istoria

 

 

Архаична Гърция (от VIII до VI в.)

 

Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

 

Социалната криза и колонизацията. Примерът с Тера: основаване на Кирена. Фалант и основаването на Тарент. Хероси-основатели на градове.

Колонизацията на север от Егейско море. Халкидическият полуостров и Тракия. Пропонтида и Евксинският Понт. Милетчани и мегарци в Черно море.

Колонизацията в Италия и Сицилия. Колониите по Адриатика  Колонизацията в крайния Запад. Испания, Прованс, Корсика

Колонизацията в Африка: Кирена. Гърците в Египет. Гърците в Кипър

 

Detail from sophilos dinos zeus hera poseidonВ предходните глави бяха разгледани основните прояви на цивилизация, които придават на геометричната епоха определящо значение за историята на Запада. Уместно е сега да припомним в общи черти най-важните събития, които бележат развитието на гръцкия народ от VIII до VI в., от момента, когато след „тъмните векове" ние успяваме отново да доловим неговия ход, до Гръко-персийските войни, когато съдбата на гърците отново е поставена на карта. Сведенията за този период ни дават възможност само в редки случаи да проследим в подробности историята, която, особено в началото, е много размесена с легендарни елементи. Но за разлика от „тъмните векове" архаичната епоха не се губи в пълен мрак. Въвеждането на азбучното писмо е давало възможност да се пазят архивни документи: списъци на сановници, списъци на победители в състезания, отговори на оракули, а по-късно текстове на закони, декрети и договори. Списъкът на победителите на Олимпийските игри, който по-късно е послужил за основа на обща хронология, е започнат в 776 г. пр. н. е. при учредяването на тези общогръцки празници. Към края на VIII в. с поета Евмел от Коринт плахо се появява нещо като историография, в същност все още неосвободена от традициите на епоса. Големите историци от V в. Херодот и Тукидид са използвали умерено тези извори в зависимост от своите нужди. Благодарение на тези текстове, които археологията понякога допълва или потвърждава, ние можем да набележим в общи черти историята на този сложен процес, в хода на който завършило бавното формиране на класическия елинизъм.

Вместо да се опитваме да проследим подробностите на това развитие, често несигурни и непълни, в рамките на всеки град, по-добре е да хвърлим общ поглед, който ще ни помогне да разберем общата насока в еволюцията на архаичния свят независимо от местните проблеми, които със своята сложност трудно се поддават на анализ. Съществените явления са следните: широко разпространената социална криза, водеща началото си от неравното разпределение на поземлената собственост, предизвикала масово изселване, което довело до създаването на гръцки колонии далеч отвъд границите на егейския свят —от Черно море до Испания; понеже тази емиграция не била достатъчна да се реши проблемът, вътрешните конфликти в градовете се изострили и често водели до силни вълнения и до установяване на нови режими като тиранията; накрая, едновременно с политическите събития, един голям факт от областта на културата характеризира целия този период: подновяването на тесните връзки с Изтока. Да разгледаме последователно тези моменти.

Социалната криза ни се разкрива в своите последици и в сведенията на Хезиод, които в същност се отнасят предимно за една област — Беотия, и за определена епоха —края на VIII в. В тесните рамки на градовете-държави, възникнали от единия до другия край на гръцкия свят по двата бряга на Егейско море, живеели във всяка област по няколко хиляди души, които си поделяли ресурсите на една територия със скромни размери. Всяка от тези политически единици, състояща се било от разпръснати селища или от някой по-голям град, който стоял начело, имала монархическо управление, за каквото ни говорят Омировите поеми — потомствен владетел, подпомаган от главите на големите семейства, ръководел съдбините на малката държава. Кръвните или религиозните връзки, фамилните родове или геноси, групите, свързани от общ култ, или фратрии, споявали донякъде тези политически единици. В града-държава властта се намирала в ръцете на едрите собственици на земята, най-важния източник на богатство, които единствени разполагали със средства, за да поддържат коне, необходими за бойните им колесници, и за да се снабдяват със скъпо и тежко въоръжение. Тази поземлена аристокрация често свеждала монарха до положението на пръв между равните; царската функция била само титла, една от многото магистратури, имаща предимно религиозен характер. Но заедно с това в хода на неизбежната еволюция икономическите устои на този социален ред се променяли. Наследствената система, изглежда, се е свеждала обикновено до равната подялба на имотите между преките наследници. Когато собственикът на един парцел земя е имал повече от един син, при смъртта му имуществото се раздробявало на части, които при всяко следващо поколение ставали все по-малки; много скоро собствениците на тези малки парчета земя изпадали в мизерно положение и обедняването им ги заставяло или да задлъжнеят, или да постъпят на служба у някой богаташ, който се възползвал от случая, за да сложи рано или късно ръка на малкото им стопанство. Оттук и общата тенденция към съсредоточаване на земите в ръцете на неколцина привилегировани, докато все по-нарастваща маса от населението трябвало да се труди при тежки условия, като рискувала да загуби икономическата си независимост, та дори, поради задлъжняване и заробване за дългове, и самата си свобода. Това явление, описано тук съвсем накратко и схематично, наблюдаваме почти навсякъде в гръцкия свят в началото на архаичната епоха; заедно с нормалния растеж на населението то подтикнало гърците към колониалната авантюра.

Древните са определили доста общо тази най-важна причина за емиграцията като „липса на земя" или стенохория. На практика случаите, които принуждавали колонистите да тръгват по чужди земи, били твърде различни: съперничества между политически водачи, жажда за приключения, изгнаничество, на което била осъждана част от социалната общност, и по-късно предприемчивият дух, подхранван от стремежа към политическо или търговско господство. Но почти винаги в основата е стояла необходимостта да се разреши радикално проблемът за пренаселеността или поземлената криза.

Обстоятелствата, при които се създавали колониите, така са покорявали въображението на съвременниците, на преселниците и на техните потомци, че около тях са възникнали повече легенди, отколкото за каквото и да било друго. Все пак имаме достоверни разкази за редица колонии, които ни дават доста ясна представа за обичайния ход на тези начинания. Да вземем за пример малкия вулканичен остров Tepa (сега Санторин) на Цикладите, откъдето тръгнала една експедиция за Африка малко след средата на VII  в. Събитията около това пътуване са ни предадени с големи подробности от Херодот (IV, 150 и сл.), чийто разказ в основни черти се потвърждава по любопитен начин от един надпис в Кирена, датиращ от IV в., но отразяващ една по-стара традиция, която сигурно не е текстът на Херодот. Съвпадането на двата извора е повече от показателно.

От тези два текста се вижда, че към средата на VII в. о. Тера преживял период на безредици като последица от лоши реколти. Запитан от владетеля на острова, делфийският оракул го посъветвал да изпрати експедиция в Либия, за да основе там колония. Жителите на о. Tepa се подчинили неохотно; свиканото от царя събрание на гражданите решило да възложи командването на експедицията на някой си Батос. Бъдещите преселници били набирани, като всяко семейство трябвало да даде пo един син. Онези, които били определени по този начин, били задължени да отплуват под страх от смъртно наказание и да се заселят в новата колония. Не им се разрешавало да се върнат на Tepa, освен ако след пет години упорит труд начинанието се проваляло напълно. Така организиран, определеният контингент се качил на две пентеконтори (кораби с по 50 гребци), което ще рече, че той трябва да е наброявал най-много 200 души. Двата кораба пристигнали в Итанос на Крит,където наели един критски пилот и отплували за Либия. Там спрели край източния бряг на Киренайка на едно неудобно островче, което им послужило като база за проучване на континента. От този преден пост те се отправили към вътрешността, влезли в допир с местното население, което ги посрещнало благосклонно, и след като се установили временно за шест години в Източна Киренайка, се заселили окончателно във вътрешността на страната, на края на едно високо плато, сред плодородна местност с обилен извор и добре напоявани земи, подходящи за земеделска колонизация. Според общоприетата хронология град Кирена е основен през 631 г. пр. н. е. и в продължение на тринадесет века, до идването на арабите в 642 г. от н. е., се радвал на цветущо благоденствие на тази африканска земя.

Тази история, за която имаме щастието да сме особено добре осведомени, е твърде характерна. В нея намираме най-съществените елементи, които се срещат в почти всички разкази за основаване на колонии: икономическа и социална криза, която предизвиква решение за емигриране; допитване до оракула в Делфи, който трябва да даде на начинанието поръчителството на неоспорим религиозен авторитет и може би също така, поради многото запитвания от този род, полезни съвети за посоката, в която трябва да се отправят, за да се избягнат сблъсквания с други преселници; намеса на държавата под формата на декрет на събранието за организиране на експедицията и за посочване на водача и участниците, заставени да се изселят под заплахата на най-сурови санкции; заминаване на една малка група, защото в тесните рамки на гръцкия град тежкият социален проблем е можел да бъде разрешен с изселването само на няколкостотин души; отсядането им на крайбрежен остров близо до някоя непозната страна, за да си осигурят подслон, преди да проникнат във вътрешността, и накрая окончателно основаване на земеделска колония на подходящо място с вода и годни за обработване земи. Всичко това, в различни варианти според обстоятелствата, може да се срещне в историята на много други колонии, създадени в отговор на същата необходимост и преживели подобни перипетии.

В Кирена и на много други места гърците не се натъкнали, поне в началото, на враждебно отношение от страна на местните жители; те имали работа с номадски племена, които не се тревожели от трайното заселване на чужденци на тяхна земя. Но тази миролюбива колонизация нямала навсякъде успех. На някои места, както в Южна Италия, колонистите трябвало да водят дълга и тежка борба, за да сломят съпротивата на „варварите". Най-поразителен е без съмнение случаят с Тарент, за който ни разказва гръцкият пътешественик Павзаний, писал през II в. от н. е., но използвал стари източници: „Тарент бил колонизиран от спартанците и основател на града бил спартанецът Фалант. Избран да командва колонизационната експедиция, Фалант получил от Делфи предсказание, че ще завладее земя и един град, когато усети дъжд от ясно небе. В момента самият той не се замислил над смисъла на предсказанието и не намерил за необходимо то да му бъде разяснено от тълкувателите, на които това било професия. Повеждайки корабите си, той слязъл в Италия. Там извоювал редица победи над местното население, но не успял нито да завземе някой град, нито да завладее някаква територия. Тогава си спомнил за оракула и си казал, че богът му предрекъл нещо невъзможно, защото никога не вали дъжд от чисто и ведро небе. Тъй като изпаднал в обезсърчение, жена му, която го придружавала при пътуването, се опитала да го утеши: взела главата му на коленете си и започнала да го пощи. При това занимание, като се замислила над положението на мъжа си, което не се подобрявало, от жал към него се разридала. Като падали сълзите ѝ, намокрили косата на Фалант и ето че той изведнъж разбрал предсказанието, защото жена му се наричала Айтра, ще рече „ведро небе". Още следната нощ той нападнал Тарент, най-големия и най-цветущия град по крайбрежието, и го превзел от „варварите".

Въпреки анекдотичния си и легендарен характер този разказ показва ясно какви мъчнотии са срещнали гръцките колонисти, за да се заселят в областта на Апулия, където месанийците се съпротивлявали още от самото основаване на колонията в края на VIII в. и не престанали да ги безпокоят и по-късно. Той показва също и важната роля, която играел при основаването на всяка колония водачът на експедицията, който носел званието основател, ойкист, и който под покровителството на божеството помагал на колонистите да се справят с изпитанията. Разбираме защо тези хора, натоварени с изключително тежка отговорност, били възнаграждавани и с изключителни почести: след смъртта им те обикновено били хероизирани и на гроба им бил учредяван култ.

Бихме искали да можем да проследим в подробности тази удивителна експанзия на гръцкия народ, но често липсват сигурни документи, особено за ранните епохи, а от друга страна, колониите са били твърде многобройни, за да могат да се посочат тук всичките без известен подбор. Освен това някои от колониите, след като окончателно са установявали на територията си, на свой ред се размножавали, изпращайки заселници в съседни области. Пък и трудно е да се различат ясно последователните етапи на едно движение, което е продължило близо три века в най-различни посоки. Без съмнение би могло да се твърди с основание, че колониите от началния период, някъде до средата на VII в., са били предимно земеделски поселища, предизвикани от социалната криза, за която говорихме по-горе, докато търговията е придобила по-голямо значение в по-късния период, но това развитие, което действително се наблюдава, съвсем не е така точно определено и не позволява да се очертаят строго хронологически граници на колонизацията като цяло. Затова ще се задоволим да говорим за нея, както обикновено се прави, в рамките на големи географски райони.

Greek Colonization Archaic Period

В зората на VIII в. източният басейн на Средиземно море откривал свободен терен на гърците само към север. Вътрешността на Мала Азия, планинска и мъчнодостъпна, не привличала много този народ, който не обичал да се отдалечава от морето. Асирийците и финикийците пречели на всякакво проникване в Киликия или Сирия. Нещо повече, те се закрепили на Кипър и там гърците трябвало да се съобразяват с тях. На юг Египет, макар обезсилен и разпокъсан, бил твърде гъсто населен, за да може лесно да бъде завладян. Единствено северните брегове на Егейско море не принадлежали на многобройни и организирани народи. Те привлекли още през първата половина на VIII в. колонисти от Евбея, където два съседни града, Халкида и Еретрия, взели инициативата за подобни преселвания. Въпреки че тяхната хронология е съвсем малко известна в подробности, в тази област изникнали бързо една след друга колонии и поради големия брой поселища от Халкида (около тридесет) тя получила името Халкидика. Трите полуострова, на които се разчленява, Палене, Ситония и Акте, били завзети със сила; най-големите градове там били Менде в Палене и Тороне в Ситония. Малко по-късно била основана Метоне на македонския бряг по средата между Олимп и дъното на Термейския залив. Повечето от тези градове си останали малки и се славели само с качеството на вината си. Най-могъщият град, Потидея, на Паленския провлак, бил основан едва към края на VIII в. от заселници, дошли не от Евбея, а от Коринт.

На изток тракийският бряг, където живеели войнствени племена, привлякъл йонийци от Цикладите. През първата половина на VII в. преселници, дошли от Парос, основали на о. Тасос град недалеч от устието на р. Нестос и от планинския масив Пангей. Както на самия остров, така и на континента имало големи златни мини, от които впоследствие колонията забогатяла. Но това преселване, в което взел участие и поетът Архилох, станало с цената на ожесточени битки с траките; така тасосци завзели голяма част от земята, която се простира между устието на Нестос на изток и устието на Стримон на запад, създавайки по този начин предпоставките за бъдещето си благополучие. Отвъд Стримон, на източния бряг на Халкидика, гърци от о. Андрос основали към средата на VII в. градовете Акант и Стагира. На изток от Нестос по същото време йонийци от о. Мелос се заселили в Маронея, докато други, дошли от Клазомене, напразно се опитвали да удържат Абдера в борбата със съседните тракийски племена; един век по-късно други йонийци, които персите прогонили от Теос, се върнали в Абдера и този път се задържали там. Още по на изток, при устието на р. Хеброс, бил основан Енос от еолийски преселници, докато други еолийци в началото на VII в. заели Самотраки. От този момент крайбрежието и островите от Олимп до Тракийския Херсонес се оказали под контрола на гърците.

Проникването в Черно море през Протоците и Пропонтида (Мраморно море) започнало вероятно към края на VIII в., но първите заселища били пометени от кимерийските племена и настаняването на гърците било забавено с половин век. Най-късно към VIII в. милетците основали Кизик на южния бряг на Пропонтида; в 676 г. трябвало да го изградят наново след едно нападение на кимерийците. Малко след това били основани редица други селища и особено Абидос на азиатския бряг на Хелеспонта (Дарданелите). Между Абидос и Кизик фокийците се настанили в Лампсак. На европейския бряг, в Сестос, на Хелеспонта, се заселили еолийци от Лесбос, а по-късно, към 600 г., йонийци от Самос основали Перинт. Но един град от същинска Гърция, Мегара, се явил в тази област като съперник на гръцките градове от Мала Азия; в 676 г. Мегара изпратила една колония в Халкедон, на азиатския бряг на Босфора, а шестнадесет години по-късно, в 660 г., основала на отсрещния бряг град Византион, град, на който предстояло голямо бъдеще. Това, че мегарците изчакали шестнадесет години, за да се настанят във Византион, предизвикало, както ни казва Херодот, неодобрителното учудване на един персийски пълководец от времето на Дарий. Така или иначе, оттогава мегарските колонии на Босфора контролирали достъпа до Черно море.

Гърците го нарекли Понтос Евксейнос, гостоприемно море, като евфемизъм (вместо Аксейнос — негостоприемно) поради страшните бури, бушуващи в това море без острови, и поради мъглите и теченията, които са опасни за корабоплаването. Въпреки това те изследвали бреговете му на изток от Босфора по посока към Кавказ и Колхида, легендарната земя на Златното руно, а и на север отвъд устието на Дунав до Крим. И тук, както в Пропонтида, Милет играл челна роля, следван от Мегара. Към 630 г. милетци се установили окончателно в Синопе по средата на северния бряг на Мала Азия. По-късно, към VI в., те основали Амисос на изток от Синопе. Самият Синопе изпратил колонисти още по на изток в Трапезунд. Благосъстоянието на тези гръцки градове не се дължало само на скотовъдството, риболова и земеделието; там морската търговия намирала доходен пазар, защото някои стоки пътували по суша през високите плата на Мала Азия от Синопе и Амисос до Киликия, която се намирала срещу о. Кипър.

Плавайки покрай европейския бряг на Черно море, милетците скоро стигнали до Дунав; малко на юг от реката те основали Истрос към средата на VII в. Десет години по-късно се настанили в Олбия на устието на реките Буг и Днепър, която нарекли Бористен. Преди края на VII в. те построили пристанището Аполония (Созопол) на тракийския бряг, после, по на север — Одесос (Варна). През първата половина на VI в. достигнали до Крим (Таврическия Херсонес) и там основали последователно Пантикапей (Керч) и Теодосия; към края на века достигнали до най-вътрешната част на Азовско море, където основали град Танаис при устието на р. Дон. Най-после били създадени по-малки търговски фактории на самия кавказки бряг, като Фазис и Диоскуриада. По-малко активните мегарци основали към 560 г. Понтийска Хераклея между Босфора и Синопе, а по-късно, през 510 г., Месамбрия (Несебър) между Аполония и Одесос. Едва към 422 г. жителите на Понтийска Хераклея се настанили в Херсонес, в най-южната част на Крим.

Мегарската и особено милетската колонизация на Черно море имат особен характер: повечето от градовете, разпръснати в тази обширна област, били предимно търговски селища, твърде изолирани сред „варварските народи", с които често трябвало да водят преговори и на които се съгласявали да плащат данъци. Но природните богатства на тези далечни страни дали възможност да се развие изгодна търговия, от която се възползвала същинска Гърция: желязо, олово и мед от рудниците на Тракия, дървен материал от вътрешността на Балканския полуостров, сушена и пушена риба от богатите с улов големи устия на реките, тракийски и скитски роби и преди всичко жито от черноземните райони на Южна Русия — това са най-важните стоки, които гръцките кораби търсели в търговските селища на Черноморието. В замяна те доставяли произведения на гръцките занаятчии: накити и вази от златарските работилници, керамика, вина, зехтин и парфюми, на които „варварите" били големи любители. В местните гробове на Тракия и Южна Русия са намерени много съкровища, които показват широкия обхват на тази търговия; един вид атически вази от IV в. е така богато представен в погребалния инвентар на Крим, че са го нарекли „стил Керч".

Твърде различен характер имала колонизацията в Италия и Сицилия; там съществували не само малки търговски фактории, но и богати колонии с благоденстващо население, които живеели самостоятелно и допринасяли много за разцвета на гръцката цивилизация. Проникването на гърците на Запад е блестяща страница от гръцката история.

Тя започва в много ранни времена с основаването на Куме в Кампания през 757 г. според общоприетата хронология, която се потвърждава от археологията. Двадесетина години преди това евбейците вече били заели о. Исхия (Питекуса), преди да минат на континента. Така Куме, колония на Халкида, се оказал още от самото начало най-северният гръцки град в Италия, край богатата кампанска равнина, и могъл да установи търговски връзки по море с етруските, конто владеели северната част от полуострова. По същото време други преселници от Халкида се настанили в Наксос близо до Таормина в Сицилия, откъдето почти веднага изпратили заселници на юг, към Катания и Леонтини. Към 740—730 г. друга група халкидци основали Занкле (Месина), после Регион на калабрийския бряг, от другата страна на протока; както мегарците при Босфора, халкидците контролирали вече ключовия пункт за преминаване на север. Впрочем ние намираме и на запад мегарци, също така предприемчиви, както по Черно море; тяхната колония Мегара Хиблея е основана по същото време на юг от Леонтини. Най-после в 733 г. коринтянинът Архий избрал за заселване удобното място на бъдещата Сиракуза, откъдето прогонил сикулите, които живеели там; скоро Сиракуза станал най-цветущият гръцки град в Сицилия. Сиракузците разширили земите си към вътрешността, където основали Акре, и стигнали до южния край на острова. После, придвижвайки се по южния бряг в западна посока, колонизирали Камарина в началото на VI век.

Други гърци обаче ги изпреварили в това движение на запад. Още през първите години на VII в. една съвместна експедиция на родосци и критяни се настанила в Гела, в една плодородна равнина; един век по-късно, към 580 г., жителите на Гела изпратили заселници в Агригент. Още по на запад мегарците от Мегара Хиблея били вече основали Селинунт към средата на VII в. На северния бряг единственият голям гръцки град бил Химера, колония на Занкле, основана по същото време като Селинунт. Така или иначе западният край на Сицилия останал в ръцете на местното племе елими и на финикийците, които след основаването на Картаген се били установили трайно там. Те водили чести войни с гърците, които никога не успели да ги изтласкат оттам и дори загубили една толкова важна позиция като Селинунт в края на V в.

Magna Graecia ancient colonies and dialects en.svgЕдновременно със завладяването на Сицилия станало и завладяването на Южна Италия. Към 720 г. колонисти от Ахея в Пелопонес слезли в Сибарис, равнина в западния край на Тарентския залив, която веднага започнали да обработват. Един сухоземен път през планините на Калабрия водел до Тиренско море, като с това се избягвало заобикалянето през Месина. По на юг други ахейци основали Кротон, който по-късно станал съперник на Сибарас и накрая, през 511—510 г., го унищожил. Но междувременно сибаритите изпратили преселници в Метапонт, в дъното на Тарентския залив, и в Посейдония, на брега на Тиренско море в Лукания, по-известен под латинското му име Пестум. В края на VIII в. бил основан Тарент, най-могъщият град в областта, от спартанци при обстоятелствата, за които разказахме по-горе; отличното пристанище и плодородният хинтерланд допринесли за бързото му процъфтяване. Най-после, през първата четвъртина на VII в., локрийците основали в края на италийския ботуш колонията Епизефирски Локри. Осеяна по цялото крайбрежие с многолюдни и оживени гръцки градове, Южна Италия наистина заслужила името Велика Гърция, с което започнали да я назовават.

Пътят, който водел от стара Елада до нея, минавал по бреговете на Акарнания и Епир, а след това по канала на Отранте. Естествено било този път също да бъде осеян с гръцки колонии. Най-старата била Коркира (Корфу), държана първо от Еретрия в началото на VIII в., а после завзета от коринтците към 733 г., по времето, когато те отивали да основат Сиракуза. По-късно Коринт засилил контрола си върху излазите на Коринтския залив към запад и север, като изпратил заселници в Левкадия, Амбракия и Анакторион, после по на север, в илирийска Аполония. Но коркирците вече ги били изпреварили, като основали Епидамнос (Дурацо) на адриатическия бряг. Когато в края на VI в. атинските кораби стигнали до устието на По, за да занесат там хубавите вази, които неотдавна бяха намерени в етруския некропол на Спина, те могли да акостират в гръцки пристанища далеч зад канала Отранте.

Най-далеч на запад достигнали йонийците. Херодот ни е разказал историята на един търговец от Самос, който през 639 г., пътувайки за Египет, бил изхвърлен най-напред на бреговете на Киренайка; после бурята го подхванала оттам и го отнесла до Херкулесовите стълбове (Гибралтарския проток). Корабът ги преминал и накрая хвърлил котва на испанска земя при устието на Гуадалкивир близо до Кадикс, в една област, непозната дотогава на гърците, които я нарекли Тартесос. Товарът, който самоският търговец взел от там, му донесъл богатство и той се отблагодарил за това на боговете, като подарил на светилището на Хера в Самос огромна бронзова ваза, която Херодот е видял и описал. Изглежда, че в Испания се намирало предимно сребро и мед. Йонийските моряци от Фокея се специализирали в този вид търговия, в която местното население, изглежда, е участвало охотно от края на VII до средата на VI в. Въпреки конкуренцията на моряците от Картаген, които посещавали западните брегове на Средиземно море и имали търговски фактории в Испания, на запад от Сицилия, в Сардиния и Балеарските острови, фокейците достигнали до испанските пристанища, плавайки край северния бряг. Така към 600 г. те се настанили в Масалия (Марсилия), където един от тях, Протис, се оженил за Гиптис, дъщеря на владетеля на тази област. Градът бил не само земеделска колония, а и център на търговията с вътрешността на страната. По брега на Франция масалиотите основали много търговски фактории: Агате (Агд) на запад, Олбия (Иер), Антиполис (Антиб) и Никея (Ница) на изток. Други фокейци установили пристани на испанския бряг: Емпорион (Ампуриас), Хемероскопион (близо до нос Нао) и дори Майнаке (Малага). Когато метрополията Фокея била завзета от персите през 545 г., част от жителите ѝ пристигнали в Марсилия и по-късно се установили в Алалия, на източния бряг на Корсика.

Това нахлуване на гърците в западното Средиземноморие било посрещнато враждебно и от картагенците, и от етруските. В 540 г. съюзените им флоти влезли в голямо морско сражение край Сардиния с флотата на фокейците от Алалия. Въпреки че изходът от битката останал нерешен, гърците загубили толкова много кораби (две трети от флотата си), че трябвало да изоставят Корсика и да се оттеглят в Южна Италия, където основали Елея (Велия) в Лукания, южно от Пестум. Също и в Испания натискът на Картаген принудил фокейците да изоставят Майнаке (Малага). Те обаче задържали позициите си в Галия и Каталония.

В Африка присъствието на картагенците пречело на всяко посегателство върху Магреб (арабско название на Северна Африка — б. пр.). Но Киренайка, зеленеещо се сред пустинята плато, привлякла гръцки преселници през втората половина на VII в. Видяхме при какви обстоятелства хората на Батос от о. Tepa основали Кирена през 631 г. Новият град бързо процъфтял и се развил в богата земеделска колония с помощта на преселници от Пелопонес, Цикладите и Родос. Той отблъснал нападенията на съседните либийци, които известно време били подкрепяни от фараона Априес, и сам основал други колонии в тази област: Барка на стотина километра западно от Кирена и Евхеспериди (Бенгази) на западния бряг, срещу пустинните пространства на Голяма Сирта. Характерно е, че и Кирена, и Барка били построени на възвишения и във вътрешността на страната. Сигурно двата града са имали пристанища, които им давали излаз на морето, но най-важното за гърците, които живеели в Либия, било притежаването и използването на обработваеми земи. Те успешно се заели с тази задача и скоро Киренайка станала една от житниците на античния свят.

Πό на изток Египет, богата и гъсто населена страна със стара цивилизация, не бил подходящ за създаване на колонии. През микенската епоха гърците поддържали оживени връзки с него, но тези връзки доста отслабнали и дори съвсем се прекъснали през „тъмните векове", а асирийското владичество не благоприятствало за тяхното подновяване. Едва когато след 663 г. Псаметих I освободил Египет от чуждо иго и го възстановил като единна държава, гърците отново получили достъп в страната. Фараонът от саитската династия и наследниците му действително повикали йонийски и карийски наемни войници, чиито имена четем върху надписите на Абу Симбел в долината на Горен Нил. Гръцките войници на служба при египетския владетел довели след себе си търговци и търговията между егейския свят и Египет отново разцъфтяла. Трайното установяване на търговски фактории обаче не било предоставено на свободната инициатива на гърците. Войниците естествено били настанени в лагери, какъвто бил лагерът при Дафне на северния бряг на Делтата, на Пелузийския ръкав на Нил. Що се отнася до търговците, на тях им било отредено като място за търгуване и за стоките Навкратис, западно от Делтата, близо до Канопския ръкав на реката. Археологическите документи показват, че гърците дошли в Навкратис през последната четвъртина на VII в., но едва при фарона Амазис (568—526 г.), който бил елинофил, статутът на града бил точно определен. Гърците имали право на автономно управление и свобода да отслужват култовете си. Дванадесет града си поделяли отговорността в тази привилегирована фактория; това били все градове в Мала Азия като Милет, Фокея, Книдос и Халикарнас, големи острови като Самос, Хиос и Родос. Само Егина представлявала същинска Гърция в това съглашение. Предприятието имало удивителен успех до покоряването на Египет от Камбиз през 525 г.: гръцки кораби докарвали сребро от рудниците на Сифнос или от Тракия, а товарели оттам зърнени храни от Делтата. Всички печелели от тази изгодна търговия.

Вероятно подобен опит бил направен и в Посейдейон (Ал Мина) при устието на Оронт в Сирия. При неотдавнашните разкопки там е намерена микенска керамика, но също и архаични гръцки фрагменти, които свидетелстват за внос на гръцки произведения между средата на VIII и края на VII в. Не знаем обаче дали действително на това място е имало постоянна фактория; финикийци и асирийци, изглежда, систематично са изтласквали гърците от бреговете на Сирия и Палестина. На Кипър гърци и семити си поделяли острова. Първите владеели по-голямата част със Саламин, Солой и Пафос, вторите заемали югоизточната му част с Аматонт и Китион. Кипърският елинизъм запазил жизнеността си, за което свидетелства епическата поема „Кипърски песни", създадена от поета Стасин в Омировата традиция; но повече от всякъде другаде в Кипър се чувствали източните влияния и архаичните скулптури, намерени на острова, дължат на тях съвсем особената си красота.

 

Архаичната цивилизация в същинска Гърция и в Йония; гръцките градове-държави. Социалното развитие. Поземленият проблем. Благородниците и народът. Законодатели и техните реформи. Тиранията и тираните.

 

Докато гръцкият народ се разпръснал така от Испания до Кавказ, какво ставало в същинска Гърция и Йония? Видяхме, че колонизацията била последица на една социална криза, широкоразпространена в егейския свят. Вътрешното политическо развитие и стълкновенията между градовете разкриват други аспекти на тази криза, докато гръцката цивилизация се развива и обогатява благодарение на връзките с Изтока.

През VIII и VII в. в гръцкия свят се появява онази оригинална политическа форма, каквато е градът-държава, т. е. държава със скромни размери, в чийто център е един град, седалище на обществените институции и гражданските култове. Навсякъде, където се създават градове, често от обединяването (синойкизъм) на няколко селски поселища, ние наблюдаваме възникването на тази политическа единица по мярката на човека: тя е рамката, в която се е развила класическата култура. Размножаването на гръцките градове е явление толкова удивително, колкото е разпространението на техните колонии; има стотици от тях, чиято история е останала неизвестна за нас, но които все пак са показали трайна виталност. Всеки град е имал нищожна територия; така например във Фокида върху обща площ от 1650 км2 се наброявали двадесет и два независими града. Крит, чиято повърхност възлиза на 8500 км2, бил разделен на стотина малки държави: още Омир го нарича острова „със сто града". Коринт със своите 880 км2 или Аргос с 1400 км2 вече представляват големи държави. А що се отнася до Атина (2500 км2) или Спарта (8400 км2 заедно с Месения), това били държави с изключителни размери. Както видяхме, колониалните градове, дори когато искали да разширят територията си към вътрешността, също не надминавали тези размери. Кирена и Сиракуза, които били най-могъщите, владеели територия по-малка от един френски департамент. Не бихме могли да разберем гръцката история, ако не държим сметка за това необикновено политическо раздробяване, а създаването на конфедерации и съюзи било само полумярка с ограничено действие.

640px OlymposСъзнанието на гърците, че принадлежат към една общност, чийто израз и символ от 776 г. нататък станали Олимпийските игри, не пречело нито на съперничеството, нито на войните помежду им. Местният патриотизъм, подклаждан от поетите, поддържал и изострял конфликтите. Изискванията на въоръжената борба довели до увеличаване броя на войниците, наложили промени във въоръжението и тактиката; като последица от това настъпило нарушаване на социалното равновесие. Вътрешни кризи и войни в чужди земи — ето картината, която ни предлага архаична Гърция в перспективата на времето, опростяваща и уедряваща нещата.

В развитието на Гърция, което е извънредно сложно в подробности, могат да се набележат няколко основни линии: в областта на вътрешната политика много градове претърпяват политически и социални промени, в резултат на които се увеличава броят на гражданите и се отрежда по-голямо място на най-бедните граждани. В сферата на отношенията между градовете няколко държави играят водеща роля: едни се проявяват с търговската си дейност—такива са градовете на Евбея и преди всичко Коринт, други се налагат с военната си сила, като Аргос и най-вече Спарта. От VI в. пр. н. е. растящата мощ на Атина става факт с решаващо значение. Същевременно на другия бряг на Егейско море цветущите малоазийски гръцки градове попадат първо във васална зависимост от Лидия, а по-късно биват заробени от персите. Тогава над Гърция надвисва една външна опасност; тя довежда до Гръко-персийските войни. Ще разгледаме последователно тези различни аспекти на архаичната гръцка история.

Повечето гръцки градове през VIII в. имали аристократически режими, в чиято основа било господството на едрите поземлени собственици. Дори по времето, когато все още съществувала наследствената монархия, властта се намирала в ръцете на земевладелците. Те били собственици на земята, откъдето идва името им „притежатели на земята", геомори в Самос и гамори в Сиракуза. Те имали конете, необходими за  колесниците, върху които според ахейския обичай, илюстриран още върху вазите от Дипилон, се качвали тежко въоръжените воини, които единствени могли да решат изхода на една битка; оттук името „гледачи на коне", хипоботи, с което гордо се кичели знатните на Халкида в Евбея. Наследствената система, системата на заемите в натура и заробването за дългове довели до уедряване на поземлената собственост и обедняване на дребните и средните селяни, които се противели на този ред. Но ето че неочаквано се появило едно ново обстоятелство: военната тактика се променила в тяхна полза. Поединичните двубои на знатните от двата противни лагера, които пристигали на бойното поле с колесниците си, отстъпили място на едно нововъведение с огромни последици и по-резултатно като метод на воюване — маневрирането в сгъстен ред на пехотната дружина или фаланга. С големия си кръгъл щит, шлема, бронята и наколенниците си тежко въоръженият войник или хоплитът, въоръжен с копие и меч, образувал заедно с другарите си компактна и страшна маса, срещу която отделните воини, носени от колесници, не могли да направят нищо. Скоро всяка войска трябвало да има такъв боен корпус, формиран от добре въоръжени пехотинци, които вече не се нуждаели от колесница, а от оръженосец, който да им помага да носят снаряжението си. Хоплитите се набирали измежду средните и дребните собственици, които имали средства да си набавят въоръжение и да поддържат слуга, но не могли да си купят кон. Необходими за войската, тези хора скоро поискали да получат своя дял от политическите отговорности. Това било причината за много от по-сетнешните реформи. Впрочем, ще видим по-нататък как същите причини породили подобни явления, когато развитието на военната флота наложило да се привлекат много голям брой гребци за ескадрите; гребците, бедни хора, не притежаващи друго богатство освен ръцете си, ще поискат също да играят някаква роля в града и с това ще ускорят политическите промени в редица приморски държави.

Борбата срещу привилегиите на аристокрацията — политически, юридически и поземлени — често довеждала до това, че всички власти се съсредоточавали в ръцете на един човек. Когато това било арбитър, избран от враждуващите социални групи, този облечен с извънредна власт човек давал закони на града, които страните се задължавали да спазват. Архаичната епоха в Гърция била златният век на законодателите. Законодателят е можел да бъде чужденец, към когото се обръщали заради славата му на мъдрец или защото се надявали, че ще бъде по-безпристрастен, понеже не бил замесен по рождение в местните вражди. Така, за да реформират своите институции, киренците към средата на VI в. повикали в Либия един мъдрец от Мантинея. Ефес се обърнал към атинянин, Тива — към един законодател от Коринт. Другаде жителите обличали в доверието си някой съгражданин, за да възстанови реда и закона. През първата половина на VII в. Залевк от Епизефирските Локри бил най-старият от тези полулегендарни личности. Дракон от Атина към 625—620 г. принадлежал към атическата аристокрация, както и Солон в началото на VI в. В Митилена на о. Лесбос законодателят Питак възстановил гражданския мир, като упражнявал върховната власт в продължение на десет години. Със своята твърдост, справедливост и умереност той заслужено бил причислен към Седемте мъдреци, въпреки че сметнал за необходимо да накаже с изгнание поетите Алкей и Сафо.

Повечето от тези законодатели се занимавали с едни и същи основни проблеми. Преди всичко трябвало да се кодифицира правото на собственост, най-вече на поземлената собственост, защото политическата сила се поставяла в зависимост от притежанието на някакво богатство, каквото обикновено представлявала земята; оттук и значението, което придавали на разпорежданията на закона за наследствата, за да се избегне както прекаленото раздробяване, така и прекомерната концентрация на имуществата. С тази грижа се обясняват предписанията срещу разкоша било в облеклото на жените, бяло в погребалните церемонии; така се отстранявала една от основните причини за разпиляване на наследствата. Втората им задача била да се изготвят по-справедливи правни разпоредби, за да се премахнат злоупотребите и „кривите присъди" на знатните, срещу които се опълчил Хезиод; като създавали закони, често твърде строги, какъвто бил законникът на Дракон, но на които всички се подчинявали, те се стремели да задоволят едно от важните искания на простолюдието. Накрая те се занимавали с въпроса за убийствата; обичаят на личното отмъщение, който в случай на убийство увековечавал вендетата от семейство на семейство и от род на род, те заменили с държавно правосъдие, свързано с религиозни предписания, което въпреки крайната си строгост освободило донякъде индивида от неговата зависимост от рода или геноса.

Тези реформи не изглежда да са плод на някакви революционни замисли; напротив, техните създатели искали да поддържат равновесието на традиционното общество, което в техните очи символизирало добродетелта. Но консервативните им тежнения не им попречили да осъзнаят необходимостта от задоволяване на разумните искания на народа. Там, където това им се удало, т.е. в повечето градове, вътрешната политическа еволюция се осъществявала мирно в рамките на аристократическия и цензов режим, който умеел да бъде гъвкав, когато било необходимо.

Затова пък, когато законодателят не успявал в задачата си или въобще не търсели услугите му, трябвало да се прибягва до сила. Там също ролята на личността била първостепенна: архаичната епоха в Гърция е също така епоха на първите тирани.

Названието тиран, чийто несъмнено чужд произход си остава спорен, означавало първоначално всяко лице, облечено във върховна власт; отначало не правели разлика между тиран и цар, базилевс. По-късно това название давали на узурпаторите, които завземали властта и я задържали със сила. Така думата е придобила пейоративен оттенък, който вече се чувства у Херодот и се засилва при Платон и философите от IV век. Но тиранията ни интересува не толкова заради моралния ѝ аспект, с който се занимават писателите и моралистите, а поради ролята, която тя е играла в гръцките градове от архаичната епоха. Тукидид с обичайната си прозорливост отлично е разбрал това, когато пише: „Изобщо тиранията се установява в града, когато доходите нарастват." Под това той разбира, че забогатяването от занаятчийство и търговия става нов източник на социално неравновесие в държавата и засилва политическите вълнения. Поради отказа на поземлената аристокрация да удовлетвори исканията им, останалите социални класи се виждат принудени да се доверят на някой енергичен и безскрупулен човек, който чрез насилие или хитрост се добира до властта и сломява съпротивата на знатните. Често този човек сам е бил благородник, заемащ вече важна служба в държавата: Кипсел, първият тиран на Коринт, произхождал от семейството, което управлявало града, и вероятно бил главнокомандващ, когато наложил тиранията. Аркезилай III от Кирена бил детрониран цар, който си възвърнал царството като тиран и впоследствие продължил да управлява с тирански методи. Други имали по-скромен произход: Ортагор, първият тиран на Сикион, бил син на месар. Но всички ловко и решително използвали местните условия, за да постигнат целта си.

Те застават начело на недоволниците — било на бедните, като Теаген от Мегара, който си спечелил популярност, като накарал да изколят стадата на богатите, било на дребните селски собственици, като Пизистрат от Атина, или на някоя етническа група от населението, която се смятала за потискана, като Клистен от Сикион, водил политика враждебна на дорийците, които дотогава били управляващият елемент в града. Тиранът си създава или изисква да му се определи лична охрана, дорифори или копиеносци, с което си осигурява безопасност и уважение. Набира ги често измежду наемните войници, които още по това време се предлагат на всеки, който е готов да заплати услугите им. Той използва тази сила, за да сломи аристокрацията,когато тя отказва да го признае: така Пизистрат изгонил фамилията на Алкмеонидите, Аркезилай III конфискувал владенията на благородниците от Кирена и раздал земите им на привържениците си, Тразибул от Милет посъветвал Периандър от Коринт (ако не е било и обратното, понеже и двете версии на анекдота са засвидетелствани) да реже главите, конто стърчат, както той покосил с пръчката си по-високите класове. Същевременно тиранът удовлетворява някои от исканията на средната класа и простолюдието; в Атина именно Пизистрат решил практически проблема за дълговете и селската собственост, с които преди него се занимавал Солон. Той започнал широко строителство както заради собствения си престиж, така и за да създаде работа на занаятчиите и да облекчи материалното съществуване на гражданите. Поликрат от Самос заповядал на инженера-архитект Евпалин от Мегара да построи подземен акведукт, който един век по-късно предизвикал възхищението на Херодот, както и един вълнолом в дълбоки води. Той построил наново колосалния храм на Хера, „най-големия от всички храмове, които съм видял", както ни казва пак Херодот. Пизистрат и синовете му постъпили по подобен начин, като докарали в центъра на Атина вода от планината Химет до „Чешмата с деветте чучура", чието местоположение още е спорно, и като започнали строежа на храма на Зевс Олимпийски, който не могли да завършат. Батос IV, наследникът на Аркезилай III, цар и тиран като баща си, издигнал в Кирена храм на Зевс, който си останал най-големият гръцки храм в Африка.

Тираните насърчават също така изобразителните изкуства и литературата поради склонността си към разкош, а и за да направят впечатление на народа. Те правят богати дарения на големите общогръцки светилища, както Кипсел, който построил съкровищницата в Делфи и посветил на храма на Хера в Олимпия едно ковчеже от слонова кост, което било толкова разкошно, че Павзаний през II в. от н. е. го описва с най-големи подробности. Клистен от Сикион наредил да издигнат в Делфи паметник, чийто скулптирани метопи, за щастие вече намерени, илюстрират легенди, грижливо подбрани от него в духа на антидорийската му политика. Периандър приел и почел в Коринт поета Арион, когото, както разказва легендата, един делфин избавил от жестокоста на пиратите. Поликрат приел в двора си поета Ибик от Регион и приятния Анакреон от Теос по същото време, когато поръчал на Теодор от Самос, най-известния тогавашен художник-гравьор, да изработи прочутия му пръстен. Пизистрат и синовете му направлявали чудния разцвет на атическото изкуство през втората половина на VI в.; те привлекли в Атина Симонид от Кеос, както и Анакреон след падането на Поликрат и направили първото грижливо издание на Омировите поеми. През първата половина на V в., когато тираните в същинска Гърция вече изчезнали, тираните на Сиракуза Гелон и Хиерон повикали при себе си поетите Симонид и Бакхилид от Кеос, както и самия Пиндар, който по-късно отишъл при Аркезилай IV в Кирена.

Политиката на тираните по отношение на чуждите държави, било гръцки или „варварски", трудно може да се определи от пръв поглед. Някои от тях се впускат в грабежи или завоевания: Кипсел насърчавал основаването на коринтски колонии в Северозападна Гърция, като Левкада и Амбракия; Периандър отново поставил Коркира под влиянието на Коринт и основал в Палена град Потидея, който скоро станал най-важната гръцка колония в Халкидика. Поликрат воювал срещу Милет, нахлул в Цикладите и завладял о. Ренея, който присъединил към Делос. Аркезилай III подчинил останалите гръцки градове в Киренайка — Барка и Евхеспериди. Но изобщо тираните не се стремили много към външни завоевания. Загрижени да затвърдят властта си и, ако е възможно, да увековечат династията си, те укрепвали военната си сила, за да се застраховат срещу вътрешни и външни посегателства, а не за да водят завоевателна политика. Към края на VI в. Батос IV от Кирена се въздържал да подкрепи спартанеца Дорией, който потърсил помощта му, за да основе колония в зоната на картагенското влияние, там, където по-късно била издигната Лептис Магна; отказът на тирана на Кирена станал причина за неуспеха на това начинание. Пизистрат ограничил външните си амбиции със завладяването на Сигей на малоазийския бряг, близо до Дарданелите; иначе той проявявал ловкост и миролюбие спрямо съседите си и установил приятелски отношения с други тирани, като Лигдам от Наксос и Поликрат. Самият Поликрат, въпреки че на няколко пъти се поддал на изкушението да бъде въвличан във военни авантюри, се стремял да поддържа добри отношения с мощните източни монархии: сключил съюз с фараона Амазис, после доставил кораби на Камбиз, когато царят на персите нападнал Египет; въпреки това обаче той бил убит по-късно при една клопка, устроена му от персите. В градовете на Йония тираните се приспособили към персийското владичество и приели да играят ролята на сатрапи. Такава била и политиката на монарсите от династията на Батиадите в Киренайка. В Сицилия пък към края на V в. по силата на обстоятелствата Гелон и по-късно Хиерон станали водачи на елинството срещу етруските и картагенците.

Логиката на тиранската власт, дори когато тя била замаскирана под формата на наследствена монархия, както в Кирена, довеждала неизбежно до падането ѝ под ударите на нейните противници, т. е. на лишените от власт привърженици на аристократическата партия, щом силата и прозорливостта на тирана отслабнели. Затова, въпреки стремежа на всеки от тях да си създаде династия, малцина постигали това и никоя от тези династии не е надживяла третото поколение: в Коринт Кипсел и Периандър успели да задържат властта от 657 до 586 г. (според общоприетата хронология, която някои съвременни учени съкращават с около тридесет и пет години), но наследникът им бил убит; в Атина, където управлявали синовете на Пизистрат Хипарх и Хипий, единият бил прободен с кама от тираноктоните Хармодий и Аристогейтон в 514 г., а другият бил прогонен в 510 г.; в Сиракуза управлявали Гелон и после брат му Хиерон от 485 до 466 г., но тиранията била премахната още същата година, когато умрял Хиерон. В Кирена внукът на Аркезилай III, Аркезилай IV, третият и последен от тираните - царе от рода на Батиадите, бил съсечен към 440 г. в Евхеспериди, след като го прогонили от столицата му пo време на едно въстание. И така, макар тиранията да била широко разпространена в гръцкия свят от средата на VII до средата нa V в., тя не могла да се задържи дълго в никой отделен град. Но този краткотраен режим, въпреки че, общо взето, е оставял горчив спомен поради суровите методи, прилагани от тираните, не е имал само злополучни последици. В известни случаи тиранията е била необходим етап по пътя, който водел към демокрацията: това е особено ясно в Атина, то се отнася и за Коринт, за Кирена и за градовете в Сицилия, като Сиракуза и Гела, където тиранията била сменена от умерен аристократически режим. Често тираните поне съумявали да дадат силен тласък на икономическото и културното развитие на градовете, които те управлявали, като същевременно допринасяли за премахване или смекчаване на старите социални различия. Най-после, с изключителната си личност най-прочутите тирани от архаичната епоха са предизвикали оня интерес, изпълнен с възмущение или с възхищение, който е намерил ярък израз в „Историята" на Херодот, толкова богата с портрети на тирани. Като порицава необузданите им амбиции и липсата на чувство за мярка, наблюдателният историк от Халикарнас не крие човешкия си интерес към своите герои. Въображението на гърците било изпълнено със спомена за изключителните мъже, които със своите природни дарби, енергия или пороци се откроявали така ярко от останалите смъртни.

 

Спарта. Образуване на спартанската държава. Завоевания. Междуособните войни в Гърция. Лелантийска война. Развитие на търговията; процъфтяване на Коринт. Изнамиране на монетата. Архаична Атина: Солон, Пизистратидите.

Йония. Връзки с Лидия на Мермнадите. Ориенталската култура и гръцката архаика. Заплахата от Азия

 

Не е ли именно поради недоверието си към отделната личност, че Спарта, най-голямата и най-силната държава в същинска Гърция през архаичната епоха, е останала „без тиран", атиринеутос, както я нарича Тукидид? Във всеки случай историкът подчертава, че спартанската политика била враждебна на тиранията и наистина Спарта се обявила против Поликрат и Пизистратидите. Тя свалила Лигдам от Наксос. Привлякла за свои съюзници Коринт и Сикион едва след падането на техните тирани. Причината за това е, че нейните политически и социални институции, основани на строга йерархия, били в пълно противоречие с така необходимата за тираните демагогия. Възможно е дори, както се твърди напоследък, този режим да е бил установен като „алтернатива на тиранията", за да се разреши с други средства вътрешната криза, от която страдала и Спарта, както всички останали гръцки градове. Тези реформи, които ще бъдат разгледани по-късно, се приписват от античната традиция на прочутия законодател Ликург, чиято личност за нас е съвсем легендарна и който ще да е живял към края на IX в. В същност Лакедемон (другото име на Спарта), изглежда, е развивал постепенно своите институции и обичаи до към средата на VI в., след което те останали непроменени чак до края на класическата епоха. Една важна причина за тази еволюция е политиката на териториална експанзия, която водила спартанската държава още в началото на архаичната епоха: на нея тя дължи своето величие, своите слабости и своето своеобразие.

Дорийските завоеватели, които се заселили в плодородната долина на Еврота, не се задоволили да завладеят цяла Лакония между успоредните планински вериги Тайгет и Парнон. Те скоро поискали да се разширят и на изток, отвъд Парнон до Егейско море, и така се сблъскали с интересите на Аргос, който владеел целия бряг до о. Китера. Това дало повод за продължителен конфликт, в който накрая Спарта взела превес, но той довел до трайна вражда между двата съседни града, въпреки че и двата били дорийски по език и по уредба. На север лакедемонците се разширили за сметка на Аркадия и откъснали от нея редица планински области, граничещи с тяхната територия. Но най-големи последици имало решението им да нахлуят в Месения, зад преградата на Тайгет. Спарта завладяла тази област през втората половина на VIII в. сцената на двадесетгодишна война (740—720) срещу месенците, които яростно се борили за свободата си. Когато най-после съпротивата им била сломена, цялата страна била заробена и жителите доведени до положение на илоти, близко до робството. Оттогава богатата равнина на Месения между Тайгет и планината Итоме трябвало да доставя на спартанците повечето от необходимите им продукти, добивани с труда на илотите. Това завоевание отклонило Спарта от колониални начинания, като се изключи колонизирането на Тарент, за което имало особена причина: заселниците, които завел Фалант, били в същност незаконните деца, родени в Спарта през дългото отсъствие на спартанските хоплити.

Със завладяването на Месения Спарта станала най-могъщата държава в Пелопонес, но месенците, третирани много жестоко, мислели само как да разкъсат веригите си. Въстанието на илотите към средата на VII в. едва не станало причина за гибелта на Спарта и довело до втората Месенска война, от която Спарта излязла победителка едва след тридесетгодишна борба (650—620); бойните песни на поета Тиртей спомогнали да се поддържа у спартанските войници дух на победители. В тази война те усъвършенствали тактиката на фалангата и благодарение на бойната си дисциплина спечелили победа над въстаналите и над техните съюзници от Аргос и Аркадия. Но необходимостта да запази Месения се отразила тежко върху съдбата на самата Спарта. За да бъдат в състояние всеки момент да посрещнат опасностите, които ги застрашавали, спартанците си наложили начин на живот, изцяло подчинен на военните изисквания: покорство, колективен живот, непрекъснати упражнения, съсредоточаване на командването в ръцете на малко хора. По неумолимата си вътрешна логика тази сурова система трябвало да доведе до все по-голяма и по-голяма суровост: след бляскавия период, последвала втората Месенска война, от средата на VI в. културата на Спарта бързо западнала. Красивата керамика, която изнасяли в Самос, Кирена, Тарент и Етрурия и която съперничела на коринтската, изчезнала напълно. Градът престанал да отваря вратите си за йонийските хора на изкуството, като например Батиклес от Магнезия, който след средата на VI в. построил прочутия „трон" на Аполон в Амикле. Не идвали вече чуждестранни поети, за да правят по- хубави тържествата им, както това сторили през VII в. Алкман от Сарди или Терпандър от Лесбос. Спарта наистина станала страшна сила, чието превъзходство в Гърция било неоспорвано. Целият Пелопонес без Аргос и Ахея влязъл в една съюзна система, в която Спарта имала ръководна роля,както ясно се вижда от формулата „спартанците и техните съюзници", употребявана оттогава насетне. Но тази сила не служела на голяма политика. Спарта живеела затворена в себе си, без амбиции за нови завоевания, доволна да задържи постигнатото и да се радва на славата на военната си мощ и строгата добродетел, която имала сред гръцките градове.

Извън Пелопонес въоръжените конфликти не били по-малко чести. Към края на VIII в. двата евбейски града Халкида и Еретрия, проявили най-голяма активност в началния период на колонизацията, се изправили един срещу друг във война за владеенето на Лелантийската равнина, която се простирала между тях. В тази Лелантийска война, която накрая Еретрия загубила, участвали повечето гръцки градове, както ни разказва Тукидид. За нея не знаем нищо повече, но тази бележка на историка показва до какви големи усложнения е могла да доведе и най-дребната разпра в гръцкия микрокосмос. В началото на VI в. се водили други войни между Мегара и Атина за о. Саламин; Солон и по-късно Пизистрат извоювали победата за Атина. Един местен спор между два малки фокидски града, Делфи и Криса, имал сериозни последици, защото Делфи бил едновременно седалище на оракула на Аполон и седалище на Амфиктионията, който съюз обхващал дванадесет племена от Североизточна Гърция. Този съюз се намесил в конфликта и обявил на Криса Първата свещена война (600—590): Криса била победена и разрушена, а територията ѝ посветена на Аполон. Малко по-късно, през 582 г., за пръв път били отпразнувани Питийските игри. Престижът на Делфи нараснал много от това и тесалийците, които ръководили операциите срещу Криса, дълго време имали голямо влияние в Амфиктионията.

Така между архаичните гръцки градове често избухвали войни: те били за тях голяма и постоянна грижа. И въпреки това войните не пречели никак на икономическото развитие, когато условията били благоприятни за него. Примерът с Коринт е особено показателен: разположен на провлака с двете си пристанища, едното на запад близо до града, другото на изток, на Саронския залив, Коринт заемал особено благоприятно положение по пътя на стоките, които се пренасяли между Егейско и Йонийско море. Градът съумял да го използва, най-напред при управлението на голямата фамилия на Бакхиадите и после при двамата последователни тирани Кипсел и Периандър. Видяхме как Коринт насочил колониалните си интереси към моретата и пазарите на Запада, както и към Халкидика, където основал Потидея. На собствена територия Коринт се опитал безуспешно да прокопае провлака, за да свърже двете морета, а по-късно построил една писта, настлана с плочи, диолкос, върху която теглели с въжета корабите от единия бряг на провлака до другия. Коринт бил място не само за преминаване, но и голям занаятчийски център. 620px Amphora from Athens by the Dayton Painter c. 520 BCE Dayton Art InstituteКерамиката, която се произвеждала там още от геометричната епоха, била извънредно изобилна и разпространена по целия гръцки свят, особено на Запад: ясно изразената еволюция на нейния стил (протокоринтски до последната четвъртина на VII в., коринтски до края на VI в.) дава на археолозите ценни указания за датиране на разкопките. Разбира се, някои видове вази, като шишета за парфюми, не пътували празни, а служели за износ на продукти, произвеждани в Коринт. Друг източник на печалби било металообработването: много оръжия, огледала, бронзови съдове излизали от неговите работилници. За да закриля търговията си, Коринт построил мощна военна флота. Именно на коринтяните Тукидид приписва създаването на триерите, кораби с три реда гребци, които превъзхождали пентеконторите. Благодарение на своите занаятчии, на флотата и търговията си Коринт станал най-цветущата държава на Гърция през първата половина на VI век.

Разрастването на търговията тогава било улеснено от едно нововъведение — сеченето на монети от сребро. Според легендата лидийците, които имали в земята си залежи от електрон — естествена сплав от злато и сребро, първи използвали този метал за монети. В същинска Гърция единственият метал, който можел да се употреби за тази цел, бил среброто; към средата на VII в. царят на Аргос Фидон сякъл първите сребърни монети и същевременно въвел цяла система за мерки и теглилки. Оттогава гърците разполагали вече със средство за размяна, което било много по-удобно от железните шишове или оболи, които първоначално изпълнявали тази роля.

Големите градове скоро започнали да секат свои монети, които били различавани и гарантирани с нарочна емблема: „костенурка" на Егина, „жребец" на Коринт и „кукумявка" на Атина. На измервателната система на фидон, която наричали също егинска, съперничели впрочем други системи, особено евбейската, която била възприета от Коринт и по-късно от Атина. Това породило усложнения, които гърците никога не могли да разрешат изцяло. Но въпреки това монетното обръщение дало забележителен тласък на търговията.

Наистина, едва когато започнала да сече монети в началото на VI в., Атина могла да се намеси дейно в икономическия живот. Любопитно е, че Атика, където видяхме, че през микенската и геометричната епоха се е развила блестяща култура, преживяла известен упадък през VII в. Не може да се приеме, че творческите възможности на жителите ѝ намалели, защото и днес ние оценяваме по достойнство протоатическата керамика, която ни е оставила тази епоха; но нейното разпространение било ограничено само в съседните области, сигурен белег за вътрешно отслабване, което се потвърждава недвусмислено от историческите сведения, колкото и неясни да са те. Атина страдала от същата политическа и социална криза, както и останалите гръцки градове: изключителна власт, съсредоточена в ръцете на големите родове или геноси, непоносимо задлъжняване на селяните, недостатъци на правораздаването, намиращо се изцяло в ръцете на аристокрацията, нарастващият брой на личните отмъщения. Няколко плахи опита за реформи пропаднали и младият и амбициозен Килон се опитал да наложи тирания. Но съпротивата на благородниците, ръководени от рода на Алкмеонидите и неговия вожд Мегакъл, му попречили; репресиите били толкова жестоки, че някои от съмишлениците на Килон, които се укрили в едно светилище, били избити там, като с това било погазено правото на убежище. Това светотатство дълго тежало над рода на Алкмеонидите, които били прогонени заедно с водача си. Два века по- късно Перикъл, който по майчина линия произхождал от този род, все още бил укоряван за наследствения позор — избиването на привържениците на Килон. Критянннът Епименид дошъл да направи очищение на града (632 г.).

След този неуспех атинският законодател Дракон бил натоварен да реформира правосъдието; той съставил много строг кодекс, който носи неговото име. Като фиксирал за пръв път атическото право във формата на писани закони, той заменил личните отмъщения със законна процедура пред държавни съдилища. Освен това, правейки разлика между преднамерено и неволно убийство, той уточнил понятието лична отговорност. Така самоволието и всемогъществото на големите родове се оказали доста ограничени.

Но социалната криза не могла да бъде разрешена с тези мерки. Това станало задача на мъдрия Солон, едновременно поет, политики търговец, когото през 594—593 г. избрали на високата длъжност архонт с пълни законодателни пълномощия. Той започнал с опрощение на всички дългове и с премахване на техните последствия върху лицата и имотите. Заробването за дългове било забранено. Различни законодателни мерки ограничили тираничната сила на родствените връзки вътре в геноса. Закони за ограничаване на разкоша и разходите запрещавали пищните погребения, конто давали повод на големите родове да изтъкват богатството и мощта си. Редица конкретни икономически мерки имали за задача да подпомагат развитието на земеделието и търговията. Солон реформирал системата на мерките и теглилките и въвел евбейската монетна система; тази реформа освободила Атина от икономическото влияние на Егина, която използвала „Фидоновата" система. Благодарение на среброто от държавните мини в Лаврион в южния край на Атика скоро Солоновите пари добили призната стойност на международния пазар.

Другите мерки били от политическо естество. Гражданите се делели, от една страна, на четирите традиционни йонийски фили, към които те принадлежали по рождение, а от друга, на четири категории данъкоплатци, определени по годишния доход от земите. Солон не променил това двойно разделение, но постановил заемането на обществени служби да става въз основа на данъчната категоризация, като по този начин направил възможен достъпа до тях за всеки, който забогатее. Той учредил един Съвет от четиристотин члена, избиран всяка година по 100 души от всяка фила, който подготвял работата на Народното събрание. Накрая създал народен съд, Хелиея, чиито членове се избирали измежду всички граждани и който по-късно играл съществена роля в атинската демокрация, защото, както казва Аристотел по този повод, „чрез правото на глас, с който разполага в съда, народът същевременно участва в управлението".

Солоновите реформи поставили в много отношения основите на по- сетнешния демократичен режим на Атина. Но въпреки това те не донесли граждански мир; и двете партии—знатните и народът, очаквали нещо повече от този прозорлив и умерен законодател. Тридесет години по-късно, през 561—560 г., Пизистрат, благородник от Браурон, с дързък държавен преврат заел Акропола и установил тирания. Два пъти лишаван от власт, той успял и двата пъти да си я възвърне и при смъртта си в 528—527 г. предал тиранията на двамата си сина Хипарх и Хипий, които мирно управлявали до 514 г., когато тираноубийците или „тираноктоните" Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх по лични причини, нямащи нищо общо с политиката. Хипий се задържал на власт, докато бил прогонен през 510 г. при една спартанска интервенция, извършена по искане на Алкмеонидите, противници на тирана, и по съвета на делфийския оракул.

Въпреки че по-късно извиквала такава омраза в паметта на атиняните, тиранията донесла на Атина значителни предимства. Враг на големите родове, чието богатство идвало от огромните земеделски владения, Пизистрат съчувствал на дребните селски собственици; с различни средства той спомогнал за създаването на една независима и здрава селска класа, привързана към земята, която обработвала със собствените си ръце. Поземленият проблем, който Солон не успял да разреши, най-после бил уреден. От друга страна, Пизистрат развил сеченето ма монети със сребро от Лаврион и заменил върху тях различните емблеми на големите родове с новите образи на богиня Атина и на кукумявката, символи на атинската държава. Тези монети се разпространили и извън Атина; те се срещат от Египет до Халкидика, от Хиос и Кос до Тарент. От около 550 г. нататък атическата „черно-фигурна" керамика започнала да измества коринтската по всички външни пазари, в Етрурия, Египет, Кирена и покрай Черно море. Внушителните строежи в самата Атина и насърчаването на изкуството са все прояви на благоденствието, което градът дължал до голяма степен на умното управление на своите тирани.

След падането на Хипий се оформили две партии — едната привърженица на аристокрацията и на Спартанския съюз, а другата, ръководена от Клистен от рода на Алкмеонидите, държаща страната на народа. След едно нападение на спартанците, което претърпяло неуспех, Клистен се наложил над противниците си и въвел нови важни- политически реформи: така се родила атинската демокрация. Разнородната коалиция, в която наред със Спарта влезли Коринт, Халкида и беотийците, се разпаднала, без да отбележи някакъв успех; беотийците и халкидците, останали сами, били напълно разбити през 506 г. и тази победа донесла на Атина земи в Евбея, на които тя за пръв път заселила колонисти — полуселяни, полувойници, наречени клерухи. С новата си политическа уредба и със своята армия, която току-що доказала блестящо силата си, градът на Палада можел вече да играе решителна роля в събитията, които по-късно довели до конфликт между гръцкия свят и азиатската империя на Ахеменидите.

Още от времето, когато се настанили на западния бряг на Мала Азия, гърците поддържали постоянни връзки с местните държави във вътрешността на страната. Разкопките, които сега се правят в столицата на Фригия Гордион, ни разкриват постепенно и все по-ясно културата на царството на Мидас, на когото легендата приписва баснословно богатство. Когато това царство било унищожено при едно нахлуване на кимерийците в началото на VII в., главна сила в Мала Азия станала Лидия със столица Сарди. През първата половина на VII в. Гигес основал династията на Мермнадите, чиито най-бележити владетели били Алиат в началото на VI в. и после Крез (560—546). Под водачеството на тези предприемчиви владетели Лидия разширила връзките си с йонийските градове до такава степен, че упражнявала върху тях истински протекторат. След дълъг период на вражди Алиат съумял да постигне мир с Милет, да сключи договор за приятелство и да отвори държавата си за гръцките търговци. Започнала изгодна размяна между йонийските пристанища, които внасяли стоки от Египет и Черно море, а също така и от самата Гърция и крайния Запад, и пазара на Сарди, който се славел като град на разкоша и удоволствията. Гърците твърде скоро се приспособили към не особено тежката зависимост от изтънчените владетели, които се отнасяли с уважение към елинството: Алиат се оженил за гъркиня, а Крез приел в двора си Солон; и двамата отрупвали с разкошни дарове светилището в Делфи, а в замяна на това делфийците дали на Крез право на гражданство. Благодарение на тези приятелски отношения с Лидия гръцките йонийски градове през първата половина на VI в. преживели период на голям разцвет. Разпространението на обикновената йонийска керамика, която служела за амбалаж на произведенията за износ, свидетелства убедително за това: тя се среща навсякъде — в Етрурия, в Прованс, в Испания, в Навкратис и в колониите по Черно море. Едновременно с икономическото си развитие Йония преживяла и блестящ културен подем; докато в Ефес бил издигнат големият храм на Артемида, който по размери може да се сравни само с Херайона на Самос, милетци като Талес, който предсказал едно слънчево затъмнение през 585 г., или Анаксимандър, автор на първото познато ни гръцко произведение в проза (546 г.), дали първия рационален облик на науката и философията.

Но твърде отдавна вече влиянието на източната мисъл и най-вече на източните изкуства налагало своя отпечатък върху цялата гръцка култура. В нашите археологически класификации VII в. и първата половина на VI в. се наричат ориентализиращ период. Търговията с източните пазари, най-напред чрез посредничеството на финикийците, а по-късно направо по море, както и по суша през Мала Азия, разпространила из целия гръцки свят произведенията на източните майстори: златарски изделия, тъкани, слоновокостна скулптура, бронзови предмети. Явлението, което констатирахме през микенската епоха, се повтаря—влиянието от Азия се отразява силно на нравите, мисълта и изкуството. Източната мода на дълги, богато украсени дрехи, разкошни накити, парфюми, скъпи предмети, изнеженост и лукс във всекидневния живот проникнали в йонийските гръцки градове, а и в богатите колонии на Запад, търгуващи с Изтока и с етруските, които пък се намирали под силното влияние на малоазийските си традиции. Религиозните вярвания и митове получили нов облик по подражание на източните традиции: Ефеската Артемида, Афродита от Пафос, Аполон от Дидима (до Милет) са приели немалко черти на азиатски божества. За Херакъл от Тасос се смятало, че имал финикийски произход. Чудовищата, които митологията охотно възприела — сфинкс или грифон, Горгона или Химера, Сирена или Пегас, произхождат от азиатския фолклор или са заимствани от негови произведения. Декоративното изкуство както в златарството, така и в керамиката възпроизвеждало типични за източното изкуство мотиви, които особено чрез тъканите се разпространили из цяла Гърция: фризовете от непрекъснато повтарящи се животни, като че ли отпечатани с цилиндрите-печати, които гравирали художниците от Близкия изток, са съществен елемент от украсата на красивите „ориентализиращи" вази на родоската и коринтската керамика. Дори в музиката малоазийският принос е значителен: гърците му дължат двата основни лада — фригийския и лидийския.

Но както през микенската епоха, въпреки всеобхватното критско влияние, така и сега ярката самобитност на гръцката култура не могла да бъде погълната от източните влияния. Дори в Йония архитектурата останала в основата си гръцка, а в керамиката на Хиос, както и в саркофазите от Клазомене или в йонийските хидрии от Цере (Италия), винаги се чувства характерният усет на гърка за яснота и ред, неговата реалистична наблюдателност, постоянната намеса на художника, който внася нещо лично в произведението, щом то излезе от сферата на обикновената утилитарна продукция. Гръцката архаика намерила във връзките си с Изтока източник за обогатяване и тя нашироко го използвала; но тя не искала да измени на себе си. Навярно това не проличава никъде така ясно, както в Атика през втората половина на VI в., в изящната група на Корите на Акропола, чиято елегантност и облекло са съвсем йонийски, но чиято поза и израз се отличават с онази сдържаност и свенливост, които са присъщи на идеала за гръцката жена. Едва забележимата усмивка върху мраморните им лица положително не е проста условност; тя е израз на онзи вътрешен живот, който прави от статуята личност, твърде различна от безименните изображения на Изтока.

В същото време обаче, когато това изкуство и тази култура се обогатявали от азиатското влияние, без да се оставят да бъдат завладени от него, се задала една страшна опасност, идваща от същия този Изток, който дотогава бил източник на богатство и печалби, а сега внезапно се превърнал в смъртна заплаха за гръцкия свят. Към средата на VI в. се появила една нова сила в лицето на персийската държава, основана в сърцето на Иран от Ахеменида Кир. За няколко години този завоевател и гениален политик, тръгвайки от царството на медите, на които станал владетел, унищожил мощта на Крез (546 г.), завладял цяла Мала Азия, подчинил гръцките градове по крайбрежието и много от островите по Егейско море. После завладял Вавилон и цяла Предна Азия от Средиземно море до Месопотамия. Неговият син Камбиз покорил Египет (525 г.). През 522 г. на престола на Ахеменидската империя се възкачил един голям владетел — Дарий, който замислил да разшири още по-надалече нейните граници. В редица случаи той срещал на пътя си гърците от същинска Гърция: Спарта подкрепяла Крез срещу Кир и имала враждебно отношение към персийската империя; Атина отказала да разреши завръщането на Хипий, подкрепян от персите. През 499 г. една персийска военна експедиция се опитала безуспешно да покори о. Наксос в Цикладите. Този неуспех насърчил йонийците да въстанат; те получили от Атина подкрепление от двадесет кораба и други пет кораба от Еретрия. След това изпратили един експедиционен отряд в долината на Хермос, където превзели и опожарили Сарди, като не пощадили светилището на Кибела, почитана от лидийците. Тогава всички гръцки градове в Азия се присъединили към бунта, а атиняните се завърнали по домовете си. Но Дарий реагирал бързо и резултатно; превземането на Милет през 494 г. след морската битка при островчето Ладе, където йонийската флота претърпяла поражение, отбелязало края на бунта. Милетците били отведени масово в робство, светилището на Аполон в Дидима — разграбено, а свещените дарове били отнесени като плячка в Суза, където един от тях е намерен в наши дни. Малко след това, през 492 г., една персийска армия, командвана от Мардоний, минала Протоците и възстановила властта на Дарий в Тракия и Македония, които били вече покорени веднъж по-рано, преди бунта в Йония, заедно с гръцките градове в областта. Две години по- късно, в 490 г., една персийска армия, командвана от Датис и Артаферн, тръгнала от Киликия; непосредствената ѝ задача била да накаже Атина и Еретрия за помощта, която двата града оказали по време на бунта в Йония. Но в случая несъмнено се преследвали по-амбициозни политически цели — да се подчини цяла Гърция на властта на Великия цар. В изпитанието на Гръко-персийските войни трябвало да се реши съдбата на независимата гръцка цивилизация. Славата и заслугата на Атина се състои в това, че тя веднага разбрала опасността и непоколебимо се изправила срещу нея.