izvori

 

 

Георги Сфранцес. Из „Дневникът на един византийски сановник“

 

Публикува се по: В. Тъпкова-Заимова, Р. Пенджекова, Византия през погледа на съвременниците ѝ, П., 2002

 

Георги Сфранцес (1401-1477) бил виден византийски велможа и дипломат. Съчинението му може да се определи като мемоарен труд, написан въз основа на неговия личен дневник. Сфранцес е бил на служба в императорския двор, което му е позволило да представи епохата на византийската агония в средите на управляващия елит. Печата се по превода на Хр. Матанов в: Дневникът на един византийски сановник, С., 1996, 37-39.

 

Събития преди падането на Цариград

 

Cappella dei magi giovanni viii paleologoXXIII. 1. На 27 ноември същата година1 императорът господин Йоан заедно с патриарха, деспот господин Димитър, много светски и църковни архонти, както и почти всички митрополити и епископи, заминаха за организирания (уви!) църковен събор. По-добре да не бяха заминавали!

2. Казвам това не заради църковните догми: за тях нека други да отсъдят. На мен ми стига онази вяра, която съм получил в наследство от дедите си. Всъщност не съм чувал противната страна да казва, че вярата ни е лоша, а напротив, че е добра.

3. Нека дам един пример. Години наред аз и хората около мен минавахме по широката централна улица на Града, за да се съберем в Света София. Ако след известно време други открият друг път те сигурно ще ми кажат: „Минавай и по пътя, който ние открихме. Въпреки, че онзи, по който се е минавало досега е добър, древен, известен и утъпкан, и този, който открихме е добър“. След като чувам от едни, че е добър, а от други, че не е, не мога ли пък аз да кажа: „С мир и любов отивайте към Света София, по който път искате. Аз обаче искам да вървя по пътя, по който и аз, и други като мен са минавали толкова години. По него са вървели и дедите ми и те са били свидетели на неговите преимущества.“

4. Но не по тази причина казах „по-добре да не бяха заминавали“. Напротив. Бих дал едното си око само и само унията между църквите да беше сключена по най-добрия начин. Казах го, защото съборът бе първата и основната причина за нападението на безбожниците срещу Града, за обсадата, за завземането му и за големите ни нещастия.

5. Чуйте сега истината и нека самата истина да ми бъде свидетел:

Веднъж, когато останаха насаме (там бях само аз) и когато стана въпрос за събора, приснопаметният император (Мануил) каза на сина си, на императора господин Йоан следното: „Сине мой! Истината, която със сигурност зная е, че безбожниците много се страхуват да не би да се разберем с франките. Страхуват се, защото ако това стане, западните християни ще им причинят заради нас големи беди.“

6. Що се отнася до събора, работи за организирането му, особено когато има нужда да уплашиш неверниците. Обаче не се заемай с истинското му провеждане, защото не виждам нашите поданици да са готови за обединение, мир и единство. Те по-скоро ще се придържат към онова, което ни е разделяло в миналото. По тази причина унията едва ли е възможна. Страхувам се, че ще се стигне до още по-лоша схизма и тогава ще останем беззащитни пред неверниците.“

7. Изглежда императорът не се съгласи с казаното от баща му. Без да каже нищо, той стана и излезе. Неговият блажен и приснопаметен баща помисли малко, погледна ме и каза: „Императорът, моя син, има качества да управлява, но не в сегашния момент. Той крои големи планове и гледа нещата по начин, подходящ за добрите времена на нашите предшественици. Както вървят нещата днес, империята има нужда не от император, а от домакин. Страхувам се, че неговите планове и начинанията му ще донесат гибел на дома ни. Аз предвидих постъпките му и онова, което мислеше да постигне с Мустафа. Видях също до какви опасности ни доведоха неговите действия.“

8. Това, което последва, потвърди, че съветите на приснопаметния му баща са били правилни. Решен да участва в събора, император Йоан изпрати като пратеник при емира Андроник Ягрос с известие за това [свое решение]. С това той искаше да покаже, че го смята за приятел и брат. Емирът отговорил по следния начин: „Не виждам смисъл от толкова труд и разходи. Каква е ползата от това? Ако [императорът] се нуждае от нещо, било от някакъв приход, било от аспри за издръжката си, аз съм насреща и съм готов да му услужа.“ Много думи бяха изприказвани и много се спори за това, дали да се послушат думите на емира или да се участва в събора. Стана така, както желаеше императорът или по-скоро, както бе отредила нещастната ни съдба.

9. Когато императорът замина и отсъстваше от Града, емирът реши да обяви война и изпрати войска срещу столицата. Целта му бе не толкова да я превземе, колкото да накара императора да се върне.

10. Всички от обкръжението на емира били съгласни с неговия план с изключение на Халил паша, който възразявайки срещу намеренията му казал: „Няма сериозни причини да нападаш Града. Ако го нападнеш, тогава императорът притиснат от обстоятелствата ще каже на франките: Каквото кажете, това ще направя! Ще стане това, от което се страхуваме. По-скоро откажи се от тези свои намерения и наблюдавай какво ще прави той. Ако на събора постигнат съгласие, то тогава ти ще си в добри отношения с императора, имаш сключен договор с него, и в бъдеще ще можеш да правиш онова, което смяташ за изгодно. Ако пък не постигнат съгласие, тогава сметките ни пак ще излязат точни и ти ще можеш с по-голяма решителност да постъпиш, така, както искаш“. Съветът му накарал емира да се откаже от намеренията си.

11. Ние бяхме наясно за намеренията на емира, но късно научихме, че съветите на Халил паша са го отклонили от изпълнението на плана му. Затова моят господар деспотът и архонтите изпратиха Тома Палеолог при императора. В Града беше неспокойно. Много се говореше за бъдещата му съдба, докато не научихме, че е надделял съветът на Халил паша.

12. В случилото се виждам потвърждение за думите, които изрекох против събора. Тук няма да говоря и за другите последствия от него.

XXIV. 1. На 26 януари на същата (69)46 г.2 се венчах за Елена, дъщерята на Алексий Палеолог Цамблакон, завеждащ императорската канцелария.

2. А на 1 май (69)473 се роди синът ми Йоан. Моят господар деспот господин Константин, който ни беше кум, стана и негов кръстник.

3. На 17 декември (69)48 г. почина императрицата госпожа Мария, която беше от Трапезунд, а на 1 януари същата година почина императрицата Евгения, дъщерята на Гатилузо. И двете бяха погребани в манастира Пантократор. По време на погребението настъпиха незапомнени студове. На 17 януари същата година почина деспотицата госпожа Зоя, която беше погребана в манастира Кирамарта.

4. През месец февруари същата година в Града се завърнаха участниците в събора4, императорът, деспотът и всички, които бяха заминали, с изключение на патриарха и на моя близък приятел, благочестив митрополит Сарди, който почина във Ферара. Патриархът почина по-късно във Флоренция.

5. На 27 март същата година на Великден се роди вторият ми син Алексий, който живя само 30 дни.

6. През пролетта на същата година патриарх стана бившият митрополит на Кизик господин Митрофан.

7. На 6 декември (69)49 г. ми бе наредено да отпътувам за остров Лесбос и да уредя установяването на роднински отношения с владетеля на Митилини и околните места Дорио Палеолог Гатилузо, и по-точно брака на моя господар с дъщеря му Екатерина.

8. На 16 април същата година, пак на Великден, се роди дъщеря ми Тамара. Неин кръстник отново стана моят господар деспот господин Константин.

 

1Т.е. 1437 г.
2Т.е. 1438 г.
3Т.е. 1439 г.; следващата е 1440 г., а по-следващата - 1441 г.
4Т.е. Флорентино-Ферарския събор (1437-1439).