istoria

 

 

Победителят, който не поиска да покори света или провалената мечта за единна Индия

 

Публикувано с разрешението на Древен Изтокemblem indiaSarnath Lion Capital of Ashoka

 

1. Защо най-богатата страна на света не успя като империя?

 

Древна Индия винаги е впечатлявала пътешественици и завоеватели не само с развитата си цивилизация, но и с приказните си богатства и отлично организираното общество.

Плодородните речни низини и трудолюбието на земеделците са осигурявали изобилие от храни. Богатите находища на желязна руда са основа на високо развита металургия: именно тук е открита за пръв път тайната на стоманата, с която западният свят се запознава едва при походите на Александър Македонски (336 — 323 г. пр. н.е.) - разказват, че когато той заловил индийския цар Пор (Пуру, раджа в дн. Пенджаб от династията Паурава) в битката при р. Хидасп (Джелам), се оказало, че въпреки ожесточената схватка в самия център на сражението върху доспехите на пленника нямало нито следа от ударите на македонските мечове. През IV  в. пр н.е. вече функционират цинковите мини в Завар (дн. Раджастан), които дават ценна суровина за изработване на високоякостни неръждаеми сплави.

QtubIronPillarОт времето на арийското нахлуване (XVII в. пр. н.е.) тук има традиции в отглеждането на коне, а впоследствие са опитомени и слоновете. Тези страховити бойни машини на древността не само доказват качествата си във войните между местните царства, но и стават постоянен род войски и в армиите на Персийската империя (550 — 330 г. пр. н.е.) и държавата на Селевкидите (312 — 64 г. пр. н.е.).

Военното дело е в ръцете на една от двете висши касти на древноиндийското общество - кшатриите. Това е затворена общност от професионални воини, изцяло посветили се на непрестанно усъвършенстване на своето изкуство, от редиците на които по традиция произхождат и местните владетели - раджи. За тях посвещаването на бойните и административни умения е единствено позволено занимание и религиозен дълг, предписан от свещените Веди.

Контактът с Персия запознава страната и с едно друго велико умение - писмеността. То се възприема бързо и се трансформира в местната азбука брахми. Започват да се записват древните предания, натрупаните познания се превръщат в трактати във всички области на познанието, включително медицина, икономика, дипломация и стратегия. Успехите на хирургията през VI  в. пр. н.е. (особено на великия майстор на операциите и откривател на нови инструменти Сушрута), както и познаването лечебните свойства на множество растения свеждат до минимум вторичните загуби на жива сила в индийските армии по време на кампаниите.

622589852011072200343705Затова и изследователите на нейната история винаги са се измъчвали от трудни въпроси: Защо в хода на непрестанните борби между отделните царства не се стига до обединение на субконтинента и Индия не се превръща в единна и могъща империя? Защо неизчерпаемите ресурси, технологиите и културата не я превръщат във велика сила на Древния Свят? Защо не достига дотам, докъдето успяват Египет, Персия, Китай и Рим ? Още повече, че извървява същия път, както и тези общества... Защо толкова дълго тази огромна страна е владяна от чужди завоеватели и постига консолидация и пълна независимост едва в наше време?

Всъщност има един-единствен и неповторим исторически момент, когато Индия почти докосва тази съдба. Когато сякаш е на път не само да събере силите си в едно цяло, но и да осъществи външна експанзия. Когато изглежда, че колелото на историята е на път да се завърти от Изток на Запад и индо-иранският свят да вземе своя реванш за стореното от Александър. Момент, подготвян от поколения, който Индия безвъзвратно пропуска.

 

2. Ядрото на империята.

 

В основата на този шанс е царството Магадха (Североизточна Индия), разположено в южното поречие на Ганг, на територията на днешните Бенгал и Бихар. Магадха е древна държава, споменавана нееднократно в Атхарваведа, Пураните и Рамаяна, а владетелите и се гордеят да водят произхода си от Брихадратха, син на легендарния император Куру от династията Бхарата, описана в Махабхарата. При управлението на династиите Брихадратха (ок. 1800? — 799 г. пр. н.е.) и Прадйота (799–684 г. пр. н.е.) със столица Гиридваджа държавата се консолидира вътрешно, организира се производството и общественият живот за да може към края на VII в. пр н.е. да са налице всички средства за една дълготрайна победоносна експанзия. Тя започва когато тронът е завзет от нов владетел - Бимбисара (558–491 г. пр н.е.), който премества столицата в Раджагриха и основава своя династия - Харянка (545-413 г. пр. н.е.).

MagadhaБимбисара е интелигентен и решителен държавник, който умело се възползва от всички средства на дипломацията и грубата сила за да разшири своите владения. След мълниеносна успешна кампания той завладява съседното царство Анга, убива царя му Брахмадата и поставя като наместник в Чампа своя син Аджаташатру. Освен на мощта на огромната си армия той разчита и на умели политически ходове, за да затвърди позициите си. За прекратяване на враждата с влиятелното царство Кошала, той взема за първа съпруга дъщерята на владетеля му Прасенаджит. Този съюз му донася и стратегически важния град Варанаси (Бенарес). Впоследствие това не пречи да сключи още два изгодни династически брака: с принцеси от рода Личхави, управляващ съседната племенна конфедерация Вайджи и от войнствения клан Мадра - за да осигури влиянието си и в северозападната част на субконтинента. Краят на владетеля обаче не е така блестящ, както управлението. След държавен преврат той е хвърлен в затвора от сина си Аджаташатру и там умира от глад.

Haryanka DynastyАджаташатру (491–461 г. пр. н.е.) обаче освен властта над империята получава в наследство и отлично организираната от баща му държавна машина, като не пропуска възможността да я приведе успешно в действие. Включително срещу съседи, уверени, че са негови незаменими съюзници - например срещу чичо си Прасенаджит. След ожесточено противостояние Кошала е покорена от Магадха. Следва класическа шестнадесетгодишна тотална война срещу конфедерацията Вайджи, вследствие на което тя е унищожена напълно. Използвани са всички възможни средства - от всяване на интриги и подкупи до системно клане. Сичтаната за непревземаема столица Вайшали е завзета с помощта на едно ново и авангардно бойно средство - тежката обсадна техника, вероятно заимствана от Персия. В резултат от тези действия Магадха поглъща огромни територии в днешните щати Бенгал, Бихар, Чандигар, Харяна, Утаракханд, Химачал Прадеш, Делхи, Източен Утар Прадеш, части от Мадхия Прадеш, Чатисгарх. Джаркханд, Непал и Бангладеш. Най-важното: постигнат е пълен контрол над долината на Ганг - абсолютен фактор за доминация както в транспортно отношение, така и в стопанско, поради богатите земеделски райони в поречието му. Съдбата на могъщия монарх обаче също е нерадостна, както тази на баща му - убит е от своя син и наследник Удаябхадра (461–445 г. пр. н.е.).

Nanda EmpireДържавата обаче укрепва, а династията се задържа до 413 г. пр. н.е., когато последният неин представител Нагадашака е детрониран от своя министър и едноименен основател на новата династия Шишунага (413–345 г. пр. н.е.). Неговите наследници не печелят, но и не загубват територии, а най-важното събитие е преместването на столицата в Паталипутра (дн. Патна) - на брега на Ганг в Централна Индия, като мястото е изключително добре подбрано в административен план. На града е отредено да бъде столица в продължение на 1600 години. С редица дипломатически и военни мерки е обезсилено, а след това присъединено царството Аванти - мощен югозападен съсед и съперник. През 345 г. пр. н.е. последният цар от династията Шишунага - Маханандин е наследен от своя незаконен син, роден от жена принадлежаща към кастата шудра: Махападма Нанда (450–362 г. пр. н.е.), който елиминира безжалостно всичките си братя за да достигне трона. Той основава изключително успешната династия Нанда (345–321 г. пр. н.е.). Една от важните реформи на Махападма Нанда е изземването на всички управленски функции от местните благороднически династии в подвластните територии. До този момент, макар и покорени, те са запазвали своите административни правомощия, като върховния владетел е получавал само признание като сюзерен и данък. Оттук нататък страната се превръща в единна централизирана държава. Въведена е стройна и стриктно поддържана система от данъци, като с особен налог са облагани най-вече предметите на лукса, ползвани предимно от аристокрацията, като това е още едно средство за подронване на нейното влияние. Магадха се превръща в империята Нанда. Новият тип управление позволява поддържането на изключително голям постоянен военен контингент. Неслучайно едно от прозвищата на владетеля-шудра е Уграсена (притежаващ огромна армия). Във външнополитически план действията на този "цар от народа" са също така успешни. Завоювани са обширни земи по горното поречие на Ганг и в Централна Индия. Избухва първият конфликт на новата суперсила с царството Калинга (днешните щати Ориса и Андхра Прадеш). Войната е успешна и най-малкото част от територията на Калинга е присъединена към империята.

Потомците му обаче не притежават управленческите дарби на своя предшественик. Те наследяват създадената от него невиждана военна сила - двестахилядна пехота, осемдесетхилядна конница, 8000 бойни колесници и 6000 слона (Плутарх, Животът на Александър, 62.1-4).Именно тя обезкуражава Александър Македонски, когато през 326 г. пр. н. е. армията му достига границите на страната. Друга важна част от наследството на Махападма Нанда е създадената от данъците приказно богата хазна - 990 милиона златни монети (съгласно възможно преувеличените данни на произведението Катхасаритсагара).

При все това те се отказват да водят активна външна политика, както и да организират адекватни мерки срещу новия могъщ и агресивен съсед. Новата политическа ситуация обаче изисква нови решения, а промените трябва да се извършат от нови хора. И както често се случва, външната опасност се превръща в мощен стимул за вътрешно обединение.

 

3. Един тандем създава световна сила.

 

Всъщност истинският архитект на единната индийска държава не е раджа и пълководец. Както на Запад този, който моделира личността на Александър и създава предпоставките за изграждане на всемирна монархия е философът Аристотел (384 — 322 г. пр. н. е.), така идейният вдъхновител на противопоставянето от Изтока е отново интелектуалец.

Chanakya artistic depictionТочно когато македонските фаланги нахлуват в Западен Индостан, в Таксила, столицата на малкото едноименно княжество живее и преподава талантливият учен от кастата на брахманите Вишнугупта Шарма, известен като Чанакия или Каутиля (370–283 г. пр. н. е.). Прогонен от двора на Нанда в далечната провинция, той посвещава себе си на двата основни импулса, определили по-нататъшната съдба на полуострова: ненавист към старата династия и любов към древната култура на своя народ, на която е свещенослужител.

Когато раджата на Таксила Амбхи сключва съюз с македонците срещу врага си си Пор, той има възможността да общува лично с чуждоземците и да усети тяхното високомерно презрение към "варварите". Свидетел е и на разгрома на Пор, както и на унизителната за народа му ситуация, когато както ренегатът Амбхи, привидно разширил границите на държавата си, така и съперникът му реално са само играчки в ръцете на македонските командири Филип и Евдем, докато са премахнати по тяхна прищявка през 321 г. пр. н.е. Вижда как македонците, по съвета на Аристотел унищожават свещените книги в храмовете по същия начин, както при покоряването на Персия са изгаряли всички копия на Авестата. Вероятно точно тези драматични събития го водят до прозрението, че народът му е побеждаван именно заради разпокъсаността на страната и враждите между отделните царства, готови да поканят на помощ всеки чужденец срещу съседа си. В него се утвърждава дълбокото убеждение, че спасението за неговата страна и култура е в обединението на страната под единна и силна власт.

С блестяща интуиция Чанакия определя трите задължителни условия за реализиране на този идеал: вече съществуващо достатъчно силно царство, което да разполага с възможностите да се наложи над останалите; решителен, мъдър и амбициозен водач, който да мобилизира обществото в осъществяването на смелия план и съвсем не на последно място систематизирани научни знания за управлението, които да поставят начинанието на здрава основа, за да може всеки последващ владетел да черпи от опита на предшествениците си. С последната задача Чанакия се заема лично. С енциклопедична любознателност и педантичност той събира, сравнява и осмисля всички достъпни идеи и практически примери в областта на икономиката, финансите, държавното устройство и администрацията, дворцовите интриги, дипломацията, военното дело и стратегията. Крайният резултат от този труд е единна теория за управлението, успешно съчетаваща в себе си суровия и безкомпромисен макиавелизъм с идеалистичната представа за властта като добродетел и властването като саможертва в името на общото благо. Тя е изложена в "Артхашастра" (Изкуството на управлението) - трактатът, който обезсмъртява своя автор и му отсъжда и днес световна известност. Очевидно е, че единствено Магадха, доминираща със своите територии и човешки ресурси е подходяща основа за една всеобхватна империя. Но управляващата фамилия Нанда е неспособна да осъществи толкова мащабен замисъл. Достигнатите позиции в рамките на остарелите представи за първенство напълно задоволяват последния владетел от тази династия Дхана. При това той е враждебно настроен към Чанакия и едва ли би се вслушал в неговите идеи. За целта е нужно да бъде открит харизматичен лидер с подходящ произход (кшатрия), да бъде поставен на трона вместо него и да бъде напътстван по подходящ начин, за да достигне желаната цел.

manuscript 20090727Не знаем кога и как Чанакия среща Чандрагупта (санскр. Закрилян от Луната). Напълно е възможно това да е станало още в двора на Нанда, тъй като съществува легенда, че подобно на първия, и вторият е придворен - армейски офицер, прогонен от столицата поради опитите си да се включи в политически интриги. Чандрагупта по произход принадлежи към кастата на кшатриите, от непритежаващото особено влияние семейство Маурия от Пипаливана (индийска "република" на територията на днешните Утар Прадеш и Непал). Един от надписите на Ашока, както и будисткият трактат Махавамшатика твърдят, че подобно на принц Сидхарта, и той произлиза от едно от разклоненията на големия род Шакия - част от голямото скитско племе саки, нахлуло преди време на полуострова и асимилирано в индийското общество. Липсата на подкрепа от могъщите аристократични фамилии Лунният принц компенсира с огромна амбиция, жив ум и силна воля.

Около 326 г. пр н.е. го виждаме на аудиенция при Александър да го убеждава да разгроми Нанда и да го постави на трона вместо тях, обещавайки подкрепата на народа поради низкия произход на своя съперник — шудра (Плутарх, Животът на Александър, 62.9). Преговорите се провалят, но властолюбивият младеж е компенсиран многократно от случая. От времето в Таксила започва знаменитата му дружба с Чанакия, основана на дълбока привързаност и взаимен респект. Брахманът вижда в него идеалния кандидат, който ще превърне в реалност собствените му идеи - необходимата уникална комбинация от легитимен пред традицията произход и лични качества. Поради това той става негов духовен и политически наставник, а по-късно и главен съветник. Общността на тези два велики ума впоследствие ражда най-великата империя на своето време.

Първоначално заговорниците се ограничават с вербуване на агенти във вътрешността на страната, привличане на талантливите измежду останалите ученици на Чанакия, както и с отделни "терористични актове" срещу македонските окупатори. С този потенциал и помощта на клановете от северозападните прихималайски области, най-значителен от които е този на раджата Парватака (по джайнистката хроника Паришиштапарван, VIII:298), цар на абхисарите от днешен Кашмир, Чандрагупта умело използва вакуума от постепенното изтегляне на македонския гарнизон и се превръща в реален владетел на Източен Пенджаб (324 г. пр. н.е.).

През 321 г. пр. н.е. следва древен пример за блицкриг, не по-малко впечатляващ от възхода на Македонската държава. Съюзната войска нахлува на територията на Магадха, разгромява последователно две армии, водени от върховния главнокомандващ (сенапати) Бхадрасала и самия Дхана Нанда, а след това обсажда Паталипутра. Вероятно за бързия и лесен успех е помогнала и дейността на изградената от учителя му "пета колона". Неслучайно в специалния раздел на "Артхашастра", посветен на териториалната експанзия, създаването на подобна мрежа от тайни агенти се определя като задължение на завоевателя (Артхашастра 140-141; 143-144). Под предлог да не страда цивилното население на обсадения владетел е предложена завършваща битка на удобно за обсаждащите място, а междувременно са взети мерки за подкупване на последните останали верни на Нанда генерали и сановници.

380px Chandragupt maurya Birla mandir 6 dec 2009 31 croppedПоследното сражение е спечелено с лекота, Дхана Нанда избягва в Хималаите, а портите на столицата са широко отворени от първия министър Ракшасас Катяяна, на когото мъдро е обещано запазване на поста. Народът посреща принца радушно, аристокрацията одобрява неговото кшатрийско потекло и Чандрагупта, още около двадесетгодишен, извършва обреда раджасуя и се обявява за самраджа (император) и чакравартин (вседържител) (321-298 г. пр. н.е.). Империята Нанда се превръща в империята Маурия (321-184 г. пр. н.е.). Дипломатичният Чанакия запазва за себе си официално само длъжността "глава на съвета на брахманите" и до края на живота си обитава скромна хижа в покрайнините на столицата, запазвайки при все това влиянието си върху монарха и ролята си в политическия живот.

Новият владетел бързо показва, че няма намерение да лежи на лаврите си. Първото му дело е вътрешната консолидация на империята и затвърждаване на собствената му власт. Не е забравена обаче главната грижа за страната - елинистическата експанзия. Щом държавата е в готовност за военни действия, незабавно следва поход на Запад, като успешно се залага на патриотичните настроения сред местното население и междуособиците сред диадохите след смъртта на Александър. Мобилизирани са всички налични огромни Основна ресурси, натрупани от предходната династия.

Основна цел са двете "индийски" македонски сатрапии: едната в горното поречие на Инд (Северен Пакистан и части от Западен Кашмир и Афганистан), а втората в долното (днешен Южен Пакистан — провинция Синд). Кампанията започва през 318 г. пр. н.е., като до 317 г. пр. н.е. са превзети всички гръцки колонии, а в 316 г. пр. н.е. и двамата македонски сатрапи Евдам (на Северната провинция) и Пейтон (на Южната) опразват поверените им територии и бягат във Вавилон. Завоевателите вече са прогонени от Индия. За да укрепи позициите на Магадха в региона, Чандрагупта по съвет на Чанакия извършва един безкомпромисно макиавелистки ход: старият съюзник Парватака и брат му Вайродхака са убити, а на престола като безволева марионетка е поставен синът на първия - Малайакету. Поречието на Инд се превръща в част от империята.

ChakravatinОпасността обаче още не е преминала. След изпълнения с междуособици и несигурност период на Диадохите Македонската империя е окончателно разпределена, а най-голямата и стратегически най-важна част придобива военачалникът и бивш сатрап на Вавилония Селевк. Той успява да сложи ръка на териториите от Мала Азия на запад до Индия на изток и основава могъщата династия на Селевкидите (312–63 г. пр. н.е.) като Селевк I Никатор (358–281 г. пр. н.е.).  Воден от амбицията да продължи и надмине делото на Александър, през 305 г. пр. н.е. той прекосява Инд. Вместо враждуващите дребни царства обаче, този път той среща напълно готовата за бой армия на Магадха, която не само превъзхожда, но е в състояние да унищожи напълно неговата: шестстотинхилядна пехота, тридесетхилядна кавалерия и над 9000 бойни слона (Плиний, Естествена история VI:22:4). Без да дава на противника решително сражение, Чандрагупта постепенно го изтиква назад, заемайки все нови и нови територии, като спечелва напълно една изтощителна позиционна война. През 303 г. пр. н.е. е сключен мир, който облагодетелства напълно индийския самраджа. Към неговата държава отиват огромни територии отвъд р. Инд: изконните персийски провинции Арахосия, Гедросия, Ариана и Паропанишади, незначителна част от Бактрия (практически целия съвременен Афганистан, Белуджистан в Пакистан, както и части от Западен Иран и Таджикистан). Никога досега границите на Индия не са стигали толкова далеч на запад. За съпруга на Чандрагупта е дадена дъщерята на Селевк Лаодика, а в Паталипутра е изпратен специален посланик - Мегастен. Македонският владетел обаче съвсем съзнателно не е разгромен напълно и военната му мощ не е унищожена. Нещо повече - той получава безценен подарък - 500 бойни слона, които успешно използва в битката при Ипсос във Фригия (Централна Мала Азия)- 301 г. пр. н.е. Този блестящ държавнически ход показва безпрецедентна политическа зрялост - врагът е отслабен дотолкова, че да не представлява опасност, но силата му е съхранена, за да не бъде изместен от нов, непобеждаван противник, а амбициите му са отклонени по подходящ начин в друга посока за да не търси реванш.

Chandragupta mauryan empire 305 BCСлед като империята Маурия се разпростира максимално в северна посока и създава надежден буфер в тила си, е време за поход на юг, в сърцето на Индостан. Войските прекосяват планинския хребет Виндхя и излизат на платото Декан. Покорени са последователно най-силното Кантала, Ашмака, както и множество по-дребни царства, като границата на юг стига чак до Майсур. В рамките на субконтинента извън  империята остават само силното царство Андхра, тамилският юг и Калинга в източната част (днешният щат Ориса). Мъдро и практично решение е избирателното запазване на местната автономия и управляващи династии там, където това е политически оправдано. Във всички случаи обаче те са надзиравани от специално назначени от централната власт държавни чиновници -  аматия (разделени прецизно на 18 категории).

В областта на административното управление са взети мерки за привеждането му в пълно съответствие с принципите на Чанакия:

Силата, създала империята и бранеща нейното единство - армията, е разделена на корпуси с отделно командване съгласно родовете войски: навадхякша начело на флота, годхиякша (на транспорта, снабдяването и обсадната техника), патиядхякша (на пехотата), ашвадхякша (на конницата), хастиядхякша (на бойните слонове) и ратхадхякша (на бойните колесници). Тази диверсификация освен, че увеличава ефективността, действа и като превенция срещу военен преврат, тъй като в ръцете на всеки един главнокомандващ е съсредоточена минимално възможната власт, а подчиненият му корпус е непълноценен в тактически план (Артхашастра 49-51). Тази ситуация на взаимно сдържане гарантира по елегантен начин вътрешната стабилност на държавата.

Цивилната администрация също е реформирана по начин, съответстващ на новите мащаби. Във всички значителни населени пунктове са назначени градоначалници (паура вявахарика), които отговарят за комплексното осъществяване на държавната политика на местно ниво. Подпомагани са от местните подразделения на специализирани централни ведомства: служба за събиране на приходите - данъци и такси (начело с главен финансист: самахарта), производствено (паутавадхякша), търговия (сулкадхякша), мерки и теглилки (панядхякша), както и ведомства за чужденците, преброяването/статистиката, животновъдството, мореплаването и други - дори такива за производството на алкохол и проститутките (Артхашастра 19-48; 54-56). Към известните дотогава родово-племенни, общински, градски и съсловни съдилища е добавена йерархично организирана система от държавни съдилища с различна компетентност (джанапада-сангхи, санграхана, дронамукха, скхания - Артхашастра 57-75). Страната е разделена на няколко крупни области, начело с вицекрале - принцове от царския дом (кумара или арияпутра - Артхашастра 13-15).

Сърцето на управленската структура е вътрешният съвет или кабинетът на монарха (мантрин), включващ освен него и първия министър (диван), надзорника по религиозните въпроси и глава на съвета на брахманите (пурохита), върховния главнокомандващ (сенапати)и престолонаследника (ювараджа). Важна роля играят и външният съвет (паришад) и по-рядко свикваното, но с голяма обществена тежест народно събрание - сабха.  (Артхашастра 12).

aw020478В областта на градоустройството и фортификацията също са постигнати значителни успехи. Столицата Паталипутра се превръща в мегаполис с 64 порти и 570 кули (Ариан, Индика,10). До всяка точка от обширните владения на династията водят отлично устроени пътища по които придвижването на стоки и армии става бързо и лесно. В "горещите" точки на империята са построени мощни укрепления, управлявани от гарнизонни командири (дургапала), чиито отреди са в постоянна бойна готовност за да отразят външна заплаха или местни размирици.

Процъфтява търговията, развива се монетосеченето. Важна особеност на индийската икономика тогава е, че се насърчава използването предимно на медни монети, които са гарантирани от хазната, като впоследствие се допуска и емисия на сребърни. Липсата на златни монети може да се обясни със стремежа за установяване на държавен контрол и дори монопол върху притежанието на ценни метали и по този начин да се увеличи държавният резерв. Това е един от първите примери за провеждане на последователна монетарна политика в историята.

Когато Чандрагупта се оттегля от властта, предавайки трона на сина си Биндусара (298-272 г. пр. н.е.) безумно дръзката мечта на воина — интелектуалец и властния брахман се е превърнала в реалност. Всеобхватната могъща държава вече е факт. А устройството и, подобно на римската и китайска системи е изградено по начин да трае векове и да функционира пълноценно при всякакви условия. В много отношения то дори превъзхожда посочените и не намира достоен аналог чак до времето на просветените монархии от Западна Европа.

Chandragupta Maurya EmpireПри управлението на Биндусара положителните тенденции в развитието на империята Маурия се запазват, направлявани от вещата ръка на Чанакия, който запазва позициите на "сив кардинал" и при новия владетел в продължение на още 14 години. Той не е единственият способен администратор в двора: официалният пост на първи министър продължава да се заема от Ракшашас, а впоследствие от  заменен от Радхагупта, ученик на Чанакия. Във вътрешен план страната се радва на икономически просперитет и стабилност - няма заговори, владетелите се сменят през едно поколение (повече от 20 години). Единственият център на размирици  неочаквано става Таксила, столицата на Гандхара - люлката на идеите за обединение. Градът въстава на два пъти: първият метеж е предизвикан от некомпетентността и злоупотребите на сина му Сусема, вицекрал на Западните територии. Размириците са скоро и ефективно потушени, в пълен синхрон с едно от прозвищата на царя - Амитрагхата (Този, който избива враговете си). Вторият бунт избухва малко преди смъртта на Биндусара той не успява да приключи с него лично.

В международен аспект държавата се радва на уважение и постоянен интерес. Продължена е традицията на постоянно добри отношения с елинистическия свят - в двора на Паталипутра е назначен нов посланик на Селевкидите: Деймах (Страбон, География, II,1,9). Продължава завоюването на южната част от полуострова, като границата е преместена далеч отвъд Майсур - завзет е днешния щат Карнатакa. Подчинени са 16 царства и целият Декан е в ръцете на Мауриите. Векове по-късно в поезията на тамилите остава образът на колесниците на Биндусара, чиито снежнобели вимпели се развяват от едното море до другото (между Арабско море и Бенгалският залив) и блестят на слънцето като брилянти.

Вторият император от династията става известен и като изтънчен интелектуалец. Популярен е разказът за молбата му към Антиох I Сотер (281 - 261 г. пр. н.е.) да му изпрати освен средиземноморски лакомства и един философ (Атеней, Пирът на софистите XIV,67). Селевкидският монарх му изпраща само първото, но подобно искане е показателно за широтата на неговите интереси.

 

4. Победителят, който не поиска да покори света

 

ashoka the greatСъс смъртта на Биндусара в империята настъпва криза. Вторият бунт в Гандхара не е потушен, а наследник на трона не е официално посочен. Основни претенденти са двамата синове на императора: Сусема, любимец на баща си, но допуснал размириците в провинцията и Ашока, вицекрал в столицата на Аванти - Уджайн. За разлика от брат си той се изявява като талантлив администратор и умеещ да събужда симпатии политик. Макар и по-малък на възраст, той получава решаващото предимство да бъде фаворит на държавния съвет и особено на първия министър Радхагупта - идеен наследник на Чанакия, който изразява избора на създадената от него чиновническа прослойка и друг от министрите - Архат Яшас (Дивявадана 27-29). С тази подкрепа зад гърба си младият принц действа бързо и безкомпромисно - отправя се незабавно към непокорната Таксила, влиза в преговори с водачите и ги убеждава да сложат оръжие и да отворят портите на града пред имперската армия. Следва напрегнат преход до столицата Магадха, където  спешно е обявен за владетел от своите привърженици. Начело на държавата е вече Ашока Маурия (273-232 г. пр. н.е.). Официалната коронация обаче ще бъде след няколко години, тъй като е нужно да се предотврати назряваща гражданска война. Този проблем е решен по колкото блестящ, толкова и кървав начин. Също отправилият се към столицата Сусема е заловен и умъртвен. След него Ашока избива всичките си братя, за да елиминира възможните конкуренти за престола. Проведено е общодържавно разследване на всички влиятелни управници за лоялност към новия цар, като над 500 от тях са екзекутирани. Тези мерки, както и случаят при който изгаря живи всички наложници от харема си (поради вероятни дворцови интриги) и създаването на ужасяваща по своята изтънченост камера за мъчения му спечелват сред народа прозвището Чандашока (Жестокият Ашока). Въпреки всичко порядъкът е възстановен, опасностите за единството на държавата са отстранени и на петия ден от джустамас (третия месец) 268 г. пр. н.е. той извършва раджасуя и е тържествено коронясан за самраджа.

За да повиши престижа си, императорът иска да демонстрира активна завоевателна политика подобно на своите баща и дядо, като покаже по този начин, че е техен достоен приемник. Единствената останала непокорена територия на полуострова е царството Калинга на изток. Богато и могъщо, то има и стратегическо значение, контролирайки крайбрежната търговия в Бенгалския залив. Затова и през 261 г. пр. н.е. срещу раджата му Ананта Падманабха е насочена огромната армия на империята. Въпреки трикратното превъзходство съпротивата му  е упорита и военните действия достигат невиждана дотогава ожесточеност - депортирани са повече от 150 000 души, а избити над 100 000 (Голям наскален едикт (ГНЕ) XIII, 256 г. пр. н.е.). След решителната битка на хълма Дхаули и брега на р. Дая - една от най-кървавите в индийската история - Калинга е покорена, но не и умиротворена. Изглежда, че спомените за кланетата едва ли ще бъдат забравени, въпреки опитите на завоевателя да балансира ефекта с показно съжаление и увеличена автономия в рамките на държавата си.

emperor asokaНа изток територията е увеличена с днешния щат Асам, големи части от Бангладеш и обширни трибутарни територии. На северозапад властта на Мауриите достига до Кашмир, а съгласно преданието столицата му Шринагар е основана именно от Ашока. Присъединени са обширни части от Непал. На юг въпреки, че формално са независими, тамилските царства Сатяпутра, Кералапутра, Чола и Пандхя се признават за васали, плащат данък и са изцяло зависими от империята във външната си политика. Същото важи напълно и за о. Цейлон (Шри Ланка). Царят му Тиса (307–267 г. пр. н.е.) в знак на признание върховенството на Магадха добавя към името си едно от прозвищата с които сам се величае нейният владетел — Деванампия (Угоден на боговете) и приема будизма. За да проповядва новата религия, но и очевидно да упражнява политически надзор в страната е изпратен лично синът на Ашока - Махендра, придружен от сестра си Сангхамити. Посолства с почести и молби за съюз пристигат не само от страна на Селевкидите: Антиох II Теос (261–246), но и от неговия противник - владетеля на Египет Птолемей II Филаделф (285–246 г. пр. н.е.): посланикът Дионисий (Плиний, Естествена история, XXIX).

Maurya Dynasty in 265 BCEИмперията Маурия вече е глобална суперсила и се намира в зенита на своята мощ. Нещо повече - тя е най-могъщата страна на своето време, притежаваща територия от пет милиона кв. км. и една трета от световното население (петдесет милиона души). Да и съперничат не са в състояние нито западащият елинистически свят, нито затъналите в междуособици през този период китайски царства, а звездата на Рим тепърва предстои да изгрее. Уверен в превъзходството на поддържания от него будизъм, владетелят изпраща религиозни мисии, които са едновременно и политически пратеничества до всички известни краища на Евразия. На запад неговите емисари стигат не само до Сирия, Палестина и Египет, но даже до Киренайка (днешна Либия) и далечния Епир на Балканите (ГНЕ XIII). На север те се утвърждават в Средна Азия (Таримския басейн, Тохаристан) и се добират чак до Китай. На изток разпространяват учението си сред племената мон в Бирма, а на юг проникват из Индонезийския архипелаг. Определени изрази в едиктите на Ашока допускат тълкуване, че може би той възприема радушното им посрещане като признание на неговия сюзеренитет от местните управници (ГНЕ XIII). Страната за пръв път действително има монарх, за който епитетите "победител на всички" (саватхавиджая) и "владетел на четирите посоки на света" (дигвиджая) не са само патетични преувеличения, а реална възможност.

Това е и уникалният исторически шанс на Индия - веднъж превърнала се в истински център на света да увековечи своето политическо единство или - стига да пожелае -  дори да осъществи грандиозна експанзия. Кой знае? Може би при друго развитие на събитията арийските армии отново биха марширували покрай брега на Средиземно море както по времето на персийските Ахемениди... Или биха водили битки с китайците за Югоизточна Азия?

Но в историята няма алтернативи и в нея имат място само едни - действително случилите се събития. Индия пропуска своя шанс и се срива обратно в безкрайния водовъртеж на междуособиците също толкова стремглаво, колкото стремително се е извисила. Симптомите на упадъка започват да напукват нейния монолит точно тогава, когато блясъкът му е най-ослепителен. И по ирония на съдбата те са предизвикани от същия човек, който я е извел сякаш до най-високия връх.

Любопитно е, че именно тук за първи път съдбата на една империя се определя от конфликта между интересите на държавата и религиозната общност, противоречието между грижата за актуалното земно царство и преследването на въображаемото небесно тържество. Мечтата за обединена Индия се сблъсква с мечтата за постигане на нирвана. За да осъзнаем обаче действителната дълбочина и причините за това противопоставяне ще трябва да се върнем назад във времето. След възхода и триумфа на политическата концепция ще трябва да проследим и перипетиите на една религиозна система.

 

5. Възходът на пустинниците

 

Не знаем кога и по какъв повод практиките на аскетизъм, отшелничество и самоизтезаване започват да играят толкова значима роля в световните религии. Те са разпространени сред огромен брой първобитни религии, като са свързани най-вече с приемането на младежите за пълноправни членове на племето. Продължавали са през много кратък, но екстремен период, през който кандидатите са били подлагани на изпитания включващи самоизтезания, гладуване, а често и пълно уединение, понякога придружено с употреба на халюциногени. Тези ритуали са служели от една страна за доказателство, че те могат да понесат трудностите, свързани с живота на ловци и воини, а от друга са им давали усещане за избраност, контакт със свръхестественото и единение с общността в рамките на племенните вярвания. Оттук тръгва и идеята, че тези упражнения могат да водят до просветление, чудотворни изживявания и способности. Както и че са вид своеобразно жертвоприношение (на самия себе си) към боговете (или духовете), предназначено да спечели тяхната благосклонност.

Sadu Kathmandu Pashupatinath 2006 Luca GaluzziНай-вероятно индийските традиции в тази област са се развили от същите форми, като не можем да твърдим със сигурност дали са наследство от местния прединдоевропейски субстрат или са донесени от арийските завоеватели. От една страна техният бог — покровител Шива е заимствано от местните дравиди божество. От друга те са до такава степен вкоренени във Ведите (мъдреците риши) и там им се отдава такова значение, че би било странно да не са основани на изконни индоирански реалии. Факт е, че на местна почва те относително бързо претърпяват няколко трансформации: фиксирана ритуална регламентация чрез множество предписания, широко разпространение и драстична промяна на социалната група - преносител. Поддръжниците им вече не са младежите, а най-вече старците. Възможно е това да е следствие от превръщането им в социален регулатор, по силата на който достигналите преклонна възраст членове на обществото са били мотивирани да се оттеглят в доброволно изгнание за да не бъдат в тежест на колектива, запазвайки всеобщото уважение и влиянието си в него. По този начин те са стриктно ограничени в рамките на точно определен отрязък от жизнения цикъл на всеки от адептите на индуизма: детство и юношество с усвояване на нужните знания и умения; семеен живот като пълноправен гражданин с прилагането им за собствена и обща полза; оттегляне в отшелничество с подготовка за смъртта и често паралелно предаване на своя опит на младите. В идеалния си вариант такова последователно разпределение на роли би трябвало да допринася за стабилността и хармонията в хиндуисткия социум. Не са толкова редки обаче случаите, в които отшелниците — аскети (садху) използват пиетета на населението и престижа си за да манипулират своите млади ученици или да придобият власт, позовавайки се на мними свръхестествени дарби.

В допълнение на това, ред кризи в индийското общество през VII-VI в. пр. н.е. водят до всеобщо разочарование от живота, опити за преоценка на общоприетия мироглед и колкото разпалени, толкова и ексцентрично — хаотични философски търсения. Тези процеси водят в крайна сметка и до един вид злокачествена мутация в утвърдените до момента аскетични институти. Към тях се насочва невиждан наплив от разочаровани от живота или жадуващи "просветление" хора от всички възрасти и социални прослойки, което в значителна степен обезкървява обществото не само откъм производителен, но и откъм интелектуален потенциал. В допълнение такава ситуация облагодетелства излизането на преден план в тези общности на обладани от крайни идеи лидери, които превръщат личното спасение и самоусъвършенстване чрез отказ от "всичко земно" и самоизтезаването в доминантен идеал, прикриващ осмислената като добродетел самоизолация зад утопични сантименти. Това ексцентрично поведение на свой ред води до внимание и интерес от страна на отегчената и любопитна управляваща върхушка, което катализира процеса и подпомага пропагандата му като универсален "път към спасение", предназначен за всички. Впоследствие именно империята на Мауриите подпомага разпръсването на такива мисионери далеч извън границите на Индия, където те предизвикват появата на подобни местни феномени — наследници като маргиналните еврейски  месианистични секти и юдеохристияните в Близкия Изток, гностическите общества на античността, тибетските и китайски школи и най - сетне застава в основата на аскетичните тенденции в големите модерни религии : християнството, исляма, манихейството и будизма. Особена роля в тези събития играят две интелектуални течения, започнали пътя си като точно такива екстремистки секти на себеотрицанието: джайнизмът и будизмът, чиито основатели са практически съвременници.

1015 asdl00010Вардхамана, наречен Джина — Победител или Махавира - Велик герой (599-527 г. пр. н.е.) е аристократ по рождение. Син е на Сидхартха, водач на племенната конфедерация на личхавите Вайшали.  В младостта си е известен като интелигентен младеж и смел воин. На тридесет години е обладан от идеята да стане странстващ отшелник, възможно не без съдействието на по-големия си брат, който може би е виждал в негово лице конкурент за трона и се е опитал да се отърве под благовиден предлог от него. Личната амбиция и дейният характер на Джина впоследствие го подтикват да основе  собствена философска система. В нейната основа стои идеята, че всяка личност представлява душа (джива), окована в затвора на кръговрата от телесни превъплъщения (сансара). Изходът от страданието на земния живот е в пълно скъсване с физическите връзки на реалното "тук и сега" : строг аскетизъм; отказ от всякакво притежание на имущество; сексуално въздържание,; избягване на всички възможни приятни усещания - докосване, цвят, мирис, звук, вкус (апаграха) и непричиняване на никаква вреда на което и да било живо същество - популярният принцип за "ахимса" (ненасилие).

Резултат от тези постулати са множество ригористични тенденции в ранния джайнизъм като схващанията, че нирваната (освобождение) е невъзможна за жените, докато не се преродят в мъжки тела, постановлението адептите да ходят голи за да не се налага да притежават дреха, непрекъснатите педантични усилия да не смачкат, вдишат или наранят по друг начин някое насекомо и практиката на ритуално гладуване до смърт, произтичаща от мнението, че съвършеният последовател трябва да прекъсне и последната връзка със земния живот - насъщните потребности.

great buddha statueНа по-младия му и далеч по-известен съвременник - принц Сидхартха (563-483 г. пр. н.е.) от рода Гаутама  на племето шакия (приел индийската култура и разтворен в кастата на кшатриите скитски клон - саките) е съдено да стане основател на една от големите световни религии. Роден е в Капилавасту (съвременен Непал), в семейството на водача на племенното обединение - Судходана и съпругата му Махамайя. Баща му се радва на дълголетие, затова и макар да е оженен за братовчедка си Яшодхара, да има син Рахула и да води живот на принц, той не управлява. Според официалната версия на биографията му излишната грижа на бащата да го предпази от досег с горчивата страна на живота води до едно от ключовите  преживявания в живота му: в един ден по време на банална разходка той среща на пътя си бедняк, болен (вероятно от проказа), разлагащ се труп и странстващ отшелник (садху), призоваващ към отказ от всички земни притежания.

buddha4signsПредизвиканият от тези гледки потрес е толкова разтърсващ за Сидхартха, че стресът води до импулсивна реакция, колкото внезапна, толкова и невротична. Той решава да изостави всичките си притежания, включително семейството, за да потърси спасение в уединението и  грижата за собственото си изтръгване от обятията на сансара. Следва така нареченото от будистите "велико отпътуване", в което впрочем няма особено величие. Кандидат — аскетът и слугата му една нощ яхват конете с увити в парцали копита и избягват от града, оставяйки съпругата и малкото дете на принца в пълно недоумение. Следват години на скитане, сурови самоизтезания и дискусии с лидери на аскетични общности, за да се превърне младият мъж в признат лидер на влиятелна секта, назован от последователите си Буда Шакямуни (Просветленият отшелник от племето шакия).

buddhawifeУчението на Буда в много от своите пунктове е очевидно копирано от джайнизма. Това се отнася не само до основните предписания за начина на живот, но се забелязва в заимстването на такива ключови понятия като триадата "правилна вяра - правилно знание - правилно поведение" (самях даршана - самях джняна - самях чаритра), прераснала в известния осмократен път на будизма и дори присвояването на прозвищата на Вардхамана: Джина и Махавира от будистите на техния учител. Негови обаче са някои важни промени, които правят проповядваната от него форма на доктрината за самоспасяване далеч по-гъвкава и годна за популяризиране. На първо място той смекчава някои от най-крайните форми на аскеза, допускайки известна грижа за собствените нужди. Започва да приема и жени в сектата си, както и толерира приемането на пожертвувания като начин за придобиване на средства за осъществяване на благотворителност. Най-сериозните стъпки обаче са на първо място организирането на монашеската община (сангха) в йерархична структура, като впоследствие ордените стават два: мъжки и женски. Това дава на общността му далеч по-големи възможности за координирани действия в преследване на поставяните цели, като тя придобива и сериозна социална тежест. На второ, макар и всячески възвеличаваното ядро на общността да си остава монашеският орден, е създаден и легализиран външен пръстен от светски последователи, на които се разрешава да имат имущество, семейства и да водят социален живот без да губят своето "право на спасение". В замяна на това те издържат привилегированите братства, осигуряват свежи попълнения за личния състав и се стараят да наложат мненията и авторитета на верските си наставници в съответния местен социум. Дейната алтруистична активност е допусната като средство за постигане на оставащия в същината си индивидуалистки  егоистичен идеал на нирвана. Това и прави общината на Буда способна да се разрасне до световна религиозна общност, а впоследствие моделът се имплантира в относително непроменен вид и в средите на еврейските кумранити (есеи), манихеите - дуалисти, християнските и суфийските ислямски общности.

Освен тези две най-добре познати направления по същото време съществуват и други, не по-малко популярни, пропагандиращи сходни идеи и начин на живот. Такова е например учението адживика на отцепилия се от джайнистите проповедник на абсолютния фатализъм Макхали Гошала (VI в. пр. н.е.). Подобни тенденции се просмукват през този период и в ортодоксалния хиндуизъм, където оцеляват и до днес.

 

6. Царе и проповедници

 

Проповедническата активност като на джайнистите, така и на будистите в началния период от развитието на техните общини е съсредоточена предимно в северната част на субконтинента, което автоматично ги превръща в част от кипежа на духовния живот в границите на Магадха.

В продължение на векове съдбата и дейността на ордените им се преплитат с тези на царете и администраторите от могъщата държава. В преобладаващата си част тези контакти са дружески. Без да се стараят особено да вникват в същината на ученията, владетелите показват своето благоразположение на техните лидери - от една страна поддържайки имиджа си на аристократи-интелектуалци, от друга стремейки се да използват пиетета към тях сред народа за да затвърдят собствената си популярност. Не на последно място симпатията им е породена от това, че основателите и на двете секти са кшатрии, родовете от които произхождат са преплетени с управляващите фамилии, В своите учения те отхвърлят ведическите авторитети и кастовото деление. Това е причината местните раджи да виждат в тяхно лице удобна религиозна алтернатива чрез която да отслабят авторитета на могъщата институция на брахманите, с която често влизат в ожесточени властови конфликти. Още първите двама монарси от династията Хариянка - Бимбисара и Аджаташатру нееднократно се срещат както с Махавира, така и в Буда и подпомагат тях и последователите им.

002714При управлението на династията Нанда тези учения остават на заден план, паралелно с това увеличавайки броя на последователите си и трупайки обществен престиж. Към началото на управлението на Мауриите едното от тях - будизмът е вече сила със стройна организация, значителен брой адепти — миряни и не на последно място значителни финансови средства. На този етап вече се забелязват и някои обезпокояващи тенденции, които ще се задълбочат в следващия период. Така например към монашеските ордени се присъединяват немалко аристократи - цветът на нацията, които в разцвета на своята най-продуктивна възраст се отказват от всякаква обществена дейност и ангажименти и се посвещават изцяло в полза на сангхата, жертвайки за нея и цялото си имущество. Можем дори да говорим за своеобразна мода в това отношение, макар случаите да са по-скоро изолирани и да нямат масов характер.

Първият сериозен случай, алармиращ за непредвидената вреда за страната като цяло от тези наглед благочестиви увлечения е отказът на самия Чандрагупта Маурия от престола в разцвета на своите сили и възможности като владетел - едва на 42 години. Тази постъпка е следствие от попадането му под влиянието на известния джайнистки мисионер Бхадрабаху (433-357 г. пр. н.е.), на когото той става ученик и впоследствие слага край на живота си по недотам величествен начин чрез ритуала сантхара (гладуване до смърт) с надеждата да очисти последствията от предишните си прераждания и да предотврати последващи. По ирония на съдбата това става край Шравана Белгола, в днешния южноиндийски щат Карнатака - на границата, достигната от царя със силата на оръжието. При абдикацията си той манифестира извинението, че е назначил наследник и му е оставил страната в отлично състояние. Въпреки това внезапното оттегляне създава вакуум и неуредици в управлението, като отслабва властта във все още слабо споените отделни части на империята. Най-голямата загуба обаче е преди всичко тази на уменията, опита и политическата интуиция на Чандрагупта, които безспорно биха били от неоценима полза за приемника му.

 

7. Когато владетелят прегърне дхармата

 

Истинските проблеми обаче започват през управлението на блестящия Ашока. Оказва се, че за разлика от строителите на държавата като Чанакия, които демонстрират строги принципи, но не и скрупули когато трябва да действат в защита на делото си, младият владетел показва отрано един напълно неуравновесен характер, съчетаващ безпринципна жестокост със скрупульозни угризения пост фактум. Този дълбок невротичен конфликт избухва с пълна сила след покоряването на Калинга. Години по-късно в своите едикти Ашока горко се разкайва за съпътстващите войната жестокости (ГНЕ XIII), както и превъзнася умъртвените си братя.

1504270697 439f741e90 zВ този период на търсене на "опрощение" царят попада под силното влияние на будисткия проповедник Могалипута Тиса (327-247 г. пр. н.е.), който успява да го убеди, че може да постигне пречистване ако се посвети на разпространение на будисткото учение и че именно то е подходящ инструмент за превъзпитаване на населението и духовно утвърждаване на единството на страната. Скоро влиянието на аскета измества практически изцяло това на политика Радхагупта и монархът прегръща будизма, получавайки статус на упасака (светски адепт). Оттук нататък той започва с неизтощимо усърдие опита си да се превърне в "дхармавиджая" (победител чрез добродетел), дори  сякаш забравя собственото си име, заменяйки го с прозвището Пиядаси (Благочестивият).

kalsi ashoka2Последвалите събития в много отношения напомнят процесите, съпътствали налагането на християнството в Рим от Константин (306-337) половин хилядолетие по-късно. Но докато Константин независимо от наличието или липсата на верски пристрастия до края на живота си си остава безкомпромисен и активен политик, Ашока се вглъбява изцяло в утопичната представа за своята религиозна мисия, подчинявайки именно на нея всички ресурси на огромната си империя. Затова и последствията са бързи, необратими и разрушителни. За първи път в историята експериментално се потвърждава правилото, че обвързването на държава и религиозна общност почти винаги е от полза за общността, но не и за държавата.

На първо място именно владетелят, който трябва да се посвети изцяло на управлението, загърбва демонстративно всички негови злободневни и практически аспекти. Вместо трактати по администриране той непрекъснато чете будистки съчинения (Малък наскален едикт III), изпълвайки с извадки от тях многобройните си едикти, разпръснати из цялата подвластна му територия. За своите действия търси съвета и одобрението не на приближените държавници, а на своя духовен наставник, като често предприема екстравагантни и безполезни, но напълно издържани от гледна точка на будистката доктрина мерки. Решавайки да даде пример на народа си, заменя празненствата и обиколките за надзор на реда в отделните провинции с непрестанни поклоннически пътувания до будистките светини. Свиква сабхата не по важен държавен въпрос, а само за да се опита да покръсти елита в своята религия и да я разпространи с негова помощ. Заема се с вътрешните проблеми на сангхата като с такива от общодържавно значение, взема дейно участие в тяхното разрешаване и дори свива под егидата си III велик будистки събор в Паталипутра (253 г. пр. н.е.) с над 1000 (или даже 6000) делегати, председателстван от любимеца му Магалипута Тиса. Дори забележителната дипломатическа активност, която проявява Ашока е подчинена на една единствена цел - разпространението на будизма по цялата земя, а съвсем не на придобиването на знания за света и утвърждаване положението и престижа на империята Маурия.

Asoka KaartПосланиците на елинистичните монарси в неговия двор (Мегастен, Дионисий) са школувани дипломати, които преследват чисто политически цели, изпълнени са с любопитство и оставят подробни записки за ресурсите и порядъка в страната, където са изпратени. Неговите посолства са ръководени от будистки монаси (бхикшу), които са движени единствено от мотива да разпространяват дхармата където и да отидат, приемайки често учтивата любезност на оказания им прием за духовно обръщане. Не е случайно, че дори "великата мисия" на запад начело с Махаракхита (ГНЕ XIII, Махавамса 12) въпреки че осъществява безпрецедентно пътуване на 600 йоджана (ок. 6500 км.) от родината не донася никакви отчети за видяно и чуто, никакви подробности за безспорно екзотичните в очите на индусите Египет, Епир и Киренайка, освен уверението, че учението е успешно насадено и в тези краища (ГНЕ XIII).

Забележителен е и фактът, че въпреки видимостта на разцвет, в Индия при Мауриите не са заимствани никакви технически или културни нововъведения от гръцкия свят, докато дифузията в обратна посока тече с пълна сила - най-вече заради гъвкавия, отворен и практичен модел на мислене, присъщ на елинистичната цивилизация. Така въпреки дългото си управление (37 години) през повечето време самраджата е "големият отсъстващ", който не се интересува от ставащото в собствената си държава ако то не е свързано с любимата му религия, в името на която става и почти, а накрая и пълен вегетарианец (НЕ I, КЕ V).

AshokasFirstEdictGirnarПримерът на владетеля винаги е заразителен и цялата аристокрация посвещаването на будисткия идеал става вече не увлечение, а задължение. Съществуващият и в миналото процес при който предимно съвсем млади благородници, насърчавани от наставниците си се оттеглят в будистки манастири и изоставят обществените си функции за които са подготвяни дълго време, придобива почти епидемични размери, заплашвайки да обезкърви администрацията поради липса на свежи качествени и мотивирани попълнения. И как няма да не е така, щом самият император приветства решението на собствените си син (Махендра) и дъщеря (Сангхамити) да си обръснат главите и да облекат оранжевите роби. Ситуацията определено създава напрежение подобно на идентичните по-късни случаи с черното духовенство във Византия преди Исаврийската династия (717-790) и отново с будистките манастири в Китай при император У-Дзун (840 — 846).

Наистина, огромният брой на населението и високият естествен прираст възпрепятстват достигането на демографски колапс, но е достатъчно и това, че държавата се лишава от огромен брой перспективни чиновници, военни и учени, които биха могли да послужат за опора на нейното единство. Както съвсем уместно отбелязва и Чанакия "докато загубите на обикновени хора могат лесно да се попълнят, със загубите на ръководители не е същото. Сред хиляди хора може да се намери само един, годен за ръководител, или съвсем да липсва такъв, тъй като е нужно той да има превъзходство на ума и другите лични качества" (Артхашастра 130-132). Именно тези причини правят подобна загуба невъзстановима.

lauriyaВ правната сфера вместо усъвършенстване започва период на инкорпориране в законодателството на множество екстравагантни разпоредби. На пръв поглед те изглеждат манифест на хуманизма, но един макар и груб анализ на последствията от влизането им в сила показва, че те затрудняват неимоверно обществените отношения които са призвани да регулират и ангажират усилията на държавния апарат с несвойствени му безполезни дейности. За времето на управлението си Ашока намира двадесет и пет повода да обяви всеобща амнистия за осъдените на затвор криминални престъпници (Колонен едикт V), което едва ли е направило живота на обикновените хора по-сигурен и спокоен.

Той е обзет и от истинска мания в защита правата на животните: отменя лова като забавление на благородниците, забранява убиването на определени животни, а това на всички останали подлага на жестока рестриктивна регламентация. В списъка на защитените видове попадат освен елени, бикове, диви свине и папагали, патици, катерици, мравки и риби. Петдесет и шест дни в годината убийството на всякакво животно за храна е категорично забранено. Има дори специални забрани за изгаряне на растителни отпадъци, които могат да крият живи същества или на горски масиви (Колонен едикт V). Нарушителите са заплашвани с почти непосилната глоба от 100 пана (медни монети). Естествено такива разпоредби внасят безпорядък в традиционно устроените земеделие, животновъдство и риболов, разстройват икономиката на страната в самата и основа.

AsokaKandaharЗакономерно това се отразява на издръжката на армията и чиновническото съсловие, както и на препитанието на широки слоеве от населението. Няма данни за подемани от Ашока стопански инициативи: иригационни мероприятия, отводняване на заблатени площи, насърчаване отглеждането на нови породи или други подобни. В това отношение той отстъпва тотално при сравнение например с ранните китайски императори. Абсолютно са забранени жертвоприношенията на животни (ГНЕ I), което прави практически невъзможно извършването на важни ведически ритуали и настройва влиятелните брахмани против династията.

Срастването на държавната администрация с будистката сангха се изразява и в появата на нова категория чиновници: дхарма махаматра. Единствената им  задача е контрол върху дейността на всички останали и най-вече на съдиите (но дори членовете на паришада и царското семейство) за съответствие на разпорежданията им с "правилата на дхарма". Стига се дотам, че те придобиват правото да освобождават затворници не в съответствие със нормативните положения, а по собствено лично усмотрение (ГНЕ V). Това води до вътрешни конфликти между тях и останалите държавни служители и подронва авторитета на закона. Специални цензори надзирават и женския морал и морала на будистките отшелници. Отделно останалите висши длъжностни лица са задължени веднъж на всеки пет години да извършват проповеднически обиколки из страната за да просвещават населението относно истините на вярата.

Увлечението на царя по будизма се отразява особено пагубно на държавната хазна. Според "Артхашастра" (24) при царят може да се разпорежда с имуществата на храмовете и да ги използва при необходимост. Наследилият несметни богатства вследствие отлично функциониращата данъчна система Ашока се гордее, че може да дарява с пълни шепи будистката община. При многобройните си поклоннически пътувания до светите места на религията той основава навсякъде манастири (вихара), като им определя щедра държавна издръжка. Населените места в близост до светините се освобождават от повинности, а данъците им биват намалени. Така например селото Лумбини, където според легендата е роден Буда в чест на височайшето посещение получава данъчно облекчение от стандартната 1/6 от реколтата на 1/8.

Изграждат се пищни култови съоръжения, отново с държавни средства: като "Великата ступа" в Санчи (Мадхя Прадеш), ступата в Капилавасту, великолепния храм Махабодхи в Бодх Гая, недалеч от столицата Паталипутра, където се счита че принц Сидхарта е получил своето просветление. В него дори е поставен трон от диаманти (Ваджрасана) с неизчислима стойност. Общо през управлението си царят издига 84 000 сгради в чест на религията. В добавка местната администрация е натоварена отново със средства от хазната да изгради и поддържа множество приюти и болници за хора и животни (ГНЕ II). Такива центрове се създават не само на местна територия, но и зад граница - в Шри Ланка или Държавата на Селевкидите, като изрично се декларира, че всичко се извършва за разпространение на дхармата (КЕ VII).

Stupa 1 Sanchi 01Заделяни са ресурси и за многобройните мисионерски посолства. Изглежда сякаш благочестиво настроеният владетел смята съкровищниците си за неизчерпаеми. В добавка множеството присъединяващи се към сангхата аристократи и предоставят цялото си имущество, а миряните най-малкото даряват щедри подаръци. Общността на просещите монаси започва да забогатява неимоверно за сметка на нацията и управляващата класа.

Към тези неблагоприятни признаци се добавя още един - проявите на религиозна нетърпимост. И тук последователната градация напомня случилото се в Римската империя: започва се с едикти за верска търпимост, равнопоставеност на религиите и диалог между тях, както и за свободата на убеждение като висша ценност (ГНЕ VII; ГНЕ XII). С времето обаче привързаността на императора към будизма постепенно започва да се изразява и в слонността да защитава интересите му със сила. Този процес се реализира в две направления: чрез намеса в самата община и чрез потискане на конкурентните религии.

Така на III събор в Паталипутра (250 г. пр. н.е.) по желание на всемогъщия му фаворит Могалипута Тиса със съдействието на Ашока са осъдени като "еретици" влиятелните будистки школи сарвастивада и дхармагуптака. Спрямо тях започват репресии и остатъците са принудени да емигрират извън страната - в Средна Азия, където съсредоточават общините си най-вече около днешна Бухара (Узбекистан). Някои данни от източниците навеждат на мисълта, че по време на събора се стига и до кръвопролития. Едиктите от Сарнатх, Каучамби и Санчи определят наказания за будистките отшелници, които не се придържат към официалните вероопределения.

b57В последните години от царуването си владетелят извършва гонения и на последователите на джайнизма и ортодоксалния хиндуизъм, с което настройва срещу себе си техни привърженици на важни държавни постове. Най-изпатили си от репресивните мерки са джайнските аскети. Съгласно палийския текст "Ашокавадана" (XXXVII), един от техните адепти рисува картина на която Буда е проснат смирено в краката на Махавира (Нигрантха). В резултат Ашока се разгневява и нарежда да бъдат избити всички отшелници от Пундавартхан (дн. северен Бенгал). Жертвите са около 18 000, а паралелни акции са извършени и в столицата Паталипутра. Там в безредиците се включват и тълпите. Може би бележката, че за всяка глава на джайн е давана по една динара (златна монета) е добавка на авторската фантазия, но най-вероятно последиците за това религиозно течение са били изключително тежки. Злополучният художник е изгорен жив с целия си род. като клането е прекратено едва когато наказателният отряд сбърква един от влиятелните будисти и негов любимец - Виташока с джайн и го умъртвява.

Всъщност настроенията в обществото са такива, че често отделните школи нямат нужда от държавна намеса за да нажежават споровете помежду си кой е по-истински до взривоопасни ситуации. Конкретно за джайни (и будисти?) явно е въпрос на чест след успешна полемика да издевателстват церемониално над изображения на водача на конкурентната секта (епитафия на Малишена от Шравана — Белгола).

Друга институция, която е опора на империята и е засегната особено силно от "новата политика" е армията. Към принудителното бездействие, намалелите доходи, дезертирането на военнослужещи към манастирите се прибавя и острото масово усещане за загуба на престиж, самочувствие и морална дезориентация в една страна на войнстващ пацифизъм. Офицерите и войниците чувстват, че техният монарх ги третира като ненужни за сметка на проповедниците и счита професията им едва ли не за светотатствена.

 

8. Една велика сила рухва

 

В последните години на своето управление Ашока е все така безучастен към случващите се в и около империята му събития, все така вглъбен в сътворената от самия него въображаема реалност, все така пишещ едикти наставляващи към благочестие и изливащ поток от щедрости върху своите любими духовни наставници. Боговете обаче не слизат от небесата за да наградят неговата самоотверженост, а облаците над страната се сгъстяват все повече. Обилните дарения докарват хазната до фалит. Внукът на царя - Сампрати с подкрепата на министрите се разпорежда указите на дядо му за нови подаръци на сангхата да не се изпълняват. Фактически той и една от младите съпруги на Ашока - Тишяракшита съсредоточават реалната власт в ръцете си, а старецът мечтател остава само марионетка. Един от последните едикти е издаден именно от царицата, която се замесва и във вълна от дворцови интриги, вследствие на която е ослепен престолонаследникът Кунала.

Започва серия от сепаратистки бунтове - въстава за пореден път Таксила. Наместникът на Кашмир и царски син Джалока се отцепва, демонстративно подкрепяйки последователите на шиваизма и преследвайки будистите. Когато през 232 г. пр. н.е. императорът, наречен впоследствие доста подвеждащо Вардхана (Великият) умира и е наследен от друг свой внук - Дасаратха (232–224 г. пр. н.е. — съгласно Матся Пурана) държавата на Мауриите вече стремглаво се срива към своето падение. Възможно в резултат на дворцов преврат своя ред на трона най-сетне дочаква Сампрати (224–215 г. пр. н.е.), неговият неуморим братовчед. Очевидно обаче религиозната мания за Мауриите се оказва вид наследствено заболяване, поразяващо през поколение. Този път проповедникът в чиито прегръдки се хвърля и на напътствията на когото се оставя царят е джайнисткият учител Сухастин от школата на Стхулибхадра. Вместо да събира в юмрук останките от отминалата мощ на държавата, да възстановява нейния военен и икономически потенциал и да се бори със сепаратистите, той се впуска в небивали строежи на пищни джайнистки храмове. Според хрониките той отварял уста сутрин само за да поръча изграждането на ново светилище. Построени са 1025 храма, сред които тези в Палитана и Вирамгам (Гуджарат), Агар Малва (Уджайн) и ремонтирани или богато дарени 36 000. Във всички тях са поставени статуи на непритежавалия никакво имущество Махавира от злато, сребро, месинг или скъпоценни сплави. Последната възможност да се предотврати надвисналата катастрофа е изпусната, тъй като поредният владетел отново е вперил поглед единствено в отвъдното.

Нито той, нито наследниците му Салисука (215–202 г. пр. н.е.) и Деваварман (202–195 г. пр. н.е.) не могат да спрат неизбежния разпад. Таксила окончателно се превръща в самостоятелна държава и при управлението на първия нов цар на Гандхара - Вирасена откъсва за себе си големи територии на северозапад. Войнственият селевкидски монарх Антиох III Велики (241 — 187 г. пр. н.е.) събира войските си на границата и в съюз с него откъсва крайните западни райони, отвоювани навремето от Чандрагупта. Средна Индия, групирана около древното царство Аванти (със столица Уджайн, където прави първите си политически стъпки Ашока) също обявява независимостта си под предводителството на династията Сатавахана (230 г. пр. н.е. - 220), бивши местни управители.

Възстановява своята самостоятелност и незабравилата кланетата въпреки "превъзпитаването" чрез ахимса Калинга - начело с династията Маха Мегхавахана (250 г. пр. н.е. - 400), както и югът. Армията, доколкото въобще съществува, е небоеспособна и неорганизирана, хазната е празна. Най-добрите умове са заети с абстрактни доктринални дебати, повечето служители са демотивирани и мислят само за собствената облага. Загубени са уменията,  пренебрегнати са знанията за управление, които са превърнали империята Маурия в световна сила. Безсилието на владетелите да се справят с политическата нестабилност намира израз и в честата им смяна на трона. Нито един от приемниците на Ашока не успява да достигне период на управление от 10 години. А този монархически кадрил обрича на неуспех всякакви по-продължителни програми за оздравяване, за каквито впрочем липсва каквато и да е концепция.

468px SatavahanaMapПри Сатадханван (195–187 г. пр. н.е.) и последния представител на династията - Брихадрата (187–185 г. пр. н.е.) Магадха се свива практически до границите си от времето на първите династии. Усилията на поколения, пролели потоци кръв са сведени до нула.

Единственият печеливш от цялата поредица събития е будизмът. От маргинална хиндуистка секта той се превръща в добре организирана световна религия, получила незапомнено влияние на субконтинента и разпространила се из целия познат свят благодарение на щедрото държавно финансиране. Именно подкрепата на Ашока осигурява успеха на мисионерските усилия зад граница, тъй като местното население го възприема не като философско учение за достигане на избавление, а далеч по-просто и непосредствено: като религията на най-могъщата империя на своето време. Все пак и сангхата не се отървава безнаказано. Все пак достатъчно са влиятелните фигури на юг от Хималаите, които разпознават в нейно лице виновника за внезапния катастрофален упадък. Будизмът също понася своя дял от последиците.

През 184 г. пр. н.е. главнокомандващият (сенапати) на Брихадрата - Пушямитра Сунга (185–149 г. пр. н.е.) най-после решава да вземе нещата в свои ръце. Той убива господаря си и се обявява за самраджа, основавайки нова династия - Сунга (185–73 г. пр. н.е.). Като средство за възстановяване на държавата и обществото той вижда пълното скъсване с екстремно- пацифисткото сектантство и завръщането към консервативните индоарийски традиции. За пръв път от близо столетие при коронацията е извършен ритуалът ашвамедха яджна (жертвоприношение на кон), свързващ бъдещия владетел с царете от Ведите и Махабхарата. С това начинание е получена подкрепата на брахманското съсловие и на значителна част от населението. Именно това обединяване около общи ценности помага на страната да възвърне поне част от загубената си жизнеспособност. Отблъснато е нашествието на бактрийските гърци, които нахлуват от запад начело с предводителя си Деметрий I (200–180 г. пр. н.е.) под предлог, че изпълняват съюзническите си задължения към свалените Маурии. Отново войски на Магадха бивакуват край р. Инд. Успешна е и войната с царя на Калинга Кхаравела (193–170 г. пр. н.е.). Повратът в идейната ориентация спасява Магадха, но будистката община започва да събира плодовете на безотговорната си доминация. Освен като виновници за разстройването на обществения механизъм, те са трън в очите на новата върхушка и с несметните съкровища, натрупани в техните вихари и храмове. В добавка придобилите отново обществена тежест брахмани ги обявяват за лъжеучители и сектанти. Пушямитра започва мащабни гонения на будистите, като лично предвожда отряд с който напада най-големия манастир в столицата - Кукутарама, разрушава го и избива монасите. Примерът му е последван повсеместно както от администрацията, така и от населението, с което се поставя началото на безвъзвратния упадък на будизма на субконтинента. Археологически доказателства за тези преследвания са следите от разрушения по ступите в Санчи и Деокотар, датирани през този период.

Допълнителен катализатор за враждебност става опитът на будистите да възвърнат позициите си с помощта на чуждестранни нашественици. Инструмент за това те виждат в Индо-гръцките царства (II-I в.пр. н.е.), образувани от елинистичните бактрийци на окупираните от тях територии, особено когато един от тези монарси — Менандър I Сотер или Милинда (155-130 г. пр. н.е.) става техен покровител под влияние на проповедника Нагасена. След разгрома на тези монархии те се опитват да използват за същата цел Скитските държави (II в.пр. н.е.- IV в.) и Кушанската империя (I-II в). По този начин религията, която Ашока се е надявал да обедини духовно Индостан се обръща срещу своя народ и залага против него в политическата игра, преследвайки собствените си интереси. Впрочем това правило се повтаря и впоследствие през вековете — например при превземането на Константинопол от турците (1453), когато обявилият се против унията със запада гръцки патриарх се превръща в "пета колона" на султана в обсадената столица. Така освен благоволението на властимащите, будизмът постепенно губи своята социална база и е окончателно заличен с упадъка на династията Пала през XII в. Индия не му прощава и не забравя - и до днес, макар и като превъплъщение на Вишну, Буда е считан в хиндуизма за Великия Изкусител.

Gupta Empire 320 600 adПаталипутра остава столица на владетелски династии още близо 700 години: след Сунга идват династиите Канва (73–26 г. пр. н.е.) и великата - Гупта (240–550), при която Магадха преживява своя повторен разцвет, основан на опорните пунктове от политиката, въведена от Пушямитра.

Но никога повече не са достигнати нито териториите, нито величието от времето на Мауриите. Индия има един уникален шанс за имперско бъдеще - неповторимо съчетание от разнообразни външни и вътрешни фактори. И тя го пропилява невъзвратимо. Удобният момент за трайна консолидация е изпуснат и това се дължи на неща, които винаги са се считали за ценна черта на националния характер - дълбоката религиозност, отчуждаващото от света самовглъбяване и аскетичния пацифизъм. Присъдата на историята не ни оставя да гадаем какво би се случило, ако победителят беше пожелал да завладее света. Раздробен на безброй враждуващи държавици субконтинентът постоянно попада под властта на чужди завоеватели до най-ново време. Изреждат се скити, кушани (юечжи), парти, бели хуни, персийци, араби, тюрко-монголи, португалци, французи, англичани...

Все пак двадесетият век донася на страната не само свобода, но и обединение. Дипломатическият квартал на Ню Делхи носи името Чанакияпури - в чест на великия министър, създал учението за държавното единство. И макар националният герб да изобразява лъвската колона на Ашока, днешните управляващи показват, че няма да повторят неговите грешки. Освен от религиозни мисии (успешно създали мода на сектантския хиндуизъм в Западния свят), границите са защитени и от ядрената ракета "Агни", а програмистите в Технологичния парк на Бангалор са повече от тези в Силиконовата долина в Калифорния. Дали новият век няма да даде повторен шанс на Индия да се превърне във велика сила...?

 

Източници:

1. Romesh Chunder Dutt - Epochs in Indian History. Ancient India (2000 B.C.-800 A.D.), London-New York-Bombay, Longmanns, Green & Co, 1904
2. R.G. Bhandarkar - A peep into the early history of India, Bombay, D.B Taraporevala Sons & Co, 1920
3. Vincent A. Smith - History of India, volume II, London, The Grolier Society Pub., 1906
4. The Cambridge History of India, volume I - Ancient India, Cambridge, Cambridge University Press, 1922
5. Артур Бэшем - Цивилизация Древней Индии, Екатеринбург, У-Фактория, 2007
6. Г.М. Бонгард-Левин - Древняя Индия: история и культура, Санкт Петербург, Алетейа, 2001
7. Les inscriptions de Piyadasi, tome I, Les quatorze édits, Paris, Imprimerie Nationale, 1881
8. Les inscriptions de Piyadasi, tome II, L.édits détachés. L'auteur et la langue des édits, Paris, Imprimerie Nationale, 1886
9. The edicts of Ashoka, Kandy, Buddhist Publication Society, 1993
10. Артхашастра или наука политики, Москва-Ленинград, Издательство АН СССР, 1959
11. Сарвепалли Радхакришнан - Индийская философия, том I, Москва, Миф, 1993
12. С. Чаттерджи , Д. Датта - Введение в индийскую философию, Москва, Иностранная литература, 1955
13. D.R. Bhandarkar - Lectures on Ancient Indian Numismatics, Calcutta, University of Calcutta, 1921
14. A.A. Вигасин - Великое посольство на Запад
15. A.A. Вигасин - Греческо-индийский диалог в середине Ш в. до н.э 16. Purushottam Lal Bhargava - Chandragupta Maurya
17. Koenraad Elst - Ashoka and Pushyamitra, iconoclasts?
18. Металлургия железа в истории цивилизации. Древняя Индия
19. История Индии: Древняя Империя
20. Wikipedia English:
- Ashoka - Ashokavadana
- Chandragupta_Maurya
- History of Indian science and technology in India
- Chanakya - Magadha - Decline of Buddhism in India
- Moggaliputta-Tissa
- Third Buddhist council
- Taxila
- History of Buddhism
- List of largest empires