istoria

 

 

Полемос

 

Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

 

Значение на войната в гръцкия свят.

Сухопътна войска; хоплити. Въоръжение на тежкия пехотинец. Лековъоръжени части. Въоръжение. Роля на пелтастите през IV в. Конница. Архаични колесници. Гръцкият конник и неговата екипировка. Аристократичен характер на гръцката конница. Организация на военните сили. Атина. Атинската ефебия.

 

Hoplit„Полемос — казва Хераклит — е сътворил света, Полемос владее света." Ефеският философ, който пише в началото на V в.,  разбира под това, че космосът е арена на безкрайна борба между противоположни елементи, което е причина за непрекъсната промяна: Полемос, войната (гръцката дума е в мъжки род), му се струва като основен закон на вселената. Тази песимистична мисъл трябва да е била внушена на Хераклит от действителността на неговото време, защото за гърците от архаичната и класическата епоха войната е била непрестанна грижа. Неслучайно в предхождащото историческо изложение се описват толкова много военни действия: пресметнато е, че в продължение на век и половина, от персийските войни до битката при Херонея, през повече от две години на всеки три Атина се е намирала в положение на война и никога не е живяла в мир през десет последователни години. Наистина други градове, чиито отговорности и претенции са били по-малки, не са имали толкова войнствена участ. Но никой от тях не е могъл да се държи съвсем настрана от въоръжените конфликти, ако е искал да оцелее; войната наистина е била железният закон на гръцкия свят.

За това, разбира се, е имало икономически причини. Тъй като плодородните земи в Гърция са твърде малко, те са предизвиквали апетитите на лишените от земя или свръхнаселени съседи. Атина си послужила със силата на оръжието, за да настани извън Атика колонии с военен характер — клерухиите. По силата на вътрешната логика на политическата и социалната си система Спарта трябвало да завладее Месения. По-късно необходимостта да се поддържа отворен някой важен търговски път можела да доведе до война: Атина в продължение на един век е водила войни, за да запази контрола над областта на Протоците, откъдето минавали конвоите с жито, идващи от Южна Русия. Знаем, от друга страна, каква роля в избухването на Пелопонеската война е изиграл прочутият „Мегарски декрет", с който Перикъл наложил икономическа блокада на Мегара. Най-после стремежът да се завладеят мините в Тракия е довел до немалко въоръжени конфликти в района на Тасос и на планината Пангей.

Но икономическото съперничество не е най-същественото в случая. Ако гърците са жертвали толкова време и усилия за войната, за това имало преди всичко психологически причини, които се обясняват с гръцката концепция за държавата. За онези, които влизали в неговия състав, градът-държава представлявал върховната власт. Негов закон е абсолютната независимост: ако той влиза в някой съюз, по принцип това става на равни начала с другите съюзници, без да се накърни самостоятелността, с която той се гордее. Когато няма признат от двете страни арбитър, който да разрешава разногласията, всяко сблъскване на интересите лесно се превръща във въоръжен конфликт. Горещата привързаност към свободата, която е вдъхновила толкова пламенни призиви на оратори и поети, предполага, че войната се приема и дори се води с ентусиазъм; само държава, която знае да се бори за свободата си, заслужава да остане свободна. Ето защо първа задача на държавната организация била да подготви гражданите за неизбежната възможност от война. Платон отлично е разбирал това, когато чрез устата на критянина Клиний в „Законите" (625 е) казва, че „гражданите преминават живота си, за да водят непрекъсната война срещу другите градове". В гръцкия град от архаичната и класическата епоха гражданинът е преди всичко войник и дори държавникът трябва често да се превръща във военачалник. Всичко зависи от военното щастие — бъдещето на отделния човек, бъдещето на държавата и, най-после, бъдещето на целия гръцки свят. Упадъкът на Атина станал неудържим, когато тя започнала да си избира за водачи само финансисти и адвокати и когато атиняните, глухи за отчаяните молби на Демостен, отказали да служат сами във войската, а предоставили отбраната на отечеството си на наемници.

Spartan hoplite 1 from VinkhuijzenОсновен елемент в гръцката войска, както видяхме, е отредът от тежковъоръжени пехотинци, хоплити. Хоплитът има пълно снаряжение от нападателни и отбранителни оръжия, което запазените изображения — скулптури и рисунки по вазите, ни показват в подробности. Но в изображенията на бойци трябва да различаваме тези, които вярно възпроизвеждат тогавашната действителност, от онези, които са по-многобройни и които я предават украсена от легендата; съвършено голите бойци от фриза на Мавзолея в Халикарнас са се сражавали само с амазонките. Затова пък прочутата, бронзова фигурка на хоплит от Додона, която се намира в Берлинския музей, стелата на Аристон, скулптирана от Аристокъл, или вазата на Ахил във Ватикана са документи, заслужаващи доверие. Там виждаме хоплита, облечен с много къс хитон, който оставя краката съвсем открити. Облеклото понякога е допълнено с наметка. Краката са боси или обути във високи обувки с връзки или сандали. По някои сведения би могло да се заключи, че на труден терен гръцките войници се чувствали понякога по-удобно боси.

Greaves and Corinthian helmet Denda Staatliche Antikensammlungen 4330Гърдите са защитени с ризница било от метал, било от кожа или ленен плат, покрити с метални плочки. През архаичната епоха употребявали твърда ризница във форма на камбана, съставена от две бронзови плаки, едната за гърдите, другата за гърба, свързани на раменете и под мишниците с токи. В Аргос неотдавна бе намерен един чудесен екземпляр. По-късно предпочитали меките ризници; за разлика от бронзовите камбановидни ризници, които достигат до кръста, те обикновено са удължени до под пояса с висящи кожени ленти, които предпазвали долната част на корема. Хоплитът носел на главата си метален шлем с кожена или плъстена подплата и често с един или няколко гребена, украсени с дълги пера. Офицерите се отличавали по големината и богатството на перата, с които Аристофан понякога се подиграва. Формата на шлемовете съответства на различни, ясно разграничени типове, на които традицията дава твърде произволни имена. Коринтският шлем с неподвижен нос и набузници се носел вдигнат нагоре, когато войникът не бил в бой. Атическият шлем нямал защитна част за носа, а набузниците били подвижни и можели по желание да се вдигат нагоре. Беотийският шлем приличал на конична шапка без предпазници за страните и тила. Имало е и други видове шлемове, но тези са най-разпространени върху запазените изображения. При разкопките са намерени много бронзови шлемове, предимно в Олимпия, където наскоро бяха открити много хубави екземпляри. Върху някои има посвещения, които позволяват те да се датират точно.

479px Squatting warrior Staatliche Antikensammlungen 8966Същото се отнася и за бронзовите щитове, които били много често посвещавани като дарове в светилищата. Тяхната форма се е променяла с течение на вековете, като се почне от критско-микенския щит във форма на осмица и се стигне до кръглия щит от класическата епоха, минавайки през „геометричния" щит с широки странични изрезки и през беотийския, произлязъл от предишния, но с по-малки изрезки. Кръглият щит от V и IV в. е с диаметър около два лакътя (0,90 м). Той е доста изпъкнал навън. Дървената му рамка е покрита от външната страна с обработена или необработена кожа, или дори изцяло обкована с бронз. Понякога в центъра има изпъкнал метален мотив; често това е глава на Горгона, която със страшния си вид трябвало ако не да изплаши противника, то поне да отклони лошата съдба. Външната страна на щита може да бъде украсена и с други емблеми, гравирани или рисувани според това, дали са изобразени върху метал или кожа, както се вижда от рисунките върху вази и от описанията, повечето плод на фантазията, които поетите Есхил в „Седмината срещу Тива" и Еврипид във „Финикийките" са дали за въоръжението на аргоските вождове, нападащи Тива. Що се отнася до прочутия щит на Ахил, надълго описан от Омир в XVIII песен на „Илиада", той принадлежи към сферата на митологията. В замяна на това има парадни оръжия, като щитовете, които Фидий е направил за своите колосални Атини на атинския Акропол, чиято изпъкнала част е богато украсена с релефи, представящи борбата на гърците срещу амазонките или битката между кентаври и лапити. Дори вътрешната, вдлъбната страна е била понякога украсена с втъкани или рисувани мотиви върху пълнежа от плат или растителна материя, с които е бил облицован щитът; върху вътрешната страна на щита на Атина Партенос Фидий изписал битката между боговете и гигантите. От същата страна се намирали и двата ремъка, с които боецът държал и действал с щита: той провирал лявата си ръка до под лакътя и след това хващал втория ремък с длан. Първият ремък, който приличал на широка лента, понякога имал бронзова кована украса; при разкопките в Олимпия са намерени много екземпляри от архаичната епоха, които съставляват интересна колекция. Вътрешната страна на щита била снабдена освен това с въжени или кожени презрамки, закрепени близо до горния ръб; те служели за носене на щита, когато боецът не го държал в бойно положение, а също и да го закачват на някаква стойка. Поради голямата му тежест по време на поход щитът бил носен от роб, необходим придружител на хоплита. Военното снаряжение, което носел този слуга, се състояло освен от щита, затворен в калъф от грубо платно, от завивки за нощуване и от една стойка, на която окачвали щита на полето преди бой.

През архаичната епоха защитните средства на тежко въоръжения войник включвали и наколенници или кнемиди, които пазели предната част на крака от стъпалото до коляното. Но тази принадлежност излязла от употреба в началото на V век.

Нападателните оръжия на хоплита са главно копието и мечът. Дългото и здраво копие от класическата епоха има дължина около пет лакътя (2,25 м). Освен връх копието често има на задния си край заострен металически шип, с помощта на който го забивали в земята. Понякога дървената дръжка на копието е обвита с кожа, така че да стане по-широко на мястото, където го обхваща ръката, и да може да се държи по-сигурно. Копието се размахвало обикновено само с дясната ръка, а в лявата се държал щитът. Когато не си служели с копието, пазели го както щита в калъф. Поетите смятали дорийското копие за най-типичното гръцко оръжие. За Есхил то е символ на гръцката военна доблест в противовес на персийския лък. Атина, войнствената богиня, предпочита копието пред меча.

Schwerter2Мечът, оръжието за ръкопашен бой, служел като последно средство на войника, лишен от копието си. През класическата епоха мечът имал желязно острие, чиято дължина не надминава един лакът (0,45 м). Заострен е от двете страни. Дръжката има тесен предпазител и завършва с топка. Ножницата е окачена на къс ремък, който минава през дясното рамо. Тя се носи толкова високо, че горният край на дръжката на меча достига почти на височината на лявата подмишница; за да се извади оръжието, трябва да се наклони мечът напред, а ножницата да се подпре под лявата ръка. Така може да се изтегли мечът, без да се изпуска щитът, което не би било възможно при по-дълъг ремък. Мушкали с върха и сечели с острите страни на меча. Докато хвърлянето на копие, стрелянето с лък и мятането на късо копие е било предмет на редовно обучение, изглежда, че гърците от класическата епоха не са се занимавали много с фехтовка. Впрочем лесно е да се разбере, че, натоварен с щита и бронята си, хоплитът не би могъл да се ползва от тънкостите на този показен начин на борба.

Освен бойните отреди на хоплитите гръцката войска е имала леко въоръжени части и конница. Леко въоръжените части са ни много по-малко познати от хоплитите, което се обяснява лесно с техния социален произход. Докато тежките пехотинци, които трябвало да си набавят със собствени средства скъпото въоръжение, принадлежали към богатото съсловие, стрелците, прашкарите и хвъргачите на къси копия се набирали измежду бедните граждани. Те не се нуждаели от защитни оръжия, защото тяхната задача била не да нападат или отблъскват, а да безпокоят и преследват противника. Техните метателни оръжия не били скъпи: това са същите оръжия, които се употребявали и за лов. Двойно извитият лък е най-усъвършенстваното от тях; въпреки че поетите понякога го считат за типично „персийско" оръжие, лъкът е имал твърде стара традиция в гръцкия свят, която е засвидетелствана от легендата за лъка на Одисей в „Одисея", без да говорим за мита за Херкулес и за Филоктет. Критяните минавали за най-добри стрелци. Резултатността от стрелбата била голяма, когато обсипвали със стрели някой отред в плътни редици. Дори във войната по море страхът от стрелите бил толкова голям, че съоръжавали бойните кораби със защитни прегради от здраво платно, които опъвали преди сражение по дължината на двата борда.

640px Amphora warriors Louvre E866Късите копия, които обикновено се използвали при лов, служели и по време на война. Употребата им от тежката пехота била обичайна по времето на Омир; двубоите в „Илиада" започват обикновено с хвърляне на дълго копие, което рядко пропуска целта. По вазите от Дипилон се виждат редици воини, въоръжени от глава до пети, които често държат в ръцете си по две къси копия вместо едно дълго. Тази героична традиция обяснява защо през класическата епоха продължавали да обучават младежите в хвърляне на късо копие, въпреки че това оръжие отпаднало от въоръжението на хоплитите. Впрочем конниците продължавали да си служат с него. Значително по-късо от копието на хоплитите, късото копие има дължина от три до четири лакътя (1,35 до 1,80 м). И то като дългото копие е имало заострени върхове от двете страни. Разстоянието, до което можело да достигне, се увеличавало, когато го мятали не като го държали с цяла ръка, а като използвали ремъка по средата му, който служел като двигател.

Прашката е най-простото метателно оръжие: две връзки или ленти, дълги приблизително две стъпки (около 0,60 м), прикрепени към нещо като кожен джоб. Войникът, въоръжен с прашка, държи с ръка края на двата ремъка, слага в кожения джоб прожектила и започва бързо да ги върти. Когато пуска една от лентите, прожектилът, движен от центробежната сила, изхвърча с голяма скорост. Един опитен хвъргач с прашка можел да мери с голяма точност и да мята на разстояние до един стадий (600 стъпки или около 180 м), както ни съобщава един древен автор. С прашката мятали камъни, но също и „куршуми", изработени специално за тази цел от глина или метал, предимно от олово. Тези „куршуми" имали елипсовидна форма и с тях се постигала по-далечна и по-точна стрелба. От тях са намерени голям брой, особено в Олинт, където са останали от обсадата на града от Филип през 348 г. На някои от тях има надписи: имена на племена, написани изцяло или съкратено, или имена на хора. Не е за учудване, че по тях се четат имената на граждани на Олинт или на Халкидика, дори на самия Филип и вероятно на висшите му офицери. Името на Филип се среща и по върховете на стрели.

Не бива да се забравя, че наред с тези леки оръжия древните гърци през цялата си дълга история са се сражавали с най-простите естествени оръжия, които им давала родната земя — камъни и тояги. В епоса често се разказва как някой герой размахва къс скала, за да смаже неприятеля си. Дори през класическата епоха атиняните с градушка от камъни, хвърляни с голи ръце, и облаци стрели сразили персите, дебаркирали на островчето Пситалия близо до Саламин след края на морската битка. Същата тактика те приложили и когато Демостен през 424 г. завладял о. Сфактерия, защищаван от спартанците. В битката при пирейския квартал Мунихия между привържениците на Тридесетте и привържениците на демокрацията към края на века, през 403 г., Ксенофонт дословно съобщава, че в редовете на демократите имало войници, които се сражавали с камъни. В редица текстове се споменава за употребата на къси тежки тояги като бойно оръжие. Впрочем тристате телохранители, въоръжени с криваци, които според Херодот (I, 59) помогнали на Пизистрат да завземе властта в Атина, били колкото войници, толкова и копиеносци, или дорифори, които обикновено съставлявали личната гвардия на гръцките тирани.

PeltasteАко лековъоръжената пехота е играла ограничена роля в големите битки през архаичната епоха и през V в., тя придобила по-голямо значение през следващия век. Още през Пелопонеската война няколко опита в това отношение се оказали твърде поучителни. Така атинският пълководец Демостен, преди да се прочуе в битката при Сфактерия, претърпял през 426 г. тежко поражение в теснините на Етолия от тамошните планинци; планинците, които нямали тежка пехота, изненадали атинския експедиционен корпус в труден терен и му нанесли тежки загуби, като го обсипали със стрели и къси копия и го обърнали в паническо бягство. Тези уроци не били забравени. В началото на IV в. атинският стратег Ификрат организирал наемни части от леко въоръжени пешаци, пелтасти, наричани така, понеже вместо тежкия кръгъл щит носели лек щит от ракитак във форма на полумесец, пелта, подобен на щита, който според легендата носели амазонките. Пелтастът нямал метална броня. Оръжията му за нападение били дълго копие, което можело да замести обичайното копие, и къс меч за ръкопашен бой. В бой срещу хоплита той разчитал на своята подвижност, за да избягва ударите. Тези части много пъти постигали чудеса дори срещу спартанските хоплити.

Конницата, както видяхме, е влязла във военната практика на гърците отначало като бойна колесница. Конете първоначално били използвани за впрягане, а по-късно за езда. Още през микенската епоха, както се вижда по кипърските вази, колесницата с два коня, или бига, е била широко употребявана. Това е обичайното бойно средство на Омировите герои; по този въпрос сведенията на геометричната керамика напълно потвърждават сведенията на епоса. Боецът от знатен произход отива на бойното поле с колесница, а после се бие пешком като хоплит. За управление на впряга той има возач, който кара колесницата, докато господарят му се сражава. Когато трябва да се движат, боецът, който единствен има щит, стои отляво на водача. Колесницата от Омировата епоха има две колела и направо върху оста е поставен лек кош. Конете са впрегнати от двете страни на ока, към който са привързани с ярем, сложен на шиите им. Понякога колесницата се съпровожда от трети кон, който служи да подсилва впряга. С този обичай навярно се обяснява появата на впрягове с три коня, или триги, които се виждат в няколко изображения от края на геометричната епоха и в някои етруски документи от архаичната епоха. От VII в. започнала да се разпространява модата на колесници с четири коня, или квадриги, докато колесниците като бойно средство постепенно излезли от употреба, както се спомена по-горе, поради по-голямата ефективност на тежката пехота. Квадригата останала оттогава като парадна кола, както може да се види на фриза на Партенона, и возило за спортни състезания, играещо първостепенна роля в големите общогръцки игри. В гръцките войски вече не се употребявали бойни колесници освен в отдалечени градове като в Саламин на Кипър, където запазването на тази традиция може да се обясни с влияния от Азия, или в Кирена, където чак до елинистическата епоха поддържали ескадрони от квадриги, за да прогонват разбойническите банди, които идвали да плячкосват земеделските стопанства по Киренското плато.

Когато бойната колесница изчезнала, конницата в същинския смисъл на думата заела нейното място. В Омировите поеми не се споменава никъде за участие на конници в сраженията и твърде малко се говори за езда. Но от VII в. започват да се появяват изображения на въоръжени конници по вазите, по барелефите, какъвто е известният фриз на Приний в Крит, сред статуетките от печена глина и бронзовите предмети. През архаичната и класическата епоха ролята на конницата рядко е била решаваща за изхода на войната. Преди всичко в континентална Гърция нямало благоприятни условия за коневъдство поради липсата на добри пасища, освен в някои плодородни области като Тесалия и по-малко в Беотия и Евбея. Ето защо тесалийската конница се радвала на такава слава; това било единствената област в Гърция, където съотношението между кавалерия и пехота във войската било едно към две. В беотийската войска, където конницата също имала стара традиция, трябвало да дойдат тактическите нововъведения на Епаминонд, за да получи тя важна роля в сраженията. Затова пък в някои колонии, чиято територия била подходяща за отглеждане на коне — Кирена, Тарент и Сиракуза, — конницата запазила значението и големия си престиж.

Гръцкият конник яздел дълго време на голо, после върху просто покривало или животинска кожа. Той не познавал седлото и стремената. Управлявал коня си с метална юзда, свързана с поводите, но не познавал подезичника. Ето защо, за да чувства конят по-осезателно юздата, правели я много груба, с остри ръбове или осеяна с шипове, които силно наранявали устата на коня. Затова в текстовете се говори за кървава пяна, която рисували и художниците в композициите си с коне. Амуницията на главата се състояла от същите главни части, каквито се използват и сега: ремък под носа, начелник, оглавник и странични ремъци, снабдени от края на V в. нататък с фалери, малки металически кръгчета, украсени с релефи или инкрустации, които били закачвани за ремъка с помощта на халка, поставена от вътрешната им страна.

Въпреки че били умели ездачи, както свидетелства ръководството на Ксенофонт „За ездата", гръцките конници не могли да нападат с такъв устрем, както конниците от Средните векове, които, здраво вкопчени в седлото и стремената си, придавали на копието цялата енергия, получена от галопиращия кон. Гърците могли да удрят само със силата на ръката си, за да не бъдат изхвърлени от седлото. Затова пред дългото копие те предпочитали две по-къси и по-леки копия, които служели еднакво добре за хвърляне и за мушкане. Те рядко употребявали лъка, оставяйки това оръжие на „варварските" конници — скити или перси. Един меч допълвал нападателното им въоръжение. Често те нямали защитно оръжие и разчитали на бързината и ловкостта си, за да избягнат неприятелските удари. Все пак понякога в ръката им се вижда кръгъл щит, по-малък от щита на хоплитите. Обичайното им облекло е хламидата — къса наметка, прикрепена на дясното рамо с фибула. Под хламидата конникът обличал хитон. На главата си носел или шапка с широка периферия, наречена петасос, или кожена шапка, или шлем. Обут бил в сандали или леки ботуши, чийто горни краища били обърнати навън. Така са представени на фриза на Партенона младите атиняни, яздещи в блестяща кавалкада.

С това си въоръжение гръцката конница не била ударна войска. Тя предвождала основните части и по време на битка охранявала фланговете на войската, а след победа преследвала бягащия неприятел. Единствено тесалийците, изглежда, системно използвали ескадроните си (чиито конници носели броня), за да решат изхода на някоя битка. Едва след като си осигурил тяхната помощ, Филип създал под командването на сина си Александър тежковъоръжена конница, която допринесла по решаващ начин за победата при Херонея.

Държавата не снабдявала с въоръжение нито хоплита, нито конника, който освен това трябвало да си набави и кон. Оттук и аристократичният характер на гръцката конница, какъвто имали преди това бойците с колесници. Коневъдството или хипотрофията било привилегия на знатните семейства, които били същевременно и богатите семейства; заниманието с коне било белег на аристократизъм или поне някаква форма на снобизъм, както при младия Фейдипид, син на селянина Стрепсиад, в „Облаци" на Аристофан. В Атина конниците се набирали от двете цензови класи, които имали най-високи доходи; втората класа се наричала именно класа на „конниците". Тях изобразява Аристофан в едноименната си комедия (424 г.) — привързани към традициите на предците и стремящи се да подкопаят авторитета на демагога Клеон. Ксенофонт, който сам бил конник, е ярък изразител на заниманията и интересите на гръцките „конници" от началото  на IV в.

Организацията на военните сили е различна в различните държави и през различните епохи. Ние познаваме относително добре военната организация на Спарта и Атина през класическата епоха. Но с едни и същи названия невинаги се означават еднакви бойни единици. Така названието лохос в спартанската пехота означава многобройна част, отговаряща на голям батальон, докато същата дума в Атина се употребява за по-малка бойна единица от порядъка на рота. Така че задълженията на офицера — лохаг, командващ лохос, са различни в двете войски. Все пак организационните принципи са навсякъде същите: войникът се зачислява в бойни части, нарастващи по големина, подобни на нашите взводове, роти и дружини, чиито наличен състав е кратен на числото 10. Чинът на командващите офицери произлиза обикновено от името на бойната единица: така еномотархът в Спарта командва взвод или еномотия, лохагът е начело на лохос, триакатиархът в Кирена командва рота от 300 човека; таксиархът в Атина е началник на дружина или таксис.

Големите части, които могат самостоятелно да водят военни действия и са съставени от поделения с различни родове оръжие, са подчинени на военачалници, чието название е различно: в Атина ги наричали стратези, подпомагани от двама хипархи, които командвали конницата; в Спарта един от двамата царе водел военните действия с помощта на началниците на корпусите — полемархите. Най-разпространеното название за висш офицер е стратег.

Набирането на войските било тясно свързано със социалната и политическата организация на града. Общественото деление се запазвало и във войската; в Атина, за която сме по-добре осведомени, отколкото за другите, това деление се спазвало строго, защото всяка от десетте фили, от които било съставено гражданското тяло, давала за армията по една дружина (таксис) хоплити, командвани от таксиарх, избиран от същата фила. Този таксиарх избирал лохагите (командири на роти). Той също определял кои войници от неговата фила трябва да участват във военните походи — тежка отговорност, която можела да предизвиква конфликти и злоупотреби. Същата процедура се прилагала и за конницата: всяка фила давала по един ескадрон (фила) от 100 конници, командвани от изборен филарх, чиито пълномощия били същите като на таксиарха. Набирането на конниците и на хоплитите ставало, както видяхме, на принципа на имотния ценз; гражданите, които нямали достатъчно средства, служели в леко въоръжените части и най-вече във флотата.

Гражданинът получавал специално обучение, за да се подготви за военна служба. Това обучение било особено развито в Спарта, където всички усилия били насочени към това, да се направи младият спартанец воин. Но дори атинската демокрация, чиито стремежи били далеч по-различни от тези на спартанската държавна уредба, полагали особени грижи за бъдещите войници. Тя е създала за тази цел ефебията, твърде характерна институция за военните задължения, които имали всички пълноправни граждани на античния град-държава. Ние разполагаме с подробно описание на тази система едва от периода след битката при Херонея благодарение на Аристотелевата „Атинска държавна уредба", съчинение, написано по времето на Александър Велики, когато ефебията току-що била реорганизирана. Но вероятно тази институция поне в основните си постановки е съществувала от дълго време. Така, както ни я описва Аристотел, тя представлява задължителна военна служба за всички атински младежи от 18 до 20 години — поне за младежите, които принадлежат към класите с имотен ценз, предоставящи конниците и хоплитите. Тези младежи, групирани по фили и ръководени от началници, избрани от народа, преминавали физическа и военна подготовка под ръководството на специални инструктори. Те се хранели заедно за сметка на държавата. През втората година на службата им ги изпращали извън Атина на гарнизон в погранични крепости като Елевтера, Фила или Рамнунт и правели маневри на открито поле. В края на втората година те били освобождавани от служба и оттогава ги смятали за напълно обучени граждани. След това от двадесет до шестдесет годишната си възраст подлежали на мобилизиране; всеки набор, означен с името на архонта-епоним на годината, в която той бил записан в ефебските списъци, е могъл да бъде свикан изцяло или частично по инициатива на стратезите. При това последните десет набора, в които влизали гражданите от 50 до 60-годишна възраст, могли да бъдат мобилизирани само за да защищават територията, но не участвали в походи извън Атика.

Така атинянинът бил военно задължен в продължение на 42 години: две години в ефебията, тридесет години на разпореждане на действащата армия и десет години в териториалния запас. Човешките резерви на големия град дали възможност да се съберат в началото на Пелопоненската война, както казва Тукидид, 13 000 хоплити и 1200 конници, без да се броят леко въоръжените отреди, помощните части и ветераните, натоварени да пазят територията. През 369 година, когато Атина обявила мобилизация, за да помогне на застрашената от Епаминонд Спарта, експедиционният корпус, поставен под командването на Ификрат, наброявал 12 000 хоплити. По същото време беотийската войска разполагала с около 13 000 хоплити и 1500 конници. Спарта никога не могла да събере толкова голяма войска: при Платея в 479 г. тежковъоръжената ѝ пехота възлизала на 10 000 души, от които половината били спартанци в същинския смисъл на думата; но по-късно тя никога вече не достигнала такава численост и трябвало да разчита на изключителните качества на своите войници, за да се компенсира численият недостиг, който с течение на времето се чувствал все по-осезаемо. Тези цифри се отнасят за най-големите военни операции, а най-често войсковите части били много по-малобройни — от по няколко хиляди, а понякога и от но няколкостотин души. Разбираемо е, че, като имали пред вид ограничения брой на собствените си войски, гърците са приписвали на големите армии на Дарий и Ксеркс, които набирали войници от огромна империя, численост, навярно много по-голяма от действителната.

 

Тактика и стратегия. Роля на предсказателите. Спартанската доктрина за сблъскването на фалангите. Тактически нововъведения на Епаминонд. Неефикасност на традиционните методи на водене на война. Отбрана на селищата: крепостни стени. Малки укрепления и наблюдателни кули. Обичаен ход на военните действия през класическата епоха.

 

Greek PhalanxТактиката на гръцката войска обикновено била твърде проста. Тя имала за цел да предизвика фронтално сблъскване между противниците на открито поле. Двете неприятелски войски се нареждали в боен строй по традиционен, строго определен ред: бойният корпус в центъра, леките части и конницата, когато имало такава — на фланговете. В бойния корпус, който играел решителна роля в сражението, хоплитите били подредени в сгъстен строй с дълбочина от десет до дванадесет редици. По неизменна традиция разполагали най-добрите части на дясното крило на бойния строй. Този обичай се обяснява навярно с факта, че, държейки щита с лявата ръка, десният фланг бил по-уязвим както за отделния боец, така и за цялата бойна единица; затова поверявали на елитните воини най-изложената страна. Офицерите били на първа линия и самият военачалник често участвал в битката; нямат брой прочутите пълководци, загинали в бой.

Преди да влязат в сражение, имало обичай да се извършат някои религиозни обреди. Гърците вярвали, че във войната и във всички останали дела боговете и съдбата решават изхода; така мислил още Омир и по този въпрос, както и по много други, Гърция от архаичната и класическата епоха си останала вярна на наученото от „Илиада". Всеки военачалник бил придружаван от предсказатели и тълкуватели, които се допитвали до боговете и тълкували знаменията, изпращани от тях. Споменавайки прочутия предсказател Тейзамен, родом от Елис, който бил на служба в Спарта, Херодот му приписва непосредствената заслуга за пет големи победи, спечелени от спартанците, като се почне от битката при Платея и се стигне до битката при Танагра. По-късно, когато спартанецът Лизандър, победителят при Егоспотами, за да увековечи победата си, издигнал в светилището в Делфи статуи на себе си и на своите първи офицери, той поставил до собствената си фигура статуята на предсказателя Агий, който го придружавал в тази война. Така независимо от това, дали се ръководел от вяра или искал просто да се хареса на доверчивия народ, дали бил дълбоко религиозен като атинянина Никий, или лекомислен и скептичен като Алкивиад, военачалникът не пропускал да направи възлияния, да принесе жертва и да се допита до предсказателите. Ако предсказанията били неблагоприятни, колебаели се да влязат в бой. В своето описание на битката при Платея Херодот разказва, че спартанците, засипвани от персийските стрели, останали неподвижни по местата си, без да се опитат да дадат отпор, докато техният пълководец Павзаний не успял да изтръгне от боговете с много молитви и жертвоприношения благоприятно знамение. Военачалникът на персийската войска Мардоний си осигурил с много злато услугите на един прочут гръцки предсказател, който мразел спартанците и правел жертвоприношения за успеха на персите.

Щом се получело благоприятно предзнаменование, сражението започвало. След като леко въоръжените стрелци и прашкари внасяли объркване в редовете на неприятеля, обстрелвайки го непрекъснато, хоплитите запявали древна бойна песен в чест на Аполон, т. нар. пеан, и се хвърляли в решаващия бой. Битката се свеждала до ръкопашни схватки с копие и меч, докато единият от противниците отстъпел и побегнел. В боя победата се обезпечавала колкото от моралните качества, толкова и от тактическото умение; за да се поддържа сцеплението в една нападателна или отбранителна линия, за да се стягат редиците и да се попълват местата на падналите, били необходими сигурни рефлекси, които добре обучената част придобивала с непрекъснати задружни упражнения; но необходими били и непоклатима смелост и самопожертвувателност. С тези високи военни добродетели дълго време се славели спартанските войници, които от средата на VII в. пеели бойните елегии на поета Тиртей: „Напред, младежи, бийте се и останете на местата си в редицата! Не се поддавайте на позорно бягство или страх! Изковете в гръдта си силно и храбро сърце! Забравете любовта към живота, когато сте срещу неприятеля!. . . Бъдете твърди! Нека всеки издържи удара, разкрачил широко крака и здраво стъпил с нозе, вкопани в земята, захапал устни със зъби!"

Epam1За да се сложи край на признатото превъзходство на спартанските хоплити, била необходима онази революция във военната тактика, която е дело на военния гений на Епаминонд. При Левктра през 371 г., после при Мантинея през 362 г. този тиванец направил едно решаващо нововъведение: вместо да постави по традиция собствената си фаланга на дясното крило, той заменил бойния строй в права редица с клиновиден строй. На върха на клина разположил своите хоплити в дълбочина на петдесет редици. Тази плътна маса, „прилична на нос на триера", сразила фалангата на спартанците, която била насреща ѝ, построена според обичая в дълбочина от двадесет реда. Като разбил по този начин най-напред главните сили на неприятеля (това е основният принцип във военната стратегия на Клаузевиц) с обмислен и точно нанесен удар, той лесно се справил с остатъка от неприятелската войска, която при това имала явно числено надмощие. Изнамирането на „клиновидната фаланга", към която в Мантинея Епаминонд прибавил като ударна сила и конницата, разклатило установената още от VII в. практика и показало какви възможности може да намери опитният пълководец в умелото разполагане на войските си. Атиняните отдавна открили това в морските битки, но по сухо консервативният дух на спартанците и уважението към военната им сила попречили дотогава на военното изкуство да се усъвършенства; Филип Македонски възприел тактиката на Епаминонд и на свой ред я доразвил.

Когато единият от противниците побегнел, конницата на победителя се спускала да го гони, но рядко го преследвала докрай. Победоносната войска, доволна, че е принудила неприятеля да признае превъзходството ѝ, издигала трофей — дървен кол, наподобяващ човешка фигура и окичен с оръжия, представляващ конкретен символ на победата, и пеела победни пеани. Погребвали мъртвите си и връщали труповете на неприятеля, който, искайки за тази цел примирие, признавал с това поражението си. На победителя оставало да се възползва от победата си, като предложи на неприятеля изгодни за себе си условия, и да благодари на боговете, като им посвети една десета от плячката под форма на дарения за местните светилища или дори в някои случаи — за панелинските светилища.

В този си вид войната може да е приличала на кървава игра, която имала точно определени правила и давала възможност на градовете — съперници да решават споровете си окончателно. Но въоръжените конфликти невинаги са имали такъв характер. В действителност решаващите сражения били изключение в гръцката история и войните често се протакали от година на година, влечейки със себе си безброй злини. Причината за това била преди всичко забележителната неспособност на гръцките войски да превземат с пристъп укрепени градове. В това отношение почти не се забелязва напредък от Троянската война до класическата епоха; също както войските на Агамемнон тъпчели цели десет години пред Илион и го превзели само с хитрост, така и спартанските хоплити, колкото и сигурни да били в превъзходството си на открито поле, не съумели през цялата Пелопонеска война да превземат крепостите на Атина и Пирея и накрая сломили атинската съпротива само чрез обсада и глад. При липсата на подходящи обсадни машини добре защищаваната крепост била практически непревзимаема с жива сила.

В началото на IV в. Дионисий Стари от Сиракуза построил първите метателни машини и подобрил обсадните машини, вероятно под влияние на картагенците. Преди това в текстовете се споменава само, че при обсадата на Самос през 440 г. Перикъл употребил машини, че през Пелопонеската война били използвани при известни обстоятелства „овни" и се говори за един военен похват — хвърляне на горящи копия, с които беотийците опожарили дървената крепост на Делион през 424 г. Трябвало да дойде революцията във военното дело през IV в. и времето на Филип Македонски, за да се развие по примера на Дионисий от Сицилия обсадното изкуство (полиоркетиката) в същинска Гърция.

Дотогава отбранителната тактика еволюирала по-бързо от нападателната, за което свидетелствува „Ръководство за отбрана на местата", написано през 360 г. от един аркадски офицер, Ений Тактика. Предписанията, съветите, военните похвати, които са предмет на този труд, обясняват защо гръцките войски преди средата на IV в. така често търпели неуспехи пред укрепените градове. След Персийските войни броят на тези градове в същинска Гърция непрекъснато нараствал. Дълго време микенската традиция на мощни крепостни стени била забравена и архаичните градове се задоволявали с това, да дават убежище на населението в своите акрополи, които единствено били укрепени със стени. Но през VI в. градовете в Йония, застрашени от завоеванията на Кир, се оградили с крепостни стени. Стените във Фокея, издигнати със средства, получени от търговията със Запада, били от дялан камък, което учудвало съвременниците, свикнали с тухлените стени на източните градове; но за войската на Кир това не била първата обсада и те превзели града, като издигнали тераси, чрез които могли да се изкачат на стените и да обстрелват противника. В Атина само Акрополът бил укрепен преди края на VI в., когато според последните проучвания самият град бил за пръв път ограден със стени. Тъй като тези стени били разрушени от персите през 480 г., Темистокъл набързо ги издигнал отново, прилагайки една техника, която често била използвана за стените на гръцките градове: върху здрава каменна основа издигали зид от непечени тухли. В началото, за да върви работата бързо, вложили в основата на строежа вече употребявани камъни, та дори погребални стели (Тукидид, I, 93). После за укрепяването на Пирея работили по-грижливо, като дори свързвали блоковете с метални скоби, нещо, което се практикувало само при строеж на представителни сгради и било изключение при постройки за утилитарни цели. При стените от този тип надстройката от сурови тухли обикновено не съществува вече, а е останала само каменната основа, повече или по-малко разрушена. Само в сицилийския град Гела при неотдавнашните разкопки е разкрита дебела тухлена стена, добре запазена до известна височина. Според гръцките тактици тухлените стени били твърде устойчиви на удари с „овни".

Когато финансовите възможности позволявали и каменоломните били близо до работниците, строели крепостните стени изцяло от дялан камък. Такива били стените към края на архаичната епоха на о. Тасос, строени от мрамор и гнайс, намиращи се в изобилие на острова. Те били реставрирани след Персийските войни и по-късно отново след 411 г. В същинска Гърция най-добре запазени са крепостните стени на Месена, издигнати след победите на Епаминонд, и стените на Егостена в Мегарида, в полите на Китерон; те са хубави образци на класически укрепления със стени в прави линии, от които се издават четвъртити кули, два пъти по-високи от стените. Градежът на стените с хубавите им правилни редове от рустицираии камъни е прекрасен. Стените били увенчани с бойници и зъбери или с непрекъснат парапет с амбразури. Често кулите били покрити. Те се издигали на 20–30 м една от друга, така че защитниците да могат успешно да бранят стената с обстрел от стрели и копия. По-късно, когато катапултата, изобретена от инженерите на Дионисий Стари, получила широко разпространение, големият обсег на действие на тези машини позволил да се увеличи разстоянието между кулите и дори да се заменят те с триъгълни подсилващи зидове в самата стена, на която оттогава започнали да придават не права, а начупена линия; но тези нововъведения се разпространили най-вече от времето на Филип Македонски нататък.

Освен укрепени градове гърците умеели да строят и крепости, за да наблюдават ключови пунктове и да охраняват границите. Така Атика била защитена от нападенията на съседите си с известен брой крепости: Елевтера, Фила, Рамнунт, чиито развалини и днес още стърчат. Специално Елевтера, доминираща над китеронския проход, който води към Платея и Тива, все още се издига на един стръмен, скалист връх с кулите и стените си, запазени в доста добро състояние и изпълнени с хубавия изодомен градеж на IV в. Някои от тези крепости, като Фила и Декелея, са играли важна роля в политическата и военната история на Атина. През V в. повечето от укрепленията от този род не били така усъвършенствани; укреплението, което атиняните построили в Делион през 424 г., било изградено предимно от дърво, поради което беотийците успели да го запалят. Във всички области на Гърция се срещат малки изолирани укрепления, обикновено четвъртити кули, построени солидно от дялан камък, които се издигат сред ниви и пасища и за чийто строеж не са търсели специално укрепено местоположение. Датата на строежа на тези укрепления, които се срещат и в планините, и по островите, е трудно да се определи, но някои от тях, ако се съди по зидарията на стените, са поне от IV в. Вероятно това са заслони или наблюдателни кули, издигани в погранични области или на отдалечени места, които били изложени на опустошение от грабители, дошли по суша и море; оттам местните селяни и пастири могли да спират набезите на появили се ненадейно неприятелски отреди.

640px Eleutheres1Цялата тази отбранителна система затруднявала нападателите дотогава, докато обсадното дело не влязло в нов етап на развитие. Обикновено военните действия по суша през V в. и първата половина на IV в. се водели по следния начин: след обявяване на войната чрез посредничеството на глашатай нападащата страна свиквала войските си, присъединявала към тях съюзническите контингенти и влизала в територията на неприятеля. Разбира се, преди да влезе във война, нападателят се допитвал до боговете, като изпращал пратеник до прочути оракули или се доверявал на местните оракули и установените обреди. Най-подходящите годишни времена били пролетта или лятото. Избягвали зимните походи, за да не бъде войската изложена на лоши атмосферни условия; в „Ахарняни" Аристофан описва как таксиархът Ламах, на когото било заповядано посред зима да отблъсне нападение на беотийците по границата, проклина снега и лошото време. Щом стъпела на неприятелска територия, войската систематично я опустошавала и оплячкосвала: опожарявали селски стопанства, отвличали добитък, унищожавали неприбраната реколта, изсичали овощните дървета и лозята, та дори изравяли с пръчки скилидките на чесъна, за да са сигурни, че нищо не е пропуснато. При нашествие селяните намирали спасение в бягство: укрепените градове били именно за това — да ги приютят, а крепостните стени били строени така, че освен градските квартали обхващали широки незастроени пространства, които служели главно за подслоняване на бежанците. Така, през Пелопонеската война селяните от Атика се тълпели безредно в празните места и в светилищата на града и на Пирея, както и между Дългите стени; това внезапно струпване на населението, пропъдено от своите села и живеещо на лагерни начала при плачевни хигиенични условия, предизвикало страшната чумна епидемия през първите години на войната. Ако войските на нашественика не срещали пред себе си противникови части, за да се реши битката на открито поле, те стигали до градските стени. Изненадата, страхът или предателството понякога отваряли вратите на града, както се случило през март 431 г. в Платея, когато един предател вмъкнал в града 300 тивански хоплити, или в Амфиполис, който се предал при първия призив на Бразидас. В противен случай единствената надежда на нападателя била да превземе града с обсада, която обаче трудно се поддържала успешно дълго време; на Атина били необходими повече от две години (431–429), за да покори Потидея в Халкидика. Обикновено след демонстрация пред градските стени нашественикът, не желаейки да търпи несгодите на дълга обсада посред зима в една вече опустошена област, лишена от всякакви средства за живот, се връщал обратно и разпускал войските си до следващата пролет. Това бил в общи черти начинът на воюване през дългите години на Пелопонеската война, поне докато спартанците не завладели Декелея, опорна точка, която им дала възможност да се настанят на постоянен лагер дори през зимата в равнината на Атика.

На тази обща стратегия държавите, които не разполагали с достатъчна войска за редовно сражение или не искали да поемат такъв риск, отговаряли с внезапни набези, а понякога устройвали засади като онази, която етолийците устроили на атинянина Демостен през 426 г., или като засадата, при която атинянинът Ификрат начело на своите пелтасти унищожил една спартанска пехотна част по време на Коринтската война. Още по-успешно било противодействието по море, защото морското превъзходство давало възможност да се нанасят на врага неочаквани удари. По време на Пелопонеската война Атина не пропускала да опустошава всяко лято бреговете на Пелопонес до края на Лаконския залив; години наред тя поддържала военна база в Пилос в Месения и с всички средства пречела на морската търговия на Спарта и съюзниците ѝ. Този конфликт бил в голяма степен, както ясно са разбрали това и съвременниците, борба на сухопътна срещу морска сила и Спарта спечелила войната едва когато благодарение на Лизандър и на персийското злато успяла да унищожи атинската флота. Решаващата роля, която е играла военната флота, е една от отличителните черти на гръцката история.

 

Войната по море. Омировите кораби. Пентеконтората. Триерата - размери, екипаж. Триерархията в Атина. Хангари за кораби. Скевотеката в Пирея. Атинските триери. Морска тактика: диекплус и периплус. Дебаркиране.

 

Още от микенската епоха гърците използвали корабите си за война и пиратство, две сродни дейности, които в техните очи трябва да са изглеждали равнозначни чак до елинистическата епоха. Една прочута плочка от Пилос загатва за някакъв морски поход. Троянската война е най-известната от много подобни войни, в които флотата и сухопътните войски действали съвместно. Ние не познаваме добре микенските кораби: няколкото гравирани камъка, рисунки или графити са твърде оскъдни и твърде лаконични документи, за да ни дадат достатъчно сведения за гръцкото мореплаване през второто хилядолетие. Но няма съмнение, че лодките, които са били в употреба по това време, са позволявали да се предприемат далечни плавания; нападението на морските народи над Египет в края на XIII в., между които имало и ахейци, показва това достатъчно ясно.

За Омировата епоха ние сме по-добре осведомени благодарение на двете поеми и на фигуралните изображения върху геометричните вази. На вазите, както видяхме, често се изобразяват морски сражения или схватки край кораби, които ни дават поразителни аналогии с описанията у Омир. Като се съчетаят данните от тези два източника, може доста точно да се опишат големите безпалубни галери с метално острие-клюн на носа и с повдигната предна и задна част, заградени с парапет. Гребците са разположени в по една редица от двете страни и опират веслата си на поставки във форма на кука, забити направо на планшира (греда по дължината на горния край на борда — б. пр.) Между двете редици на гребците един издигнат коридор или „курсия" улеснява движението между предната и задната част на галерата. Там стоят войниците. Корабът се управлява с помощта на две дълги весла, които служат за кормило и са разположени от двете страни на кърмата. Кормчията отива от едната до другата страна по мостик, по който се движи само той и който е дълъг колкото цялата ширина на кораба — на това място, близо до кърмата, тя е около два метра. Върху този мостик Аякс, както е описано в XV песен на „Илиада", скочил, размахвайки огромно абордажно копие, за да отблъсне от борда на високите гръцки кораби, изтеглени на брега, нападението на троянците.

Така изглеждал дългият кораб — „тясната галера", както казва Виктор Берар, употребявайки израза, с който си служели през „великото столетие" (времето на Людовик XIV —б. пр.), който е бил използван в гръцката флота през ранноархаичната епоха. Той се движел едновременно с весла и с платно. Единствената мачта била подвижна и се издигала по средата на кораба, забита в отвор на междинната пътека и закрепена в долния си край с дървено трупче, приковано към кила. Един хоризонтален прът, който се движи с помощта на кожени въжета, носи единственото четвъртито платно, което се държи и направлява посредством въжета и раменете на пръта. Това устройство не бележело никакъв напредък в сравнение с египетските кораби и не позволявало да се плава срещу вятъра; било възможно само плаването с вятър откъм кърмата или при силен страничен вятър. Когато вятърът бил насрещен, трябвало да спуснат платното и да вземат веслата. Гребците могли да бъдат до петдесет души, т. е. по двадесет и петима на всеки борд; това вече се доближава до типа на кораба с 50 гребла или пентеконтора, който получил широко разпространение през VII и VI в.

Понеже дългите кораби от Омировата епоха били снабдени с клюн, те можели да разрушат неприятелски кораб с пряк удар; въпреки че нямаме сведения за истинско морско сражение от тази епоха, ясно е, че вече е съществувала морска тактика. Тя била усъвършенствана от големите морски държави и главно от Коринт. Този голям град, разположен на Провлака и обърнат към двете морета, развил военната си флота, за да брани търговията си и връзките с колониите си; за тази цел Коринт построил флота с кораби от нов тип, без палуба, ниски, по-бързи и по-подвижни, с по петдесет гребци, чиито весла вече не лежали върху куки, а минавали през отвори в горния край на борда.

Тези пентеконтори, дълги около тридесет метра, били също така характерни за Средиземно море, както по-късно норманските дракави — за Атлантическия океан; те били по-маневрени от корабите през Омировата епоха и затова по-добре използвали клюна. Заедно с корабите с но 30 гребци—триеконтори, подобни на тях, но по-малки по размери, те съставяли основната част на архаичните гръцки ескадри и направили възможна колониалната експанзия по далечните морета. Така например на две пентеконтори Батос със своите другари преплувал от о. Тера до Либия, където основал град Кирена.

Размерите на пентеконторите (дълги 30–35 м) са почти допустимият максимум за нормален дървен кораб: надхвърли ли се тази дължина, съществува опасност от счупване на кила под напора, на който е подложен корабът в бурно море. За да постигнат по-голяма бързина, трябвало да увеличат броя на гребците. Как можело да сторят това, без да удължават повече кораба? Разрешението било да поставят гребците едни над други; така възникнали двата типа кораби с по два и три реда гребла — диери и триери, които получили необикновено голямо разпространение, особено последните, през класическата епоха. С триерата гръцкото корабостроене достигнало върха на своето развитие — този пъргав и маневрен кораб бил основна единица на атинската флота по времето на най-голямата ѝ мощ и затова заслужава особено внимание.

Корпусът, дълъг 30–35 м, е тесен — 4 до 5 м при най-голямата ширина на равнището на водната линия. Дълбочината на газенето достига един метър, водоизместимостта е от порядъка на 80 тона по международния стандарт. Корпусът, подсилен с дървени обръчи, е снабден с клюн. Разположението на гребците, за което дълго време се е спорило, може доста ясно да се види от изображенията по паметниците. От текстовете знаем, че трите реда гребци се наричали от горе на долу транити, зевгити и таламити. Онези, които съответствали на дотогавашните гребци от пентеконторите и архаичните кораби, били гребците от средния ред, които седяли направо, както преди, на напречните греди на кораба, наречени зевги („ярем" или „ребро"), откъдето идва името зевгити. Както при пентеконторите техните гребла минавали през отвори, пробити в горната страна на борда. Транитите седели две стъпки (около 0,60 м) по-високо и тяхната пейка (транос) била закрепена на най-горния ъгъл на планшира, по средата между пейките на зевгитите. По този начин транитите били отделени от зевгитите и на височина, и на дължина, и на ширина, защото седели по-далеч от оста на кораба с около ширината на едни рамене. За да компенсират това изложено положение, измислили да снабдят триерата с галерия, широка около две стъпки (0,60 м), която се издавала на височината на планшира и лежала върху подпори, свързани под наклон със заздравителните обръчи. Страничната стена на тази галерия имала решетъчен парапет и на нея били закрепени куките за веслата на транитите. Въпреки че седели точно до борда на кораба, те все пак разполагали с достатъчно дълго рамо на лоста, за да движат дългото весло без прекомерно усилие. Що се отнася до таламитите, те седели в трюма (таламос) точно под транитите, но по-близо до оста на кораба от зевгитите с ширина едни рамене и около три стъпки (0,90 м) по-ниско от тях. Веслата им минавали, както тези на зевгитите, през отвори, пробити в стената на кораба, точно под куките на съответните им транити. Това сложно на пръв поглед разположение е в действителност много просто; то се свежда до това, да се използва най-целесъобразно разполагаемото пространство, като се разместят трите реда гребци едновременно на височина и ширина и се разположат в шахматен ред по посока на дължината на кораба. Така всеки разполага с необходимото място да движи свободно греблото си, без да му пречи седящият съвсем близо до него съсед. Това било голямо преимущество при маневриране и много важно за безопасността на кораба, тъй като позволявало при заповед бързо да се приберат греблата, когато някой неприятелски кораб се приближавал с намерение да ги строши, и бързо да се извадят отново, когато премине опасността. Отворите на таламитите били едва на 0,50 м от повърхността на водата, а тези на зевгитите — на около 0,90 м; за да се предотврати нахлуването на морска вода през отворите се наложило да ги закриват с кожен калъф, който с едната си страна бил захванат за корпуса, а с другата обхващал плътно веслото, но му оставял свобода на движение. Транитите седели под открито небе на 1,40–1,50 м над водната повърхност. През V в. над тях обикновено издигали горна палуба, предназначена да ги пази от неприятелски стрели и да носи войниците. Освен това преди всяко сражение опъвали на бордовете здрави защитни платна срещу неприятелските стрели.

Екипажът на атинската триера се състоял от 170 гребци: 62 транити, 54 зевгити и 54 таламити. Понеже транитите, седящи най-горе, имали най-дълги весла, техният труд се считал за най-тежък; оттук идва изразът „народ от транити", с който Аристофан назовава бедния атински народ, от който се набирали гребците. Освен това към екипажа се числели и няколко моряци, по-малко от десетина, които боравели с платната, котвите и въжетата. В това отношение триерата не била по-усъвършенствана от по-старите бойни кораби: тя все още имала една голяма мачта с четвъртито платно и понякога едно по-малко, също четвъртито долно платно. Командният състав се състоял от капитана или триерарх, офицера лоцман или втори офицер, наричан офицер на „носа", който командвал предната част на кораба, началника на гребците, който направлявал плаването с помощта на флейтист за отмерване на такта, и вероятно няколко нисши офицери. Известен брой хоплити или стрелци, наричани епибати, допълвали екипажа, който обикновено се състоял от 200 души.

Model of a greek trireme

Модел на гръцка трирема. Дойчес музеум, Мюнхен.  Автор: MatthiasKabel Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

С добре обучен екипаж триерата могла да плува със скорост пет или шест възли (от 9 до 11 км в час). Обучението на гребците не била лека работа; физическото натоварване било голямо и понякога траело с часове без прекъсване. Съвършеното единодействие на гребците при сложни маневри се постигало само с непрекъснати упражнения. Както казва Перикъл в речта си пред атинския народ преди започването на Пелопонеската война, „ако някоя професия изисква техническа подготовка, това е именно професията на моряка. Тя не допуска да се упражнява случайно, като допълнително занимание — напротив, никой друг занаят не може да се сравни с моряшката професия. Все пак атинските екипажи били набирани измежду народа: класата на тешите, безимотните граждани, давала гребците. Когато било необходимо, вземали метеки или дори роби. Тези моряци получавали надница, чийто размер зависел от обстоятелствата и средствата на държавното съкровище — от два обола до една драхма (6 обола). В последната фаза на Пелопонеската война спартанските военачалници, които разполагали с персийски субсидии, практикували наддаване за войнишките заплати, което довело до дезертиране на много гребци, служещи в атинската флота.

Комендантът на триерата или триерархът в атинската флота не бил моряк по професия, а богат гражданин, когото стратезите удостоявали с тази чест, съпроводена обаче с тежки финансови задължения. Триерархията траела една година: триерархът поемал командването на кораба, подготвял го за плаване и го поддържал в изправност. Корпусът, мачтата, платното и главните принадлежности доставяла държавата. Но триерархът трябвало да попълни съоръжаването на кораба, да се грижи за поправките, да поддържа усърдието на екипажа с подаръци и награди, които се прибавяли към надницата, плащана от държавната хазна. Разходите били толкова големи, че от 411 г. нататък се наложило да натоварват по двама граждани, за да могат да ги посрещат, и по-късно, през 357–356 г., трябвало да се организира по-сложна система, наречена симория, при която разходите се разпределяли между по-голям брой лица. Тогава обаче бил изоставен основният принцип за физическо и лично военно задължение в служба на града; гражданинът вече не плащал с личността си, а само с парите си, и неговото морално отношение към войната коренно се променило. Очевидно е, че по времето, когато самите триерархи плували на корабите си, те невинаги притежавали необходимите качества и опитност на морски офицери; оттук и голямата роля на офицера-лоцман, който бил професионалист и чиято задача била да дава полезни съвети на триерарха. Последният обаче носел цялата отговорност за кораба си. Това се вижда добре от случая с Аргинузите, когато триерархите рязко се противопоставили на стратезите пред Народното събрание, защото се чувствали лично отговорни за изпълнението на дадените заповеди.В епохата на разцвет мощта на Атина почивала главно на нейните морски ескадри. През втората Гръко-персийска война тя разполагала с 300 триери. През 431 г. имала също толкова, без да се смятат корабите на съюзниците ѝ, притежаващи собствени флоти, като Лесбос, Хиос и Коркира. Неведнъж тя била в състояние да построи и въоръжи десетки нови кораби. Аристофан в „Ахарняни" ни дава живописно описание на една такава морска мобилизация: „Из целия град глъчка на войници, викат триерархите, раздават заплати, позлатяват статуите на Палада, портикът кънти от гласове, докато се раздават дажбите. Навсякъде се виждат мехове, ремъци за гребла, хора, които купуват гърнета, мрежи пълни с чесън, маслини и лук, венци, сардини, леки момичета с подпухнали очи. При арсенала същата врява: рендосват весла, забиват клинове със страшен шум, прикрепят калъфи за веслата на отворите; чуват се звуци на флейти, викове на началниците на гребците, пищялки, подсвирквания."

В промеждутъците между военните действия триерите се пазели в специални за тази цел хангари. Това били покрити постройки с наклонени рампи, водещи направо към пристанището. Там изтегляли триерата върху кръгли греди, с носа напред, след като снемали от нея всички принадлежности. Поставяли я на сухо, което позволявало да се изчисти корпусът от водорасли и миди и да се затулят с коноп пролуките. На много места в античния свят са намерени следи от тези хангари. Тяхната дължина, около 40 м, потвърждава изчисленията, които определят средната дължина на една триера на около 35–38 м. Обикновено тези хангари били предназначени само за един кораб. Дионисий Стари от Сиракуза обаче строил хангари за по два кораба. Още Омир споменава за навеси, под които феаките, опитни мореплаватели, подслонявали корабите си. Хезиод, по-малко запознат с морските работи, говори само за кораби, изтеглени на суша под открито небе. В Коринт и в Самос по времето на Поликрат имало покрити хангари още от архаичната епоха. Страбон съобщава, че в пристанището на Кизик имало двеста такива навеса. Но, разбира се, Атина разполагала с най-много съоръжения от този вид в своите три пристанища: Пирея, Кантарос — търговското пристанище на запад, и двата залива Зея и Мунихия, отредени за военната флота; към средата на IV в. там имало 300 хангара за кораби.

Мачтата, веслата и кормилото (съставено от две дълги весла на кърмата) се снемали от триерата и се прибирали в хангара, в който стоял корпусът. Другите принадлежности, платна и въжета — означавани в служебните документи като „принадлежности за окачване" — били прибирани в специална сграда, арсенал или скевотека. През 347–346 г. атиняните започнали строежа на нова скевотека близо до пристанището на Зея по планове на архитекта Филон от Елевзина; разполагаме с подробната сметка на строежа, която е запазена в един надпис и е изключително важен документ за проучване на гръцката архитектура. Това била много грижливо изградена постройка, дълга 130 м и широка 18 м. Вътре имало 134 големи шкафа, предназначени за платната и разположени от двете страни на една централна галерия, оградена с високи колони. Въжата били прибирани на лавици над шкафовете. Вземали се мерки срещу пожар: прозорците например били затваряни с метални, а не с дървени капаци.

Строежът на триери бил поверен на специалисти, инженери-корабостроители, на които гледали като на морски архитекти. В официалните документи след името на кораба следва името на неговия конструктор, чиято отговорност била заангажирана по този начин. Строителните методи позволявали да се работи бързо, когато това се налагало; посочват се случаи, когато цяла флота е била построена за няколко месеца. Големият проблем бил доставката на необходимия дървен материал за морското строителство. Атика е бедна на гори; дървеният материал трябвало да се внася от Халкидика и Македония. Македонските царе умеели да използват рационално това важно природно богатство на земите си и да накарат Атина скъпо да заплаща приятелството им, което тя имала всичкия интерес да поддържа.

Както в съвременните флоти, всяка триера носела име, и то винаги от женски род — имена на богини или героини: Амфитрита, Тетида, Хеба, Галатея, Пандора; названия на добродетели или абстрактни понятия: Справедливост, Сила, Добродетел, Свобода, Мир; хвалебствени епитети: Любимата, Бързата, Златната, Щастливата; географски прилагателни: Немейка, Делоска, Делфийка, Саламинка. Триерата „Саламинка", както и една друга триера, наречена „Паралиянка" имали специалната задача да пренасят бързи държавни поръчения. Естествено атиняните били много привързани към флотата, от която зависела съдбата им. Аристофан предава с хумор това чувство, когато представя в „Конници" как персонифицираните триери се събират на съвет, за да провалят предложението за една експедиция, която никак не им харесвала. Най-старата взема думата: „Нима не знаете, момичета, какво става из града? Говори се, че един оратор, лош гражданин, искал сто от нас, за да нападне Картаген. . ." И триерите започват да протестират, че няма да се съгласят с този зловещ проект, с риск да бъдат принудени да търсят убежище като бежанки в някое неприкосновено светилище!. . . Но пък каква гордост изпитвали атиняните, когато слизали до Пирея, за да присъстват на заминаването на ескадрите за някое далечно плаване или при завръщането на победоносната флота след блестящи успехи. Тукидид ни е оставил незабравимия разказ за изпращането на експедицията за Сицилия в средата на 415 г.: „Когато всички се качиха на корабите и целият материал, предназначен за пътуването, беше натоварен, тръбата изсвири и настъпи дълбоко мълчание. Тогава бяха изречени традиционните молитви преди отплуване, но не поотделно на всеки кораб, а едновременно за всички, от един глашатай. На всички кораби войници и офицери черпеха от приготвеното в кратерите вино и правеха възлияния със златни и сребърни чаши. Към молитвите се присъедини и тълпата граждани, които стояха на брега, и всички останали изпращачи, които отправяха пожелания за успеха на експедицията. Когато изпяха пеана и свършиха възлиянията, корабите отплуваха, най-напред в права линия един след друг, а после започнаха да се състезават помежду си, докато стигнаха до Егина."

Историците са ни оставили много разкази за сражения, които дават представа за развитието на морската тактика. Военните действия се водели през пролетта и лятото; зимните бури били опасни за тези тесни и дълги кораби без палуби. Флотите зимували в някоя морска база и излизали в морето през пролетта. Не се отдалечавали много от брега освен при крайна необходимост(напр. при дългите пътувания до Африка или до Южна Италия), защото животът на борда поради липса на място не бил удобен за дълго плаване. Избягвали да пътуват нощно време и дори имали обичай да слизат на брега, за да се хранят. С това се обяснява защо във военните летописи на гърците никъде не се споменава за сражение в открито море, а битките се водели близо до брега, често в някой проток, където корабите се стремели да се приближат до брега и сухопътната войска често се намесвала в боя. Все пак може да се установи известен напредък в начина на воюване. През архаичната епоха, въпреки наличието на клюн на носа на бойните кораби, морската битка се приближавала по характер до сухопътната. Всеки кораб се стремял да се доближи борд до борд с неприятелския кораб, за да могат хоплитите, които се намирали в тях, да влязат в бой помежду си; единствената тактика била абордажът и битката се решавала от редица двубои, кораб срещу кораб, без да се използват маневрените възможности на флотата като цяло. Художниците на архаични вази многократно са изобразявали този начин на воюване, както се вижда и върху прочутия кратер на Аристонот, датиращ от VII в.

По-късно, особено през V в., военноморската тактика се изменила до голяма степен под влиянието на атинските адмирали, които проявявали забележително умение в използването на добре обучени екипажи. Още при Саламин гръцките кораби широко използвали маневрените си възможности и удряли с клюновете си неприятелските кораби, които си пречели взаимно в твърде тясното пространство. Но по-късно започнали да прилагат по-сложни маневри, които позволявали на умело командваната ескадра да побеждава в открито море далеч превъзхождащи я сили. Маневрата, наречена диекплус, се състояла в това, корабите в редица един зад друг да пресекат редовете на неприятелските кораби, строени фронтално срещу тях; при преминаването се стремели да строшат веслата на противниковите съдове, но преди всичко принуждавали неприятелската ескадра да промени фронта, т. е. да се обърне пак с лице към нападащия, ако не искала да бъде атакувана в гръб. Това предизвиквало объркване и давало възможност за атакуване с клюн. Маневрата, наречена периплус, била още по-трудна и се състояла в това, че корабите с голяма скорост, пак подредени един след друг, обикаляли около неприятелската флота; наистина съществувала реална опасност те да бъдат атакувани във фланг, но всеки кораб можел да бъде охраняван, стига онзи, който го следвал, да бъде готов да атакува и удари с клюна вражеския кораб, нападащ предхождащия го. При условие, че бойният ред се спазвал и бързината се поддържала, маневрата заставяла неприятеля или да сгъсти корабите си, така че да си пречат взаимно, или да наруши бойния си ред и така да стане удобен прицел за нападателя. Блестящ пример за прилагането на маневрата „периплус" бил даден от атинянина Формион при морската битка в залива на Патрас през 429 г. Със своите 20 триери той обкръжил 47-те триери на една пелопонеска ескадра, принудил ги да се съберат плътно една до друга и когато утринният вятър, както той предвидил, развълнувал водите на залива и засилил безредието у неприятеля, Формион атакувал, разбил пелопонесците и пленил техни триери, без сам да загуби нито една.

При други сражения се прилагала комбинирана операция с дебаркиране и участие на пехота, свалена на брега. Така било например в битката при Егоспотами през 405 г., където Лизандър унищожил атинската флота. Избягвайки сражението няколко дни наред, спартанският адмирал внушил лъжливо успокоение у противника. Известен от един от своите кораби-разузнавачи, че атиняните след всекидневната демонстрация в средата на протока са слезли на херсонеския бряг, за да вечерят, Лизандър веднага доплувал, изненадал неприятелските триери закотвени, а екипажа им на брега, и пленил или разрушил почти всички кораби и така спечелил окончателната победа на Спарта в дългата война, започнала двадесет и шест години преди това.

 

Правото по време на война. Безпощадният му характер. Поява на морални скрупули, смекчаващи суровостта му. Идеята за справедлива война. Войнишкият дълг и стремежът към мир. Социални последици от състоянието на война. Наемничество. Неговото историческо значение

 

Със своите сухопътни и морски сили градовете воювали помежду си непрестанно и често безпощадно. Защото гърците винаги са приемали, че правото на победителя над личността и имота на победения по принцип е неограничено. Победителят можел, без с това да наруши законите на войната, да избие населението или да го зароби, да заграби земята или да унищожи културите, да си присвои движимите имущества и да опожарява села и градове, като единственото ограничение било да не посяга на светилищата, за да не предизвика гнева на боговете. Такъв обет дали ахейците, преди да нападнат Троя. Да чуем Агамемнон в четвърта песен на „Илиада", който описва пред хората си участта, очакваща техните неприятели: „Да бъдем сигурни в това — лешоядите ще разкъсват беззащитната им плът, а ние ще отведем на корабите си жените и децата им, като превземем града." По-късно Одисей, връщайки се към родината си, не се поколебава да опустоши страната на киконите на тракийския бряг; той пощадява само жреца на Аполон от страхопочитание към бога, но не отказва предложения му откуп от разкошни подаръци. От епоса виждаме, че всеки човек живее с грижата да отклони от децата си и от града си гибелния ден, „безмилостния ден" на поражението и робството. Не е ли написал един от седмината аргоски герои, предвождащи атаката срещу Тива, върху щита си като девиз „Ще опожаря града"?

Това неписано право на по-силния било неоспоримо през класическата епоха, въпреки че на практика то се прилагало с известна сдържаност. Сам Сократ в Ксенофонтовото съчинение „Възпоминания за Сократ" (IV, 2,15) изгражда върху това обстоятелство едно от разсъжденията си: „Ако някой пълководец зароби жителите на неприятелски град, който се е провинил, ще кажем ли, че постъпва несправедливо? — Безспорно не! — Няма ли да кажем, че той постъпва справедливо? — Разбира се, да!" Така победителят има право да разполага с победения по свое усмотрение и всяко ограничение, което той сам си налага, се счита като проява на милост. Атинският народ, въпреки умереността и „добротата", с които обичал да се хвали, понякога се показвал крайно суров: през 446 г. прогонил от родината им някои жители на Евбея, през 430 г. — жителите на Егина и Потидея, а през 422 г. — делосците. През 427 г. осъдил на смърт всички жители на разбунтувалия се о. Митилене, но още на следващия ден се показал по-милостив и триерата „Паралиянка", плавайки с възможно най-голяма скорост, успяла да занесе навреме заповедта за отменяне на присъдата на стратега Пахес, натоварен да изпълни наказанието. По-късно, през 422 г., Клеон, който предложил избиването на митиленците, продал като роби жителите на Тороне в Халкидика. Следващата година друг един град в Халкидика, Скионе, бил сполетян от още по-жестока участ: атиняните избили всички здрави мъже и заробили всички жени и деца. Най-после, през 416–415 г., тя се разправила също така безпощадно с град Мелос в Цикладите, който отказал да им се подчини. През 415 г. тракийски наемници на служба в Атина разрушили до основи беотийския град Микалесос и избили всичките му жители, дори жените и децата, така че градът запустял напълно, както отбелязва Павзаний през II в. от н. е. Спартанците от своя страна се отнасяли не по-малко жестоко към противниците си: те екзекутирали мъжете, пленени при Платея през 427 г., и постъпили по същия начин с мъжете на Хисие, градче в Арголида, през 417–416 г. Разбираме защо Атина се страхувала да не я сполети същата участ, когато през 404 г. се предала на Лизандър. Такова наказание впрочем искали някои съюзници на Спарта, като Тива и Коринт, за старата си неприятелка, най-после победена. Ксенофонт в „Гръцка история" ни разказва, че неговите съграждани, давайки си сметка за жестокостите, които сами били извършили над противниците си, много се страхували да не се приложи към тях законът за отмъщението. „Но — добавя той — спартанците се отказали да заробят един гръцки град, който бил извършил толкова много услуги на Гърция по времето, когато тя се намирала в най-голяма опасност.

Изглежда, че намесата на морални съображения понякога смекчавала жестоките нрави, макар те да били осветени от традицията. Прави чест на гърците, че са съумели да дадат израз чрез някои свои философи, писатели и политици на хуманни тежнения, които довели до известно смекчаване на безпощадните закони на войната. Тук трябва да посочим преди всичко влиянието на религията и особено на Делфи: текстът на една клетва на Амфиктионията, цитиран от оратора Есхин в речта му „За пратеничеството", съдържа обещанието да не се „обезлюдява" по време на война никой от градовете, които участват в делфийската Амфиктиония. И наистина тази клетва, както изглежда, е била спазвана през целия VI в., времето, когато оракулът в Делфи се е ползвал с най-голям морален престиж. Текстът на „Клетвата на Платея", запазен в един надпис от IV в., е вероятно апокрифен, но отразява тогавашните тенденции: с клетвата се поемат същите задължения, но този път тя се отнася не вече за градовете на Амфиктионията, а за Атина, Спарта и Платея, както и за градовете, влезли в отбранителния съюз срещу Ксеркс. Тук задръжката, която е довела до ограничаване правото на победителя, е по-скоро морална, отколкото религиозна; тя се корени в чувството за гръцка солидарност, за общността на кръв и език, което оратори и писатели охотно изразявали и което, макар никога да не могло да разсее мнителния партикуларизъм на градовете, обуздавало донякъде най-яростните му прояви. Платон станал изразител на тази грижа в „Менексен" (242 d), където обяснява решението на атиняните да пощадят спартанските хоплити, пленени в Сфактерия, със зачитането на гръцката солидарност:  „Те смятаха, че срещу един братски народ е достатъчно да се бият до победа и че не бива, за да удовлетворят омразата си към някой отделен град, да изложат на опасност гръцката общност."

Самата жестокост започнала да предизвиква неодобрение и възмущение у някои умове, по-малко склонни от другите да се съобразяват с традиционните нрави. Такъв е случаят с Еврипид, който не се поколебал в една пиеса като „Троянки", играна през 415 г., да осъди същността на завоевателната война заради несправедливите нещастия и страдания, които тя носи. Изразител на тази присъда той прави бог Посейдон още в началото на пиесата, в която се описва нещастната съдба на троянските пленнички Хекуба, Андромаха и Касандра след превземането на Троя:

„Безумен, безумен е оня от смъртните, що градовете затрива, на пустош предава светилища и местата, где мъртвите свето почиват, защото ще дойде денят му, кога неизбежно той сам ще загине!"

По-нататък поетът казва чрез устата на Касандра:

„И тъй, войната мъдрият е длъжен да избягва, но дойде ли дотам, красиво да загинеш трябва за своето отечество, това венец е славен — мърцина да умреш за лошо дело е безславно."

Така малко по малко се оформя едно ново схващане за справедливата война, в което славата не се свързва само с войнишките добродетели, а и с правомерността на делото, което тя защищава. Ако се приеме възможността за такава върховна жертва, то тя трябва да бъде принесена в името на някоя благородна идея. Оттук и настойчивостта, с която в епитафите и надгробните речи за падналите воини се подчертава не само подчинението им на законите на родината (само спартанците нямали нужда от други подбуди), но и това, че са загинали за свободата. Те били готови да умрат именно за да бъде градът им свободен. Това убеждение вече личи в някои надгробни епиграми във връзка с Гръко-персийските войни, като например епиграмата, приписвана на Симонид, която в твърде обобщена форма предава едно познато на всички чувство:

„Висшата доблест в това ако е — да загинеш красиво, падна се само на нас този да имаме дял; в своя стремеж да дадем свободен живот на Елада тук ние всички лежим, слава добили навек."

Това идеалистическо схващане за войнишкия дълг е широко разпространено през класическата епоха, поне на теория, независимо от действителността, която то прикрива. Във всеки случай не е имало друго, което да му се противопостави. „Пацифизмът" на Аристофан, както се изразяват понякога с този премного съвременен и несъмнено анахроничен термин, съвсем не отрича задължението да се бранят интересите на родината с оръжие; това, което препоръчва авторът на „Ахарняни", „Мир" и „Лизистрата", е просто миролюбива външна политика за разлика от политиката на демагозите Клеон, Хипербол и Клеофон, които виждали във войната средство да задоволят апетитите на привържениците си с военни възнаграждения и обезщетения, с вноските на съюзниците и със създаване на клерухии извън Атика. Докато дребното градско население ценяло тези облаги, селските стопани носели тежестите на войната; прогонени от земята си, те гледали от градските стени как се разсипва имотът им, как се унищожават маслиновите им градини и лозята и негодували, че не могат да ги защитят. Ето защо искали мир, убедени не без известни илюзии, че неприятелят ще се съгласи да го сключи при разумни условия. Аристофан станал техен защитник, защото ги обичал и уважавал, а ненавиждал демагозите с тяхното безочливо примамване на доброволци. Но когато ни представя добрия селяк Дикайополис, който си сключва собствен мир със спартанците, или когато се надсмива на таксиарха Ламах и неговото самохвалство, на огромните перушини на шлема му и на ужасяващата Горгона на щита му, той няма за цел да проповядва пораженска политика, нито да осмива истинската храброст. Напротив, неговият може би късоглед патриотизъм го вдъхновява за не един хвалебствен химн на атическата земя и никой не е възпял по-добре от него заслугите (в същност идеализирани) на „маратономахите", героите от Гръко-персийските войни, образци на граждански и военни добродетели. Laudator temporis acti (хвалител на миналото), Аристофан съвсем не е новатор в областта на политическите принципи и неговата пропаганда за мир добива пълния си смисъл, когато се разглежда като аргумент на вътрешната политика. Дали той е разбирал, че войната, обеднявайки непрекъснато селяните, разтърсва самите устои на обществото и в крайна сметка довежда до коренното му преобразование? Би било смело да се твърди това, но дори да не долавял процеса на този упадък, той все пак е виждал ясно неговите белези и се е борил с всички сили срещу тях.

А именно социалната криза, чието неизбежно настъпване Аристофан предчувствал и чиято непосредствена причина била войната, имала една важна последица за гръцките военни традиции: появата на наемничеството в края на Пелопонеската война, което променило чувствително методите и условията на войната през IV в., преди да ги разтърси из основи през елинистическата епоха. Наемничеството, както неотдавна бе изтъкнато, отразява едно дълбоко нарушение на общественото равновесие; за да приемат толкова много хора да водят сурово съществуване и да излагат живота си на опасност не в името на гражданския дълг, а само за да служат на някакъв господар, който им плаща, трябва обществото, към което те принадлежат, да не им предоставя друг избор. Това явление е толкова по-забележително, тъй като заплатата на наемниците съвсем не е била висока и през IV в., изглежда, е била дори по-ниска от възнаграждението на квалифицирания работник. Въпреки това броят на наемните войници в гръцките войски през това време е доста голям: според последните проучвания в началото на века той е бил към 40 000, от които около половината служели в Сицилия при Дионисий Стари; през 366 г., когато Тива е на върха на своята мощ, когато Атина при Тимотей започва отново завоевателна политика, а Дионисий Млади, който току-що е наследил баща си, изпраща в Гърция войски в подкрепа на Спарта, по различни бойни театри, се наброяват около 20 000 наемници; към средата на века е имало почти толкова, от които голям брой на служба у фокидците, които водели третата Свещена война, като използвали съкровищата на Делфи, за да набират наемници, и така могли в продължение на десет години да се съпротивляват на противниците си. Това е новото явление, което през IV в. се наблюдава твърде често в организацията на гръцките войски.

Вярно е, че наемничеството се е появило още през архаичната епоха. В проницателния си анализ А. Емар е изяснил връзката между наемничество, колонизация и тирания; това са три различни, но съществуващи почти едновременно симптоми на обществената криза, която бушувала в гръцкия свят през VII и VI в. Още по това време намираме гръцки наемници във войските на саитските фараони, от Псаметих I до Амазис и неговия син Псаметих III, когото предаността на чуждоземните войници не могла да спаси от поражение пред Камбиз. Освен бележките, които срещаме у Херодот за тези наемници, тяхното присъствие се потвърждава от надписите, които някои от тях са издълбали през 591 г. по краката на колосите, изваяни пред вратата на големия храм в Абу Симбел в Нубия. Между чужденците или „другоезичниците", които са оставили по този начин спомен за своето преминаване през тези места, има семити, карийци, както и гърци от Йония и Родос. Азиатски владетели като Навуходоносор, царят на Вавилон, и династията на Мермнадите в Лидия, викали гръцки войници, когато им били необходими. Тираните също предпочитали да избират хората си измежду наемните войници, дошли от други краища на гръцкия свят. Династията на Батиадите в Кирена, чиито трима последни царе управлявали като тирани, ни дава ясен пример за това: Аркезилай III, прогонен с въстание към 530 г. от Кирена, избягал в Самос при Поликрат и там събрал войска от наемници, с която си възвърнал царството. Неговият внук Аркезилай IV натоварил шурея си Карот през 462 г. да събере наемници, за да го придружават при пътуването му в Гърция, където участвал от името на Аркезилай в надбягванията с колесници в Питийските игри.

Така или иначе, ако се съди поне по документите, с които разполагаме, наемничеството като че ли не е било така широко разпространено през архаичната епоха, както през IV в. Без съмнение колонизацията е била отдушник за бедните и за хората, изгубили дома си. През V в., като изключим споменатия случай с Аркезилай IV, няма данни за събиране на наемници. То се появява отново през Пелопонеската война: Атина например събрала тракийски помощни войски за поход в Сицилия. Един отред от тези наемници, който пристигнал твърде късно, тъй като флотата била вече отплувала за Сиракуза, и който Диитреф трябвало да върне отново в Тракия, опустошил по пътя си беотийския град Микалесос. Понеже войната продължила, броят на наемните войници в Гърция нараснал; ето защо в края на войната мнозина от тях останали без служба и се поставили на разположение на Младия Кир, когато той се опитал да свали брат си Артаксеркс. Отстъплението на Десетте хиляди през 401–399 г. след битката при Кунакса свидетелства както за големия брой, така и за военните качества на тези наемници.

Оттогава тези наемни войници започват да играят все по-голяма роля в гръцките армии за сметка на войниците-граждани. Техните бойни качества се усъвършенствали от постоянните учения, които им налагали способни военачалници, като атиняните Конон, Ификрат и Тимотей, спартанеца Агезилай и някои офицери от по-нисш ранг, истински главатари на банди—типичен случай е Менелай Пелагонеца, македонец, който постъпил на служба на Атина през 363 г. и бил удостоен с различни почести, между които и с атинско гражданство. Промените във военната тактика, които вече описахме, до голяма степен се дължат на използването на наемници; такъв е случаят с пелтастите на Ификрат и не бива да се изненадваме, че македонецът Менелай е служил като хипарх начело на ескадроните си, нещо, което говори за растящото значение на конницата във войската през IV век.

Дали тези войници-професионалисти са се показвали по-безпощадни към мирното население, отколкото редовните войски? Истината е, че и едните, и другите са плячкосвали, което се е смятало за право на победителя. Но факт е, че съвременниците са гледали с известен страх как се увеличават тези банди от наемници, състоящи се от „безотечественици, дезертьори и лица, отговорни за всевъзможни престъпления". Обвинявали ги в „грабителство, насилие, презрение към законите", а накрая започнали да гледат на тях като на „общ враг на цялото човечество". Това поне са думите, с които в 356 г. Изократ си служи в своята реч „За мира" (44–46 г.). Дори като имаме пред вид неизбежните реторични преувеличения, този тон е показателен за общото настроение. В същата реч атинският оратор упреква съотечествениците си, че са предоставили на чужденци грижата да защитават с оръжие интересите на държавата. Същият упрек се среща многократно у Демостен. Тези текстове показват достатъчно ясно в каква насока са се изменяли военните нрави в гръцкия свят. Дотогава войната е била общо дело на всеки град и същевременно, поне по принцип, дело на всеки отделен гражданин. Оттогава и в тази област, както в останалите, настъпва известна специализация; военната служба, дори когато институции като ефебията си поставят за цел да я направят по-ефикасна и по-добре уредена, вече не се смята за първо задължение на гражданина, задължение, което той да приема с убеждение, ако не с въодушевление. Той охотно го прехвърля върху особена категория специалисти, които може да купи от чужбина с пари. Развиващият се индивидуализъм, отслабването на връзките, които са свързвали личността с града, стремежът да се избягват рисковете и задълженията, които налагала гражданската солидарност, всичко това вървяло успоредно с възникването на международен пазар за наемници като следствие от икономическата и социалната криза. Предлагането и търсенето растели паралелно. Към това се прибавяла и все по-сложната военна техника — въоръжение, тактика, употреба на машини, — която доказвала нагледно превъзходството на войската от професионални войници пред войската от граждани. Епопеята на Александър Македонски, поради решаващата роля на народната македонска войска, замаскирала за известно време същността на това развитие. Но когато този гениален предводител слязъл от сцената, твърде скоро станало ясно, че разрастването на наемните части благоприятствало за осъществяване замислите на амбициозните пълководци; оттогава войната в гръцкия свят престанала да бъде дело, а станала дело на отделни владетели.