izvori

 

 

За полицията

 

Публикува се по: Румелийски делници и празници от XVIII в., С., 1978


1612Ненавистна не само за поробените, но и за работните хора от господстващата народност, османската държава трябвало да бъде поддържана чрез насилие. Гарнизони из всеки град на Румелия, наказателни експедиции срещу размирници и бунтовници, репресии срещу мирното население — това било османското всекидневие. Значителна роля в поддържането на реда била възложена на тайната и явна полиция. А понеже през XVIII век срещу Портата се бунтували и собствените ѝ привилегировани поданици, дори пашите ѝ, за полицията имало много работа. Неин особено важен обект била столицата, където гъмжилото от бедняци и неграмотни създавало отлична почва за фантастични политически слухове.

 

1800 „...За нещастие, столицата е пълна със злонамерени и недоволни хора. Цялата енергия на полицията е посветена, за да бъдат осуетени честите кражби, пожарите, насилията от всякакъв вид — дори по отношение на жените, — с които се проявяват най-вече моряците... Но онова, което особено свидетелства за зловещи намерения, съгласувани с движенията на бунтовниците (от Румелия), е слухът за смъртта на Негово величество, който се появи и разпространяваше в течение на няколко дни, въпреки че монархът междувременно не бе дори неразположен...“

(Попов, с. 50)

 

Съвсем не „цялата енергия на полицията“ била посветена на криминална профилактика; полицията се борела предимно с политическите противодържавни прояви, между които били и слуховете.

 

1798 „…Ваше превъзходителство не би могъл да си представи какво производство разгръщат вредителите, въпреки строгостта на полицията, за да разпространяват най-зловещите и невероятни новини. Населението цели двайсет и четири часа се намираше в най-голяма тревога за съдбата на войските и смяташе всичко за загубено...“

(Попов, с. 33)

 

Полицията вършела всичко възможно, за да ограничи поне огнищата, откъдето изхождали зловредните слухове.

 

1798 „...Впрочем от няколко дни Портата пази мълчание по новините, а злонамерените пръскат (слухове) за разгрома с ярост, която принуждава полицията да удвои строгостта си, за да разкрие най-дръзките, като е затворила голям брой публични кафенета и като разлива — чрез нощни екзекуции — оздравителен терор всред еничарството...“

(Попов, с. 32)

 

Колкото и невъзможно наглед, столичната полиция именно чрез „оздравителен терор“ смогвала да приглуши неприятните за султана мълви.

 

1798 „...Узнах за последното поражение на османските войски към 10 т. м. само от писмата от Букурещ. Тук никой не говори за него, дотолкова са се постарали да премахнат тия неприятни новини...“

(Попов, с. 31)

 

Властта се справяла с неугодните ѝ истини чрез масова дезинформация, която следвала каналите на информацията: кафенета, бръснарници, пазари.

 

1798 „...Четвъртък. Новините бяха разпространени в кафенето на Кара Хасан, намиращо се в Балкапан, тъй като там често прекарват времето си търговци от Русе и Румелия. Също — в кафенето на одабашията Хасан в Сюлеймание, в Чаушкото кафене, съединено с Кору Кафеджи в Султан Мехмед, в бръснарския дюкян на Хаджията, намиращ се на пазара, който се състои всяка сряда в Султан Селим, близо до участъка, в кафенето на тринайсета еничарска орта в Мустафа паша, в дюкяна на бръснаря Мустафа ага, долепено до споменатия дюкян, в кафенето с чардак, измиращо се в Едикуле, в кафенето на търговеца на козина в Балят, в кафенето на одабашията Моско от одабашийството на 39-ти джемаат... Навсякъде, където разпространих тия неща, ми рекоха, че им е дотегнало да слушат и — като ме обиждаха — казаха ми, че си търся белята. След това обръщаха разговора за търговия или за други работи...

Петък. На този ден в едно кафене, намиращо се в Едикуле, известно като Али Молла, аз казах, че по-рано действията на Пазвантоглу са били смели и достойни, но сега са се превърнали в обикновено насилничество. Тогава хората, които бяха в кафенето, поискаха да им обясня откъде и по какъв начин съм узнал това. Аз им обадих откъде и наред с това им съобщих, че навсякъде, където хората на споменатия (Пазвантоглу) са вършели нападения, били победени с помощта на Аллах. След туй един от присъстващите — Хаджи Мустафа — за когото казаха, че бил търговец на кърпи и който бе дошъл в кафенето по работа, каза: „Тези новини, както и да са получени, са добри, само че по-рано говореха за голямата справедливост на този човек“ ... Пак през същия ден влязох в едни кафене, намиращо се във външната крепост на Саматия, където разговаряха хора от чаршията и от еснафа. Без да попреча на разговора им, казах: „Мога да ви съобщя новини от Пазвантоглу“. И започнах да разправям гореописаното. Тогава ми казаха: „Ние тук чухме много лъжи, а истината не можахме да научим ...“ А един от присъстващите, с вид на въглищар, каза: „На коя лъжа по-рано да вярваме?“ И си излезе. Аз веднага станах и излязох подир него... Вървейки заедно, аз отново отворих дума за новините. Споменатият отговори: „Абе, братко! На ден чуваме по три-четири различни вести, на коя да вярваме?“ Тогава аз се обърках и взех да подпитвам за болките му, казвайки: „Приятелю, какво да сторя аз, когато ти за нещо си ядосан на победоносната ни държава?“

(OAK 9/32, М. К.)

 

Страхът на властта от милионите ѝ роби, както и от мюсюлманските градски и селски низини бил така голям, че тя не жалела средства за полицейски апарат.

 

„...Стражата се състои от еничарски части, командвани от полковник. Те се поставят на всяка врата на Цариград. Подобни части има из много посещаваните квартали — по двама или по трима души във всяка улица — и патрули, които денонощно обикалят града. Стражата не носи оръжие, ами тояги, с които си служи така умело, че хората се страхуват повече от тях, отколкото от оръжие. В почти всички улици има врати, които при необходимост могат да прекратят съобщенията. По този начин се охранява градът, където престъпления стават рядко, а престъпниците почти винаги биват открити в мига на злодеянието...“

(Абеси, т. II, с. 175 — 176)

 

Традиционната османска полиция се занимавала с вулгарните престъпления.

 

„...Салма-чокадарите са вид тайни агенти, в чието разпореждане се намират двадесет, а според нуждите четирийсет или повече войници. Задачата на салма-чокадарите и хората им се свежда до това, да обикалят пазарите и другите гъмжащи от народ места, да влизат в кафенетата и бръснарниците, за да забраняват хазартните игри и прочие съмнителни забавления ... Между другото тяхно е задължението да следят дали всички мюсюлмани отиват в джамията, когато мюезинът вика за молитва ... Те са натоварени да следят за поведението на еничарите, когато последните се разхождат през отпуската си из пазарите и чаршията, и да прекратяват караниците им в банята ... Те трябва да следят и за държанието на жените с леко поведение по гробищата и из градските пазари; да внимават децата да не вдигат шум в джамиите през нощите на рамазан и т. н. Те са длъжни да изпращат всеки ден доклад на началника си, който се подвизава в конака на еничарския ага ... Облечени в различни одеяния, денем и нощем те са в движение и изпълняват различни мисии. Когато не са на служба, носят черен агнешки калпак, с дъно от зелен плат, дълга дреха „пирпири“ и шалвари, които се стесняват надолу и се закопчават като гети ...“

(Джевад, с, 187)

 

Поддържането на реда в столицата било нелека, но все пак изпълнима задача. Значително по-сложно било то, когато се отнасяло до имперските балкански провинции. Там Портата издържала многохилядна жандармерия, т. нар. „бостанджии“.

 

„...Сохрани, Боже, бостанджийское биение немилостивное! Повлекоха ме бостанджий да мя убесят. Аз ся тегля камто бостанджи, а они мя теглят навон, раздраха ме дрехите. Заборавих и биение, и болест. И той час паднаха някои аги, що бяха при него, и измолиха ме от абешение. И положиша нас у железний вериги при другий затворници, що имаше до двадесет и пет турци, християни, цигани, ала повече арнаути, що бяха побегнали от урдиата, като я развали московеца на Мачин. И хаджи Власиа биха, ала по-малко. И на всякиа ден набиваше на коли от ония арнаути пред очи наши. И прихождаха бостанджии при нас и устрашаваха нас, като хочет и нас на коли да набият. И после положихме онии агашари и измолиха нас след пят дни, и отдадохме глуба хиляда и петстотин, гроша...“

(Софроний, с. 20)

 

Бостанджийски части обикаляли из Румелия, носейки ферман, който вменявал в дълг на местното население само да охранява своя край от султанови врагове.

 

1784 „... Някой си хасекия Исмаил, изпратен от страна на сегашния честит бостанджибашия от богохранимия Одрин, пристигна в съдилището на Виза, придружен от 56 души конници, като носеше един брой славна височайша заповед и съставено с оглед на нея разпореждане. Височайшата заповед и разпореждане бяха прочетени в шериатския съд в присъствието на цялото население: „Ако оттатък или отсам Балкана се появят разбойници и харамии или дезертьори, да бъдат задържани, а ако има скитници, обирници по пътищата или крадци цигани, и те да бъдат наказани в съответствие с мюсюлманския закон...“

(ОД 12/32, Е. Г.)

 

Един от разпространените средновековни полицейски методи било колективното поръчителство; населението било взаимно отговорно пред властта за всяко противодържавно действие, извършено върху територията на селището, мерата или казата му. Така чрез терор над мирния производител властта се стремяла да го превърне във враг на своите врагове.

 

1712 „...Раята е задължена, когато някъде се появят хайдути разбойници, да съобщава на най-близкостоящата паланка, като и тя самата да полага старания за залавянето им. Не дай боже, ако евентуално пътуващите пътници понесат някакви вреди и загуби, за обезщетяването на последните раите трябва да си гарантират взаимно, като съдебните решения за това се регистрират в регистъра на наредбите... Сега щом свещената ми заповед пристигне при вас, без абсолютно никакво отлагане, в съгласие с издадените по-рано наредби веднага да проверите и започнете охраняването на проходи, прелези, опасни и скрити места, които е следвало да бъдат пазени, като вложите най-големи старания за това... Ако евентуално при не особено и недостатъчно внимание бъдат причинени някакви вреди и загуби на пътниците, тогава настъпилите щети в съгласие с издадените по-рано съдебни решения ще бъдат обезщетявани от поръчителите. Това обаче няма да бъде достатъчно и е решено същите да бъдат подлагани на строги наказания...“

(Цветкова, 309 — 311)

 

Все чрез колективно поръчителство Портата се опитвала да осигури спокойствие из отдалечените от столицата краища, по проходите и из пътищата.

 

1787 „... Управниците, офицерите и местните първенци на всяка каза имат грижата да охраняват постоянно реда вътре в границите на казата, да опазват божиите раби и пътниците от разбойници и злосторници. Когато в границите им се появят разбойници, с общи сили да тръгват срещу тях, да ги хващат и изкореняват и да очистват района и околностите от такива петна. По проходите винаги трябва да се намират надеждни и годни дервентджии.

Макар че всичко това е изисквано многократно с височайши заповеди, напоследък на това важно дело не се обръща никакво внимание, поради което из различни места са се появили групи разбойници, които се осмеляват да обират по пътищата, да похищават богатства, да убиват хора и да поругават честта им. За по-доброто опазване на пътищата от време на време са издавани височайши заповеди и са изпращани нарочни пратеници, правени са и всякакви други постъпки, които са се оказвали безрезултатни. И досега разбойнически шайки обхождат всички пътища, сведения за което дойдоха до императорската ми особа.

Една толкова голяма несигурност по пътищата не може да се допусне в никое време, а особено пък в сегашните времена. Поради това, че занапред това важно дело не ще може да се търпи без бързо и окончателно разрешение, предписва се: вие, гореспоменатите, съгласно стария ред да поставите надеждни и достойни дервентджии по всички проходи из казата ви, за да ги опазват от разбойници. В казите, където няма проходи, да назначите надеждни сеймени за защита на разположените из казата пътища и кръстопътища. Те да бъдат в достатъчен брой, щото ако се появят разбойници, те да ги заловят и изкоренят. Необходимите за тях заплати и други разходи да се дават от страна на казите, както вече са били давани на някои места. Между всеки проход да се разположат стражи на два часа един от друг, т. е. по един час от двете страни, като им се дават съвети и наставления постоянно да обикалят и обхождат и да охраняват района. Те да бъдат постоянно наглеждани от страна на кадиите и управниците. Назначените на такава служба сеймени, които допуснат и най-малък пропуск в службата и проявяват най-дребна немарливост, да бъдат наказвани с общо съгласие, а на местата им да бъдат поставяни нови, с поръчители. Така да се опазва установеният ред. Този порядък да се счита, ако е рекъл бог, като основен закон за действие. След като се въведе този порядък, където по проходите се случи вреда за нечий имот или живот, най-напред ще бъдат наказвани дервентджиите на този проход.

Във всяка една каза да се състави списък на дервентджиите, да се установи кои са поръчители за споменатите дервентджии и със съдебен протокол да се обвържат жителите, че гарантират сигурността на проходите и пътищата, намиращи се в казата...“

(Димитров, № 431)

 

Методът на колективно поръчителство обаче рядко давал резултати: самото население съчувствало на рушителите на реда, подкрепяло ги или дори се присъединявало към тях, въпреки жандармерийския терор.

 

1749 „...Жителите на село Миратофче непрекъснато вършат злодеяния и създават смут и безпокойство. (Те) са свикнали да печелят, като измъчват хората с грабеж, убийства и безчинства и са направили своя професия убийството на пътници и чужденци и ограбването на стоките и вещите им.

Щом се установи действителното положение и се разбра истината, от състрадание към бедните раи беше издаден шериатски хюджет в смисъл: за да се прочисти околността от споменатите разбойници, цялото село да бъде изгорено и след това да не се допусне там да се засели (нито) един човек. Да се заставят жителите на казите Враня, Куманово и Измирник да дадат обещание и да поръчителстват един за друг, че ако някъде се появят споменатите разбойници, на всяка цена ще ги заловят и предадат.

Понастоящем разбойници, жители на споменатото село, се събират на групи по 5 — 10 (души) и вършейки безобразия и всявайки смут, обикалят из казите, градовете и селата и причиняват щети на пътниците и другите хора ... Съгласно (заповедта) вие, които сте първенците, служебните лица и прочие хора на властта, и вие, които сте гарантирали и дали обещание, трябва, както е необходимо, да претърсите тайно и явно казите, градовете и селата си, да не позволите да се дава храна и провизии на разбойниците, жители на споменатото село Миратофче, и да не допускате те да се доближат до градовете и селата ви...“

(Цветкова, с. 355 — 356)

 

Понеже полицейските органи не смогвали да изпълнят многобройните си задачи, началниците им упражнявали своята власт по двусмислени за благото на Портата начини.

 

1762 „...В това място намерихме двама турци, натоварени с управлението на две села, под чието ведомство трябваше да минем ... Попитахме единия от двамата турци дали извлича полза от своята работа. Той ни отговори с много тъжен глас, че работите му вървят съвсем зле. За четири години той обесил само петима крадци, а подобни екзекуции били много доходни. Ето защо той се ядосваше, че се извършват толкова малко престъпления, тъй като от техните наказания изкарвал най-големия си доход...“

(Бошкович, с. 59)

 

Често нарочните пратеници за борба с престъпността из Румелия сами се превръщали в злодеи.

 

1789 „...Беше съобщено, че споменатият капуджибашия Изаклъоглу Ибиш насилствено е взел от намиращата се в казата Балчик кошара на Ахмед Алемдар, от кошарите на Якуб Алемдар, на шурея му Ибрахим и на Хасан в село Ючорманлар и от седем души неверници слуги на споменатия Хаджи Хасан, живеещи в село Сатълмъш, същата каза, известно количество килета ечемик, пшеница и други зърнени храни, известен брой добитък — овце, волове, коне и др., — пчели и прочие вещи, описани в един списък. След като ги взел насилствено, той опожарил споменатите кошари. Иска се да бъде издадена свещена заповед, тъй като е действано противно на закона и на благотворните заповеди.

Впрочем, с помощта на изпратения от страна на великия везир и главнокомандуващ нарочен пратеник честития Муса, споменатият капуджибашия да бъде призован пред съда и да се разследва случаят в присъствието на тъжителите. Взетите насилствено вещи да бъдат върнати по съдебен ред, опожарените къшли да се възстановяват, след което споменатият капуджибашия да бъде изпратен с 500 души войници за Исмаилия. След пристигането си той да остане там и да бъде използван на служба по отбраната на крепостта. Такава е волята ми и затова се издаде настоящата ми заповед! ...“

(Димитров, № 570)

 

Както личи, Портата не била придирчива спрямо злодеянията на своите полицейски органи. А те пък били съвсем небрежни, когато жертва на престъпление ставал гяурин.

 

1721 „...Войводата на нахията Сахра, спадаща към града на борците за ислямската вяра Видин, Мустафа ага, който е причина за съставянето на настоящия акт, се яви в свещения съд и направи следното заявление: „На разстояние един час и половина от селото Буковче, числящо се към споменатата нахия, и на един час разстояние от селото Драганча, в нивите, наречени „Фирчомурия“, лежи трупът на немюсюлманина, коларя Иван, който е от категорията на коларите и е жител на Търновска околия, върху тялото му има следи от рани, нанесени с нож. Правя искане да се извърши оглед на трупа от страна на съда.“ След горното заявление от страна на съда бяха изпратени Халил ефенди заедно с прислужника при съда Ооман. Същите, от своя страна, заедно със свидетелите, имената на които са упоменати в настоящия акт, отидоха на местопроизшествието и след извършения оглед върху убития, на самото място бе изследвано с опис, че действително той е убит с три рани, нанесени му с брадва, което бе донесено в съда от споменатия ефенди и прислужника Осман. Въз основа на направеното искане станалото бе вписано.“

(Турски извори, т. II, с. 157)

 

Нито разследване, нито санкция, ако убитият бил българин. В замяна на това, ако бъдел обвинен мюсюлманин, той сполучливо се укривал с помощта на поръчители.

 

1740 „...Пред съда в Добрич се явиха жителите на махалата Пир Ахмед Абдуллах Беше син на Хасан, Хаджи Абдуллах син на Омер, Али Язъджи син на Геджеб и др. и в присъствието на живеещия в града сердар — Ессеид Мехмед ага изповядаха всеки поотделно: „Забягналият преди известно време поради обвинение в спекула Хюсеин син на Омер при повикване ще се яви, за което всички сме поръчители.“ Както се изказа поръчителството, така се и записа тук.“

(Димитров, № 149)

 

Османските полицейски органи упражнявали произвол, за който винаги намирали оправдание и от който извличали облаги.

 

1785 „…Днес бостанджибашията ни поднесе едно зрелище — наскоро набит на кол арабин. Бил е главатар на банда крадци — ужас за пътниците и бедствие за този край (някъде около Лозенград). Тук има само две добри служби: тази на крадец и тази на хасеки — и двете за сметка на населението. Отначало разбойниците се установяват в подходяща местност и веднага околните села биват задължени да изпратят на посоченото място припаси и храни под заплахата да видят още първата нощ запалени горите, житата и колибите си. Между това бостанджибашията, уведомен навреме, изпраща една дружина хасекии. Началникът им отива напред, осведомява се за движението и разположението на крадците, давайки си вид, че ги преследва, претърсва всички села по пътя, влиза в къщите под предлог, че иска сведения, заплашва жителите като укриватели, изнудва главно богатите, които освобождава срещу пари и ходи така от село на село, грабейки от една страна, докато от друга — бандитите убиват. Но това не е всичко. За да има ред, остава да се намери един нещастник, годен за обесване. Хасекията, задоволен от плячката, отива в Родопите или Балкана да търси някой все още полудив овчар, който едва притежава човешки образ, неспособен нищо да обясни. Оковават го във вериги и го отвеждат при бостанджибашията, който според доклада на хасекията и лошата външност на нещастника, го осъжда на смърт. Българинът бива обесен, полицейският — възнаграден, крадците продължават да грабят, народът пъшка, а бостанджибашията се хвали с умението си да поддържа реда от името на султана, който някой ден може би ще го направи паша или велик везир.“

(Д᾽Отрив, с. 333)

 

Такъв бил един от пътищата към държавническа кариера. Но всеобщата ненавист на румелийците срещу Портата вече не можела да бъде удържана чрез явни полицейски средства, враговете на султана тук често бивали могъщи и влиятелни. Затуй из Румелия действали, тайни агенти, чиято задача била да осведомяват Цариград за движенията на султановите врагове.

 

1792 „...Посредством вестоносеца на Негово превъзходителство великия везир, вашия роб Хасан ага, бе изпратено и пристигна височайше разпореждане тайно да се проследи и записва на кое място се намират бегълците от Русе и Севлиево... Тайно проследеният Тръстениклиоглу повече от два месеца беше в конака на Дербалджиоглу Хаджи Ахмед. В продължение на няколко дни той излизаше до една къща в местността Караджа ... и пренощува в конака на Елхадж Мустафа ага, роба на севлиевския аянин Кючюк Хасан. След ядене те заедно с роба пристигнаха в конака на Бекир ага, където се установиха за няколко часа, а накъде отидоха след това, не ми е известно...“

(OAK 52/44, Е. Г.)

 

Така били проследявани някои от особено силните местни първенци из Румелия. А тайните агенти на Портата освен това събирали слухове из метежните провинции и ги докладвали в центъра.

 

1796 „...След пристигането на височайша заповед да се провери и съобщи има ли (по места) помощници от вражеския лагер на разбойниците, за които бе известно, че са се осмелили да извършат безобразия, нахлувайки в Добрич, и които са съучастници на убития Саръклъоглу, и какви мерки са взети срещу извършените насилия и след появата на още една свещена заповед в отстоящия на 24 часа от споменатата каза Разград се разбра следното от обикалящите слухове и пр. информация:

Поради невъзможност аянът на споменатата каза да се свърже със сердаря на Хаджи Чорбаджи — Али Алемдар — споменатият сердар дал разрешение на няколко души от избягалите подчинени на Саръклъоглу да нахлуят в казата. Обаче, тъй като между споменатите бегълци и споменатия сердар имало вражда още от по-рано, споменатият сердар с бягство налетял на идващия от Видин Сирузлиоглу, когото бил смятал за съюзник. Но понеже Сирузлиоглу, заедно със Съръклъоглу били убили по-рано споменатия аян на Добрич, братята на Хаджи Календер убили пък споменатия Сирузлиоглу, а споменатият сердар отново избягал...“

(OAK 37/120, М. С.)

 

Но Портата не се задоволявала с това тайно да наглежда и подслушва какво ставало из румелийските земи; нейни агенти се опитвали да организират и терористични актове срещу неугодни на властта местни големци.

 

„…При пристигането ми в Русе ме отведоха на гости в къщата на Челебизаде Мехмед Али бей. Забелязах, че споменатият вътрешно е несъгласен и се противопоставя на Тръстениклиоглу, но външно е принуден да се съгласява с него. Като разбрах това, зададох му няколко въпроса относно Тръстениклиоглу и той се разкри ... Скритите действия са следните: това положение може да се оправи по два начина... Намерението на Тръстениклиоглу е подир месец да отиде в Русе и да се установи за известно време в къщата си, без да пътува никъде ... В къщата му ще се намират някакви си 30 — 40 човека. Тогава Мехмед паша, който засега е в Никопол, ще се вдигне със слуха, че отива да изгони Йълъкоглу от Силистра, а внезапно ще дойде в Русе откъм реката. Ние, бидейки във връзка с него, през нощта ще превземем града, ще се отправим веднага към къщата на Тръстениклиоглу, ще го убием и ще вземем имуществата му... В Разград и Шумен също имам свои хора и помощта им лесно ще се уреди...“

(Узунчаршълъ, док. I)

 

Наистина русенският аян по това време успял да осуети готвеното срещу него покушение, но все пак бил убит от незнайна ръка няколко години по-късно. Част от изброените полицейски методи били присъщи обаче не само на Портата; с тях си служели и европейските дипломатически представители в Цариград.

 

1798 „...Доста свежи и автентични вести относно обсадата на Видин ми бяха донесени от един от моите еничари, който се завърна от главната квартира ...“

(Попов, с. 33)

 

— се казвало в донесение на австрийския посланик, който очевидно имал повече от един еничарин в главната квартира. Той разчитал не само на тях за тайна информация.

 

„...Цялата ми кореспонденция след започването на тази демократическа война доказва, че не съм престанал да навеждам внимание на императорския двор върху тайните интриги между французите и Пазвантоглу. Моето старание не се ограничи с бегли указания, но — за да проникна в тази бунтовна мистерия — аз прибягнах дори до бързи средства, които трябваше да доведат до разкрития и които за нещастие тогава се изплъзнаха из ръцете ми. Колкото до посредника Жан Шварц, човек с известно поведение и син на престъпник, името му, разбира се, не е подходящо да фигурира в списъците на Висшия военен съвет и депешите на Държавната канцелария. Той най-многото може да бъде използван като шпионин, ако бихте намерили, че конкретните факти, които продава, имат някаква основа. А именно: I. На 14 април 1799 г. шест коня, натоварени с (френски) екюта и дукати и водени от един френски секретар, били влезли във Видин. Но дошли са откъде и как? Дали не — чрез въздушен балон? Това не се обяснява. II. На 28 октомври 1800 г. той (Жан Шварц) бил получил сведение за замисъла да бъде нападнат Банат, след като са разбити турците, та — следователно — Пазвантоглу бил изпратил из пътя към Земун и Банат двама шпиони. Единият — хусарски дезертьор от Тоскана, (другият) — търговец от Видин, които щели да се завърнат обратно през Трансилвания. И двата тези факта могат лесно да бъдат констатирани, без да ни бъде необходима простата дума на човек презираем, какъвто е Шварц...“

(Попов, с. 60 — 61)

 

С военен и политически шпионаж в Турция се занимавал не само австрийският посланик. Представителят на революционна Франция при Портата поддържал например подмолни връзки с Пазвантоглу, които не останали в тайна.

 

Година VII на Републиката „...За съжаление нашият агент в Букурещ е болен и почти под домашен арест вследствие мерките, заповядани от Портата, така че никак не би могъл да изпълни начертанията на Изпълнителната директория по въпроса. Струва ми се необходимо, той да бъде заместен, като изпратим таен агент при Пазвантоглу, който, като получи най-положителни сведения за него и намеренията му, ще го увери в благоразположението на Директорията ... Човекът, който ми изглежда най-подходящ за тази мисия, е генерал Кара Сен Сир, чието име е вече известно на Пазвантоглу и който е бил във връзка с него чрез свои пратеници. Той би потеглил (към Видин) веднага и би пътувал най-бързо. Този офицер вече два пъти е прекосил Европейска Турция и е прекарал две години във Влахия, познава добре местността и ми се чини най-годният да се промъкне във Видин французин...“

(Попов, с. 144)