izvori

 

 

Отмяна на някои членове на Парижкия договор от 1856 г.

 

Публикува се по: Международни актове и договори (1648 - 1918), съст. доц. Слава Стефанова


I

Циркулярна телеграма на министъра на външните работи на Русия
А. М. Горчаков до представителите на Русия
при дворовете на държавите, подписали Парижкия договор от 1856 г.

 

Царско село, 19/31 октомври 1870 г.

 

Нееднократните нарушения, на които бяха подложени в последно време договорите, считани за основа на европейското равновесие, накараха императорския кабинет да вникне в тяхното значение за политическото положение на Русия.

Между тези договори най-непосредствено отношение към Русия има договорът от 18 30 март 1856 г.

В отделна конвенция между двете крайбрежни държави на Черно море като приложение към договора е включено задължение на Русия да ограничи своите морски сили до най-малки размери.

От друга страна, договорът установи основното начало за неутрализиране на Черно море.

В действителност докато Русия се разоръжи в Черно море и чрез декларацията, включена в протоколите на конференцията, даже си забрани искрено да взема действителни мерки за морската отбрана в съседни морета и пристанища, Турция си запази правото да държи в Архипелага и в Проливите морски сили в неограничен размер; Франция и Англия можеха както преди да съсредоточават свои ескадри в Средиземно море.

Освен това съгласно договора влизането в Черно море формално и завинаги е забранено за военни кораби както на крайбрежните, така и на всички други държави. Но по силата на тъй наречената конвенция за Проливите преминаването през тези проливи е забранено за военните кораби само в мирно време. От това противоречие произтича фактът, че бреговете на Руската империя са открити за всякакво нападение даже от страна на държави, по-малко мощни, стига те да разполагат с морски сили, против които Русия би могла да противопостави само няколко кораба с малки размери.

Нееднократно и под различни предлози преминаването през Проливите се откриваше за чуждестранни военни кораби и в Черно море бяха пускани цели ескадри, присъствието на които беше посегателство върху определената за тези води пълна неутралност.

По такъв начин при постепенно отслабване на предоставените от договора гаранции, особено за действително неутрализиране на Черно море изнамирането на броненосните кораби, които бяха неизвестни и не бяха взети предвид при сключването на договора от 1856 г., увеличаваше опасността за Русия в случай на война, като засилваше значително вече твърде явното неравенство в морските сили.

При това положение господарят император трябваше да си постави въпроса: какви права и какви задължения произтичат за Русия вследствие тия промени в общото политическо положение и вследствие тия отклонения от задълженията, които Русия не е преставала да изпълнява строго, макар че те са проникнати с дух на недоверие към нея?

След зряло разглеждане на тоя въпрос н. имп. в. благоволи да дойде до следните заключения, които ви се възлага да доведете до знанието на правителството, при което, сте упълномощени.

По отношение правото нашият августейши господар не може да допусне договори, нарушени в много съществени и общи членове, да останат задължителни в ония членове, които засягат преки интереси на неговата империя.

...Н. имп. в. не може да допусне сигурността на Русия да бъде поставена в зависимост от теории, които не са устояли пред опита на времето...

Господарят император с доверие към чувството на справедливост на държавите, които подписаха договора от 1856 г., и към тяхното съзнание за собствено достойнство, заповядва ви да обявите:

че н. и. в. не може по-нататък да се счита обвързан от задълженията на договора от 18/30 март 1856 г., доколкото те ограничават неговите върховни права в Черно море;

че н. и. в. счита за свое право и за свое задължение да заяви на н. в. султана за прекратяване силата на отделната, допълнителна конвенция към поменатия договор, определяща броя и размерите на военните кораби, които двете крайбрежни държави си определиха да държат в Черно море;

че господарят император искрено уведомява за това държавите, които подписаха и гарантираха общия договор, съществена част от който съставлява тази отделна конвенция;

че н. и. в. възвръща в това отношение на н. в. султана правата му в цялата им пълнота точно така, както възстановява и своите собствени права.

 

И. В. Козьменко, стр. 103.

 

II

Лондонска конвенция
Лондон, 1/13 март 1871 г.

 

Член I. Членове XI, XIII и XIV на Парижкия договор от 30 март 1856 г., както и специалната конвенция, сключена между Високата Порта и Русия и приложена към споменатия член XIV, се отменят и се заменят със следващия член.

Член II. Затварянето на Дарданелския и Босфорския пролив, както беше установено с отделната конвенция от 30 март 1856 г., запазва своята сила с право, предоставено на н. и. в. султана, да отваря поменатите проливи в мирно време за военните кораби на приятелски и съюзни държави, в случай когато Високата Порта намери това за необходимо, за да се осигури изпълнението на постановленията на Парижкия договор от 30 март 1856 г.

Член III. Черно море остава както преди открито за търговския флот на всички държави.

Член IV. Учредената по силата на чл. XVI от Парижкия договор комисия, в която всяка от подписалите договора държави има свой представител и на която е поръчано да определя и изпълнява необходимите работи, като се започне от Исакча, за да се очистят устията на Дунава, както и най-близките части на Черно море от пясък и други заграждащи ги препятствия и с това да постави тази част от реката и означените части от морето в най-добри условия за корабоплаване, се запазва в настоящия си състав. Времето за съществуването на тая комисия се установява на 12 години, като се брои от 24 април 1871 г....

*****

Член VI. Крайбрежните държави, съседни с оная част на Дунава, където праговете и Железните Врата пречат на корабоплаването, си запазват правото да се споразумеят относно начините за отстраняване на тези препятствия; от своя страна високите договарящи страни им признават правото да вземат временни такси от търговските кораби от всички националности и да се ползват за в бъдеще от тях до пълното погасяване на направения дълг за изпълнение на работите; те обявяват член XV от Парижкия договор за неприложим към тази част на реката за времето, което е необходимо за погасяване на поменатия дълг.

Член VIII. Високите договарящи страни отново потвърждават всички постановления на договора от 30 март 1856 г., както и неговите приложения, които не са отменени или изменени с настоящия договор.

 

И. В. Козьменко, стр. 107.