istoria

 

 

Класическа Гърция (V - IV в.)

 

Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

 

Thucydides bust cutout ROM„От Гръко-персийските войни до Пелопонеската война — ни разказва Тукидид — спартанците и атиняните ту воюваха едни срещу други, ту срещу собствените си съюзници, които искаха да се освободят от тяхното влияние, ту, сключвайки примирие, непрекъснато подобряваха военните си средства и обогатяваха опита си в сраженията." Гледан ретроспективно, този петдесетгодишен период, пентеконтаетия, се възприема от историка като подготовка за конфликта, до който неизбежно трябвало да доведе съперничеството между двата големи гръцки града. Спарта, чийто авторитет дотогава бил неоспорван, гледала с тревога как мощта на Атина се разраства дотам, че разклаща собственото ѝ влияние дори в самия Пелопонес. Този възход е факт с огромно значение не само за историята на Гърция, но и за цялата наша цивилизация, защото именно издигайки се до челна роля в политическата и военната сфера, Атина могла да разгърне целия си гений в областта на мисълта, литературата и изкуството. Половината столетие от 480 до 430 г. с основание е останало в паметта на хората под името „Периклов век": той дал на гръцката цивилизация решителен тласък и я озарил с блясък, който не е престанал да сияе до ден-днешен.

От зимата на 478–477 г. Атина организирала с йонийските градове на Мала Азия и островите съюз, който имал за цел да продължи войната с персите. Те все още представлявали заплаха и винаги съществувала опасност от подновяване на тяхното нашествие. Градовете в Мала Азия, край Протоците и Егейско море, които били непосредствено застрашени, се нуждаели от постоянната защита на мощна флота. Само Атина била в състояние да им я даде; без съмнение общността на традициите между Атина и Йония улеснила този съюз, но главният фактор бил, разбира се, интересът. Атина поставила флотата си на разположение на съюза и поела командуването на съюзните сили. Градовете, които не могли да предоставят кораби, се задължили да дават годишна финансова вноска, принос, чийто размер бил пресметнат и разпределен с голяма справедливост от Аристид. Съюзната каса, управлявана от атински ковчежници, била поставена под закрилата на Аполон в светилището на о. Делос, в сърцето на Цикладите, свещено място за йонийците от векове. Под ръководството на атински пълководци последователни акции осигурили надзора над Протоците и прогонването на персийските гарнизони от Тракия, създали условия за изграждането на атински военни колонии (клерухии) на устието на Струма и на о. Скирос и осуетили на о. Наксос един опит за отцепване. Най-после, около 467 г., Кимон, синът на Милтиад, отплувал с многобройна ескадра, за да пресрещне персийската флота край южния бряг на Мала Азия; в Памфилия при устието на река Евримедон той спечелил двойна битка по море и по суша, която затвърдила победата при Микале. Сигурността на гръцките градове в Егейско море била обезпечена.

През това време водещите фигури от втората Гръко-персийска война слезли от сцената в атмосфера на скандали. Павзаний, победителят при Платея, проявил лични амбиции, несъвместими с традициите на спартанската държава. Лишен от командуването, той влязъл в тайни връзки с Великия цар; кроежите му били разкрити и той бил оставен да умре от глад в светилището, където потърсил убежище. Темистокъл, същинският победител при Саламин, също изпаднал в немилост. Той направил още една услуга на отечеството си, като подбудил атиняните въпреки желанието на Спарта да издигнат отново градските стени разрушени от персите, и да укрепят Пирея. Но превратностите на политиката го лишили от доверието на атинските граждани и той бил остракизиран. Той се оказал замесен в преговорите на Павзаний с Персия, и поради това бил преследван от атинските и спартанските емисари. Темистокъл успял да им се изплъзне само като потърсил закрилата на Артаксеркс, синът на Ксеркс, който го приел благосклонно и му дал земи в Анатолия, където скоро след това, към 460 г. умрял.

Докато Атина, лишена от Темистокъл, намерила в лицето на Кимон водач, способен да води енергична политика, Спарта изпаднала в големи затруднения. Тя трябвало още един път да се справя със съседния Аргос, неин стар неприятел. По-късно избухнал бунт на илотите, който довел до трета десетгодишна война в Месения (469 — 460 г.). През 468 г, страшно земетресение разрушило почти изцяло града; необходима била цялата енергия на цар Архидам и пословичната спартанска дисциплина, за да се спаси държавата от пълна катастрофа. Ето защо Спарта не могла да се възползва от първите затруднения, които Атина срещнала в стремежа си към хегемония. Когато през 465 — 464 г. о. Тасос, намиращ се срещу тракийския бряг, поискал да напусне Атинския съюз, той напразно се обърнал за помощ към спартанците, и Кимон след двегодишна обсада успял да подчини непокорния остров. Нещо повече, Спарта трябвало да поиска подкрепа от атиняните, за да сломи окончателно съпротивата на месенците. Кимон бил изпратен с експедиционен корпус, но не успял в опита си да превземе крепостта в планината Итона, където били избягали бунтовниците. Спартанците го отпратили безцеремонно. Това дало повод за открито скъсване между двете държави: въоръжената борба трябвало да разреши скритото съперничество между тях, продължаващо вече двадесет години.

Akropolis by Leo von Klenze

Вътрешнополитическото развитие на Атина благоприятствало за враждебно отношение към Спарта. Кимон открай време симпатизирал на консервативните традиции на Спарта. Но въпреки извоюваните от него победи той бил подложен на остракизъм през 461 г. и не можал да попречи на демократическата партия, водена от Ефиалт и от младия син на Ксантип — Перикъл, да прокара реформи, които лишавали ареопага, съставен от бивши архонти, от цялото му политическо влияние, като му оставяли само съдебни функции за случаите на убийство и светотатство. Съветът на петстотинте и съдът на хелиеята, чийто състав бил по-демократичен, поели другите функции, упражнявани дотогава от ареопага. Въпреки че Ефиалт бил убит почти веднага, тези мерки се задържали, откъдето и предупреждението на Есхил в „Орестия" (458 г.): „Отхвърляй анархията, както и деспотизма!" („Евмениди", 525 — 526). В същото време Атина започнала нападателни действия едновременно срещу Персия и срещу Спарта и нейните съюзници. Докато засилвала отбранителните си средства, като построила от града до Пирея непрекъснати защитни стени, т. нар. Дълги стени, тя изпратила една флота в помощ на един либийски вожд близо до Мемфис, който се опитвал да вдигне Египет срещу Великия цар. След няколко начални успехи експедицията завършила катастрофално през 454 г.; почти цялата войска била унищожена. В същинска Гърция Атина си обезпечила поддръжката на Мегара, дотогава съюзница на Спарта, воювала срещу Коринт и сломила военната мощ на Егина (457 г.), като по този начин си осигурила пълна свобода на действие в Саронския залив. През 457 г. Атина претърпяла поражение в Беотия, при Танагра, от една спартанска армия, която след победата се върнала в Пелопонес. Атиняните се възползували от това, за да затвърдят властта си в Централна Гърция. После започнали военноморски операции, ръководени отчасти от Перикъл, по бреговете на Пелопонес. В Навпакт в Западна Локрида атиняните изградили силен опорен пункт, чиято защита поверили на месенци, прогонени от спартанците; така те могли да упражняват контрол и над Коринтския залив, както вече контролирали Саронския залив.

344px Perikles altes MuseumДесетилетието от 460 — 450 г. имало решаващо значение за Атина. Тогава именно Перикъл, роден в знатна фамилия (към 495 г.), родствена на Алкмеонидите, станал главният вдъхновител на атинската политика. Красив, привлекателен, образован, отличен оратор и опитен военачалник, той се ползвал с пълното доверие на демократите, които ценели високите му качества и гледали на него като на неподкупен човек в политическо и във финансово отношение, и му останали верни до края въпреки нападките на комическите поети, които симпатизирали на противниците му. Той хранел огромни амбиции по отношение на родината си и като прозорлив политик не се смущавал от излишни скрупули, когато подбирал средствата, за да ги осъществи. Убеден с основание, че атинският народ притежава изключителни качества, той считал, че тези качества му дават право на хегемония и го задължават да я постигне; така той стигнал до онази завоевателска доктрина, която неговите съотечественици лесно възприели. Народът виждал всички преимущества на това положение, защото добивал ръководна роля вече не само в един съюз, а в истинска империя и защото финансовите средства на лигата щели да му доставят допълнителни субсидии: отпускането на всекидневна заплата на съдиите в хелиеята, увеличаването на броя на чиновниците в метрополията и извън нея, войнишките заплати и обезщетения, от всичко това, както ни казва Аристотел,са живели повече от двадесет хиляди граждани. Като се прибавят и представителните строежи, които Перикъл започнал на Акропола и на които работили стотици работници в продължение на повече от двадесет години, виждаме колко изгодна за материалните интереси на народа била политиката на Перикъл, без да се говори за удовлетворението на „националното" му самолюбие. През 454 — 453 г. съюзната хазна била пренесена от о. Делос в Атина, минавайки така от покровителството на Аполон под покровителството на богиня Атина; въпреки че тази мярка била оправдана със заплахата, която представлявала персийската флота за Цикладите след атинското поражение в Египет, в същност това било политически ход, с който Атина изцяло взела в свои ръце делата на съюза. Съюзните градове били сведени фактически до положението на градове-поданици, а съюзът се превърнал в империя.

Перикъл с подкрепата на Кимон, когото върнали от изгнание, действал решително и енергично. Поражението в Египет и завоевателните стремежи на Атина накарали много от съюзните градове да минат на персийска страна. За да имат развързани ръце, атиняните сключили примирие със Спарта. След това се заели да върнат към подчинение отцепилите се съюзници. Щом възстановили властта си, те подновили войната с персите: Кимон поел командуването на една ескадра, която отплувала, за да даде сражение в кипърски води. Там умрял от болест през време на боя, след като спечелил нови успехи. През 449 — 448 г. се започнали преговори, които завършили с мир, наречен мирът на Калий — по името на главния атински делегат. Автономията на гръцките градове в Азия била осигурена. Военните кораби на Великия цар не трябвало повече да се мяркат между Памфилия и Босфора. Атина пък се задължила да не напада териториите на Великия цар. Възстановяването на мира гарантирало сигурността на йонийците, което било и прокламираната цел на Делоския съюз, и морската търговия станала отново свободна.

Атина се възползвала от това, за да затвърди още повече господството си над своите „съюзници": тя увеличила броя на военните колонии, или клерухиите, основани в съюзнически земи, често упражнявала контрол над вътрешната политика на държавите-градове, като покровителствала техните демократически партии, наложила употребата на атинската монета и на атическата система за мерки и тежести. Икономическата и политическата експанзия вървели ръка за ръка. Спарта обаче не бездействала на континента. Тя започнала Втората свещена война срещу фокидците, които били съюзници на Атина, за да запази от тяхно посегателство автономията на Делфи. Атина реагирала, но срещнала големи трудности в Средна Гърция, където много беотийски градове се показали неприятелски настроени към нея. Един атински корпус претърпял тежко поражение при Коронея (446 г.); атиняните трябвало да опразнят цяла Беотия. Мегара и цяла Евбея се разбунтували. Накрая една спартанска армия стигнала чак до Елевзина. За щастие на атиняните военачалникът на тази армия не продължил офанзивата, а се оттеглил назад. Перикъл се възползвал от това и наказал сурово въстаналите евбейци. Тогава, в 446 — 445 г., сключил със Спарта тридесетгодишен мир, който установил известно равновесие между силите на атинската държава, която загубила повече от континенталните си съюзници (с изключение на Платея и Навпакт), но все още господствала над Егейско море, и пелопонеския блок, воден от Спарта, който укрепнал с присъединяването на Мегара и Беотия. Всяка страна трябвало да се въздържа от действия срещу съюзниците на другата страна, но можела да постъпва както иска по отношение на неутралните държави. Свободата на морската търговия на изток и на запад била осигурена.

Map athenian empire 431 BC en

Атинският морски съюз (431 г.) Map_athenian_empire_431_BC-fr.svg: Marsyas Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

Въпреки че отстъпила в същинска Гърция, Атина се намирала на върха на икономическата си и военна мощ. По внушение на Перикъл тя вложила част от средствата на съюза, внесени от съюзниците, в издигането на постройки и статуи на Акропола: Партенонът е строен от 447 до 438 г., а свещеният хълм представлявал огромна строителна площадка, на която непрекъснато се работело. Само статуята на Атина Партенос от Фидий струвала 700 таланта — близо два пъти общата сума на годишния трибут на съюзниците. Същевременно Атина поддържала една флота от 60 триери в постоянна бойна готовност в продължение на осем месеца през годината. Тези сили ѝ давали възможност да се намесва бързо на най-различни места. През 443 г. атиняните основали една колония със заселници от различни гръцки градове в Турии, Южна Италия, близо до стария град Сибарис; историкът Херодот от Халикарнас бил един от първите нейни граждани. През 440 — 439 г. Перикъл потушил трудно един бунт на Самос и друг във Византион. Суровостта на наказателните мерки срещу самосците показала ясно на всички, че съюзът се е превърнал в институция с тиранически похвати. Като затвърдила така властта си, Атина могла да изпрати една експедиция в Черно море до Синопе и Амисос, където били настанени група колонисти наред с предишните заселници. През 436 г. по долното течение на Стримон (Струма) била основана голямата колония Амфиполис, имаща за задача да засили атинското влияние в Тракия и Халкидика. Най-после на запад Атина сключила съюз с Акарнания.

В тази област, както и в Халкидика, интересите на Атина се сблъскали с интересите на Коринт, който бил член на Пелопонеския съюз. Когато избухнал конфликт между Коринт и старата му колония Коркира (Корфу), последната се обърнала към Атина с молба да стане нейна съюзница и била приета; в морска битка, която станала през 433 г. в коркирски води, коркирците благодарение на атински подкрепления успели да отблъснат коринтската ескадра. Надвиснала опасността от общ конфликт и Перикъл, който виждал това, го сметнал за неизбежен. Затова той зачестил провокациите спрямо съюзниците на Спарта. В 432 г. с декрет на Народното събрание, предложен от него, на търговците от Мегара бил забранен достъпът до пристанищата и пазарите на Атика и на Атинския съюз. Тази мярка била взета, за да се задуши икономически Мегара, провинила се, задето приемала избягали от Атина роби. Същевременно атиняните изпратили войска срещу Потидея, най-големия град в Халкидика, който бил коринтска колония и поддържал тесни връзки с метрополията си. Намесата в Корфу, обсадата на Потидея, „Мегарският декрет", всичко това изчерпало търпението на Спарта. Поддържана от съюзниците си и подстрекавана особено от Коринт, тя изпратила ултиматум до атиняните с искане да се отмени поне „Мегарският декрет". По съвета на Перикъл атиняните отхвърлили искането: това означавало разрив и решително стълкновение между двете държави-съперници. Войната, която започнала в 431 г., продължила двадесет и седем години и завършила с поражението на Атина през 404 г.

Peloponnesian war alliances 431 BCОще в началото на войната Перикъл накарал съгражданите си да възприемат една скъпо струваща стратегия, като смятал, че тя единствена може да осигури на Атина сериозни изгледи за успех. Той отлично преценявал по-малките възможности на атинските войски при едно сблъскване на открито поле със силите на Спарта и съюзниците ѝ; неприятелят не само имал числено превъзходство, но и всепризнатата сила на спартанските хоплити била достатъчна, за да накара противниците им да се замислят. Очевидно желанието на спартанците било да търсят сражение и с една-единствена битка да решат изхода на войната. Перикъл посъветвал атиняните да избягнат сражението: населението на Атика трябвало да се прибере зад укрепленията на града, на Пирея и на дългите стени, като изостави полето на ударите на неприятелското нашествие. В замяна на това Атина щяла да използва изцяло превъзходството си по море не само за да води свободно търговия чрез Пирея, но и да обезпокоява непрекъснато пелопонеските брегове с чести десанти и нападения. Флотата от 300 триери, подсилена от корабите на Хиос, Лесбос и Коркира, отличният им екипаж, базите в Навпакт и Акарнания на запад, господството над Егейско море, големите финансови резерви, попълвани редовно от трибута, внасян от съюзниците — това били преимуществата на Атина пред неприятеля, който имал по- малка флота и разполагал с по-малки финансови възможности. Атиняните имали основания да се надяват, че Пелопонеският съюз, изтощен с течение на времето от една безмилостна морска война, накрая ще се разпадне и че Спарта, изоставена от съюзниците си, ще се признае за победена. Това щяло да бъде война на изтощение, в която атиняните трябвало да покажат устойчивост и морална сила, като оставят земите си да бъдат опустошавани от неприятеля, но запазят вярата си в крайния изход на войната. Перикъл трябвало да употреби целия си престиж, за да наложи своите схващания: половината от населението на Атика — всички селяни и гражданите, които имали полски имоти — трябвало да пожертват своите имущества и начин на живот в името на тази дългосрочна стратегия.

Първата половина на войната, която траела десет години (431 — 421 г.), обикновено е наричана Архидамова война на името на спартанския цар, който ръководил първите военни действия и който впрочем умрял след 427 г. След едно неуспешно нападение на тиванците срещу Платея, съюзница на Атина, спартанската армия влязла в Атика и опустошила равнината, а в същото време атинската флота извършвала набези срещу пелопонеския бряг. През следващата 430 г. спартанците нахлули отново в Атика. Тогава Атина била сполетяна от неочакван удар — чумата; струпването на цялото население в чертите на града, където селяните станували в лагери при много нехигиенични условия, благоприятствало за разпространението на епидемията, която продължила повече от година и се появила отново през 427 г. Една трета от населението била покосена. В това ужасно изпитание, за което Тукидид ни е оставил вълнуващ разказ, атиняните се отвърнали за известно време от Перикъл, но през пролетта на 429 г. отново му гласували доверие и го преизбрали за стратег. Но големият държавник, изтощен, умрял през есента. Тази загуба лишила Атина от единствения политик, който можел да доведе войната до щастлив край. Никой друг водач след него не се ползвал с такъв престиж, нито притежавал такава прозорливост.

Военните действия се водели с променлив успех. В Халкидика атиняните успели да превземат Потидея (429 г.) след двегодишни скъпоструващи усилия. Във водите на Навпакт същата година стратегът Формион спечелил блестяща победа над една пелопонеска ескадра, която го превъзхождала по численост; за спомен от тази победа атиняните издигнали един портик в делфийското светилище. Но те трябвало да се справят с отцепването на Митилена, най-големия град на о. Лесбос, да го покорят и накажат. По предложение на Клеон, един от водачите на демократите, голям брой от подстрекателите на бунта били избити. В същата 427 г. Платея, обсаждана в продължение на две години, паднала и малкият гарнизон от платейски и атински войници бил избит. Войната добила жесток и непримирим характер.

През 425 г. благодарение на един сполучлив удар Атина се оказала съвсем близо до крайната победа. Тя била изпратила войскови части в Сицилия срещу Сиракуза и съюзните градове на Спарта. Една ескадра, която пренасяла подкрепления на запад, хвърлила котва поради лошо време в залива на Пилос, на западния бряг на Месения. Атинският военачалник Демостен, който вече се бил отличил в Акарнания, решил да остане в Пилос, да се укрепи там с известен брой войници и да държи от този укрепен пункт под заплаха цяла Месения, която била твърде уязвима част от спартанската територия. За да отстранят тази опасност, спартанците поискали да унищожат атинската позиция, която устоявала на атаките им. Те превзели крайбрежното островче Сфактерия, което затваря Пилоския залив. В това време пристигнала една атинска ескадра и блокирала четиристотинте спартанци, които се намирали на острова. Броят на същинските спартанци в лакедемонската държава бил толкова малък, че тази обсада на четиристотин от тях се оказала достатъчна, за да накара Спарта да поиска мир, като предложила на Атина много изгодни за нея условия. Но атинското Народно събрание, подбуждано от демагога Клеон, привърженик на крайните мерки, се показало непримиримо и след бурни разисквания поверило на Клеон задачата да се справи с обсадените на о. Сфактерия спартанци. Под вещото ръководство на Демостен атинските военни части, които превъзхождали по численост противника, сломили съпротивата на спартанските хоплити; двадесет дни след заминаването си Клеон се върнал в Атина с триста пленника, от които сто и двадесет спартанци (425 г.). Тази блестяща военна операция затвърдила решимостта на по-голямата част от народа да не сключва мир преди извоюване на пълна победа въпреки пламенните речи на Аристофан в полза на мира.

Phalanx1Но щастието се променило. През 424 г. атинската армия започнала настъпление в Беотия. В Делион, близо до Танагра, тя се сблъскала с беотийците и била сразена в боя на открито поле; Атина сгрешила, като не последвала съветите, дадени ѝ в миналото от Перикъл. От друга страна, лакедемонският военачалник Бразидас, който бил изпратен в Северна Гърция, превзел Амфиполис въпреки отпора на атинянина Тукидид, който командвал ескадрата, изпратена край брега на о. Тасос. Считан за отговорен за загубата на Амфиполис, Тукидид бил осъден на изгнание, където използувал принудителната си „почивка", за да напише историята на тази война. Между това Бразидас жънел успех след успех в Халкидика, като откъснал от Атина много от съюзните ѝ градове. Клеон поел командването на един поход, който имал за задача да възвърне Амфиполис; през лятото на 422 г. той бил победен пред стените на града от Бразидас и загинал на полесражението; паднал и самият Бразидас. Едновременната смърт на най-добрия спартански пълководец и на атинския военачалник, привърженик на войната до крайна победа, дала повод на двете държави да започнат преговори, които в 421 г. завършили с т. нар. Никиев мир на името на атинския политик, който водил преговорите. Този мир, дължащ се на умора и сключен с цената на взаимни отстъпки, не решавал спора за превъзходство между Спарта и Атина. Той не можел да трае дълго.

Още от самото начало проличало, че клаузите на мирния договор си остават мъртва буква: Атина, като не успяла да си възвърне контрола над Амфиполис и Халкидика, запазила Пилос и Китера, откъдето заплашвала Спарта. Започнала сложна дипломатическа игра между Спарта и Тива, Атина и Аргос, в която се включили Елида и аркадските градове. Политиката на Атина се колебаела между Никий, привърженик на мира чрез разбирателство със спартанците, Хипербол, приемник на Клеон като водач на демократичната партия, и младия Алкивиад, интригант, обаятелен и безскрупулен, аристократ по рождение, но демократ от пресметливост и амбиция, ученик на Сократ и племенник на Перикъл. Осъждането чрез остракизъм, което за последен път било приложено в 417 г., сега изпратило в изгнание Хипербол, но не засегнало Алкивиад и Никий, които били едновременно съмишленици и съперници. Предната година Спарта възвърнала военния си престиж, като победила на открито поле близо до Мантинея една аргоска армия, подсилена от аркадци и малък отред атиняни. От своя страна Атина се стремяла да затвърди господството си в Егейско море. Понеже о. Мелос отказал да се присъедини към съюза, атиняните го завладели със сила и избили всички възрастни мъже (416 — 415 г.). Тази екзекуция предизвикала всеобщо възмущение, но народът на Атина не се разтревожил от това, а решил да изпрати експедиция в Сицилия.

От дълго време Сиракуза стояла на първо място в Сицилия. В началото на века благодарение на предприемчивата политика на тираните ѝ Гелон и после брат му Хиерон нейната мощ и територия нараснали особено много. Двамата засенчили със славата си другите западни тирани, като Терон от Агригент или Анаксилас от Регион. Те блестящо защитили гръцкия свят срещу картагенците с победата на Гелон при Химера през 480 г. и срещу етруските в морската битка при Куме, спечелена от Хиерон през 474 г. В Олимпия са намерени етруски шлемове, посветени от Хиерон за спомен от победата му. Дори след падането на тиранията през 466 г., една година след смъртта на Хиерон, Сиракуза си оставала най-силната държава в Сицилия. Вярна на спомена за своя произход, тя поддържала добри отношения със своята метрополия Коринт и още в началото на Пелопонеската война спечелила като съюзници на Коринт и Спарта повечето от гръцките градове на острова. През 427 — 424 г. Атина наистина се опитала с помощта на Регион да подкрепи Леонтини и Камарина, които воювали срещу Сиракуза и съюзниците и, но тази намеса не дала желаните резултати. Сега Атина решила да използува примирието в същинска Гърция, за да започне авантюристична политика на Запад. Повод за това дала молбата за помощ на Сегесте, съюзник на Атина, който воювал със Селинунт — съюзник на Сиракуза. Винаги благоразумният Никий разубеждавал атиняните да се откажат от това начинание. Алкивиад, напротив, бил негов най-разпален привърженик. Той спечелил на своя страна народа, който разчитал на материални изгоди, възнаграждения и плячка. Командването било възложено съвместно на Алкивиад и на Никий и експедицията, съоръжена с големи средства, потеглила в края на пролетта на 415 г.

Малко преди това едно светотатство предизвикало възмущението на атиняните: колоните, носещи главата на Хермес (херми), които набожният народ още от времето на Пизистратидите издигал по улиците и на Агората, били изпочупени една нощ от неизвестни лица. Направили разследване и поискали да обвинят Алкивиад, заподозрян вече, че участвал в една пародия на Елевзинските мистерии. Един кораб заминал да го търси в Сицилия, но той избягал и се озовал в Спарта. Там обрисувал в най-тревожни краски амбициите на отечеството си по отношение на Запада. Спартанците се вслушали в съветите му, изпратили в Сиракуза спартанеца Гилип да ръководи отпора срещу нахлуването и решили да възобновят военните действия в същинска Гърция. Тези мерки се увенчали с успех: след двегодишни безплодни сражения и въпреки подкрепленията, които докарал най-добрият атински пълководец Демостен, експедиционният корпус не успял да превземе Сиракуза със сила, после на свой ред бил атакуван от сиракузците, вещо командвани от Гилип, които окончателно го разбили през лятото на 413 г. Никий и Демостен били убити от победителите. Останалите живи били пленени и преживели тежко пленничество в каменоломните или "латомии" на Сиракуза, а след това ги продали като роби.

Междувременно в същинска Гърция войната започнала отново. През същата 413 г. спартанците по съвета на Алкивиад нахлули в Атика и се укрепили в градчето Декелея в полите на Парнес, откъдето държали под контрол атинската област. Тъй като заемали този пост през цялата година, те имали възможност да поддържат непрекъсната блокада на града по суша и да му пречат да използва земеделските произведения на атическата равнина и особено сребърните мини в Лаврион, откъдето робите-миньори избягали. Историята на тези години (412 — 404 г.) е извънредно заплетена и показва едновременно отчаяните усилия на Атина да се справи с натиска на външните си врагове и непрекъснатите опити да се преустрои политическият режим, който смятали за отговорен за поражението в Сицилия. Амбициите на отделни лица играели роля във военните действия и често решавали изхода им. Патетична и безпощадна борба, в която всеки залага главата си и същевременно съдбата на държавата, дипломатически преговори, военни подвизи и съмнителни комбинации, вършени от авантюристи, народни смутове, подстрекавани от демагози, интриги на тайни общества или хетерии, политически убийства, смъртни присъди и кланета на пленници — ето с какво се сблъсква на всяка крачка историкът на тези бурни години. Интересни фигури на политически мъже, които са и военачалници, преминават през тези събития: най-напред Алкивиад, после измежду атиняните Терамен, представител на умерената партия, демократът Тразибул и стратегът Конон; между спартанците — Лизандър, енергичен и вещ пълководец, хитър и безскрупулен парламентьор; между персите — сатрапите Фарнабаз и Тисаферн и по-малкият син на Великия цар, Кир Млади, който по-късно организирал похода на Десетте хиляди. Отсега нататък ролята на персите в развоя на войната станала решаваща. Минали времената, когато гърците се сплотявали срещу азиатската опасност! Напротив, сега те си оспорвали съюзничеството на ахеменидския владетел и на неговите представители в Мала Азия. Те се нуждаели не толкова от военна помощ, която не се проявявала на бойното поле, а от златото на царя, за да плащат военните разходи и да привличат на своя страна с по-големи заплати наемниците на другия лагер. Този фактор се оказал решаващ за крайната победа на Спарта.

Войната се водела предимно по море, където била едновременно по-скъпа и свързана с по-големи жертви. Атина отчаяно се опитвала да запази своята империя, която навсякъде се бунтувала, и съобщителните връзки, необходими за прехранването ѝ. Откъсната от Египет, който бил един от двата ѝ главни доставчици на зърнени храни поради отцепването на Родос, тя се борила докрай да запази отворени Протоците, за да получава житните си доставки от Южна Русия. В Йония въстанията зачестили; единствено о. Самос, където атиняните установили демократичен режим, предлагал сигурна база за корабите им. Но моряците и войниците, настанени в Самос, следели с гняв олигархическата революция, която в тяхно отсъствие избухнала в Атина под съвместното влияние на аристократическите хетерии, подбуждани от оратора Антифон, и на умерената партия, ръководена от Терамен. През 411 г. в продължение на няколко месеца демократичният режим бил свален и заменен с олигархическо управление, наречено „управление на четиристотинте". Но то не съумяло да си запази поддръжката на Терамен, който временно възстановил предишния режим, след като се споразумял с флотата в Самос, командвана от Тразибул. Алкивиад, който се скарал със Спарта, си възвърнал благоразположението на своите съотечественици и под негово командване съединените сили на Тразибул и Терамен спечелили в 410 г. голяма морска победа пред Кизик. Спарта предложила мир, който атинското Народно събрание имало неблагоразумието да отхвърли. До 408 г. атинската флота пожънала немалко нови успехи в Тракия и Проливите, но назначаването на Лизандър за адмирал на пелопонеската флота и финансовата помощ, която той получил от Кир Млади, променили положението. Лизандър подкупил гребците на атинските триери, като им предложил по-висока заплата, и си осигурил надмощие в първата битка. Алкивиад, смятан отговорен за това, трябвало да отстъпи командването на Конон и избягал в Херсонес. През 406 г. Атина предприела нова акция: флотата ѝ, значително подсилена, победила пелопонеската ескадра при Аргинузките острови до азиатския бряг срещу о. Лесбос. Това било последната усмивка на военното щастие. Атинският народ не съумял да се възползва от него; нещо повече, в пристъп на безразсъден гняв той наказал със смърт стратезите, които спечелили победата, за това, че не се погрижили да спасят екипажите на потопените в битката кораби. Между военачалниците, които станали жертва на тази незаконна присъда, бил и един от синовете на Перикъл. Следната година Лизандър с ловка военна хитрост изненадал атинската флота, която стояла на котва до Херсонеския бряг, близо до устието на р. Егоспотами (Козите рекички), унищожил я напълно, като пленил корабите и екипажите с изключение на един малък отред, командван от Конон, който успял да избяга. Това поражение на Атина се оказало решаващо. Още през ноември 405 г. Пирея била обсадена и населението, затворено в града, започнало да страда от глад. Градът издържал четири месеца и се предал през април 404 г., като приел условията на победителя: разрушаване на Дългите стени, предаване на последните военни кораби, подчинение на заповедите на Спарта във външната политика. Спартанците дори се показали великодушни, като не се поддали на исканията на съюзниците си Тива и Коринт, които настоявали да се наложи на Атина кървавото отмъщение, на което тя подложила Мелос, Митилене и други градове. Веднага разрушили Дългите стени под звуци на флейта; изглеждало, като че ли в Гърция е настъпила ера на свобода.

Ако рухването на атинската хегемония могло да роди подобна надежда, тя не траяла дълго. Спарта, неоспоримият водач на победоносния съюз, твърде скоро се оказала негодна да играе ръководната роля, която ѝ се падала в преустройството на гръцкия свят. Привързана към традиционната си политика на континентална хегемония, притеснявана от съюза си с персите, чиито субсидии ѝ били необходими за флотата, отслабена поради вътрешното развитие, дошло като последица от нейната политическа и социална система, която прогресивно намалявала броя на истинските спартанци за сметка на нисшите класи и илотите, лакедемонската държава нямала нито достатъчно личности нито достатъчно широки политически възгледи, за да наложи на гръцките градове, бранещи ревностно своята самостоятелност, една власт, способна да съгласува усилията им и да изглажда споровете. Личният авторитет на Лизандър, на когото гърците отдали изключителни почести след победата, му помогнал, разбира се, да държи в респект за известно време бившите съюзници на Атина, като той навсякъде издигнал на власт олигархическите партии, които се опирали на лакедемонските гарнизони, командвани от спартански началник, или хармост. Но в края на 403 г. Спарта, винаги подозрителна към изключителните личности, отнела изцяло властта на този „цар без корона" и се върнала към старите си стремежи за хегемония в Пелопонес, като потушила колебливите опити на Елида за извоюване на независимост.

След поражението в Атина в продължение на няколко месеца се развихрила яростна антидемократична реакция. Управлението на града било поверено на съвет от тридесет граждани, между които били Терамен и Критий, който бил умен и цинично амбициозен аристократ, ученик на Сократ и вуйчо на Платон. Чувствайки се силни поради присъствието на лакедемонския гарнизон, доведен от Лизандър, Тридесетте започнали да тероризират града, като предали на палача повече от 1500 граждани и много метеки, конфискувайки в своя полза имуществата на осъдените и на онези, които потърсили спасение в бягство. Винаги умереният Терамен се опитвал напразно да се противопостави на тези жестокости; Критий наредил на фанатичните си привърженици да го умъртвят, а сплашеният Съвет на петстотинте не посмял да му попречи. Но бегълците, прегрупирани от Тразибул, който намерил убежище в Беотия, навлезли в Атика, завзели крепостта Фияе, след това и Пирея. След братоубийствена битка между хората от града и жителите на Пирея, в която загинал Критий, Тридесетте били прогонени, но по-късно под заплахата на една спартанска армия, дошла в Атика, двете партии трябвало да се споразумеят. През 403 — 402 г., по времето на архонта Евклид, била дадена обща амнистия, от която били изключени само Тридесетте и неколцина магистрати, и традиционната демокрация се върнала отново на власт.

Народът строго спазвал решението за амнистията и поел върху себе си изплащането на сумите, които жителите на града заели от лакедемонците, за да се сражават с хората от Пирея. Въпреки това споменът за насилията, извършени от олигарсите, не могъл да бъде заличен толкова скоро и чувствата на омраза, които те предизвикали, изиграли голяма роля в процеса срещу Сократ: обвинявайки го в безбожие и покваряване на младежта, неговият обвинител Мелет, поддържан от демократа Анит, пробудил у съдиите смътното чувство, че философът е до известна степен отговорен не само за смелия начин на мислене и за рушителните критики, разклащащи моралните устои на града, но и за скандалното държание на своите ученици, арогантни и скептични аристократи: Алкивиад, Хармид и най-вече Критий. Чудното не е, че Сократ бил осъден, а че го осъдили с такова незначително мнозинство. Неговото геройско примирение пред смъртта, уважението, което засвидетелствал към законите на града, като отказал да избяга и се подчинил на присъдата, направили голямо впечатление на приятелите му, което Платон и Ксенофонт предали и на своите съвременници. По този начин неговият драматичен край спомогнал да се разпространи учението му.Заета с вътрешното си възстановяване, Атина покорно оставила на Спарта да води играта в отношенията си с Персия. Персия току-що преживяла тежка криза, в която се оказали замесени и гърците. При смъртта на Дарий II по-малкият му син Кир Млади, който играл важна роля през последните години на Пелопонеската война, се вдигнал срещу по-стария си брат, станал цар под името Артаксеркс II. Той събрал един корпус от гръцки наемници, за да подсили армията, с която разполагал в Мала Азия, и настъпил към Вавилон. През есента на 401 г. се сблъскал с царската армия при Кунакса в Месопотамия и паднал убит в сражението. Около тринадесетте хиляди гръцки наемници, изоставени на собствената си съдба, се оттеглили на север по течението на Тигър, после прекосили Армения и през следващата пролет стигнали до Трапезунд на Черно море, откъдето се върнали в Европа. Епопеята на Десетте хиляди, както я нарекли по приблизителния брой на останалите живи, направила голямо впечатление на съвременниците: тя разкрила дълбоката слабост на ахеменидската империя, която не могла да спре тази малка войскова част по пътя на дългото ѝ отстъпление, и засилила вярата на гърците във военното им превъзходство над ориенталците. Тя е разказана блестящо от Ксенофонт, който бил очевидец и сам участвал в този поход, в книгата му „Анабазис".

През същата 400 г. Спарта скъсала с Великия цар, чийто сатрап Тисаферн се опитал да установи действителна власт над гръцките градове в Йония. Войната представлявала поредица от откъслечни сражения, водени от спартанските войски в Мала Азия, на които стремежът към заграбване на плячка, за да попълват касите си, попречил да си изработят резултатна стратегия. Там се отличил царят на Спарта Агезилай със своята активност и енергия. В Кипър атинянинът Конон, избягал при цар Евагорас след поражението при Егоспотами, съоръжил една ескадра със средства на персите. Емисарите на Великия цар пък обикаляли цяла Гърция и раздавали злато с пълни шепи, за да вдигнат срещу Спарта градовете, които завиждали на нейната мощ и влияние.

Тези техни усилия довели до създаването през 395 г. на коалиция, в която влезли градовете Тива, непосредствено застрашена от Спарта поради един инцидент във Фокида, Атина, Коринт и Аргос. Лизандър бил убит по време на една злощастна битка в Беотия. Повикан от Азия, каквото било желанието на Великия цар, Агезилай победил коалиционните сили при Коронея (394 г.). Но Атина издигнала отново Дългите стени и флотата на Конон сразила една пелопонеска ескадра във водите на Книдос. Скоро бреговете на Лакония били подложени отново на нападения откъм морето. Други военни действия се разиграли около Коринтския провлак, от който цялата тази война получила името „Коринтска война". Там за пръв път влязла в действие лековъоръжената пехота (пелтастите) на атинянина Ификрат, който внесъл нов елемент във военното изкуство. Възстановената атинска флота жънела успехи в Егейско море под командването на Тразибул. Спарта отговорила също с удар, като заловила в Проливите конвои с храни, пътуващи за Атина, и предприемала нападения над Пирея от Егина. Тогава сред неприятелите на Спарта настъпила умора. Спартанецът Анталкид започнал преговори с персите и Артаксеркс съобщил условията, които предлагал на гръцките държави. След дълги колебания те подписали „Царския мир" (386 г.) и признали на ахеменидския монарх владението над градовете в Мала Азия и Кипър. Останалите гръцки градове, малки и големи, останали автономни. Атина запазила Лемнос, Имброс и Скирос, където отново изпратила клерухии. Царят бил гарант на тези спогодби; той имал и облаги от тях, защото си възвърнал контрола над малоазийските гърци, а и европейска Гърция по силата на принципа за автономия на градовете тогава представлявала конгломерат от малки държави, безсилни да предприемат каквото и да е голямо дело. Това било отплатата за Гръко-персийските войни.

На Запад гърците трябвало да се справят с едно опасно нападение на Картаген, който се възползвал от разногласията между гръцките градове, за да поднови експанзията си в Сицилия, спряна след победата на Гелон при Химера в 480 г. Картагенските войски превзели с пристъп Селинунт и Химера в 408 г., завладели Агригент и го изравнили със земята, окупирали Гела, застрашили Сиракуза. По време на военните действия Сиракуза била управлявана от младия енергичен офицер Дионисий, който, след като бил избран за единствен стратег, се провъзгласил за тиран, като избил противниците си. Поради чумата, която се появила в лагера им, картагенците били принудени да преговарят; Дионисий се съгласил да признае властта на Картаген над по-голямата част от Сицилия (404 г.), после се заел да възстанови силите си: разширил укрепленията около Сиракуза, като я направил най-големия град в гръцкия свят, събрал многобройна войска от гръцки и „варварски" наемници, създал парк от бойни машини и построил флота от 300 кораба — не само триери, но и съдове с четири и пет реда весла. С това мощно въоръжение той нападнал Картаген през 397 г. и след дълга война, в която имал блестящи победи, но и поражения, сключил в 392 г. нов мирен договор, с който зоната на картагенското влияние била чувствително намалена. Тогава Дионисий предприел действия в Южна Италия, където с подкрепата на местното население в Лукания завладял целия Бруциум с гръцките градове Локри и Кротон, а накрая и Регион, чието владение му осигурявало контрола на другия бряг на пролива (387 г.). В същото време флотата му господствала над Йонийско море и давала възможност на сиракузките търговци да проникнат чак до края на Адриатическо море; те основали търговски фактории в Лисос в Илирия, в Адрия на делтата на По и накрая в Анкона, отлично пристанище на италийския бряг. Едно морско нападение на територията на етруския град Агила (Цере) показало каква опасност представляват сиракузките кораби за Тиренско море. Но въпреки две нови войни срещу Картаген Дионисий не успял да изтласка пуните от Сицилия; в края на краищата противниците се споразумели да съблюдават като граници на съответните им територии реката Химера на север и реката Халик на юг. Така картагенците си запазвали западната третина на острова със Селинунт и Сегесте. Останалото принадлежало на гърците под контрола на Сиракуза.

Предприемчивостта и успехите на Дионисий Стари (наричан така за да го различават от неговия син и наследник Дионисий Млади) му спечелили голямо влияние; когато умрял в 367 г., той бил безусловно най-прочутият грък на времето си. Неговата власт почивала на сила, т. е. предимно на добре платените и отлично въоръжени наемници, и на абсолютна безскрупулност. Той пръв от всички гръцки владетели създал голяма държава, където гърци от всякакъв произход, сикулски и италийски „варвари", преуспели войници и търговци, дошли от всички страни, живеели заедно под едноличната му власт, и то по-скоро като поданици, отколкото като равноправни граждани. Той не успял да претопи тези разнородни елементи в единна политическа общност, но разтърсил дълбоко старите устои на града-държава. От друга страна, Дионисий дал силен тласък на икономическото развитие и направил Сиракуза големия пазар на Запада. Блясъкът на неговия двор, интересите му към литературата (имал претенцията да пише трагедии), обаянието на изключителната му личност привличали любопитството на философите. Платон и Аристип отишли да го посетят, но и двамата останали разочаровани от срещата. Изократ, който мечтаел да види гърците сплотени срещу персийската опасност, се надявал по едно време, че Дионисий ще може да осъществи тази идея. Накрая, малко преди смъртта на сиракузкия тиран, атиняните му дали право на атинско гражданство и му отредили първата награда в драматичния конкурс на Дионисиите през 367 г. Отличието, с което удостоили трагедиите му, трябва да е поласкало суетността му повече от всичките му военни победи! Но примерът за аристократично управление, който той дал в Сицилия, нямало да бъде забравен; по-късно Дионисий намерил много подражатели.

В това време същинска Гърция се борела с анархията, предизвикана от „Царския мир" със съучастието на Спарта. Спарта упорито потискала стремежите на съюзниците си за независимост, като последователно се намесвала във вътрешните работи на Мантинея в Аркадия, после на Флиунт в областта на Коринт, за да им наложи такова управление, каквото желаела тя. По искането на два града в Халкидика, които отказали да влязат в съюза, организиран около Олинт, най-големия град в тази област, дошла една спартанска армия и разтурила съюза, като наложила да се зачита „автономията", предписана от „Царския мир". По време на този поход в Северна Гърция една спартанска войскова част, минавайки край Тива, била повикана от една от политическите фракции, които си оспорвали властта там, и по нейно искане превзела крепостта на Тива — Кадмея. Тази окупация продължила няколко години; но една зимна нощ през 379 г. няколко тивански патриоти, водени от Пелопид, избили магистратите, които били привърженици на Спарта, и освободили града, като принудили спартанския гарнизон да се изтегли. Войските, които Спарта изпратила впоследствие в Беотия, се оказали безсилни да принудят Тива да преговаря.

Атина, въпреки старото си недоверие към своята северна съседка в Беотия, скоро взела нейната страна срещу Спарта; новите хора, които направлявали съдбините на града — ораторът Калистрат, пълководците Хабрий, Ификрат и синът на Конон — Тимотей, решили да се възползват от обстоятелствата, за да възвърнат престижа на отечеството си. През 377 г. техните усилия довели до създаването на Втория морски съюз, който точно един век след първия обединил около Атина повече от градовете на островите по Егейско море и гръцките градове по тракийския бряг. Поредицата от двустранни договори, сключени след 384 — 383 г., подготвили новата организация, която свързвала на равни начала Атина и съюзниците ѝ. Последните членували в един съвет (Синедрион), в който Атина не участвала. Решенията в този съвет се вземали с вишегласие, като всеки град имал по един глас. Атинската държава пък решавала своите въпроси самостоятелно. Ако решенията съвпадали с решенията на Синедриона на съюзниците, тогава и единствено в такъв случай Съюзът действал като цяло, като Атина имала задачата да ръководи общите дела. За да се посрещат разходите на конфедерацията, съюзниците внасяли вноски, а не данък, определени от Синедриона. От своя страна Атина поела задължението да поддържа сама военните си сили. Така тя направила едно сериозно усилие, което ѝ помогнало да спечели редица победи по море срещу пелопонеските кораби не само в Цикладите, но и в Йонийско море, където Тимотей се насочил с една ескадра към Коркира и Акарнания. През 374 г., в стремежа си да намали своите разходи и разтревожена от възхода на Тива, Атина сключила мир със Спарта на базата на статуквото; така тя отново си възвърнала морското надмощие.

В това време Тива възобновила в своя полза съюза на беотийските градове, а в Тесалия един енергичен водач, Язон, тиран на Фере, обединил областта под своя власт. Този ученик на софиста Горгий събрал голяма армия от наемници, подкрепяна от отличната тесалийска конница; нейното присъствие представлявало нов фактор в Централна Гърция. Това именно дало повод за загриженост в Атина и я принудило да търси сближение със Спарта въпреки новите разногласия, които възникнали между тях по повод на събитията в Коркира. През 371 г. в Спарта била свикана мирна конференция, на която присъствали представители на главните гръцки държави, включително Дионисий от Сиракуза, и един представител на Великия цар. Постигнали съгласие да потвърдят отново принципите на „Царския мир". Но възникнал спор по повод на Беотия. Пълномощникът на Тива Епаминонд искал да подпише съглашението от името на всички беотийци, а не само от името на Тива. Царят на Спарта Агезилай категорично се противопоставил на това и Епаминонд напуснал Спарта, без да подпише договора.

Battle of Leuctra 371 BC Decisive actionСпарта веднага заповядала на лакедемонската войска, намираща се временно във Фокида, да настъпи срещу тиванците, които отказвали да признаят автономията на другите беотийски градове. Сражението станало на няколко километра югозападно от Тива, близо до градчето Левктра (371 г. ). Епаминонд, който командвал силите на Тива, приложил едно тактическо нововъведение с големи последствия: противно на традиционната практика той съсредоточил най-добрите си военни части на лявото крило, разположил ги в дълбочина и с масирана атака сразил дясното крило на спартанците; цар Клеомброт и 400 спартанци паднали на полесражението. Тази победа сложила край на надмощието на Спарта в бойните действия на открито поле, а Тива се издигнала като нов претендент за хегемония в същинска Гърция. Тиванският успех бил тясно свързан с личната дейност на Епаминонд. Неговата честност, родолюбие и особено военният му гений извели родината му на челно място.

Убийството на Язон във Фере през 370 г. отстранило един опасен съсед; Тива се възползувала от това, за да разшири влиянието си в Тесалия. Но в същото време Епаминонд навлязъл в Пелопонес, където го повикали на помощ аркадците, вдигнали се против Спарта. През 370 — 369 г. той нахлул в Лакония, която дотогава била незасегната от войната, и там старият Агезилай могъл да защищава само града, като оставил цялата област да бъде опустошена от тиванците. Месения, която отново въстанала, се освободила окончателно от спартанско иго: нейно средище станал новият град Месене на склоновете на планината Итоме, където още се издигат здравите ѝ стени. Така спартанската държава изгубила най-важните си източници; упадъкът ѝ бил вече неизбежен. В Аркадия градовете се обединили в съюз и за столица си основали един нов град с необикновено големи размери — Мегалополис; неговото местоположение на границите на Лакония трябвало да препречва пътя на всяко ново посегателство от страна на Спарта. Хегемонията на Спарта в Пелопонес била унищожена.

Тези блестящи успехи на Тива довели до съюз между Спарта и Атина, които се стремели да си осигурят подкрепата на персите. Но Пелопид, пратеникът на тиванците в Суза, съумял да спечели благоразположението на Великия цар, който признал независимостта на Месения и поискал разоръжаването на атинската флота (367 т.). Войната пламнала отново навсякъде. Докато Тива настанила един гарнизон в Оропос, на самата граница на Атика, атиняните благодарение на Тимотей превзели Самос, откъдето прогонили персите и заселили там клерухи. Направили същото в Потидея на Халкидика и покорили много други градове в тази област. Но Тива не бездействала; тя построила флота, която имала за база едно пристанище в Локрида, на протока на Евбея, а Епаминонд отишъл да вдигне срещу Атина Византион и Протоците. Морското надмощие на Атина се оказало сериозно разклатено.

Въпреки това положението в Пелопонес си оставало объркано; там се стигнало до въоръжен конфликт между елейци и аркадци. После избухнали разногласия в самата аркадска конфедерация между Мантинея и Тегея. Спарта, Атина и Елида поддържали Мантинея. Тива подкрепяла Тегея и през 362 г. изпратила в нейна помощ Епаминонд. В околностите на Мантинея една спартанска армия, подсилена от атински и мантинейски контингенти, очаквала нападението на тиванците. Както при Левктра, Епаминонд построил лявото си крило „във форма на корабен нос" и разбил спартанците. Но той паднал в битката начело на своите хоплити; с гибелта на този гениален мъж Тива изтървала окончателно възможността да поеме в свои ръце ръководството на гръцките дела. Лишена от военачалника си, таванската армия не се възползувала от своята победа. Повече от всякога в Гърция царяло безредие.

Положението не било по-блестящо и на Запад, където след смъртта на Дионисий Стари управлението на Сиракуза поел синът му Дионисий Млади (367 — 357 г.), който нямал качествата на баща си. За да има младият владетел съветник, един от роднините на баща му, Дион, повикал отново Платон, но и второто пътуване на философа в Сицилия, не било по-щастливо от първото. Много скоро Дионисий се скарал с Дион, който бил прогонен и се оттеглил в Коринт. Няколко години по-късно изгнаникът с помощта на Картаген влязъл победоносно в Сиракуза. Дионисий избягал в Локри, като оставил Дион да управлява като тиран с цената на такива жестокости, които станали причина той да бъде убит (в 354 г.). Това било началото на един смутен период, през който сиракузката държава, минавайки от ръка на ръка, се разпаднала. Самият Дионисий, дошъл отново на власт през 347 г., се оказал безсилен да я възстанови: във всеки град на Сицилия, в Катана, в Тавроменион, в Месина и Леонтини се бил появил по един местен тиран. Сиракузците се обърнали за помощ към своята метрополия Коринт, който им изпратил в 344 г. като арбитър Тимолеон. Приет благосклонно от тирана на Тавроменион, Тимолеон успял да убеди Дионисий Млади да се отрече от тиранията. Тъй като неговите противници били повикали картагенците, той трябвало най-напред да отстрани тази опасност. Тимолеон победил картагенците при река Кримисос в 341 г. и две години по-късно сключил мир, като си възвърнал гръцките територии в Сицилия до границата, призната някога от Дионисий Стари — от р. Химера до р. Халик. После възстановил вътрешния ред, като свалил всички тирани освен тирана на Тавроменион — Андромах, който му помагал още от началото; гръцките градове били обединени в съюз, начело на който застанала Сиракуза. В самата Сиракуза той установил смесено управление, в което наред с народното събрание ръководна роля имал един съвет от 600 души. Като изпълнил така задачата си и възстановил мира в Сицилия, изтощена от двадесетгодишна анархия, Тимолеон се отказал през 337 г. от върховната магистратура, която му била дадена заедно със службата пълновластен стратег, и завършил мирно дните си в Сиракуза като обикновен гражданин, давайки рядък пример за умереност и гражданско съзнание в една толкова размирна епоха.

В същинска Гърция въвеждането на нов ред, който гръцките градове били безсилни да наложат сами, станало в резултат на външна намеса — намесата на македонското царство. Още се водят спорове, за да се установи дали македонците са били близки в етническо отношение до гърците. Сигурно е поне това, че този народ от сурови селяни и планинци, заселили се около Термейския залив и в съседните планини, между планинската верига Пинд и долината на долния Стримон (Струма), останал дълго време настрана от гръцкия свят. Затова пък неговите наследствени владетели — династията на Аргеадите — вземали още от началото на V в. дейно участие в гръцкия живот. В края на V в. цар Архелай, който се интересувал от литература, приел в двореца си в Пела поетите Еврипид и Агатон, музиканта Тимотей от  Милет и художника Зевксис. Македония играела роля в международните отношения и многократно влизала в съюз с гръцките градове. Тя разполагала с ценни богатства, по-специално с дървен материал, необходим за строежа на кораби. Царят, поддържан от своите благородници, които гордо носели прозвището „другари" на царя или хетайри, можел да разчита също и на вярната подкрепа на селячеството, което давало отлични пехотинци — пезетайрите. Тази военна монархия, изградена на дълбоко вкорененото съзнание за лична вярност към владетеля, е можела да стане мощно политическо оръдие в ръцете на енергичен и амбициозен монарх. Такъв бил случаят с Филип, син на Аминтас.

След смъртта на Аминтас III в 370 г. македонското царство преживявало династически разпри. Филип, по-малкият син на покойния цар, бил още съвсем млад и прекарал няколко години в Тива като заложник; там се срещнал с Епаминонд и Пелопид и се запознал отблизо с гръцката политика. Той бил на 22 години (в 359 г.), когато го избрали за регент на царството след смъртта на брат му Пердикас III, чийто син бил невръстен. За кратко време младият регент се справил със сложната обстановка: освободил се от другите претенденти за царско звание, споразумял се с Атина, като обещал да ѝ помогне да си възвърне Амфиполис, откъдето изтеглил македонския гарнизон, оставен там от Пердикас, после разбил илирите на запад и подчинил пеонците на север от Македония. С помощта на фалангата на пезетайрите и на тежката конница, предвождана от хетайрите, той създал мощна армия, която в признание на заслугите му го провъзгласила за цар.

505px Philip II of Macedon CdMПървата му задача била да осигури на Македония свободен излаз на морето. Най-добрите пристанища по нейните брегове, Пидна и Метоне, били гръцки колонии, съюзници на Атина. Но Атина вече от години се борела с дипломатически и финансови затруднения в опитите си да запази контрола над Протоците и целостта на Морския съюз. Този съюз бил сериозно разклатен, когато през 357 г. Хиос, Родос и Византион, поддържани от карийския владетел Мавзол, който управлявал Халикарнас от името на Великия цар, създали отделен съюз, независим от Морския съюз. Последвала война, в която усилията на Атина да върне отцепниците към подчинение пропаднали. Мирът, сключен в 355 г., довършил разпадането на Съюза: умерената партия в Атина, водена от ловкия политик и финансист Евбул, наложила схващанията си и народът не искал повече нито да плаща, нито да се бие. Филип се възползувал от това положение; последователно превзел Амфиполис, който Атина напразно се опитвала години наред да си възвърне, после Пидна и накрая Метоне, където загубил едното си око (354 г.). Излазите на Македония към морето били вече осигурени. Междувременно Филип превзел Потидея в Палене, но го отстъпил на Халкидическия съюз, след като прогонил атинските клерухи. На изток, като преминал Стримон над Амфиполис, той завладял тасоската колония Крениди сред равнината в подножието на планината Пангей; от Крениди направил нов град и му дал името си — Филипи, пръв пример на един обичай, който по-късно, през елинистическата епоха, получил широко разпространение. Златните мини на Пангей му доставяли средства да плаща на наемниците си и да купува съвести. Оттогава монетите на Филип започнали да играят в гръцкия свят ролята, която персийското злато играло там от един век.

През 356 г. в Централна Гърция избухнала тежка междудържавна криза, която била удобен предлог за вмешателство от страна на Македонеца. Светилището в Делфи станало отново повод за свещена война — третата поред. Както преди един век, и сега фокидците били обвинени в светотатство; измежду членовете на Амфиктионията Тива проявила най-голяма враждебност към съседите си, с които имала старо съперничество. Но фокидците, подкрепяни от Атина и Спарта, си избрали за водач енергичния Филомел и заграбили светилището; свещеното съкровище им дало средства да съберат армия от наемници, с която Филомел, а след смъртта му и наследникът му Ономарх жънели успехи. Ономарх проникнал чак до Тесалия, където тираните на Фере и на Кранон били приятелски настроени към него. Тогава другите градове на Тесалия се обърнали за помощ към Филип. След едно тежко поражение през 353 г. Македонецът се върнал в Тесалия на другата година и сразил войските на Ономарх, който загинал в битката. Това не сложило край на свещената война, защото Филип не можел да мине през Термопилите, държани от съюзниците на фокидците, за да влезе в Централна Гърция, но поне станал съюзник и покровител на Тесалия. Тогава той се отправил към Тракия, където наложил съюзничеството си на трима местни царе и напреднал с армията си до Пропонтида. Атина, която наскоро се била закрепила отново в Сестос и Херсонес, се разтревожила. Тя имала и много други поводи за опасения, когато Филип решил да подчини градовете в Халкидика и ги превзел един след друг. Най-големият град Олинт паднал в 348 г. Въпреки пламенните речи на оратора Демостен, който виждал растящата опасност, Атина се оказала неспособна да помогне навреме на Олинт. Градът бил сринат и цяла Халкидика включена в македонското царство. По същото време Филип успял с интриги да откъсне Евбея от Атинския морски съюз.

Тогава атиняните се решили да започнат преговори: изпратили посланици в Пела, столицата на македонското царство, които сключили мир в 346 г., наречен „Филократов мир" по името на главния атински пълномощник, когото придружавали Демостен и ораторът Есхин; последният, изглежда, бил подкупен от Филип и станал убеден привърженик на неговата политика. Според клаузите на договора всеки запазвал дотогавашните си владения, но Филип отказал да упомене фокидците между съюзниците на Атина, които били облагодетелствани от този договор; той бързо решил съдбата им, като през същата 346 г. окупирал страната. Амфиктионията наложила на фокидците тежка ежегодна глоба, за да изкупят грабежите, които извършили в делфийското светилище. Двата гласа, които имали в съвета на Амфиктионията, били прехвърлени на Филип, както и председателството на Питийските игри за текущата година. Оттогава македонският цар официално бил приет в общността на гръцките държави.

Мнозина се зарадвали на това, особено онези, които заедно със стария ретор Изократ вече виждали в лицето на македонския владетел водача, от когото имала нужда Гърция, за да потуши раздорите и да обедини силите си за общо нападение срещу ахеменидска Персия. Но други, в първите редици на които стоял Демостен, гледали на Филократовия мир като на временно примирие, като на необходима подготовка за окончателната битка, която смятали за неизбежна. Това станало ясно, когато Демостен в 343 г. обвинил Есхин, че предал отечеството си по време на пратеничеството през 346 г.; Есхин бил оправдан, но политиката на Филип и неговите привърженици била атакувана ожесточено по време на процеса и страстите отново се разпалили.

Филип от своя страна използвал най-рационално отсрочката, с която разполагал. Първо, предприел нов поход срещу илирите, после нахлул в Епир и така осигурил тила си. В Тесалия реорганизирал администрацията на страната, като я разделил на четири провинции, чиито управители или тетрархи му били предани. После се отправил към Тракия и подчинил областите от Нестос до Черно море и Пропонтида: цялата страна станала царско владение, управлявано от стратег, когото Филип сам назначавал. Гръцките градове по крайбрежието като Византион или Перинт, както и позициите на Атина в Херсонес били непосредствено застрашени. Страхувайки се за пътя, по който идвало житото (от Южна Русия), имащо жизнено значение за изхранването ѝ, Атина отново започнала да се готви за война, както настоявал Демостен. Ето защо, когато в 340 г. македонските войски обсадили Перинт, после Византион, атинската флота влязла в действие. Филип, който претърпял неуспех пред Перинт, трябвало да вдигне обсадата на Византион, подпомаган от атинския стратег Фокион. Този неуспех убедил царя, че войната срещу Атина трябва да се реши с настъпление в самата Гърция.

Събитията в Делфи скоро му дали необходимия повод за това. За да отклони вниманието от една жалба срещу Атина, предявена пред съвета на Амфиктионията, атинският представител Есхин обвинил локридците от Амфиса, че незаконно обработвали земи, които били посветени на Аполон. За да се изкупи това светотатство, било взето решение да обявят свещена война на локридците и възложили ръководството на военните действия на Филип (339 г.). Действайки с голяма бързина, той превел войските си през Фокида със съгласието на фокидците, на които обещал да отмени наложената им глоба. Благода¬рение на тази военна хитрост той успял да обходи от запад ключовата позиция на Термопилите, която държали беотийците, и да проникне до Елатея в Централна Гърция. Тази новина хвърлила в тревога атиняните; това било „Елатейската изненада" и Демостен трябвало да употреби цялото си красноречие, за да повдигне духа на съотечествениците си. Като осъзнала напълно опасността, Атина се съюзила с Тива, за да организира общата отбрана. Една армия, съставена от войски на двете държави, се съсредоточила в Беотия, докато Филип бил зает да наказва Амфиса, с каквато задача го била натоварила Амфиктионията. През лятото на 338 г. той преминал начело на войските си от Западна Локрида във високата долина на беотийския Кефис, където близо до Херонея го очаквала неприятелската армия. Лявото крило на македонците, командвано от младия Филипов син Александър, разбило съпротивата на беотийските хоплити, които били насреща му; „свещеният отред" на тиванците се сражавал до последния човек. Атинският контингент понесъл тежки загуби и се разпръснал (2 август 338 г.).

Битката при Херонея имала решаващо значение. Сломена била всяка съпротива пред Филиповата воля. С Тива македонците се отнесли много сурово, настанили в Кадмея македонски гарнизон и тази държава загубила доминиращото си положение в Беотия. Атина се отървала с по-малко жертви, изоставила само позициите си в Тракийския Херсонес и се съгласила да разпусне Морския съюз, но запазила външните си владения Лемнос, Имброс, Скирос и Самос и дори си възвърнала Оропос на беотийската граница, който по-рано била загубила; накрая и тя трябвало да влезе в съюз с Филип. Все пак в своето поражение атинският народ запазил достатъчно достойнство, за да възложи на Демостен да произнесе съгласно с традицията посмъртна възхвала на загиналите при Херонея воини.

Победата на Филип отбелязала решаващ прелом в историята на елинството. Една монархическа държава с централизирана власт доказала по блестящ начин своето превъзходство над мимолетните съюзи, които сключвали помежду си автономните гръцки градове. Бъдещето принадлежало вече на големите царства, а не на малките републики, ограничени в територията на само един град. Класическото схващане за полиса било вече отживяло времето си. Това станало ясно, когато в 337 г. Филип свикал в Коринт общо събрание на гърците. Всички градове с изключение на Спарта изпратили представители. Те образували Коринтската лига, която за пръв път дала федерална форма на една своего рода панелинска държава. Между държавите бил въдворен всеобщ мир и било забранено той да бъде нарушаван под страх от военни санкции. Постановено било да се зачитат вътрешното устройство и автономията на всяка държава. Пиратството и разбойничеството били забранени. Всяка година в едно от големите светилища се събирал Федералният съвет (Синедрион), в който държавите изпращали делегации, чиито брой съответствал на тяхната големина и значение. Решенията, вземани с мнозинство на гласовете, трябвало да бъдат задължителни за всички членове на лигата.

Македония не влизала в Коринтската лига, но сключила с нея съюз за общо нападение и отбрана, а Филип бил определен за главнокомандващ на федералната армия. Още през същата 337 г. той предложил на Лигата да започне война срещу царя на Персия. По това време ахеменидската монархия изживявала тежка криза около престолонаследието и моментът бил много благоприятен за нападение. Но на Филип не било съдено да участва във войната: през лятото на 336 г., по време на празненството по случай женитбата на дъщеря му с епирския цар, той бил убит от някой си Павзаний поради лична вражда. С неговия син Александър, когото народът веднага приветствал като цар на Македония, започва нова ера, която ние наричаме елинистическа епоха.