istoria

 

 

Тауантинсуйо - империята на инките

 

Мирослав Стингъл, Индианци без томахавки, С., 1985

Превод: Румяна Кокаличева

 

ViracochaТауантинсуйо! Приказна страна, златисто чудо, чудо на организацията и реда, на социалната справедливост, олицетворение на великолепните организаторски способности на индианците – това е индианския Юг – легендарната империя на инките.

Още в началото сме длъжни да кажем, че инките не са племе или народ. „Инка” означава преди всичко владетелят на тази империя. В страната са живели и много други привилегировани членове на т. нар. Capac aullu , близки роднини на инка, имащи общи предци, произхождащи от царствения род.

Земята на инките – Тауантинсуйо – е била разположена в югозападната част на Южна Америка, в областта на Андите, пронизана като от огромен гръбнак от тези планини. И в началото на нашия разказ за инките веднага трябва да дадем отговор на един въпрос – какво е това Тауантинсуйо, „Земя на четири части”? Името и подсказва, че открай време империята е била разделена на четири части – провинции, които вероятно не са били еднакво големи. От незапомнени времена сърцето на Тауантинсуйо е бил град Куско, а на юг, север, запад и изток от него се намирали четирите провинции. Най-голямата от тях – Коласуйо – е била разположена в класическата културна област на Андите, около езерото Титикака. Към нея са спадали днешна Боливия, Северно Чили и част от Аржентина. Втората провинция – Кунтисуйо, се намирала на югозапад от Куско. Територията на третата провинция – Чинчасуйо е обхващала северната част на Перу и цял Еквадор. Четвъртата провинция  - Антисуйо, се намирала на изток и обхващала и източните склонове на Андите.

Разделянето на империята на четири части било приписвано на един от от най-старите инки Пачакути Инка Йупанки. По негово време все още е било възможно територията на неголямата държава  да бъде разделена правилно и справедливо. В по-късни времена това би било трудно осъществимо, защото по времето на своя разцвет Тауантинсуйо е заемала площ от 950 000 км2 , с население над 7 милиона души.

Инките не са ни оставили книги, защото са използвали възловото писмо кипу, което не съдържа никакви исторически данни за своя произход. Но тук на помощ ни идват преданията и митовете, прекрасните легенди, които разказват как е възникнал светът и хората в него и откъде са дошли първите божествени инки.

Всичко според тях е станало така:

Божественото слънце с жалост наблюдавало как живеят хората на земята – като диви животни, че и още по-лошо. Даже не го почитали – него, златното слънце. И ето, веднъж на слънцето му станало много мъчно за хората. И им изпратило на земята своите деца. Сина си Манко Капак и дъщеря си Мама Окло. Те обаче не знаели при кого трябва да отидат. Затова слънцето им дало една пръчка от чисто злато и им заръчало да вървят натам, накъдето ги води златната пръчка. И където успеята я забият без усилие, точно там трябвало да се заселят.  Слезли Манко Капак и Мама Окло в езерото Титикака, излезли от водите му и тръгнали на път. Тръгнали на север и често се опитвали да забият златната пръчка в земята, но земята не ги искала. Чак докато стигнали в долината, наречена Куско /”Пъпът”/. Там отново се опитали да забият пръчката и този път тя влязла в земята леко и надълбоко.

manko kapakТогава Манко Капак казал на сестра си, която му била и жена: „Виж, нашият баща, богът – слънце, иска да останем в тази долина, да се заселим тук, да заживеем и така да изпълним божествената му воля.” Така те основали град, който нарекли на долината Куско. А на хората, които живеели там, им дали религия, закони и ред. Манко Капак научил мъжете да обработват земята и да добиват редки метали. Мама Окло научила жените да тъкат платове и да водят домакинство.  Те застанали начело на държавата, която били създали, като инка и неговата съпруга...

Така разказват легендите. Те са много. Но всички казват, че основател на империята на инките бил Манко Капак, който за доказателство на божествения си произход се наричал „инка”, и че неговата жена била Мама Окло, която също като своите приемнички ила наричана на кечуа соуа /”кралица”/. За своя брат тя била и законна съпруга.  По този начин династията на инките водела своя произход направо от божественото слънце.  Поради строгата забрана на извънродовите бракове династията на инките не се разраснала много.  По времето, когато дошли първите испанци, целият род, заедно с близките роднини, наброявал 518 души.  С изключение на първия инка, всички останали са исторически личности. Приемниците на Манко Капак са:

 

2 инка Синчи Рока                              - жена му Мама Кока;
3 инка Льоке Йопанки                           - Мама Кава;
4 инка Майта Капак                             - Мама Тукукарай;
5 инка Капак Йупанки                           - Курихипси;
6 инка Инка Рока                               - Мама Микай;
7 инка Йауар Уакак                             - Мама  Чикийа;
8 инка Виракоча Инка                           - Мама Рондокайа;
9 инка Пачакути Инка Йупанки                  - Мама Анакуарки;
10 инка Тупак Инка Йупанки                    - Мама Окло ІІ;
11 инка Уайна Капак                            - Арауна Окло;
12 инка Уаскар                                  - Чукуй Уйпа.

 

Тринадесетият, последен и незаконен инка бил нещастният Атауалпа. След неговата смърт, вече по времето на испанците, на трона се възкачили и други инки, последният от които бил Тупак Амару І. Но властта на последните инки, които управлявали непокорените земи в Източните Анди, след падането на Тауантинсуйо, била много ограничена, затова не можем да ги смятаме за истински инки.

За доколумбовата история на андската област имаме много по-малко сведения, отколкото за историята на Мексико. За Манко Капак се знае само това, че е основал в долината Куско малка държава.  Възникването й се датира някъде към средата на ХІІ в.

Преданието разказва, че когато Манко умрял, се превърнал  в камък, който потомците пазели като най-скъпа реликва.

Вторият инка – Синчи Рока, укрепил вътрешно своята държава и предприел първите завоевания. Те били насочени на юг, към езерото Титикака. Покоряването на тези територии продължили и при третия, четвъртия и петия инка. Шестият инка – инка Рока, променил посоката на военното настъпление и се опитал да покори областта на тропическите джунгли, североизточно от Куско. Но едва седмият инка – Йауар Уакак, поставил истинското начало на разширението на империята. Първоначално той създал малка, но отлично обучена, професионална армия, която под командването на двама много талантливи пълководци – Апо Майтах и Викакирао, покорила много държави – съседи на Куско.

Приемникът на Йауар Уакак бил Виракоча Инка. С помощта на споменатите вече пълководци той успял да покори окончателно племената, говорещи аймара. И докато инките водели война край езерото Титикака, в съседство с Куско се повела война на живот и смърт между двете най-силни държави по онова време -  в единия лагер било племето чанки, а в другия кечуа. В резултат на това голяма част от кечуа попаднали под властта на инка. Пълководците на инка разбрали, че сега им се предоставя възможност за лесна плячка и принудили онази част от племето кечуа, която не била под тяхно владичество, да се присъедини към Тауантинсуйо. Този факт имал изключително значение за по-нататъшната история на инките. Малобройното племе кечуа говорело на език, който поради своите преимущества и най-вече поради богатия си речник инките приели за свой. И с характерната за тях последователност и методичност започнали да го въвеждат не само сред съплеменниците си, но и в цялата империя.  Това станало някъде в началото на ХV в. А след сто години на кечуа говорела вече огромна част от населението на Тауантинсуйо.

Племенният съюз на чанки, който нанесъл смъртоносния удар на държавата на кечуа, решил да унищожи и най-силната си съперница в перуанската област – империята на инките. През 1437 г. /това е първата точна датировка в историята на инките/ войските на чанки започнали атаката си. Те побеждавали един след друг отрядите на инките и скоро били пред портите на Куско. Изглеждало, че градът, а заедно с него и империята, вече били пред гибелта си. Виракоча Инка заедно със сина си Уркон и със своите близки избягал от Куско и се скрил в една от своите планински крепости. Но градът не се предал. В него останали двамата вече много стари генерали, които заедно с другите двама синове на Виракоча Инка, Йупанки и Рока, отбранявали града. По-късно Йупанки поел върховното командване на войските на столицата.

Чанки започнали да щурмуват града. Но защитниците на Куско показали чудеса от храброст, атаките на врага непрекъснато отслабвали. Изневиделица войските на чанки били нападнати от специален отряд на инките и били унищожени за кратко време.

Инките отмъстили по ужасяващ начин на своите най-опасни врагове. Заловените чанки били одирани живи. А след това кожите им били пълнени със слама и пепел и били  поставяни в „Музея на воинската слава” в Куско.

И след като държавата на кечуа „доброволно” се вляла в империята, а чанки били разгромени, на пътя на инките не стояли никакви прегради. Настъпили и вътрешни промени. След смъртта на Виракоча Инка на трона се възкачил малодушния му син Уркон. Но брат му Йупанки, победителят на чанки, извършил дворцов преврат и с помощта на военачалниците си завзел властта изцяло , като бил коронован за нов, девети инка на Тауантинсуйо и приел името Пачакути Инка Йупанки.

С редица организационни мероприятия Пачакути Инка Йупанки укрепил силата на империята. А неговият син Тупак Инка Йупанки /владетел от 1471 г./ разширил много границите на Тауантинсуйо. Най-напред той предприел поход на север към областта Кита. На връщане от там нахлул в империята Чиму и за кратко време завоювал цялата й обширна територия. Завладяването на Чиму осигурила на инките излаз на море. Постепенно те завладели цялото перуанско крайбрежие, речните крайбрежни долини и богатите градове и разрушили Чан-Чан, някогашната столица на империята Чиму, като наказание за това, че жителите на града отказали да приемат „слънчевата религия” на инките.

Скоро след завръщането си в Куско Тупак Инка Йупанки започнал да готви нов поход – най-голямата военна операция, реализирана изобщо в доколумбова Америка. С огромна армия той тръгнал през територията на днешна Боливия към северните области на днешна Аржентина, прекосил отново Андите и навлязъл в безводната пустиня Атакама в северно Чили. След това продължил около 1000 км на юг по територията на днешно Чили, докато стигнал до река Мауле.

Едва тук бил спрян от мъжествената съпротива на чилийските араукани.

415px Inca expansionКогато през 1493 г. Тупак Инка Йупанки умрял, завещал на сина си Уайна Капак империя, която нямала равна на себе си в цяла Америка. Разстоянието между северната и южната й граница било около 5000 км. Уайна Капак довършил делото но баща си, като покорил племената от джунглите на Монтаня и могъщото племе чиригуани, което през ХVІ в. нападнало югоизточните граници на империята. Уайна Капак трябвало също така да се погрижи за вътрешното състояние на необятната империя.

Естествено завоюването на толкова много територии изисквало изграждането на могъща военна сила. В действителност обаче Тауантинсуйо притежавало само един-единствен професионален военен отряд – личната гвардия на инка. Останалата армия се набирала само по време на война. Всеки отделен айлю /род/ образувал свой отряд, от тези отряди се създавали по-големи войскови единици  в провинциалните градове. Военната повинност се отнасяла за всеки един мъж. Дисциплината била много строга. Войник, който се отклонявал по време на поход бил заплашван от смъртно наказание.

Много от своите победи инките постигнали благодарение на многочислените си армии. Да си представим само какво впечатление са правели безкрайните редици на полковете им у неприятелите на империята, които при това обикновено били много по-слаби. Но ако враговете все пак издържали на ужасяващата гледка, на помощ идвало другото „психологическо” оръжие на инките – шумът. Цялата тая многохилядна армия започвала да крещи с пълно гърло срещу неприятеля , да ругае, да тръби с раковини. И ако това не стряскало враговете, започвал същинския бой. Първи стреляли въоръжените с лъкове стрелци  - техните отряди били съставени от членове на покорени племена от джунглите. След това враговете били обсипвани с камъни от прашкарите, а накрая атакувала пехотата, въоръжена с копия и макани. Така че изхода на битката зависел от непосредствения ръкопашен бой.  От историческата победа над чанки през 1437 г. инките не претърпели нито едно сериозно поражение в битка.  Основната причина за това била многочислеността на войската им, благодарение на която в ръкопашния бой често срещу един неприятелски войник се изправяли по десетина бойци на Тауантинсуйо.

Пленените военачалници от вражеската армия инките убивали по странен начин – хвърляли ги в подземията на затвора в Куско, където имало отровни змии. Останалите обикновени военнопленници не били заплашени от нищо. Първоначално те били довеждани в Куско, където пред храма на Златното слънце били принудени да легнат на земята, а синът на слънцето – инка, стъпвал на шиите им. След това пленниците били освобождавани и можели да се върнат в родината си, присъединена вече към земите на империята. От тук насетне те не били вече врагове на инките, а граждани на държавата с всички права и задължения, произтичащи от това.

От времето на Пачакути Инка Йупанки Тауантинсуйо единствена от доколумбовите държави в Америка, провеждала колонизаторска политика, която е едно от най-силните доказателства за организационния талант на владетелите на империята. Последствията от тази политика и до днес определят националните отношения в андските републики. Като начало във всяка новозавоювана територия се въвеждал езикът кечуа, който ставал единствен официален език. Същевременно с това се осъществявала и подмяна на населението. В новоприсъединените към империята области били изпращани говорещи кечуа хора от територии, които са били дълго време в състава на Тауантинсуйо. Колонистите, наричани matimae, познавали икономическите и административни основи но империята и моментално им се подчинявали в новата си родина. Така тези земи бързо губели облика си на новозавоювани области и ставали пълноценни части на империята, които изцяло се включвали в стопанския и държавния живот на Тауантинсуйо. Често първоначалното население на тези области било преселвано във вътрешността на държавата и в новото си обкръжение по-бързо се приспособявало към жизнения ритъм на империята. Тази системна политика  укрепвала единството на държавата и разширявала непрестанно нейните граници. Десетки съвсем различни в езиково и културно отношение индиански племена се превръщали в пълноправни граждани на Тауантинсуйо, с общи нрави и обичаи и общ език. По време на идването на първите европейци вече всеки четвърти американски индианец говорел на кечуа.  И до днес този език е най-разпространеният индиански език в Америка. В Перу, Боливия, Еквадор, в северна Аржентина, Северно Чили все още се говори на кечуа. Но да се върнем при Уайна Капак, последният инка, управлявал в Тауантинсуйо преди идването на испанците. През тридесет и четирите години на своето управление той укрепил много вътрешната мощ на империята.  Но през 1527 г. внезапно умрял /в северните територии избухнала ужасна епидемия от чума/, без да е определил кой от синовете му ще бъде негов наследник. В такъв случай тронът се падал на най-големия му законен син – Уаскар.

Уаскар бил коронясан в Куско от върховния жрец, но един от доведените му братя, властолюбивият Атауалпа, който по това време управлявал областта Кита, решил да използва внезапната смърт на баща си за свои цели. Затова той заявил, че когато баща му умирал, пожелал да разделят империята на две части – северна и южна, защото една толкова голяма държава не можела да бъде ръководена от едно място. И в северната половина той уж бил наредил да управлява Атауалпа. Така по времето, когато конкистадорите точели мечовете си в Куба и Панама и търсели път към легендарните златни съкровища на също тъй легендарните империи, най-силната от тях била разтърсвана от противоречия, които се превърнали в братоубийствена война. Победител от нея излязъл Атауалпа, на служба при когото били най-добрите пълководци и войските, създадени още от Уйна Капак. Дори и прекратяването на войната не върнало на империята предишната и мощ и стабилност.

Каква структура имала държавата на инките?

Основна клетка на огромна „пчелоподобна” империя бил родът – айлю, който обаче по времето на последните инки вече имал териториална, а не роднинска основа. Всеки айлю обработвал съвместно определена част от земите, във всеки град или селище имало по няколко рода.  Няколко села образували окръг, управляван от назначен от инка чиновник – курака. Всяка от четирите провинции на империята имала по няколко окръга.

Редовият работещ жител на империята, наречен хатунруна, бил свързан цял живот със своя айлю – там обработвал земята, оттам го изпращали на война. Освен това в айлю се извършвали основните религиозни обреди, вероятно в древните родови светилища – уака. Мъжът бил задължен да се ожени, и то по възможност за момиче от своя айлю. От общия дял земя всеки мъж получавал строго определена и постоянна част, наречена тупу. За всяко новородено момче семейството получавало още едно тупу, за момиче – половин тупу. Земята като цяло била разделена на три части – първата принадлежала на божественото слънце и реколтата от нея служела за прехрана на жреците и за жертвоприношения, втората част принадлежала на държавата и на инка, а третата – на народа.

Основната растителна култура, отглеждана от айлю, била царевицата – сара, в по-неплодородните райони – картофите /папа/, освен това бобовите растения /терви/, чушките /рекото/   и т.н. Най-одомашненото животно в тези области – ламата, не било подходящо за земеделски работи и хората ги извършвали сами.

Обработката на земята започвала през август. Всички земеделски работи били откривани от самия инка със златна мотика на императорската нива в Куско. Понеже в доколумбова Америка плугът не бил известен, индианците използвали за копаене пръчки, дълги колкото ръста на възрастен човек. Земята, разрохкана от мъжете, продължавали да копаят с мотики жените.

В Андите често не достигала вода. Затова съществувала сравнително добра система от напоителни канали. И до днес в Куско са запазени останките от огромен резервоар за вода, с който се напоявало на големи разстояния.

Индианците се борели със сушата и с помощта на т.нар. висящи тераси. В планинската част на Перу почти нямало големи равнини, подходящи за земеделие. Затова индианците били принудени да си правят ниви по склоновете на речните долини. Те ги издълбавали стъпало по стъпало, подсигурявали ги с каменни зидове, за да не ги отнасят силните дъждове и едва след това ги обработвали. Изследователите смятат, че правенето на тези тераси е било предварително проектирано от имперските служители  и че империята сама го е организирала. В Тауантинсуйо обработването на земята било първото задължение на всеки обикновен човек.

Освен това и отглеждането на ламите е било общо организирано. Стадата също били разделени между трима основни собственика – слънцето, инка и народа. Основното трудово задължение на жените било преденето и тъкането на платове. Така с всяка измината година милиони хора, трудейки се, умножавали богатствата на огромната държава.

Отличната държавна организация ръководела и складирането и разпределението на земеделските изделия. Във всяка провинция имало по два огромни склада – „божествен”  и „държавен”. От държавните складове били отпускани облекла и храна за чиновниците, войската, строителите на пътища, крепости, за приближените на инка. От божествените складове снабдявали многобройните жреци. Но когато настъпвал глад или природни бедствия тези складове се отваряли и помагали на народа да оцелее.

Основните задължения на огромна част от работещото население се състояли  в дейност в полза на империята. И понеже тогава не съществували пари, редовият жител на държавата уреждал данъчните си повинности към нея или със земеделски труд, или със служба в армията, или пък чрез т.нар. мита. Мита е едно от най-важните изобретения на империята на инките. Това било задължение на населението да работи на важни за държавата строежи, или пък в държавните мини /не повече от месец/, или пък да извършва друга работа в полза на държавата. Мита давало възможност за няколко дни на най-важните строежи да се събират десетки хиляди хора. По този начин с невероятно темпо били построени множество дворци, светилища, водопроводи, канали, мостове, пътища и огромни крепости. Например запазени са сведения, че крепостта Саксауаман край Куско е строена от тридесет хиляди работници наведнъж.

Който не можел да работи – болни, вдовици, получавал от държавата всичко , което му е било необходимо – и най-вече храна и дрехи.

Народът в империята бил разделен на дванадесет възрастови категории. Хората над шестдесет години били освободени от всякаква работа, хората над петдесет години работели много по-малко от младите. Така всички граждани на Тауантинсуйо всъщност били еднакво богати или еднакво бедни. Нямало пари, нямало частна собственост на земя. По този начин голямата инкска общност давала и вземала всичко на своите членове. Нямало просяци, не съществували алчност, егоизъм и завист. Дали европейските утописти не са си представяли така своята идеална държава?

Начело на империята стоял инка, наричан още „сапа”  /”Единствен”/. Той бил пряк потомък на божественото слънце и сам бил бог. От тук идва и другото му наименование Интип Кури /”Син на слънцето”/. Той избирал своя приемник измежду синовете си. Не винаги такъв ставал първородният син. Докато новият инка заемел поста си, той бил обучаван от кръг от учени, които го „подготвяли за професията му”. След това той полагал нещо като „държавен зрелостен изпит”. Ако трябвало вече да поеме управлението, той прекарвал три дни в усамотен пост, след което следвала тържествената коронация. Короната на инките се наричала лауту и представлявала нещо като венец от  пъстри вълнени шнурове, намотани няколко пъти около главата му. Инка имал и златен, половинметров жезъл, украсен от три пера от много рядката планинска птица коракеке. Владетелят седял на нисък трон, направен от рядко червено дърво. Когато приемал гости, бил отделен от тях със завеса. Много рядко тя се вдигала и едва тогава посетителят можел да застане лице в лице със самия инка.

407px Tupa inca tunicИнка носел дрехи, приличащи на тези на поданиците му, но от много по-красиви платове, изтъкани от „невестите на слънцето”. Той не обличал една и съща дреха два пъти. Храната му се поднасяла в златни блюда, а това, което не можел да изяде, било тържествено изгаряно от жреците.

Някои инка, особено Тупак Инка Йупанки, пътували много. Императорската каляска била дървена носилка, украсена със злато. Обслужвал я специален отряд – носачите винаги били от племето рукана и се обличали в сини прави дрехи. Както вече знаем, инка имал една-единствена жена – койа, която била собствената му сестра.

Когато инка умирал, тялото му било мумифицирано, а мумията поставяна в двореца, който бил основното му седалище. От този момент дворецът се превръщал в светиня и новият инка си построявал друг дворец. Мумията била поставяна на специален трон. До трона стояла златна статуя на инка в естествен ръст. Естествено златните статуи били най-примамливата плячка за конкистадорите. Но се изгубили и мумиите на инките. В една хроника намираме сведения, че в средата на ХVІ век мумията на Уайна Капак, двама негови предшественици и жените им били намерени, но по заповед на губернатора били закопани край стените на болницата в Лима.

Инка бил абсолютен господар на живота в империята. Той бил жив бог, върховен законодател и военачалник. Притежавал всички права, цялата мощ и слава. Но за разлика от други земни господари, се опитвали да бъдат добри, мъдри и справедливи синове на земята си.

Към управляващата каста освен инка спадали още и други привилегировани групи от населението на Тауантинсуйо. На първо място стояли прочутите pakayoq /”Големите уши”/, които били кръвни роднини на инка – членове на императорския род. Повечето от тях живеели в Куско и заемали високи постове, освен другите и най-важния пост в Тауантинсуйо – длъжността на върховен жрец. Към тях спадали и четиримата управители на провинциите  - апо. Белег на принадлежността им към семейството на инка били големите ушни висулки. По – нисши представители на управляващата прослойка били курака. Те служели за посредници между инка и народа. Курака се различавали по броя на хората, които управлявали, например най-високо звание имал хоно курака – господар на десет хиляди, а най-ниско – пакака курака – господар на сто човека. Курака не само управлявали живота и производителната дейност на своите подчинени, но и редовно провеждали преброяването им и всяка година изпращали в Куско точни сведения за числеността на поданиците на инка, записвани чрез кипу.

Следователно в империята на инките аристокрацията имала своите функции. Високото обществено положение се унаследявало, но то не донасяло само права и имот, а на първо място задължавало члена на привилегированата група да изпълнява определени държавни задачи. Освен това съществували и помощници на курака, които ръководели десет и петдесет човека, те били избирани от самия курака.

Седалището на инка, на повечето от Големите уши и на голяма част от курака бил Куско, „пъпът на света”. Вероятно сто години преди появата на Писаро и войниците му градът е бил преустройван. Така че не знаем как е изглеждал много преди това. Преустройството на града се приписва на десетия инка Тупак Инка Йупанки, който на основата на мита събрал на строежите повече от двадесет хиляди души. От това време датират и сведенията за първите социални бунтове при индианците.

511px Braun Cusco UBHDШест хиляди души ежедневно пренасяли огромните каменни блокове от каменоломните до Куско. Един ден някакъв блок се откъснал и пребил четиристотин работници. Тогава останалите се разбунтували и убили организаторите на транспорта.

Но въпреки трудностите преустройството, макар и по-късно, било довършено. Как изглеждало Куско, видяно от очите на първите европейци? Перуанците оприличавали столицата си с тялото на пума, защото почитали пумата заради храбростта и силата й. Главата на пумата била крепостта Саксауаман, а опашката – кварталът Пумап Купан. Куско се деляло на две доста различни части: Анан Куско /Горно Куско/ и Урин Куско /Долно Куско/.

Центърът на града се намирал в Урин Куско край централния площад с приятното име Уакапата /”Площад на радостта”/. От Площада на радостта в четирите посоки на света излизали шосета, свързващи Куско, „Пъпът на света”, с четирите световни посоки, т.е. с четирите провинции на империята. Когато дошли испанците, край площада се намирали няколко дворци на инка, превърнати в светилища – дворецът на осмия инка Виракоча Инка, широк 30 м и дълъг 160 м, дворецът на Тупак Инка Йупанки, и дворецът на последния законен инка Уаскар, в който се намъкнал самозванецът Атауалпа.

Но дворците не били истинската гордост на Куско, това бил великолепният комплекс от храмове, наречен Куриканча /”Златен двор”/. Той бил построен на мястото, където някога първият инка Манко Капак бил издигнал храм на слънцето и на неговия бог Инти. Очевидно храмът бил предназначен само за инка, който бил пряк потомък на слънцето. Вътрешността му била цялата от злато. На западната страна стояло изображение на Инти от чисто злато, украсено с огромни смарагди. Изображението – няколкометров златен диск – било поставено така, че да го докосват първите лъчи на изгряващото слънце. Прозорците и вратите на храма също били украсени със скъпоценни камъни. Вътрешните стени били облицовани със златни листове. Външните контури на храма също били очертани със златна рамка. Таванът на светилището бил покрит с дърворезба, а на земята лежали златоткани килими. Край стените стояли ковчежета, в които имало царевица, отгледана на императорската нива от самия инка. Всички обредни предмети, вази, купи и прочее неща били от чисто злато. Нищо чудно, че когато испанските завоеватели нахлули в храма на Инти, не могли да повярват на очите си.

До храма на слънцето се намирали няколко други светилища  - в чест на гръмотевиците и мълниите, на дъгата, на планетата Венера и на Мама Кили – луната. Навсякъде по земята луната е свързана с жените и женските божества, и тук светилището на Мама Кили било предназначено за императрицата – съпругата на инка. Друга жена не можела да влезе там. В светилището на сребърната луна се намирали мумиите на умрелите жени на инка. Цялото светилище било направено от сребро. Храмът на Инти и останалите светилища, образували вътрешната част на Златния двор и били наричани Интипампа /”Слънчево поле”/.

Трябва да отбележим още, че през 1534 г. в този великолепен град са живели около 2000 души. И до днес привличат вниманието развалините на огромната крепост Саксауаман, която е била нещо като специална обсерватория за наблюдения на слънчевото равноденствие, и руините на Йачауаси, специално училище за възпитаване на децата на аристокрацията.

1024px Sacsahuaman wall2

 Стените на Саксауаман. Снимка: Håkan Svensson (Xauxa)

Лиценз: CC BY 2.5

 

Запазени са и стените на отделните храмове от Куриканча – те са били използвани от доминиканците за строежа на техните манастири.

Населението на империята почитало много богове. Върховният бог бил Кон Тикси Виракоча  - създателят на света и на всички останали богове. Из градовете на империята стояли много негови статуи от злато. Между боговете, които той създал, бил и най-важният бог на Тауантинсуйо, към когото вярващите се обръщали пряко – Инти, златното слънце, легендарния божествен прадядо на управляващия род. Можем да смятаме, че и самото название „инка” идва от името на този бог. След него идвал Илапа – бог на времето, дъжда и светкавиците. Хората се обръщали към него с молба за дъжд, защото Илапа можел да изпрати на земята водите на „Небесната река” /това, което ние наричаме Млечен път/. Жената на слънцето се казвала Мама Кили – богиня на луната. Съществувал и култ към Венера и други звезди и планети. Особено положение имала прастарата богиня, майка на земята Мама Пачи /почитана главно от планинските племена/, а също така и майката на морето Мама Кочи /почитана естествено най-вече от крайбрежните племена/. Освен тези добри същества индианците познавали и много свръхестествени сили и духове. Народът почитал и най-различни места – планини, пещери, скали и т.н., които имали общо име, означаващо вероятно мястото, където по време на живота на родовото общество са се извършвали родовите религиозни обреди – уака. Когато родовото общество се разпаднало, религиозните ритуали вече били извършвани от „професионални” жреци, начело на които стоял върховният жрец на империята, наричан уилакуму.

В Тауантинсуйо били организирани редица пищни тържества, разпределени по месеците на индианската година. Перуанската година имала 365 дни и 12 месеца. Но точността на календарната им система не могла да достигне тази на мезоамериканските индианци.  Първият месец на тяхната година бил нашия декември, а последният – нашия ноември. И още през първия месец се провеждали великолепни тържества, на кечуа той се наричал капак райми /”големият празник”/. Тогава се организирали тридневни празненства, посветени на зреенето на царевицата. Останалите индиански празници също били свързани със земеделието. През май –аймориси, имало празник на Мама Сара – майката на царевицата. През юни – инти райми, се организирали големи тържества в чест на божественото слънце, свързани с много жертвоприношения. През юли – кауауарки, по нареждане на Инка Рока, който бил основният строител на напоителните съоръжения в империята, се празнувал ден на водата.

В Куско тържествата се провеждали винаги на централния площад Уакапата. Трябва да кажем, че в сравнение с Мексико религиозните обреди на инките били много по-хуманни, макар че и там понякога се извършвали човешки жертвоприношения.

Пряко свързана с религията била и още една институция в империята – акла куна  - „невести на слънцето”.

В Тауантинсуйо да се ожениш или омъжиш било също гражданско задължение. Ако някой мъж до 25 г. или жена до 18 г. не са избрали своя съпруга или съпруг, отново се намесвала могъщата държава. В определен ден всички неженени трябвало да се съберат в съответния окръжен център, където чиновниците съставяли съпружеските двойки. Този брак не можел да се обжалва.

Освен това всяка година един държавен чиновник посещавал селата в империята и оглаждал местните момичета. Той подбирал най-красивите и зрели девойки  /това означава и името им на кечуа акла куна . избрани девици/, които моментално постъпвали в манастирите, намиращи се в четирите провинциални столици. Там те били обучавани четири години на държавни разноски, учели ги на различни домашни работи – готвене, тъкане, предене и др. След това избраничките отново били оценявани. Някои били определяни за съпруги на държавни чиновници и офицери, останалите се превръщали в мама куна  /майки – жрици на бога на слънцето/. Те полагали обет, че ще живеят във вечна чистота. Те извършвали различни свещени дейности – приготвяли храната и питиетата на определените за жертви и др. Начело на жриците стояла койа паска – първожрица.

Естествено най-големият манастир за „невестите на слънцето” се намирал в Куско. Той бил заобиколен от висока ограда и бил една от най-интересните постройки в империята. Вече говорихме за архитектурата на инките. Трябва да кажем още, че за разлика от древномексиканската, тя не е търсела външната красота, а практичността и функционалността на сградите. Основният строителен материал бил камъкът. Най-запазени са руините на различни крепости, летни дворци и прочее.

Но най-голямото чудо на инкската архитектура е Мачу Пикчу. Щастливият му откривател Хайрам Бигам имал късмет, че повярвал на древните кечуански предания за огромните градове на инките край река Урубамба. Също както търсачите на културата на маите, и Бигам проучвал едно след друго старинните предания и търсел хора, които да са чували от дедите си нещо за тези градове. След като събрал по-точни сведения, организирал през 1911 г. голяма експедиция, която започнала работа от 1912 г. и постепенно разкрила огромния мъртъв град. Мачу Пикчу се намира на около 120 км. Източно от Куско в дива, почти необитаема местност край буйната река Урабамба. Градът е основан от инка Пачакути. Но по онова време Мачу Пикчу е само една брънка от огромната отбранителна система на империята. Истинската слава настигнала Мачу Пикчу едва след идването на испанците и падането на Куско, защото крепостта се превърнала в център, в който сякаш недокосната от завоевателите, империята преживявала своето „добро старо време”. Жреците изпълнявали задълженията си и пеели химни, „невестите на слънцето” му служели вярно, а новите инка водели от там война срещу завоевателите. Но често мъжете не се завръщали от боя, „невестите на слънцето” не раждали деца, джунглата все по-плътно обгръщала Мачу Пикчу и един ден умряла и последната обитателка на крепостта. И когато четиристотин години по-късно Бигам отново открил града, намерил там само тъжни човешки останки и почти всички скелети били женски.

Machu Picchu Flickr exfordy 2

Мачу Пикчу. Снимка: Brian Snelson from Hockley, Essex, England. Лиценз: CC BY 2.0

 

Инките организирали и много други обществени строежи освен крепостите. Най-удивителни сред тях са пътищата. Цялата империя била пресечена от две шосета. Първото от тях, т.нар. „императорски път”, до началото на ХХ век било най-дългото в света. То започвало от северната граница на империята – днешен Еквадор /близо до екватора/, свършвало край река Мауле, на арауканската граница, в централно Чили на 35о ю. ш. Общата дължина на имперския път била 5250 км. Второто, крайбрежно шосе  започвало край Тумбес, продължавало на юг, чак докато се съединявало с имперския път в Чили край днешния град Копиапо. Крайбрежното шосе, очевидно по-ново, било широко 7.5 м по цялото си протежение. Инкските пътища се различавали от нашите по това, че по цялата си дължина били оградени и от двете страни с каменни зидчета. Двете главни шосета били свързани помежду си с много преки пътища.

Тази огромна пътна мрежа била изградена по много причини. На първо място, разбира се – по военни причини, защото удобните и добре поддържани пътища давали възможност за бързо прехвърляне и дислокация на големи военни сили. Освен това шосетата подпомагали взаимоотношенията между имперските области, а също така и пълното стопанско обединение и др. Инките добре съзнавали значението на пътната си мрежа. И обръщали голямо внимание на изграждането й. Строежите били ръководени от инженери , нещо като технически щаб. Те определяли трасето на пътя. Строежът се извършвал от местното население, през чиито земи минавал той. Така на основата на мита шосетата се строели сравнително бързо и лесно.

Пътищата в империята преодолявали най-различни препятствия, изкачвали се на шеметна височина /дори до 5160 м. над морското равнище/, преминавали през блата по специални каменни насипи, навлизали и в джунглата. По пътя си те, разбира се, пресичали и много реки, през тях строителите прекарвали специални мостове, изплетени от влакна на агаве. За висящите мостове също се грижели жители от околността. Най-старият от тези мостове бил четиридесет и пет метровия мост, прекаран през река Апуримак още по времето на Инка Рока.

Край всички пътища на равни разстояния  /един ден ход/ били построени специални места за пренощуване и складове с храни, наричани тампо. От тампо се възползвали пътниците и чиновниците, пътуващи по държавна работа , войските, правещи маневри и др. Пътувало се пеш, товарите се пренасяли на гръб. Само инка, Големите уши и висшите чиновници били носени на носилка. Покрай шосетата била изградена пощенска служба – друга много важна институция в империята. Там работели подбрани и обучени бегачи  - шаски. По всички шосета имало по двама готови шаски. Единият почивал, а другият наблюдавал своята част от пътя, която никога не надвишавала три километра. Щом шаски видел тичащ насреща му човек, отивал да го посрещне, тичешком изслушвал устните съобщения или взимал кипу и побягвал към следващия пост. Понеже разстоянията от пост до пост били кратки, съобщенията, изпращани по тази остроумна щафета, стигали много бързо до предназначението си. Максималната й дължина била четиристотин километра.

Пътищата, мостовете, тампо и всичко, свързано с тях свидетелствали не само за голям технически ум, но и за съвършената организация на империята, за реда, по който тя била изградена.

Най-развита от научните дисциплини била астрономията, която управлявала ритъма на земеделските работи.

Доскоро американистите смятаха, че индианците от андската област не са познавали писмеността. Постепенно обаче тези мнения се променят, въпреки че досега не са намерени писмени паметници, подобни на кодексите на миштеките, ацтеките и други велики култури от Мезоамерика. Перуанският археолог Рафаел Хойле, проучвайки рисунките по съдовете на мочика, забелязал бобови шушулки с ясни знаци по тях, освен това той намерил и съдове сп изображения, с изображения, на които някакви фантастични фигури или рисуват върху шушулки такива знаци или ги четат. Според хроникьора Сармиенто де Гамбой, недалеч от Храма на Слънцето в Куско имало една сграда, нещо като държавен архив, където в златни рамки били опънати особени гоблени, парчета плат, върху които били записани всички важни събития от историята на империята. Той твърди, че достъпът до тази сграда бил забранен за всички, с изключение на самия инка и някои избрани летописци. Изглежда, и високите индиански култури на Юга са познавали писмеността /вероятно пиктографска/, която обаче била привилегия на инка и няколко негови приближени.

Интересно е, че инка и членовете на династията не говорели помежду си на кечуа, а на някакъв таен език , езика на тяхната прародина /вероятно аймари, защото са дошли от езерото Титикака/. Освен това в империята на инките за изящната словесност, а вероятно и за писмеността, са се грижели не жреците, както при другите мезоамерикански култури, а специална  група учени, наречени амаута.

Inca. QuipuВсе още обаче липсват безусловни доказателства за наличието на истинска писменост в империята на инките. Но всеки знае, че те са употребявали „възловото писмо”. Какво представлява кипу? Кипу в никакъв случай не е писменост! То е изглеждало по следния начин: за основа му слежела едно главно въже, по което напряко са били навързвани много въженца, а на отделните въженца с различен цвят е имало възли. Цветът на въженцата, броят на възлите, а може би и начинът на връзване са съставяли съдържанието на съобщенията. Можем да кажем, че кипу е предавало цифрови данни. Възлите, направени на равни разстояния, означавали десетици, стотици, хиляди и т.н. Ако е било необходимо да се означи нула, кипукамайока /така са се наричали инкските писари/ оставяли празно място, където трябвало да направят следващия възел. С кипу са се съобщавали главно статистически данни – брой на населението, трудови задължения, по изключение можело да се съобщават и други неща.

Цветът на въженцето означавал за кого или за какво се разказва в това кипу. Червеният цвят означавал войници, жълтият – злато, белият-сребро, възлите на черно въженце показвали колко нощи са минали от времето на събитието, за което се съобщава и т.н. Както личи, кипу било много полезно, но и доста сложно нещо, затова кипукамайока преминавали през дълга и грижлива подготовка и бил сред уважаваните хора в империята.

Фактът, че огромна част от населението на империята не е познавала писмеността и не е съчинявала книги, не е спирал развитието на изящната словесност. Съществували са химни, и кратки епоси, разказващи за войната с чанки, за делата на инка Яуар Уакак, Майта Капак, балади, молитви, а също и драматични произведения. Наистина ние знаем твърде малко за тях, но дори и откъсите, които са стигнали до нас говорят за силата на поетите от древната империя на инките. От всичко, което ни е известно, най-силно впечатление прави прекрасната драма „Олантай” – едно от най-великолепните произведения в световната драматична съкровищница. Времето на възникване на драмата „Олантай” не е установено. Вероятно оригиналният текст е бил преразказан наново в периода на испанската власт, и може би народният разказвач е заострил доста революционното й звучене. Но драмата за Олантай, който се влюбил в дъщерята на самия инка и когато бил отблъснат се осмелил да противоречи на върховния владетел на империята, е била играна и в колониално време. Съдбата на самата драма е не по-малко вълнуваща от съдбата на нейния герой. Като всички други индиански произведения тя е била загубена, но народът не я забравил.

В доминиканския манастир в Куско бил открит нейния текст на кечуа. През 1775 г. тя била поставена на сцена /на кечуа/ от испанския духовник Антонио Валдес.  Скоро след това била преведена на много езици. И получила широк отзвук сред културната публика.

Драмата разказва за пълководеца Олантай, който не бил потомък на инка, но се осмелил на нещо нечувано – влюбил се в дъщерята на инка Пачакути Йупанки, красивата Куси Койлур, и й разказал за любовта си. Куси Койлур /”Ясната звезда”/ не отблъснала смелия младеж, напротив, тя също го обикнала. И понеже Олантай обичал страстно любимата си, а истинската любов може да се реши и на немислими неща, той поискал ръката на Куси Койлур от божествения й баща:

„Ясно слънце, божествени инка! Ти знаеш колко съм ти верен и как винаги съм до тебе, готов да ти служа. Знаеш как заради тебе се бих с враговете. Сега името ми ги стряска до смърт. Заради тебе покорих Високата земя – Уанансуйо, заради твоята слава подпалих със страшен огън земята на чанки и победих на бойното поле храбрия им вожд Анко Уалу край Йауар Пампа. Заради тебе се бих, заради славата ти.  И ти, велики инка, добре ме възнагради за това. Шлем от злато положи на вярната ми глава, даде ми оръжие от чисто злато. Направи ме господар на андската земя. Пет пъти по десет хиляди войници ми даде. Всичко това покорно слагам пред нозете ти: своята земя, войници, злато, мощ и слава, за да измоля от тебе най-висша милост... Дай ми, о инка, Ясната звезда! За дъщеря ти те моля – дай ми я! Дай ми я и нейният блясък и прелест и твоята бащина защита ще ме направят още по-смел. Дай ми Куси Койлур, инка, и ще ти бъда още по-верен. И с радост ще умра за теб, о инка...”

Пачакути:

340px Pachacuteckoricancha„Знаеш ли се кой си? Олантай! /сърдито/... Ти си обикновен, прост човек – ти си мой роб, ти си по-малко от човек. Тъй върви светът. Всеки трябва да стои там, където го е поставил инка. Ти не си човек, Олантай, ти си роб. И твърде високо се целиш в своята гордост.”

Олантай:

„Тогава по-добре ме убий!...”

Пачакути:

„Не ти, Олантай, ще решаваш! Аз ще определя края на тази история! Не си мислил, Олантай, преди да изречеш молбата си. Махни се! Бягай по-далече от очите ми...”

И Олантай наистина се махнал. Отишъл при войниците си във „Високата земя” и започнал да се приготвя за бой. В това време в Куско Куси Койлур родила момиченце и го нарекла Има Сумак /по-късно това име приема прочутата перуанска певица/. Разгневеният инка изпратил и майката, и новороденото в манастира на „Невестите на слънцето”. Затворил ги там отделени една от друга и малката Има Сумак израснала без да познава никой друг, освен приятелката си Пита Сали.

Инка също започнал да се готви за поход срещу дръзкия Олантай, войските му командвал военачалникът Раминяуй. В първата битка Олантай победил войските на инка, а Раминяуй едва успял да се измъкне. Минали месеци и години. Раминяуй отново потеглил към планините, с помощта на клопка успял да залови своя съперник и го завел в Куско. В това време в манастира се срещнали и разпознали майката и дъщерята. Същевременно старият инка умрял и на трона се възкачил Тупак Инка Йупанки, който трябвало да накаже разбунтувалия се Олантай. Но се случило странно нещо. Когато новият инка разбрал, че собствената му сестра е била затворена повече от десет години в манастира „Невестите на слънцето” заради любовта си към Олантай, когато научил, че Има Сумак е дъщеря на Олантай и Куси Койлур, той не ги наказал...

Тупак Йупанки:

„Стига! Свалете им веригите! А ти, Олантай, стани и се приближи до мен! Ако искаш, можеш да избягаш. Свободен си като лама в Андите. Искам да усетиш силата на моето сърце – ще те издигна по-високо, отколкото си бил по времето на баща ми. Ти беше военачалник и господар на Антисуйо. Сега те правя мой заместник, заместник на инка. Няма да живееш в Тамбо, ще дойдеш в Куско и ще седиш до трона ми...”

Такъв е щастливия край на драмата за Олантай, простосмъртния Олантай, който се влюбил в дъщерята на самия инка и тръгнал на бой за любовта си.

А сега да се разделим вече със земята на инките Тауантинсуйо.

Франсиско Писаро и  съмишлениците му успели в края на краищата да завоюват най-голямата индианска империя. Умрели и последните потомци на династията на инките, скрити в удивителния град Мачу Пикчу. Вече никой не прави чудесни пътища, не изпраща по тях бързи бегачи, не строи каменни крепости, не организира на площада в Куско пищни тържества. Никой вече не брои възлите по цветните въженца на кипу, вече не идва апопанака и не избира най-хубавите девойки, няма го вече манастира на „Невестите на слънцето”, няма го вече инка, божестветния син на слънцето.

Няма ги и храма на бога-слънце и светилището на сребърната луна. Среброто и златото, претопени в мълчаливи кюлчета, отпътували в каравелите на конкистадорите. Няма я Тауантинсуйо – „пчелната държава”, великолепната държава, наречена от Пабло Неруда „Златистото изумление на юга”.