izvori

 

 

Предсмъртното писмо на Н. Бухарин до Сталин

 

10.12.37

Строго секретно
лично
моля без разрешението на Й. В. Сталин да не се чете.

 

Йосиф Висарионович!

Bucharin.braПиша това писмо, може би последното си предсмъртно писмо. Затова моля да ми разрешите да го пиша... без всякакви официалности, още повече че го пиша само до теб, и самия факт за неговото съществуване или несъществуване лежи изцяло в ръцете ти…

Сега се прелиства последната страница на моята драма и може би на моя физически живот. Аз мъчително мислех – ще ми вземат ли перото, или не - аз целият треперя от вълнение и хиляди емоции, едва се владея. Но именно защото става дума за край, искам да се простя с теб предварително, докато не е късно, и докато все още ръката ми пише, и докато все още очите ми са отворени, и докато така или иначе функционира моя мозък.

За да няма никакви недоразумения, от самото начало ти казвам, че за света (за обществото) аз: 1) нямам намерение да се отказвам от нищо, което съм написал; 2) нищо в този смисъл нямам намерение да искам от теб, за нищо няма да те моля, което да измества делото от релсите, по които то върви. Но пиша за твоя лична информация. Аз не мога да напусна живота, без да ти напиша тези последни редове, защото ме обземат мъчения, за които ти трябва да знаеш.

1. Застанал на ръба  на пропастта, от която няма връщане, аз ти давам предсмъртна честна дума, че не съм виновен за престъпленията, които потвърдих по време на следствието.

2. Подбирайки всичко в съзнанието си, доколкото ми е възможно, в допълнение към това, което казах на пленума, трябва да отбележа следното:

а) Че когато веднъж чух за протести, изглежда от Кузмин, аз не придадох на това никакво сериозно значение – и през ум не ми минаваше;
b) Че за конференцията, за която нищо не знаех, (както и за рютинската платформа), на мен бегло, на улицата, post factum, ми спомена Айхенвалд („момчетата се събраха, изготвиха доклад“), или нещо от тоя род, аз тогава и това скрих, съжалявайки „момчетата“;
c) Че през 1932 г. се държах двулично с „учениците“, искрено вярвайки, че ще ги спечеля изцяло за партията, а в противен случай ще ги отблъсна. Това е всичко. И същевременно аз изчиствам съвестта си до последния детайл. Всичко останало или не е било, или ако е било – за това аз нямам никаква представа.

На пленума говорих реалната истина, но не ми вярваха. И тук говоря абсолютната истина:  в последните години аз честно и искрено провеждах партийната линия и се научих разумно да те ценя и обичам.

3. Аз нямах никакъв друг изход, освен да потвърждавам обвиненията и показанията на другите и да ги доразвивам: в противен случай би изглеждало, че не се разоръжавам.

4. Като размишлявах върху това, което става, изградих примерно следната концепция: съществува някаква голяма и смела политическа идея за Генерална чистка:

а) във връзка с довоенното време, б) във връзка с прехода към демокрация тази чистка обхваща: а) виновните, б) подозрителните, с) потенциално подозрителните...

Без мен тук не можеше да се мине. Обезвредяват едните по един начин, другите — по друг, третите — по трети... За бога, недей да мислиш, че тайно те упреквам. Дори в размислите си със самия себе си толкова съм израснал от детските си пелени, че разбирам как големите планове, големите идеи и големите интереси стоят над всичко. И би било дребнаво да се поставя въпросът за собствената персона редом със световноисторическите задачи, които тегнат преди всичко на твоите рамене.

Но тук у мен е основната мъка, основният мъчителен парадокс.

Ако аз съм абсолютно  уверен, че ти именно така мислиш, то в моята душа би било много спокойно. Е, какво пък! Така е необходимо. Но повярвай, сърцето ми се облива с гореща струя кръв, щом си помисля, че ти можеш да вярваш в моите престъпления и дълбоко в душата си да мислиш, че аз действително съм виновен във всичките тези ужаси. Тогава какво излиза? Че аз сам си помагам да се лиша от редица хора (начело с теб самия!), че аз върша съзнателно зло! В такъв случай това с нищо не би било оправдано. И всичко се смесва в главата ми и ми се иска да крещя, да си блъскам главата в стената: тъй като съм станал причина за смъртта на други. Какво да правя? Какво да правя?

Аз в никакъв случай не съм озлобен, нито ожесточен. Аз не съм християнин. Но имам своите странности — мисля, че това е разплатата за онези години, когато наистина водех борба... най-много ме потиска този факт. През лятото на 1928 г., когато бях при теб, ти ми каза: знаеш ли защо дружа с теб? Нали не си способен на интриги? Аз казах — да. А в същото време тичах при Каменев. Този факт е в главата ми като първородния грях на юдея. Боже мой, какъв хлапак и глупак съм бил, а сега плащам за това с честта и с целия си живот. За това ми прости, Коба. Аз пиша и плача, вече от нищо нямам нужда... Когато имах халюцинации, няколко пъти ми се яви ти и веднъж Надежда Сергеевна. Тя се доближи до мен и ми каза: „Какво са ви сторили, Николай Иванович? Ще кажа на Йосиф да ви пусне на своя отговорност." Това беше толкова реално, че аз едва не скочих, за да ти напиша да... ме пуснеш на своя отговорност. Зная, че Н. С. не би повярвала, че замислям нещо срещу тебе и неслучайно „подсъзнателното" на моето „АЗ" предизвика тази халюцинация.

Аз разговарям с часове с теб. Господи, ако имаше такъв инструмент, с който да можеш да видиш цялата ми раздрана и изтерзана душа! Да видиш как съм привързан към теб... Но всичко това е психология, прости. Сега няма ангел, който да отмести меча Аврамов, и съдбовното ще се осъществи. Сега ми позволи най-сетне да се обърна към теб с дребните си последни молби:

а) по-лесно ми е хиляди пъти да умра, отколкото да преживея предстоящия процес: аз просто не зная как ще се овладея... забравил срам и гордост, бих те молил на колене това да не се случва, но това вероятно е вече невъзможно... бих те помолил да ми дадеш възможност да умра преди съда, макар че зная колко строго гледаш на тези неща;

в) ако... сте предрешили смъртната присъда, предварително те моля, заклевам те с всичко скъпо, да замениш разстрела с това сам да изпия отрова в килията си (да ми дадат морфин, за да заспя и да не се събудя). Дайте ми възможност да изживея последните си минути както искам, смилете се. Ти ме познаваш добре и ще ме разбереш: понякога гледам смъртта в лицето с ясен поглед... способен съм на смели постъпки, но понякога съм толкова стъписан, че не усещам в себе си нищо освен пустота... така че ако ми е съдено да умра, моля те за чаша морфин.

с) да ми дадеш възможност да се простя с жена си и сина си преди процеса. Аргументите ми са следните: когато домашните ми разберат какво съм признал, това за тях ще е толкова неочаквано, че могат да сложат край на живота си. Аз трябва някак да ги подготвя. Струва ми се, че това е в интерес на делото и официалната му интерпретация.

Ако ми бъде запазен животът, бих помолил да бъда изпратен в Америка за X години. Аргументите за: бих провел кампания по процесите, бих водил съкрушителна борба против Троцки, бих привлякъл широки слоеве колебаеща се интелигенция, бих бил фактически анти-Троцки и бих работил с голям размах и ентусиазъм. Може да бъде изпратен с мен квалифициран чекист и като допълнителна гаранция да бъде оставена тук жена ми за половин година, докато не докажа как бия Троцки по мутрата...

Но ако съществува дори някакво съмнение, моля да бъда изпратен дори за 25 години на Печора или в Колима, в лагер, където бих организирал университет, институти, картинна галерия, зоо- и фотомузеи. Но честно казано, не се надявам това да е възможно.

Йосиф Висарионович! Ти загуби в мое лице един от най- способните си, наистина предани генерали. Но аз се подготвям душевно да напусна земния път и не изпитвам нито към вас, нито към партията нищо освен огромна и безкрайна любов. Мислено те прегръщам, прощавай навеки и не поменавай с лошо своя нещастен

Н. Бухарин