Гърция

Гражданинът в държавата-град

Посещения: 1144

 

 Из "Гръцката цивилизация", Франсоа Шаму

 

Akropolis by Leo von KlenzeАко, гъркът през архаичната и класическата епоха е бил войник, то е за да отговори на призива на своя град. Ако е участвал в религиозните обреди на предците си, това ставало преди всичко в рамките на града. Тази форма на обществена организация е била за гръцките мислители от класическата епоха (с изключение на някои софисти) отличителен белег на цивилизования човек. Това схващане е най-добре изразено в увода на Аристотеловата „Политика“, където философът в залеза на своя живот, голям дял от който е посветил на проучване на политическите системи в гръцкия свят, определя човека като „същество, което живее в град“, и казва, че „ако градът е създаден, за да му даде възможност да живее, веднъж организиран, той му позволява да живее добре“, давайки му възможност да бъде независим. Това е без съмнение теоретична постановка, но тя има за цел да обясни една действителност, която Аристотел, дори по-добре от учителя си Платон, познавал прекрасно в цялата ѝ конкретна сложност. Понятието град, самобитно и дълготрайно творение на гръцкия народ, е заемало челно място в цялата му история и цялата му мисъл. Пренесено в Рим, изменено там и обогатено според неговите изисквания, то било завещано на цяла Европа, която в голяма степен извлякла от него съвременното схващане за държавата. Това е достатъчно, за да се разбере значението на това понятие в историята на нашата цивилизация.

Още Омир влага в думата „град“, полис, три различни значения. Тя означава понякога градско селище, понякога политическа единица, представляваща държава, понякога общност от граждани, схващани като единно цяло. Тези три значения могат да бъдат съответно означени с латинските думи urbs (град), civitas (държава) и cives (граждани). В класическия език тази многозначност на думата „полис“ се запазила, дори понякога Херодот или Ксенофонт означават със същата дума варварски градове. Все пак, щом някой гръцки писател я употребява като политически термин, значението, което той влага в нея, е съвсем ясно: това е политическата и социалната единица, която представлява основата на гръцкия свят и която заедно със своеобразието на езика го отличава от „варварския“ свят. Нека се опитаме да анализираме съдържанието на това понятие.

Според Аристотел градът се е появил като резултат от политическото обединяване на няколко села. Известни исторически примери подкрепят тази теза, като прочутия синойкизъм или обединението на градчетата на Атика, за да се създаде град Атина, дело, което гръцката историография приписва на Тезей. Обичайна последица от това било обособяването на по-голям градски център, седалище на новата държава. Ето защо обикновено политическата единица „град“ се отъждествява с градската агломерация, чието име той носи. Но могло да се случи и така, че да не възникне град след обединението на селата; въпреки това в очите на гърците „градът“ като политическа единица съществувал по силата на общо изразеното желание на неговите жители. Това най-добре личи от пасажа у Павзаний (X, 4), в който се говори за един беден град във Фокида: „На двадесет стадия (около 4 км) от Херонея се намира градът на панопейците, ако наистина може да се даде името град на хора, които нямат нито административни сгради, нито гимназион, нито театър, нито градски площад, нито водопровод за чешма и живеят на стръмния склон на една урва, в колиби, наполовина заровени в земята, като колибите на планинците. Въпреки това земята им е отделена с граници от земята на съседите им и те изпращат делегати в съюзното събрание на Фокида. Най-после те разправят, че името на града им идвало от името на бащата на Епей.“ Този Епей, чийто баща се наричал Панопей, построил Троянския кон. От този текст се вижда какви са били строго необходимите условия, за да се даде определението град: обща територия с ясно означени граници, минимална политическа организация, призната от съседите, и накрая, което било важно за гърците, някакъв зачатък на история, т. е. поне някаква легенда за основаването му и култ, свързан с него. Въпреки това самата изненада на Павзаний при вида на бедното градче показва, че обикновено понятието град или „полис“ предполагало съществуването на селище от градски тип, снабдено с удобствата и необходимите служби на гръцкия град.

Вече споменахме колко незначителна е била територията на гръцките градове: с изключение на Спарта и Атина, най-големите градове в същинска Гърция, на Родос в островите, на задморските Сиракуза и Кирена, тази територия е представлявала малка обработваема площ около главното селище с няколко планински пасища или близки островчета. Твърде често цялата територия или по-голямата част от нея можела да се обхване с поглед. Границите били точно означени само в обработваемите земи. В планината те си оставали доста неопределени и давали повод за чести спорове между овчарите. Полето се обработвало било от свободни селяни, живеещи в села, които работели собствените си земи, или от робите на някое голямо селско имение, като имението, за чието управление разказва Исхомах в „За стопанството“ на Ксенофонт. Системата на поземлената собственост се меняла много в зависимост от областта и епохата. Видяхме как в Атика Солон и по-късно Пизистрат въвели благоприятни за дребните собственици мерки, без обаче да премахнат големите имения. Кимон и Перикъл например притежавали обширни земи, които им носели големи доходи. Тези богати земевладелци живеели обикновено в града, въпреки че в именията си имали къщи като тази на Исхомах, подобни на господарските домове на Омировите владетели. Вероятно строени от непечени тухли, те не са оставили видими следи на терена и за да си ги представим, трябва да изхождаме от неясни текстове. Къщата била с южно изложение, имала много стаи за живеене и една спалня за господарите с помещения за кухнята и банята; имало складове за прибиране на реколтата — зърнени храни, сухи зеленчуци и семена; отделни помещения за робите — мъже и жени, и накрая, навеси за земеделския инвентар и добитъка. Стопанствата на свободните селяни били очевидно много по-скромни. Но от Аристофан знаем, че трудният живот не бил лишен от известно очарование.

milet

 

(По А. фон Геркан и P. Mapтен) Милетските градостроители възстановили града през V в. въз основа на рационални принципи, които оттогава се наложили в практиката. Продълговатият полуостров (близо 2 км) бил разделен на три главни квартала от двете дълбоки врязани в сушата пристанища. В точката, където се свързвали трите квартала, един нисък терен бил определен за обществените паметници и главната т. нар. Южна агора (1). По-широко отвореното пристанище (2) е обкръжено от театъра, построен до склоновете на хълма, и от светилището на богиня Атина, издигнато на южната страна на залива. Другото, по-тясно пристанище (3), наречено Лъвското пристанище, обслужвало пазарище, до което се издигало светилището на Аполон Делфиний (4). Елинистическите и римските постройки, които се виждат на плана, намерили лесно мястото си в общото градостроително решение на архитектите от V в. Крепостната стена има общо взето зигзаговидна линия. Широкият прав път (5), който излиза от нея и върви косо на югоизток, е свързвал града с прочутото светилище на Аполон в Дидима.

 

 В някои несигурни области се налагало селата и господарските къщи да се укрепяват; такъв е случаят например в Киренайка, където се страхували от нападенията на либийски разбойници, които идвали от степите на вътрешността. Обикновената каменна кула, представляваща малко укрепление, понякога била достатъчна да обезсърчи нападателя; видяхме, че такива кули е имало много в пограничните области на Гърция. Свободният селянин, който винаги трябвало да бъде готов да изпълни войнишките си задължения, пазел оръжията у себе си и можел веднага да се отзове на заповедта за мобилизация.

Навсякъде се отглеждали житни храни, особено ечемик, а където било възможно — и пшеница. Гръцката земя не е подходяща за такива култури, но понеже идеалът на града бил икономическата автаркия, се стремели преди всичко да получат от земята питите, кашата и хляба, които били основната храна. Бакла, леща, нахут, някои зеленчуци, чесън и лук отглеждали в градините. Овощните градини били засадени със смокинови дървета, които особено добре виреели в Атика, с дюли, круши, ябълки. Маслината, свещеното дърво на богиня Атина, доставяла в изобилие маслини и зехтин, както и днес в цяла Гърция. Ароматните треви, като мащерка, ким, босилек и риган, били ценени в кухнята. Лозите или издигали на лозници, или ги подреждали в прави редове, свободно растящи или поддържани от високи два лакътя (1 м) колове, като онези, които Тригей (у Аристофан) искал да издяла от дръжките на копията, когато мирът ги направил непотребни. В планините пасели овци и кози. Малобройни крави и волове, които грижливо пазели за големите жертвоприношения, помагали на земеделеца в работата му. От кошерите вадели мед, употребяван вместо захар.

Селяните се занимавали и с други работи, свързани с използването на природните богатства за занаятчийски, ако не за промишлени цели. Така например дърварите доставяли дървен строителен материал, а въглищарите правели дървени въглища от окастрените дъбови клони. Аристофан ги представя вдъхновено и със симпатия в „Ахарняни“. От иглолистните гори добивали смола и катран, както и дървен материал за строеж на кораби, но добивът в същинска Гърция не задоволявал нуждите на корабостроенето, затова имало голям внос на тези материали. Лен отглеждали в Елида, която било единствената област на полуострова, достатъчно напоявана за тази култура; другаде трябвало да внасят лен от Мала Азия или от Египет. Гръцките стада били главен доставчик на вълна; във всяка къща предели и тъчели всекидневните си дрехи и това било главното занимание на жените. Само луксозни произведения идвали от чужбина и били предмет на търговия. Същото се отнасяло и за кожите; сандали и наметки от кози кожи, шапки за дъжд, мехове и торби били изработвани в семейството, но не и в градовете, където търсели услугите на специални занаятчии.

Най-големите предприятия извън населените места били каменоломните и рудниците. Глинените находища в Атика и Коринт доставяли суровия материал на многобройните грънчарски работилници. Мраморните кариери на планината Пентелик близо до Атина и кариерите на Алики на о. Тасос били открити. Кариерите на о. Парос в Цикладите били главно подземни и прониквали дълбоко в недрата на планината; техният мрамор с изключителната си белота и прозрачност бил много търсен от ваятелите и бил предмет на оживена търговия. Наричали го лихнитес, от лихнос — „лампа“, вероятно не толкова заради блясъка му, колкото поради това, че го добивали при светлината на лампи. По същия начин вадели и камъка за строеж; известни ни са прочутите каменоломни, латомии, на Сиракуза, свидетели на непосилните мъки на атинските пленници след сицилийското поражение. В Либия, близо до Кирена, още се виждат на много места скалите от мушелкалк, от който къртели блокове за постройките на този голям африкански град.

30001

Каменоломните на Сиракуза

Въжарят на снимката, работещ в тази част на античните каменоломни, ни дава представа за размерите на това грандиозно предприятие. В тези изкуствени пещери били затворени атинските пленници през 413 г.

Рудниците за желязо и мед са малко познати. Затова пък сме добре осведомени за мините за благородни метали, които привличали вниманието на старите автори поради алчността, която възбуждали, и поради ролята, което играели в международната политика. На тях Тасос дължал благоденствието си, а малкият о. Сифнос в Цикладите — своята известност, която траяла кратко, но му дала възможност да издигне в Делфи (към 530 г.) разкошно украсена със скулптури съкровищница. Златните мини на планината Пангей в Тракия, наричани „Скапте хюле“ или „Подкованата планина“, били експлоатирани от местните жители, но за сметка на гърци; Тукидид, който притежавал някои от тези мини, живял там по време на изгнанието си и от тях получавал главните си приходи, докато писал „Историята“. Но най-големите рудници се намирали в Лаврион в югоизточния край на Атика. Там още могат да се видят ниските и тесни галерии, където, превити на две, робите-миньори разкопавали жилите от среброносно олово. Хиляди роби били използвани за извличане и обработка на рудата, от която на място добивали слитъци олово и достатъчно пречистено сребро, за да могат да секат от него прочутите атински монети — „кукумявките на Лаврион“, наричани така поради обичайния символ, изобразен на обратната им страна. Една от монетарниците се намирала на самото място.

Ако държавата се издържала от селския труд, то в града се извършвали всички важни дела, засягащи както частните лица, така и самата държава. Ето защо още от архаичната епоха, въпреки силната привързаност към природата, която винаги е била характерна за гърците, гръцката цивилизация е преди всичко градска; тя е създадена от хора, живеещи в големи групи, и поставя на първо място обществените отношения. Как е изглеждал гръцкият град през архаичната и класическата епоха? Колкото и скромен да е бил, той все пак представлявал столица на държава: в него били съсредоточени главните учреждения и служби, които оправдават съществуването на държавата, и там им били предоставени подходящи сгради. Там се намирали светилищата за обществените култове, укрепленията, охраняващи гражданите от външни нападения (било акропол, приспособен като вътрешно отбранително укрепление, или крепостна стена, опасваща целия град, или и двете едновременно), голям площад или агора, служещ за пазар, където ставали търговските размени, и за място на политически събрания, чешми за снабдяване с вода, необходима за живота, и накрая специалните сгради за различните административни и съдебни органи. Около тези обществени сгради, повечето събрани на акропола или около агората, се развивала уличната мрежа в безпорядък, който преди V в. свидетелства за пълно отсъствие на какъвто и да било градоустройствен план. Едва след Гръко-персийските войни и по образец на направеното за възстановяването на Милет (разрушен от персите през 494 г.) възникват първите опити за урбанизация с въвеждането на правоъгълния план, наречен и „шахматен“. Решаващата роля в това развитие се приписва на архитекта Хиподам от Милет, който изработил плана на Пирея по искане на Темистокъл и участвал в изграждането на Турии през 444 — 443 г. Аристотел в своята „Политика“ (1267 Ь) го представя като човек, който се занимавал не само с архитектура, а и с политическа философия, и е известно, че тенденцията да се рационализира градостроителството се дължи на течението за математическо мислене, създадено от Талес от Милет и развито от Анаксимандър и Анаксимен, откъдето идва названието „Милетска школа“, дадено ѝ с право. Обаче тези нововъведения били възприети само в новостроящите се градове и не променили облика на старите.

Впрочем необикновеното разнообразие на терените, на които били застроени градовете, отначало не позволявало да се приеме обобщен и логично обмислен план. Градовете в равнината обикновено се развивали около или близо до някоя височина, която служела за акропол; оттам идвали и топографските затруднения, когато трябвало да се създаде връзка между горния и долния град. Планинските градове като Делфи били застроени на терени с голяма разлика в нивата. Малко градове в същинска Гърция са построени на самия морски бряг; нито Атина, нито Спарта, нито Аргос и Тива, нито дори Коринт са пристанища. Дори когато брегът е наблизо, както е при Коринт и Атина, пристанището е отделено от града, като че ли гърците от архаичната епоха са изпитвали някакъв страх от опасностите, идващи от морето - спомен от пиратството през геометричната епоха, който в „Законите“ на Платон (IV, 704 b и сл.) се превръща в теоретично отричане на приморските градове. Затова пък повечето от колониите, основани от преселници, дошли по море, били разположени на брега. Изключението с Кирена и Барка, двата големи града в Либия, построени във вътрешността на страната, само подчертава още повече по-особения характер на гръцките градове в тази част на Африка.

Частните къщи със скромните си размери и пределна простота контрастирали с обичайното великолепие на обществените сгради. Те рядко били строени с камък; стените им от непечени тухли или, от кал със слама лежали върху ниска зидана основа и улеснявали „работата“ на крадците — „пробивачите на стени“. За по-старите времена почти нямаме сведения, но за класическата епоха данните от текстовете и резултатите от разкопките в Олинт ни дават доста точна представа за гръцката къща. Разрушеният от войските на Филип през 348 г. град не бил заселен отново; американските археолози са разчистили така методично развалините, че подробният план на няколко квартала може да се разчете ясно. Това са нови квартали, строени по план, изготвен към края на V в., така че плътно допиращите се къщи не са събрани в безредни групи, както в старите градове, а разпределени в четириъгълни ансамбли, ограничени от шахматната мрежа на улиците: това е вече системата на блоковете, която се наложила повсеместно през елинистическата епоха; тях римляните по-късно наричали „островчета“ — инсули. Докато къщите в Атина например рядко имали стени, пресичащи се под прав ъгъл, къщите в Олинт обикновено имали повече или по-малко правилно квадратно очертание (средно със 17 м дължина на страната). Върху тази площ, по средата на южната фасада, един вестибюл водел към вътрешен двор, от който се влизало в стаите на приземния етаж, заграждащи го от три страни. Северната част на двора била покрита от портик (пастас), през който се влизало в стаите за живеене. Един сервизен възел „килер-кухня-баня“ (ойкос) и приемната (андрон) с преддверие заемали останалата част на приземния етаж. Често над северното крило имало етаж, до който се стигало по дървена стълба и който гледал към галерия, минаваща над портика. Покривът не бил тераса, както в същинска Гърция, а двускатен с обли керемиди поради дъждовния климат в Халкидика. Според текстовете изглежда, че стаите на горния етаж били женското отделение.

Единичната къща била правило в Гърция през класическата епоха. Текстовете споменават за няколко общи жилища в Атина през IV в., наричани синойкия за разлика от обикновената къща ойкия. Но те били изключение и високата многоетажна къща се развила едва в Рим. Някои по-облагодетелствани от съдбата хора живеели в големи вили с много стаи, с широки дворове с портици и градини, като вилата на Калий, у когото Сократ среща Протагор в диалога на Платон „Протагор“. Но и там луксът бил още сдържан: подовите мозайки, които са разкрити в най-богатите къщи на Олинт и са най-старите, които познаваме, са направени от бели и черни камъчета без каквато и да била изисканост. Стените били варосани или украсени с цветна мазилка с прости мотиви. Само човек като Алкивиад, тоест личност колкото богата, толкова и ексцентрична, можел да си позволи да украси стените на къщата си с фрески. Мебелировката се състояла от ракли, легла, маси, столове и табуретки, а също и от килими и пъстри материи, внасяни от Изтока. Освен обикновените кухненски съдове от печена глина местно производство у богатите могли да се видят висококачествена рисувана керамика и метални съдове, предимно от бронз и сребро, които придавали голям блясък на трапезата. Все пак като четем описа на Алкивиадовите имущества, продадени след осъждането му в процеса за мистериите, запазен в един надпис от онова време, не оставаме с впечатление за огромно богатство. Разбираме защо Сократ в „Алкивиад“ от Платон (123 b и сл.) изтъква огромната разлика между доходите на най-богатите гърци и богатствата на източните владетели. До класическата епоха истинският разкош бил предназначен само за боговете.

 

2

 (По Р. Мартен). Тези две къщи, разкрити от американски археолози при разкопки в Олинт, са от два различни жилищни блока. По плана на приземния етаж могат да се различат главните части на жилището: двор настлан с плочи, в които се влиза от улицата през вестибюл; портик или лоджия, отворени към двора; стаи за живеене или приемни; сервизни помещения, включително и блок от баня и кухня.

 

***

 

В града, както и на полето най-тежката работа била извършвана от робите. Преди всичко те вършели почти цялата домакинска работа във всяка къща, където, изглежда, е трябвало да има един минимум от прислуга; само беднякът (или от IV в. нататък философът-киник)не притежавал нито един роб. Освен в къщи робите работели и в занаятчийските работилници, защото по това време още не може да се говори за промишленост, освен в твърде редки случаи. Като изключителен пример се посочва оръжейната работилница, която ораторът Лизий и брат му Полемарх имали в Атина в края на V в. По думите на самия Лизий („Против Ератостен“, 19), когато Тридесетте тирани завзели властта и конфискували имуществото на двамата братя, в работилницата им работели 120 роби и имало на склад 700 щита. Още техният баща, сиракузецът Кефал, минавал за един от най-богатите хора в Атина, както казва Платон в началото на „Държавата“. Иначе няколко роби били достатъчни на повечето занаятчии и търговци. Човек, който като инвалида на Лизий се занимавал сам с дребно занаятчийство, без никаква робска работна ръка, бил близо до беднотията.

Впрочем на ръчния труд гърците гледали с известно презрение; самата дума работник, банаусос, имала донякъде неблаговиден оттенък, а още повече думата капелос, която означава дребен търговец. Никоя работа от този вид, макар да се доближавала до същинското изкуство, не се ползвала с уважение в гръцкото общество, дори в най-демократичното, каквото било атинското. Както виждаме у Платон, истинското занимание, достойно за свободен човек, било да участва в обществените работи; младите хора от благородно потекло, които влизали в Сократовия кръг, нямали други амбиции, а и образованието, което получавали, имало за единствена цел да ги подготви за това поприще - или поне така се твърдяло, в което Сократ се съмнявал. Няколко години преди това Херодот отбелязва, че гърците—според него по подражание на египтяните — смятали за недостойно да упражняват ръчен занаят (II, 167); в Спарта, уточнява той, този предразсъдък бил най-силно вкоренен, а най-слабо в Коринт. Вярно е, че в Атина един закон на Солон предвиждал наказания за всеки гражданин, който безделничи, но не знаем точно какво наричали безделничество и не изглежда този закон да е променил всеобщото отношение към ръчния труд. Наследените от Омирово време схващания се изменили; наистина в „Одисея“ много пъти се изтъква сръчността на Одисей, човек с богато въображение и с голяма находчивост, които той използва еднакво добре, когато прави легло или командва войска, без при това царят на Итака да загуби нещо от достойнството си в очите на поета и на слушателите му, напротив! Няма съмнение, че тук не става дума за платен труд, който гърците от класическата епоха смятали за недостоен, а за самостоятелна работа. Да сравним все пак възхищението на Омир от сала или от леглото на Одисей с онова пренебрежение, което Каликъл проявява към техническото умение на инженера в „Горгий“ от Платон (512 с), и ще видим колко много се били изменили времената.

Ето защо противно на това, което би могло да се очаква, на практика в „демократичен“ град като Атина занаятчийският труд не се зачитал повече, отколкото в градовете с аристократическо управление. Наистина Перикъл в прочутата реч, която му приписва Тукидид (II, 40), подчертава, че неговото отечество позволявало на занаятчиите и работниците, ако са атински граждани, да участват в управлението на държавните работи; но същият този Перикъл, като въвел практиката да се плаща всекидневно възнаграждение (мистос) на всички граждани, натоварени с обществена работа, било като магистрати, или като членове на Съвета, като съдии или като войници по време на война, станал причина много негови съграждани да изоставят производителния труд и да се насочат към тези скромно платени служби, но достатъчни да осигурят съществуването им ден за ден. Така в Атина ръчните занаяти били предоставяни все повече и повече в ръцете на робите или на чужденците, живеещи постоянно там, т. нар. метеки, чийто брой бил значителен; като проучваме сметките за строежа на храма „Ерехтейон“ на Акропола, които са ни известни от надписи, виждаме, че от 107-те работници, които са могли да бъдат идентифицирани, само 14 са граждани — останалите са метеки и роби.

Всичко това говори за аристократичния по своята същност характер на гръцкия град, дори когато той се обявява за народна държава. Понятията аристокрация и демокрация се схващат от гърците само по отношение на групата граждани, които вземат по-голямо или по-малко участие в държавните работи. Тази общност от граждани, която далеч не обхващала мнозинството от жителите, представлявала фактически привилегировано малцинство, като се изключат може би някои планински градове, където хората били твърде бедни, за да купуват и издържат много роби. Иначе във всички големи гръцки градове картината е същата. Единствено гражданите на града-държава се ползвали не само с политически права, но и с основните граждански права, като правото да притежават недвижими имущества — земи и къщи. Наред с тях натурализираните чужденци или „съжители“ (това е същинският смисъл на думата метек) се ползвали с нарочен статут, който им давал известни гаранции: държавата им налагала финансови и военни задължения, но те нямали никакви политически права. Спарта не разрешавала на чужденци да се заселват на нейна земя; затова пък Атина ги приемала охотно и там те играели важна роля в производството, търговията и духовния живот. На последно място идвали робите, които често били по-многобройни от гражданите.

Освен роби в истинския смисъл на думата, в Тесалия, на Крит и в лакедемонската държава имало особена класа крепостни, прикрепени към земята. В Спарта това били илотите, вероятно потомци на населението, което дорийците поробили при настаняването си в Лакония или при превземането на Месения; сведени до пълно подчинение, те обработвали земите, които държавата раздала на спартанските им господари. Всяка година обявявали положение на война с илотите, за да държат поробените хора в постоянен страх; младите спартанци, когато били подлагани на изпитанието криптия, имали право да убият всеки илот, срещнат навън през нощта. Тази неограничена власт, упражнявана със свирепа настойчивост, давала възможност на спартанските граждани да се разтоварват от всякакви други задължения освен от военната подготовка. Все пак около богатите обработваеми земи на Лакония и Месения, които принадлежали само на спартанците и били обработвани от илотите, в пограничните области на лакедемонската държава живеели т. нар. периеки („живеещи наоколо“): те не били граждани на Спарта, но могли свободно да се занимават със земеделие, занаяти и търговия за разлика от спартанците, срещу единственото задължение да служат наред с тях в лакедемонската войска. Подробности за тяхното юридическо положение са твърде малко известни, но те, изглежда, са се ползвали с граждански права (за разлика от метеките в другите гръцки градове) и обикновено се проявявали като лоялни поданици на Спарта. Присъствието на периеки е засвидетелствано и в други гръцки градове — Елида, Арголида, Крит, Кирена, но сме доста слабо осведомени за точния произход на това население.

Положението на робите по начало било навсякъде същото, въпреки че нравите могли да доведат до известни различия в отношението към тях. Според израза на Аристотел („Политика“, I, 3, 1253 Ь), който отразява общото схващане, робът е само „одушевено оръдие“ на разположение на своя господар. Правните текстове и актовете за освобождаване, които са запазени в изобилие от елинистическата епоха, го определят като „мъжко тяло“ или „женско тяло“, като че ли е предмет, а не човек. Това е защото робът, загубвайки свободата си, загубва и личността си, какъвто и да е произходът му — грък или „варварин“. Ето защо приемали показанията му в съда само ако бил подложен на мъчение: смятало се, че трябва да измъчват роба, за да го накарат да говори истината. Има много сведения, като се започне с Омировите поеми, които показват, че робското положение, дошло по рождение или причинено от някакво нещастие, деградира човека и го лишава от всякакво достойнство. Робът нямал нито личен, нито семеен живот. Господарите използвали жените за собствено удоволствие, неограничено и безскрупулно; пленените знатни троянки Бризеида, Андромаха и Касандра преживели това унижение, а Аристофан шеговито разказва за една лукава тракийска робиня, с която весело си играят в едно горско кътче. Вярно е, че атинските нрави, може би повече от практични съображения, отколкото от човечност, станали причина да се въведат някои законни мерки за закрила на робите от прекалени жестокости. От друга страна, те били допускани до някои религиозни култове — могли например да бъдат посвещавани в Елевзинските мистерии. В това отношение, и то доста незабележимо, елевзинският култ открехнал една врата към бъдещето. Но изобщо между свободния човек и роба в гръцкото общество съществувала коренна разлика. Тъй като поради опасностите, които носела войната, заплахата от робство тегнела над всеки свободен човек (самият Платон преживял такова унижение през 388 г., от което го спасил киренецът Аникерис), човешката съдба, вече по самото си естество уязвима за най-страшни беди, изглеждала още по-покъртителна в очите на гърците; техните поети са черпели дълбоко от този извор на трагичното.

Роби или илоти, метеки или периеки, граждани със семействата си - ние не сме в състояние да установим относителния дял на тези различни елементи в населението на градовете. Както винаги в старата история не разполагаме с почти никакви статистически данни. Ето все пак, за да дадем някаква представа за мащабите, приблизително пресметнати данни за Атина и Спарта по времето на най-големия им разцвет. Тези цифри се взети от изчисленията, направени неотдавна от В. Еренберг, който сам казва, че са твърде несигурни. Атина в началото на Пелопонеската война, към 432 г., е наброявала около 40 000 граждани (със семействата им близо 150 000 души), от 10 000 до 15 000 метеки (със семействата им 40 000 души) и близо 110 000 роби, като цялото население възлизало на 300 000 души. Спартанската държава непосредствено след Гръко-персийските войни, т.е. към 480 — 470 г., наброявала около 5000 спартанци (15 000 души със семействата), 50 000 периеки и от 150 000 до 200 000 илоти, т.е. общо около 250 000 души. Много градове от средна големина трябва да са имали около 10 000 граждани, число, което Аристотел, изхождайки от опита, смята за идеално. Като се има пред вид, че мнозина измежду привилегированите граждани стояли настрана от обществените работи поради нехайство, неспособност или болест, става ясно колко ограничена общност е представлявал гръцкият град; сред население, съставено в по-голямата си част от лица, неправоспособни граждански и политически, всички, които имали някаква, макар и незначителна роля, се познавали поне по лице.

 

***

 

Да разгледаме сега гражданите, единствени притежаващи правата, които в очите на гърците позволявали на човека наистина да бъде човек. Те получавали своето гражданство по рождение: поне бащата, в някои случаи и майката, както изисквал един закон на Перикъл за Атина, трябвало да принадлежат към привилегированата група. Така по общо правило произходът давал право на гражданство; старата традиция на рода, към който неговите членове принадлежали по рождение, по този начин се запазила трайно и в рамките на града. Удостояването на чужденци с това право било особена привилегия, която гръцките градове съвсем не раздавали щедро; с него възнаграждавали за извънредни заслуги или пък се дължало на изключителни обстоятелства. Така атинският народ приел в редовете си през 409 г. човека, който убил Фриних, един от водачите на олигархическата партия, която си навлякла омразата на града; това е засвидетелствано от Лизий в съдебната му реч „Срещу Агорат“ (гл. 70 — 72) и е потвърдено от един намерен надпис. Малко по-късно, през 406 г., за да възнаградят метените, които служили като гребци в битката при Аргинузите, с един общ декрет им дали гражданство. И накрая, през 405 г., в смутния период, настъпил след поражението при Егоспотами, атиняните дали гражданско право на самосците, които им останали верни в тези тежки времена. Но това били само изключителни случаи или крайни средства при бедствени положения. Обикновено в Атина, както и другаде, народът пазел ревниво гражданските си привилегии и не само че не допускал охотно да се ползват от тях и други категории жители, но се стараел да предотврати тяхното разпространение; така се обяснява споменатият по-горе закон на Перикъл, който ограничавал правото на гражданство само за атиняни, родени от баща и майка атиняни. По силата на този закон Темистокъл например, който бил син на тракийска прислужница, не би могъл да претендира за атинско гражданство! Самият Перикъл по-късно трябвало да търси някакво специално решение за сина си, роден от милетчанката Аспазия; народът проявил достатъчно такт да не му го откаже. Що се отнася до Спарта, тя била далеч по-строга в това отношение. Херодот твърди, че гадателят Тейсамен от Елида и брат му били единствените хора в света, които получили гражданство в Спарта (IX, 35), и че за това било необходимо безграничното доверие на лакедемонците в Делфийския прорицател, който предрекъл на Тейсамен пет големи победи; желаещи да го привлекат на своя страна, те отстъпили пред настояванията на гадателя и дали на него и на брат му твърде високата привилегия, която искал.

 

30002

121. Скачащ атлет

Рисунката е върху външната страна на червенофигурна атическа купа (от края на VI в.). Двама атлети се упражняват в скачане пред треньора си, който държи в ръка пръчка, знак за неговата длъжност. Атлетите държат гири, за да получат по- голямо засилване. (Музеят в Бостън)

122. Дискохвъргач

Дъно на червенофигурна атическа купа (краят ha VI в.). Голият ефеб (забележете дългите му коси, събрани на тила в нещо като кок) се готви да хвърли диска. Движението, което са успели да възпроизведат точно, е било съвсем различно от днешния начин на хвърляне на диск. Зад младия атлет се виждат копачка за изравняване или разрохкване на терена и две гири. (Музеят в Бостън)

Рождението само по себе си не било достатъчно; трябвало още детето да бъде признато официално от бащата и да бъде записано в регистрите на града. Докато тази формалност не била изпълнена, можели да се откажат от детето, като го подхвърлят. Обичаят бил да сложат изоставеното дете в глинен съд заедно с няколко предмета, гривни или огърлици, по които евентуално биха могли да го познаят, ако имало щастието да остане живо; поетите от Новата комедия след Еврипид и романистите от късната епоха използвали темата за такова познаване по белега, който нашите писатели, подражавайки на древните, са нарекли „кръстът на моята майка“. В Спарта решение, дали да се остави живо новороденото, вземал дори не бащата, а съветът на старейшините, които, след като оглеждали детето, разрешавали то да бъде отгледано, ако сметнели, че е здраво и добре сложено; в противен случай нареждали да го хвърлят в една пропаст в планината Тайгет. В Атина церемонията, наречена Амфидромии, която се извършвала на петия (според Суда) или на седмия ден (според Хезихий) след раждането, ознаменувала официалното влизане на новороденото в семейството; жените от къщата, присъствали на раждането, вземали детето в ръце и го носели, тичайки, около домашното огнище. Това било едновременно необходим обред за очищение след раждането, и обред за приемане на новороденото в домашния култ. Малко по-късно, на десетия ден, давали на детето име, като канели роднините и приятелите на пиршество. Освен тези домашни тържества имало още един акт — първото представяне на детето на онази полурелигиозна, полуполитическа, междинна между семейството и племето група, която наричали фратрия. От този момент детето съществувало вече законно.

Възпитанието, което получавало детето, се определяло изцяло от това, дали то живее в Спарта или в Атина (за другите градове сведенията са крайно оскъдни). Щом навършел седем години, малкият спартанец бил включван в сложната система на колективно обучение, организирана от държавата. Той минавал от една възрастова група в друга, ръководен от учители и наставници, подложен на редовни упражнения, на често твърде тежки изпитания и на строга дисциплина, която целяла да развие неговата физическа устойчивост и морална сила, за да направи от младия човек войник. Това обучение продължавало до тридесетгодишна възраст; дори женитбата не освобождавала младия спартанец от задружния живот с другарите му. Духовното възпитание в тази система било очевидно твърде ограничено; то се свеждало до хорово пеене, изучаване на националните поети Алкман*, Терпандър* и Тиртей и усвояване на взискателен и ограничен граждански морал. На това се дължи и недоверието на спартанците към реториката, учудващо другите гърци, които толкова се стремели да развиват изкуството на словото, но пък и много се възхищавали от кратките и стегнати фрази, наричани лакедемонски апофтегми (сентенции).

30005

126. Жени, свирещи на лира

Върху пиксида (кутия с капак) от теракота, украсена със същата полихромна техника, както лекитите с бял фон, атическият художник е изобразил две музикантки (средата на V в.). Едната, седнала на сгъваем стол, държи лира със седем струни и резонантна кутия от черупка на костенурка. В лявата си ръка тя държи плектъра — пръчица за удряне по струните. Правата жена вляво свири на китара, инструмент със седем струни като лирата, но с по-сложно устройство, с резонантна кутия от дърво, която усилвала повече звука. (Музеят в Бостън)

127. Преди концерта

Атическа червенофигурен кратер, подписан от Евфроний (краят на VI в.). Сред група седнали млада хора един флейтист с двойна флейта се качва на подиум, за да свири. Той държи в ръка инструмента — аулос, чиито две цеви са събрани една до друга. Те са свързани чрез мундщука, а музикантът ги разделя, когато свири. (Лувър)

Като навършел шест-седем години, малкият атинянин напускал гинекея (женското отделение), където постоянно бил обкръжен от жени, и тръгвал на училище, придружаван от роб, наричан педагог. Законите на Солон налагали на бащата на семейството да се грижи за възпитанието на синовете си; в прочутия пасаж от диалога „Критон“ (49 d), където Платон представя законите като одушевени същества, те си приписват заслугата, че предписали на Сократовия баща да прати сина си да изучава музика и гимнастика. Учителите в училището работели за своя сметка и получавали от родителите на детето възнаграждение за труда си. Граматистът учел децата на четене, писане и смятане и ги карал да запаметяват поемите на Омир, Хезиод, Солон и Симонид; диалозите на Платон показват какво значение отдавали на познаването на поетите за духовното и нравствено възпитание. Учителят по музика обучавал учениците в свирене на лира и дори на китара, което било по-сложно и изисквало техническа вещина, не дотам съвместима с традициите на либералното възпитание. Двойната флейта (авлос), за известно време въведена в училищата и много ценена от атинската публика, по-късно била изхвърлена, както казва Аристотел („Политика“, VIII, 6, 1341 а-b), защото възбуждала твърде силни емоции, които смущавали душата, вместо да я успокояват. Във всеки случай музиката е играла извънредно важна роля във възпитанието на младия грък. Най-после учителят по гимнастика, педотрибът, обучавал детето в главните атлетически дисциплини в специално обзаведени за тази цел сгради, наричани палестри. От петнадесетгодишната си възраст нататък младият човек посещавал обществените гимназиони — Академията, Ликейона или Киносаргес, където имал на разположение същото оборудване, както в частните палестри, а освен това писта за надбягване, градини и зали за събрания, където философи и софисти се срещали и беседвали с учениците си след физическите упражнения. След двете години в ефебията младите хора продължавали да ходят в гимназиона, който бил любимото място за тренировки, отмора и срещи. Древни законоразпореждания регламентирали управлението на гимназионите, определяли часовете за отваряне и затваряне, наказвали с изключителна строгост опитите за кражба и осигурявали на свободните граждани възможността да ползват тези съоръжения.

Тук не можем да не споменем за една особеност на нравите, благодарение на която част от гръцката литература е добила съмнителна слава: любовните връзки между момчета и зрели мъже, които се наричат педерастия. Тази полова и духовна извратеност си е спечелила известно име в елинския свят поради социалното положение на последователите ѝ и поради големия талант на Платон. Въпреки това е съвършено погрешно да се мисли, че този порок е бил широко разпространен сред гръцкото общество и че не е предизвиквал никакво възмущение. Наистина сексуалният морал на гърците никога не е бил особено строг, освен когато се отнасяло до невярна съпруга и нейния партньор. Но ако нравите допускали поддържането на наложница и посещения при куртизанките, те не били навсякъде така снизходителни към проявите на противоестествената любов. Тук трябва да се направи известна разлика между отделните държави. В някои дорийски градове — в Спарта, на Крит, както и в Тива, където младежите били поверени на грижите на възрастни, обучаващи ги да боравят с оръжията, тази „военна дружба“ благоприятствала от най-древни времена за пораждането на „особени“ приятелски отношения, които лесно довеждали до физическа близост. Тези лични връзки били понякога поощрявани, за да се засили духовната сплотеност на елитните групи; такъв бил случаят например в „свещения отред“ на тиванците по времето на Епаминонд. Философите по-късно потърсили утилитарно обяснение на този странен обичай: Аристотел в своята „Политика“ (II, 10, 1272 а) казва, че в Крит законите допускали хомосексуалността, за да се ограничи свръхнаселеността. Но в Атина и в останалия гръцки свят този порок бил разпространен в доста тесен кръг, който общественото мнение строго осъждало. Аристофан бичува при всеки удобен случай онези от съотечествениците си, които били известни с перверзността си; не би го правил така охотно, ако не е бил сигурен, че ще има одобрението на обществеността.

30004

125. Ефеби и момчета

Тази атическа червенофигурна амфора (края на VI в.) илюстрира приятелските връзки, които се култивирали в атинските аристократически среди, поклонници на дорийските нрави, между момчета и зрели мъже. Постоянното общуване в палестрата допринасяло за създаване на интимни връзки. (Лувър)

Педерастията се ширела сред аристокрацията, но не и сред народа. В края на архаичната епоха, за да поласкаят именно богатата си клиентела, атическите грънчари изписвали върху вазите си хвалебствия за някой красив младеж. Известно е, че Хармодий и Аристогейтон били свързани с особените си наклонности, че за убийството на тирана Хипарх пряката причина било някакво любовно оскърбление, а не любовта към свободата; това обаче не попречило на демокрацията да почете тираноктоните (тираноубийците). По време на Пелопонеската война хомосексуалността намирала привърженици в аристократичните тайни общества или хетерии. Видяхме, че в процеса срещу Сократ са намерили отражение неприязнените чувства и презрението, които атинският народ изпитвал към заблудените млади хора. Цялата привлекателност на Платон и виртуозните му доводи в полза на предполагаемите добри страни на извратената любов не могли да замаскират естественото отвращение, което тя будела у повечето хора. Атинските закони строго преследвали въвличането на младежите в разпътство; дори насилието над роба се наказвало, както се наказвало насилието над свободното дете, до такава степен общественият морал осъждал самия акт. Когато в 345 г. ораторът Есхин поискал да дискредитира Тимарх, приятел на Демостен, който готвел политически процес срещу него, той го обвинил в позорни нрави и успял окончателно да го унищожи пред закона и пред общественото мнение; достатъчно е да прочетем „Против Тимарх“ от Есхин, след като сме чели Аристофан, за да разберем истинското отношение на атинския народ към педерастията. Затова, макар и на стари години, божественият Платон — вълкът, станал пастир, полага усилия да очисти идеалния град („Закони“, VIII, 836 b и сл.) от противоестествената любов, разбрал най-после, че тя е несъвместима със стремежа към добродетелност!

 

***

 

Гръцкият град има двояка същност — географска и човешка; той се отъждествява едновременно с определена територия, обикновено неразпокъсана, и с група хора — гражданското тяло. От тези две страни на една и съща политическа единица втората има по-голямо значение; тук има чувствителна разлика от съвременно понятие за отечество, което за нас е тясно свързано със земята. Същността на гръцкия град, напротив, се определя преди всичко от съвкупността на хората, които го съставляват. Затова официалното име, което му се дава в текстовете, не е име на страна или на селище, а име на народ: не се казва Атина, а атиняни, не Спарта, а лакедемонци, не Коринт, а коринтяни и т. н. Това не означава, че гърците не са чувствали като нас онази привързаност към земята и към родното селище, която е основната форма на родолюбието; техните оратори и поети са дали на това чувство вълнуващ и прекрасен израз, който още ни служи за образец. Но при изключителни обстоятелства те смятали, че не земята, а именно хората са същественият фактор, и за тях градът бил спасен, дори ако загубел територията си, стига само да било спасено гражданското тяло и да можело то на друго място да възобнови своите традиции и култове. Когато персийският военачалник Харпаг, натоварен от Кир да превземе Йония, обсадил фокейците — разказва Херодот (I, 164- и сл.), — те, като видели, че е невъзможно да се съпротивляват, „спуснали във водата своите пентеконтори, натоварили децата, жените и всичките си имущества, както и статуите на боговете, които взели от светилищата, и всички дарове с изключение на бронзовите и каменните скулптури и картините. Като се приготвили за път, те самите се качили на корабите и отплували за остров Хиос“. Оттам отишли да основат нов град на запад, в Алалия, на северния бряг на Корсика. Жителите на Теос направили същото и се настанили в Тракия на мястото на Абдера, стара колония на Клазомене, чиито първи заселници били прокудени преди това от траките. Когато персите превзели Атина през 480 г., Темистокъл от името на атиняните, потърсили убежище в Саламин, заплашил спартанския адмирал и главнокомандващ гръцката флота Еврибиад, че ще напуснат съюза, ако откаже да влезе в сражение: „Ако не направиш каквото ти предлагам, незабавно ще заминем със семействата си за Сирис в Италия, град, който отдавна е наш и където според предсказанията трябва да основем колония.“ Шантажът успял и в резултат от него дошла Саламинската победа. Но дори да бяха осъществили намеренията си, атиняните не биха имали чувството, че гражданското им тяло е престанало да съществува; атинският град би променил само територията и следователно името си, но хората, които го образували, щели да запазят и на новата земя съзнанието и достойнството си като граждани на гръцки град.

По принцип всеки гражданин участвал в управлението на държавата и по силата на неотменни задължения се чувствал непосредствено свързан с нея. При все това не във всички случаи градът и индивидът се намирали в преки и без посредници отношения помежду си. Всъщност гражданинът на всеки град принадлежал към по-малки групи, чиято роля била едновременно религиозна и политическа и които били връзката между държавата и индивида. Освен семействата в тесния смисъл на думата съществували и традиционните родове с благороднически характер, всеки от които бил свързан с общ, повече или по-малко легендарен прародител и с общи култове. Вярно е, че поне в Атина развитието, което довело до класическия град, било насочено най-вече срещу всемогъщата някога власт на родовите старейшини; както видяхме, в този смисъл трябва да се тълкуват Драконовите закони за убийството. Различните закони против лукса, които забранявали прекомерния разкош при погребенията, имали също за цел да попречат на благородническите семейства да си съперничат в излагане на показ богатствата си при всяко погребение. Въпреки това принадлежността към някой прославен генос (род) в Атина през класическата епоха давала основание за слава и гордост. Перикъл чрез баща си Ксантип бил член на геноса на Бузигите, а чрез майка си Агариста се свързвал с рода на Алкмеонидите, който един век преди това воювал срещу Пизистрат и чийто член Клистен реформирал атинската демокрация. През IV в. ораторът Ликург, който след битката при Херонея играл челна роля в Атина в продължение на дванадесет години, произхождал от геноса на Етеобутадите, друг много стар род, който по утвърдена традиция давал жреците на храма на Посейдон-Ерехтей (сам Ликург изпълнявал тази жреческа длъжност) и на Атина Полиада, т. е. службата на двете божества, почитани в Ерехтейона, най-таченото светилище в Атина. От тези примери се вижда с какъв престиж се ползвали и през тази епоха семействата, които наричали евпатриди — „благородните“.

30006

128 и 129. Атинско обучение

Тази прочута купа от художника Дурис (началото на V в.) е украсена от външната страна със сцени, показващи уроци, давани от учителя по музика и от учителя по четене и писане. На ил. 128 виждаме урок по свирене на лира и рецитиране (нека отбележим, че текстът, който се чете върху папирусовия свитък, е написан за удобство на зрителя не по обичайния начин), а на ил. 129 — урок по свирене с двойна флейта и поправка на писмено упражнение (учителят с пръчица за писане чете упражнението, за да поправи грешките). И в двете сцени вдясно брадат мъж, вероятно баща на някое от момчетата, слуша уроците. На стената музикални инструменти, кошница, купи за пиене, дъсчици за писане. (Музеят в Берлин)

Далеч не всички граждани принадлежали към някой генос. Но всички били групирани в общества с религиозен и граждански характер, за които знаем твърде малко: хетерии или „сдружения“, които се срещат в Крит, Тера и Кирена и които не бива да се смесват с политическите общества със същото име, играли известна роля в Атина през Пелопонеската война; фратрии или „братства“, които са по-разпространени и които, както видяхме, давали в Атина правото на гражданство: бащата записвал законните си или осиновени синове в регистъра на фратрията, младият съпруг представял жена си на членовете именно на тази група. Атинската конституция на Клистен, без да отнема привилегиите на фратриите, създала наред с тях едно подразделение на града на териториална основа, а именно демите, градски квартали или селски окръзи, които станали основният елемент на гражданската организация. Оттогава правото на гражданство се установявало чрез записване в регистрите на някои дем, които определяли гражданското състояние. Тази формалност се извършвала, когато младежът навършвал осемнадесет години, и се утвърждавала с гласуване на гражданите, принадлежащи към дема, или демотите; след регистрирането му младият атинянин ставал ефеб. Оттогава официалното му име се състояло от собственото му име, следвано от името на бащата в родителен падеж и едно прилагателно (демотик), означаващо дема, към който принадлежал, и така удостоверявало правото му на гражданин; например Перикъл, син на Ксантип от дема Холаргос (източно предградие на Атина); Демостен, син на Демостен от дема Пеания (днес Лиопези, в Мезогея — територията между града и морето).

Освен разпределението на фратрии или на деми много от гръцките градове били запазили старото разпределение на гражданите по фили. Както показва и името ѝ, филата („племе“) има етнически и племенен произход. Често тя представлява древното деление на гръцкия народ отпреди идването му в егейския басейн; така например в дорийските градове често се срещат трите дорийски фили с техните традиционни имена: хилеи, димани и памфили (хюлеес, дюманес, памфюлой). Понякога се срещат имената и на други фили, които първоначално били недорийско население; така било например в Сикион, където имало четвърта фила, айгиалеи (айгиалейс). Херодот ни разказва (V, 68), че в началото на VI в. тиранът Клистен, който принадлежал към тази фила, променил името ѝ на „фила на вождовете“ (архелаой) и наложил на трите дорийски фили обидни имена, образувани от двете гръцки думи за свиня — хиати и хойрати (хюатай и хойратай) и от думата магаре — онеати (онеатай): тези нови имена се употребявали повече от шестдесет години след смъртта на тирана, преди да се възстановят предишните названия. В йонийските градове най-често се срещат четири йонийски фили: гелеонти, аргадеи, айгикореи и хоплети (гелеонтес, аргадейс, айгикорейс и хоплетес), а понякога, както в Милет — и други. В Атина до края на VI в. съществували само четири фили. Но след падането на Пизистратидите Алкмеонидът Клистен, потомък на тирана на Сикион, ги заменил с десет фили, създадени въз основа на териториален принцип, но това в същност било групиране по деми. Оракулът в Делфи, посочвайки херосите-епоними на новите фили, утвърдил една реформа с голямо политическо значение, понеже разчупила старите рамки и традиционната солидарност и обединила целия атически народ в нова организация. По същия начин постъпили и други реформатори: когато към средата на VI в. бил повикан Демонакс от Мантинея, за да даде закони на Кирена, той заменил дорийските фили, съществуващи още от създаването на колонията, с три нови фили, между които разпределил разнородното население, обитаващо тогава големия африкански град.

30007

133. Лов на глигани

Атическа червенофигурна купа (първата половина на V в.). Ловецът, облечен с хитон и хламида, се брани с меч от нападащия го глиган. В лявата си ръка държи кол със заострен край (употребяван при лов на мечки и глигани). (Лувър)

134. Оран и сеитба

Атическа чернофигурна купа (от т. нар. серия на „малките майстори“ от третата четвъртина на VI в.). Гол орач с остен в ръка кара впряг от два огромни бика. Зад него друг селянин се връща по прясно разораната бразда и хвърля семена, които вади от торба. Жив и образен, малко карикатурен рисунък. (Британски музей, Лондон)

135. Брулене на маслини

Атическа червенофигурна амфора (третата четвъртина на VI в.). Трима селяни удрят с дълги прътове клоните, за да изпадат маслините. Единият се е качил на дървото, за да достигне високите клони. Четвърти събира плода от земята и го слага в кошница. (Британски музей, Лондон)

Ролята на филата в града през архаичната и класическата епоха навсякъде, където такова разделение съществувало, била извънредно голяма. Не само че членовете на филата били свързани с отслужването на общи култове, като култа на хероса-епоним, но и разпределението на обществените, политическите, съдебните, военните и финансовите служби се извършвало в рамките на филата. Тази вътрешна организация на държавата можем да видим най-добре в Атина. Повечето от магистратурите там били организирани в колегии и всяка колегия наброявала толкова магистрати, колкото били филите (10 от времето на Клистен), или кратно на това число. Същото правило важало и за състава на съдилищата. Набирането на войската се извършвало от незапомнени времена също въз основа на това деление на гражданското тяло, което старателно се поддържало в пехотните и кавалерийските части; така, ескадронът, който давала всяка фила, сам се наричал „фила“ и бил командван от филарх. У Омир чуваме следните думи на Нестор, когато съветва Агамемнон преди битката: „Агамемноне, нареди нашите воини по народи и по фратрии, за да се създаде споен фронт от фратрия с фратрия и от народ с народ“ („Илиада“, II, 362-363). Силата на гръцката войска в действие (с изключение на наемниците), изглежда, е била свързана с поддържането на гражданските рамки във военните части. Що се отнася до данъците, повечето от преките данъци на частните лица били разпределяни по фили и се наричали литургии; обществените разходи, които богатите граждани поемали върху себе си подред, ангажирали престижа на филата, когато се отнасяло до състезание, в което тя участвала, представлявана от своите гимназиархи или хореги. Така във всекидневния си живот гражданинът непрестанно чувствал връзките на солидарност с членовете на своята група. В този смисъл заграденото място на херосите-епоними на агората, където статуите на покровителите на десетте фили се издигали една до друга, било нещо като символ на атинската държава; там оповестявали свикването на официалните военни и граждански събрания. И накрая, когато градът с тържествени погребения отдавал почит на загиналите в сраженията, всяка фила събирала в общ ковчег от кипарисово дърво останките на своите членове и издълбавали върху мраморни плочи имената им по реда на филите.

Така, здраво обвързани в междинни групи, гражданите участвали повече или по-малко, в зависимост от организацията на всеки град в управлението на държавата. През класическата епоха старата монархия от Омирово време отстъпила почти навсякъде място на аристократическо или народно управление. Единствено се задържали местните династии на по-малко развитите народи по границите на гръцката земя — в Македония и Епир. Такова необичайно наглед явление, каквото е династията на Батиадите, задържала се в Кирена до средата на V в., се обяснява с тиранския характер, който добила династията при тримата последни владетели; управлявайки по методите на съвременните им тирани, те продължили с три четвърти век живота на един режим, който без тези промени е щял да бъде пълен анахронизъм. Навсякъде другаде, с изключение на Спарта, където имаме съвсем особен случай, споменът за царската власт се запазил само в титлата, която носел някой магистрат, като например архонтът-цар в Атина, чиято длъжност била почетна и по-скоро религиозна, отколкото гражданска. Властта била разделена между събранието на гражданите, един или повече съвети и магистратите. Тези три основни елемента на гръцката политическа система, обладаващи различни прерогативи, се срещат в повечето градове независимо от формата на политическото управление — аристократическо, олигархическо или демократическо. Характерът на това управление се определял от начина, по който се изграждали тези три органа, и от принципите, които определяли участието им в управлението на дадена държава.

В събранието (еклезия) по начало участвали всички граждани, които имали политически права. Понеже то не могло да се събира често, един съвет с ограничен брой членове имал за задача да движи текущите дела; обикновено той се наричал буле. Когато бил съставен от старейшините на града (геронти), се наричал герузия. Понякога дори имало едновременно буле и герузия. Магистратите пък ръководели различните обществени служби и следели за изпълнението на решенията на събранието и съвета. Както видяхме, те често се конституирали в колегии, в които били представени всички фили. Теоретически тази система е комбинация от форма на пряко управление (решенията, вземани от събранието) със зачатък на полупредставително управление (дейността на съвета), а магистратите се намирали под непрекъснатия надзор на съвета и периодически под надзора на събранието. Гръцкият свят през класическата епоха, както бе изтъкнато напоследък, не е познавал същинската представителна система, при която избраните от народа представители имат всички пълномощия да действат от негово име, без да дават отчет; само някои съюзни държави, какъвто е бил Беотийският съюз, са имали такъв вид управление. В повечето градове реалната власт принадлежала било на един или няколко съвета с ограничен брой членове (тогава управлението имало аристократически или олигархически характер) или на събранието, повече или по-малко резултатно водено от булето (това били демократичните режими, какъвто бил режимът в Атина).

Въпреки че теоретиците след Аристотел са положили всички усилия да класират различните форми на устройство в гръцките градове, в никой от градовете не може да се види един от тези режими в чистия му вид. С безкрайното си разнообразие те могат да се обяснят най-добре от гледна точка на политическите тенденции и политическата им философия. Известно е, че Перипатетикът (Аристотел) и неговите ученици са посветили монографии на държавните устройства на 158 гръцки и „варварски“ държави. Ако се съди по „Атинската държавна уредба“, която е запазена благодарение на един папирус, всяко от тези съчинения е съдържало историята на предишните институции и след това описание на съвременното им състояние. От това може да се разбере колко сложни са били взаимоотношенията на учрежденията в раздробения до краен предел гръцки свят. Макар да познаваме доста добре държавното устройство на Атина и не така точно устройството на Спарта, не бива никога да забравяме, че конституциите на другите градове, повечето от които не познаваме, са имали свои особености и че всяка се е развивала посвоему.

Без съмнение би било погрешно да се опитваме да определим една обща тенденция, която бъдещото развитие на нашите познания би могло да опровергае. Можем да кажем само, че аристократическите режими са обезпечавали на представители от благородните семейства достъпа до различните съвети и са предпочитали членовете на тези съвети да бъдат избирани пожизнено; такъв бил Съветът на Ареопага в Атина преди реформата на Солон. Ролята на народното събрание е била сведена тогава до повече или по-малко спонтанното одобрение на решенията, взети от членовете на съвета. Освен това били взети мерки да се ограничи броят на пълноправните граждани, като се изключвали, както, например в Тива, всички граждани, които продавали продукти на агората от по-малко от десет години, а това на практика означавало всички дребни земеделски собственици. Олигархическите режими се различавали от аристократическите само по методите, по които се избирало онова малцинство от гражданското тяло, което разполагало с най-голяма власт; от значение бил вече не социалният произход, а богатството, което давало възможност за обновяване на върхушките. За членуване в Съвета, за заемане на магистратски длъжности и дори за участие в Народното събрание се изисквал имуществен ценз. В зависимост от остротата на социалните проблеми олигархията приемала деспотичен или умерен характер и мерките, ограничаващи броя на привилегированите граждани, били повече или по-малко строги. Аристотел е изброил всевъзможните хитрини, с които отклонявали вниманието на народа от обществените работи; те правят „чест“ на находчивостта на политическите мислители, които измислили този вид псевдодемокрация, прикриваща фактическата олигархия.

Същинската демокрация може да има и наистина обикновено има институции, доста сходни с тези на аристократическите или олигархическите режими, но те функционират в съвсем различен дух. Еклезията се събира редовно, всички граждани имат достъп до нея и имат пълна свобода на словото; тя контролира отблизо дейността на магистратите и съвета, решава всички важни дела с декрети, които след публични разисквания се гласуват с вдигане на ръка; така тя упражнява пряката власт, водена от съветите на ораторите, които насочват нейната политика. За тази система именно се отнася забележката на Фенелон: „У гърците всичко е зависело от народа, а народът е зависел от словото.“ В атинската държава, която познаваме най-добре, народното събрание през класическата епоха било свиквано четири пъти на всяка притания. Притания наричали периода от 35 или 36 дни, през който петдесетте булевти (или членове на съвета) от една и съща фила служели като постоянна комисия в булето и се наричали притани; тъй като имало десет фили, разделяли календарната година на десет притании. Следователно еклезията се свиквала на всеки 9 или 10 дена освен на празници и при лошо време, които могли да нарушат този ред. Тези чести заседания обясняват решаващата роля на Събранието в ръководенето на обществените работи, както и това, че само малък брой граждани разполагали със свободно време, за да участват на многобройните заседания. Не се изисквал задължителен кворум освен при изключителни случаи, като осъждане чрез остракизъм: тогава трябвало да има 6000 подадени гласа (от около 40 000 граждани). Но обикновено присъстващите били много по-малко. От това още веднъж може да се види до каква степен античната „демокрация“ е била фикция; въпреки такива средства като мистос еклезиастикос или жетона за присъствие, въведен през IV в., за да привлече гражданите в Събранието, обезщетявайки ги парично за изгубената работа, въпреки намесата на полицията (скитските стрелци), която подкарвала минувачите към Пникс с въже, намазано с червена боя, и въпреки че на теория за гражданина нямало по-достойно занимание от управлението на държавата, все пак то било предоставено в ръцете на малък брой незаети с работа граждани, привлечени от грижата за държавните интереси, от красноречието на някой оратор или от примамката на възнаграждението.

Колкото и слабо представително да било това малцинство в сравнение с цялото гражданско тяло, то ревниво бранело правата, които демократичната конституция давала на народа; цялата власт и цялото правосъдие принадлежали на народа. Затова и по негова воля трябвало да се упражнява властта и да се раздава правосъдие.

За да се улесни осъществяването на народната воля, Клистен или някой от неговите приемници въвели особена мярка, която за пръв път била приложена през 487 г. — остракизма: всяка година, на шестата притания, еклезията решавала дали трябва или не да се приложи тази мярка. При положителен отговор пристъпвали към гласуване, при което вместо бюлетина употребявали парче или дъно от счупена керамика, остракон, откъдето идва и самото название. Всеки гласуващ написвал върху своя остракон името на политика, когото искал да осъдят на изгнание. Онзи, когото мнозинството посочвало, бил прогонван от Атина за десет години и така оставял свободно поле за своите противници. През V в. били осъдени на остракизъм редица влиятелни политически водачи, но представители на малки политически групи, между които Аристид, Темистокъл, Кимон и Тукидид, син на Мелезий, чието изгнание през 443 г. дало възможност на Перикъл да управлява Атина по своя воля. Намерени са, предимно при разкопки на Агората, повече от 1600 изписани керамични парчета с шестдесет различни имена, между които имената на всички известни личности, осъдени на остракизъм. Тези скромни документи говорят за ожесточеността на политическите борби в Атина през V в. и за степента на образованост на средния гражданин, защото почти всички били в състояние да напишат правилно едно име с четка или с острие. Остракизмът излязъл от употреба след 417 г., когато станало очевидно, че интригите между партиите изопачават същността му.

Ролята на демократичните съдилища била не по-малко значителна от ролята на събранието; господар на своя глас в съда, народът ставал по силата на този факт господар на целия политически живот на града, както с право отбелязва Аристотел в „Атинската държавна уредба“ (IX, 1). Общото настроение на демократите е изразено най-добре във виковете на тълпата по време на печалния процес, в който осъдили на смърт военачалниците-победители в битката при Аргинузките острови: „Скандално е да се попречи на волята на народа.“ Честният Ксенофонт тук е верен отзвук на демагозите на своето време („Гръцка история“ I, 7, 12). Единствен Сократ, по това време притан, проявил достатъчно твърдост да брани докрай авторитета на закона срещу народната ярост. Но усилията му се оказали напразни и атиняните по-късно трябвало жестоко да заплатят за този изблик на необуздани страсти, за което почти веднага, но все пак късно се разкаяли. Опасността от тази система се криела очевидно в непостоянството и лековерието на масите, които ловките оратори чрез площадни аргументи и грубо биене на чувства можели да подвеждат както си искат. Зряло обмислената и последователна политика не можела да получи одобрението на такова събрание, освен ако била застъпена от човек, способен да спечели разположението на масите и да го задържи; изключителната заслуга на Перикъл била именно тази, че успял да постигне това в продължение на тридесет години, през които Атина достигнала най-голямо могъщество и разцвет. Но това чудо не се повторило и по-късно най-богатата гръцка държава била победена и поробена заради това, че не съумяла да възприеме и поддържа определена политическа линия. Историята на конфликта ѝ с Филип свидетелства безпощадно за неспособността на атинската демокрация, такава, каквато била през IV в., да се справи със сериозна външна опасност. Докато владетелят на Македония в продължение на двадесет години упорито преследвал своята цел било с хитрост, било със сила, според обстоятелствата, умеейки да отстъпи, когато било необходимо, или да преговаря и веднага след това да се устреми наново към целта си, атинският народ, тласкан от противоречиви съвети, се люшкал от равнодушие към тревога и от тревога към обезсърчение, залъгвал се, че с полумерки ще може да отстрани една опасност, в която сам не искал да повярва, дълго време се колебаел дали да избере опасното приятелство на царя или откритото съперничество, и когато, след като толкова години затварял очи пред растящата заплаха за интересите и свободата си, накрая решил да се бори, това храбро решение дошло твърде късно и не могло да предотврати неизбежната катастрофа. При все това, като имаме пред вид превъзходството на средствата, с които Атина разполагала в борбата срещу Филип, а и в Пелопонеската война, тя логически би трябвало да победи, ако механизмът на нейните институции не я бил обрекъл на безсилие.

Съзнавайки недостатъците на демокрацията, много атински оратори и философи имали обичай да противопоставят на слабостите и лекомислието на своя народ сериозността и изпитаната гражданска доблест на спартанците, култивирани у тях от институции и закони, останали непроменени още от далечни времена, вероятно от края на IX в., когато легендарният Ликург създал за съгражданите си ретрата — основния закон, който определял главните черти на държавното устройство. Но дори ако в действителност развитието не е протекло така бързо и леко, както разказва преданието, неизменността на лакедемонските институции през класическата епоха си остава безспорен факт. Тяхната конституция имала за цел да не допуска никакви промени и наистина успяла в това.

Политическата организация на Спарта се основавала на пълното и изключително господство на една военна каста, по-точно казано — спартанците или спартиатите, над периеките и илотите. Тези привилегировани наричали сами себе си равноправните. Те, единствените граждани, се издържали от най-плодородните земи на Лакония и Месения, които илотите обработвали за тях. Всеки спартанец събирал приходите от отредения му дял земя (клерос). Възпитан от детинство на сурова колективна дисциплина, гражданинът оставал и след навършване на пълнолетие подчинен на строги задължения: до тридесетата си година живеел заедно с връстниците си, като брачният му живот бил ограничен до минимум. След тридесетте години разполагал с по-голяма свобода и собствен дом, но и тогава бил задължен да се храни веднъж на ден с хората от своята военна единица и както преди да участва, до навършване на шестдесетата си година, в интензивното обучение на войската. Очевидно е, че именно тази обществена обвързаност, поддържана непрекъснато, е създала в лакедемонските отреди тактическата и моралната спойка, от която цял свят се възхищавал и на която те дължали честите си победи.

В спартанската държавна уредба се съчетавали елементи от различните държавни строеве, съществували в Гърция: монархия, аристокрация и демокрация. Двама наследствени царе, които произхождали от двете фамилии Агиди и Еврипонтиди, разполагали по принцип с изпълнителната власт. Но те упражнявали властта си само във военната област; по време на война армията обикновено се намирала под командването на единия от царете. За важните политически решения отговорността носел един съвет от 28 старейшини, герузията, който изпълнявал функциите и на върховен съд. Геронтите, които го съставлявали, били на възраст над шестдесетгодишни и се избирали пожизнено от събранието на гражданите; според акламациите, с които бил посрещан всеки кандидат, едно жури определяло кои са избраните. Спартанското събрание, Апелла, което избирало магистратите по този елементарен начин, се събирало редовно, за да изслушва докладите на държавните органи и да одобрява решенията, които му се предлагали; Апеллата не обсъждала въпросите, само изразявала съгласието си с ръководителите, които по този начин могли в трудни моменти да се позоват на моралната подкрепа, дадена им от всички граждани.

Като изключим съществуването на двамата наследствени царе, в елементите на спартанската политическа система ние отново откриваме Съвета и Събранието на другите гръцки градове. Оригиналността на лакедемонската система се проявява в нейното прилагане. На практика Апеллата не може да се противопостави на волята на магистратите. Всичко било предвидено, за да се осигури упражняването на твърда власт, която отначало била в ръцете на двамата царе и която след Ликург те делели с герузията. Освен тях решаваща роля в държавата имала колегията на ефорите, магистратура, избирана за една година. Петимата ефори, „надзорници“, били въведени след Ликург. Апеллата ги избирала измежду своите членове и тяхната задача била както да надзирават от името на целия народ дейността на царете, които полагали клетва пред тях да управляват според законите, и да бдят дали гражданите спазват традицията в частните и обществените обичаи. Отговорни за безопасността на държавата, те имали пълна власт да издават неотменими решения за нейното охраняване: заповеди до магистратите, порицания, различни наказания. Всичко треперело и им се подчинявало, а те не давали сметка на никого, освен на приемниците си в тази върховна магистратура; впрочем въпреки неумолимата си строгост, изглежда, че те дълго време са управлявали, съобразявайки се с дълбоките въжделения на своите съграждани.

Това затворено общество, гордо, ограничено и подчертано консервативно, искало на всяка цена да се запази от външни влияния. От средата на VI в. насетне то дори успяло да отстрани съблазните на изкуството и архитектурата. Водено от желанието да продължи да съществува непроменено, то забранило търговията, та дори употребата на сребърни пари. Амбициите му се свеждали до това, да държи под своя власт житницата Месения, която изхранвала спартанската военна каста, да владее Пелопонес с цената на постоянни войни срещу Аргос и градовете на Аркадия и, най-после, със сила да смазва всеки опит за първенство (хегемония) в същинска Гърция, бил той персийската инвазия, атинската експанзия или политиката на Епаминонд, в борбата с когото това общество изчерпало силите си. То дълго време осъществявало успешно тези последователни, непоколебими, но твърде ограничени цели; те обаче не му донесли нито икономически разцвет, нито културен напредък. Освен това бавен и постоянен упадък подривал самите основи на спартанската държава; принципът на равенство между гражданите, основан върху притежаването на земи с еднаква стойност, бил многократно нарушаван. Самите спартански победи довели до приток на огромни богатства; както Сократ напомня на младия Алкивиад в Плато новия диалог „Алкивиад“ (123 а), „за парите, които влизат в Лакедемон, може да се каже това, което лисицата казала на лъва в Езоповата басня: следите, които водят към града, са съвсем ясни, но напразно бихме търсили следи от парите, които излизат“. Въпреки строгите предписания на традицията стремежът към забогатяване, прикрит под привидна скромност, обзел много спартанци. В самото начало на V в. Аристагор от Милет, който искал да получи военната подкрепа на Спарта за разбунтувалите се йонийци, се опитал да подкупи цар Клеомен с големи подаръци и с обещания за плячка; нужен бил особен знак от боговете — в случая една дума, изречена от собствената му дъщеря, — за да се реши Клеомен да изгони молителя. Растящите стремежи на отделни лица да умножават богатствата си водели до съсредоточаване на земите в ръцете на все по-малко хора в ущърб на равенството, предписвано от закона. Много спартанци, които нямали възможност да заплащат вноските за общите трапези, минавали от кастата на „равноправните“ в кастата на „низшите“. Броят на пълноправните граждани намалявал непрекъснато през V и IV в.: от около 5000 след Гръко-персийските войни той спаднал на по-малко от 3000 по време на битката при Левктра през 371 г. според пресмятанията на В. Еренберг. Още древните са виждали в това бавно, но непрекъснато рушене на гражданското тяло смъртоносната болест, която разяждала Спарта — т. нар. олигантропия или недостиг на хора. Този недостиг на хора сам по себе си вече спъвал всякаква политика с широк размах, дори ако традиционната ограниченост на възгледите на спартанското управление би позволила да се мисли за такава политика.

 

***

 

Политическите системи на управление на гръцките градове, олигархически или демократични, били приспособени за малки обществени единици, и както историята ясно показва, не давали възможност да се преследват големи цели, нито да се образуват големи държави. Затова пък тези режими, въпреки необикновеното си многообразие, за пръв път са определили ясно отношенията между държавата и гражданина, като с това са положили основите на всички съвременни политически системи. Тези отношения почиват на закона, писан или неписан, приписван според преданието на божествена намеса или дело на човешкия почин. Само тираните, в смисъла, който тази дума е имала през класическата епоха, управлявали извън законите; именно несъблюдаването на традиционните закони характеризира тиранията - много повече, отколкото суровостта и жестокостта на тази власт. В замяна на това всеки град, който се придържал към законността независимо от вида на своето управление, се стремял да осъществи идеала за обществен живот, ръководен от добри закони; този идеал се нарича евномия, хармония в законите, добър ред, направляван от мъдростта. Въпреки че действителността рядко се е доближавала до този идеал за съвършенство, гърците са се стремили искрено към него с различни средства, като всички предпоставяли един основен елемент - добросъвестното спазване на основните принципи на града-държава от всеки гражданин. Тези принципи се изразявали в гражданските култове и в законите, или номой, и към тях се отнасяли със същото религиозно уважение, което имали към култовете. Несъмнено правните понятия, първоначално смятани за свещени, с течение на времето придобивали все повече и повече светски характер. Но в съзнанието на гърците от класическата епоха винаги е съществувало тясно сродство между понятията беззаконие и безбожие. От прочутата „Просопопея“ — сцена, в която законите говорят като одушевени същества — в Платоновия диалог „Критон“ се вижда в каква степен най-големите умове на Атина в зората на IV в. били все още склонни да почитат законите заради тяхната божествена същност.

Законите имат за цел да освободят човешките отношения от проявите на насилие и самоволие. Благодарение на тях в държавата трябва да царуват Съгласието, Хомонойя, и Справедливостта, Дике, стига само всеки гражданин да им се подчинява. Вярно е, че е имало софисти, които поставяли под съмнение самите понятия Справедливост и Закон и ги противопоставяли на Природата и Обичая, поддържайки схващането, че законността, плод на спогодба, е пречка за разгръщането на природните сили, и изопачавали смисъла на Пиндаровия израз: „Законът царува над всички същества — смъртни и безсмъртни.“ Но тези тънкости, давали богат материал за споровете на философите, не правели впечатление на широката публика и ораторите от IV в. в политическите си речи, както и в съдебните прения, неизменно декларирали уважението си към законите, пазители на добрите нрави и на сигурността на гражданите. Тези закони са извънредно разнообразни; разликата между държавно и частно право въобще не се забелязва в Гърция от архаичната и класическата епоха. Всяка постъпка на гражданина може да засяга града, който в лицето на своите законодатели има право да се намесва в най-различни области. Въобще градът по-малко се занимава с предписване на принципи, а повече с вземане на практически мерки за решаването на конкретни въпроси. Затова и взаимната съгласуваност на тези мерки не винаги е съвършена. Това не означава, че гърците не са умеели да събират законите си в сборници; ние имаме един от тях в оригиналната му, почти пълна версия благодарение на монументалния надпис от Гортин в Крит, издълбан с големи букви върху огромните блокове на една стена, изградена през първата половина на V в. У авторите се споменават и други сборници; знае се например, че атинските законници — със Солоновите закони и т. нар. Никомахов сборник (издълбан в края на V в.) — могли да се четат не в архивите, но и издълбани на камък и изложени на обществени места. По правило всеки нов закон бил записван върху каменна плоча. Така законодателството ставало лесно достъпно за народа. Въпреки това гърците от класическата епоха, които били по-слаби юристи от римляните по-късно, не са се постарали да съберат и систематизират всички тези различни текстове. Логографите, които са писали речите на тъжителите пред съдилищата, синегорите, които безплатно отивали да подпомагат приятелите си със своето красноречие, ораторите, които поддържали някое предложение пред събранието, ловко си служели с текстовете на законите, за да подкрепят доводите си. Но те оставяли на философите грижата да създават системи, повлияни впрочем до голяма степен от тогавашната действителност, какъвто е случаят със „Законите“ на Платон. В това отношение решаваща роля играело разделението на гръцкия свят на многобройни независими политически единици; поради юридическия партикуларизъм на градовете уеднаквяването на правото, което устройството на една голяма държава би наложило от само себе си, тук не било така необходимо.

Повечето от тези юридически мерки се отнасяли до положението на лицата и имуществата, като затвърдявали привилегированото положение на пълноправните граждани по отношение на жените, които винаги се смятали за непълноправни, на гражданите или жителите с ниско положение (когато имало такива, както в Спарта), на чужденците и робите. Те определяли правата и задълженията на индивида по отношение на гражданския колектив. Те предписвали наказателните мерки и процедурата за разрешаване на споровете между отделни лица, както и наказанията за престъпления срещу държавата. Но освен тези граждански, политически и юридически разпоредби градът-държава издавал закони и в областта на икономиката. Той смятал сеченето на монети за свое изключително право; пускането на собствени монети в обращение свидетелствало за независимостта на града, а оригиналните монетни типове, които той приемал, му служели за емблема. По тази причина може да се говори за истински „гербове“ на градовете. Оттук и извънредно голямото разнообразие в гръцката нумизматика.

Градът определял и всички видове мерки. Установявал календара, който бил различен за всеки град и чиито главни опорни точки били религиозните тържества, празнувани от общността. Имената на месеците обикновено били заимствани от имената на боговете или на най-големите празници. Въпреки големия интерес, който проявявали към астрономическите явления, гърците никога не успели да разрешат затруднението, което възниква от разликата между лунния и слънчевия календар; опитите да се установи някаква съгласуваност между двата календара били непрекъснато оспорвани и нямали никакъв успех. Аристофан се подиграва с „метеоролозите“, които вместо да сложат ред в последователността на дните, обръщат всичко с главата надолу („Облаци“, ст. 615). Нещата се усложнявали още повече, когато към астрономическия и религиозния календар се прибавял и административен, като този по притании в Атина.

Много сложен бил и проблемът с мерките за тежест и дължина, които гражданската власт се стараела да регламентира за удобство при размените и за почтеност при търговските сделки. При някои разкопки са намерени модели на мерки за тежест и вместимост, чието интерпретиране често пъти е трудно. Гърците са измислили различни метрични системи, като обикновено съчетават десетичните и шестдесетичните отношения — последните били заети от източната метрична система; така стадият, обичайна мярка за големи разстояния, имал 600 стъпки. Но дължината на стъпката варирала между 0,27 м и 0,35 м и поради това дължината на стадия се движела между 162 и 210 м. Като мярка за дължина често употребявали и друга единица — лакътя. Един лакът бил равен на 1 1/2 стъпки. Една стъпка била разделена на 16 пръста, дактили. Вижда се колко трудни били изчисленията при подобна система, към която трябва да се прибавят и чуждестранните мерки, като персийската парасанга, която има 30 стадия (малко повече от 6 км) и с която Херодот и Ксенофонт обичат да си служат. Мерките за тежест и вместимост били по-малко сложни и също така различни за отделните градове. Все пак поради изискванията на търговията някои системи, като егинската и по-късно атическата, получили фактическо предимство, особено в областта на паричното обращение; независимо от това, дали били само единици за смятане (като таланта или мината) или истински монети (като драхмата и обола), паричните единици са носели названията на съответните мерки за тежест.

За да контролира всички тези мерки, градът имал специални чиновници, каквито били метрономите, които проверявали мерките за тежест и дължина в Атина. Това е само един от аспектите на намесата на държавата в икономическия живот; от някои текстове, в които се споменава за агораноми, надзиратели на пазара, за ситофилаки, комисари за житните храни, или за епимелети, инспектори на търговското пристанище, става ясно какво голямо значение е имала тази намеса в рамките на атинската държава. От отделни или фрагментарни документи може да се заключи за съществуването на цяла система от такси и защитни мерки, например в Тасос за търговията с вината.

Следва ли оттук, че гръцкият свят е познавал истинската икономическа размяна? Нямаме основание да приемем това. Тук трябва още веднъж да изтъкнем колко малко сме осведомени за икономическия живот в антична Гърция. Дори в някои по-благоприятни случаи, като например при снабдяването на Атина с житни храни, документите са малко, повредени и трудни за тълкуване. Историкът, който се залавя с тези несигурни изследвания, непрекъснато е изкушаван да прави обобщения въз основа на недостатъчни сведения. Ето защо трябва да бъдем много въздържани, когато говорим за търговските отношения в Гърция през архаичната и класическата епоха. Все пак трябва да се изтъкне едно нещо: тази търговия е била предимно морска. Малките товарни кораби, с които разполагали гръцките моряци, са били поради липсата на коларски пътища единственото превозно средство за по-значителна размяна. Но и техният тонаж бил твърде малък; обикновено те могли да пренасят товари между 80 и 250 метрични тона. Освен това благоприятният сезон за плаване започвал едва през април и свършвал в края на октомври. В надгробните надписи за корабокрушенци често се споменава за опасността от бури по време на зимното слънцестоене (21 декември), когато залязват „Козлетата“, или през пролетното равноденствие, след вечерния изгрев на Арктур (в съзвездието „Воловар“), Хезиод през VII в. дори ограничава времето, през което може да се плава, до петдесет дни — средата на лятото. Четвъртитото платно на товарните кораби, в които за разлика от триерите не се употребявали весла, не давало никаква възможност за маневриране. Преди началото на елинистическата епоха нямало фарове, а морските карти с крайно оскъдните си данни вършели по-малко работа от портуланите, или перипли, с които разполагали „лоцманите“.

Това обяснява защо тонажът на превозваните стоки не е бил много голям. Житните храни, предназначени за големите градове, идвали от богатите черноземи на Египет, Киренайка и Южна Русия; годишният внос на Атина за IV в. се пресмята на 500 000 хектолитра. Дървото и мраморът, кюлчетата бакър и олово били другите обемисти и тежки стоки.

Освен това имало стоки с висока продажна стойност, обработени произведения на гръцкото земеделие и занаятчийство: висококачествени вина, като тези от Халкидика, Тасос и Хиос, зехтин от Атика, парфюми, тъкани от Милет, Самос или Изтока, рисувани глинени вази, които изработвали грънчарите от Коринт или Атина и които често били изнасяни пълни с различни продукти, бронзови предмети от Коринт, силфион (вид растение) от Киренайка, сребро, изсечено на монети или на слитъци, слонова кост, златарски изделия. Малки по обем, тези товари имали голяма стойност. Те давали възможност на корабопритежателите и на банкерите да печелят големи богатства и разнасяли надалеч славата на гръцките занаятчии. Големият бронзов кратер, намерен във Викс, департамента Кот-д'ор (Франция, около Дижон), в един халщатски гроб, е дошъл там от някое гръцко ателие в Южна Италия или от Пелопонес през последните години на VI в. В Кул-Оба, близо до Керч в Крим, са открити златни медальони с образа на Партенонската Атина, шедьовъра на Фидий; това са изделия на атинското златарство от края на V в. или началото на IV в. В една надгробна пирамида при Мерое по горното. течение на Нил, една атическа теракота от V в., представляваща амазонка на кон, свидетелства за ранни връзки между Гърция и Нубия] посредством Египет.

Все пак тези документи, колкото любопитни и показателни да са, не бива да ни подвеждат. Такива размени били достатъчни да поддържат благосъстоянието на известен брой търговци и моряци; благодарение на тях няколко привилегировани града като Атина, Коринт, Тарент, Сиракуза, Кирена и Навкратис станали средища на големите търговски сделки по това време. Но повечето гръцки градове не участвали в тях и се задоволявали с местна търговия, боравеща с местни произведения и отговаряща на идеала за самозадоволяване (автаркия), който въодушевявал законодателите; известно е колко строго Платон е осъждал приморските градове, където близостта на морето, „като поддържа търговията и финансовите сделки, поражда в душите непостоянство и измамничество“ („Закони“, 705 а). Всъщност, селската традиция у гърците била по-силна от изкушението на морето; обичали да го гледат, но от брега, и се възхищавали повече от хоплитите, отколкото от безстрашните моряци. Когато напускали сушата по времето на колонизацията, това ставало под натиска на необходимостта, а не от склонност към приключения — тръгвали да търсят по-скоро земи, отколкото пазари.

 

***

 

Тесните рамки на града, в който гръцкият човек живеел, работел, упражнявал гражданските си права, почитал боговете си, тази политическа общност с ограничени размери, за която той се борел и умирал, отговаряла прекрасно на неговите изисквания и наклонности. Преди геният на Филип и на Александър да наложи на гръцкия свят различна концепция за държавата, без обаче да се заличи старото понятие за града-държава, гърците не се стремели да разширят своите представи, нито да обединят повече градове в органична и трайна форма. Редките опити, които са правили в това отношение, са се оказали нетрайни или неуспешни.

Наистина религията представлявала основа за единство; тя дала възможност да се обособят няколко регионални групи, които имали за средище някое голямо светилище. Такъв бил случаят например със съюза на йонийските градове, създаден малко след колонизирането на Мала Азия; той обединявал няколко града (първоначално 12, после само 9), свързани от общата им почит към светилището на Посейдон Хеликонийски на нос Микале, близо до Милет, което се наричало Панйонион. Този съюз успял в известна степен да обедини усилията на своите членове по време на бунта на Йония срещу Дарий между 499 и 494 т. Но органическите връзки между тях не били достатъчно силни, за да може обединението да се наложи, и бунтът пропаднал, като повлякъл след себе си разпадането на съюза. Хексаполът, друго сдружение от същия вид, обединявало дорийските градове в Кария около светилището на Аполон Триопийски на полуострова Триопион, където се намирал град Книдос. На Цикладите един религиозен съюз, наричан амфиктиония, групирал йонийците около светилището на Аполон в Делос. След Гръко-персийските войни Атина, както видяхме, използвала амфиктионията за свои интереси.

Най-известен от тези религиозни съюзи, чиято история познаваме и най-добре, е Амфиктионията в същинския смисъл на думата със седалище в Делфи. Тази организация имала в същност две култови средища, но не еднакво прочути — светилището в Делфи и светилището на Термопилите, които просто наричали Пили или „Врати“. Там се събирали делегатите на дванадесет племена, предимно от Средна Гърция — тесалийци, беотийци, локри и други, към които се присъединили дорийците и йонийците като единствени представители на останалия гръцки свят. Всяко племе изпращало в амфиктионския съвет двама делегати, хиеромнемони, което позволявало на Атина да разполага редовно с един от двата йонийски гласа, докато Спарта била представлявана от единия от двата дорийски гласа, и то само от време на време. Това показва местния и архаичен характер на Амфиктионията, която не могла да претендира, че представлява целия гръцки свят! Ролята на Амфиктионията била да ръководи чрез хиеромнемоните финансовите дела на Делфийския Аполон, да организира традиционните игри и празници на светилището и, най-после, да пази интересите на бога от всякакви посегателства. Това последно задължение принудило Амфиктионията да води няколко свещени войни. Освен при тези изключителни обстоятелства градовете, принадлежащи към Амфиктионията, били обвързани помежду си с твърде слаба морална солидарност, за която полагали клетва, определяща задълженията им: те се задължавали да не се унищожават взаимно в случай на война и да наказват всеки, който би оскърбил бога на Делфи. Между тях не съществувала здрава политическа спойка и в областта на международната политика Амфиктионията била по-скоро оръдие на лични амбиции, отколкото обединяващо начало за гръцките държави.

Все пак в някои области се правели опити да се създадат регионални съюзи с постоянни политически институции, които спомогнали да се установи истинска солидарност между съседните градове; в Тесалия и Аркадия например през IV в. се формирал съюз или общност (койнон) съответно на тесалийци и аркадци със съюзно събрание и съюзни магистрати. Град Тива в Беотия, който имал неоспоримо надмощие над другите градове в областта, създал под своя власт на два пъти, през 447 и след 379 г., здраво организиран съюз. В Халкидика град Олинт основал през 432 г. съюз на халкидическите градове. Тези опити с различна трайност и успех показват, че се е чувствала нуждата от единство, но никой от тях не довел до образуването на същинска държава; привързаността на гърците към малката им родина поддържала винаги центробежни тежнения в градовете, които участвали в тези съюзи.

Тези тенденции се проявявали още по-ясно, когато някоя от големите държави се заемала да изгради под свое ръководство или, както казвали, под своя хегемония централизиран съюз. Такъв бил Пелопонеският съюз, който се наричал официално „Лакедемонците и техните съюзници“ и който затвърдявал военното надмощие на Спарта в Пелопонес; всъщност това бил просто нападателен и отбранителен съюз, който предоставял на участващите в него градове, всички поотделно свързани със Спарта със специален договор и клетва, пълно вътрешно самоуправление. Много по-смел се показва Делоският съюз, създаден от Атина след Гръко-персийските войни. Въвеждането на паричната вноска, преместването на съюзната хазна в Атина, настаняването на клерухии на територията на съюзниците, надзорът над които бил възложен на атински чиновници (епископи), икономическите мерки, целещи да облагодетелстват атическата търговия — всичко това били особености, които бързо превърнали съюза в „империя“ и направили гнета на Атина непоносим за подчинените градове. Отмятанията и бунтовете на съюзниците допринесли много за провалянето на „имперската“ политика, замислена от Перикъл. Вторият Делоски морски съюз, създаден през 377 г., се постарал да отстрани тези слабости, но не постигнал това напълно, тъй като не могъл да попречи на избухването на войната между Атина и съюзниците ѝ през 357 — 355 г. Така всички усилия да се създаде някакво органическо единство между обединените градове пропадали един подир друг; необходима била твърдата ръка на Филип Македонски, за да може Коринтският съюз да стане истински съюз.

Като имаме пред вид това упорито нежелание на гърците да се обединят извън тесните рамки на града-държава, с право можем да се запитаме какво им е давало основание да твърдят, че принадлежат към един и същ народ. Защото тази солидарност, въпреки всички вътрешни съперничества, им се е налагала като нещо съвсем очевидно по време на големите всеелински религиозни празници или когато смъртоносна опасност отвън застрашавала съществуването на гръцкия свят; това се вижда особено ясно във войната срещу персите, срещу етруските и срещу картагенците. Това чувство на солидарност почивало на общността на езика и религията, на митологическата традиция и на произведенията, които осигурявали нейното предаване от поколение на поколение, а именно творбите на писатели и художници. Повече от други народи гръцкият народ имал нужда от своята литература и своето изкуство, за да опознае себе си. Необикновеното богатство както на литературата, така и на изкуството, заедно с изключителните дарби на гърците свидетелстват за пламенния интерес, който те проявявали, сякаш движени от някаква жизнена необходимост, към произведенията на човешката ръка и дух.