istoria

 

 

Пирати застрашават световната мощ на Рим

 

Хайнц Нойкирхен

Из "Пиратите"

 

D473 birme romaine Liv2 ch10Пълното покоряване на Гърция от Рим във II столетие преди нашата ера донесло края на гръцкото мореплаване. Римското господство по море се ограничило отначало само върху част от Средиземноморието. Другата, по-голяма част се владеела от Картаген, финикийско поселище на африканския бряг. Едва след разрушаването на Картаген (146 г. пр.н.е.) в Пуническите войни Рим изцяло поел картагено-гръцката морска хегемония.

От Рим изхождали трайни морски пътища за превоз на стоки, оръжия, граждани и войници към всички крайбрежни провинции на империята. Без някакъв що-годе значителен собствен износ Рим изтръгвал от подчинените народи данъци и ги разпращал за изхранване на населението си и за задоволяване на жаждата за лукс на робовладелците. Данъците обхващали най-различни неща: хранителни продукти, съхранявани най-често в амфори, зърнени храни, дървен материал, добитък, луксозни стоки като скъпоценни камъни, бисери, злато, слонова кост, подправки и, разбира се, роби, и пак роби. Римските аристократи нареждали дори да се разглобяват гръцки вили и египетски обелиски и камък по камък да се транспортират в Рим.

Изходната и крайна точка на всички морски превози била Остия, пристанището на Рим. От егейските пристанищни градове Ефес и Пергамон идели стоките, докарани по азиатските сухоземни пътища. Морският път преминавал между островните архипелази и се събирал с този, по който прекарвали пшеницата от Черно море. Пурпурните тъкани на някогашните финикийци се товарели в Антиохия за Рим.

От Селевкия, пристанището на Антиохия, корабите поемали курс към Родос, най-важната база в източно Средиземно море, плавали сетне южно от Крит и минавали през Месинския проток към Остия.

Един от най-значителните морски пътища свързвал Рим с южния бряг на Средиземно море. От тук пристигали жизнено необходимите зърнени храни от Северна Африка, тамян и парфюми от Арабия, бисери и корали от Червено море, памук от Индия, коприна и подправки от Китай. Това били първите наченки на една действително световна търговия в рамките на познатия тогава свят. Поради летните северни ветрове плаването от африканския бряг към Рим било възможно само напролет. Един помощен път към Нил отвеждал от запад към изток надлъж покрай африканския бряг с междинен престой в Лептис Магна, гдето дотоварвали злато и животни.

При плаването на северозапад от Остия корабите следвали брега и през изкуствено прокаран воден път достигали до Рона. Тук завършвал западният сухоземен път между Римската империя и страната на германските племена, който се простирал през Рейн до Северно море.

По този път се транспортирал на юг и британският калай. Отвъд Гибралтар на запад имало слабо използвана съобщителна връзка с южния испански бряг към Кадис. По-далеч в Атлантика римски мореплаватели по всяка вероятност не са стигали. След разгрома на Картаген римската военна флота западнала, понеже римляните си въобразили, че нямат вече враг по море. Но скоро ги излекували от тая заблуда. Богатствата, превозвани по море, привличали с непреодолима сила морските разбойници и първите лесни успехи на пиратите бързо умножили техните флоти.

Първо гръцките и малоазиатските морски разбойници смущавали връзката между Рим и Египет, а с това и жизнено важния южен път, и то така ефикасно, че цените на зърнените храни в Рим нараснали непоносимо и довели до гладни бунтове на плебейското население. В лицето на понтийския цар Митридат (111 — 63 г. пр.н.е.) пиратите намерили открит покровител и закрилник. Сам притежател на силна военна флота, той събрал около себе си всички пирати от гръцките острови и малоазиатските брегове и с тия сили застрашил най-важните морски пътища на Рим. Едва когато римляните взели на служба флотски ескадри от Кипър и Родос и ги хвърлили в бой срещу пиратите, морската мощ на Митридат отстъпила и западнала.

Ала Рим не останал спокоен. Киликийски пирати, подсилени от бездомни картагенци и гръцки пирати, от избягали роби и обеднели италийци, заплашвали морските пътища за Остия и се превърнали в истинска опасност за световната мощ на Рим. Техните малки, пъргави кораби с един ред гребла, наричани либурни, станали по-сетне образец за римската военна флота. Според древни източници киликийските пирати вдигали на рейте флагове с мъртвешки череп или кост като символ на смъртта, за да стряскат враговете си. Прилаганата от тях тактика била проста. Щом откриели пред брега или в някой проток между островите кораб, те гребели бясно към плячката и от висок, превишаващ бордовите стени на лодката им кастел скачали на абордирания кораб. Тук битката се решавала в ръкопашен бой с меч и кинжал. Най-опасният противник на пиратите бил по-бързият военен кораб, който ги принуждавал да влязат в сражение и ги надвивал чрез своето превъзходство в жива сила.

Киликийските пирати организирали групово не само грабежите по море и подялбата на плячката, но и на сушата живеели задружно по свои собствени закони. Брегът на Киликия се простирал от днешната турско-сирийска граница надлъж по залива Искендер. От върховете на предпланините с височина 3000 метра се вижда морето чак до Кипър. Надлъж по брега били построени добре видими сигнални кули, от които с разноцветни знамена известявали приближаването на обекти за плячка или предупреждавали за идването на военни кораби. Многобройни добре укрити, защитени от скали малки пристани предлагали идеален заслон за пиратските кораби, а за всеки случай в планините били построени укрепления, които оставали недостъпни за чужди хора.

Главен дял от плячката били откупите, които те изтръгвали от състоятелни пленници, и контрибуциите, налагани на пристанищни и крайбрежни градове срещу обещание да ги пощадят от оплячкосване.

В 78 година преди нашата ера, когато пътувал по море от Рим за Родос, в ръцете на киликийски пирати попаднал младият Гай Юлий Цезар. Той бил изгонен от Рим като привърженик на Марий, политическия противник на диктатора Сула. Среден оратор според преценката на своя учител, той поискал да използва изгнанието и да се обучава в школата на прочутия майстор на реториката Аполоний на остров Родос. Когато търговският кораб, на който плавал Цезар със свитата и робите си, преминавал край остров Фармакуза до скалистия бряг на Кария, откъм кърмата изведнъж се показали множество гребни кораби и скоро настигнали бавноходния търговец. Той свил ветрила и се предал, без да окаже ни най-малка съпротива.

Gaius Iulius Caesar VaticanПо сведения на гръцкия писател Плутарх (роден около 46 г. пр.н.е.) по време на цялото това произшествие Цезар бил напълно спокоен, останал седнал на своето място на палубата и четял, обкръжен от свитата и робите. Когато пиратите се приближили към него и поискали да узнаят името и званието му, той само за миг вдигнал глава и след един пълен с презрение поглед към главатаря им мълчаливо продължил да чете. Един мъж от свитата, лекарят Цина, произнесъл името на знатния аристократ: Гай Юлий Цезар. Мълчал и след като го запитали за размера на откупа, който е готов да плати; а пиратите още по-разгорещено дискутирали този въпрос. И когато на края постигнали съгласие за десет таланта, а Цезар изглеждал както и преди напълно безучастен, пиратският предводител, разгневен от високомерното държане на знатния римлянин, удвоил сумата и му креснал: „Или двадесет таланта, или…“ Тогава пиратите се стреснали от изненада: едва сега младият мъж се показал истински засегнат от обидата и безсрамието, че го оценяват тъй ниско. Ако разбирали от занаята си, трябвало да искат 50 таланта!

Естествено пиратите приели предложението, започнали да третират своя пленник извънредно вежливо и го отвели в скривалището си.

Тук Цезар се занимавал със спортни упражнения, съчинявал стихове и речи. Вечер ги четял на пиратите, за да изпробва тяхното въздействие. Плутарх пише, че за поетическото изкуство на Цезар те си съставили изключително лошо мнение. Просто му се надсмивали и го наричали римския глупак.

Цезар също не криел мнението си за пиратите. Открито им казвал, че след освобождаването му ще се върне и ще нареди да ги екзекутират всички един след друг. След 38 дни в убежището на пиратите пристигнало известие, че петдесетте таланта са на разположение у легата Валерий Торкват в Милет. Още на следния ден откарали с кораб Цезар и свитата му в Милет, гдето парите били предадени на разбойниците. Току-що стъпил на сушата като свободен човек, с енергия, каквато не подозирали у него нито пиратите, нито политическият му противник Сула, който го нарекъл веднаж „момчето с фуста“, Цезар се заел с осъществяването на своя план за наказание на пиратите. С четири галери и 500 войници той още на другия ден ги изненадал при Фармакуза. По всяка вероятност разбойниците били не само учудени, че виждат своя пленник толкова скоро, но и още опиянени от празнуването на плячката. Цезар взел в плен 350 пирати — успели да се изплъзнат само малцина, — намерил и своите 50 таланта още непокътнати. Той потопил в дълбоки води пиратските кораби и отвел пленниците в Пергамон, главната квартира на римския претор Юний. Преторът отсъствувал, заместникът му нямал пълномощия. На Цезар не се удало да получи решение за екзекуция на пиратите и затова сам си присвоил властта на съдник. Наредил да отделят 30 главатари и да ги оковат във вериги. Тогава им припомнил своето обещание да ги разпъне на кръст. Ала с оглед на дружелюбието, което му оказали по време на принудителното пленничество, той решил да прояви към тях последното си благоволение: на главатарите преди разпъването ще прережат гърлата, обикновените пирати ще бъдат удушени. Така и станало. После Цезар продължил своето пътешествие към Родос.

Плутарх пише и за омразата, с която киликийските пирати преследвали римляните:

„Щом пиратите узнаели, че между пленниците се намира римски гражданин, те се престрували на ужасени, биели се в гърдите и се хвърляли в краката на пленника. Най-верноподанически го молели за прошка. Други му нахлузвали обувки и го обличали в широка римска тога, за да вижда всеки кой е той. След гаври от подобен род го молели да стъпи на стълба, която слизала до водата, и оттам свободен и необезпокояван да напусне борда. Ако пленникът откаже, със сила го изтиквали през стълбата в морето.“

Не сполучил и опитът на Рим да унищожи морските разбойници с една силна бойна флота, командвана от Путлий Сервилий. Либурните на пиратите били по-пъргави от дву- и триредовите галери на римляните и успявали да се изскубнат от боя. А щом военните кораби се отдалечавали към друго море, синовете на Киликия отново се втурвали по римските морски пътища, ограбвали кораби и вземали пленници. Хлябът в Рим станал тъй оскъден и скъп, че в 67 година пр.н.е. Римският сенат назначил за пълководец срещу пиратите Гней Помпей и го удостоил с особени пълномощия. Походът изглеждал тъй труден, че Помпей измолил тригодишен срок за изпълнение на поръката. Помпей се показал умел и ловък адмирал. Наредил да построят 500 либурни по типа, с който пиратите действували. Насочил се първо към западното Средиземноморие, разделил го на 13 сектора и за всеки от тях назначил военачалник, комуто бил подчинен съответен брой кораби. Сам Помпей поел командата на централната флота, която заела наблюдателна позиция между Африка и Сицилия.

Наред с флотските сили Помпей съставил и една армия от 12 000 пеши легионери и 5000 конници и ги пратил на бой срещу крайбрежните поселища на пиратите. Той обмислил и организирал цялата операция тъй блестящо, че след 40 дни могъл да извести на Сената: в западното Средиземноморие няма вече пирати.

Тогава Помпей се обърнал към източната част на Средиземно море, към района на киликийските морски разбойници. Предупредени навярно от успешната тактика на римския пълководец и съзнавайки своите големи сили, пиратите излезли в открит бой срещу римската флота при Корацезиум — и били победени. По тогавашни сведения морските разбойници загубили в сражението 1300 кораба, други 400 паднали в ръцете на победителя, 20 000 пирати били пленени и 10 000 загинали.

Победителят постъпил снизходително и умно. Наредил да бъдат екзекутирани само няколкостотин предводители, а заселил всички останали пирати по безлюдните брегове на източното Средиземноморие.

След тази голяма победа на Помпей Кипър, Крит, Минорка и Майорка се подчинили доброволно на римското морско владичество. Изглеждало почти сигурно, че плаването в Средиземно море е вече безопасно. Ала пиратството не било мъртво, само временно го се изместило по периферията на Римската империя.

Илирите по далматинския бряг на Адрия останали както и преди морски разбойници, от които се страхували всички наоколо. Когато една римска мисия се оплакала, че те плячкосват римски кораби и ги отвличат, владетелката на илирите отвърнала: „Не мога да запретя на мъжете от моя народ да извличат от морето облаги.“ Пунически и гръцки кораби пък се впускали на лов срещу римски търговски кораби и твърде скоро пиратството започнало да приема опасни за Рим размери.

Римската империя била отслабена от вътрешните борби за властта след убийството на Цезар през март 44 година пр.н.е. и пиратите използвали този шанс. Между новите властници привличало особено внимание едно име: Секст Помпей, вторият син на Гней Помпей, великия победител на пиратите. Снизходителността на бащата докарала под флага на Секст Помпей множество някогашни пирати и техните синове. Ала най-голямата част от екипажите му съставяли избягали роби, на които той осигурявал убежище и обещавал свобода. И скоро Секст Помпей разполагал с могъща пиратска флота. С тази флота завладял Сицилия, Сардиния и Корсика и блокирал морските пътища за Рим. Това принудило Октавиан, приемника на Цезар и по-късно император Август, да сключи със Секст Помпей в 39 година пр.н.е. договора от Мизенум. Този договор преди всичко гарантирал на Секст Помпей Сицилия, Сардиния и Корсика дотогава, докато Октавиан и Антоний държат завладените от тях провинции. Освен точа договорът съдържал амнистия за всички последователи на Сикст. Намиращите се при него роби били признати за свободни, а Помпей се задължил да не приема повече избягали роби и да доставя на Рим зърнени храни. Ала много скоро пиратските кораби на Секст Помпей отново плячкосвали бреговете на Италия и спирали подвоза на стоки към Рим. В столицата пак заплашително се надигали гладни бунтове. И понеже Помпей наново приемал на борда на своите кораби избягали роби, Октавиан провъзгласил борбата срещу него за война срещу бягството на роби и назначил Агрипа, един вече изпитан военачалник, за адмирал на римската флота. Със завидна енергия Агрипа преустроил флотата и я усилил с нови кораби, а в 36 година преди н.е. при североизточния нос на Сицилия край Наулохус дал решително сражение на флотата на Секст Помпей. Пиратите били разгромени, изскубнали се само 17 кораба. Победата на Агрипа била улеснена, понеже много екипажи на Помпей, съставени от някогашни роби, не се биели, а се предавали — Агрипа им обещал да ги приеме в своята армия като свободни хора. На първо време те действително били включени във войската, но в уречен ден по тайна заповед на Октавиан 30 000 души били задържани и предадени на старите им господари. Хиляда роби, чийто произход не могли да установят, били екзекутирани.

След битката Секст Помпей забягнал в Мала Азия, гдето бил заловен и умъртвен. Рим се избавил и от тази опасна заплаха. В по-нататъшния ход на римската история не се създала вече мощна концентрация на цели, военно организирани пиратски флоти. Но морският грабеж на отделни пирати продължил да застрашава римските търговски кораби, докато те плавали по Средиземно море.