izvori

 

 

За еничарите

 

Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978


410px Welt Galleria T085Еничарският оджак, учреден от султан Орхан, бил една от двете основни военни институции на османците. Бойци-монаси, еничарите трябвало да бъдат набирани от поробените народности, помюсюлманчвани и обучавани на бойно изкуство. Длъжни били да живеят в казармите си, из който край на Империята ги отведела службата им. Тази институция дала богати плодове за османовци — фанатизирано и предано до смърт на падишаха, еничарството било страшилище за имперските външни и вътрешни врагове.

 

1762 „... Еничарите извършват отвратителни грабежи. Това е причината, както ми се каза и което бе потвърдено много пъти, щото големи площи добра земя, лежаща покрай главните пътища, да бъде изоставена и запустяла. Селяните бягат оттам и само на известно разстояние от обществените пътища, както чух, земите били населени...“

(Бошкович, с. 56)

 

През XVIII век това било само едно от препитанията на храброто някога еничарство. Повечето оджаклии вече имали разни видове незаконен, но особено доходоносен поминък.

 

1719—1720 „... Има и някои стари еничари, които са си уредили със своите полковници, било чрез молби, било срещу малък подкуп, да водят дребна търговия, както и да не плащат данък, макар това да не им се полага. Такива хора се наричат „осторакес“. Това са ония, които се ползват от привилегиите на войниците, без да изпълняват някаква военна служба. По-рано с такива свободи били дарявани само онези, които поради травми, получени по време на война, не могат повече да служат. Сега обаче навсякъде се срещат множество войници със здрави крайници, които се подвизават под името „осторакес“ и от които Османската държава има повече вреда, отколкото нужда...“

(Дриш, с. 84)

 

Тъй като еничарите можели да бъдат съдени само от собствените си началници, те на дело били извън обсега на законите. Своята неприкосновеност еничарът използвал най-изгодно, като трупал богатства и заграбвал селска земя.

 

„... В градовете голям брой богати хора постъпват при еничарите с намерението да получат по-сигурна закрила и да се ползват с всички привилегии, дадени на тези части. Те не получават заплата и с известна сума пари се освобождават лесно от всякаква военна служба...“

(Оливие, т. I, с. 302)

 

Принадлежността към еничарския оджак давала възможности за всякакъв произвол над раята.

 

1736 „... Вън от тези безчинства имам автентични сведения, че началниците на еничарите си позволявали произволно, против шериата и закона, да изискват всяка година от всеки данъкоплатец-рая насила и с бой по 15 гроша за някакъв нов данък... С това действие местните държавни служители са причинили огромни вреди и загуби на бедните калугери...“

(Ихчиев, с. 35)

 

На времето прочути с войнските си добродетели, сега еничарите по всевъзможни начини намирали достъп до чуждата кесия.

 

1762 „... Човек не може да си представи какви негодници са тези турци-арабаджии, които за нещастие бяхме ангажирали от Цариград чак до Галац. Повечето от тях бяха еничари и ни създаваха големи неприятности.“

(Бошкович, с. 49)

 

Забогателите еничари вече живеели не в казармите си, а се настанявали из градовете в скъпи къщи.

 

1762 „ ... Собственикът на къщата, в която бяхме настанени, беше млад еничарин с доста приятна външност, който живееше в друга, много хубава къща. Той дойде малко по-късно, страшно разгневен, че са му взели къщата, без да го предупредят, нещо, което не се практикува спрямо турците. Той изглеждаше несговорчив и ругаеше от цяло сърце, като казваше, че и изобщо да не бяха го предупреждавали, за него би било чест да даде къщата си и че дори би поел всички разноски по престоя на господин посланика. Той обаче бил засегнат, че са постъпили с него като с християнските поданици, от които вземат къщи, без да искат съгласието им... В Цариград той бил готвач на шестата ода на еничарите, на чийто корпус беше член. Тази длъжност се ползва с уважение всред турците, но той се беше върнал в родното си място да се радва на богатството си. Беше истинско конте. Винаги носеше своя калпак или голяма шапка. Обноските му бяха доста престорени и всеки път, когато ни посещаваше, което ставаше доста често, той си сменяше дрехите, така че да можем да разгледаме гардероба му, който беше твърде богат. Въпреки това той взе алчно не само трите бутилки вино, които му подари господин посланикът, като му каза, че това е отлично лекарство за укрепване, но с голяма признателност прие и една монета на стойност пиастър и половина, която той му сложи на тръгване в ръката като наем за неговата къща…“

(Бошкович, с. 39)

 

Понеже през XVIII век еничарството от служба било се превърнало в голяма привилегия, да проникнеш в него станало възможно само чрез огромен подкуп. Уж ограничен, броят на еничарите из градовете на Румелия бил значителен, като например:

1750

Град

Общ брой на

еничарите

Заплата за тримесечие

в грошове

Видин 5440 182 433/20
Белград 5039 148 629/20
Шабац 307 9649
Бендер 4134 157 255/20
Браила 1512      55 937/20
Солун 1289 53 306/20
Ниш 1180      40 624/20
Никопол 906 31 287/20
Очаков 1551 42 562/20
Ада кале 92 2424/20
Босна 961 33 340/20
Изворник 244 8260
Гюргево 739 24 228/20
Метон в Гърция 655 18 496/20
Коринт 482 16 567


(Джевад, с. 167)

 

Много по-рано, тоест в самия край на XVI в., когато всички еничари в империята възлизали на 52 000 души, изхранването им все пак струвало следните суми:

 

„... 9 304 170 аспри за месо, 1 203 000 аспри за сол и други кулинарни подправки, 15 000 000 за хляб... Всяка година правителството правело преброяване на овцете в Румелия, като определяло една на всеки десет за изземване под формата на данък. Собствениците на стадата заплащали тази такса отчасти в натура, отчасти в пари. Частта в натура … достигала от 200 до 300 000 глави, които били изпращани в столицата за прехрана. С тези овце хазната осигурявала порциона от месо …

(Джевад, с. 171)

 

Привилегированото положение на еничара, изгодният му поминък и охолният живот, който го отличавал от работния човек, били отбелязани и в песните ни.

 

,,... Map Тодоро Димирюва, ти кат сидиш на два пътя, толкоз турци извървяха, толкоз турци, толкоз гърци — някой нещо река ли ти? — Някой нящо ни ми река, ни ми река, ни ми стори, яла ми река царовото, царовото най-малкото, най-малкото иничарче. Той ми рече: „Map Тодоро, мар Тодоро Димирюва, нимой либи чифчийчето! Чифчийчето рану рани, рану рани на нивата, геч доходя ют нивата. Га си дойде пу вечеря — той се кани да те бъхте с купралята из къщата. Яла люби като мене, като мене бял бакалин. Бакалина геч утива, геч утива на дюкяна, рану рани от дюкяна. Га си дойде по вечеря, той те кани със емиши: „Яш, Тодоро, да идеме, постили, любе, да легниме!“

(БНТ, т. XVIII, с. 85—86.)

 

През времето, за което говорим, еничарите били голяма сила, застрашаваща не само мирния народ, но и самия султан. Техният началник — еничарският ага — можел да призове на бунт всички свои подчинени, пръснати из градовете на Империята. Той бил големец с далече по-реална власт от великия везир.

 

„ ... В деня, когато еничарският ага отива в Дивана, той язди кон с богата украса. Седлото е златошито, юздата — украсена с широки ленти, покрити със скъпоценни камъни, и с позлатен начелник, поводите му са сребърни. Сребърни инкрустации покриват и златошитото седло.

Хората на агата го следват и образуват кортежа. Двама слуги вървят редом с коня и придържат поводите му, за да не се случи някое нещастие на господаря им. Четири коня за смяна ... следват върволицата хора. Отдясно на агата крачи секбанбашията, облечен в кадифено джубе. Следва го истамбул-агасъ, чийто костюм се различава по това, че в шапката му са затъкнати черни пера … След това следва секретарят на фудулахораните, мухзир агата, баш чаушът, двамата чауши на оджака, офицерите... и еничарите. Същият ред е спазван и на връщане, но щом като наближат конака на агата, агата остава последен, за да се подредят хората му и оформят шпалир, поздравявайки началника си ...“

(Джевад, с. 274—275)

 

Редовите еничари пък, в съгласие със старата традиция, се обличали по следния начин:

 

„ ... При церемонии и в празник еничарите носят шапки „юскуф“, направени от кече... В делник носят чалма „астар“. Връхната им дреха е проста „долама“ със запретнати поли.

Носят обикновени шалвари ... Обути са с емении ... Младите еничари, които са наричани „джевляк“, служат в кухните на еничарските казарми. Когато се разхождат из чаршията и пазара, те крият лицата си зад дългите ресни на шапките си, за да се запазят от сладострастните погледи на нехранимайковците ...“

(Джевад, с. 190—191)

 

Целият ден на столичните еничари преминавал под знака на многобройни, опразнени от съдържание ритуали. Докато провинциалният еничар богатеел от лихварство и търговия, в Цариград оджаклиите изпълнявали всевъзможни церемонии, установени от времето на първите султани. Част от тия обичаи развличала столичната тълпа, а друга част ѝ излизала скъпо.,,... Сегердим-устасъ очакват в казармите пристигането на месото. Сигнал за пристигането на месото е влизането в двора на казармата на един от касапите, носещ заклана овца... Баш-чаушът се качва на високо и издигнато место... и след кратка ... молитва извиква с висок глас: „Аги! Бъдете готови! Месото пристигна. Вижте добре, за да не речете, че това не било истина ... Дръжте престилките си и приближете. Приближете, храбреци мои!“ В този миг сегердим-устасъ, чули вика му, хукват да бягат, за да си получат месото. Първият, който докосне ръката на касапина с овцата, счита, че е направил нещо, заслужаващо похвала, и почит. Този войн, заедно с някой свой другар, хващат касапина за ръка и го отвеждат в своята одая ...“

(Джевад, с. 272)

 

Тази примитивна церемония била обаче предхождана от друга, която освен примитивна — била и жестока за работното население на столицата.

 

„ ... Еничарският оджак получава месото за порциона си от кланицата в Едикуле. Всяка сутрин месото бива натоварено на коне или катъри ... и закарвано в казармите. Конвоят с месото е предвождан от няколко еничари. Строго е забранено, който и да било да пресича пътя на добичетата, носещи месото. Естествено, това превръща преминаването на конвоя през чаршията и пазарите в тормоз за хората, които — щом го видят да се задава — си плюят на петите и се разбягват, за да се спасят от яростта на еничарите, конвоиращи месото... Един ден сегердим-устасъ както обикновено предвождал конвоя на натоварените с месо коне. Когато минавали през махалата Хакимоглу, един човек, превит от годините, съвсем несъзнателно пресякъл пътя на конете. Водачът на конвоя не се задоволил с това да го нагруби и да го удари, ами го проснал на земята и започнал да го удря по главата. Нещастният старец взел да вика за помощ: „Ей, няма ли мюсюлмани, които да ми помогнат?“ На виковете му се притекли внукът на Хакимоглу Али паша, имам на Саадуллах бей, чокадарят Хаджи Салих и свещенослужителят от джамията на Хакимоглу: „Той е сторил това, защото не е познавал добре обичая. Достатъчно е наказан, пуснете го!“ Казаните под формата на молба думи били посрещнати зле от еничарите... Случката предизвикала истинска буря в оджака. Около шестдесетина еничари се завтекли при секбанбашията, за да му се оплачат от горепосочените лица и да настояват същите да се явят пред агата им, за да бъдат осъдени на смърт. Секбанбашията отговорил, че лицата са подвластни на градските власти, та не било в обсега на неговите пълномощия да ги застави да направят това. Еничарите не кандисали. Секбанбашията ... бил осъдил на смърт доста разбойници и злосторници. Това негово поведение не било по вкуса на еничарите, привикнали да вършат жестокости: „Помисли си добре за това, което може да ти се случи; осъдил си на смърт поне петстотин души от нашите. Трябва да заповядаш да бъдат убити тези хора!“ ... Секбанбашията подал оставката си ... Обвинените,... макар и противно на шериата, били обесени ... Труповете им били хвърлени на морския бряг.

(Джевад, с. 270—272)

 

Еничарството било озлобено срещу цивилната полиция, защото именно из неговата привилегирована и закриляна от традициите среда излизали най-изпечените столични престъпници.

 

„... Главните пожаропричинители в Цариград са еничарите, които, щом бъдат недоволни от администрацията и по-точно от великия везир, палят едновременно на много места огън и повтарят туй ужасно покушение, докато не заставят султана да отпрати първия си министър. Пожари, предизвикани по тази причина, често са предшествали и свалянето на султана, ако той не изпълни еничарските искания.

Понякога при обявяване на война, в деня, когато тръгват на поход, те палят градските квартали, за да улеснят така своите грабежи и да си доставят средствата за разноските, които са принудени да направят. Преди да потеглят срещу русите в последната война, те запалили Галата на три различни места и си осигурили голяма плячка за сметка на тълпата нещастници. Слабостта и нерешителността възпрели правителството да накаже някого, макар че този факт бил освидетелстван, а мнозина от виновниците — известни ...“

(Абеси, Т. II, с. 163)

 

Не винаги еничарските безчинства били нарушение на закона — самият закон, пак по традиция, им давал права, които били всъщност престъпление спрямо мирния гражданин.

 

„ ... Едно от многобройните права на еничарите е това, да спират ремонта или строителството на сгради, за да изнудят собственика да им даде подкуп. Тези техни постъпки са познати като „балта асмак“, т. е. „окачване на брадва“ ... Когато под какъвто и да е предлог еничарският офицер влезе в къща, която се строи, и окачи брадвата си на някоя греда, работата веднага бива преустановявана, а майсторите бързат да си вдигнат чукалата и да се махнат, за да не им се случи внезапно нещастие. Строителството може да продължи само ако брадвата бъде снета, а туй става едва след като собственикът заплати исканата му сума ...“

(Джевад, с. 272—273)

 

Нищо чудно, че градският труженик избягвал да строи голяма къща, а значително градско строителство от османско време из земите ни нито се вижда, нито се помни. Но освен посоченото еничарско право имало множество други, не по-малко удобни за еничарите и вредни за градския ред.

 

„ … Еничарите имат в кухните (на казармите си) голям казан, който почитат, защото е свързан с вярването, че в него бил варил чорбата си свети Хаджи Бекташ — покровителят им. Вярва се, че ако някой посмее да вдигне казана от мястото му и да излее на земята, където бил поставен, вода, ще започне невиждано земетресение.

За престъпниците казанът е спасение, защото успелите да се скрият в него хаймани могат да разчитат на закрилата на оджака. При извънредни обстоятелства, при бунт или друго събитие, засягащо оджака, офицерите се събират около този прочут казан, за да разискват и вземат решения ...“

(Джевад, с. 274)

 

Такива съвети около казана довели и до еничарското въстание, което свалило от престола Селим III, а следващото обръщане на казаните пък предизвикало и убийството на този султан. Дейността на еничарството не се изчерпвала обаче с консумация, експлоатация и насилие. В нея имало и артистични моменти.

 

„ ... Между еничарите има поети-певци, които са задължени да предвождат оджака до градските врати, когато той напуска Цариград, за да отиде на война, или да посрещнат при пристигането им идващите, за да заемат поста велик везир, везири от провинциите. В такъв случай, поетите-певци редят на висок глас поеми и песни, тяхна собствена композиция... Процесията беше предвождана от осем еничари-певци. На главите си носеха бели кауци, на гърбовете им бяха наметнати тигрови кожи, а на гърдите им — цимбали. Те удряха по инструментите си и пееха тъй високо, че се чуваше на цял час път. Един след друг те пееха поемите си и така с тези песни процесията стигна до вратите на сарая ...“

(Джевад, с. 269—270)

 

При пълната липса на театър, опера, концерт или балет — запретени от мюфтията като присъщи на християните — еничарското изкуство било от малкото художествени наслаждения за народа на столицата. Той бил услаждан не само от певците-поети на оджака, но и от оркестъра му.

 

„ ... Военната музика се нарича „Мехтерхане“. Първият оркестър бил създаден по времето на султан Осман I, основателя на империята, и му бил подарен от султан Алаеддин от Коня — от династията на Селджукидите. Музиката се състои от барабан, тимпан и обой... Тя свири в султанския дворец по икиндия, по време на третата молитва, която се прави по средата на следобеда ... Съставът на оркестъра е претърпял редица промени и накрая бил определен така: 8 свирачи на цимбал и един техен водещ, 8 свирачи на малки тимпани и един водещ, 8 свирачи на зурна и един водещ, 8 свирачи на бургия и един водещ. Музиката бива допълнена от девет чауша, носещи пръчки със звънчета. Тези чауши са предвождани от баш чауша на ичогланите на везира. Така броят на оркестъра възлиза на 64 музиканти.

По икиндия оркестърът, който трябва да свири у великия везир или у агата на еничарите, бива предупреден да се подготви … „Ей, мехтербаши! Часът на радостта и веселието дойде!“ ... Диригентът с кларинет в ръка застава начело на музикантите ... Музиката се подрежда пред вратата на залата, където е великият везир или еничарският ага. В този миг баш чаушът на великия везир или офицерът, изпълняващ такава длъжност при агата, разрешава на всички, които имат някакви жалби, да доближат... Когато всички други работи биват приключени, зурнабашията изсвирва мотива на мелодията, която ще се свири. Музикантите, дирижирани от мехтербашията, започват. През паузите чаушите, носещи пръчките със звънчета, започват да тръскат инструментите си и придружават звъна им с възгласи: „Аллахи!“ ...“

(Джевад. с. 237—239)

 

Върху фона на такива еничарски композиции призивите за мобилизация на оджаклиите звучели неуместно:

 

1739 „... Както е повторно отбелязано, с помощта на споменатия извънреден пратеник, ден по-скоро и час по-напред от еничарите и кулогланите да се изкарат три хиляди души и да се насочат и изпратят на заповяданото място. Внимавайте, не сравнявайте сегашното време с други времена, не действайте против свещената заповед! ...“

(Димитров, № 99)

 

А фронтовата картина — що се отнася до еничарството — била такава:

 

1739 „... Мнозинството от еничарските сердари, стари и нови еничарски аги, знаменосци и войски от дясното крило на Румелия и от Анадола, предназначени и определени за армията при Бендер, след като излязат от постоянните си квартири, разпиляват се и се разхождат безцелно и прекарват времето си из различни места и пунктове на казите по пътя от Одрин до Исакча. Това стигна до височайшия ни слух... Да изкараш намиращите се по такива места войници и без да оставяш назад нито един човек от еничарския корпус, да ги отправиш и изпратиш в армията при Бендер!... Час по-скоро да бъдат изведени намиращите се из различни места на казите ви войски и бързо и незабавно да бъдат изпратени в Бендерската армия. Да положите всички грижи и внимание! Така че, ако чуя, че макар един войник е останал назад, няма да бъдат слушани никакви оплаквания!...“

(Димитров, № 87)

 

Отчаяните заповеди до местните власти нямали ефект; еничарите не се движели без оръжие и отбивали всеки опит да бъдат вкарани в пътя, тоест върнати в боевата армия. Техните растящи безчинства ужасявали султана.

 

„...Аллах, какво става! Правото и справедливостта във всичко са потъпкани. Бръснарят, който ми подрязва брадата, говори, че бил зачислен в оджака на топчиите. Когато заговоря за войска, ми съобщават, че не разполагаме с наемници, за да ги изпратим срещу врага. Когато заповядам да бъдат наети, отговорът е, че хазната била изгребана. Най-после, ако поискам да отправя на фронта еничарите, заявяват ми, че не било време да нападаме оджака. А не желая да им взема хляба от устата, но държа поне винаги, когато има наследство без наследници, да бъде отдадено на хазната... Нека ония, които не желаят да ми помогнат да установя справедливост, бъдат проклети! Защото, ако вървим с този ход, погубваме Империята ...“

(Джевад, с. 319)

 

Упреците на Селим III срещу оджака не били повече от риторика; в Империята нямало сила, която да попречи на еничарските буйства.

 

„ ... Каймакам паша, какъв ще бъде изходът от този поход? Нашата история гъмжи от високи прояви на участниците в оджака, които — движени от религиозна ревност и чувствителни към войнската чест — завоюваха тази империя. Днес поведението на нашия оджак е съвсем друго. Поканени на поход, хората от оджака се сбират едва в нищожно число и пристигнали на бойното поле, не бързат за нищо, освен за бягство. Войниците, които държавата отпраща към бойното поле, не са повече от сбирщина обирници, които извършват из пътя си всякакви безчинства и срамни действия ...“

(Джевад, с. 320)