istoria

 

 

Този бог на име Юлий Цезар

 

Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка

 


384px Caesar Altes Museum BerlinРим е република, претендираща, че е демократична. За кратко време се превръща във велика сила, която обхваща голяма част от света. През шестдесетте години преди новата ера Италия, Сардиния, Сицилия, Корсика, Илирия, Македония, Гърция, Испания, Мала Азия и голяма част от Северна Африка са римски владения.

Обратната страна на медала обаче е, че докато римските легиони разширяват границите, в страната се появяват пукнатини в държавното устройство. Това, което е добро за малките гръцки държави, не е достатъчно за световната империя. В общественото управление се разрастват бюрокрацията и корупцията. Кризите една след друга разтърсват голямата империя.

Появява се Цезар.

Триумвиратът е правителство от трима. Помпей, Крас и Цезар сключват съюз на принципа, че не ще се предприема нищо, което един от тримата не одобрява. Честна игра, но ако се играе по договорените правила.

Помпей е славен военачалник. Крас е богат и му принадлежи значителна част от римската земя. Цезар е истински воин и преуспяващ пълководец. Тримата изключително способни мъже се опитват да обединят силите си, но безуспешно, защото всъщност тайно се противопоставят един на друг. Всеки от тях се стреми към абсолютната власт, особено Помпей, който се оженил за Юлия, дъщерята на Цезар, само за да го привлече на своя страна. Цезар пък дал дъщеря си на Помпей, за да следи всяка негова стъпка.

Цезар потегля начело на римските легиони да завземе Галия. Неговите колеги са доволни, че им се развързват ръцете. Една година след това Крас организира поход срещу партите и загива в боевете. Помпей използва случая да съсредоточи властта в свои ръце. Цезар потегля през морето към Британия, съзнавайки, че с всяка следваща победа става все по-силен. Зад гърба му е преданата войска, той е натрупал богатство, а и общественото мнение е на негова страна.

Междувременно Помпей става римски диктатор. И Цезар знае за това.

Кризата е неизбежна. Помпей предлага на Сената да лиши Цезар от ръководство. Той обаче се защищава и настоява да му оставят поне два легиона, за да осигурява реда в завзетата територия. Сенатът отказва и Цезар прави съдбовната крачка. В 49 година пр. н. е. на брега на Рубикон той произнася своето прословуто „Жребият е хвърлен", минава моста и с един легион потегля срещу Рим.

Помпей бяга от Рим и се мъчи да организира войска. Стратезите смятат, че се е впуснал в предварително загубена битка, и без малко да сгрешат. Започва четиригодишната гражданска война, която Цезар наистина не е желал, но в крайна сметка побеждава край гръцкия град Фарсал. Помпей търси спасение в Египет.

Птоломей XII не позволява на победения самовластник дори да слезе на брега. Изпраща срещу него кораб с убийци, които поднасят отрязаната му глава на Цезар, появил се край египетските брегове.

Цезар обаче сваля Птоломей XII, поставя на трона Клеопатра и нейния по-млад брат Птоломей XIII и намира дори време за любовен роман с нея.

Въпреки че все още трябва да воюва, все още да се справя с останалите тук-там привърженици на Помпей, в 45 г. пр. н. е. Цезар е вече абсолютен победител, увенчан с много лаври, всемогъщ владетел на Римската империя. Сенатът решава да го обожестви, като взема решение да се постави негова статуя сред паметниците на „защитниците на Рим".

Цезар е провъзгласен за диктатор, консул, върховен жрец (понтифекс максимус), цензор. Той държи в ръцете си армията, назначава висши чиновници, получава титлите „император" и „баща на отечеството". С една дума, няма почести и високи титли, които да не са му дадени.

Но все още не е монарх. И не е сигурно дали е искал въобще да става такъв.

До известно време Гай Юлий Цезар е могъл да си позволи всичко. На негова страна е било общественото мнение, но скоро започнал да губи позициите си. Сред народа се разнася мълвата, а и Светоний е отбелязал това в биографията на Цезар, че божественият Юлий „по време на първото си консулство откраднал от Капитолия три хиляди фунта злато и го заместил със същото количество мед. От египетския Птоломей измъкнал над сто и петдесет тона сребро, крал и грабел, прелюбодействувал с жените на приятелите си, а не отбягвал и мъжете".

Изведнъж Цезар се оказал с най-лоша репутация.

Светоний отбелязва:

„Повечето почетни звания приемал и присвоявал по настроение... В третото и четвъртото консулство управлявал формално... Със същото своеволие и противно на традицията назначил за много години магистрати, отредил консулски знаци на десет бивши претори, приел в сената граждани, получили неотдавна гражданско право, между тях някои полуварварски гали. Грижата за сеченето на монети и за държавните данъци възложил на свои роби.

Управлението и командването на трите легиона, оставени в Александрия, поверил на любимеца си Руфион, син на негов либертин."

Римляните, страстни почитатели на традициите, се почувствали може би най-много оскърбени от това, че Цезар не станал прав пред достопочтените сановници на града, дошли да му представят предложенията си за най-високи почести. С това хвърлил ръкавицата в лицето на честолюбивите римляни. Такава дързост Рим не можел да прости. Между това се носела и мълвата, може би съзнателно разпространявана, че Цезар не харесвал Рим, че, според него, градът не бил достатъчно представителен и затова се готвел да се премести в Александрия.

Да, Цезар наистина е бил надменен, но скоро той започва да губи и любовта на народа. Опозицията с всеки изминал ден расте. Отначало противниците се договарят, а след това се и организират. Водачите на заговора решават Цезар да бъде убит. Една от главните причини било уж намерението на Цезар да получи царската корона и да измени на републиканските принципи, с които римляните толкова са се гордеели.

Предизвикателството, отправено по повод на царската корона, е последната капка в преливащата чаша на търпението. Но дали Цезар наистина се е стремял към короната?

Фактите говорят, че той не е имал намерение да става монарх. Така например на 15 февруари 44 г. пр. н. е. след завръщането му от африканския поход римските вождове и цялата римска общественост му устройват великолепно триумфално посрещане. Цезар е на върха на своята слава и мощ. Тълпата ликувала, сановниците го поздравявали, робите се кланяли ниско в праха, жените и девойките припадали от удивление. Тогава някой от висшите сановници поставил на главата на Цезар корона с лавров венец — неочаквано и без обяснение, изненадващо и за самия Цезар.

Миг на очакване. Тълпата е стаила дъх. Две-три-четири секунди, в които Цезар е цар. После се намесил сенаторът Касий. Едновременно с Цезар (който наистина вдигнал ръка, за да махне, а може би и за да нагласи върху главата си диамантената корона) той посегнал към символа на монархическата власт, смъкнал короната от главата на диктатора и я хвърлил в скута му. Ала Цезар, мигновено приспособил се към положението, се усмихнал и приел всичко това като шега. Народът, доволен, отново ликувал.

Днес вече не бихме могли да решим стария спор искал ли е Цезар или не да остави царската корона на главата си. Може би е предугадил опасността на момента, инстинктивно се е приспособил и по този начин е спасил репутацията си. А може би не за това става дума. Може би трябва да се търси по-скоро отговор на въпроса, защо сановникът неочаквано е поставил символа на монархическата власт на главата на Цезар. Дали това не е било политическа провокация или договорена игра на заговорниците? Дали атентаторите не са търсели причина за подготвяното злодеяние и дали чрез тази сцена не са се опитвали да спечелят общественото мнение.

При друг случай консулът Марк Антоний отново се опитал да постави царската корона на главата на Цезар, което може да е било, а може да не е било провокация, но диктаторът енергично я свалил и с многозначителен жест наредил да я изпратят на бог Йов в Капитолия. Тогава искал ли е или не е искал да става монарх?

Цицерон заявява: „Да." Но Цицерон е заклет враг на Цезар. Ето защо основателно можем да се съмняваме в неговата безпристрастност. Той твърди например, че Цезар бил отхвърлил короната, за да заблуди обществеността, и ако не бил ce намесил находчивият сенатор Касий, той би я оставил на главата си. С една дума, един умел дипломатически ход.

Но има още едно обстоятелство, което опровергава слуха, че Цезар се е стремял към царски почести. Ако той лично бе предизвикал предложението на Сената за коронация, тогава едва ли би се колебал да участва в заседанието, на което е трябвало да получи именно тази най-висока почест. Известно е, че в тази съдбовна утрин на 15 март 44 г. пр. н. е. той не възнамерявал да ходи в Сената. Ето защо не е изключено слуховете за коронацията да са разпространявали самите съзаклятници.

Марк Брут е всепризнат водач на заговорниците. Но наистина ли е бил противник на Цезар или заговорниците нарочно са го противопоставили на диктатора. Впрочем Марк Юний Брут е бил син на Цезар. И неслучайно последните думи на умиращия били адресирани именно към Брут.

Сервилия, майката на Брут, произхождала от стария Ахалов род. Това е именно онзи Ахала, пробол някога на форума Спурий Маелий, който се стремял да заграби цялата власт в Рим.

Макар че Плутарх не е от най-достоверните летописци, той посочва удивителни факти. На младини великият Цезар е имал интимни отношения със Сервилия. Синът й Брут се е родил именно тогава, когато най-често са се срещали. И някои други историци и обстоятелства потвърждават този извод.

Светоний пише съвсем ясно:

„Но повече от всички жени обичал Сервилия, майката на Марк Брут, и още в първото си консулство й купил бисер за шест милиона сестерции, а през гражданската война освен другите подаръци при наддаване на търг й отстъпил на безценица огромни имения."

Според Плутарх, Цезар имал особено отношение към Брут. Когато започнала например гражданската война, Брут застанал на страната на конституционното право, тоест на страната на Помпей, и воювал срещу Цезар, който обаче дал строга заповед на офицерите си да пазят Брут и да гледат да не му се случи нещо в битката. Разчитал дори и на друга възможност. Ако евентуално Брут пожелае да се предаде, те трябвало незабавно да го отведат при Цезар, без да употребят насилие дори и в случай, че пленникът се отбранява с оръжие в ръка. Несъмнено това не е било обикновена предпазна мярка, явно връзката между Брут и Цезар е била по-силна, отколкото между меценат и негов любимец.

Цезар не криел любовта си със Сервилия, затова тя била известна на римляните. Плутарх ни разказва един епизод в Сената по време на едно от многото разисквания по заговора на Катилина. Заговорът внесъл такъв смут сред римските граждани, че довел града до ръба на политическата пропаст. В Сената Катон и Цезар се карали. Всеки поддържал становището си. Пристигнал пратеник и предал на Цезар писмо. Той отворил писмото и се зачел. Катон използвал този момент и обвинил Цезар в изменничество, подчертавайки, че даже в Сената получава инструкции от враговете на народа.

Цезар подал писмото на Катон и той, разбира се, се убедил, че е от сестра му Сервилия. Тогава Катон го хвърлил в краката на Цезар, извикал „Вземи си го, пияницо" и продължил да излага становището си.

Не може да се каже със сигурност дали инициаторът на заговора е бил Брут и дали изобщо е бил отначало съгласен с този план. Между другото в описанията на пролога на атентата е дадена цялата инсценировка, използвана за убеждаването на Брут. На статуята на неговия предшественик например се появяват провокационни лозунги, на съдийската маса на Брут се трупат писма, по стените на Рим се срещат враждебни надписи. Накрая всичко това убеждава Брут, че Цезар трябва да бъде убит.

Брут се съгласява, а шестдесетте заговорници подготвят сценария на убийството.

По време на мартенските иди, т. е. на 15 март 44 г. пр. н. е., Сенатът свиква заседание, на което заговорниците решават да убият Цезар, като обмислят плана до най-малка подробност. В колонната зала на театъра на Помпей, където е пълно с народ, заговорниците не само ще потънат сред останалите сенатори, но ще могат и незабелязано да се приближат до своята жертва.

Впрочем подготвя се единствен по рода си в историята на насилието атентат — колективно политическо убийство. По този начин убийците искат да покажат, че ликвидирането на диктатора не е постъпка на отделна личност, а обмислен ход на опозицията, че насилствената смърт на Цезар е само едно средство за вземане на властта и че заговорниците убиват, за да запазят свободата и да спасят републиката.

Цезар бил суеверен. Римляните изобщо имали слабост към гадатели, оракули и ясновидци. Харуспексите, гадатели на бъдещето по вътрешностите на жертвените животни, били добре обучени занаятчии. Диктаторът, владеещ голямата римска империя, пълководецът, пред когото треперела половин Европа, вярвал във вампири, урочасване и свръхестествени поличби, съобразявал се с предвещанията на оракулите и дори използвал предсказанията като политически аргументи. Поне така пишат летописците. Според някои сведения, Цезар обосновавал своята коронация със следния съмнителен довод: в пророческите книги на Сибила (между другото никой никога не ги е видял) пишело, че само един цар може да победи партите, които Цезар се е готвел да нападне и да покори. От това, разбира се, логично произтичало, че успехът на военния поход зависел непосредствено от присвояването му на царска титла.

Той вярвал на магии и чародейства, въпреки че те не му помагали. Много преди 15 март Цезар уж бил получавал специални поличби от провидението. Всички били зловещи и имали единствено тълкуване: „Цезар, внимавай, готви се нещо ужасно!" Спурина, един от дворцовите харуспекси, дори конкретизирал всички предишни предзнаменования на съдбата и посочил точната дата — 15 март, — когато щял да настъпи критичният ден.

В предсмъртната си нощ Цезар сънувал лош сън. Сънувал, че лети над облаците и се среща с Йов, който му стиснал приятелски ръката. Когато сутринта се събудил в мокрото от пот легло, жена му Калпурния също се оплакала, че сънувала зловещ сън. Освен това Цезар не се чувствал добре и решил да остане у дома.

Междувременно заговорниците се отправят към Сената. Брут облякъл тогата и в гънките й скрил камата. Съпругата му знаела за това. Най-напред заговорниците се събират у сенатора Касий, после тръгват заедно към Помпеевата зала и остават там да чакат Цезар. Тъй като се бавел, те изпращат у дома му Децим Юний Брут.

Пратеникът съобщава на Цезар, че всички го очакват. Цезар започва да се извинява. Тогава Брут използва последния коз: „Сред хората — казва той — започва да се говори, че Цезар е сериозно болен, че не може да се справи с длъжността. Ето защо ще бъде добре да се явиш в Сената и по този начин да затвориш устата на злословниците."

Странно как много пъти в исторически моменти случайността изиграва решаваща роля. Колко лесно развитието на нещата би могло да тръгне в обратна насока, ако... Това съдбовно „ако" при Цезар е свързано с Артемидорос — грък, който работел като писар в канцеларията на известен римлянин. Там навярно той е чул за подготвяния заговор. Артемидорос изчакал Цезар пред кметството и му подал свитък, в който го предупреждавал за опасността. Но Цезар си е Цезар. Кимнал и сложил свитъка при останалите материали, които носел в Сената. Нима ще чете по улицата. Така Цезар загубва последния си шанс за спасение.

Заговорниците нервничат. Часът е единадесет, а Цезар още го няма. Вече започват да се съмняват, че диктаторът е предупреден. Но Децим Брут се връща и докладва, че Цезар решил да дойде. Жертвата се появява, но в този миг настъпват усложнения.

Цезар слиза от носилката, към него се приближава Помпилий Лаенас и нещо го заговаря. Заговорниците следят изпод око всяко негово движение. Всички са убедени, че Помпилий Лаенас разкрива плана, паникьосват се и без малко да напуснат с бяг бойното поле. Брут обаче като по-разсъдлив запазва спокойствие и дочува, че Лаенас изказва пред Цезар своя лична молба. След това целува ръката му и се оттегля.

Заговорниците вече могат да започнат. Предварително е уговорен начинът на действие. Всяка крачка и всяко движение са пресметнати. Цезар влиза в залата и още неседнал, към него пристъпва сенаторът Тулий Цимбер и се застъпва за брат си, привърженик на Помпей, който след победата на Цезар е изпратен в изгнание. Цезар обаче е неумолим, отказва да амнистира противника си и дава знак на Цимбер да освободи пътя му. Сенаторът, коленичил пред Цезар, изведнъж смъква тогата от раменете му. Това е уговореният знак за нападението.

Цезар извиква: „Но това е насилие!"

Karl Theodor von Piloty Murder of Caesar 1865Публий Сервилий Каска пръв изважда камата. Цезар се отдръпва, но острието опира шията му. Диктаторът обаче не се предава дори когато вижда, че е попаднал в кръгово обкръжение. Та той е войник, свикнал с опасностите. Макар и без оръжие, изважда стоманения писец, готов за отбрана. Напразно. Над шестдесет въоръжени заговорници и десетки безучастни наблюдатели са създали непроницаема стена. За няколко секунди по тялото на Цезар са нанесени двадесет и два удара. Последен вдига камата си Брут и умиращият Цезар произнася последните си думи: ,.И ти ли, сине мой?"

Цезар умира след единадесет часа. В някои писания се говори, че окървавеният труп бил оставен под статуята на Помпей до вечерта, след което било разрешено на робите да го вдигнат. Други отбелязват, че на мястото на действието незабавно пристигнал лекар, констатирал смъртта и наредил да вдигнат трупа.

Заговорниците измамват себе си и народа. Наистина те се осмеляват да направят първата краска към възобновяване на републиканските принципи, но не са знаели как да продължат. Веднага след убийството, още с кръвта по тогите и с ками в ръцете, те тръгват към Капитолия. Тържествуват, оповестяват на народа, че са освободили страната от тиранина. Но народът не се радва, подплашено мълчи, защото не знае дали смъртта на великия Цезар е за добро или за зло.

Римляните не знаят как да се справят с живия Цезар, но с мъртвия още повече се объркват. Заговорниците не съумяват да използват момента на изненадата, не посмяват да завземат властта. Наистина дават сигнал за тревога, но не предприемат настъпление. Може би единствено консулът Марк Антоний е действал обмислено и с хладна разсъдливост. Изпраща слугата си в дома на Цезар с искане да му бъдат предадени писмените документи и наличността от държавната хазна. След като получава всичко, той става действителен наследник на Цезар. Налице е била възможността да продължи да реализира неговите планове.

Заговорниците остават в Капитолия, по улиците на Рим се чуват осъдителни гласове. Общественото мнение е колебливо. Марк Антоний свиква Сената и два дена след покушението се провежда заседание. Въпреки противоречивите становища Сенатът гласува убийците на Цезар да останат безнаказани. Същевременно обаче признава заслугите на убития и всъщност политиката, срещу която се бяха разбунтували заговорниците.

И тъй, както често се случва в историята, политическото убийство не променя хода на събитията.

Все едно републиката не възкръсва.

Светоний:

„Загинал на петдесет и шест годишна възраст; към боговете го причислило не само официалното решение на Сената, но и убеждението на народа. А на първите игри, които наследникът му Август устроил в чест на обожествяването му, в продължение на седем дена блестяла опашата звезда, изгряваща около час преди залез слънце: и вярвали, че това е душата на Цезар, приет на небето."

По-голяма част от убийците на Цезар загиват в близките години от неестествена смърт. Някои претърпяват корабокрушение, мнозина, сред които Брут и Касий, посягат на живота си, както пише Светоний, „със същата кама, с която погубили Цезар".

Умира диктаторът, който е носител на прогресивни идеи, който можа да предвиди и да разбере закономерностите в развитието на тогавашното общество. Неговите противници — по-късно заговорници — искаха да запазят старите си изгодни позиции. Опитваха се да запазят стария обществен строй и смятаха, че с убийството на Цезар ще спрат развитието. Но те не успяха.

Все едно, римският народ тръгна по пътя, по който бе тръгнал реалистично мислещият Цезар.