istoria

 

 

Как се рушат индиански империи

 

Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985

Превод: Румяна Кокаличева

 

Francisco Pizarro um1540Да тръгнем от Франциско Писаро. Докато Кортес трябвало да стане гордостта на фамилията и родителите му още отрано го пратили в университета на Саламанка. то младият Писаро бил изоставен от всички. Той се родил като извънбрачно дете, а в тогавашна Испания това се считало за много по-голям грях от избиванетο на сто души индианци. Бащата, висш офицер, не признал сина си, детето било кръстено на майката — Франциска Гонзалес, но и тя се отрекла от него. Така че за разлика от Кортес Писаро изобщо не бил принуден да ходи на училище, защото трябвало сам да се грижи за хляба си. Той станал свинар (един от по-късните му биографи казал за него, без да подозира комизма на думите си: „Той бил способно и храбро момче и затова не обичал своя занаят"). И понеже Писаро наистина "не обичал своя занаят", скоро избягал в Севиля. Още от времето на първите Колумбови експедиции Севиля била междинното звено между Испания и новооткритите земи. Първото пътешествие на Писаро преминало по обичайния вече ред Севиля — Еспаньола. Остров Еспаньола бил следващото звено, оттам Писаро потеглил за Панама по времето, когато Васко Нунес де Балбоа пресякъл Панамския провлак и открил Тихия океан. Писаро жадно поглъщал всичко, което се отнасяло до по-нататъшните планове на Де Балбоа за поход към „Пиру" — тайнствената златна страна, намираща се южно от Панама.

По същото време до Панама стигнала новината за огромните съкровища на великолепния град Теночтитлан, завоювани много лесно от шепа конкистадори, предвождани от някой си Кортес. „Щом Кортес е могъл да направи това, защо да не мога и аз?" — решил панамският „чифликчия" Писаро и започнал да се готви за поход, който унищожил най-голямата индианска империя в доколумбова Америка. За разлика от Кортес, който бил едноличен предводител и инициатор на завоюването на Мексико, Писаро си потърсил компания. В резултат на това се създало едно общество от хищници, които рано или късно щели да си прегризат гърлата един другиго. Но за това — по-нататък, сега тече първото действие на драмата...

Diego de AlmagroТе били трима, и всичките тръгнали от Панама: Писаро, военният предводител на експедицията и глава на дружеството за ликвидиране на Пиру; мълчаливият, дребен Диего де Алмагро, невежа и жесток войник, но по-почтен и по-изискан от „елита" на тогавашните конкистадори; Алмагро трябвало да се погрижи за наемането на войници и за екипирането на кораби; и третият — отец Бернардо де Луке, хитър, надарен с търговски талант човек, на когото била възложена грижата за финансите. И именно от парите започнала цялата експедиция. Най-напред тримата посъбрали нещо като „акционерен капитал", с който да се захванат за работа. Да не забравим и най-важното — преди тръгването тримата се явили пред нотариус, за да подпишат договор, с който се задължавали да разделят на три всичкото злато и изобщо всичко, намерено от тях в онази неизвестна страна. След което се разделили. Луке останал в Панама, за да се погрижи за попълване на запасите и за да брани интересите на експедицията от испанските колониални учреждения. А другите двама се качили на корабите (средствата, които събрали, им стигнали за купуването на два кораба) и потеглили на път. Но търсенето, откриването и завоюването на Перу продължили много повече от Кортесовата експедиция в Мексико.

Началото на експедицията не предвещавало нищо добро. Най-напред на 14 ноември 1524 г. отплавал Писаро, след няколко дни потеглил и другият кораб, ръководен от Алмагро. Писаро достигнал до река Биру, край бреговете на днешна Колумбия. Но тамошният край представлявал тъжна гледка — блата, комари и тропическа жега. И нито един човек. На всичкото отгоре експедицията била връхлетяна от глад. Накрая Писаро разбрал, че се намира в сериозна опасност и взел решение да слезе на брега, изпращайки кораба до недалечните Бисерни острови за храна. Корабът заминал, а гладът все повече нараствал. Заместникът на Писаро Монтенегро се върнал едва след седем седмици. Мястото, където експедицията го чакала, било наречено Puerto del Hambre („Пристанището на глада"). Около четиридесет човека умрели от гладна смърт...

Но въпреки намалелите сили завоевателите продължили пътя си на юг, без дори да са се срещнали с кораба на Алмагро. Те спрели чак на малък хълмист полуостров, където се виждало индианско селище. По-късно то било наречено Пунта Кемада. Писаро решил да остане в него, защото селото било празно. Но още при първата обиколка на околността отрядът, предвождан от Монтенегро, бил нападнат от индианци и много от войниците били убити. След това индианците изпреварили отстъпващите нашественици и нападнали основния лагер на експедицията. И отново няколко испанци загинали, а Писаро бил ранен на няколко места. Но той успял да намери малко злато и вече можел да се върне в Панама (без дори да се е срещнал с Алмагро). В това време пък Алмагро търсел експедицията на Писаро, освен всичко друго успял отново да завоюва повторно заселената Пунта Кемада, но в битката за селото загубил окото си.

Въпреки това решил да слезе още по на юг. Доплавал чак до устието на една непозната река, която нарекъл Рио Сан Хуан. В устието имало селище на индиански земеделци, които се оказали много по-любезни от северните си събратя. Но понеже не открил и следа от Писаро, Алмагро също решил да се върне „в къщи", в Панама. В крайна сметка двамата конкистадори се срещнали в Чикама. Но неуспехите, мъртвите и ранените не могли да ги спрат. Те намерили доста злато, особено Алмагро, и вече изобщо не се съмнявали, че някъде там, недалеч от Рио Сан Хуан, се намира онази „златна земя". Взели решение Алмагро да се върне в Панама, срещу придобитото злато да получи съгласието на губернатора за нова експедиция и да наеме нови смелчаци. В това време Писаро щял да възстановява силите си в Чикама.

Но в Панама Алмагро не срещнал разбиране по отношение на новоподготвяната експедиция, защото Педрариас Давила — губернатор на Панама, имал свои планове, той се канел да потегли към Никарагуа и не искал да загуби един испанец, който би могъл да се присъедини към неговата експедиция. Освен това резултатите от първия поход на Писаро не били особено блестящи. Но адвокатът на тройното сдружение, патер Луке, не се предавал. Той пожертвал за новата експедиция не само спестяванията си, но и цялото си красноречие, с което в крайна сметка придумал Давила да даде съгласието си за нея. И така на 10 март 1526 г. бил подписан нов договор, според който славата, и най-вече цялата печалба от завоюваните земи отново трябвало да се раздели на три равни части.

Втората експедиция наброявала около 180 човека и отново разполагала с два кораба. Писаро успял да привлече и един отличен мореплавател Бартоломе Руис, кормчия от Андалузия. Този път плаването имало много по-щастливо начало. Двата кораба следвали познатия вече път по устието на Рио Сан Хуан. Там испанците слезли на брега и веднага нападнали най-близкото индианско село, намиращо се край устието на реката. Плячката била великолепна — множеството златни украшения затвърдили у Писаро и Алмагро мнението, че се намират едва ли не на самите граници на „златната империя". Но те много добре разбирали, че 180 изтощени мъже не са достатъчни за осъществяването на големите им планове и експедицията отново се разделила на две — Алмагро трябвало да се върне със златото в Панама, за да вербува нови войници, а Писаро заедно с неколцина свои помощници решил да проучи брега и устието на реката. Вторият кораб начело с кормчията Руис трябвало да продължи пътя на юг. Най-интересно било плаването на Руис. Най-напред той спрял на малкия остров Гальо (около 2° с. ш.), след което продължил още по на юг. По време на плаването Руис видял в морето странно нещо, днес знаем, че това е била перуанска балса — огромен сал, направен от няколко ствола балсово дърво, с малко навесче и четириъгълно платно. Трябва да споменем, че дотогава никъде другаде испанците не били срещали индиански плавателни съдове с платна. Удивените моряци видели на сала около двадесет мъже и жени, облечени в памучни и вълнени дрехи и накичени със злато, сребро и скъпоценни камъни. Огромният сал очевидно карал много товари, предназначени за продажба или размяна. Търговците от чудноватия плавателен съд без страх се качили на испанския кораб и разказали на Руис за великолепната южна земя, от която идват, за двореца на своя вожд, направен от злато, сребро и скъпоценни камъни, за плодородните ниви на тая страна и за големите градове. Двама от тях били от един такъв голям търговски център — Тумбес. Руис помолил няколко души от пътниците на балсата, в това число и търговците от Тумбес, да останат на кораба му и да разкажат на Писаро всичко за своята страна. След това корабът плавал на юг още няколко дни, докато стигнал до мястото, наречено Кабо Пасадо и намиращо се южно от екватора. Така Бартоломе Руис бил първият европеец, преминал екватора в Тихи океан. След десетседмично плаване Руис се върнал от успешната си проучвателна експедиция. И се върнал тъкмо навреме.

Защото хората на Писаро не се чувствали никак добре в крайбрежните джунгли. Измъчвали ги москитите, враждебността на индианците и най-вече гладът. Оптимистичното съобщение на Руис малко подобрило настроението. Експедицията вече имала конкретна цел — Тумбес. Но докато доплават до приказния град, преживели още немалко трудни дни. Най-напред неблагоприятно време ги задържало на остров Гальо и тук се разделили отново. Алмагро пак заминал за Панама да събере нови сили за завоюване на страната, за която сега знаели много повече отколкото преди три години при образуването на тройния завоевателски съюз. Останалите под командването на Писаро зачакали на острова. Минал един месец, втори, запасите привършвали, гладът ги мъчел все повече.

Los 13 de la Isla del GalloА Алмагро, винаги толкова благонадеждният Алмагро, не се връщал. В Панама този път той бил крайно неприязнено приет. Губернаторът не само му попречил да събере нови наемници, но и на него самия забранил да напуска Панама. На остров Гальо бил изпратен кораб на губернатора под командването на капитан Тафур със заповед остатъците от експедицията на Писаро да бъдат върнати в Панама, ако трябва и насила. По-голямата част от чакащите посрещнали Тафур като спасител. Но все още имало и упорити. Тогава Писаро измъкнал огромния си меч от ножницата, прекарал черта в крайбрежния пясък и казал: „Тук е север. Това е пътят към Панама. Който тръгне на север се връща към лишенията и бедността. А тук е юг — там е Пиру със своето злато и съкровища. Изберете пътя си. Аз избирам юг." И прекрачил чертата със същия патос, с който някога Кортес запалил корабите си. Чертата минали също красавецът грък Педро де Кандиа, офицерът Родригес де Виля и други единадесет. И така всички, включително и Писаро, били 14 човека. Това било всичко, което оставало от експедицията — 14 мъже, които се впускали да завладеят най-голямата индианска държава в Америка! Верен на Писаро останал и Бартоломе Руис, който последвал Тафур с кораба си до Панама, за да разкаже за намеренията на Писаро на Луке и особено на Алмагро, от който изцяло зависела по-нататъшната съдба на експедицията.

Корабите на Тафур и Руис отплавали за Панама, а на отчаяните смелчаци на острова оставили само малко ориз. Сега положеното им било още по-безнадеждно. Мъчил ги не само глад, но и страх — та нали отношението към индианците на Гальо било не по-добро, отколкото другаде. Страхът и гладът ги подтиквали да напуснат острова, превръщащ се в техен затвор, но нямали кораб. Накрая построили сал и носени по течението достигнали близкия необитаем остров Горгона. И гордите завоеватели се превърнали в робинзоновци. Направили си прости колиби, преживявали от лов и чакали Алмагро, но той все не пристигал...

Седем месеца прекарал Писаро с тринадесетте си приятели на острова. Накрая след 200 страшни дни от Панама доплавал кораб, изпратен от другите двама члена на триумвирата и командван от Руис. Алмагро и този път не бил на борда.

Тъй като чест за конкистадора е била нечовешката издръжливост, Писаро с шепата свои верни хора и няколко десетки души от групата на Руис веднага потеглил срещу Тауантинсуйо. Тяхна най-близка цел в огромната империя бил приказният град Тумбес.

И след двадесетдневно плаване те достигнали целта си. Тумбес бил основан неотдавна. Принадлежал към тази част на Тауантинсуйо, която била присъединена към империята от предпоследния инка (южните и западните земи на днешен Еквадор). Градът бил целият каменен, а околностите му добре обработени и напоявани. Когато жителите забелязали чудния огромен кораб, изпратили срещу него балса с воини. Но преводачите на Писаро успели да ги убедят, че белите хора идват при тях „като приятели"! Тогава корабът бил посетен от местния курака, който донесъл много дарове, и от случайно пребиваващия в Тумбес представител на Големите уши, принадлежащ към семейството на инките. Писаро посрещнал приятелски члена на императорското семейство, предложил му вино, което много му се усладило, и му подарил желязна брадва. Това било първото желязо, появило се в Тауантинсуйо. Така Тумбес и експедицията на Писаро взаимно се проучвали. Жителите на Тумбес също поканили испанците на гости. Първия ден Писаро изпратил в града двама от своите хора — Алфонсо де Молина и един негър от Панама. Цветът на кожата на двамата Писарови пратеници и великолепните мустаци на Молина направо омагьосали жителите на Тумбес. Мнозина се опитвали да изтрият от лицето на негъра черната боя, и като не им се отдавало, удивлявали се още повече. Растяло уважението към полубожествените пришълци. Но испанците се интересували повече от златото, отколкото от почестите. И заменяли за злато всичко, което имали. Тумбес бил първият истински успех за експедицията на Писаро. От града отнесли не само злато и скъпоценни камъни, но и провизии, и дори живи лами. Отвели и няколко индианци, които Писаро искал да направи свои преводачи. Един от тях — Филипило, по-късно допринесъл особено много за осъществяване плановете на Писаро.

Експедицията се отправила още по на юг. Отминала нос Агухски и стигнала чак до залива Санта. Едва там Руис обърнал кормилото на 180° и заплавал "към дома", в Панама. И така след четири години завършило първо действие от великата авантюра на Писаро.

За пръв път експедицията имала действителни успехи. И въпреки това Панама и нейният нов губернатор Педро де лос Риос ги посрещнали по-скоро с удивление, отколкото с радост. Писаро и сподвижниците му отдавна били считани за загинали. Де лос Риос решително се противопоставил на организирането на нова експедиция. Сега положението било още по-заплетено отколкото в началото. Писаро намерил земята, която търсел, но да я завоюва не смеел и не можел. И отново съвет дал хитрият патер Луке — нека Писаро да отиде при самия крал...

Писаро заедно с рицаря Кандиа, няколко лами и главно с купа индианско злато οт Тумбес се отправил към Испания, в Толедо при Карл V.

Едва стъпил на испанския бряг, Писаро бил арестуван и затворен за някакви стари дългове. Но самият крал, чул за неуморимите конкистадори, заповядал да бъде освободен и го приел на аудиенция. След това Писаро дълги дни разказвал на толедския двор за невероятните си приключения, показал никога невижданите лами, поднесъл златото, но не получил никаква награда. И накрая кралят заминал. Но все пак щастието се усмихнало на конкистадорите. Кралицата, която в отсъствие на Карлос управлявала държавата, на 26 юли 1529 година издала грамота, с която давала право на Писаро, Алмагро, Руис, Кандиа и другите организатори на експедицията да завоюват Перу.

Писаро, приписал на себе си почти всички заслуги, си осигурил предварително най-големия дял от благата — 725 000 мараведи, пожизнена длъжност вицекрал в „Нова Кастилия" (така била наречена още незавоюваната земя) и много други титли: върховен съдия, аделантадо, главнокомандващ на Нова Кастилия и т. н. Алмагро получавал несравнимо по-малко — 300 000 мараведи и губернаторството на град Тумбес, патер Луке бил наречен „пазител на перуанските индианци", и тъй като тази гръмка титла не носела никаква печалба, получил и 1000 дуката годишен доход. Руис получил титлата „Велик кормчия на Южното море", а станалите вече легендарни робинзоновци от остров Горгона били посветени в рицарско звание. И така Писаро отнесъл от Толедо гръмки титли и купища пари, но на хартия, а в действителност не получил нищо, защото парите, за които конкистадорите „можели да имат претенции", трябвало да получат от бъдещите доходи от още незавоюваните земи.

От Толедо Писаро заминал за своето родно Трухийо. В родното му място за тези двадесет години почти нищо не се било променило, но затова пък Писаро се бил променил. Бившият свинар се завръщал със своя собствена свита и с доспехите на рицар от ордена на свети Яго. Това несъмнено бил най-паметният ден от дългата история на града. Свитата носела Писаровия герб, дарен му от краля. На герба бил изобразен индиански град, лама и кораба на Писаро. Приветстван бил от почти непознатите му четирима по-малки братя. Трима от тях, също като него, били извънбрачни деца — от страна на майка му (Франсиска Мартин де Алкантара) и от страна на бащата (Хуан-и-Гонсало). Само последният от братята — Ернандо — бил законен син на полковник Писаро. И четиримата му засвидетелствали братска привързаност и се отправили с него „да завоюват Пиру". Събрал достатъчно хора, Писаро се върнал в Панама.

Но Алмагро, Руис и останалите го посрещнали твърде хладно. Нали уверявал всички и особено Алмагро, че ще получат по равно от благата и високи длъжности, а след това обрал каймака сам. На всичкото отгоре Писаровият брат Ернандо, новак между конкистадорите се отнасял към Алмагро твърде високомерно и с презрение. И минало много време докато отците Еспиноса и Луке, успеят да помирят разсърдените завоеватели.

Едва през януари 1531 година Писаро с двеста човека тръгнал за трети път да завоюва Тауантинсуйо. По-късно експедицията била догонена от два кораба с нови подкрепления — около сто човека предвождани от Ернандо де Сото. А още преди това към експедицията се присъединили и шепа смелчаци, оглавявани от Белалкасар, един от по-късните завоеватели на страната на „златния крал". Но Алмагро, най-първият съратник на Писаро, вече не бил между конкистадорите. След дълго плаване испанските кораби отново достигнали Тумбес. Но какво разочарование! Някой изпреварил испанците. Прекрасният град бил разрушен, златото изчезнало. Оказало се, че Тумбес бил нападнат от индианците, обитаващи недалечния остров Пуна. И така, подготвеното завоюване на Тумбес пропаднало, а заедно с това и очакваната плячка. Разбира се, това съвсем не разпалвало желание към нови авантюри у редовите членове на експедицията. Писаро разумно решил, че експедицията се нуждае от почивка. Отправил се на юг и при устието на река Чира основал първия европейски град в Перу, наречен Сан Мигел. Тук Писаро получил конкретни сведения за владетелите на страната — инките. И което било по-важно — за избухналата гражданска война между двамата претенденти за престола — законния наследник на престола Уаскар и властолюбивия Атауалпа. Уаскар, както знаем, е син на предишния инка Уайна Капак от неговата сестра и съпруга. За разлика от своите предшественици Уайна Капак често бил извън Куско. Негов любим град бил Кито, разположен в най-северните части на Тауантинсуйо. Там в двореца си той държал още няколко жени. Една от тях, дъщеря на вожда на племето кара, му родила син — Атауалпа. Още като юноша Атауалпа проявил военен талант и затова му била определена офицерска кариера. След смъртта на баща си Атауалпа съсредоточил около себе си най-добрите воински части и подготвил „военен дворцов преврат". Най-напред поискал империята да бъде разделена на две части и на северната той да стане инка. Инката Уаскар отхвърлил тези искания. Атауалпа с помощта на военачалниците си Кискис и Чалкучима нанесъл няколко поражения на Уаскар и накрая в решителната битка при река Апуримак го пленил.

Atahualpa Inca XIVСлед това избил всички членове на династията, които останали верни на Уаскар, самия инка хвърлил в затвора и се възкачил на трона му. Атауалпа бил вече новият инка, но много от жителите на обширната Тауантинсуйо продължавали да считат за владетел пленения Уаскар. При това Манко, брат на сваления инка, успял да избяга от Куско и се превърнал в потенциална заплаха за новия инка. И така в момента, когато Атауалпа получил първата вест, че в страната му са нахлули чудни хора с бяла кожа, най-силната от индианските държави за пръв път в своята дълга история била разорена и отслабена от братоубийствената вражда. Писаро, чул за гражданската война и спора между двамата инка, решил да ги използува за своите     цели. На 21 септември 1532 напуснал Сан Мигел, напуснал надеждните си кораби и започнал настъпление към крайбрежните планини. Цялата експедиция не наброявала и 180 човека. При това някои от участниците предпочели да се върнат в Сан Мигел. Благодарение на своята куриерска служба инката получил първите сведения за неканените гости много скоро. Но тъй като белите хора били много непонятни, сведенията за тях били твърде неверни. Например, в едно от съобщенията, уведомяващо инката за „огромните животни" (индианците тогава още нямали специална дума за назоваване на конете), се твърдяло, че тези животни имат крака от сребро. Грешката очевидно е предизвикана от обстоятелството, че конете са били подковани.

Скоро Атауалпа се срещнал лично с испанците. Инката бил наблизо — лекувал се в Кахамарка, прославена с топлите си извори. От Кахамарка при Писаровага експедиция пристигнал вестител, който предал на чудните бели хора, че Атауалпа ги кани да посетят лагера му. Двамата бъдещи съперници си разменили още няколко послания. Писаро изпратил разузнавачи, едва след това сам преминал Андските проходи и на 15 ноември 1532 година, точно осем години след като първата експедиция за „златната страна" напуснала Панама, шепата смелчаци достигнали Кахамарка.

Отначало в лагера на инката Писаро изпратил само няколко посланика, водени от брат му Ернандо и опитния Ернандо де Сото. Владетелят ги приел дружелюбно, нагостил ги, предложил им да се настанят в жилищата в Кахамарка и обещал на следващия ден да се срещне с Писаро — „пратеника на великия задморски крал".

Пратениците на Писаро не донесли добри новини. Според техните думи, накъдето и да насочели погледи, виждали воини, многохилядна войска, охраняваща инката. Около 30 000 хиляди бойци! Но разказали и за прекрасни златни украшения, за прелестните „невести на слънцето", за младия Атауалпа.

Какво да направят? Сравнявайки силите си със силите на инката, водачите на експедицията пресметнали, че на всеки испанец се падат по 150 индиански воини. Тогава Писаро си спомнил за това, което му разказвали в Толедо за пленяването на Монтесума и се решил на същия дързък план.

Сутринта на следващия ден, 16 ноември, Писаро пристъпил към осъществяване на своя план. Триъгълният кахамарски площад, на който испанците трябвало да се срещнат с инката, бил заобиколен от едноетажни здания с широки изходи към площада. В големите зали на тези здания, предоставени на испанците от гостоприемния владетел, Писаро настанил два кавалерийски отряда, единият воден от Де Сото, другият от Писаровия брат Ернандо. Кахамарската крепост заел Педро де Кандиа и настанил в нея двете оръдия — цялата далекобойна артилерия, която имала Писаровата „армада". Пехотата се укрила в останалите здания, обкръжаващи площада, а 20 най-опитни войници останали като лична охрана на Писаро. След това духовният ръководител на експедицията Висенте де Валверде отслужил меса, конкистадорите още веднъж проверили оръжията си и били готови за „приятелско посрещане на инката". Величественият кортеж на владетеля пристигнал в Кахамарка чак вечерта. Отначало се появили няколкостотин слуги, отстраняващи нечистотиите от пътя, по който носели господаря им. Последвали ги разкошно облечените служители на инката, Големите уши, 5000 отбрани бойци — лична охрана на Атауалпа, и накрая божественият син на слънцето, неотдавнашният победител на Уаскар — инката Атауалпа.

Той се спрял насред площада, но испанците никъде не се виждали. Оскърбеният Атауалпа разгневено попитал къде са белите пришълци. И тогава напред излязъл друг герой на тази опасна игра — монахът Валверде. Стоял сам на площада в протритото си, бедно расо, лице в лице с величествения ескорт на инката. В едната ръка с кръст, в другата с библия, той се обърнал с реч към инката. Говорел на нищо неразбиращия Атауалпа за сътворението на света, за Исус Христос, за Света Троица, за папата — божия наместник на земята, и също че са пристигнали със своя командващ дон Франсиско Писаро като посланици на великия и могъщ испански крал, който царува от другата страна на морето. Той искал от инката да се подчини на великия испански крал и да се откаже от своите „езически заблуди". Преводачът Филипо превел на инката дългата реч и той страшно се разгневил. Укорил папата, раздаващ земи, които не му принадлежат, отхвърлил бога на белите хора и показал залязващото слънце, единственият истински бог, който съвсем не е разпъван на кръст и продължава да живее на небето. Отказал да се подчини на белия крал отвъд морето. Накрая инката попитал грозния монах, кой му е дал право да говори така. Валведре безмълвно показал Библията и му я подал. Атауалпа неразбиращо я прелистил и я отблъснал.

John Everett Millais Pizarro seizing the Inca of PeruТогава Писаро дал знак за атака. Педро де Кандиа стрелял с оръдието, испанската пехота затворила изходите на кахамарския площад и започнала клане. Само инката, седящ на златна носилка, според Писаровата заповед никой не можел да докосва. Дори самият Писаро бил ранен, когато спирал меча на един от припряните си войници. И така испанците пленили Атауалпа. Огромната войска, загубила водача си, се разбягала по планините. Три хиляди индианци били избити от испанците, които нямали никакви загуби. Нито един испанец, с изключение на Писаро, не бил ранен.

Вечерта в едно от зданията, обкръжаващи кахамарския площад, сред неприбраните още трупове, Писаро според обещанието си устроил за инката пиршество. Инката приел съдбата си със стоическо спокойствие. Испанците разрешили да се върнат при него свитата му и любимите му жени.

Атауалпа се боял повече от все още живия си брат Уаскар, пазен в недалечната Андрамарка, отколкото от испанците. Страхувал се, че Уаскар ще избяга от затвора си и ще завземе трона в Куско. И щом Атауалпа разбрал, че испанците жадуват повече за злато, отколкото да обърнат неверниците в правата вяра, предложил на Писаро небивала сделка, каквато едва ли някога отново ще бъде сключена. Срещу свободата си той предложил да напълни със злато до височината на вдигната ръка помещението, в което се намирал. Разбира се, Писаро се съгласил. На височината, до която инката достигнал с ръката прекарал през цялото помещение червена черта и дал два месеца срок. Атауалпа изпратил из цялата империя Тауантинсуйо пратеници със заповед отвсякъде да донесат злато. Когато Уаскар узнал за направеното предложение, той изпратил при Писаро собствен посланик с обещание за повече злато срещу възвръщането на престола си. Предложението на Уаскар развълнувало най-вече Атауалпа. Разбирайки за него, издал тайна заповед брат му по бащина линия да бъде убит и заповедта била изпълнена веднага. Уаскар бил удавен.

Докато в Кахамарка се стичали съкровищата на империята, испанците внимателно изследвали завладяната страна. Писаро например, посетил свещения религиозен център на инките Пачакамак.

В това време в Кахамарка пристигнал с дългоочакваното подкрепление Алмагро. Но дългоочакваното подкрепление било вече нежелан участник в дележа на печалбата, а тя възлизала на 60 центнера злато и два пъти повече сребро. Били необходими месеци, за да претопят великолепните златни украшения в златни песо (4,6 грама). Така прекрасните шедьоври на Тауантинсуйо били завинаги погубени за човечеството. Но конкистадорите начело с неграмотните си главатари оценявали и пресмятали по друг начин. Само Франсиско Писаро получил повече от 300 килограма злато! Брат му Ернандо — 143 килограма, Де Coто — 80 килограма. Всеки конник — по 40 и всеки пехотинец — по 20 килограма злато. Кралската една пета за мадридската хазна била повече от тон злато и два и половина тона сребро. Само Алмагро и неговите войници били „лишени" — на всички тях останало „едва" около половин тон злато.

Атауалпа изпълнил своето обещание, събрал несметни златни съкровища и трябвало да получи свобода, но му била отредена смърт, тъй като неговият живот не можел вече да донесе полза на испанците. Писаро съставил съд, който да съди Атауалпа. И тъй като имало обвиняем, той трябвало да бъде в нещо обвинен. И така завоевателите го съдили за това, че „подготвя въстание против испанците" (въпреки, че бил вече в плен), че „лошо се разпореждал с финансите на своята империя (!)" и т. н. Съдът изслушал последното слово на инката, оттеглил се на съвещание и произнесъл присъда. За всички свои престъпления и най-вече за братоубийство Атауалпа бил осъден на смърт. Присъдата била подписана от патер Валверде и от неграмотния някога Писаро. И така инката можел да бъде убит.

The execution of Inca19 август 1533 година. Слънцето току-що е залязло. Кахамарският площад е обкръжен от испански войници с факли в ръце. Присъдата е прочетена публично и едва след това е изведен вързаният Атауалпа. На площада е приготвена голяма клада и на нея трябва да бъде изгорен „идолопоклонникът". И отново, както при първата му среща с испанците, с него говори доминиканецът Валверде. Той за последен път предлага на Атауалпа да се покръсти и приеме вярата — тогава няма да бъде изгорен, а „само" задушен. Атауалпа приема. Покръстват го и тъй като това става в деня на свети Хуан, получава името Хуан де Атауалпа, след което е убит. След няколко часа в лагера се завръща Ернандо де Сото, който трябвало да провери издигнатото обвинение, че инката подготвя въстание и че неговите войски приближават лагера на испанците. Разбира се, Де Сото не срещнал нито един воин от армията на инката.

Така загива последният инка. Но това още не е краят. Хищни грабители, а те са много, плъзват по великата Тауантинсуйо, да търсят още плячка. Писаро стига чак до Куско. Тук братът на убития Уаскар, законният син на Уайна Капак — Манко — се среща със завоевателя. Писаро, който считал, че един нов инка ще му послужи за посредник при ограбването на обширната империя, заповядал Манко да бъде коронован за инка. Но щом Манко поел скиптъра на инка, изчезнал от Куско и се отправил на изток в планините да събира сили за борба против завоевателите.

А самоуверените и самодоволни завоеватели обхождали дворците, светилищата и гробниците на Куско, търсейки нови и нови съкровища. Така бил разграбен и златният храм Инти — на бога на слънцето. Опустошавайки Куско конкистадорите се разпръснали по огромната страна.

Манко, продължителят на династията, се борил срещу белите завоеватели още много месеци, но нищо не успял да промени. Белите завоеватели станали господари на Тауантинсуйо. Сега те можели да събират плодовете на своите усилия. И действително събирали... Не без удоволствие много историци, поборници за справедливост, отбелязват възмездието за проливаната кръв през тези десет години на търсене и завоюване на златната империя. Нито един от конкистадорите не умрял от естествена смърт, нито един не употребил своите приказни богатства. Последните действия от конкистадорската авантюра за завладяване на Тауантинсуйо били най-жестоки... Пръв в бой с въстаналите индианци паднал Хуан Писаро. Диего де Алмагро се отправил за Чили, за страната на арауканите.

Връщайки се от Чили, Алмагро завладява за известно време Куско, но в средата на 1538 година, най-жестокият от семейство Писаро, Ернандо, предателски залавя и осъжда на смърт стареца (по това време Алмагро бил почти на 70 години). Отначало бил удушен в тъмницата, а след това публично обезглавили трупа му.

Достопочтеният монах Висенте де Валверде, вече епископ на Куско, мъжът, който осветил всички престъпления на авантюристите, бил убит на остров Пуна. Жестокият и честолюбив Ернандо Писаро трябвало да се яви в Испания пред краля, за да отговаря на обвиненията, отправени срещу него от привържениците на Алмагро, и въпреки огромните подкупи, които раздавал с пълни шепи, бил осъден на затвор и прекарал повече от 20 години в крепостта Медина дел Кампо. Останали още последните трима Писаро — Мартин, Франсиско и Гонсало. Гонсало опитал откривателското си щастие някъде при Амазонка. Мартин и „маркиз" Писаро, наместник на Перу, прекарали по-голямата част от живота си в Лима.

Несправедливостите, причинени на Алмагро и неговите последователи, не останали без отзвук. На 26 юли 1541 година в дома на Писаро проникнали синът на Алмагро — Диего, неговият най-близък приятел дон Де Нада и още няколко заговорници. В завързалата се схватка те надделели и убили най-напред Мартин, а след това и завоевателя на Перу Франсиско Писаро. Заговорниците заровили труповете и същата нощ изнесли от двореца намереното там злато.

Asesinato de Francisco PizarroНо и младият Диего де Алмагро, убиец на убийците на своя баща, не избегнал страшната въртележка на смъртта. Бил хванат от новия кралски пратеник — Вака де Кастро и екзекутиран за „метеж против кралството". А след това бил тържествено погребан до баща си.

И така останал само един — Гонсало Писаро, стремящ се да добие пълна власт над страната, която заедно със своите братя открил и завоювал. Разгоряла се нова междуособна война, в която участвали няколко враждуващи страни. Победил Писаро със своя помощник Карвахал, необикновено надарен военачалник. В края на 1544 година Гонсало тържествено влязъл в Лима и веднага осъдил на смърт всички свои неприятели. Оставал му само един противник — вицекралят на Перу Бласко Нунес (за нас той е интересен с това, че се е стараел да облекчи жестоката съдба на индианците). Нунес се изтеглил от Лима в планините. Там остатъците or войската му били настигнати от пълководеца на Писаро Франсиско де Карвахал и вицекралят бил убит. Последният от братята завоеватели станал накрая господар на цялата огромна територия на бившата империя на инките. От Еквадор до северната част на Чили заселниците признавали един владетел — Гонсало. По море също — в Тихия океан неотменно господствала флотилията от кораби на Гонсало. Неговите хора открили в Чукисака (Потоси) ново, необикновено богато находище на сребро и разработили там рудници. Чукисакското сребро всекидневно течало към съкровищниците на Гонсало в Лима. Накрая Писаро разпространил своята власт и над Панама, единствената междинна станция на пътя от Европа за западната част на Южна Америка. А неговият адмирал Уинохосо завладял още и главното пристанище на Панама — селището Номбре-де-Диос.

Мощта на империята си, в действителност почти независеща от Испания, Гонсало Писаро показвал и с блясъка на двора си в Лима.

Сега вече над Испания била надвиснала действителна опасност. Гонсало Писаро бил безспорен владетел на цялата западна част на Южна Америка и нейната врата — Панама. Наистина, той дал на испанския крал клетва за вярност, но Карвахал, главният съветник и помощник на Писаро и мъж с широк политически поглед, го подтиквал да се провъзгласи за крал на Перу и да прекъсне всякакви отношения с Испания. В това време в Парагвай капитан Ирала се обявил срещу Испания. Цяла Южна Америка била отново в пламъци, пламъци, подклаждани от един-единствен стремеж — да се владеят и грабят индианците без намесата на испанската корона, само за своя сметка. Кралският двор прекрасно разбирал опасността от подобно развитие на събитията. Разбирал също, че по военен път едва ли ще му се отдаде да сломи мощта на Писаро, затова „Съветът по работите в Индия" решил да изпрати в Южна Америка не войници, а един обикновен и никому неизвестен свещеник Педро де да Гаска, който с дипломатическа ловкост успял да осъществи неотдалото се на вицекраля Нунес. Огромната мощ на Писаро постепенно отслабвала. И един ден Гонсало Писаро се озовал сам, напуснат от всички с изключение на Карвахал и няколко последни привърженици. И сам се предал на Гаска.

Тогава свещеникът престанал да проповядва и започнал да заповядва. И първата заповед, която издал, гласяла: Смърт за Гонсало Писаро. Още на следващия ден Писаро и верният му, приятел Карвахал били екзекутирани. Гаска разпоредил главата на Писаро да бъде сложена в дървена клетка с опозоряващ надпис на главния площад в Лима. Дворецът, в който Писаро живеел, бил разрушен, мястото посипано със сол и издигнат стълб с надпис, че там се е намирал домът на „предателя на Испания" Гонсало Писаро. И така пред очите на учудените индианци най-напред братята Писаро, Алмагро и приятелите му, почтени отци, монаси, маркизи и вицекрале се избивали взаимно, докато накрая от тези, които подготвили и осъществили завладяването на Перу не останал нито един.

Това вече е краят на историята за завоевателите и завоюването на Тауантинсуйо. Но какво станало с индианците? Какво станало с инките? Кръвните роднини и потомци на дописаровите инки живели в Перу още дълги години. След Атауалпа на престола се възкачвали още няколко инки, повечето от които продължавали в източната част на страната борбата против испанските завоеватели.

Съпротивата на перуанските индианци била окончателно сломена от жестокия вицекрал Франсиско де Толедо. В 1572 година, когато индианските войски били напълно унищожени, Толедо се постарал да изтреби и последните останали живи членове на династията на инките. Около 40 представители на рода на инките били изпратени в изгнание и скоро умрели, а последният инкски владетел Тупак Амару бил екзекутиран. И точно името на последния инка — Тупак Амару срещаме в цялата следколумбовска история на андските земи. Неговото име приема всеки вожд на индианско въстание, но за това ще разкажем на друго място.