izvori

 

 

За Цариград

 

Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978


View of the Seraglio Point from Pera„Константинопол няма онзи оживен облик, който отличава другите столици в Европа. В него няма никакво движение, освен на пристанището: навсякъде другаде цари мрачната тишина на деспотизма, която се забелязва по същия начин във всички други турски градове и която се нарушава само от религиозния вик на мюезина: „Само бог е велик, има само един бог и Мохамед е негов пророк!“ Този вик, идващ от височината на минаретата, за да свика хората на молитва, сред общата тишина като че ли слиза от височината на небесата...“

(Божур, с. 413)

 

Всъщност не било толкова тихо и мрачно в султановата столица — това доказват думите на други чужденци.

 

1793 — 1798 „...Цариград представя смесица от турци, гърци, арменци, евреи, европейци. От това произхожда много голямото разнообразие в нравите, религията и езика. Турците са много повече от другите и са пръснати по целия град и предградията. Гърците са приблизително една шеста от населението. Те имат квартал, разположен към края на пристанището, който се нарича с гръцкото име „фанараки“ или „фанар“. Но мнозина населяват Пера и Галата и живеят всред франките (име, което безразборно се дава на всички европейци). Арменците са по-малобройни от гърците. Те живеят във вътрешността на града и в предградията, но по-голямата част от богатите са дошли от известно време да живеят в Пера и са се настанили всред франките, без обаче да се смесват с тях. Най-малобройни са евреите. Те живеят във вътрешността на града. Някои от тях са се настанили в Пера и Галата и служат като търговски посредници.

Посланиците и агентите на чуждите сили при Османската порта и европейците, които търговията е привлякла в Цариград, образуват често колония от повече от две хиляди души.

Почти всички моряци остават на корабите. Търговците са се установили в Галата, за да бъдат по-близо до пристанището и до града. Но причината, която ги кара най-вече да живеят в този квартал, са зиданите къщи, които държат, и здраво построените магазини за стоките им, а също така, че прозорците им имат бакърени капаци. С една дума, има всичко, което е нужно за сигурността на хората и за предпазване на имуществото им от пожари, на които този град непрекъснато е изложен.

Само мюсюлманите, турци или араби, заемат длъжности (и служби) в управлението, високите длъжности в империята и биват приемани за еничари и военни, с изключение на флотата, в която мнозинството от моряците са гърци... Някои се занимават с търговия на едро, повечето — с търговия на дребно, със занаятите, с изучаване на законите и религията, на краснописа...

(Оливие, т. I, с. 24 — 26)

 

И през XVIII в. османската столица продължавала да бъде най-населеният град на стария континент. Това голямо струпване на хора обаче не означавало и голямо производство на блага; в Цариград работели предимно християните — чужденци или подвластни.

 

1793 — 1798 „...Ако хвърлим поглед върху огромното население на Цариград, ще се изненадаме може би, че почти всички жители на този голям град изкарват поминъка си от султана, от големите държавни служби, от слугуване или от някой частен занаят; че голяма част от парите на империята се поглъщат в столицата чрез данъците, митата, правото на наследяване, което султанът си запазва по отношение на всички свои служители; чрез конфискациите, които си позволява, чрез продажбата на всички служби, на всички длъжности и на всички военни, административни, съдебни и духовни чинове; чрез големите приходи, които имат джамиите и висшите султански сановници; най-сетне чрез подаръците, доброволни или по принуждение, които всеки служител прави ежегодно на онези, които го покровителстват пред Портата, поддържат го и го защитават, както и на онези довереници, които бдят над интересите му и го предупреждават за всички промени, които стават, и за всички опасности, които го заплашват…“

(Оливие, т. I, с. 32)

 

Столицата сякаш изразявала паразитната същност на една власт, която си поставяла за цел не да изгражда, разширява, развива стопанството, а да изстисква възможно най-големи средства от своите поданици и подвластни.

 

1793 — 1798 „…Почти всички доходи на хазната се изразходват в Цариград, защото там са всички държавни учреждения и защото в провинциите няма нито войска, нито флота, нито арсенали, нито крепости, които да бъдат поддържани от султана. Управителите — паши, мутеселими или воеводи, не само че не получават заплати от Портата, но напротив: всяка година внасят в съкровището известна сума, размерът на която зависи от големината и естеството на областта, която управляват. Моллите и кадиите разглеждат делата срещу такса от десет на сто и други облаги. Еничарите и другите войници получават малка дневна заплата, извлечена от доходите от провинциите. Те се въоръжават на свои разноски и отиват на война, без султанът да похарчи за това и най-малката сума...“

(Оливие, т. I, с. 33)

 

За да предотврати вълнения всред столичната беднота, султанът държал върху Цариград да се изсипва без прекъсване рогът на изобилието.

 

„...Едва ли може да бъде проявено по-голямо внимание от това на правителството към всичко, което засяга продоволствието на Цариград, където винаги има всичко в изобилие, въпреки големия брой жители, надвишаващ този на най-населените столици. Пазарите му не само са много добре снабдени, но са и по-евтини от другите градове. Разнообразието е такова, че може лесно да се задоволят и най-изтънчените вкусове. За тази цел правителството има грижата да поддържа най-добри отношения с областите, откъдето се докарва в столицата всичко необходимо за нуждите на живота. От страна на кримските татари то е търпяло оскърбленията дори и размириците им, без да отмъсти за тях, защото /татарите/ снабдяват този голям град с много провизии и фураж. Тази е причината за стремежа да бъде запазено изключителното право за плуване по Черно море.

Трябва да се отбележи все пак, че след войната с русите изобилието на провизии в Цариград не е същото и цената на много стоки се е повишила...“

(Абеси, т. II, с. 65 — 66)

 

Портата поддържала „добри отношения с провинциите“, които снабдявали Цариград. Тоест, подкрепяла ония провинциални насилници, които прибирали на безценица селската жътва и добитък, за да се хранел по-евтино Цариград.

 

kafejija1793 — 1798 „...Цариград получава от Пловдив голямо количество ориз, който се цени по-малко, отколкото този от Египет ...Черешите, сливите, крушите, ябълките се докарват всеки ден от южното крайбрежие на Черно море, също и кестените, лешниците и орехите. Кайсиите, прасковите, гроздето, смокините, тиквите, краставиците, дините, младите тиквички, патладжаните и различни други зеленчуци идват от съседните села, от крайбрежието на Мраморно море и от западната и южната част на Черно море. Остров Хиос доставя портокали, лимони, нарове и сушени сливи, а също и сладко от цветовете на розата и портокала, употребата на които е много разпространена в Турция. Най-хубавите сухи смокини идат от Анадола; тези от Архипелага са обикновено изсъхнали и имат малка стойност. Сухото грозде се доставя от околностите на Смирна... Метилин доставя солени маслини, които заедно с хайвера и солената риба, са основна храна на гърците, арменците и евреите. Нахутът и царевицата, които се отглеждат навсякъде, се смилат на брашно или се изпичат -- жените и децата почти винаги носят в джобовете си.

От всички брегове на Черно море биват докарвани мед, масло и лой. Мед се доставя също от Гърция и някои острови на Архипелага; консумацията на масло е толкова голяма, че правителството следи да се докарва отвсякъде — от Европейска Турция и Мала Азия, където то е в изобилие. Метилин и Кандия изпращат зехтин...

Бадемите, които идват от няколко области на Анадола и от островите на Архипелага, не достигат за голямата консумация в столицата... Сирия и Анадола изпращат в голямо количество борови ядки, ориенталците ги слагат в повечето от техните яхнии, от тях със захар правят сладкиши, които много се търсят. От Дамаск идват сухи кайсии много сладки, които също се слагат в яденето или се ядат варени като компот.

Египетските фурми и алепските фъстъци са много скъпи и не са достъпни за населението; те са само за децата и за богатите жени...

Най-хубавото сирене на Изтока е от Кандия; донасят много и от България, Влашко и бреговете на Мраморно море. Обикновено то е недоброкачествено и не се цени много, защото не е направено добре и защото там отделят маслото от млякото, предназначено за сирене. Югуртът или киселото мляко не се харесва на чужденците, но това е здрава храна, с която бързо се свиква и която после се употребява с удоволствие — много е разпространено в целия Ориент.

От северното крайбрежие на Черно море идва много голямо количество хайвер и солена риба. Хайверът не е нищо друго, освен яйцата на моруната, посолени и наблъскани в големи бурета. Консумацията му в Цариград и във всички градове на империята е огромна. Най-много го употребяват гърците и арменците, поради техните пости. Евреите също много често го използват за храна, защото е по-евтин. Употребяват се още разни солени риби, някои от които идват от Черно море... Рибите от Черно море се нарязват на ленти, осоляват и изсушват...

В Цариград под надзора на Портата има грамадно заведение, където много работници пекат и стриват в големи мраморни хавани арабско кафе. Раздават го на прах на кафеджиите и на турските търговци в града според тяхното искане. Частните лица също имат възможност срещу малка такса да носят тук кафето си за печене и стриване; но е забранено под заплахата от тежко наказание да се смесва моката с американското кафе, което е по-евтино и по-малко ценено от другото. Това не пречи само Марсилия да доставя всяка година кафе на столицата за един милион наши франка. В България, Бесарабия и Дунавските княжества се предпочита кафето от Америка и от Йемен — по-голяма част от него се доставя в тези страни през Цариград.

Кафето мока се доставя от Александрия всяка година с кораби на султана... По същото време се доставя голямо количество захар от Египет, която населението предпочита пред европейската, защото е по-евтина и по-сладка...“

(Оливие, т. I, с. 365 — 371)

 

Всред този завиден за онова време асортимент не намираме хляба и месото — основната храна на мюсюлманина. Тях силом изпращала в Цариград Румелия в огромни количества. Неслучайно българинът е запомнен като джелепин.

 

„...Овцете биват клани в кланиците в Едикуле. На разсъмване, натоварено на коне, месото бива разпращано из месарниците на града... Освен в Едикуле кланици има и в Еюб, Скутари, Ортакьой и извън градските стени. Всички те се намират под надзора на главния майстор на цеха на месарите... Съществува и официална институция „Дирекция за зърнените храни“ ...Всяка година тя разпраща по черноморските и средиземноморските пристанища и из вътрешността специални агенти-мубаяджии. Те... плащайки на място определената цена, отпращат кервани от по 50 — 100 000 кила зърно. Всеки месец държавен чиновник разпределя зърното между хлебарите... Цената на хляба е фиксирана... Хлебарите, чийто хляб не тежи според определената норма, са заплашени с наказание. Понякога великите везири се разхождат инкогнито из града и пазара и карат да бъдат бесени пред пекарните им хлебари, продаващи хляб с намалено тегло... Цариградският кадия също инспектира из града и по пазарите... Заловените, че продават с грешни мерки и теглилки, биват хвърляни в калта и публично бичувани...“

(Джевад, с. 159 — 162)

 

Тия „специални агенти“, които изкупували по „определени цени“, били истинско нещастие за селския производител — държавните цени били наполовина по-ниски от пазарните. Затуй пък султанът можел да бъде спокоен: в столицата имало невиждано изобилие от храни. В това той се уверявал лично.

 

„... В петъчен ден месарите, чиито дюкяни се намират на пътя, по който трябва да премине султанът, излагат хубаво месо, украсено с варакосани листа, за да покажат на Негово величество, че населението е обслужвано добре. Но веднага след като кортежът премине, хубавото месо бива заменено с обикновено...“

(Джевад, с. 160)

 

За повечето жители на столицата месото било недостъпно. Цариградската беднота се хранела предимно с хляб. За да осуети поне отчасти гладните бунтове, султанът държал в столицата винаги да има евтин хляб, като принуждавал селяните от Румелия да продават на безценица житото си.

 

gotvach1749 „...С оглед на това, че приготвянето и осигуряването на продоволствие за божиите раби, живеещи в средоточието на възвишения ми халифат, закриляния от бога град Цариград, е една от най-важните и изискващи внимание работи, през миналата година беше създаден ред за начина, по който да се осигури притокът на зърнени храни от новата реколта от споменатите места към щастливата ми столица. Намиращите се в ръцете на раята, на стопаните на чифлици, на търговците на зърно и на земеделците пшеница, брашно, ечемик и други видове зърнени храни с най-голяма скорост и внимание да бъдат пренесени на пристанищата и да се продадат по текущи цени на капитаните на кораби. Те от своя страна да ги натоварят на корабите, като се направи списък на видовете и количествата им и да се вземат от капитаните на корабите поръчители, че ще ги закарат направо на Брашнения пазар в щастливата ми столица...

Понастоящем някои алчни и разложени лица, противно на установения ред и на фиксираното в съдебните протоколи увеличават цената на зърнените храни, с което разстройват и разлагат установения ред. Притежателите на зърнени храни и спекулантите се осмеляват да трупат храните в хамбарите си и по други места с намерение после да ги продават на по-високи цени или смесват пшеницата с ечемик. Поради подобни злодеи пристигащите кораби не могат да вземат товари и стоят в пристанищата. По такъв начин в столицата не пристигат храни, което причинява притеснения и нужди на божите раби. Това ми се донесе и съобщи най-достоверно...

През настоящата благословена година няма да се позволи да се проявява никаква снизходителност и прикриване. Установеният преди ред се запазва и сега, а всички, които предприемат действия, противни на задълженията, вписани в дадените от вас съдебни протоколи, ще бъдат най-строго наказвани! ...Ти, споменатият нарочен пратеник, от тебе се очаква искрена работа на специалната служба, на която си назначен, особено по пренасянето на храните. Търсейки укривани и губещи се храни, постоянно да обикаляш разположените отвъд Балкана кази и навсякъде, в чиито ръце и да се окажат храни, в хамбара или на хармана, веднага с общо съдействие да ги вдигнете от харманските места заедно с десятъка и по текущите нормирани цени да бъдат продадени на капитаните на корабите, а последните да ги откарат за Цариград! Онези, които се противопоставят, да бъдат залавяни и затваряни, а за простъпките им да се донася в столицата...“

(Димитров, № 165)

 

1732 „... До кадиите на казите и пристанищата по румелийската страна на черноморското крайбрежие, от които идват храни за щастливата ми столица, до надзорниците на пристанищата, до другите офицери, аяни и влиятелни хора ...Божите раби в щастливата ми столица са много и за да се осигурят срещу затруднения и мъчнотии в снабдяването им със зърнени храни, преди бе издадена височайша заповед, с която се забраняваше пренасянето на храни от този район за Анадола и тя беше многократно внушавана и напомняна на всички. И понастоящем е установено, че в тези области има много и в изобилие зърнени храни, но някои от капитаните на кораби поради алчния си характер не донасят натоварените оттам храни направо за щастливата ми столица, а желаейки да извлекат по-голяма цена и изгода, от известно време насам, вместо да идват в столицата, откарват житото в анадолската област, за което са получени сведения от заслужаващи доверие лица.

Сега идва новият сезон за изкупуване на храни за столицата от новата реколта явно е, че вършещите подобни провинения ще се увеличат. Поради това се издава настоящата заповед, разпратена с нарочен пълномощник, с която се нарежда: да се направи точен списък на товарещите кораби в пристанищата, както и на тези, които ще се товарят занапред, като се указват имената и отличителните белези на капитаните, видът и количеството на товарените храни, и да им се вземат поръчители, че натоварените храни ще бъдат отвозени в столицата.

Ако някой се осмели пак да откара храните в Анадола, вместо в столицата, корабът му да се конфискува от държавата, а той да бъде наказан за пример на останалите!...“

(Димитров, № 33)

 

А докато осигурявали за ненаситната столица жито, месо, сирене, мед и какви ли не блага, българите се изхранвали ето как:

 

„...Сбогом, прощавайте, наши чорбаджии! Халал ни струвайте дет сме хляба яли и солта топили, киселия оцет, лютивия чесън. Халал ви струваме наша чиста жетва, наши ситни кръстци…“

(БНТ, т. VIII, с. 191)

 

Привилегированото положение на цариградския жител било причина за голям наплив към столицата.

 

„...Тиранията на пашите из провинциите принудила много хора със семействата и покъщнината си да напуснат своите жилища. Те нахлули масово в столицата, която не могла да подбере наведнъж старите си жители и новодошлите. Диванът заповядал всички семейства, които не са живели в града повече от 20 години, да го напуснат. Били поставени стражи на вратите, за да отблъсват ония, които все прииждали...“

(Абеси, т. II, с. 181 — 182)

 

Естествено такива мерки били безплодни. Извън всичко към столицата се примъквали не само отчаяни бедняци, но и големци.

 

1776 — 1777 „...По устни сведения в Цариград има 80 000 махали. Ако поне през военните години от всяка къща би се събирал по един грош помощ, тя би била огромна. Но сега всеки отива в Цариград, за да се отърве от тегоби и да бъде спокоен — прехраната му е осигурена чрез грижите и усилията на султана и везирите. Някои стават кадии и наиби, други мюлтезими. По този начин те затрудняват хазната, ограбват раята в Анадола и Румелия, градят си големи домове в Цариград и летни къщи на Босфора, грижат се за благосъстоянието си. А пък занаятчиите прекарват цял ден по кафенета и зрелища, без да се грижат за нищо. Нека султанът не пренебрегва населението в провинциите! Така ще има благоденствие и там, и в столицата. От това доходите на държавното съкровище ще се увеличат и ще намалее притокът към Цариград...“

(Елхадж, с. 74)

 

Тази остра критика е изрекъл не чужденец, а един образован османски паша. Той продължава по-нататък:

 

1776 — 1777 „...[В Цариград] се вършат злоупотреби при претеглянето на храни. Търговци и занаятчии в алчността си се домогват да продават на четворна цена. Народът роптае по кафенета и бръснарници, че офицерите прекарвали в гуляи, взимали подкупи и продавали стоки на произволни цени. Поради тези примамливи възможности за злоупотреба държавните служители предпочитат да пребивават в Цариград. Затова работите из провинциите биват занемарени. По три начина се нанася вреда на османската държава:

1. Всички се стремят към Цариград поради възможностите за по-лек живот. Дължимите от тях данъчни дялове се стоварват върху останалата по места рая. Поради това, че събирането на поголовния данък се дава под откуп, раята бяга в Цариград и полагащото се от нея джизие се стоварва върху останалите. Така раята се разорява. Известна истина е, че никоя държава не може да съществува без владетел и без данъци и че държавното съкровище се пълни от раята.

2. Пришълците в Цариград са привлечени тук от по-благоприятните условия и залавят друга работа. Това нанася щети на съкровището.

3. В Цариград има прекалено много хора, та не могат да се отличат годните от негодните. Някои успяват да се доберат до поста капуджибаши, други пък получават постове на дивански ходжи, заими, силяхшори. Не си дават труд да изпълняват нарежданията когато са на служба, ами се стремят да я изкористяват за лични облаги. През годините на военни разходи, когато се увеличават заплатите за войската, държавното съкровище изпада в недоимък...“

(Елхадж, с. 73)

 

Така всеобемащият хаос, в който империята попаднала през втората половина на XVIII век, се настанил и в столицата. Причините за него се коренели в остарялото, непригодно за условията на века османско управление. Фанатичната привързаност към „стария закон“ — т. е. към традициите, създадени от първите Османовци — пречела непреодолимо на каквито и да било нововъведения в управлението на центъра и провинциите. То си оставало не система, а куп ритуали, опразнени от съдържание. Това най-ярко проличавало именно в сарая.

 

Hunting Party with the Sultan Jean Baptiste Vanmour 18th century„... Бостанджиите образуват първата вътрешна охрана на сарая. Те имат началник, който се нарича бостанджибашия — началник на градинарите. Той е главният надзирател не само на султанските градини, но и на всички други постройки, чешми, градини и кьошкове на султана...

Когато султанът се качва на ладията, за да се разходи по море, той е придружаван от бостанджибашията. Седнал зад султана, той държи кормилото и го направлява, така както му е заповядано. Тази служба, която му предоставя чести случаи да вижда султана и да разговаря с него, го прави да бъде на особена почит и уважение. Но този пост има и големи неудобства, ако се вземе под внимание, че султан Мустафа, брат на управляващия днес Абдул Хамид, наредил да отрежат главата на трима бостанджибашии, защото ладията му много се клатела от морето.

Жилището на този сановник е извън чертите на сарая, но има връзка с него. Именно там биват държани инструментите за мъчение, с които измъчват престъпниците или ония, които са заподозрени като такива. Службата на бостанджията е да бъде в първата охрана, да се грижи за всички кьошкове на султана, да обработва градините, да прави веслата, с които си служи на ладиите, да гребе с тях и да изтезава престъпниците. Затуй бостанджиите са най-свирепите, най-надменните и най-грубите от всички, които живеят в сарая...“

(Абеси, т. I, с. 166 — 167)

 

„...След бостанджиите идват балтаджиите. Тяхното име означава хора, които режат и носят дърва. Действително те са натоварени да режат и прекарват дървата, необходими за дворцовите помещения. Те образуват втората стража и изглежда са по-долу от бостанджиите. Имат почти еднаква униформа, само че балтаджиите носят светлосиня яка, която се различава от яката на бостанджиите по малките дълги връхчета, стигащи до гърдите. И едните, и другите носят големи алени кауци, високи почти половин метър. Те са много опитни в бягането, борбата, юмручния бой, хвърлянето на копие и във всички други упражнения, които правят тялото силно и гъвкаво...“

(Абеси, т. I, с. 168)

 

„…За да не липсва нищо за блясъка и великолепието на султаните, в двореца се поддържа и известно число глухи и неми. Нещастниците от този вид, които в другите дворове служат само за забавление на принцовете, при султаните прибавят към тази си функция и службата да обучават пажовете на едно изкуство, което не се използва другаде. Това изкуство се състои в способността да се изразяваш и да бъдеш разбиран чрез жестове. Това било измислено от уважение към султана, за да не бъде той обезпокояван от човешки гласове. В сарая има 140 глухи и неми, с които се разговаря само с жестове. През нощта те спят в голямата стая на пажовете, а през деня са заедно с тях на училище. Така те успяват да ги научат да разбират доста дълги разговори на различни теми ...Двама или трима от най-старите са допускани в жилището на султана, за да го развличат; за същото се използват и глухите. Когато някой от тях притежава и двете тия качества, той е много ценен. Ако ли пък е и евнух, той бива смятан за същество, което струва много скъпо. За да се придобие подобна рядкост, не се жалят пари...“

(Абеси, т. I, с. 178 — 179)

 

„...На пръв поглед ще се стори прекомерен броят от 3500 души, които биват използвани в конюшните на сарая, но като се вземе предвид количеството коне, за които те се грижат, това вече няма да изглежда така. Султанът притежава лично три хиляди коня, които никой друг няма право да язди. Според закона и обичаите това число не може да бъде нито увеличено, нито намалено. Когато кон, който е подарен на султана, бъде приет, веднага се освобождава оня от конете му, който струва най-малко. Когато някой умре или загуби добрите си качества, веднага бива заместен с друг. По този начин се поддържа винаги числото три хиляди... За да се осигурят най-хубавите коне за султана, един стар закон осъжда на смърт всички собственици или търговци, които не показват конете си в сарая, ами ги водят направо на пазара или ги дават на някой друг... Към конете на султана трябва да се добавят и конете на най-важните служители в сарая, а те са много. Къзлар агасъ, т. е. началникът на черните евнуси, има лично триста, а останалите служители пропорционално. Всеки паж, колкото и беден да е, има три коня. Следователно може да се каже без преувеличение, че конюшните на сарая съдържат шест хиляди коне...“

(Абеси, т. I, с. 164 — 165)

 

Пак съобразно „стария закон“ най-много власт след падишаха имал „къзлар агасъ“, началника на черните евнуси, най-влиятелната и зловеща личност в сарая.

 

haseki„...Между източните народи няма други, които да удовлетворяват повече от мюсюлманите природните си наклонности. Поради това султанът винаги пази жените си с евнуси. Любовта и ревността са господстващите му страсти. Всички в Турция, които имат обществено положение и богатство, се придържат към този обичай.

В сарая в Цариград белите евнуси образуват охраната на султана, а черните — на жените в харема. Началникът на белите евнуси командва пажовете. Трима висши сановници от двореца — главният шамбелан, главният майордом и възпитателят на пажовете са му подчинени. Има и по-низши служители, избирани из белите евнуси. Такива са първият и вторият възпитател, първият надзирател на султанските джамии и дузина още други служби с по-малко значение...

Черните евнуси обикновено са натоварени с охраната на жените... Най-черните на външен вид, които се доставят от Африка, са най-ценени и най-използвани... Началникът на черните евнуси... е главен надзирател на харема...

Вторият по ранг, влияние и власт черен евнух е главният ковчежник на сарая; третият е главният надзирател на Голямата стая на пажовете, а четвъртият — на Малката стая. След това следват началниците на ония, които пазят вратата на жилището на жените, и двамата имами, които служат в специалните джамии, предназначени за жените от сарая.

Това са длъжностите, заемани обикновено от черните евнуси. Но когато в сарая живее майката на султана или неговата жена, евнусите са удостоени с още четири нови значителни длъжности, които по ранг са след главния ковчежник. Първата от тези служби е главен портиер на султанката-майка или жена; втората — възпитател на децата на султана, третата — ковчежник на султанката, четвъртата — възпитател на нейните деца. Когато тук едновременно има султанка-майка и султанка-съпруга, всяка от тях държи еднакъв брой сановници. Но тези на първата са по-уважавани...

(Абеси, т. I, с. 169 — 171)

 

„...Чуждите посланици носят обикновено подаръци за майката на султана rли за съпругата му. Когато такава няма, подаръците се дават на неговите фаворитки. Секретарят на посолството е натоварен да ги отнесе.

За тази цел той отива до Арсенала в каик с дванадесет весла, придружен от двама драгомани и двама камериери. Подаръците, съпровождани от слуги в ливреи на посолството и носени от необходимия брой роби, биват натоварени на други каици...

Посрещат ги четирима еничари в парадно облекло, следвани от слугите и робите, понесли подаръците в кошници, покрити с тъмночервен плат. Секретарят, драгоманите и камериерите идват след тях на коне. Така те отиват при великия везир, който ги посреща със същия блясък, както при визита на посланик. Подаръците биват отворени и разгърнати пред него... След това той заповядва на драгоманина си и на един от секретарите да придружат приносителя на подаръците дотам, докъдето е разрешено да влизат в харема мъже.

Секретарят на посолството първо бива въведен при началника на бостанджиите... След като изпие кафето си и други разхладителни напитки в стаята на този големец, бостанджиите го отвеждат във втория двор и го представят на началника на балтаджиите. Той му предлага пак кафе, шербет и сладко и му дава носна кърпа, бродирана със сребро, както и на двамата драгомани. Балтаджиите след това го придружават до стражата от бели евнуси в третия двор, а те го завеждат до тази на черните евнуси — във вътрешния двор, който води към вратата на харема. Там е жилището на къзлар агасъ, където секретарят и свитата му биват посрещнати, а подаръците — оставени. Този сановник облича секретаря в разкошен кафтан и дава два други, по-обикновени, на драгоманите... В интерес на къзлар агасъ е той да бъде учтив в случая, защото секретарят му сочи оная част от подаръците, която е за него и която може да бъде по-малка или по-голяма, в зависимост от това как го е приел. Той може да запази мълчание и тогава началникът на черните евнуси няма да посмее да задържи за себе си и най-малкия предмет.

След като секретарят и свитата му напуснат сарая, подаръците биват отнесени в помещението на жените. Там остават на разположение на султана, който при първа възможност отива да ги разгледа и да ги раздаде на фаворитките си…

(Абеси, т. II, с. 139 — 147)

 

Нямали чет ритуалите, които съставяли живота на султана и на сарая изобщо — те поглъщали лъвската част от имперския бюджет. Затуй пък самото управление на империята не отнемало много време и сили. Ако изключим от деловата работа пак ритуалите, разбира се.

 

„...В дните на Диван, т. е., когато в сарая се събира съветът, ръководен от султана, еничарите начело с офицерите си веднага след утринната молитва се събират на площада пред крепостната стена на сарая. Начело стои агата им. Един след друг пристигат офицерите на другите родове войски, везирите, членовете на дивана, казаскерите и другите висши сановници и чиновници. На площада всеки заема определеното му място. Когато всички вече са на мястото си, молитствувателят на оджака се приближава, качва се на един издигнат подиум, намиращ се близо до мястото, където стои еничарският ага, и извиква кратка молитва за дълголетието на Мохамедовата вяра и Османската империя. Веднага след туй вратата на дворцовата крепост се отваря и насъбралият се народ започва да влиза...“

(Джевад, с. 268)

 

 

„…Диванът, където се обсъждат и решават всички текущи въпроси, пък и разни други работи, се събира всяка сутрин в присъствието на падишаха...

До Мехмед Завоевателя падишахът заседавал, седнал незабележимо между везирите си. По негово време обаче и през везирството на Гедик Ахмед паша се случило нещо, заради което бил изоставен този обичай. Един ден един поданик, дошъл по работа, се обърнал пренебрежително към Дивана: „Ей, я да видим кой тук е падишахът?“ ...Оттогава султанът присъства на Диван, седнал скрит зад решетка... Диванът започва работа, след като военната музика изсвири нещо и след края на овациите в чест на владетеля...  Диванът първо обсъжда важните държавни дела. Реис-ул-китаб чете на висок глас документите по тези въпроси. Те биват резолирани и разпращани още докато трае заседанието. Следват частните молби. Чаушбашията въвежда пред Дивана молителите. След като чуят за какво става дума и в зависимост от характера на молбата, кадията на Цариград или кадъаскерите произнасят решението съобразно шериата. След като всички подобни въпроси биват решени, в определени дни великият везир, а след Негово Височество — другите везири, кадъаскерите и еничарският ага биват допускани до падишаха, за да изложат на Негово Величество въпросите, засягащи техните служби. В края на всяко заседание се раздават „халатите“, чрез което се оповестява назначаване на служба или даване на чин. След закриване на заседанието еничарите и агата на оджака първи напускат сарая, за да се приберат в казармите си...

(Джевад, с. 268 — 269)

 

Всъщност великият везир бил човек с големи отговорности и грижи.

 

1024px Jean Baptiste van Mour 004„...По своето обществено положение великият везир е първи след султана... Той държи печата, върху който е гравирано името на султана и го носи винаги на шията си в малка кесийка... всяка негова заповед, снабдена с този печат, се изпълнява мигновено...

Дворът на великия везир и свитата му се състоят от много сановници и прислуга. Повече от хиляда души го придружават, когато отива в Дивана. Той трябва непременно да бъде паша с три туга. Приходът, който получава от хазната, е много скромен: само двадесет хиляди гроша. Но той има други приходи и трупа богатства.

Всички паши са задължени да му заплащат еднократно голяма сума, когато бъдат назначени. Ония, които управляват богати провинции и искат да ги задържат, му правят ежегодно подаръци, иначе той може да ги изпрати на друго, по-малко изгодно място, защото великият везир всякак ще намери повод за смяна на провинциалните управители.

Когато умре паша с три туга, неговите вещи и богатствата му биват пренасяни в сарая и се внасят в личната хазна на султана. Но преди да стигнат дотук, те минават през ръцете на везира, който обикновено има грижата да си присвои голяма част от тях. Освен това всички, които имат работа с Портата, не могат да не изпълнят установения обичай да направят някой и друг подарък на този сановник. Посланиците на европейските сили никога не идват на първата си аудиенция с празни ръце.

В Цариград има дванайсет хиляди проститутки, всяка от които е задължена да плаща седмично по един дукат, за да върши свободно безчестната си работа. Този данък, събиран съвестно, бива поделян между великия везир, бостанджибашията и агата на еничарите. Всички публични домове в Галата, Пера и по крайбрежието на черноморския канал плащат почти толкова, колкото и публичните жени, а този данък се полага само на великия везир.

Освен известните начини за увеличаване на годишния му приход, има още безкрайно много други — частни и тайни. Затова е невъзможно да бъдат изчислени точно неговите приходи, които са по-малки или по-големи в зависимост от разположението и алчността на оногова, комуто е поверена тази длъжност.

Властта на везирите при днешния султан не е толкова голяма, колкото при неговите предшественици...

Друга привилегия, която везирите са загубили, е да отварят всички писма на началниците на войските и на управителите на градовете и да докладват на султана каквото си искат. По този начин те си осигурявали властта да разполагат по свое усмотрение с офицерите и да им дават заповеди, както смятали за необходимо. Този опасен обичай е премахнат. Всички писма, засягащи държавните работи, се носят в сарая, където султанът ги преглежда...

Първият министър все още запазва правото си да бъде последната съдебна инстанция. С тази цел той ходи два пъти седмично в Дивана... Всички молби до султана трябва да бъдат подавани чрез великия везир. Ония, които съдържат оплаквания от неговото управление, се подават лично на султана, когато той отива в джамията или се връща. Формалността, която се спазва в подобни случаи, е следната: просителят държи молбата си над главата и я издига колкото може по-високо, за да може да я забележи султанът, който изпраща свой офицер да я вземе и му я донесе... Везирът вече не може да осъжда на смърт първенците без разрешение на султана. По-рано той е обезглавявал паши, понякога дори фаворити на султана, без дори да го уведомява за това. Спахиите и еничарите не могат да бъдат наказвани от везира, освен ако началниците им са дали съгласието си... В обратен случай бунтът е неминуема последица...

Когато великият везир дава прием на посланиците и на чужди министри, той сяда сам в края на султанската софа. Рейс ефенди, който е един от първите министри, стои прав от дясната му страна, а неговият кехая е от лявата му страна. Чуждият пратеник седи насреща му на табуретка. Понякога тези приеми стават в Арсенала или някой кьошк на султана. На тях не присъстват кехаята и рейс ефенди. Има по-малко церемония и се върши много повече работа... Когато великият везир е на война, всички архиви на канцеларията, всички документи, които зависят от него, се носят като част от багажа му. Този странен обичай съществува още, въпреки че практиката е доказала неговите неудобства, предимно със загубата на документи...

(Абеси, т. I, с. 188 — 194)

 

Нека не се учудваме, че първият имперски управник извършвал работата си според правила, установени преди столетия; тях никой нямал право да промени. Един от принципите на османското управление бил този: всеки служител — от великия везир до сетния спахия — се смятал за роб на владетеля.

 

„...Собствено казано, турското управление се гради върху робството. Това е страна на роби, където свободни са само чужденците... Самият султан откъм майчина страна е винаги син на робиня. Синовете, братята, племенниците — всички роднини на управляващия султан — са обикновено затворени в нещо подобно на затвор, където някои биват удушавани, други — оковани във вериги, докато някой бунт или освобождаване на мястото не ги възкачи на трона.

Всички в сарая живеят затворено в продължение на 30 или 40 години, преди да им бъде разрешено да го напуснат. Получилите тази облага или ония, които са се издигнали на високи длъжности, са малко на брой в сравнение с останалите. Всички жени, с малки изключения, биват затворени за цял живот в затвор, който се отличава от другите само по великолепието си и огромното пространство, което заема. Мнозина, които заемат почетни и доходни служби в империята, макар и родени свободни от родители християни, още в детството си са били отвлечени насила или чрез измама и продадени в сарая. Почти всички частни лица са родени от робиня, а братята в едно семейство са обикновено роби един другиму — по-малките на по-големите.

Робите или отгледаните като роби могат да претендират за най-високите служби в държавата. Но перспективата е толкова съмнителна, че никой турски баща не помисля да изучи децата си на изкуството да управляват. Той им дава същото възпитание, което е получил. По такъв начин султаните се възкачват на трона, а министрите поемат управлението, без да познават принципите на политическата мъдрост... Добродетелта и истинските заслуги биват възнаграждавани рядко, докато порокът и лекомисленото удоволствие откриват пътя към най-високите длъжности.

Министрите често се сменят, а това причинява объркване в политическата линия и най-груби безсмислици, защото ония, които заемат поста, отменят нарежданията на своите предшественици, убедени, че тяхното желание е най-доброто...“

(Абеси, т. II, с. 51 — 53)

 

„...Османските владетели знаят много добре, че големите богатства дават възможност на хората да образуват силни партии, опасни заговори и възможност да се бунтуват, ако бъдат недоволни. По тази причина главно султанът присвоява богатствата на пашите след смъртта им, за да не могат техните деца да използват тия богатства, за да заемат властта. Турските султани имат грижата да оставят на благородните наследници само толкова, колкото е необходимо... Султаните използват странен метод за намаляване на богатствата на пашите, чието влияние в империята предизвиква у тях завист или тревога: заставят ги да се женят за техните дъщери, сестри или племеннички. Пашите не смеят да отхвърлят предложението да се сродят с владетеля. Обичаят ги заставя да правят скъпи подаръци на годениците си, а след сватбата трябва да осигурят на съпругите си такъв живот, който да отговаря на произхода им.

Този начин за изпразване на кесиите им същевременно насочва амбициите на тия опасни хора в друга насока: вместо да застанат начело на опозиционни партии, те вземат страната на царствения си роднина и следят поведението на другите паши... Но за да се попречи пък на увеличаването на аристокрацията, законът не позволява големите държавни постове да се заемат от децата, родени от такива бракове.

Много принцеси последователно са били омъжвани за 14 или 15 паши. Тъй като главната цел на Портата е да ликвидира голямото влияние на пашите в провинцията, което обикновено е резултат от прекомерно забогатяване, тя заставя някой паша на седемдесет или осемдесет години да вземе за жена принцеса, която често не е навършила и два месеца. В случая съпругът трябва да плаща всички разноски по издръжката ѝ и да поддържа дома ѝ. Ако той умре след няколко месеца, неговата вдовица бива омъжена за друг, още по-стар и немощен от първия. И така, вземайки си съпруг след съпруг, тя спокойно може в продължение на петнадесет години да бъде вдовица на дузина мъже, които никога не е виждала. Когато стане на възраст за омъжване, намират ѝ съпруг, комуто я предоставят и с когото живее законно и за дълго, както и останалите му жени. Тия жени се наричат султанки и по време на ранните им бракове, за които споменах, те живеят отделно от сарая, в къщи, които винаги трябва да бъдат из Цариград или околностите му.

Друг един принцип във връзка с държавните спестявания е честата смяна на сановниците, тъй като при всяко ново назначаване или повишение те са принудени да правят големи подаръци на султана... Това от своя страна съвпада с други цели на деспотичната власт: да потиска народа главно в провинциите, за да го принуди да понася робството без ропот. Портата изглежда има предвид и други цели, позволявайки на управителите да ограбват провинциите... Когато някои паши и техните санджакбейове прекалят в стремежа си да натрупат повече и по-бързо (страхувайки се, че няма да им стигне времето), султанът им отрязва главите. С този акт на привидна справедливост той проявява уж обичта си към народа, а в същото време пълни хазната с конфискуваните имущества на виновните. Управителите на провинциите биват жертвани само при два случая. Първият — когато народът не може повече да понася тиранията им и е готов да се разбунтува. Вторият — когато държавната хазна е празна...

(Абеси, т. II, с. 54 — 59)

 

Вследствие на тия държавнически правила през XVIII век империята на османците вече представлявала пълен анахронизъм в Европа, където развитието на политическата мисъл било формулирало идеята за просветена монархия и дори за буржоазна парламентарна република. Никакви нови политически повеи не били в състояние да раздвижат умовете тук, където мнозинството от управляващите били невежи.

 

„...За разлика от другите цивилизовани народи, турците не отдават голямо значение на науката. Те предпочитат храбрите хора пред учените. Но въпреки това, те изучават някои клонове на науката в училищата. Там младежите се учат да четат и пишат, след това изучават арабски, защото всички религиозни книги и законите на империята са писани на този език...

Едва след като са научили добре арабски, започват да учат персийски... Обучават ги и по математика... Освен това обучение, някои изучават Корана наизуст, а други превеждат от арабски или персийски на турски... Мнозина се занимават с арабска или персийска поезия и постигат успехи. Музиката също заема част от времето, предназначено за обучение... Освен това обучение и някои повърхностни знания по медицина и астрономия, турците въобще са много невежи...“

(Абеси, т. I, с. 177 — 178)

 

Отделни единици всред османската върхушка си давали сметка за опасността, която заплашва една държава, ръководена въз основа на несъответни на времето си закони и принципи. Тук и там се издигали гласове за реформи или поне за безкористно и последователно спазване на „стария закон“.

 

1776--1777 „... Държавните служители наподобяват четириглава ламя; с всяка своя глава тя се нахвърля в различна посока. Бъркотиите из провинцията се задълбочават, положението на раята и на цялата страна се влошава... Не бива да се дават служби на хора, неподготвени за тях! Нека службата се отрежда според способностите и умението на лицето. Невежествени хора се домогват до учено звание. Службите са в ръцете на случайни хора. За тях вече нямат стойност поощренията и отличията от султана в миналото: кафтанът и венецът, заради които някога служителите били готови да се жертват в боевете. Сега те предпочитат пари. Добралите се до служби се стремят да изкористят положението си чрез най-непозволени ходове. Чрез своите действия те стават причина да се бунтува населението...“

(Елхадж, с. 72 — 73)

 

Това „политическо течение“ всред османските управляващи — критичното отношение към съществуващата обществена действителност от XVIII в. — намерило поддръжката дори на някои султани от онова време; за тях било ясно, че империята отива към бързо разпадане, ако не бъдат взети мерки срещу нейната изостаналост. Такъв бил например Ахмед III (1703 — 1730), чиято склонност да „модернизира“ империята започвала и свършвала със строежите и парковете, с фойерверките.

 

„...Дарен с благородно лице и меки черти, с приятен и властен глас, султан Ахмед III притежаваше всички качества, които караха жените да го обичат. Голям любител на жени и птици, на лалета и карамфили, на огледала и илюминации, баща на 31 деца, предмет на най-предана нежност от страна на своите съпруги, той прекарваше голяма част от времето си да сплетничи и бъбри с тях и му доставяше удоволствие да ги развлича непрестанно с нови тържества и илюминации, с огромни площи лалета и нови угощения ...“

(Хамер, т. XIV, с. 231).

 

Затова пък големите руски победи през войната от 1768 — 1774 г. принудили султана да се замисли върху безнадеждното състояние на войската си:

 

„...През царуването на Мустафа III еничарите не се проявили с някои особени зулуми, но по време на войната срещу Русия воювали зле... Между другото еничарите, прочути с мързела си, бягали от пехотата и се прехвърляли в кавалерията..., а там при най-малката трудност хуквали да бягат. Тези и много други причини за разгрома на нашите войски в тази кампания, накарали султан Мустафа III да дойде до мисълта за преустройство на военните сили на империята. Падишахът, разговаряйки един ден с младия принц Селим, споделил с него мислите си: „Невъзможно ще ни бъде да дадем заслужен урок на неприятеля, без да създадем нова армия. Какво да правим?“ Принцът отговорил, че трябва да се реорганизира ... еничарският оджак. Султанът поклатил глава и казал, че никаква реорганизация не може да оправи този оджак. За да реализира замислите си, султанът прикрепил към артилерията французина барон дьо Тот... Но войната против Русия се проточила и ... султанът ... умрял, без да осъществи намеренията си. Във всеки случай той успял да ги сподели с принц Селим...

(Джевад, с. 316)

 1024px Ottoman Sultan selim III 1789

 

Дошъл на власт едва по време на следващата победоносна за русите Руско-турска война (1787 — 1792), и през годината, когато паднала Бастилията, Селим III (1789 — 1807) извършил плахи опити да създаде „нова войска“, без да накърнява интересите на еничарския оджак.

 

„...Когато се възкачил на престола, Селим III трябвало да продължи ... войната ... При получаване на поредното искане на еничарите за пари ... султанът се обърнал към каймакамина на великия везир: „... Ако искате да остана на хляб и вода, ще ви се подчиня...“ Това послание, предадено на армията,... произвело нужното впечатление ... Решено било войниците да положат клетва ... Но при първата битка еничарите забравили клетвата си, метнали се на конете, които били решили да продадат, и търтили да бягат... Все пак мирът с Австрия бил подписан..., но Селим III искал да сключи мир с Русия само след бляскава победа и изпратил заповед до войските си да продължат войната... При получаване на тази заповед главнокомандващият свикал съвета на висшите офицери, предал им волята на султана и поискал мнението им: Трябва да се мисли за последствията, ако продължим войната, като вземем предвид материалното и моралното състояние на войските ни... Когато духът на нашите бойци бъде повишен и бъдем подготвени във всяко отношение, ще можем — след петдесет години — да си отмъстим и да завладеем нови крепости и земи. Днес всичко друго е невъзможно!“ Великият везир им отговорил ... „Зная много добре всичко това ..., но днес получих заповед да продължа войната и не мога да извърша нищо против волята на падишаха!“ Съветът отговорил:... Безчестието от поражението и страшните му резултати ще се стоварят върху империята ... Ето защо предпочитаме и съветваме да се сключи мир“...

... Когато получил този документ в Цариград, султанът заповядал да се свика голямо събрание, за да узнае мнението му. Висши служители и офицери на оджака, които били в града, дошли на събранието ... Някои от тях били положително настроени към еничарството и имали съвсем погрешно мнение за положението на нещата в армията. Те били повлияни от лъжите на забягнали от бойното поле дезертьори..., които разказвали небивалици за бляскави и кървави битки..., за безброй загинали руси... Всички тези приказки настроили бойко народа от столицата... Офицерите на оджака мълчали и изглеждали доволни от приказките на дезертьорите когато по настояване на кадъаскера на Румелия бил прочетен меморандумът, изпратен от бойното поле. Ефектът бил зашеметяващ ... Един след друг вземали думата турнаджи-башията и висши еничарски офицери и честно признали какво било положението. Те заявили, че в оджака липсва дисциплина, че било време из основи да се реорганизира армията ... Тези мнения били добре дошли за султана, който отдавна ги чакал ...“

(Джевад, с. 318 — 326)

 

Впрочем през втората половина на века не само съсипаният данъкоплатец, не само декларираният спахия, но и самият султан оплаквал положението на империята.

 

„...Лошото изразходване и разсипията на финансите ни ca общоизвестна истина. Ако ми кажете днес да започна да ям cyx хляб, ще се съглася с удоволствие... Но винаги, когато правя някаква забележка, всички се оплакват и казват, че и баща ми бил такъв. За бога, посъветвайте ме какво да сторя? Миговете са решаващи, Империята загива...

(Джевад, с. 319)

 

Но и Селим III бил безсилен срещу разрухата — сам той бил роб на „стария закон“.