал да преминат заедно с войските си в пограничната и близка на Мизия област, там да прекарат зимата, като обучават войската и пазят страната да не пострада от нападенията на скитите; да изпращат в становете и в селищата на неприятелите мъже двуезични, облечени в скитска носия, за да разберат техните намерения и това да бъде донасяно на императора. Като получили от него тези нареждания, те пристигнали в европейските области.

 

7. Сражение между византийци и руси

 

Тавроскитите, като чули за тяхното преминаване, отделили една част от своята войска, присъединили към нея войска от хуни24 и мизи и я изпратили срещу ромеите. Магистър Варда, който изобщо бил мъж храбър и решителен, щом научил за тяхното приближаване, обхванат от гняв и силен устрем, събрал около себе си храбри отреди и се впуснал в бой срещу противника. Повикал Йоан Алака и го изпратил на разузнаване — да види скитите, да узнае приблизително броя им, на кое място стануват и какво правят, да прати веднага хора при него да съобщят всичко, та да приготви и подреди войската за боя. Йоан, като взел поверените му отреди, бързо препуснал срещу скитите. На другия ден той изпратил при магистъра човек с поръка да дойде веднага заедно с войската, като казал, че скитите не са далече, стануват съвсем наблизо. Като чул тези думи, той разделил войската си на три: на първата част заповядал да вървят направо, а на другите две части да дебнат по страничните дъбрави. Те тогава да изскочат от засадата, когато чуят звука на бойната тръба. Като дал тези нареждания на войсковите началници, той се спуснал направо срещу скитите и смело започнал борбата. Неприятелската войска, на брой повече от тридесет хиляди души, превъзхождала по численост (ромеите); войниците на магистъра заедно с тия в засадата не били повече от десет хиляди души. В завързалия се бой между двете страни паднали най-храбрите. Казват, че един скит, внушителен със силата и с огромното си тяло, се отделил от своята бойна редица и се спуснал с коня си срещу Варда: ударил го с меч по шлема, но ударът на меча бил напразен. Острието на меча се огънало в твърдостта на шлема и мечът отскочил на другата страна. Патриций Константин, роден брат на Варда, чиито бузи отскоро се били покрили с мъх, огромен на ръст и ненадминат и непобедим по сила, с изваден меч се спуснал да удари скита, обаче той, предвиждайки нападението, отбягнал удара, като се наклонил към задната част на коня. Ударът попаднал на врата на коня и го разсякъл на две. А скитът, повален заедно с коня си, бил съсечен от Константин.

Когато победата клоняла ту на една, ту на друга страна и много пъти се колебаела между едните и другите, Варда заповядал да свирят за настъпление и да бият непрестанно барабаните25. По уговорения знак войници излезли от засадата, явили се в тила на скитите и така ги изплашили, че те се впуснали да бягат. Но докато още ромеите не били почнали явно да ги преследват, един от знатните скити, който изпъквал между останалите с големия си ръст и с блясъка на оръжията си, обикалял бойното поле и насърчавал другарите си към смелост. Варда Склир го настигнал с коня си и го ударил по главата. Мечът достигнал до пояса и нито шлемът могъл да го защити, нито бронята могла да издържи силата на ръката му и острието на меча. Когато той бил разсечен на две и проснат на земята, ромеите започнали да викат от радост и придобили смелост. А скитите, уплашени от неочаквания и страшен удар, с отчаяни викове разкъсали строя си и се втурнали да бягат. До късна вечер ромеите ги преследвали и безмилостно ги избивали. Казват, че в тази битка загинали петдесет и пет души ромеи, обаче имало много ранени и повечето от конете промушени с копие. А от скитите, загинали над двадесет хиляди души. Така завършила битката на ромеите със скитите.

Император Йоан побързал да прекара войските от Азия през Хелеспонт в Европа, за да зимуват в селищата на Тракия и Македония и всеки ден да се обучават с оръжие, за да не бъдат негодни във време на война и да не отстъпят в битките с неприятелите. Те трябвало да чакат настъпването на пролетта. Когато след мрачната зима се пукне пролетта и внесе в природата трайна ведрина, сам императорът щял да пристигне при тях заедно с войските от столицата и тогава с всички сили щял да влезе в борба с тавроскитите.

 

8. За Варда Склир

 

Варда, по прякор Склир, извънредно храбър и енергичен мъж - император Йоан бил женен преди това за неговата сестра Мария, прославена със своята красота и ум, (жестоката смърт рано покосила нейния живот) - този именно (Варда), който бил магистър и началник на войските в Тракия и който мъжествено спрял буйното настъпление на русите срещу ромеите, след подвига, извършен от него неотдавна с прогонването на скитите, както вече споменах, бил повикан от императора, назначен за началник на войската срещу бунтовниците26 и изпратен в Азия.

 

9. Поражението на византийските войски при Анхиало

 

Когато император Лъв27 след изтощителна болест напуснал този свят и родният му брат Александър28 го последвал скоро след това, ромейската държава се намирала в несигурно положение при невръстния му син Константин29 и императрица Зоя30, вождът на мизите Симеон, човек смел и извънредно войнолюбив, който отдавна горял от желание да воюва и подготвял война с ромеите, сега се възползвал от удобния случай и непрестанно опустошавал Македония и Тракия. При това, увлечен от своето скитско и свойствено нему безумие, заповядал на ромеите да го провъзгласят за император. А те, като не могли да понасят явното тщеславие и предизвикателство на скита, решили да му обявят война. Назначили Фока31, който в това време по храброст и победи надминавал останалите военачалници, за предводител на войската и го провъзгласили за доместик на схолите, а Роман избрали за началник на огненосните кораби (достигналият до тази длъжност се нарича друнгарий на морските сили). Те били изпратени да нападнат мизите — единият по суша, а другият по море.  Казват, че Лъв, когато преминал границата и навлязъл в Мизия, се сражавал извънредно храбро и съсякъл извънредно много неприятели, така че Симеон бил докаран до страшна безизходност и не знаел какво да стори и как да се отърве от този толкова смел и непобедим мъж. След като и другите мизи се отчаяли и се впуснали да бягат, на Лъв — казват — било донесено известие от един войник, че друнгарий Роман вдигнал котва и с корабите си, тласкани от попътен вятър, отплувал за Цариград, обладан от страст да заграби властта. А Лъв, огорчен от злокобното известие, прекратил сражението, обърнал гръб на мизите и потеглил към престолния град, та дано изпревари флотата на Роман и завладее ромейската върховна власт.

Като видял безпричинното и странно бягство на ромеите, Симеон отначало се усъмнил дали това не е направено умишлено и не очаква ли гибел мизите, ако се впуснат след тях. Обаче като узнал, че бягат, започнал да ги преследва и безмилостно посякъл неизброимо множество. И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите. А пък Лъв закъснял с пристигането си във Византион и останал излъган в своите надежди (защото Роман преди него завзел царския дворец и бил провъзгласен за василеопатор). След като преминал през Абидос в Азия, той въстанал и създал много грижи на Роман и на държавата: извършвал опустошения, заграбвал ежегодните данъци и покорявал тези, които му се противопоставяли. Когато с течение на времето неговата шайка се разпръснала и намерението му не могло да се осъществи, той се впуснал да бяга, обаче бил заловен и му били извадени очите по жесток начин.

 

10. Йоан Цимисхий се готви за поход срещу русите

 

Император Йоан заповядал на Варда Склир да подстриже Варда Фока за монах и да го изпрати на заточение на остров Хиос с жена му и децата му, а сам той заедно с войските да премине през Хелеспонт в Европа и там да прекара зимата в зимните лагери. Веднага щом настъпила пролетта, самият император със своите войници щял да тръгне на поход срещу скитите, защото не можел да понася повече дръзките им обиди.

А скитите, като узнали за заминаването на военачалника Варда от Европа в Азия (той, както вече казах, бил изпратен там от императора поради избухналия неотдавна бунт на Варда Фока), започнали да нанасят много големи пакости на ромеите, правели внезапни нахлувания и безпощадно грабели и опустошавали страната на македонците32. Тогава за началник на тамошната войска бил назначен магистър Йоан Куркуа, който бил извънредно много склонен към безделие и пиянство и изпълнявал задълженията си неумело и небрежно. Поради това духът на русите ставал все по надменен, а те — все по дръзки. И тъй императорът, като не могъл да понася високомерието, дързостта и явните им предизвикателства, се устремил с всички сили да ги сломи и унищожи, като се срещне лице с лице в бой с тях. Той заповядал да приготвят огненосните кораби, а с продоволствени кораби да доставят в Адрианопол много храни, фураж за добитъка и достатъчно оръжие за войската, та през сраженията ромеите да бъдат задоволени с всички тези неща.

 

11. Падането на Преслав

 

След като се помолил на бога според обичая си, той33 влязъл в тамошния дворец, за да направи преглед на огненосните кораби, строени в Босфорския залив (там се намира удобно и спокойно пристанище за товарни кораби, което се простира в лека извивка чак до моста и до вливащата се на това място река). Императорът наблюдавал изкусното и стройно плаване и надпреварване на корабите (те били над триста заедно с корабите и лодките, наричани сега „галеи“ и „монери“)34. Той дал парични награди на техните гребци и войници и след това ги изпратил към Истър да пазят устието на реката, за да не могат скитите, ако почнат да бягат, да отплуват в отечеството си и в Кимерийския Босфор. Казват, че Истър е една от реките, които изтичат от Едема и се нарича Фисон. Извира от изток, но се скрива под земята по непостижимата мъдрост на Създателя, а после пак излиза на земята от келтските планини35; след това се извива през Европа и, разделена на пет устия, влива водите си в Понт, наречен Евксински. Някои предполагат, че Фисон е реката, която, известна под името Ганг, прекосява Индийската земя, където се намира камъкът смарагд.

По този начин корабите достигнали до река Истър. Император Йоан, като се вдигнал от Цариград, пристигнал с цялата си войска в Адрианопол. Казват, че Орест, синът на Агамемнон, основал (този град), когато започнал да странства, след като погубил собствената си майка Клитемнестра. По негово име градът по-рано се наричал Орестиада. След това император Адриан, когато воювал със скитите, очарован от местоположението му, го оградил със здрави стени и го нарекъл Адрианопол. Императорът, като пристигнал тук и като узнал от съгледвачите, че към земята на мизите водят мъчнопроходими и тесни пътеки, наречени също клисури (понеже като че ли са заключени), и че те не се охраняват от скитите, свикал стотниците и военачалниците и им казал следното: „Аз мислех, съратници, че скитите очакват нашето пристигане и че здраво са укрепили с прегради и препятствия благоприятните за тях тесни и непроходими пътеки, за да бъде трудно за нас да проникнем навътре. Но настъпването на светата Пасха им е попречило да преградят пътищата и да спрат нашето преминаване. Те не са мислели, че ще оставим свързаните с великия празник обичаи - блестящите одежди и шествията, пиршествата и зрелищата — и ще се обърнем към мъките и изпитанията на войната. Затова според мен ще направим най-добре, ако веднага се възползваме от сгодния случай и като грабнем незабавно оръжието — да преминем тесния път, преди тавроскитите да усетят нашето идване и да излязат на бой в тези опасни места. Ако избързаме с преминаването на опасните пътища и ги нападнем неочаквано, мисля, че така да се каже с божия помощ, при първото нападение ще превземем и град Преслав, който е столицата на мизите. И като тръгнем оттам, много лесно ще надвием руското безумие.“ Това казал императорът. Но тази реч, която насърчавала ромейската войска да премине без колебание в чуждата земя през стръмни и пълни с пропасти пътища, се сторила на военачалниците и на пълководците безсмислена дързост и напразна смелост, близка до истинско безумие. Те мълчали дълго време. Тогава императорът заговорил отново и разгневен рекъл: „И самият аз, който от младост съм живял в битките и, както ви е известно, съм спечелил много трофеи и победи, зная, че ако в сраженията не се действа разумно, а дръзко и смело, това в повечето случаи носи опасности и непоправима гибел. Обаче смятам, че и вие, които сте придобили голяма опасност от колебливия и променлив ход на битките, ще се съгласите с мене, че когато щастието виси сякаш на косъм и не ни позволява да постъпим според доводите на разума, ние трябва сами да го грабнем и да се възползваме от него. Ако вярвате, че моят съвет е по-добър, нека издебнем сгодния момент, докато скитите прекарват в безделие и не подозират пристигането ни. Така нашето преминаване на прохода ще бъде последвано от победа. Ако те разберат, че искаме да се промъкнем, и поставят войска срещу нас в теснините, нашето дело не ще свърши добре, но ще стигне до безизходност и страшна безнадеждност. И тъй, бъдете смели и знайте, че сте ромеи, които преди това с оръжие са сломявали всеки противник и тръгнете веднага след мене, за да покажете на дело своята храброст.“

След като казал това, императорът, облечен във великолепни доспехи, с много дълго копие на рамото си, яхнал едър и буен кон, тръгнал напред, предшестван от отряда на така наречените безсмъртни, облечени в хубави ризници. Следвали го петнадесет хиляди най-храбри пехотинци и тринадесет хиляди конници. Останалата войска, заедно с обоза, със стенобойните и различни други машини, вървяла бавно отзад начело с проедър Василий, комуто императорът поверил да се грижи за тях. Когато против очакването на всички войската преминала опасните и стръмни места, императорът прекратил трудния поход и настанил за почивка конницата и пехотата си на един безопасен хълм, заграден от двете страни с река, която предлагала изобилна вода. Сутринта на другия ден той вдигнал лагера, построил войската в колони и като заповядал тръбите непрестанно да свирят за настъпление, да удрят кимвалите и да бият барабаните, потеглил за Преслав. Тогава се дигнал неописуем шум. Околните планини ечали от биенето на барабаните, оръжията звънтели, конете цвилели, а войниците, както обикновено, се поощрявали един други с викове за сражение. Смут, страх и ужас обзели поразените от изненада тавроскити, когато забелязали изкусното настъпление на войската към тях. Но въпреки това бързо грабнали оръжието, нарамили щитовете си (щитовете им са яки и за по-голяма безопасност са направени дълги чак до краката) и, наредени в стегнат строй, излезли срещу ромеите в равното поле пред града. Те ревели като диви зверове и надавали необикновени и странни викове. Ромеите влезли в сражение с тях, биели се храбро и извършвали големи военни подвизи, обаче никоя страна нямала надмощие в битката. Тогава императорът заповядал на безсмъртните да нападнат стремително лявото крило на скитите. С издадени напред копия и като пришпорили силно конете си, те се спуснали срещу неприятелите. Скитите като пехотинци не са свикнали да се бият на коне, тъй като не са се и упражнявали в това. Те не могли да устоят срещу копията на ромеите, а побягнали и се заключили в стените на града. Ромеите ги преследвали и безмилостно ги избивали. Казват, че при това нападение били избити осем хиляди и петстотин скити.

Оцелелите, след като се заключили в града, се биели храбро горе от крепостните стени. Казват, че патрикий Калокир, който тогава се намирал в Преслав и който, както вече казах, бил повдигнал преди това цялата руска войска срещу мизите, разбрал, че е пристигнал императорът (това не могло да остане незабелязано, понеже царското облекло силно светело поради блясъка на златото). Той излязъл тайно от града късно през нощта и отишъл при Светослав, който се намирал с войската си в Доростол, наречен сега Дръстър. Така избягал Калокир, а настъпилата нощ накарала ромеите да прекратят битката. На другия ден пристигнала и останалата войска със стенобойните машини. (Този ден бил така нареченият велик четвъртък, когато Спасителят, готвейки се за страдания, наставлявал учениците си със спасителните си поучения след Тайната вечеря.) Император Йоан се вдигнал рано сутринта, наредил отредите си в стегнат боен строй, накарал да подемат бойния зов и настъпил към крепостната стена, за да превземе с един пристъп града. И самите руси, поощрявани от своя военачалник (той се наричал Свенкел и заемал у скитите трето място след Светослав, защото последният началствал над всички), се противопоставяли от зъберите на стените и отблъсквали според силите си нападащите ромеи, като хвърляли отгоре копия, стрели и камъни. А ромеите непрестанно стреляли отдолу с лъкове и каменометни машини, с прашки и копия, като отблъсквали и задържали скитите, и не им позволявали да се подават от зъберите на стените без опасност за живота им. Императорът, като извикал силно, заповядал да прикрепят стълби по околовръстната стена и подкрепил с одобрителни викове обсадата; така всички войници се биели храбро пред очите на императора, като се надявали, че скоро ще получат от него съответна на подвизите си награда.

Ромеите се нахвърлили и приближили стълбите към стените. А един храбър младеж, чиято брада едва била обраснала със златист мъх, по произход от източните области, на име Теодосий Месоникт, изтеглил с едната си ръка меча, а с лявата издигнал щита над главата си, за да не бъде ударен от скитите отгоре, и се покатерил по стълбата. Като стигнал близо до един от зъберите, той се прицелил в един скит, който се подавал от крепостната стена и го отблъсквал с копието си. [Месоникт] ударил скита по врата. Отсечената му глава се търкулнала заедно с шлема на земята вън от стените. При този необикновен подвиг ромеите надали викове и мнозина, като последвали смелостта на първия, който се изкачил, изтичали нагоре по стълбите. А Месоникт, след като се качил на стената и овладял зъбера, нанасял удари наоколо си върху повечето от русите, които се отбранявали, и ги събарял от стените. Мнозина бърже се изкачили от всички страни на стените и с все сила посичали неприятелите. Скитите напускали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало и съкровището на мизите, като оставили отворена една вратичка. Когато ставало това, войската на ромеите, която настъпвала вън от стените и разбила куките и лостовете на вратите и навлязла в града, като извършвала неописуеми кланета и избиване на скитите. Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на мизите, който имал червеникава брада, заедно с жена си и с двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл „владетел на българите“ и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които мизите са претърпели от скитите.

Щом навлезли в града, ромеите тръгнали из тесните улици, избивали неприятелите и разграбвали вещите им. Тогава нападнали и царския дворец, гдето било нахълтало ядрото на руската войска. Но отвътре скитите силно се съпротивявали, като избивали тези, които се промъквали през вратичката, и погубили около сто и петдесет храбри войници. Като се научил за това нещастие, императорът бързо пристигнал на коня си и насърчавал своя отряд да се впусне с всички сили в боя. Но той не могъл да им помогне в нищо (защото тавроскитите пресрещали тези, които влизали през тясната вратичка и съсичали без мъка по-голямата част от тях). И тъй императорът прекратил безсмисленото нападение на ромеите и заповядал да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухнал силен пожар, който веднага превръщал в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излезли от сградите, събрали се на открито пред вратата на двореца и се приготвили да се бранят срещу нападателите. Императорът изпратил срещу тях магистър Варда Склир с храбър отряд. Склир ги заобиколил със своя отряд от храбри войници и почнал сражението. В станалото сражение русите се биели упорито и не обръщали гръб на враговете, обаче ромеите благодарение на своята храброст и военна опитност избили всички. В тази битка паднали извънредно много мизи. Те се биели заедно със скитите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им. Свенкел се спасил с бягство заедно с малцина други и отишъл при Светослав. Той загинал по-късно, както след малко ще съобщя. И така Преслав, превзет за два дни, паднал под властта на ромеите.

 

12. Битката между византийци и руси

 

Император Йоан, като възнаградил войниците по обичая си, дал им почивка и отпразнувал там божественото възкресение на Спасителя. Той избрал някои от пленените тавроскити и ги изпратил при Светослав, за да известят за падането на града и за гибелта на неговите другари. Те трябвало също да му кажат да не се бави, но веднага да си избере едно от двете: или да сложи оръжие и да се подчини на по-силните, като иска прошка за дръзките си дела и напусне незабавно страната на мизите; или ако не желае това и следва своята вродена самонадеяност, да се брани с всички сили срещу настъпващата ромейска войска. Императорът наредил да съобщят това на Светослав, а самият той прекарал няколко дни в града, укрепил пострадалите му части, поставил достатъчно стража, нарекъл го Йоанопол по собственото си име и с цялата войска тръгнал срещу Доростол. Славният между царете Константин36 издигнал този град от основи и го довел до тази красота и великолепие, в която днес го виждаме. Това станало, когато той съзрял на небето кръстното знамение от звезди и победил скитите, които били нахлули като врагове в страната му. Между другото по пътя императорът превзел така наречената Плиска, Динея37 и много от градовете, които се отцепили от скитите и минали на страната на ромеите. Светослав, като узнал за нещастието в Преслав, негодувал и се ядосвал, смятайки, че това не е добро предзнаменование за бъдещето. Но тласкан от скитското си безумие и възгордян от победите си над мизите, той мислел, че лесно ще победи и ромейската войска.

Като виждал, че мизите се отцепват от съюза с него и минават на страната на императора, Светослав дълго време размишлявал и съобразил, че ако мизите се присъединят към ромеите, неговите работи не ще свършат добре. Той събрал около триста души мизи, които се отличавали по род и влияние и извършил над тях жестоко и безчовечно деяние, като погубил всички, а много други оковал във вериги и заключил в тъмница. Самият той събрал цялата войска на тавроскитите, на брой около шестдесет хиляди души, и излязъл срещу ромеите. Докато императорът бавно се приближавал към тях, някои по-храбри войници, обзети от преголяма смелост, се откъснали от руската войска, останали в засада и като нападнали из невиделица, убили неколцина [ромеи] от авангарда. Императорът, като видял нахвърлените край пътеката трупове, дръпнал юздите на коня си и нажален от смъртта на своите сънародници, заповядал да издирят тези, които били сторили това. Пехотинците старателно обходили дъбравите и храсталаците, заловили нападателите и вързани ги довели пред очите на императора. Той заповядал веднага да ги избият и те, без да се бавят, ги съсекли до един с мечовете си. Когато войските се събрали на полето пред Доростол, наричан обикновено и Дръстър, тавроскитите доближили щитовете и копията в своите редици и като крепостна стена чакали неприятелите на бойното поле. Императорът построил ромеите срещу тях. На двете крила били поставени конниците, облечени изцяло в железни ризници, а отзад стрелците и прашниците. Той им заповядал да стрелят непрестанно и повел напред войската си.

Когато войските се срещнали в ръкопашен бой и се завързало ожесточено сражение, при първите схватки известно време никоя от страните нямала надмощие в борбата. Русите, които се славели пред съседните племена, че винаги побеждават в битките противниците си, смятали, че ще бъде ужасно и позорно, ако сега срамно победени загубят тази си слава. Затова се биели храбро. Ромеите пък, които покорявали всичките си противници с оръжието и храбростта си, изпитвали срам и ужас да не би да бъдат надвити като някои неопитни във военното дело хора от един пешеходен народ, който никак не умеел да язди на кон, и че в миг може да отлети толкова голямата им слава. Обхванати от подобни чувства, и двете войски се сражавали храбро. Русите, водени от вродената си свирепост и ярост, стремително се нахвърляли върху ромеите, ревейки като бесни; ромеите ги посрещнали с опитност и познаване на военната тактика. Мнозина падали и от двете страни и до късна вечер победата изглеждала колеблива, като клоняла ту към едните, ту към другите. Но когато лъчезарното слънце почнало да клони към заник, императорът хвърлил с все сила срещу русите конницата и като извикал: „Вие, които сте ромеи, докажете на дело своята храброст“ — повдигнал духа на войниците. Те се нахвърлили с необикновен устрем, тръбачите засвирили за настъпление и дружен вик се понесъл от ромеите. Скитите не могли да удържат техния напор, ударили на бягство и нахълтали в крепостта. При тази битка те загубили много от своите хора. Ромеите пък запели победни химни и славели императора, който ги награждавал с раздаване на чинове и с угощения и така ги правел още по-пламенни в сраженията.

Щом се зазорило, императорът укрепил стана със здрав окоп по следния начин: на известно разстояние от Доростол на полето има един нисък хълм, на който настанил войската; заповядал да изкопаят наоколо един ров и изкопаната пръст да слагат на тази страна на рова, която загражда стана, а след като насипът се издигне на достатъчна височина, да набият отгоре копия и да поставят върху тях дълги щитове, съединени един с други, така че ровът и изкопаният насип да служат като укрепление за войската. Неприятелите не биха могли да проникнат вътре, но нападението им щяло да бъде спряно, като се натъкнат на окопа. Ромеите обикновено по този начин разполагат своя стан в неприятелска страна. След като укрепил така стана, на другия ден извел войската в строй и нападнал крепостта. Скитите, като надзъртали из кулите, мятали срещу ромейските редици стрели, камъни и всякакви други предмети, които могат да се хвърлят. А и (ромеите) отдолу се бранели срещу скитите с прашки и стрели. С тази престрелка между двете страни битката се завършила, ромеите се върнали в стана си и започнали да се хранят. Скитите пък привечер излезли на коне извън градските стени. За пръв път тогава те се появили на коне. Обикновено те отиват пеша на война, понеже не умеят да яздят и на коне да се сражават с неприятеля. Ромеите бързо грабнали оръжието, метнали се на конете, взели копията (те си служат с дълги копия в сраженията), нападнали ги стремително и със силен напор. Скитите, понеже не могли да управляват с юздите конете, пробождани от стрелите на ромеите, обърнали гръб и се заключили в крепостта.

Тъкмо по това време, плувайки в Истър, се показали огненосните триери на ромеите заедно с корабите, които носели храна. Ромеите, като ги видели, се изпълнили с неизказана радост, а скитите били обзети от страх, понеже се боели от донесения срещу тях течен огън. Те били чули от по-стари хора от своето племе, че ромеите с този мидийски огън били изгорили в Евксин многобройната флота на Игор, бащата на Светослав. Затова бързо събрали своите лодки и ги довели пред градската стена, гдето река Истър протича и мие едната страна на Доростол. Огненосните кораби ги обсадили от всички страни, за да не могат скитите да се качат на тях и да се завърнат в страната си. На другия ден тавроскитите, прикрити с дълги до земята щитове и с плетени железни ризници, излезли от града и се строили на полето. Ромеите също напуснали стана добре въоръжени. И двете страни се биели храбро, но победата изглеждала колеблива, понеже надделявали ту едните, ту другите. Но един от ромеите се откъснал от строя и пробол почитания у тавроскитите на трето място след Светослав Свенкел, огромен мъж и смел човек, който в това време юнашки се биел. Тогава, обезпокоени от неговата гибел, тавроскитите почнали бавно да се оттеглят от бойното поле и се отправили към града. В същото сражение и Теодор, по прякор Лалак, мъж страшен и непобедим по смелост и телесна сила, избил с железния си боздуган много от враговете. Със силната си ръка той така го стоварвал, че смазвал самия шлем и покритата от него глава. И тъй по такъв начин скитите обърнали гръб и се върнали в града. А императорът дал заповед ромеите да свирят за отбой и свикал войниците в стана, където ги възнаграждавал с подаръци и угощения, поощрявайки ги смело да отиват в сраженията.

И така опитът на Лъв Куропалат да заграби властта завършил със страшен и нещастен край. А русите, като се построили (нашият разказ пак се връща там, отгдето се отклони), излезли на полето и се опитвали с всички сили да опожарят ромейските съоръжения. Те не могли да издържат съскащите стрели и всеки ден много скити загивали от хвърляните камъни. Магистър Йоан Куркуа, родственик на императора, охранявал тези съоръжения. Като видял смелото настъпление на неприятелите, въпреки че главата му тежала от виното и му се спяло (това било след обяд), качил се на кон и последван от избрани войници, се спуснал срещу тях. Но конят хлътнал в един ров и свалил магистъра от гърба си. А скитите, като видели блестящото му въоръжение, украшенията на юздите на коня му и цялата сбруя, които били великолепно изработени и богато украсени със злато, помислили, че той е самият император. Те веднага го заобиколили с оръжията си и го насекли безпощадно с мечовете и брадвите си. След това набучили главата му на копие и я забили на стените, надсмивайки се над ромеите, че заклали като добиче техния император. Така магистър Йоан, като станал жертва на варварската ярост, получил това възмездие за своите кощунства в божиите храмове. Казват, че той разорил много храмове в Мизия и си присвоил техните одежди и утвари.

Възгордени от тази победа, русите на следния ден излезли от града и се построили в боен ред. Ромеите също се построили в дълбоки колони и се отправили срещу тях. Тогава Анемас, един от императорските телохранители, син на управителя на Крит, видял, че Икмор, вожд на скитската войска след Светослав и почитан на второ място след него, великан и смел борец, напада стремително със своя пехотен отряд и избива много ромеи. Увлечен от своята природна смелост, той изтеглил меча, който висял на бедрото му, препуснал няколко пъти с коня си на различни страни, пришпорил го и се спуснал срещу Икмор, настигнал го и му нанесъл удар по врата. Главата на скита, отсечена заедно с дясната му ръка, се търкулнала на земята. Когато Икмор паднал, скитите надали викове и стенания, а ромеите връхлетели върху тях. Скитите не издържали напора на противниците. Съкрушени напълно от загубата на военачалника си, те нарамили своите щитове и се оттеглили в града, преследвани и избивани от ромеите. Когато настъпила нощта, при пълнолуние, те излезли на полето и потърсили своите мъртъвци. Събрали ги накуп пред градските стени, запалили много клади и ги изгорили. Според родния си обичай те заклали над труповете и много пленници — мъже и жени. Извършвайки погребалните обреди, те удавили в Истър деца бозайничета и петли, като ги потопили във вълните на реката. Казват, че те се придържат към елинските обреди и извършват по елински обичаи и жертвоприношения и възлияния за умрелите, посветени в тези неща било от своите философи Анахарзис38 и Залмоксис39 било от другарите на Ахила. Ариан40 казва в своята „Обиколка“, че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион41, което се намира на Меотийското езеро. Той бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия. Явно доказателство за това твърдение е облеклото му — прехванат с фибула плащ, а също и навикът да се сражава пеша, русата му коса, светлите очи, безумието, избухливостта и жестокостта му, за което Агамемнон го изобличава и му се надсмива със следните думи:

„Теб все е мила враждата, войните и крамолите“42

Тавроскитите и досега още обикновено решават споровете си с кървави убийства. Мнозина свидетелстват, че този народ е безумно смел, войнствен, силен и че напада всички съседни племена. Така мисли и божественият Йезекиил, който го споменава със следните думи:

„Ето аз водя при тебе Гог и Магог, предводителя на русите.“  Но стига толкова за погребалните обреди на скитите.

Когато се разсъмнало, Светослав свикал съвет от знатните, наричан на техния език „комент“43. Щом се събрали при него, той ги запитал какво трябва да правят. Някои от тях предложили да се качат посред нощ на корабите си и по всякакъв начин да избягат, защото не били вече в състояние да се борят с облечените в железни ризници конници, и то след като загубили първите си борци, които крепели войската и повдигали духа на войниците. Други пък, напротив, съветвали да се помирят с ромеите и като получат уверение за безопасност, да спасят по този начин останалата войска. Наистина нямало да бъде лесно да отплуват тайно, понеже огненосни кораби край бреговете на Истър от всички страни пазели местата за преминаване. Ако те биха се опитали да преплуват реката, то веднага биха опустошили всичко с огъня си. Тогава Светослав въздъхнал дълбоко, продумал с горчивина: „Загива славата, спътница на руското оръжие, което лесно побеждаваше околните народи и без кръв заробваше цели страни, ако сега безславно отстъпим на ромеите. Но като си припомним храбростта на нашите прадеди и като си помислим, че руската сила е останала и до днес непобедима, нека храбро да се впуснем в бой, за да спасим живота си. Ние наистина нямаме обичай да се връщаме като бегълци в родината си, но [сме свикнали] или да живеем като победители, или славно да загиваме, след като извършим подвизи, достойни за благородни мъже.“ Така ги съветвал Светослав.

За тавроскитите разказват и следното: Те и досега, ако бъдат победени, не се предават на враговете си, но след като загубят всяка надежда за спасение, забиват меча в сърцето си и по този начин се самоубиват. Те постъпват така, понеже вярват, че убитите във войната от своите неприятели след смъртта си и след отделянето на душата от тялото слугуват в ада на своите убийци. Тъй като тавроскитите се боят от подобно робуване и не могат да се помирят с мисълта да бъдат слуги на своите убийци, сами слагат край на живота си. Такова вярване е в сила у тях. Тогава, като чули думите на своя княз, те с най-голяма радост решили да тръгнат срещу опасността, за да спасят живота си и смело да се противопоставят на ромейската войска. И тъй на другия ден (тогава бил шестият ден на седмицата и двадесет и четвърто число на месец юли) към залез-слънце тавроскитите с цялата си войска излезли от града и след като решили да се сразят с всички сили, наредили се в сгъстен строй с насочени копия. Императорът също построил ромеите и ги извел от стана. Когато сражението започнало, скитите се нахвърлили стремително върху ромеите, пробождали ги с копията си, наранявали конете със стрелите си и смъквали ездачите на земята. Тогава Анемас, който се отличил предния ден и убил Икмора, като видял, че Светослав буйно и яростно напада ромеите и въодушевява своите дружини, пришпорил коня си (той имал този обичай и погубил преди това много скити по такъв начин) и след като му отпуснал напълно юздите, нахвърлил се срещу Светослав. Той го ударил с меча по ключицата и го смъкнал с главата надолу, но не могъл да го убие: запазили го щитът му и плетената ризница, която бил облякъл от страх пред ромейските копия. Анемас бил обкръжен от скитската войска и макар че конят му бил повален от честите удари на копията, той погубил много скити, но и сам паднал убит. Този мъж бил ненадминат във военните подвизи от никого измежду връстниците му.

Ободрени от неговото падане, русите надали силни диви викове и започвали да отблъскват ромеите, които отстъпвали в безредие, бягайки пред неудържимия напор на скитите. Когато императорът видял, че ромейската войска отстъпва, уплашен да не би тя да изпадне в паника от страшната стремителност на русите и да бъде разгромена, насърчил отряда си и грабвайки бързо копието, тръгнал срещу неприятелите. Забили барабаните и тръбите засвирили за настъпление. Ромеите, засрамени от устрема на своя император, обърнали конете си и бурно нападнали скитите. Ала внезапно избухнала буря, смесена с дъжд, която се разразила по цялото небе. Тя биела в неприятелите, а вдигналият се прах заслепявал очите им. Разказват, че се появил и един мъж на бял кон, който застанал начело на ромеите и ги насърчавал да отиват срещу скитите. По чудотворен начин той разкъсвал и разбърквал редиците на неприятелите. Никой преди това не го бил забелязал в стана, нито пък го видял след битката. Дори и императорът го търсил, за да му отдаде заслужена награда и да му изкаже благодарност за новите подвизи, но колкото и да го търсели, не могли да го намерят. Оттук се разпространило неоспорваното от никого мнение, че това е великият мъченик Теодор, комуто императорът се бил помолил да му помага в сраженията, да го защитава и пази заедно с цялата войска. Разказват също, че вечерта преди битката се случило и нещо подобно: в Константинопол една девица, обречена на бога, видяла на сън божията майка, съпровождана от неколцина пламенни войни, на които тя казала: „Повикайте ми мъченика Теодор“; и те веднага довели при нея един благороден и храбър въоръжен мъж, комуто божията майка казала: „Теодоре, твоят Йоан, който се бие със скитите при Доростол, е сега в тежко положение и затова иди бързо вя помощ. Ако ли закъснееш, той ще изпадне в беда“. А той ѝ отвърнал: „Готов съм да се подчиня на майката на моя господ бог.“ Като казал това, той веднага тръгнал и в тоя миг видението изчезнало от очите на девицата. По такъв начин завършил сънят ѝ.

Ромеите, като последвали божествения си предводител, влезли в бой с неприятелите. Завързало се ожесточено сражение и скитите не могли да издържат натиска на конния отряд. Заобиколени от магистър Варда Склир (който ги обкръжил със своя отряд), те започнали да бягат и преследвани до самата стена, безславно загивали. Самият Светослав, покрит с рани и загубил много кръв, замалко щял да бъде пленен, ако не го била спасила настъпилата нощ. Казват, че в това сражение загинали петнадесет хиляди и петстотин скити, били взети двадесет хиляди щита и много голям брой мечове. От ромеите били убити триста и петдесет души, но имало много ранени. Такава победа удържали ромеите в това сражение. А Светослав, разгневен от поражението на своята войска, цяла нощ се измъчвал и треперел от яд. Но тъй като нямал вече сили да се бори срещу непобедима войска, сметнал, че е дълг на всеки разумен военачалник, когато изпадне в безизходност, да не се поддава на отчаяние, но да се опита по всякакъв начин да спаси войниците си. Затова призори проводил при император Йоан пратеници, за да искат примирие и уверения за сигурност при следните условия: тавроскитите да предадат Доростол на ромеите, да освободят пленниците, да напуснат Мизия и да отплуват за своето отечество. А ромеите да ги оставят свободно да си отплуват и да не ги нападат по пътя с огненосните си кораби (скитите страшно много се боели от мидийския огън, който могъл да превръща в пепел дори и камъните). Освен това да ги снабдяват с храна и когато отиват по търговия в Константинопол, да ги считат за приятели според стария обичай.

Императорът приел на драго сърце това предложение за мир (той предпочитал мира пред войната, защото знаел, че мирът запазва, а войната, напротив, изтребва народите). Той потвърдил условията и договора за мир, дал им храна, като отделил на всеки човек по две медимни жито. Казват, че получили храна двадесет и две хиляди души, които от шестдесетхилядната руска войска тогава били избягнали смъртта. Останалите тридесет и осем хиляди загинали от ромейското оръжие. След сключването на договора Светослав поискал лично да се срещне с императора. Той не отказал и в златно въоръжение пристигнал на кон край брега на Истър, съпровождан от многохиляден отряд конници със златни доспехи. Светослав пък пристигнал от отвъдния бряг на една скитска лодка с весло в ръка и гребял заедно с другите като обикновен войник. Външният му вид бил приблизително такъв: среден ръст, нито необикновено висок, нито пък нисък, с гъсти вежди, сини очи и чип нос без брада и горна устна, обилно обраснала с гъсти и дълги мустаци. Главата му била съвсем гола, но на едната страна висял кичур коса, който означавал благородния му произход. Той имал набит врат, широки гърди и стройно телосложение, изглеждал свиреп и див. На едното му ухо висяла златна обица, украсена с два бисера, съединени по средата с диамант. Дрехата му била бяла и с нищо не се различавала от дрехите на другите освен с чистотата си. След като поговорил малко с императора относно спогодбата, като седял на скамейката в лодката, той се отдалечил. Така завършила войната на ромеите с русите.

 

13. Йоан Цимисхий се завръща триумфално в Цариград

 

Lebedev Svyatoslavs meeting with Emperor JohnСветослав напуснал Доростол и предал пленниците според договора. След това отплувал c оцелелите си другари към отечеството си. На връщане го нападнали из засада печенегите, многочислен скитнически народ, въшлив и неуседнал, който прекарва на коли по-голямата част от живота си. Те погубили почти всички, между които и самия Светослав. Така че от голямата руска войска малцина се завърнали благополучно в родината си. А пък император Йоан, който се борил с руската войска в продължение на цели четири месеца, както бе съобщено по-горе, върнал Мизия на ромеите и нарекъл Доростол Теодоропол по името на мъченика Теодор Стратилат. После, като оставил там достатъчно войска, с големи трофеи се върнал в Константинопол. Там пред крепостните стени го посрещнали гражданите, които му поднесли венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни. Те докарали и златообкована колесница, теглена от бели коне, и го помолили да седне в нея и да поведе обичайното шествие. Той приел венците и скиптрите и многократно възнаградил гражданите с подаръци. Той не приел да се качи на колесницата, а поставил на златния ѝ трон взетата от Мизия икона на божията майка, която държала в обятията си богочовека Слово, като сложил под нея пурпурните одежди и короните на мизите. Самият той, яхнал бързоног кон, следвал отзад, увенчан с диадема и носейки в ръцете си венците. Като повел тържественото шествие посред града, украсен навред с пурпури и килими и окичен като брачна стан с лаврови клонки и златовезани постилки, той влязъл в големия храм на божията мъдрост44, произнесъл благодарствена молитва и посветил на бога като пръв дар от плячката великолепната корона на мизите. След това отишъл в двореца си, като водил със себе си Борис, цар на мизите, и му заповядал да свали знаците на царската власт. Те били следните: тиара, обвита с пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени обувки. Самият него пък удостоили със сан магистър. И тъй император Йоан в кратко време спечелил съвсем неочаквано такава голяма победа, като съкрушил и повалил на земята със своята военна опитност и разумна храброст надменността и високомерието на русите. След като подчинил Мизия на ромеите и се върнал в Константинопол, той прекарал тук зимата, като награждавал според обичая поданиците си с дарове и ги угощавал с богати пирове.

 

14. Василий II търпи поражение  от българите

 

След това, когато шайката съзаклятници на Варда Склир беше напълно разпръсната, император Василий  тръгна в поход срещу мизите45, като събра войските си, защото тяхната дързост и жестокост, дишаща убийство, заплашваше ромейската държава. Те безпощадно ограбваха Македонската земя и избиваха всички поголовно. Затова, движен по-скоро от буен гняв, отколкото от благоразумие, той бързаше да ги смаже с едно нападение. Обаче по злата воля на съдбата той се излъга в своите надежди. След като премина тесните и стръмни пътеки, императорът стигна до Сердика, която скитите обикновено наричат Тралица. Там построи военен лагер и обгради града. Държа го обсаден в продължение на двадесет дена, но нищо не можа да направи, понеже войската се беше отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците. Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите ги нападнаха из засада, извършиха голяма сеч и отвлякоха много впрегатни животни и коне. След това стенобойните  и другите машини не свършиха никаква работа поради неопитността на онези, които ги бяха доближили до стените, и неприятелите ги изгориха. Същевременно войската страдаше от недостиг на храни, тъй като донесените припаси бяха изразходвани поради неумерената и прекалена употреба. Ето защо императорът се приготви за път и тръгна с войската за Константинопол. След като пътува цял ден, той се разположи на лагер в едно гористо място и даде почивка на войниците. През нощта, още преди да беше преминала първата нощна стража, от източната страна на лагера внезапно се появи една грамадна звезда и като освети палатките с обилна светлина, падна на западната част до самия окоп, пръсна се на много искри и угасна. Падането на звездата предсказваше унищожаването на войската, което стана по-късно; защото подобно явление, където и да се случи, предвещава гибел за всичко околно. Явно доказателство за това е падналата върху троянската войска звезда, когато Пандар се прицелвал с лък в Менелай. Същият този ден троянската войска била принудена от ахейците да бяга безславно. И при ромейските войни всеки, който проследи историята, би открил, че това често е ставало и че погивала войската там, където се случвало това явление. Ние знаем и сами, че подобна звезда падна върху дома на проедър Василий: не мина много време и той напусна този свят, а имотът му беше предаден на грабеж и изземване. Но стига толкова за появяването на звездата.

На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина.  Едва я беше преминала, достигна до стръмни и трудно проходими места, гдето мизите нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници, взеха царската палатка със съкровището и разграбиха целия обоз на войската. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора в службата си на дякон. Тогава малко остана „да се подхлъзнат стъпките ми“46 и да стана жертва на скитския меч, ако божието провидение не беше ме избавило от опасността, като ми внуши да препусна коня си бързо и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели.

Появяването на звездата и огнените стълбове, които всред нощ се показваха на северната част на небето и плашеха ония, които ги гледаха, предвещаваха и други бедствия. Те също бяха предвестници за превземането на Херсон от тавроскитите и на Верия  от мизите. Освен това звездата, която се явява на запад след залез-слънце и изгрява всяка вечер, не оставаше в покой на едно място, но изпускайки светли и ярки лъчи, често си менеше мястото, като се явяваше ту по на север, ту по на юг. Понякога се местеше по небето и при самото си изгряване, като правеше промяната явно и бързо. Така че ония, които гледаха, се чудеха и плашеха, като мислеха, че не води на добър край странното движение на кометата.

 

1Става дума  за Лъв Фока, доместик на Запада и купопалат, брат на император Никифор Фока (963 - 969).
2Със „скитска войска“ са означени маджарите, които в 960 г. нахлули във византийска Тракия.
3Император Роман II (959-963)
4Сиреч в Мала Азия. През месец юли 960 г. Лъв Фока бил изпратен там да отбива нападенията на арабите.
5Император Никифор Фока (963 - 969).
6Архаично наименование на българите.
7През есента на 965 г. български пратеници се явили в Цариград да искат ежегодния данък, плащан от Византия на България според договора от 927 г.
8Става дума за цар Петър.
9Златарски, История, I, 2, стр. 572, 577 — 578, отнася тези събития към 966 г. — St. Runciman, History of the first Bulgarian empire, London, 1930, p. 303 sq. — Ostrogorsky, History, p. 259, към 965. — П. Ο. Карышковский, О хронологии русско-византийской войны при Святославе, BBp.V (1952) стр. 238 --- към пролетта или лятото на 967.
10Цитат от Илиада, II, 111.
11Калокир бил син на херсонския управител. Той бил изпратен от Никифор Фока да преговаря със Светослав към края на 967 г. или началото на 968.
12С наименованията „тавроскити“, „таври“, „скити“ са означени у Лъв Дякон киевските руси.
13Кентинарият (мярка за тежест) = 100 златни литри, а литрата — 72 златни солиди или номизми. С други думи византийският император изпратил около 108 000 номизми.
14Със „Скития“ тук е означена Киевска Русия.
15Крепостна кула на отсамния бряг на Златния рог. Тя била построена от Константин Велики (304 — 337) и възобновена от Теофил (829 — 842.)
16Крепостна кула на източната страна на Златния рог (в днешния Галата). Тя била построена от император Тиберий (578 — 582).
17Антиохия, главен град на Сирия, паднала под властта на арабите още през 636 г. На 28 октомври 969 г. византийските военачалници Петър Фока и Михаил Вурца след продължителна обсада успели да сломят съпротивата на арабите и отново да присъединят Антиохия към империята.
18Императрица Теофано, която след смъртта на първия си мъж Роман II се оженила за Никифор Фока, взела дейно участие в заговора за неговото сваляне от власт.
19Бъдещият император Йоан Цимисхи (969 - 976).
20Тук става дума за заговора срещу Никифор Фока, който бил убит на 11. XII. 969 г.
21„Меотида“ се наричали областите около Азовско море, известно през средновековието под името „Меотидско езеро“.
22Както изглежда, тук Лъв Дякон е объркал името на племето. Игор бил
убит от древляните - славянско племе, което живеело на с.-з, от Киев.
23Елитен военен отряд.
24С хуни тук са означени маджарите.
25Става дума за сражението при Аркадиопол (дн. Люлебургаз) през 970 г.
26Варда Фока, племенник на сваления император Никифор Фока, повдигнал въстание в Кесарея Кападокийска около 970 — 971 г. с цел да завземе византийския престол.
27Лъв VI (386 - 912). Тук авторът прави едно отклонение от изложението си като се връща към по-стари събития.
28Александър — византийски император (912 - 913).
29Константин VII Багренородни.
30Зоя Карбонопсика ·— четвърта жена на Лъв VI, майка на император Константин VII Багренородни, която до 919 г. управлявала като регентка на малолетния Константин.
31Става дума за Лъв Фока, чичо на император Никифор Фока.
32Със „страната на македонците“ тук е означена Източна Тракия.
33Император Йоан Цимисхий.
34Галеите били малки военни кораби, карани с гребла (по-късно наричани „галери“), а монерите — кораби с един ред гребци.
35С „келтските планини“ Лъв Дякон по всяка вероятност означава Алпите.
36Лъв Дякон греши, като смята, че Доростол (ди. Силистра) е основан от Константин Велики. Този град е възникнал като войнишко селище при лагера на XI Клавдиев легион още във времето на император Траян (98 — 117).
37Град Динея не е известен в други извори. В. Аврамов, Юбилеен сборник Плиска — Преслав, София, 1929, ч. I, стр. 235, го локализира в долината на р. Камчия между селата Кълново и Янково.
38Анахарзис — скит, който по времето на Солон посетил Атина и други гръцки градове. Той бил причислен към седемте мъдреци. Приписват му много сентенции, някои от които имат по-късен произход.
39Замолксис или Залмоксис бил роб на Питагор. След като бил освободен от него, той обходил Гърция, Египет и Мала Азия. Оттам отишъл при готите, от които бил почитан като бог след смъртта си.
40Флавий Ариан — гръцки историк, живял през II в. сл. н. е. Най-известното му съчинение е „Периплус“ — обиколка на Черно море.
41Този град се намирал на източния бряг на Кимерийския Босфор, а не на самото Меотийско езеро (дн. Азовско море), както казва Лъв Дякон. Изглежда, че тук Лъв Дякон смесил скитите с готите.
42Илиада, I, 177.
43Думата κομἐντον е византийска заемка от латинското conventum — събрание.
44В църквата „Св. София“.
45Събитията се отнасят към 986 г.
46Вж. Псалом 72, 2.