istoria

 

 

Римски град в Поднебесната империя?

 

Публикувано с разрешението на Древен Изток

 

1. Как се привличат двата полюса на Евразия

 

PtomelyAsiaDetailПериодът I в. пр. н. е. - III в. от н.е. безспорно може да бъде наречен Епоха на полярните империи. В двата края на Евразия две огромни държави създават блестящи  цивилизации - Рим на Августите (принципат - 27 г. пр. н. е. - 284 н. е.) и Китай на династията Хан (206 г. пр. н. е. - 220 г. от н. е.). Макар и отдалечени от безкрайни пространства те поддържат връзка помежду си и по пътищата на керваните и морските маршрути се осъществява обмен на стоки, технологии и идеи между тези две толкова различни култури.

Разстоянията и трудностите правят изгодна обмяната най-вече на луксозни стоки: от Китай пристига коприна, а от Рим стъклени изделия, геми, тъкани от азбест и други подобни предмети. На Китай средиземноморското земеделие дължи усвояването на овощните култури: ябълки, сливи и т.н. чрез сложната техника на присаждане. Един вероятен, но този път нежелан подарък на Далечния Изток е първата мащабна чумна епидемия, покосила Римската империя през II в. - след като е донесена от Месопотамия от участвалите в кампанията срещу партите (165 г.) легиони.

По-резервираната и по-пасивна страна в тези контакти са китайците. По силата на господстващите настроения и конфуцианската идеология те считат, че Поднебесната империя е единственото средище на култура, а околните държави, независимо от степента на своето развитие са "варвари" общуването с които трудно може да принесе полза. Смята се, че Китай притежава всички необходими стоки и суровини, затова вносът от чужбина е максимално ограничен и външната търговия е ориентирана най-вече към износа.

Все пак могъществото на Рим и изгодата от доставките на коприна не оставят "Далечния Запад" без внимание от тяхна страна. Те наричат тази страна Да Цин (Великата Цин) - име, което остава трайно като обозначение на Европа и Средиземноморието, както и Ли Цян - вероятно китайски опит за произнасяне на Александрия, най- големия град на римския Изток.

800px Transasia trade routes 1stC CE gr2Несигурно известие за възможно китайско посолство в двора на Август (27 г. пр. н. е. - 14 г. от н. е.) намираме у римския автор Флор. Той разказва как пратеници на множество далечни народи поднасят дарове на принцепса. Сред тях са и жителите на далечната страна Серес - "скитите и сарматите изпратиха посланици, търсейки дружба; също Серес и индийците, които живеят непосредствено под слънцето... действително по цвета на кожата им бе видно, че те са дошли от място под друго небе" (Епитоме, II, 34). Серес е латинското име на коприната - най-ценния артикул на Китай. То се споменава още няколко пъти от различни автори (напр. Плиний Стари, Естествена история XII,84), но именно контекстът на ситуиране (както в бележката на Клавдий Птолемей за пътешественика Маес Тациан (География, I, XI, 7) достигнал почти до района на Памир - вратата към Далечния Изток) по-скоро подсказва, че Серес може би е днешният Хорезъм или Китайски Туркестан. Владетелите на тези райони се възползват охотно от контрола си върху пътя на коприната и стават известни на римляните под това име. Народите, населяващи този район тогава са от индоевропейски произход - скити, саки и тохари (кушани, юечжи).

Verre gallo romain 02Единственият детайлно документиран опит за установяване на дипломатически отношения от китайците е в края на I в. През 90-97 г. седемдесетхилядна армия на Хан начело с Бан Чао, е изпратена да прекрати безчинствата на местните номади, които пречат на търговията по Пътя на коприната. Тя разгромява кушаните и хунну като достига чак до Мерв в Маргиана - тогавашната граница на Партия. Генералът изпраща специален дипломатически пратеник - Ган Ин да проучи земите на Запад. Посланикът стига през Анси (Партия) до Месопотамия (Тяочжи), контролирана тогава от партите и има желание да пътува до Рим. Разубеден е обаче най-вероятно от набатейските араби, чиито търговски интереси биха пострадали от един пряк контакт между двете суперсили. Те го разколебават като му съобщават,че пътуването през Средиземно море (Хайши) е опасно и продължава цели две години. След завръщането си емисарът предоставя отчет, който е включен в историческото произведение Хоу Хан-шу (Хроника на късната династия Хан). Въз основа на споменатите в него подробности Китай създава своята представа за Европа за повече от хилядолетие:

Daqin in Sancai Tuhui"...на деветата година от Юн Юан (97 г.) при император Хъ (Хъ-ди: 89-105 г.), генералът-защитник на Западните територии  Бан Чао изпрати своя офицер Ган Ин в Да Цин, който премина през Тяочжи и достигна бреговете на Великото море на западната граница на Анси..."

"...Неговата територия се простира на много хиляди ли (1 ли = 0,5 км). В него има повече от 400 града с крепостни стени. Подчинени са ми няколко десетки малки царства. Външните стени на градовете са направени от камък. Те са разположили пощенски станции. Там има борове и кипариси..."

"...Що се отнася до императора, той не получава длъжността по наследство, но бива избиран като най-достоен... Хората в тази страна са високи и с правилно телосложение. Те напомнят китайците, затова и страната се нарича Да Цин... Недрата на страната дават много злато, сребро и редки скъпоценни камъни, включително камъни, които светят нощем... Те изготвят тъкани със златни нишки и брокат в различни цветове, и правят дрехи, боядисани със злато и дрехи, избелени в огън..."

" ... Именно от тази страна идват най-различни чудни и редки предмети от далечни земи.." (Хоу Хан-шу, 88)

Далеч по-активни в опитите си да се доберат до далечната страна Сине (Sinae) са римляните. Движеща сила на този изследователски порив освен по-гъвкавия и експанзивен мироглед е истинската страст към една скъпоценна екзотична стока - коприната. В споменатия по- горе пасаж Плиний всъщност се оплаква, че заради необуздания стремеж на аристократите и богатите търговци да я притежават Рим прелива годишно по 100 милиона сестерции в икономиките на Арабския полуостров, Индия и държавите по Великия път на коприната. Съвсем естествена последица от този търговски дисбаланс е настойчивият стремеж към установяване на възможно най-непосредствени делови отношения със самия производител.

WeberPeuntingerAsiaОсвен споменатия по-горе Маес Тациан, който достига само до вратата към Китай, множество други смели (или алчни) търговци, емисари и авантюристи се устремяват на изток. Тъй като пътят през пустините на Централна Азия е твърде тежък и опасен, най-успешните опити се извършват от морски експедиции. През Еритрейското (Червено) море, относително добре познатото крайбрежие на Индия и Малайския полуостров (Златния Херсонес на Клавдий Птолемей) римските кораби стигат до китайските пристанища от юг. Археологическо доказателство за тези плавания са находките на римски монети в делтата на р. Меконг (областта Цяочжи в дн. Виетнам, известна на Птолемей като Катигара).

Първото такова посолство, изпратено от Антонин Пий (138-161), когото Хоу Хан-шу нарича "Андун, император на Да Цин" благополучно се добира до китайския тогава Тонкин (Северен Виетнам) и е представена на владетеля Хан Хуанди (132-168) през 166 г. Пратениците му поднасят рог от носорог, слонова кост и скъпоценни коруби от костенурка, най-вероятно придобити в Индокитай. Други посолства от Рим достигат до Китай вече след разпада на Ханската империя: едно от Александър Север (222-235) прието от Чжао Юй, известен и като император Мин (226-239) от северното царство Уей (220-256) и едно от Кар (282-283) - отбелязано в хрониките за 284 г. Вероятно те са пристигнали по северния път през Централна Азия.

 

2. По следите на изгубените легионери

 

И докато обмяната на хора и товари между Китай и Рим е безспорен и исторически надлежно засвидетелстван факт, далеч повече дебати предизвиква едно ексцентрично предположение - че войници на двете държави са се срещали в битка и в Поднебесната е съществувал пограничен град, заселен с римски легионери. Начало на тази елегантна, но и екстравагантна хипотеза дава професорът по китаистика от Оксфорд Хомър Дъбс в "An Ancient Military Contact Between Romans and Chinese.” American Journal of Philology 42 (1941), а впоследствие я развива в A Roman City in Ancient China. China Society Sinological Series 5.London, 1957. Значителен принос за оформянето на хипотезата има и колегата му - специалистът по антична история Уилям Тарн, а нейната основа - битката между римляни и китайци е доразработена идея на Уилям Монтгомъри МакКовърн от 1939 (The early empires of Central Asia, p. 194).

473px Marcus Licinius Crassus LouvreНакратко съдържанието на теорията е следното: През 53 г. пр. н. е. римският триумвир Марк Лициний Крас (115-53 г. пр. н. е.) се отправя на поход в Партия с четиридесетхилядна армия. Вероятното му желание е да засенчи скорошните подвизи в Азия на своя колега и съперник Гней Помпей (106-48 г. пр. н. е.). Инвазията обаче се превръща в пълно фиаско. В битката при Кара (Мала Азия) войската на Крас е напълно разгромена от по-малобройните сили на партянския генерал (спахбод) Сурена. Половината легионери са избити, голяма част се пръска из пустинята, а около десет хиляди са пленени и изпратени на царя Ород II (57-38 г. пр. н. е.). Това е една от най- жестоките катастрофи за римското оръжие, която задълго отказва империята от експанзия на Изток (Плутарх, Крас, XX-XXV:9).

По-нататъшната съдба на пленените легионери е неясна. Част от тях се завръщат в родината съгласно постигнати между Август и партянския цар Фраат IV (38-2 г. пр. н. е.) през 20 г. пр. н. е. споразумения. Немалък брой обаче според Плиний (Ест. история VI,47) са изпратени 1500 римски мили ( 1 римска миля = 1,481 км.) на Изток за да пазят границите на Партия в Маргиана, а също вероятно за да подпомогнат изграждането на укрепления в столицата и Мерв (дн. Маръ в Южен Туркменистан). Присъединяването на пленниците към партянската армия се потвърждава и от Хораций (Оди, III, 5, 5). Всичко това е напълно възможно. Оттук обаче започва полетът на фантазията, който при това на пръв поглед съвсем не е лишен от основания.

487px SurenaImageПрез този период в Североизточна и Централна Азия се разпореждат хуните или хунну (сюнну) в китайските източници. Но някога могъщата степна държава, принудила самия Китай да плаща данък и нееднократно разгромявала неговите армии преживява жестока междуособна криза. След убийството във война с въстаналия род Гуси на върховния владетел (шанюй) Уян Гюйди през 59 г. пр. н. е. в племенния съюз избухват размирици. Трима предводители - титулярният Хуханьо-шанюй, брат му Чжичжи-шанюй и Жунчен-шанюй- избран от западните хуни си оспорват трона. След като разгромява Жунчен, Чжичжи-шанюй присъединява войските му към своите и съумява да прогони брат си от "столицата" Хангай (54 г. пр. н. е.). Хуханьо-шанюй е принуден да бяга в Китай, където се обявява за подчинен на ханския император Сюан-ди (74-49 г. пр. н. е.). С китайската военна и най-вече продоволствена подкрепа през 48-47 г. пр. н. е. той си възвръща властта над старите племенни територии и прогонва брат си с незначителен брой привърженици на югозапад в страната Кангюй, разположена в Източен Казахстан, между ез. Балхаш, Иртиш и Ферганската долина (древната Согдиана). Заедно с новите си съюзници и малкото останали му воини Чжичжи-шанюй първо разгромява и прогонва усуните, а след това опустошава Фергана. В долината на р. Талас (днешната граница между Казахстан и Киргизия) той изгражда за две години мощно укрепление, което нарича Чжичжи Чен.

article 1332636 0C3C2A76000005DC 704 634x318Сериозна помощ във фортификационните работи му оказва отред римски легионери (от десетте хиляди, разположени в Маргиана), изпратени му от партите, с които той междувременно е успял да сключи съюз. Това подразделение взема и участие в знаменитата първа Таласка битка (36 г. пр. н. е.) на страната на хуните и кангюйците. Сражението е с експедиционен корпус от китайци и местни жители предвождан от пограничния офицер Чен Тан. Той обсажда форта на Чжичжи и въпреки ожесточената съпротива в която се отличават освен римляните и хунските жени, грабнали оръжието наравно с мъжете си, успява да го превземе. Чжичжи-шанюй и жена му са убити заедно с 1518 хуни, синът му и повече от хиляда души се предават в плен, а заедно с тях почетна капитулация прави и отредът от 145 легионери. За своята храброст и бойни умения те получават признание - наети са от победителите като погранична стража и са разположени в северозападната част на провинция Гансу, на границата на пустинята Гоби. В чест на новите си жители, оженили се за китайки, тяхното селище получава името Ли Цян (Александрия) - едно от имената с които Римската империя е позната в Поднебесната си посестрима. Днес Ли Цян е малкото селце Чжелай, на 20 км. южно от районния административен център Йонгчан.

 

3. Доводи в защита на идеята

 

Аргументите, с които защитниците на хипотезата за римски град в Китай защитават своето виждане са следните:

- Бойна формация "рибени люспи"

Отчетът на Чен Тан, заедно с изображения на сцени от обсадата на Чжичжи Чен са включени в летописа Хан-шу (или Цян Хан-шу: Хроника на ранната династия Хан). Покрай другите обстоятелства там се споменава и следната любопитна подробност за "повече от сто пехотинци, разположени в линия от всяка страна на портата и построени във вид на рибени люспи" (Цян Хан-шу, IX). Тази бележка е изключително необичайна, тъй като обрисува крайно нетипична за района бойна формация. На първо място местните племена, а особено хуните на Чжичжи-шанюй и съюзниците им кангюйци са повече от определено конни бойци. Дори принудени да влязат спешени в отбранителна схватка, те биха стояли скрити в укреплението. Даже и да направеха  внезапен набег извън портите, той би бил за изпращане на няколко стрели от гърба на конете по настъпващия неприятел. Гледката на строени за отбрана пехотинци пред градските врати логично предизвиква недоумение. Това не би могла да бъде група изоставили животните си кавалеристи, а само отред от добре обучени, постигнали синхрон и дисциплина войници, каквито нито средноазиатските държави, нито дори Китай по това време са могли да създадат.

Roman Army The Base of a Mighty Empire 3Втората особеност на този отред е необичайният способ, по който са подредени воините - те захващат щитовете си по такъв начин, че всеки защитава едновременно себе си и другаря си и във формацията няма оголени места. На китайските им противници тази гледка е напомняла за застъпващите се люспи по рибешата кожа, а учените виждат тук несъмнен белег за строева подготовка дошла от запад - от Европа и Средиземноморието. Единствените народи, притежаващи обучени професионални армии способни на такива изпълнения са гърците и римляните. Някога Согдиана е била част от империята на Александър, а после от Гръко-бактрийското царство. Но според проф. Уилям Тарн тук е невъзможно да си имаме работа с фаланга от хоплити - потомци на македонците или обучени от тях согдийци. Гръцкото политическо присъствие по тези земи е твърде отдавнашен спомен. Повече от сто години са изминали, откакто последният цар на Бактрия Хелиокъл (145-130 г. пр. н. е.) е прогонен от тохарите (юечжи). Освен това моделът овални и относително по- малки щитове, използван от хоплитите не е особено подходящ за демонстрирания ефект на застъпване и не осигурява надеждна защита от стрели. Според него единственото възможно обяснение е използването на привичния за римските легионери четириъгълен и изпъкнал щит - scutum, а това което Чен Тан и подчинените му са видели е било изключително ефектната бойна формация, наречена testudo (костенурка), при която четирите крайни редици държат щитовете пред или отстрани на себе си като ги допират плътно един до друг, а вътрешните ги държат по същия начин над главите си. Този начин на ефективно запазване от метателни оръжия е бил особено подходящ за конкретната ситуация от началото на Таласката битка.

Именно този отред от около сто воини са същите 145 човека, които са споменати като предали се в плен отделно от значително по-голямата група хуни, начело със сина на Чжичжи-шанюй. Това разделение показва, че те са имали различен статус - най-вероятно на наемници.

- Двойна ограда от колове

romanmobilefortВторият, малко по-произволен аргумент на тандема Дъбс-Тарн е споменатата на друго място в описанието на сражението: "Двойна палисада от дървени колове бе разположена пред земния насип. Зад палисадата имаше хора, които стреляха и убиха мнозина от тези отвън. Тези отвън (обсаждащите) донесоха запалими материали и подпалиха палисадата" (Цян Хан-шу, IX). Отново Тарн от висотата на ерудит в областта на античността уверено твърди как "не може да си спомни да е срещнал нито един случай, било в археологията, било в литературата, при който гръцки град да е имал палисада от колове пред крепостните стени". Дъбс прибавя, че "двойната палисада е била стандартен прийом в римската фортификация, затова Чжичжи несъмнено е получил инженерна помощ от римляни при изграждането на града".

- Приемлива близост между Маргиана и Согдиана

Като довод в полза на хипотезата се изтъква и реалната възможност за придвижване от Маргиана до Согдиана: партската граница на р. Ока отстои на 500 римски мили от поречието на Талас - едно напълно преодолимо за тогавашните възможности разстояние. За неколцина калени легионери да се озоват там 18 години след съдбоносното поражение при Кара е една напълно реална възможност, още повече щом имаме подкрепата на класическите автори за дислоцирането им на източната граница.

След поражението на хуните за наемниците е нещо съвсем естествено да предложат услугите си на победителя, и да се отправят  с него към Китай, вместо отново да рискуват живота си в негостоприемната пустиня по обратния път. Така заселването им в пограничен гарнизон се явява най- логичната развръзка на историята.

- Специалният статут на граничното селище Ли Цян

През I в. пр. н. е. Ли Цян е класически граничен укрепен пункт. Районът е отвоюван през 121 г. пр. н. е. от хуните и по онова време е Далечният Запад на Китайската империя. Макар след утвърждаването на Хуханьо-шанюй на престола хуните да са в мир с Поднебесната, те все още си остават достатъчно близо, а динамиката при наследяване на властта при тях ни най-малко не гарантира, че неговият приемник няма да се върне към старата традиция на набези и плячкосване. Затова и необходимостта от поддържане на постоянен контингент за отбрана там е очевидна. А центурията опитни чужденци е бил една изключително удобна възможност за неговото попълване. Впоследствие тази бройка е можело да бъде попълвана от нови емигранти, довлечени на Изток от следващата серия римско-партянски войни или съпровождащи керваните и така населението да се увеличи, запазвайки етническия си характер.

800px YumenguanИмето Ли Цян според Дъбс е определено с чуждоезичен корен. Основание за това му представят различните разночетения, които сякаш са опити да се предаде със средствата на китайския някаква съвсем непривична за него дума - освен Ли Цян, то явно се е произнасяло като Ли Кан - едно съвсем близко калкиране на името Александрия, което както бе посочено по- горе за китайците е синоним на Рим в този период. Според Дуб легионерите дори са съхранили своите обичаи и автономия, а селището им е било устроено по образеца на римските колонии за ветерани.

В добавка Ли Цян е едно от трите (при вписани 1587) селища, заселени с чужденци съгласно кадастралния регистър от 5 г. от н. е. През 9 г. от н. е. при императора узурпатор Ван Ман (9-23 г.) то е преименувано временно на Джие Лу, тъй като "било основано от военнопленници, заловени при превземането на град.". След това то възвръща първоначалното си име. Тази особеност сякаш създава нужното доказателство за връзка между съдбата на онези 145 почетни пленници от Таласката долина и градчето в Гансу.

Тази последователност от аргументи убеждава множество историци, сред които най-авторитетен е руснакът Лев Николаевич Гумильов, един от най- добрите и авторитетни познавачи на Средна Азия и Китай. Сред адептите на тезата са също полякът-медиевист Болеслав Шчечняк, английският изследовател на римската античност Хауърд Хейс Скулард, американецът Джон Люис Фергюсън, а в последно време и нашумелият ориенталист Крисчън Тейлър. Не са малко обаче и критиците, които посочват сериозни пробойни в теоретизирането при тази така фантастична интерпретация на фактите...

 

4. Лавината на опровержението

 

Преди всичко скептицизъм към умпостроенията на Дъбс и компания предизвиква отчайващата липса на подробности в първоизточника. Хрониката "Ханшу" за съжаление спестява всякакви данни за "славната стотица". Не можем дори да сме сигурни дали изобщо споменатите отделно 145 пленници са същите, които изпълняват тактически упражнения пред погледа на китайските офицери. Още по - малко можем да намерим там някакви намеци за евентуален римски произход на пехотната част. Нещо повече - ако впечатлилите с такива необичайни способности чужденци бяха римляни, далеч по-логично би било тази важна подробност да бъде отразена в отчета и да влезе в историята, вместо да бъде подмината с мълчание. Китайските чиновници и военни неведнъж са доказвали, че притежават възхитителен усет за детайлите...

Същото се отнася и за наемането на служба.. "Ханшу" ни оставя в неведение за по- нататъшната съдба на пленниците след края на Таласката битка. Така че всякави по- нататъшни твърдения за създаването от тях на пограничен отред или още по-малко заселването им в Ли Цян са плот на спекулативно фантазиране и лежат изцяло на съвестта на съчинителя. Впрочем в тази част от хрониката гарнизонното седалище Ли Цян въобще и не се споменава.

Основание за съмнения буди и предполагаемата възраст на легионерите. Макар 18 години да не изглеждат много на фона на едно историческо повествование, всъщност това е времеви отрязък, обхващащ цяло поколение. Ако не направим абсурдното предположение, че пленените от партите легионери са били основно до двадесетгодишни, ще стигнем до озадачаващата идея как пред стените на Чжичжи Чан разтягат вдървени от артрит стави петдесетинагодишни ветерани, за които старостта е не перспектива, а осъзната реалност. Едва ли само една женитба с китайки би ги направила годни за продължително носене на гарнизонна служба в бъдеще.

Името Александрия някак си не е най-удачното за една римска военна колония - още повече на легионери от последните години на Републиката, когато основният личен състав на армията все още се комплектова от италийци, а Египет продължава да е самостоятелно царство под властта на Птолемеите. В стремежа си да защитят предположенията си, Тарн и Дъбс недопустимо смесват реалии от републиканския период с Рим от времето на зрелия принципат. Александрия е привично название за град преди всичко за елинистическите потомци на гръко-македонските емигранти от времето на Александър Велики (336-323 г. пр. н. е.) и неговите наследници. Освен египетската, далеч на Изток и близо до Китай е имало още няколко Александрии. Най-известни от тях са Александрия Кавказска в Южното подножие на Хиндукуш и Александрия Есхата в дн. Северен Таджикистан, възлово търговско средище по Великия път на коприната. Така че дори и селището Ли Цян да е било действително населена с чужденци Александрия, то по- възможно изглежда нейните жители да са били гръцкоговорящи - войници или търговци, а не римляни.

В този контекст невярно е и твърдението, че в Средна Азия елинистическото наследство по това време е безвъзвратно изживяно. Макар Гръко-бактрийската държава да е отдавна рухнала под ударите на номадите, то дава живот на друго жизнеспособно образувание - Индо-гръцкото царство в Северозападен Индостан (180 г. пр. н. е - 10 г. от н. е.), което през интересуващия ни период е напълно функциониращо. Впрочем столицата му е същата спомената по-горе Александрия Кавказка. През този период контактите на това държавно образувание с Китай са особено интензивни, и то именно през територията на Гансу. Съгласно Хоу Хан-шу (96а) нейният управител Ван Чун сключва съюз с Ин Мофу (Хермей - през 90-70 г. пр. н.е. цар на Паропамисади, остатъка от Индо-гръцкото царство в дн. Афганистан) от царския род Юн Кюй (Йонака - средноазиатското и индийско название на гърците) за да отвоюва за него Ки-пин (долината на Кабул) от настанилите се там саки. Военният поход е успешен и Ин Мофу става цар на Ки-пин, като получава печат и други атрибути на властта от китайския император, с което се признава за негов васал. Впоследствие посолства от Паропамисади са изпращани и до императорите Юан-ди (48-33 г. пр. н. е.) и Чен-ди (51-7 пр. н. е.). Така че съвсем не е невероятно наличето на Александрия (но елинистична, не римска) в тази провинция.

Допълнителен аргумент срещу идеята за основаване на Ли Цян от римляни повдига и живеещият в Калифорния китайски изследовател Ин-ши Ю. Според него характерно за политиката на Хан е не да разрешава на чужденците да се заселват на територията на империята в компактни обособени групи, а по- скоро да ги асимилира, размесвайки ги с местното население. Освен това 145 човека е твърде малък брой, за да им се разреши да основат самостоятелно селище с ранг на сиен (hsien), където съгласно приетия по това време административен стандарт е било разрешено да се заселват подлежащи на китаизация иноземци. А Ли Цян винаги е имал статут на такова селище.

Историците на военното дело опровергават и разсъжденията за палисадата от дървени колове - тя нито е най-характерната особеност от римската фортификация, нито е присъща само на нея. Задължителен елемент от римския укрепен лагер е земният насип, пред който е изкопан ров. Там където почвата е неподходяща и/или районът е относително обезлесен, насипът се издига от торби, които се пълнят с пръст. Палисадата от колове, където такава е издигната, се разполага върху насипа, а не пред него. Използването на двойна палисада пред укрепление от земен насип е крайно нетипично и реално няма аналог в легионерските практики.

Всъщност известните като "римски" фортификационни техники въобще не са римски! В своето съчинение за военното изкуство римският автор от I в. Секст Юлий Фронтин римляните заимстват начина за изграждане и подредба на своя укрепен лагер (castra) от  епирския цар Пир (306-272 пр. н.е.) след като по време на война превземат неговия край гр. Малевентум (Стратегемата, IV, I, 14). Дотогава тези умения са им били чужди, докато зад себе си Пир е имал опита на поколения гръцки военни дейци, изпробван при всякакви условия.

Невярно е и твърдението на Тарн, че гърците не използват дървени палисади. Още Омир (Илиада VII, 440-441) описва оградата от колове и рова, защитаващи ахейския стан при обсадата на Троя. Канадският специалист по древногръцка фортификация Фредерик Уинтър от Университета в Торонто посочва, че палисадите са били задължителен елемент от укрепленията в елинистическата епоха, най-вече на изток. За използването на двойна палисада от гърците имаме предостатъчно примери в историческите първоизточници: в края на V в. пр. н.е. спартанците строят такава при обсадата на Платея- 429 г. пр. н. е. (Тукидид, История на Пелопонеската война, II, 75-78, III, 20-25). Същото правят през 365 г. пр. н.е. и аркадийците, обсаждайки спартанския гарнизон в Кромн (Ксенофонт, Хеленика, VII, IV, 21-7). Така че когато три века по- късно Цезар прилага такива прийоми при обсадата на Алезия (Коментари за Галската война , VII, 68), той ни най- малко не въвежда революционни новости, а само показва колко добре е научил урока на своите елинистически предшественици.

В действителност дори няма нужда да се прибягва до гърците в търсене на обяснение на произхода на тези укрепления. В Средна Азия (Хорезъм) са съществували подобни образци известни ни по китайски източници, изследвани от немеца Манфред Рашке. Хуните на Чжичжи-шанюй също са изграждали такива палисади - например разкопания от археолозите през 30-те години лагер в Иволгинск, Русия, близо до северната граница на Монголия.

Що се отнася до пехотната формация със застъпването на щитовете, тя също може да намери своя гръко-македонски аналог във фалангата. Макар овалните щитове да са малки и по-неудобни за създаване на плътна преграда, те все пак са били използвани за това. И можем да смятаме, че първите стъпки в овладяването на техниката са направени доста преди римляните. Квинт Курций Руф (I в. от н. е.) в своята "История на Александър Македонски" нееднократно приписва подобна практика на македонската армия по време на битките за Азия. При това я назовава с термини, които не оставят никакво съмнение относно начина на защита, използван от хоплитите: при форсирането на р. Яксарт те защитават гребците на плавателните съдове от вражеските метателни оръжия като правят "костенурка" с щитовете си (scutorum testudine - VII, IX, 3); самият Александър в бой е предпазен от охраната си отново с "костенурка от щитове" (testudine obiecta - V, III, 21); когато местни планинци започват да събарят камъни върху фалангата, воините отново се зашитават чрез testudo, като поставят застъпените щитове над главите си (scutis super capita consertis - V, III, 21).

В заключение след всички тези доводи спокойно можем да приемем, че дори пехотната стотица, помагала на хуните в Таласката битка да е била от чуждестранни наемници, вероятността те да са гърци или обучени по гръцки маниер жители на Средан Азия е много по- голяма, отколкото тази за римско присъствие. Същото се отнася и за тайнствения град (днес просто голямо село) Ли Цян - той се намира в близката до Памир област Гансу. А Памир е последната цитадела на гръцката култура на изток. Затова и можем спокойно да се съгласим с мнението на американския антрополог Шуйлър Каман за теорията на Дъбс - "неговите аргументи изглеждат незащитими".

 

5. Модерни страсти събуждат теорията за нов живот

 

Оказва се обаче, че макар и недостоверна в очите на специалистите, хипотезата за римското присъствие в Китай се оказва твърде жизнена. В последните години тя преживява нов пик на популярност, макар и сред широката аудитория от лаици. Причините за съживяване на интереса към нея са две научни изследвания в съвсем различни сфери - едното в областта на археологията, другото на генетиката.

kara kamarВ средата на 90-те години на миналия век  Узбекистанската експедиция по изкуствознание начело с Едуард Ртвеладзе обследва множество пещерни комплекси по границата между Южен Узбекистан и Туркменистан, използвани за убежище или за култови цели. В една от тях - Кара Камар на склона на Шерабадската долина са изследвани детайлно известните още от края на 80-те многобройни надписи - графити от различни епохи. За археолозите най- голям интерес представляват тези от II в. пр. н. е. - II в. от н. е. на бактрийски, гръцки и колкото и да е неочавано... латински. Те са два на брой и са надраскани на входа на т. нар пещерно съоръжение No 3, вероятно с култово предназначение. Ртвеладзе разчита единия като PAN/C.Rex/AP.LG и ги интерпретира като автограф на римския легионер Гай Рекс от (XV) легион Appolinaria от Панония. Там е първоначалната дислокация на тази войскова единица, откъдето през 65 г. тя е прехвърлена на изток за да участва във войната с партите и да претърпи там поредното съкрушително поражение. Вероятно тогава въпросният Гай Рекс е бил заловен, за да бъде отведен като пленник в далечната Средна Азия.

Вторият надпис според изследователя гласи IM и е абревиатура на религиозната посветителна формула Invicto Mithrae ("на непобедимия Митра"). Това му дава основания да предположи дори, че в даден момент пещерният комплекс е бил използван като митраистки храм от цяла група такива неволни емигранти. Още повече,че обичайното място на митреумите е точно в пещери, което е свързано с легендата за раждане на Митра от скалата именно в пещера (впоследствие митът е заимстван от християнството в сюжета за раждането на Христос).

Разбира се и в тази теза има сериозен умозрителен момент - доказаното наличие на един легионер не води след себе си задължително предполагане на по- голяма група пленници, както и това те да съоръжат собствено светилище. Въпреки това доказателството за присъствие на римски войници (и то в качеството най-вероятно на пленници) в Средна Азия събужда за нов живот старата теория, макар и в едно по- скромно потенциално наклонение. Отново редица автори си задават въпроса защо след като е доказана подобна миграция през I  в. от н.е., това да не прави възможен и сценария за предшестващо преселване век по-рано при аналогични обстоятелства? Е, все пак да не забравяме, че "възможно" ни най-малко не означава "случило се наистина". Откритието в Кара Камар не потвърждава проримската интерпретация за Таласката битка, а само показва, че не бива да изключваме абсолютно такава вероятност.

article 1332636 0C3C58E3000005DC 952 634x380Що се отнася до "изненадите", поднасяни в последно време на историците от генетиката, една от тях идва от Китай. Теорията на Дъбс става известна в Народната Република в края на 80-те години на миналия век, когато в Гансу пристига австралийският историк и пътешественик-авантюрист Дейвид Харис, обладан от идеята да търси загубения "град, построен от римляните в Китай 1300 години преди Марко Поло". Той намира възторжен поддръжник в лицето на историка Гуан Юйкуан от Северозападния Университет на националностите в Ланчжоу. След проучвания на място и двамата публикуват книги оповестяващи, че жителите на Чжелай са потомци на римляни.

BlondieeeУсилията на сина на Гуан Юйкуан - Гуан Хен да популяризира труда на баща си провокират изследване (от 2007) на Института по биологични науки към Университета в Ланчжоу. Екипът под  ръководството на професора по генетика Сие Сяодун го публикува в Journal of Human Genetics бр. 52 от 20.06.2007. Съгласно резултатите от анализа на проби от 227 местни обитатели от района на Чжелай от мъжки пол се оказва, че 77% от изследваните участъци (локуси - двойни STR и единични SNP) на Y хромозомния набор демонстрират индоевропейски произход след сравнение с образци от Европа, Западна, Централна и Източна Азия. Според авторите тези данни правят идеята за заселване на римско население в Ли Цян възможна, макар проф. Сяодун бърза да заяви, че това не означава задължително потвърждаване на популярната хипотеза за легионерите. Като допълнителни доказателства се сочи археологическата находка (от 2003) на погребение на мъж с необичайния за китаец ръст 1,80 м. в района. Чжан Дефан от Археологическата служба на провинция Гансу го датира в периода на Източната династия Хан (25-220 г. пр. н. е.).

Най-очевидният факт в подкрепа на хипотезата според нейните нови китайски защитници е самият външен вид на жителите на Чжелай-Ли Цян: монголоидните черти при тях са слабо изразени, мнозина имат зелени очи или руси коси. Един от "кореняците" - Цай Цзюнян получава от съселяните си дори прякора Луома (Римлянинът) заради невероятната си прилика с античния бюст на Марк Лициний Крас. Г-н Цай бързо привиква към славата и дори разказва на репортерите "семейна легенда", която бил чул от баща си - че неговият род произхожда по пряка линия от римските военни заселници.

IMG 2910Отново обаче по-предпазливите им колеги смятат, че подобни изводи са твърде прибързани. Професорът от Пекинския университет Ян Гонгле изтъква два основателни довода против толкова категорична интерпретация: на първо място генетичното сравнение дава съвпадение с индоевропейски гени в най-общ план, но това ни най-малко не означава "римски". Западен Китай и в частност провинция Гансу в далечното минало е била ареал на компактно заселване от индоевропейски номади, при това от двата клона: индоирански (същински юечжи) и западноевропейски (тохари или псевдотохари). Както добре известните Таримски мумии, така и днешните им потомци в планините на Афганистан демонстрират именно характерната особеност зелени очи, която пък е била не съвсем типична за населението на Апенинския полоустров. Освен това според направено от него проучване Ли Цян е основан още през 104 г. пр. н. е. - много преди Таласката битка.  Че резултатите от теста свидетелстват за присъствие на тохари, а не на римляни смята и професорът по история от Университета в Ланчжоу Ван Шаокуан. Както той, така и колегата му Маурицио Бетин от Университета в Сиена (Италия) - посветил специално проучване на теорията - са на едно мнение, което е недвусмислено изразено от последния в интервю за в. La Repubblica: "За да може да обсъждаме това, е необходимо да бъдат открити неща като римски монети или оръжия, типични за легионерите. Без доказателства от този род историята за загубените легиони е само една легенда... вълшебна приказка".

И така споровете около тази интригуваща, но непотвърдена хипотеза продължават и днес, повече от 60 години след нейното публикуване, при това твърде разгорещени. А докато очакваме нови аргументи и контрааргументи, предприемчивите жители на Гансу са превърнали Ли Цян в примамлива туристическа атракция. На входа на Чжелай е поставен портик с пиластри в древноримски стил, а при влизане в центъра на съседния Йонгчан пътниците посреща статуя на легионер в компанията на конфуциански учен и мюсюлманка в традиционна носия - символ на вековната междуетническа хармония в Гансу.  Понасят се слухове, че в съседните планини Цилян има скрити римски гробове. В Ланчжоу пък е създаден Институт за изследване на Италия. Преселението на легионерите може и да е мит, но той принася на предприемчивите съвсем реална полза....

 

Източници:

 

1. Ethan Gruber - The Origins of Roman Li-chien, 2007 - статия- изследване по проект на University of Virginia, Charlottesville, VA, USA.    
2. Гомер Г. Дебс - Военное соприкосновение между римлянами и китайцами в античное время - първоначална публикация на руски език във Вестник древней истории. №2, 1946, стр. 45-50.
3. Эдвард Ртвеладзе - Цивилизации, государства, культуры Центральной Азии, Ташкент, Университет мировой экономики и дипломатии, 2005
4. Лев Н. Гумилёв - История народа хунну, книга 1, Москва, Институт ДИ-ДИК, 1998
5. Testing the hypothesis of an ancient Roman soldier origin of the Liqian people in northwest China: a Y-chromosome perspective - резюме на публикация в Journal of Human Genetics (2007) 52, 584–591
6. Nial Firth - DNA tests show Chinese villagers with green eyes could be descendants of lost Roman legion - електронен вариант на публикация в Daily Mail, UK
7. Richard Spenser -Roman descendants found in China? - електронен вариант на публикация в The Telegraph, UK
8. Romans in China stir up controversy - електронен вариант на публикация в "Чайна Дейли" от 24.08.2005 по повод старта на генетичното изследване.
9. WIKIPEDIA ENGLISH   

   - Romano-Chinese relations
   - Gan Ying
   - Battle of Carrhae
   - Hermaeus