istoria

 

 

Маршът на несъкрушимите

 

Василий Голованов

 

Превод: Ханна Йорданова

 

 

1896865 1465045690380138 277594436 nРимляните смятали Асирийската държава за първа „световна империя” и далечна предшественица на тяхната собствена империя – римската. Но римляните били пресметливи и внимателни:  те дълго време приспособявали и приобщавали към организма на своята държава всяко завоювано от тях парченце от света.  Асирийците пък действали така, като че ли наистина се опитвали да обхванат необятното. Тяхната огромна държава, разпростираща се от Египет и Средиземно море до Закавказието и иранските плата и на юг – до Персийския залив и Арабските пустини, пулсирала като амеба, пламтейки от бунтове и треперейки от страх. Навремето в света не е имало армия по-силна от асирийската. Асирия живяла от войната и за войната. В световната история няма друг пример за това една страна да е водила почти непрекъснати войни в продължение на 700 години. И в същото време теоремата на Питагор била известна тук доста преди самия Питагор. Именно в столицата на Асирия – Ниневия – е събрана известната библиотека от клинописни таблици – безценна сбирка на древни текстове, благодарение на която, всъщност, ние знаем толкова много за древната история на Междуречието.

 

 

 Асирийският клинопис. Историческият ландшафт

 

Когато воините на древния Ашур през XIV век преди раждането на Христа при цар Ашшурубалит тръгват на първия си завоевателен поход, за да навлязат, най-накрая, като равни в голямата игра на тогавашните велики държави, те и представа си нямат, че техният марш ще продължава седем века. По това време в междуречието на Тигър и Ефрат господства Вавилон, в Мала Азия най-могъщо е Хетското царство. Асирия все още не е в разцвета си и на малкия град-държава Ашур се налага да оцелява в доста сложна международна обстановка. Като се вглеждаме в тъмния кладенец на историята, освен че ни е невероятно трудно да различим обстоятелствата, създали  тази обстановка, дори е трудно ясно да си припомним с какво, всъщност, е отбелязана онази епоха в един хипотетичен списък на равносметките от човешките цивилизации.

Клинопис? Древна астрономия? Гиганските зикурати, където се е палил жертвен огън на отдавна забравените богове? Или крилатите бикове – керуби – охранители на царската порта, които странната ирония на историята след многократни трансформации превърнала в херувими, представляващи висша категория ангели в многообразието на ангелите в Стария Завет? Още по-трудно е да си представим, че доста по-рано, 10 века преди летописното начало на собствената асирийска история, тук, в Месопотамия, историята вече била започнала, вече имало градове, развито иригационно земеделие, търговия, в това число с роби, войни, дворцови интриги – цялата съвкупност от признаци, характеризиращи древните цивилизации, та чак до Рим.

Преди началото на историята на Асирия са изминали почти хиляда години от историята на Двуречието. Въздигнали се и рухнали Ур, Лагаш, Киш и Урук, била е създадена единна система за мяра и тегло, изчислен годишният календар, провъзгласени законите на Уруинимгина, царя на Лагаш, тръгвайки от които, според логиката на приоритетите, следва да се изучава правото, както и било написано най-дълговечното произведение на световната литература – „Епос за Гилгамеш”. Парадоксът на историята на древното Междуречие се състои в това, че тя се е сътворявала от два народа – шумери и акади – между които отсъства каквато и да е родствена връзка, но въпреки това те смятат себе си за единен народ, „черноглавите”.

Акадите са семити, шумерите – не, но те чудесно се погаждат, изучавайки езиците един на друг още от ранното детство, и, впоследствие, когато цивилизацията на Шумер рухва, изнемощяла от вътрешни интриги, акадите попиват шумерската култура, като съхраняват в това число и знанието на шумерския език като „езика за посветените”.

Месопотамия се оказва раздробена на множество царства и градове-държави, между които след поредната размирица по време на управлението на великия Хамурапи се възвисява Вавилон, чиято власт е принудена да признае и Асирия. Сърцето на бъдещата Асирийска държава – град Ашур – по това време е все още сравнително малък, макар и стабилен център на малката държава. И макар че асирийските търговци познават вече лихварството и имат опит за създаването на международни търговски „компании” на мястото на стратегически важните търговски кръстопътища, във вътрешния живот на града има още много неизкоренена архаика. До XIV век пр.н.е. Асирия се нарича „алум Ашур”, тоест „община на (бога) Ашур”: в древна Месопотамия главният признак за самоидентификация бил не националност, а принадлежност към общината и държавата. Също така „общинно” е и владеенето на земята. Чертите на „общинността” се проследяват и в организацията на властта. И макар народното събрание на „малки и велики” вече изгубило своето значение, висш орган на властта все още остава „домът на града” – съветът на знатните.  Съветът избира за срок от една година градски ковчежник , също така съдия — администратор на държавата.

И макар в Ашур съществува наследствената длъжност на владетеля – ишшиакум, преди епохата на големите военни походи никой не го счита за „цар” и той изпълнява основно функциите на жрец. По навик считайки древните владетели на Изтока за деспоти, ние дълбоко грешим, понеже дори и много по-късно никой не смята царете на Вавилон и Асирия за недопускащи възражения самовластни владетели, свободни да екзекутират и помилват според собствените прищевки. Царят, в по-голяма или по-малка степен, така или иначе бил отговорен пред народа и „общината” – за това свидетелстват запазените в писмеността „самооправдания” при самовъзхвалата на царете на Египет, хетите и Междуречието. В тях на първо място се посочва, че по време на управлението на еди-кой си цар народът не е гладувал и благодарение на успешните военни походи само е умножил своето богатство.

Още по-ярък пример за отговорността на царя пред народа е обичаят на „обновлението силите на царя”, битуващ и във Вавилон, а в смекчения си вариант и в Асирия. Смисълът му е в това, че един ден в годината царят е длъжен да премине през по-особено пречистване: той е подложен на унизителни обреди – водят го през улиците, обливат го с вода, присмиват му се или го ругаят, плюят в лицето и изобщо по всякакъв начин му се подиграват. Царят, безропотно преминал през това, се смята за напълно обновен и пречистен и с почести се възвръща на трона си. Понякога царете в този ден на думи се отказват от властта и слагат вместо себе си лъжеуправители от простолюдието. Именно те минават през тежкия обред, а силата се счита за обновена в истинския цар.

На следващия ден управителят се връща към властта, с която, всъщност, не се е разделял. Този трик обаче, невинаги минавал. Един от вавилонските царе не пожелал да се подлага на унижения и вместо себе си на масовото поругаване праща своя градинар. Но докато онзи е осмиван и оплюван, скритият в двореца цар се задавя с каша и предава Богу дух, а градинарят остава цар и управлява не по-зле  от бившия си господар.

Разбира се, поради засилване властта на управника  този обичай отива в миналото – значително по-бързо в Асирия, чиито царе още от началото на епохата на походите стават всевластни командващи на армията, с които „шега не бива”. И все пак „идейното” самовластие не е познато на древна Месопотамия, макар че асирийските царе на практика се доближават до него. Понятието деспотизъм и с нищо неограничаваната царска власт навлиза в историята много по-късно – заедно с Ахеменидите – царете на персите. Тъкмо в края на древната история персите нахлуват в Месопотамия и, след като я завладяват, вдигат завесата за последния акт под названието „История на Древния свят”: в тези десет века (от VI век пр.н.е. до V век н.е.) са поместени гръко-персийските войни, екзекуцията на Сократ, гръцката колонизация на Средиземноморието, възходът на Рим, падението на Картаген, въстанието на Спартак, съюзът на Клеопатра и Марк Антоний, безчинствата на Нерон и нашествието на готите. Обаче, нашето внимание отвличат доста по-далечни и не така здраво вкоренили се в европейската култура събития.

 

 Даровете на Ехнатон

 

449px Akhenaten statueПравейки опити да се отърси от неблагоприятните исторически обстоятелства – от  фактическия васалитет и враждебното обкръжение, които почти изцяло задушават международната търговия, която от памтивека изхранва Ашур, през XIV век пр.н.е. Асирия  разчита на Египет, който, воден от лични съображения, противостои на другите велики държави от Близкия Изток, заплашващи асирийците. При фараон Ехнатон асирийските посланици са приети  с почести в Египет. Макар зловещата заплаха на Вавилон би трябвало, по логиката на случващото се, да прекъсне преговорите на самозабравилите се васали на Вавилония с Египет, това не се случва.

Напротив, посланиците обменят с фараона щедри дарове и печелят неговата подкрепа. Защо е нужно Египет да разваля отношенията си с могъщия Вавилон заради някакъв си Ашур? Но Ехнатон, изглежда, е видял в посланиците на Асирия възходящите пасионарии, които в най-близко време ще могат да преобърнат целия исторически порядък в обозримото пространство на Вселената.

Фараонът не е сгрешил. През следващите сто години страната на асирийците, след като завладява обширни земи, се превръща от град-държава Ашур в империя Асирия и укрепва до такава степен, че всичките и съседи са длъжни да се съобразяват с нея. Времето на историческата отхвърленост е отминало. Освен това, основателят на това великодържавие Ашшурубалит I установява родствени връзки с вавилонския царски дом и чрез всевъзможни истини и неистини се опитва да постигне това - неговият внук да се възкачи на трона на Вавилон – оттук нататък Асирия никога няма да се откаже от мечтата за контрола над Вавилония – най-голямата страна на месопотамската култура, обща за Вавилон и самите асирийци. През XIII век пр.н.е. Асирия започва мощна военна експанзия, пречупва гръбнака на един от старите си врагове – царство Митани – и при Тукулти-Нинурта I нахлува в Сирия. Това е началото на безбройни поредици от кървави победи и военни плячки, които в края на краищата ще я превърнат в страната с „военна икономика”: в Сирия 30 000 души са пленени и превърнати в роби, които оттук нататък ще работят за величието на синовете на Ашур. Също така, Тукулти-Нинурта I първи превзема Вавилон, детронира вавилонския цар и премахва от града статуята на бог Мардук – покровител на Вавилон; на север той разбива коалицията на 43 князе на Наири и, след като завладява някои области на Закавказието, отново пристъпва към Мала Азия. Най-поразителното е, че всички тези победи са извършени от един град-държава.

Същинската Асирия била, да си припомним, изключително малка по територия и население. Достатъчно е да си представим, че Русия би се побрала  само около Москва вместо около Великото Московско княжество,  за да си представим какъв военен дух притежавали асирийците като са побеждавали многократно превъзхождащия ги враг. Установяване на контрол над горните северозападни области поднася на Асирия едно неочаквано съкровище, изиграло решаваща роля в историята на нейните безчислени войни. Това съкровище било желязото. Постепенно асирийците се научават да го обработват и незабавно го прилагат във военното дело. Ясно е, че воинът в желязна броня е практически неуязвим за бронзовото оръжие, а стрела с железен накрайник и железен меч са способни да съкрушат и най-мощните бронзови доспехи.

Изглежда, Асирия достига най-високия си разцвет в началото на XI век пр.н.е. при Тиглатпаласар I. Това е времето на разтърсващи промени в Древния свят: „старите древни” царства не издържат натиска на „новите древни” и просто изчезват, като Митани и Хетското царство, преотстъпвайки им мястото. Вавилон преживява продължителна политическа и екологична криза (многовековното поливно земеделие довежда до засоляване на почвата, и плодородните преди полета на Вавилония се превръщат в доста оскъдни житници), а пък Египет за пореден път е измъчван от междуособици. В тази обстановка Асирия смело поема ролята на световен лидер.

При Тиглатпаласар I воините на Ашур извършват повече от 30 похода на запад, завладяват северна Сирия, Финикия и някои провинции на Мала Азия. Мрежа от търговските пътища, свързващи Запад и Изток, отново се оказва в ръцете на асирийските търговци. В чест на своя триумф след завладяването на Финикия Тиглатпаласар I устройва демонстративен парад с финикийските военни кораби в Средиземното море. Египет незабавно изпраща богати дарове на триумфатора. Предчувствията не са излъгали великия фараон Ехнатон, приел навремето асирийските посланици: шепа непознаващи страха пасионарии, възползвайки се от случая, действително преобръщат света.

 

 С меч в ръка и Вавилон в сърцето

 

Най-големият проблем на Асирия в продължение на цялата ѝ история е Вавилон. При това той не е само външен, политически или военен проблем – на определен етап от нарастването на асирийската военна мощ той вече не представлява сериозна заплаха за армията на Ашур. Вавилон е превземан множество пъти, но по този начин той се превръща във вътрешен проблем, в дълбока, неизкоренима невроза, любов — ненавист, която не може да се превъзмогне.  Вавилон и асирийците са свързани с такъв възел от чувства, че разплитането му  е по силите единствено на някой исторически психотерапевт. Ако царете на Асирийската държава бяха превърнали Вавилония в една от своите провинции, въпросът, вероятно, би се разрешил по-просто. Но не! Те не искат да го овладяват посредством груба сила. Всеки път след поредното „превземане” Вавилон продължава да притежава статуса на самостоятелно васално царство, ако не на царство, то поне на свободен град. Асирийците все едно демонстрират на вавилонците своето великодушие, като им отправят молба: „О, изкушени деца на Мардук, обичайте нас, богатирските синове на Ашур, живейте в мир с нас, и ние ще опазим вашия вълшебен град от всякакви посегателства отвън”... В изискването на тази невъзможна любов, освен всичко останало, се съдържа настояване да се признае родството (етнически асирийците и вавилонците са даже по-близки  помежду си, отколкото руснаци и украинци: те само говорели на различни диалекти на един и същи език) и ако не равенство, то поне съразмерност на силата на Асирия с пленителната красота на Вавилон. Но „любовта” така и не се случва. И когато Вавилон за пореден път въстава, като призовава за съюзници халдеи и еламити, асирийският цар Синахериб през 689 година пр.н.е. изтрива Вавилон от лицето на земята, пускайки вода по неговите улици през откритите шлюзове на Ефрат. Така отчаяният влюбен убива своята любима. Но Асирия не прощава на своя цар загубата на Вавилон. На свой ред Синахериб е убит в собствения си дворец, а неговият приемник Асархадон възстановява Вавилон, връща неговите предишни привилегии, въвежда нови данъци в огромната си държава в полза на вавилонските храмове – при положение, че по същото време той, без капка жалост, си пробива пътя през приятелския някога Египет, докато не довежда границата на Асирийската държава до първия праг на Нил.

Въпреки кръвното си родство и сплотяващата кръвна връзка, синовете на Ашур рязко се отличават от синовете на Вавилон. Ако вавилонците, с изключение на известната прослойка на „богобоязливите”, са, общо взето, абсолютни хедонисти, то пред житейските наслади на вавилонците асирийците предпочитат сурови забавления от съвсем друг род: в безчислените барелефи са запечатани сцени от царски лов на лъвове и прочие, където мускулите на всеки воин са напрегнати до краен предел, кръвта струи, колесниците летят, ловците догонват жертвата... Войната също, между другото, е от предпочитаните сюжети: битка, разрушение на град, унижение на пленници, пирамиди от отсечени глави на победените, врагове, превърнати в роби... Крайно напрежение на силите, подвиг, битка – това е жизненият идеал на един асириец. Това оказва влияние и върху отношението на половете в обществото. Ако за един вавилонец семейството е именно онова „уютно местенце”, в което се реализира неговият хедонистически идеал, то за асириеца всичко е другояче. Семейството е само „стартова площадка” за воина, и макар в Асирия е разрешено многоженството, харемът служи на синовете на Ашур не за блажени удоволствия, а за укрепване на силите и стопанството на воина.

Отношението към жената в Асирия е доста сурово, а сексуалните връзки доста по-брутални и лишени от онази нежност, с която е белязана любовта във Вавилон.

Затова, въпреки че Асирия и Вавилон се хранят от соковете на една култура, те се разпореждат с тях по различен начин: едните превръщат този сок в приятно вино, другите изготвят от него огнена и заслепяваща напитка. Като една чудесна илюстрация към тази ситуация може да послужи „Епосът за Гилгамеш”. Това произведение се ползва с необикновена популярност както в Асирия, така и във Вавилон. Но асирийците по-скоро виждат своето подобие в младия Гилгамеш, царя на Урук, който е готов да извършва подвизи единствено в името на подвига и безразборно да ползва дъщерите и жените на своя народ. За да стане „вавилонец” , Гилгамеш, воден от чувството за горещо приятелство, трябва да преодолее своя егоцентризъм, да преживее нещастие и смъртен страх след гибелта на приятел, да пожелае безсмъртие, до го постигне и веднага, поради глупава случайност, за да го загуби  и в крайна сметка да се откаже от опитите да достигне недостижимото и да живее, наслаждавайки се на живота, без да претендира за нищо, което не е дадено на човека. Асирийците пък векове наред се стремят към недостижимото – не на думи, а на дела, не към безсмъртие, а към световно владичество.

 

 Война заради войната

 

10646653 1596916110526428 7595991642332424300 nВнезапният край на Асирия е предшестван от невиждан размах на завоеванията и максимално засилване на асирийската военна машина. Желязото направило асирийската войска абсолютно непобедима на бойните полета. При положение, че асирийците – произлезли от същинската Асирия  – са малко, а пък искат да завладеят  целия свят, те воюват с изключителна жестокост. Затова някои провинции и царства предпочитат да демонстрират покорство и да заплатят данък още при наближаването на асирийските войски, вярно предполагайки, че по-добре е формално да се лишат от независимост, отколкото да ги допускат на своята територия.

Обаче Асирийската държава така се разраства, че положението не може да остава непроменено. Страната трябва да се управлява и да се държи в послушание. За това е нужна голяма армия и имперски административен апарат. Реформатор в тази област е Тиглатпаласар III.

Той е узурпатор и военноначалник, затова главните му реформи засягат именно военното дело. Той създава „царски полк” в Асирия – огромна редовна  армия, чиито редици се попълват от покорените, откъснати от своята среда и земя хора, които не познават различна воля от тази на царя и непосредствения командир.

При Тиглатпаласар III асирийската армия наброява 120 хиляди души, и не познава равна на себе си. Въпросът не е само в чудовищната ѝ численост. Асирийците въвеждат ред иновации във военното дело, неизвестни на Древния свят и запазени до новото време. Да речем, освен колесниците, те правят подвижна конница като ударна сила в боя, създавайки кавалерията като род войска. Те установяват военно разузнаване и се грижат за създаването на спомагателни части, необходими във всеки поход: армейските оръжейници поправят и наново правят оръжия, инженерните части помагат на армията да издига мостове, да води обсада на крепости.  Асирийската обсадна технология достига такова съвършенство, че градове — крепости, които през изминалите векове издържали обсада в продължение на 15-20 години, асирийците взимат за 20 дена: насипват обсадни валове, високи, колкото стените на обсадените крепости, оставят града без вода, отклонявайки  реките, или обратното – потапят града, като издигат или разрушават бентове. В случай, че и това не помага, те просто смилат крепостните стени с тараните си, които представляват подвижни миникрепости с малки кули отгоре за стрелци с лъкове и дървен покрив – скривалище за отряд воини, които разклащат обкованите с желязо грамадни греди, способни да разлюлеят каквато и да е зидария.

Асирийците водили война заради самата война. Вероятно през цялата световна история не е имало така войнствено настроена държава. Грабежът на завоюваните територии, събиране на данъци от покорените земи се превръщат в  мотор на цялата асирийска икономика. Освен това, войната била неизчерпаем източник на работна сила. По това време робите в Асирия са толкова евтини, че се случва воините да плащат с тях обеда и почерпката си в таверните. През VIII век пр.н.е. Асирия окончателно си разчиства пътя на Запад, като подчинява Дамаското и Израилското царства, извършва ред успешни походи в Урарту и Мидия и за пореден път „преодолява” Вавилон, където Тиглатпаласар III даже е коронясан с вавилонска корона. За да избегне въстанията и загубата на провинции, той въвежда в практиката масови депортации на населението от една част на империята в друга. Известно е, че по време на неговото управление само от Сирия са били изселени 73 хиляди души.

В продължение на един век Асирия не познава поражения. Тя успява да съкруши Израил, изтривайки го от политическата карта на света, нанася смъртоносни поражения на Урарту, откъсва  още няколко провинции от Мидия и доста успешно успява да укроти вихъра на най-опасните противници от всичките „оцелели” цивилизации – на вид слаби, но всъщност владеещи извънредната разрушителна сила на номадските племена – по това време кимерийци и араби на Арабския полуостров. Подобни обстоятелства създават представа, че нищо не може да заплаши могъществото на Асирийската държава.

 

 Векът на залеза

 

Още по-удивително е, че буквално след 100 години Асирия вече не съществува не само като световна империя, но и като самостоятелна държава: нейните градове са изтрити от лицето на земята и затрупани с пясък. Краят на Асирия, както и на всяка империя, бил внезапен, въпреки че съвременниците смътно усещали наближаването му. Пророците на Иудея предричат гибелта на Ниневия, „града на кръвта”, всичките царе с огромни усилия се борят с враговете си – и за пръв път не заради плячката, а за живота на собствената си страна. Никога досега Асирия не се обръща с такъв трепет и страх към Бога с молитви и молби за знамение. Цар Ашшурбанипал извършва и организира множество походи, но с времето победите му се дават все по-трудно и вече не са така трайни – едно въстание е последвано от друго. Като че ли войната спира да вдъхновява асирийците, както преди: портретното изображение на великия цар, въпреки традицията, не го представя върху бойната колесница, а в образа на свещения строител – с кошница  на раменете – възстановител на храма на Мардук във Вавилон. Подир дядо си и баща си Ашшурбанипал избира за своя столица древния асирийски град Ниневия, където се захваща с невиждано за Древния свят начинание – библиотека и заповядва всички що-годе важни клинописни текстове да се копират и съхраняват в нея – от литературни до медицински рецепти. Тази  древна библиотека понякога наричат „вавилонска”. Даже Борхес – сигурно, съзнателно – не избягва тази грешка, като си представя тази първична библиотека във вид на Вселена, в която вече се съдържат всички писмени знаци и, следователно, всички книги, които са били и ще бъдат написани. Обаче тази протогалактика на книжнината е създадена не във Вавилон, а именно в Ниневия. Самият Ашшурбанипал бил Великият Библиотекар, познаващ в съвършенство отдавна забравения език на шумерите. По време на неговото управление в Ниневия е издигнат дворец, достоен съперник на най-прекрасните постройки на Вавилон. В самия Вавилон и Урук – родината на легендарния Гилгамеш – царят построява разкошни храмове.

Разбира се, Ашшурбанипал много воюва. Асирия, израснала от малък град-държава, така и не успява да направи завоюваните провинции съучастници в строителството на империята. И именно това обстоятелство се оказва съдбоносно. Поредната размирица на Вавилон, на трона на който седи брат на Ашшурбанипал, разтърсва цялата държава. Отпада Египет. В същия момент най-неочаквано узряват плодовете на реформите, някога проведени от Тиглатпаласар III, създал огромна и непобедима асирийска армия. Непознаваща поражения в продължение на едно столетие, тя започва да губи предишната си мощ. В летописите от VII век пр.н.е. във връзка с военните походи най-често се съобщава, че еди-кой си цар „дойде и разори” бунтуваща се провинция или далечни земи, но никъде не се говори, че той „е сложил наместник”. Това означава, че походите на асирийците повече не им носят мир: непокорните са разорени и усмирени, разбира се, но остават, в същността си, неподвластни и само чакат часа на поредното си непокорство.

Вселената, създадена от пасионарен взрив на асирийците, започва да въстава срещу Ашур. И когато в края на VII век пр.н.е. на историческата арена се появяват скитите, нахлули от дълбините на Азия, грамадната асирийска армия, разкъсваща се от собствените  „политически” конфликти и въвлечена в борба за власт, в резултат на което напълно губи някогашната боеспособност, не може да им противостои. Десетилетия наред скитите спокойно се разхождат из същинска Асирия, да не говорим за присъединените царства. Изстъпленията  срещу Асирия на двете от тях – Мидия и Вавилон – довършват картината на разгрома. Всичките големи асирийски градове – Ашур, Ниневия, Хорасан и Каркемиш – просто са изтрити от лицето на земята, асирийската аристокрация – избита, а самото население на Асирия се разпръсва из съседните земи и се премесва с други народи. Част от асирийците бягат на запад и даже се опитват да основат там ново царство, но нищо не може да предотврати гибелта. Вавилонците довършват асирийците през 609 година пр.н.е. Историята на Асирия приключва.

 

 Светът на древните представи.

 

Благодарение на извънредно богатото писмено наследство за историята на древна Месопотамия много неща са известни. Обаче, обръщайки се към тази история, трябва да имаме предвид, че древните асирийци и вавилонци си представят съвсем различна картина на света  в сравнение със съвременния човек. Магията изцяло обсебва съзнанието на древните обитатели на Междуречието. И даже науката – същата астрономия, с която толкова се прославили цивилизациите на Асирия и Вавилон, – в древната Месопотамия не се смята за наука като такава, понеже служи преди всичко за магически цели. Смятало се, че звездите и по-едрите , тоест по-близки до нас, светила  не са просто физически тела, а видими, материални тела на божества. Планената Венера се смятала за материалното тяло на богинята на любовта и плодородието Иштар (в това свое „митично” значение тя навлиза после в нашата култура, само че с римско название). Как да узнаят волята на богинята? Да проследят как се движи небесното и тяло и на това основание да се опитат да изтълкуват нейното поведение и да направят някакви изводи. Да нагодят своя ритъм на живот според ритъма на живота на светилата или боговете.

Между другото, самото разбиране за божество от времената на Асирия и Вавилон претърпява значителни изменения. Месопотамия още не познава абсолютни божества като Бог в юдаизма, християнството или исляма. Боговете са множество  и всички те са части от „материалния” свят: те са могъщи, но не всемогъщи, те знаят много, но далеч не всичко, те не са по-справедливи и милосърдни от други живи същества. Хората могат да влизат с тях в лични отношения (от любовни до враждебни). И макар център на живота на всеки месопотамски град да е бил храмът на бога — покровител, службата в този храм, отново по собствения си смисъл, напълно се отличава от службата в събор или джамия. Знаещите хора – магьосници водят разговор с боговете, за да привлекат тяхното внимание към себе си и да отклонят от себе си техния гняв. Целта е чисто прагматична: да си осигурят висока реколта, военна победа и така нататък. Никой в Месопотамия не е способен да се изповяда, да се пречисти пред Бога, за да се приближи духовно към Него като източник на абсолютното световно Добро. И не би разбрал какъв е смисълът в това. Човекът в месопотамската система на мирозданието е предоставен на самия себе си и е напълно самотен. Над него няма нито абсолют, нито промисъл, нито благодат. Освен това древният месопотамец притежава напълно различно от сега усещане за време. Ако съвременният човек върви с обърнато към бъдещето лице, то в Асирия и Вавилон човекът се движи по вектора на времето, като че ли обърнат с гръб към времето. Нещо повече, изследовател на месопотамската култура И.С.Клочков в един от своите трудове пише, че езикът на тогавашната наука не познавал и самото понятие „време” и затова, може би, по-добре изобщо да не се споменава тази дума, а да говорим за „бъдещето”, „настояще” и „минало”. Най-реалното за месопотамеца е именно миналото, което не се представя във вид на абстрактни хилядолетия или векове, а във вид на конкретни събития, деяния на определени хора, предци, картини на изживян живот. Бъдещето е това, което непременно ще се случи в резултат на последващото разгръщане на божествените предначертания и поведението на всички останали същества на света. За човека на древното Междуречие главно е понятето Съдба – шимту.

Общата представа била следната: нещо в света е предопределено веднъж и завинаги. Съществуват рамки на космическа несвобода и не е по силите нито на хората, нито на боговете да ги променят. Но съществува и нещо, което не е предопределено от никой. И това нещо човекът постига сам. Също така, има Съдба, шимту, която се предопределя от боговете. Да се разпознае тази съдба – това е една от най-важните задачи на човека. За това той може да отиде в храм и да помоли жреца да извърши гадаене, да речем, върху черен дроб на бик. Обаче нито жрецът, нито молещият не могат да окажат никакво влияние върху резултатите от това гадаене. Така че, след като е познал съдбата си, човекът остава един на един със света, той може единствено да моли боговете да я изменят, но не може да бъде сигурен в това, че те ще бъдат насреща. „Да се скрие в Бога” или в някаква „свръхидея” той не може: нито Египет, нито Асирия, нито Вавилон не са изработили свръхидеи, способни да предпазят индивидуалния човек  „от потъване”. Той може да търси убежище само сред хората, в общината. Затова древните общини на Ашур и Вавилон са толкова здрави, затова главните етични понятия са вярност и клетва.

За да помогне на човека да оживее, обществото му предоставя огромно количество съвети, поучения и подсказва готови образци на поведение – ето защо тухлите на така наречената „литература на мъдростта” градят огромния свод на месопотамската литература. Това е древна афористика, в която се срещат и предупредителни нравоучения, и хедонистически съвети за това, че човекът трябва да се наслаждава на живота и да го ползва, докато има възможност, тъй като животът е кратък.

 

 В огледалото на Стария Завет

 

В старозаветната книга на пророка Наум подробно се разказва за обсадата и падението на асирийската столица Ниневия. Пророчествата на Наум ни разкриват с какво се е отблагодарила на асирийците тяхната някогашна жестокост по отношение към победените, когато е настъпил часът на тяхната гибел: „Горко на града на кръвта! Целият е изпълнен с измама и убийство; не спира своя ход грабителството. Чуват се плющене на камшика и тропане на въртящите се колелета, цвилене на кон и тракане на скачащата колесница. Конницата се носи, мечът и копията блестят; убитите са множество и труповете са купища; спъват се в труповете им... Това е разплатата за многото блудства на развратницата с приятна външност, изкусна в чародейството, която с блудствата си продава народи и със своето омайничество – племена... Спят твоите пастири, царю Асирийски, почиват твоите велможи, народът ти се разпръсна из планините, и няма кой да го събере. Няма лек за твоята рана; болезнена е твоята рана, всички, които са чули вестта за теб, ще ръкопляскат за теб; защото до кого не се е простирала непрестанно злобата ти?”...

Историята на Месопотамия, в която евреите живеят няколко десетилетия, бидейки поданици на вавилонските царе, разбира се, не ги подминава. Любопитното в случая е друго: че в Стария Завет „блуден” и „развратен” се оказва не само Вавилон – „блудница вавилонска”, но и градовете на Асирия. Защо е така? Да се позовем на мнението на асиролога Александър Немировски. „Пребиваването на евреите в Месопотамия и техният изход оттам в Стария Завет се отразява в преданието за това как Авраам, прародител на евреите,  от град Ур отива в Палестина. По същото време в Месопотамия те възприемат огромно количество местни сказания и легенди. Първото от тях – предание за Всемирния потоп. В действителност, изглежда, става дума за гигантско наводнение, достигнало Месопотамия около 2900 година пр.н.е. – в  почти  всички най-древни градове археолозите разкриват значителен слой тиня, отнасящ се към това време.

В месопотамската легенда всичко това се случва според волята на боговете, замислили да погубят човечеството. Но добрият бог Еа иска да спаси поне един човек. Той избира праведника Утнапиштим, разкрива му бъдещето и го съветва до построи ковчег, за да се спаси. Преди да попадне в Стария Завет, преданието за потопа преживява няколко трансформации. Работата е там, че евреите били номади. А за пустинните номади водата е такова несъмнено благо, че тя не може „да погуби” света: затова ролята на водата те отреждат на огъня, който „е наводнил” цялата земя. Арабите, които си остават чергари, измислят своята версия като предполагат, че светът е погълнат не просто от вода, а от кипяща вода. Чак когато евреите усядат  и основават собствено царство, те са склонни да възприемат месопотамската версия за потопа...

Към месопотамските заимствания принадлежи и сказанието за вавилонската кула и „смесването на езиците”. Сред иноземците, идващи във Вавилон, битува упорито предание за това, че някога кулата започнала да се строи като стълба към небето, но боговете не допуснали това, като смесили езиците на строителите и ги лишили от възможността да се разбират помежду си.

Както се вижда, това предание преминава в Стария Завет почти без изменения. Под „вавилонската кула” ,най-вероятно, се има предвид  храмът на бога Етеменанки, напомнящ стъпаловидна пирамида с основа 90x90 и висок 90 метра, завършен от великия строител цар Навуходоносор II (управлявал през 604-562 г.пр.н.е.) чак след като Вавилон съкрушава Асирия. Седем етажа от кулата са боядисани всеки в отделен цвят: черен, пурпурен, син, яркочервен, сребърен и златен. Когато евреите усядат, Асирия и Вавилон неведнъж воюват с тях. Обаче тези стълкновения не са причината за това, че в Стария Завет Ниневия и Вавилон са наречени „развратни” и „блудни”. Тук трябва да имаме предвид следното. От гледна точка на ортодоксалния юдаизъм през II хилядолетие преди новата ера Мойсей завещава на своите потомци „чиста вяра” – Тора, и оттук тръгва всичко. В действителност Мойсей не завещава „чисто учение”. В неговото учение старозаветният Бог, изглежда, даже не е единствен, и преди това да се случи, заповедта на Мойсей претърпява много трансформации, особено през VIII-VII век пр.н.е., когато при древните евреи се осъществява идеологическа революция. Тогава от низините се издига особено учение. Неговите пророци учат, че Яхве е един-единствен Бог на целия бял свят, поклонението на всички останали богове е забранено и грешно, но най-главното – че поклонението на Бога е нужно не заради човека, а заради самия Бог. Дотогава всички смятат, че се покланят на боговете, за да спечелят или да не загубят нещо.

На свой ред юдейските пророци на VIII-VII век пр.н.е. предлагат принципно различен подход: те твърдят, че поклонението на божествата е нужно заради самите божества, че човекът трябва да живее, ръководейки се не от своите интереси, а от волята на Бога. Те създават свръхидея. В центъра на човешкото световъзприятие трябва да стои волята на Бога, а не човешките желания. И оттук, естествено, те считат, че всички, които живеят заради себе си и с това още по-открито проповядват хедонистичния модел на поведение, – те са развратници и блудодейци. За тези, които искрено предполагат, че „градът се крепи от утехата”, абсолютно чужда е мисълта за безусловното и безпрекословно подчинение на когото и да е. Затова Асирия и Вавилония, Месопотамският свят изобщо от гледната точка на новите древни евреи – пророците и техни последователи – се явява като нещо недопустимо, където гражданите живеят в разврат и разкош и не виждат в това нищо лошо, а, напротив, виждат голямо удоволствие, от което не се срамуват. Затова Ниневия станала „развратница”, а Вавилон – „вавилонска блудница”.