istoria

 

 

Октавиан Август

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

512px Statue AugustusГай Октавий се е родил на 23 септември 63 г. пр. н. е. в Рим. Загубил рано баща си решаваща роля в живота му изиграло родството с Юлий Цезар, който му се падал правуйчо (Гай Октавий бил внук на сестрата на Цезар).

Октавий получил добро възпитание. Майка му Атия следяла действията на сина си, дори когато станал пълнолетен и облякъл официално мъжка тога — обичайното облекло на римския гражданин.

Водел трезвен и умерен начин на живот. За неговата младост Николай Дамаски казва: „Макар по закон да се числял към възрастните мъже, майка му не му давала да ходи навън на места, различни от тези, където ходел като дете. Принуждавала го да води предишния си начин на живот и да спи в старата си стая. Само по закон той бил мъж, във всичко друго си останал с правата на дете“ (Ник. Дам. 114, IV (8).

Юлий Цезар, който нямал законни синове и бил загубил единствената си дъщеря, се отнасял добре към своя племенник, отличаващ се не само с примерно поведение, но и със съобразителност. Когато тръгнал на война срещу синовете на Помпей, Цезар го взел със себе си в Испания, а после го изпратил в Аполония Илирийска (град на източното крайбрежие на Адриатическо море — б. а.), за да подготви похода срещу даките и партите.

В Аполония 19-годишният Август получил от майка си вестта за убийството на Цезар, който, както станало ясно от завещанието му, осиновил своя праплеменник и му оставил три четвърти от имуществото си.

У римския историк Флор се срещат следните думи: „След убийството на Цезар и Помпей изглеждало, че римският народ се върнал към предишното си свободно положение. И той наистина би се завърнал към него, ако Помпей не бил оставил деца, а Цезар — наследник и, което било най-пагубното, Антоний не бил оцелял“ (Фл. IV, 3,1–2).

Октавий напуснал незабавно Аполония, но след като пристигнал в Италия проявил предпазливост и не бързал да се върне в Рим. Следвайки любимата си гръцка сентенция „Бързай бавно“, той решил отначало да обмисли всичко спокойно и да разузнае политическата обстановка. Октавий предположил, че няма да е лесно да получи законно полагащото му се според завещанието на Цезар наследство.

Една четвърт от имуществото си Цезар завещал на римския народ, така че Октавий трябвало да изплати по 75 драхми на всеки римски гражданин (Ник. Дам. 117, XVII (47).

След убийството на Цезар по желание на вдовицата му Калпурния всичките му пари били пренесени в дома на Марк Антоний, консул и негов най-близък съратник. Ето защо Октавиан трябвало да се срещне най-напред с него.

След смъртта на Цезар Антоний успял да се помири с неговите убийци и тъй като не възнамерявал да им отмъщава, станал фактически господар на Рим; той виждал главния си противник единствено в лицето на Цицерон.

Марк Антоний, надарен с красива външност, голяма физическа сила и бурен темперамент, бил винаги един от най-забележителните хора в Рим. Ето какво казва за него Плутарх:

„На една част от войниците Антоний веднага станал любимец, защото участвал в ученията, прекарвал времето си с тях и ги обсипвал с подаръци, доколкото му позволявали средствата. Но имало и такива, които го намразили. Лекомислено нехаел, когато трябвало да защити някой онеправдан, невъздържано избухвал, когато говорели с него, и увличал жени в прелюбодеяние. Изобщо Цезаровата власт изглеждала тирания не толкова заради самия него, колкото заради приятелите му, които го компрометирали. И това особено важи за Антоний, комуто голямата власт давала възможност и за големи грешки“ (Плут. Ант. 6).

„Това станало причина народът да го намрази. А знатните се отнасяли към неговия начин на живот не само не с възхищение, а дори с омраза, както казва Цицерон. Отвращавали се от неговите безкрайни пиянства, от разточителството и помпозното му държание, от това, че вечно се мъкнат с него жени, че денем спи или се скита начумерен от махмурлук, а нощем пирува и урежда представления, забавлява се по сватбите на мимове и шутове“ (Плут, Ант. 9).

„Макар по природа да бил наивен и не особено интелигентен, но осъзнаел ли грешките си, веднага се разкайвал, съгласявал се с тези, на които по-рано вредял, и се показвал щедър в наказания и награди. Минавал мярката по-скоро когато дарявал, отколкото когато наказвал“ (Плут. Ант. 24).

След като пристигнал в Рим Октавий приел официално осиновяването и съгласно с римските обичаи от този ден нататък трябвало да се нарича Гай Юлий Цезар Октавиан (наставката „-ан“ означава, че след осиновяването този човек е преминал към друг род; в дадения случай — от рода на Октавиите към рода на Юлиите, така че „Октавиан“ означава: бившият Октавий — б. а.).

Но осиновеният племенник на великия Юлий Цезар никога не се наричал с пълното си законно име и старателно избягвал името Октавиан. Скромният род на Октавиите не могъл да се сравнява със знатния род на Юлиите и младият честолюбец предпочел хората да забравят напълно предишното му незнатно име. В надписите се наричал кратко: Император Цезар, а от 27 г. пр. н. е. — Император Цезар Август; титлата „император“ той сякаш превърнал в собствено име. Но тъй като всички следващи императори били все Цезари и Августи, то на историците не им останало нищо друго, освен да го наричат с омразното му име Октавиан, за да го различават от другите императори. Той влязъл завинаги в историята под името Октавиан Август, въпреки че приживе никога не се наричал така.

Октавиан се обърнал към Антоний с молбата да му даде парите на Юлий Цезар, при това не всичките, а само онази част, която била завещана на римските граждани.

Антоний обаче се отнесъл високомерно към неочаквания наследник и не му дал парите, заявявайки, че финансовите дела на покойния Цезар били твърде объркани и че държавната хазна била празна.

Тогава Октавиан продал намиращата се у него част от наследството на Цезар заедно със своето имущество и раздал парите на народа, с което веднага спечелил разположението му, предизвиквайки едновременно съчувствие и възхищение. Както казва Плутарх — „Славата на Юлий Цезар, — дори мъртъв! — подкрепяла неговите приятели, а този, който наследил името му, се превърнал за миг от безпомощно момче в пръв сред римляните, сякаш си бил окачил талисман на врата, който го предпазвал от могъществото и враждата на Антоний“ (Плут. Бр. LVII (IV).

Младият Октавиан имал изящно телосложение, красиво лице, крехко здраве, желязно властолюбие, змийска хитрост и бил напълно безсърдечен. Външно умеел да бъде скромен, любезен и сговорчив.

Срещу Антоний Октавиан решил да използва Цицерон, който изпитвал люта ненавист към бившия Цезаров съратник.

За последвалите събития Плутарх разказва:

„Цицерон се сближил с младия Цезар преди всичко поради ненавистта си към Антоний, а после и поради така жадната си за почести природа. Той разчитал, че ще присъедини към опита си на държавен мъж силата на Цезар, тъй като младежът му се умилквал така искрено, че даже го наричал свой баща.

Никога силата и могъществото на Цицерон не били така велики, както по онова време. Разпореждайки се с нещата по собствено усмотрение, той изгонил Антоний от Рим, пратил след него войска начело с двамата консули Хирций и Панса и убедил сената да облече Цезар във всички знаци на преторското достойнство, без да се изпуска и ликторската свита.

Но когато след битката, в която Антоний бил разгромен, а двамата консули загинали, победилата войска преминала на страната на Октавиан, сенатът, уплашен от невероятните успехи на този младеж, се опитал с подаръци и почести да отдели войниците от него и да намали силата му под предлог, че Рим не се нуждае повече от защитници, понеже Антоний избягал. Октавиан, разтревожен, започнал с помощта на доверени лица да убеждава Цицерон да издейства консулска власт и за двамата като го уверявал, че вземат ли властта, Цицерон ще управлява сам и ще ръководи всяка крачка на младия мъж, мечтаещ само за гръмко име и слава. По-късно самият Октавиан признавал, че, опасявайки се войската му да не бъде разпусната по постановление на сената и така да се окаже сам, използвал навреме властолюбието на Цицерон за свои цели и го склонил да издейства консулски длъжности за двамата като обещавал да му окаже съдействие и да го подкрепи на изборите...

Той, старецът, допуснал един хлапак да го измами — молел народа за него, предразположил сенаторите в негова полза. Неговите приятели му се карали и го осъждали още тогава, а скоро и самият той почувствал, че се е погубил и е предал свободата на римския народ, защото едва получил длъжността (през август 43 г. пр. н. е. Октавиан тръгнал с войските си към Рим и бил избран за консул, но втори консул станал не Цицерон, а Квинт Педий, вуйчо на Октавиан — б. а.), Октавиан не искал вече да чуе и дума за него и встъпил в съюз с Марк Антоний и Емилий Лепид; тримата обединили силите си и поделили помежду си върховната власт така, както се дели нива или имот. Те съставили и списък на осъдените на смърт като включили в него над двеста души. Най-ожесточени спорове предизвикало името на Цицерон: Антоний бил непреклонен и искал главата му, заплашвайки в противен случай да се откаже от всякакви преговори. Лепид поддържал Антоний, а Октавиан спорел и с двамата. Тайното съвещание се провело близо до град Бонония (дн. Болоня — б. а.) на едно речно островче, далеч от военните лагери, и продължило три дни. Разказват, че първите два дена Октавиан се застъпвал за Цицерон, а на третия се предал и го оставил на враговете му. Взаимните отстъпки били следните: Октавиан пожертвал Цицерон, Лепид — своя брат Павел, а Антоний — Луций Цезар, негов вуйчо по майчина линия. И така, обзети от гняв и люта злоба, те забравили всичко човешко или, по-точно казано, доказали, че няма по-свиреп звяр от човека, особено ако към страстите му се прибави и властта" (Плут. Циц. XLVI).

Така през ноември 43 г. пр. н. е. възникнал вторият триумвират — съюзът между Октавиан, Антоний и Лепид, които взели официално властта в ръцете си за пет години, уж за да въведат ред в държавата, а всъщност съставили проскрипции на враговете на отечеството, нарочени да бъдат убити. Историкът Апиан казва следното:

„Триумвирите съставяли насаме списъци с имената на хора, които трябвало да бъдат убити, като подозренията им обхващали всички влиятелни личности по онова време. Тогава, както и по-късно, те жертвали един за друг свои роднини и приятели. Постепенно списъците се запълвали с имената на хора, набелязани поради най-различни причини — едни поради лична вражда, втори заради проста обида, трети заради връзки с враговете или за вражда срещу приятелите, а някои просто заради голямото им богатство. Работата била там, че триумвирите се нуждаели от значителни парични средства за воденето на предстоящата война срещу убийците на Цезар. Събирането на налозите от Азия било предоставено на Брут и Касий, които продължавали да ги получават, а наред с това царете и сатрапите също им плащали данък, докато самите триумвири чувствали остра липса на парични средства в разорената от войни и данъци Европа (и особено Италия — б. а.). Ето защо те облагали с непосилни данъци обикновените хора, дори и жените. Почнали да облагат с данъци договорите за покупко-продажба и тези за наем. Някои попаднали в проскрипциите заради красивите си крайградски къщи и вили. Общо около триста души от сенаторите и две хиляди от т. нар. конници били осъдени на смърт и конфискация на имуществото.

След своето пристигане в Рим триумвирите възнамерявали да подложат мнозинството от обречените на публична проскрипция. Но за дванадесет или, както твърдят други автори, седемнадесет души от най-влиятелните, в това число и Цицерон, било взето решение да бъдат отстранени по-рано от другите и затова незабавно изпратили при тях убийци. Четирима от осъдените били убити начаса. Но в същото време, когато издирвали останалите и претърсвали домове и храмове, градът бил обхванат от внезапен смут, цяла нощ се чували викове, тропот, ридания, сякаш последният бил превзет от неприятели. Когато се разбрало за арестите, всеки започнал да мисли, че именно него търсят кръстосващите из града убийци. Отчаяни от съдбата си, хората решили да подпалят кой своята къща, кой обществена сграда, та преди да загинат, да извършат в безумието си нещо ужасно. Може би всичко това щяло да се случи, ако консулът Педий, който обхождал града с глашатаи, не ги бил обнадеждил, че на сутринта цялата работа щяла да се изясни.

Малко преди да настъпи утрото Педий, въпреки решението на триумвирите, обнародвал списъка със 17-те лица, които били признати за виновни за вътрешните бедствия и въз основа на това — осъдени на смърт. Останалите официално уверил, че могат да се чувстват в безопасност, без да знае за решението на триумвирите. Самият Педий умрял от преумора още същата нощ.

В продължение на три дни триумвирите пристигали в Рим един подир друг: Октавиан, Антоний, Лепид — всеки съпровождан от войските си. Рим се напълнил с войници. Триумвирите встъпили официално в длъжност за срок от 5 години.

През нощта на много места в града били изложени проскрипции с имената на нови 130 души, прибавени към предишните 17, а скоро след това — на още 150 човека. В списъците се нанасяли допълнително някои от предварително осъдените или убити по погрешка хора; това се вършело с цел да изглежда, че последните са загинали на законно основание. Била издадена заповед главите на убитите да се носят на триумвирите срещу съответно възнаграждение, което за свободнородените се изразявало в пари, а за робите — в пари и право на свобода. Всички били задължени да предоставят домовете си за претърсване. Който бил заловен да крие в дома си някой осъден или пък откажел да предостави жилището си за претърсване, подлежал на смърт. Всеки можел да направи донос срещу другия и да получи за това възнаграждение“ (Ап. Г. В. IV, 5–7).

Рим бил обзет от паника. Започнало жестоко преследване на хора:

„Едни се криели в кладенците, други — в клоаките за оттичане на нечистотиите, трети — в покрити със сажди комини под самия покрив; някои седели в най-дълбоко мълчание, скрити под купчина струпани керемиди. Едни се страхували от своите жени и деца, настроени враждебно към тях, други — от своите либертини и роби, трети — от своите длъжници и съседи, жадуващи да заграбят земите им — страхували се, сякаш срещу тях били самите убийци. Всичко, което досега било скрито вътре в душата, най-сетне излязло навън; със сенаторите и другите хора настъпила противоестествена промяна: хвърляли се с ридания в краката на робите си, наричали слугата спасител и господар. Но най-печалното било, че и подобни унижения невинаги предизвиквали състрадание. Извършвали се повече злодеяния, отколкото по време на въстание или при превземане на града от врагове. Тълпата разграбвала покъщнината на убитите като жаждата за плячка отвличала съзнанието ѝ от бедствията на преживяваните времена. По-благоразумните и умерени хора онемели от ужас“ (Ап. Г. В. IV, 13–14).

Напълно се оправдали пророческите думи на Юлий Цезар, че ако бъде убит, държавата ще се озове в ужаса на гражданските войни.

Сред жертвите бил и великият оратор на Рим — Цицерон. Плутарх описва гибелта му по следния начин:

„По онова време Цицерон се намирал заедно с брат си Квинт в Тускуланското си имение (около град Тускулум в Лаций — б. пр.). Като разбрали, че и двамата са обявени извън закона, те решили за по-благоразумно да се доберат до Астура (град в Лаций — б. пр.), неголямото крайморско имение на Цицерон, а оттам да отплуват за Македония при Брут, за когото се носели слухове, че владее тези области. Робите ги понесли на носилки — от мъка братята били загубили силите си — и през честите почивки по време на пътя, когато носилките им били близо една до друга, те оплаквали заедно горката си участ. Особено паднал духом бил Квинт, когото, наред с всичко останало, гнетяла мисълта за предстоящата бедност. Самият той не бил взел нищо със себе си, а и на Цицерон парите едва стигали, така че Квинт му предложил да продължи пътя си, а той щял да го настигне по-късно, когато вземел от дома си всичко необходимо. Така и решили. Двамата се прегърнали и, плачейки неудържимо, се разделили.

Няколко дена по-късно Квинт бил предаден от своите роби и убит заедно със сина си. Цицерон пристигнал в Астура, намерил кораб и веднага се качил на борда му. Попътният вятър го понесъл покрай бреговете на Цирцей (град в Лаций, дн. Чирчело — б. пр.). Кормчиите искали да продължат пътя без прекъсване, но Цицерон, дали поради страх от морето, или поради някаква все още неугаснала вяра в Октавиан, слязъл на брега и преминал около сто стадия по пътя за Рим. След това отново размислил и понеже не можел да си намери място от безпокойство, се върнал пак на морския бряг в Астура, където прекарал нощта в мрачни размисли и безизходна мъка. Въображението му рисувало най-различни фантастични планове. Той мислел да проникне тайно в дома на Октавиан и да се самоубие пред домашното му огнище, за да възстанови духа на отмъщението срещу предателя, но страхът от мъките го накарал да изостави тази идея. Претеглял в ума си най-различни объркващи и противоречиви мисли, но бързо ги отхвърлял една след друга; най-накрая наредил на робите си да го закарат по море в Кайета (пристанищен град в Южен Лаций, дн. Гаета — б. пр.) в чиито околности се намирало едно от неговите имения — прекрасно убежище от летните горещини.

На това място над морето се извисявал малък храм на Аполон. От покрива на храма се вдигнало ято гарвани и с крясък полетяло към кораба на Цицерон, който се приближавал към сушата, насочван от тласъците на гребците. Птиците накацали по реите от двете страни на мачтите; едните грачели, а другите започнали да ръфат с човките си краищата на въжетата. Всички сметнали това за лоша поличба.

Цицерон слязъл на брега, влязъл във вилата и легнал да си почине. Гарваните накацали по прозореца и не му давали мира с крясъците си; един от тях литнал към леглото, където, завит презглава, лежал Цицерон, и придърпал леко с човката си плаща от лицето му. Тогава робите започнали да се упрекват, че никак не се грижат за спасението на своя господар, а само стоят и чакат със скръстени ръце минутата, в която ще станат свидетели на неговата смърт, докато дори дивите твари се безпокоят за него — загиващия без вина. Те помолили, а по-точно — принудили Цицерон да седне в носилката и го понесли по тайни горски пътечки към морето.

Междувременно пристигнали палачите със своите помощници — центурионът Херений и военният трибун Попилий, когото някога Цицерон успешно защитавал против обвиненията в отцеубийство. Като видели вратите залостени те нахълтали със сила, но Цицерон вече го нямало, а всички, които били вътре твърдели, че не знаят нищо; само някакъв хлапак на име Филолог, либертин на Квинт (Цицероновия брат — б. пр.), комуто Цицерон дал благородно възпитание, пошепнал на трибуна, че носилката му (на Цицерон — б. пр.) по глухи и сенчести пътечки пътува към морето.

Трибунът взел със себе си неколцина души и застанал на изхода на гората, а Херений се впуснал да търси беглеца. Когато Цицерон видял тичащите след него хора, заповядал на робите да спрат и да пуснат носилката на земята. Както имал навик, подпрял брадата си с лявата си ръка и с втренчен поглед загледал палачите; запуснатият му вид, прерасналите коси и изтощеното от грижи лице вдъхвали съжаление. Когато палачът се затичал към носилката, Цицерон като че ли сам протегнал шия и Херений отсякъл главата му с меча си. Така загинал на шестдесет и четвъртата си година“ (Плут. Циц. XLVII–XLVIII).

Много години по-късно, когато Октавиан застанал начело на Римската държава и започнал почтително да се нарича Император Цезар Август, се случило следното:

„Август отишъл при един от своите внуци; момчето в това време държало в ръцете си някакво съчинение на Цицерон и като го видяло от страх скрило книгата под тогата си. Август забелязал това, взел книгата и както стоял прав, прочел по-голямата ѝ част, след което върнал свитъка на момчето и рекъл: „Учен човек е бил, спор няма, и е обичал отечеството си“ (Плут. Циц. XLIX).

Есента на 42 г. пр. н. е. триумвирите встъпили във война с убийците на Цезар. Брут и Касий събрали голяма войска. Военните действия се разгърнали на територията на Гърция — двете армии се срещнали при Филипи (град в древна Македония — б. пр.).

„Никога преди такива многобройни войски от римляни не се били сражавали една срещу друга. Брут отстъпвал на Октавиан по броя на войниците си, но затова пък цялата му войска се отличавала с поразителна красота и великолепно въоръжение. Почти на всеки оръжието било украсено със злато или сребро. Брут не жалел пари, що се отнася до това, но във всичко останало се стараел да привиква военачалниците към умереност и пестеливост. Той смятал, че богатството, което воинът държи в ръцете си и носи върху своето тяло, ще прибави в боя храброст на честолюбивите, а на користолюбивите — упорство, защото те виждат в оръжието си ценно имущество и зорко ще го пазят“ (Плут. Бр. XXXVIII).

При Филипи станали две сражения, в резултат на които Касий бил убит, а Брут се самоубил.

По такъв начин триумвирите станали пълни господари на държавата и временно я разделили помежду си: Антоний взел най-богатата част — източните провинции, Лепид получил Северна Африка, а Октавиан — Испания, Галия и Илирия; Италия също се оказала във властта на Октавиан.

Пръв излязъл от играта Лепид — в 36 г. пр. н. е. Октавиан успял да го лиши от власт.

Борбата с Антоний продължила по-дълго. На Изток Антоний водел живот на истински повелител, тънейки в разкош и наслаждения. Изцяло във властта на страстите си, той сякаш плувал във вълните на щастието, устремен към своята гибел.

„А като връх на всички злини се прибавила любовта към Клеопатра. Тази любов събудила много скрити, дремещи в него страсти, раздухвала ги, а всичко здраво и добро потиснала и потушила“ (Плут. Ант. 25).

Клеопатра, истински хамелеон по душа, успяла да намери още по-успешен подход към Антоний, отколкото към Юлий Цезар.

„А Клеопатра усетила и по шегите му недодяланата войнишка природа и започнала да се държи с него по-свободно и по-дръзко. Както казват, красотата ѝ сама по себе си не била чак толкова несравнима, че хората да се стъписват, но целият ѝ чар се проявявал в разговор. Тя предразполагала и пленявала с красотата си, когато проявявала своето красноречие и умението си да създава приятна и изискана атмосфера. И гласът ѝ притежавал особена прелест, и умеела да си служи с езика като с многострунен инструмент, говорела какъвто език пожелае. Рядко използвала преводач, с повечето чужденци говорела лично на езика им. Говорела езика на етиопите, на троглодитите, на евреите, арабите, сирийците, медите, партите... Клеопатра така пленила Антоний, че той се оставил да го отведе в Александрия в едно време, когато жена му Фулвия в Рим воювала с Цезар по негови дела... В Александрия (град в Египет — б. пр.) Антоний се отдал на момчешки забави и игри и пропилявал в удоволствия най-скъпото нещо — времето“ (Плут. Ант. 27–28).

Докато в Александрия Антоний се опиянявал от щастието си с Клеопатра, в Рим Октавиан се намирал в много тежко положение и против него започнала да се надига вълна от ненавист.

„По това време глад измъчвал Рим: нищо не можело да достигне по море, защото морето било във властта на Секст Помпей, сина на великия Гней Помпей, а в самата Италия заради междуособните войни обработката на земята почти се прекратила, а и малкото, което се произвеждало, отивало за войската. В Рим нощно време цели тълпи се занимавали с грабежи, което допълнително усложнявало положението в града. Всичко това се вършело безнаказано — мълвата приписвала грабежите на войниците. А обикновените хора затворили своите работилници и не искали и да чуват за властите; в обеднелия и разграбван град, изглежда, нямало нужда нито от занаяти, нито от длъжностни лица“ (Ап. Г. В. V, 18).

„Недоволството срещу Октавиан минавало отвъд границите на Италия. В резултат на проскрипциите и конфискациите на земите славата и силата на Секст Помпей нараснали много. Всеки, който се страхувал за себе си, който бил лишен от своето имущество, който не признавал новия държавен строй — отивал първо при Секст Помпей. Младежта, която искала да участва във войните заради плячката и която не придавала никакво значение на обстоятелството под чие знаме ще се сражава — нали навсякъде се сражавала срещу римляни — и тя отивала предимно при Помпей, отстояващ според нея по-справедливото дело. Морската плячка направила Секст Помпей богат; той имал голяма флота и пълен боен състав.

Някои считат, че Помпей можел лесно да завладее Италия, загиваща от глад и безредици и отправила с надежда поглед към него, ако той още тогава бил минал в настъпление. Но Секст Помпей поради неблагоразумието си предпочел да не напада, а само да се защитава от Октавиан и в крайна сметка претърпял поражение“ (Ап. Г. В. V, 25).

В 40–41 г. пр. н. е. в Италия се разгоряла война между Октавиан и консула Луций Антоний, брата на Марк Антоний. Освен Луций война започнала и Фулвия, жената на Марк Антоний, която се отличавала с огромна енергия и честолюбие.

Войната била спечелена от Октавиан, Луций Антоний се предал на милостта на победителя, а Фулвия избягала и скоро след това умряла.

Октавиан, наследил името на Цезар, но не и неговия характер, проявил към победените жестокост, недостойна за един Цезар. „След падането на града наказал мнозина, а тези, които се опитвали да молят милост или да се оправдават, пресичал с думите: „Трябва да умреш!“ Някои пишат, че избрал триста души от предалите се конници и сенатори и ги заколил като жертвени животни на мартенските иди пред олтара на божествения Юлий; други разказват, че съзнателно се стремял към война, та като даде възможност и за присъединяване към Луций Антоний, да се разкрият тайните му врагове и тия, които стоят на негова страна повече от страх, отколкото от желание. А като ги победи и конфискува техните имущества, да раздаде на ветераните обещаните награди“ (Свет. Авг. 15).

Октавиан разбирал, че в дадения момент силите му не са толкова големи, за да встъпи в решителен бой с Марк Антоний. Затова той предпочел да възобнови съюза си с него, а цялата вина за миналото стоварил върху буйната Фулвия, тъй като вече я нямало между живите.

Марк Антоний с радост се съгласил на примирие. Двамата се срещнали в южната част на Италия, в Брундизий (дн. Бриндизи — б. а.) през октомври 40 г. пр. н. е. В залог за здравината на съюза Октавиан дал своята добродетелна сестра Октавия Младата за жена на Марк Антоний, който макар и да живеел с Клеопатра, не бил женен официално за нея.

Естествено характерът на това примирие бил временен, но предпазливият Октавиан не бързал да влезе в решителна схватка.

В 36 г. пр. н. е. Октавиан успял окончателно да си разчисти сметките с Лепид и да го отстрани от политическата арена.

В 35 г. пр. н. е. загинал Секст Помпей.

В 32 г. пр. н. е. настъпил, най-накрая, пълен разрив между Октавиан и Марк Антоний, който се развел с Октавия и завинаги останал с Клеопатра като я обявил официално за своя жена.

Двете страни започнали открито да се готвят за военно стълкновение. „Войската се събирала, а те заплували към Самос (остров в Егейско море — б. пр.), където се отдали на удоволствия и развлечения... И когато почти целият свят изнемогвал и охкал, един остров в средата му дълги дни бил оглушаван от звуците на флейти и китари, бил изпълван с театрални зрелища и състезания на хорове... Дори тръгнала приказка какви ли тържества ще устроят след победата, щом като сега, преди войната, празнуват тъй разточително“ (Плут. Ант. 56).

За Антоний и Клеопатра всичко завършило много лошо. В морската битка при нос Акций до бреговете на Северна Африка на 2 септември 31 г. пр. н. е. те претърпели поражение. Клеопатра избягала, а Антоний изпаднал в пълно отчаяние. Малко след това той се самоубил, а войските на Октавиан навлезли в Египет и Клеопатра станала негова пленница.

„След няколко дена и сам дошъл да я види и утеши. Лежала на проста сламена постеля. Като влязъл, скочила и паднала в краката му, била само по риза. Разбърканата коса и лицето ѝ издавали нейната мъка, гласът ѝ треперел, очите ѝ подпухнали от плач, виждали се изранените ѝ гърди, виждало се, че нещастието е засегнало не по-малко тялото, отколкото душата. Но въпреки това не бил угаснал напълно нейният чар и красотата на нейната зряла възраст и макар в такова положение, те просветвали някъде отвътре, грейвали в движението на лицето ѝ. Цезар я помолил да си легне и седнал близо до нея. Започнала да се оправдава, че всичко сторила по принуда и от страх пред Антоний. Но Цезар опровергал всичките ѝ доводи и изобличена, скоро замолила за милост като човек, твърдо решил да не напуска живота. Накрая му предала описа на съкровището. Един от управителите, Селевк, се опитал да издаде, че скрива и запазва за себе си една част. Тя скочила, хванала го за косите и го обсипала с плесници. Цезар се усмихнал, искал да я успокои, а тя рекла: „Не е ли възмутително, Цезаре, когато ти си счел достойно да дойдеш при мене и да ме поздравиш в положението, в което съм, робите ми да ме изобличават, че аз, нещастната, съм оставила някакви женски накити, и то не за себе си, а за да ги дам дар на жена ти Ливия и на сестра ти Октавия и с това да те омилостивя и да те направя по-благ?“ Цезар се зарадвал и се уверил по тия нейни думи, че иска да живее. Казал, че ѝ позволява да ги задържи и изобщо да очаква доказателство за неговата пълна благосклонност. Отишъл си с тия думи, като смятал, че я е измамил, но по-скоро той бил измамен“ (Плут. Ант. 58).

Клеопатра успяла да научи, че Октавиан иска да запази живота ѝ, за да я откара в Рим и, окована във вериги, да я прекара през града в триумфалното си шествие.

Но Клеопатра ценяла своята гордост много повече от живота си. Въпреки че по заповед на Октавиан към нея била прикрепена бдителна стража, тя успяла да сложи край на живота си и да не позволи на наследника на Юлий Цезар да се наслади на унижението ѝ.

Преди да се пресели в отвъдния свят, Клеопатра извършила последните погребални обреди на гроба на Марк Антоний и се завърнала в двореца.

„С тия скръбни думи тя увенчала могилата, целунала я и наредила да приготвят банята. Изкъпала се, възлегнала и богато закусила. В това време дошъл от село някакъв човек с кошница. Стражите запитали какво носи. Той я отгърнал, повдигнал смокиновите листа отгоре и показал гърне. Пълно било със смокини. Удивили се на големината и красотата им и той с усмивка поканил да си вземат. Без да подозират нищо, те го пуснали. След закуската пратила на Цезар писмо, написано и запечатано преди това, отпратила всички с изключение на своите две приближени и заключила вратата.

Щом разпечатал писмото и прочел скръбните жалостни молби да бъде погребана заедно с Антоний, Цезар веднага разбрал какво се е случило. Най-напред сам се втурнал да направи нещо, после пратил хора да видят, но всичко станало невероятно бързо. Дотичали на място и заварили стражите в пълно неведение. Отворили портите. Облечена в царска дреха, тя лежала мъртва на златно ложе. Една от жените, Ирада, паднала почти мъртва в краката ѝ, другата, Хармион, с последни сили, вече почти в безсъзнание, оправяла царската диадема на главата ѝ. Един от дошлите викнал гневно: „Прекрасно, Хармион!“ А тя отвърнала: „Прекрасно и достойно е за потомката на такива велики царе.“ Нищо повече не казала. Паднала мъртва край ложето.

Разказват, че с ония смокини човекът внесъл усойница. Била скрита отгоре между смокиновите листа. Тъй наредила Клеопатра. Тя искала да я ухапе неочаквано. Като махнала смокините и я видяла, рекла: „Ето те и тебе.“ Оголила ръка и я приближила, за да я ухапе. Според други била затворена в гърне. Клеопатра я раздразнила с едно златно вретено и тогава тя се надигнала и се впила в ръката ѝ. Но истината не знае никой. Говори се, че носила отрова в кухината на гребенче, а гребенчето криела в косата си. Освен това по тялото не се явил белег, нито пък каквито и да било признаци на отравяне, а и в стаята не намерили змията. Казват, видели някакви следи на морския бряг под прозорците на тая стая. Някои твърдят, че на ръката на Клеопатра личали две следи от ухапване, съвсем леки и едва забележими.

И Цезар повярвал вероятно на това, тъй като в триумфа му носели изображението на Клеопатра с прилепена към ръката ѝ змия. Така, казват, станали тия събития. Макар недоволен от нейната смърт, Цезар се удивил на благородната ѝ гордост и наредил да бъде богато погребана до Антоний. По негово нареждане и жените били погребани със съответна почит.

Клеопатра починала на 39 години. Царица била 22 години и управлявала заедно с Антоний повече от 14 години. А за Антоний едни твърдят, че имал навършени 56, а други 53 години. Изображенията на Антоний били свалени, а на Клеопатра останали. Един от приятелите ѝ платил на Цезар 2000 таланта, за да не ги постигне съдбата на Антониевите“ (Плут. Ант. 85–86).

Октавиан заповядал да убият Антул, най-големия син на Антоний и Фулвия, а също и Цезарион, синът на Клеопатра и Юлий Цезар; всички останали деца, както на Антоний, така и на Клеопатра оставил живи и им дал възпитание, отнасяйки се с тях като с близки роднини.

Октавиан излязъл победител, гражданските войни свършили и той добре разбирал, че не е толкова просто да бъдеш повелител на Рим в мирно време. Досега официално Октавиан отмъщавал с оръжие в ръка на убийците на своя баща и спасявал държавата. Ненапразно след много години, в края на жизнения си път, той писал в своята автобиография: „Деветнайсетгодишен, аз, по мое собствено решение и със собствени средства събрах войска, с която върнах на държавата свободата, потъпкана от банда заговорници“ (ДБА, 1).

Сега в държавата настъпил вътрешен мир, понеже Октавиан нямал повече съперници.

Октавиан започнал да се замисля да предаде управлението в ръцете на сената и народа (Дион Кас. 52,1). По този повод той се посъветвал с най-близките си приятели — Гай Цилний Меценат, когото ценял за умението му да мълчи и с Марк Випсаний Агрипа, когото ценял за скромността му и за неговата голяма работоспособност (Авр. Викт. Извл. I).

Както ни предава Дион Касий, Агрипа посъветвал Октавиан да се откаже от едновластието, но Меценат разсъдил иначе и в речта му се съдържали следните думи:

„Ако се грижиш за отечеството, заради което води толкова войни и заради което би отдал с радост душата си, то преобразувай го тогава и го сложи в ред по възможно най-рационалния начин. Възможността да говориш и правиш всичко, което пожелаеш е източник на всеобщо благополучие, ако имаш работа с благоразумни хора, но води до нещастие, ако имаш работа с неразумни. Затова този, който дава свобода на неразумни хора, все едно дава меч в ръцете на дете или на луд, а който дава свобода на благоразумни граждани, спасява всички, в това число и безумците, въпреки волята им.

Затова смятам за необходимо да те предупредя да не обръщаш внимание на красивите думи, а правилно да прецениш сегашното положение на нещата, да прекратиш дръзките нападки на тълпата и да поемеш управлението на държавата в свои ръце заедно с други достойни хора. Тогава сенатори ще бъдат хора, открояващи се с ума си, войските ще командват тези, които имат опит във военното дело, а военната служба ще носят най-здравите и най-бедните и ще получават пари за това. По такъв начин всеки ще върши работата си с желание и с готовност ще помага на другите, няма да чуваме повече за хора в нужда, всички ще получат безопасна свобода. Защото прословутата свобода на тълпата е най-горчивия вид робство за достойните хора и носи гибел за едните и за другите, а свободата, която поставя на първо място благоразумието — дава на всички справедливост по достойнство и ги прави щастливи.

Недей да си мислиш, че те съветвам да станеш тиранин и да обърнеш в роби народа и сената — това нито аз ще посмея да кажа, нито ти — да направиш, но би било еднакво добро и полезно за теб и за държавата, ако ти диктуваш законите заедно с най-добрите хора и не даваш на никой от тълпата да издига глас за протест“ (Дион Кас. 52,14–15).

По-нататък Меценат изложил нашироко пред Октавиан програма от необходими мероприятия.

„Октавиан изказал похвала на Агрипа и Меценат за мъдростта, красноречието и откровеността като предпочел съвета на Меценат. Но не всичко, което го посъветвал Меценат, той побързал да приложи в живота, защото се боял да не би да развали работите, ако започне твърде бързо да променя хората“ (Дион Кас. 52, 41).

След време Октавиан казва в своята автобиография:

„След като потуших гражданските войни по време на шестото и седмото ми консулство (в 28 и 27 г. пр. н. е. — б. а.) и с висшата власт, която ми бе дадена по всеобщо съгласие, предадох държавата в ръцете на сената и на римския народ. За тази моя заслуга по постановление на сената бях наречен Август и вратите на моя дом бяха украсени с лавър, а отгоре бе окачен граждански венец, в Юлиевата курия бе поставен златен щит, надписът върху който свидетелства, че ми е даден от сената и от римския народ за моята доблест, милосърдие, справедливост и благочестие. От това време превъзхождах всички по достойнство, властта ми пък не беше по-голяма от колегите ми по държавни длъжности“ (ДБА).

Октавиан положил основите на една държава, която всъщност представлявала монархия, но имала републиканска външност — били запазени всички републикански учреждения и държавни длъжности.

Октавиан фактически се отказал от пожизнено консулство и диктаторство като се задоволявал с почетната титла „принцепс на сената“. Принцепс се наричал този, който стоял пръв в списъка на сенаторите. Формално принцепсът нямал никаква власт, а се ползвал единствено с авторитет, но притежавал скъпоценното право да изказва пръв мнението си в сената. Това право Октавиан запазил завинаги за себе си.

В средата на януари 27 г. пр. н. е. сенатът присвоил на Октавиан почетната титла „Август“ (от глагола augere — „увеличавам“, т. е. „възвеличен от боговете“ или „благодетел: този, който възвеличил държавата си“). Оттогава повелителят на римляните започнал да се именува Император Цезар Август.

В продължение на цялото си дълго управление Август получавал 21 пъти почетната военна титла „император“, която още не се била превърнала в синоним на висша власт.

В синоним на висша власт се превърнала титлата „принцепс“, така че държавната форма на управление, създадена от Август, получила наименованието принципат.

На 1 юли 23 г. пр. н. е. Август получил официално властта на народен (а по-точно плебейски — б. а.) трибун. Съгласно древния римски закон трибуните трябвало да следят дейността на сената и длъжностните лица, за да не могат последните да приемат нещо в ущърб на интересите на плебса. Във властта на трибуна било да наложи забрана (veto! — „забранявам!“ — б. а.) върху разпоредбите на сената и длъжностните лица. Присвоявайки си трибунската власт, Август нарушил закона, защото само плебеи имали правото да бъдат трибуни, а след осиновяването си той принадлежал към патрицианския род на Юлиите, но официално получавал ежегодно трибунска власт (общо 37 пъти — б. а.).

Най-главното се съдържало във факта, че в ръцете на Октавиан били съсредоточени огромни материални ресурси: той имал собствена хазна (т. н. „фиск“ за разлика от „ерария“ — държавната хазна — б. а.), в която постъпвали доходите от една такава богата страна като Египет, превърнала се в лична негова собственост; освен това той станал фактически управител на провинциите Галия, Илирия, Македония и Сирия. Армията останала също в ръцете на Октавиан. Тя наброявала 300 000 души, а в Рим и в другите градове на Италия били разположени войските от личната му охрана, т. нар. преториански кохорти — общо 9000 души.

През целия си живот Август се опитвал да завоалира монархическата власт, която в действителност притежавал. Неговият изострен ум съумявал да обуздава суетата му и той никога не си позволявал лукса да се опиянява от външните знаци на величието, макар че целият римски свят раболепничел пред него.

Светоний казва:

„Макар да знаел, че храмове често се посвещават дори на проконсулите (бивши консули — б. пр.), в провинциите приел само ако храмът е посветен на него и на Рим. В столицата също най-упорито отказвал тази почест; дори претопил сребърните статуи, поставени някога в негова чест, и от тези средства посветил златни триножници на Палатинския Аполон.

Когато народът му предлагал настойчиво диктатура, той на колене, с отхвърлена от раменете тога и разголени гърди, молел да бъде освободен от това.

От обръщението „господарю“ настръхвал като от оскърбление и подигравка. Веднъж, докато гледал един мим на игрите, при думите:

О, господарю благ и справедлив! - всички наскачали от местата си и завикали одобрително, сякаш било казано за него; веднага с жест и поглед пресякъл непристойните ласкателства, а на следващия ден ги порицал с най-строг едикт. След това не разрешавал дори на децата и внуците си да го наричат „господар“ било сериозно, било на шега, и забранил такъв род ласкателства и между тях самите“ (Свет. Авг. 52-53).

След края на гражданските войни Август пристъпил към реорганизация на държавата и се погрижил да укрепи устоите на робовладението: върнал всички избягали роби на техните господари, ограничил възможностите за освобождаване на робите и възстановил стария закон, съгласно който не само робът, убил своя господар, подлежал на смъртно наказание, но и всички останали роби, които в момента на убийството се намирали в дома.

Август преразгледал списъците на сената и значително ги съкратил като изключил от тях всички неугодни нему лица. Оттук нататък сенатор можел да бъде само този, чийто имуществен ценз бил не по-малък от един милион и двеста хиляди сестерции (Свет. Авг. 41).

Лицата, чийто имуществен ценз достигал до четиристотин хиляди сестерции, принадлежали към съсловието на т. нар. конници, които Октавиан покровителствал. От техните среди се назначавали военачалниците и длъжностните лица. След време от редиците на конниците се сформирало императорското чиновничество.

По отношение на бедната част от римските граждани, плебеите, Август провеждал политика, насочена към удовлетворяване на жаждата им за „хляб и зрелища“. В автобиографията си той казва:

„Броих на всеки човек от римския плебс по триста сестерции, съгласно завещанието на баща ми Юлий Цезар, а от свое име раздадох по четиристотин сестерции на всеки от военната плячка по време на петото ми консулство (в 29 г. пр. н. е. — б. а.). Още веднъж, по време на десетото ми консулство (в 24 г. пр. н. е. — б. а.), броих на всеки по четиристотин сестерции от собственото ми имущество. Когато бях за единадесети път консул (в 23 г. пр. н. е. — б. а.), дванадесет пъти раздавах зърно, закупено с лични средства. Когато бях за дванадесети път народен трибун (в 12 г. пр. н. е. — б. а.), раздадох за трети път по четиристотин сестерции на всеки. Раздаденото обхващаше винаги не по-малко от двеста и петдесет хиляди души. Когато бях за осемнадесети път народен трибун и за дванадесети — консул (в 5 г. пр. н. е. — б. а.), раздадох на триста и двадесет души от градския плебс по шестдесет денария на човек. По време на тринадесетото ми консулство (във 2 г. пр. н. е. — б. а.) раздадох по шестдесет денария на плебеите, които бяха на държавна издръжка, а броят им беше малко повече от двеста хиляди“ (ДБА, 15).

„Четири пъти помагах с лични средства на държавната хазна и предадох на ковчежниците сто и петдесет милиона сестерции. А по време на консулството на Марк Лепид и Луций Арунций (в 6 г. — б. а.) внесох сто и седемдесет милиона сестерции от личните ми средства във военната хазна, която беше създадена по моя инициатива, за да се раздават оттам наградни суми на воините, прослужили по двадесет и повече години“ (ДБА, 17).

„От мое име три пъти устройвах гладиаторски игри, а от името на синовете и внуците ми — пет пъти; в тези игри се сражаваха около десет хиляди души. Двадесет и шест пъти от мое име и от името на моите синове и внуци устройвах за народа в цирка, на Форума или в амфитеатрите зрелища — лов на африкански зверове, по времето на които бяха убити около три хиляди и петстотин животни“ (ДБА, 22).

Август си спечелил всеобща симпатия с това, че заповядал да се изгорят списъците на отдавнашни длъжници на държавната хазна (Свет. Авг. 32).

Август не притежавал пълководчески умения, но неговият истински талант се изразявал във факта, че умеел да осъзнава ограничеността на своите способности и не се залавял с работи, които не разбирал. Затова той винаги се грижел да има около себе си талантливи и верни помощници; на полезните хора бил непоколебимо предан.

Август много рядко оглавявал военните походи, обикновено поверявал това на други. Във военните дела, както и във всички останали, той проявявал голяма предпазливост и благоразумие.

„Започвал битка или война само ако надеждата за успех била по-голяма, отколкото страхът от загуба. Стремящите се към малки придобивки при голям риск сравнявал с рибари, които ловят риба със златна кукичка: ако тя се откъсне, никакъв улов не може да покрие загубата“ (Свет. Авг. 25).

Август продължавал традиционната завоевателна политика, но правел това крайно предпазливо.

В 10 г. пр. н. е. Панония била превърната в римска провинция. В 5 г. била създадена провинция Германия.

Но новите завоевания ставали с цената на големи усилия от страна на Рим. В 6 г. срещу властта на Рим избухнали грандиозни въстания в Илирия и в Панония, които продължили три години.

В 9 г., когато най-накрая тези въстания били потушени, се вдигнало ново мощно въстание, този път в Германия. Германците успели да подмамят в непроходимите блатисти гори три римски легиона под командването на Квинтилий Вар и напълно да ги унищожат.

Този разгром можел да има гибелни последствия за Римската държава.

„Когато вестта достигнала Рим, Август заповядал да се разположи стража из града, за да се избегнат вълненията; продължил властта на управителите на провинциите, та съюзниците да бъдат ръководени от хора опитни и свикнали с работата. Дал обет да устрои тържествени игри в чест на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, ако положението в държавата се подобри, както се случило по време на войните с кимврите и марсите. Гибелта, казват, го съкрушила до такава степен, че в продължение на няколко месеца не подстригвал брадата и косата си и често удрял глава о вратата и викал: „Квинтилий Вар, върни легионите!“, а всяка година в деня на поражението жалел и скърбял“ (Свет. Авг. 23)

Август рязко ограничил военната експанзия: той смятал, че Римската империя трябва да се грижи не толкова за завладяването на нови земи, колкото да пази вече придобитото. Според Тацит Август мъдро завещал да не се разширяват границите на империята.

Потомците уважавали Август за това, че съумял да огради Римската държава от външни опасности.

Историкът Херодиан (ок. 170–240 г.) казва:

„От времето, когато едновластието преминало към Август, той освободил италийците от големи грижи, накарал ги да свалят оръжието и обкръжил страната с укрепления и военни лагери като разположил навсякъде наемници да пазят Римската държава; безопасността ѝ била гарантирана и от друго — ограждали я големи реки, ровове, планини, необитаеми и непроходими земи“ (Хер, II, 11).

Август особено се гордеел с факта, че дарил мир на римския народ — мир, който липсвал в цялата му история.

В своята автобиография той казва:

„Храмът на Янус Квирин, относно който у предците ни съществувал обичай да бъде затворен само тогава, когато във всички земи на римския народ, на суша и по море, царувал мир, извоюван с победи — от самото основаване на Рим (в 753 г. пр. н. е. — б. а.) до появяването ми на бял свят този храм бил, както гласи преданието, затворен само два пъти, докато по времето, когато аз бях принцепс, храмът беше затварян три пъти по постановление на сената“ (ДБА, 13).

Тежкият и сложен строеж на това изречение сякаш въплъщава в себе си неимоверните усилия, положени от Август, за да могат римляните три пъти да вкусят от радостта на мирното време.

Август учредил в Рим особен култ към божеството на мира, което започнало да се нарича Pax Augusta — Августов Мир, и заповядал да се издигне на Марсово поле великолепен беломраморен Олтар на Мира, украсен с изящни скулптурни барелефи.

Рязкото ограничаване на завоевателната политика дало възможност на Август да разгърне широко строителство както в Рим, така и в другите градове. Той украсил Рим с множество великолепни здания, облицовани с мрамор и построил нов площад — форумът на Август, чийто основен композиционен елемент бил блестящият храм на Марс Отмъстител. Това трябвало да напомня за Август като за отмъстител за убийството на Юлий Цезар. Монументалните беломраморни колони на този храм са оцелели до наши дни.

Републиканският Рим се отличавал със скромна външност. Август го превърнал в блестящ град и изтъквал като своя заслуга, че „го получил тухлен, а го оставил мраморен“ (Свет. Авг. 28).

Август се стремял да привлече обществените симпатии на своя страна. Чрез приятеля си Меценат той покровителствал поетите и се грижел те да прокарват в своите творби угодни нему идеи. Въпреки че Август не разрешил да се построи в Рим храм в негова чест, той останал много доволен, че Вергилий фактически го обожествил в своята „Енеида“. Вергилий умрял преди да завърши фундаменталната си поема, като в завещанието си искал да я унищожат; очевидно, той не бил доволен от своето главно произведение. Август не изпълнил последната воля на поета, напротив, наредил на приятелите му да довършат „Енеида“-та и да я публикуват колкото се може по-бързо.

Външно Август се стараел да се държи скромно и достойно и сякаш се опитвал да върне развратения от излишества Рим към строгите нрави на старата република. Той издал закони, с които да укрепи семейството и да обуздае лукса и разврата. Но по ирония на съдбата на него му се наложило да приложи тези строги закони към членовете на собственото си семейство, защото лицемерието, пресметливостта и безсърдечието му се отразили пагубно върху моралния облик на децата и внуците му.

Самият Август далеч не бил безупречен в личния си живот. Два пъти се женел по политически съображения, а третата си жена Ливия отнел от нейния съпруг, въпреки че тя имала син и чакала второ дете. Август имал много любовници и дори приятелите му не отричали факта, че съблазнявал чужди жени. Те го оправдавали с твърдението, че той уж вършел тези неща не от сладострастие, а с цел да узнае от жените мислите на техните мъже, любовници, роднини и познати.

От времето на Август в Рим се появили професионалните доносници. Действително, той успявал да обуздава старанието им и се отнасял спокойно към онези, които се изказвали неласкаво по негов адрес. Веднъж Август отговорил така на своя осиновен син Тиберий: „Драги ми Тиберий, не се поддавай на младежката си буйност и не се ядосвай прекалено много, че някой си злословел за мен; достатъчно е това, че никой не може да ми причини зло“ (Свет. Авг. 51).

Могъщият повелител на Римската империя обичал да демонстрира своята скромност. В началото на II в. Светоний писал: „Колко скромна е била неговата обстановка и покъщнина се вижда и сега от запазените легла и маси, голяма част от които едва ли биха задоволили и обикновения гражданин. Казват, че спял само на ниско и скромно застлано легло. Почти винаги носел дрехи, направени у дома от сестра му, жена му, дъщеря му и внучките му. Тогата му била нито пристегната, нито разпусната, а пурпурните ивици върху нея — нито много тесни, нито широки. Носел доста височки обувки, за да изглежда по-източен... Колкото до храната — не бих искал да пропусна и това — ядял съвсем малко и скромно... Вино също пиел много малко по начало“ (Свет. Авг. 73, 76, 77).

Държавният порядък, установен от Август, се оказал стабилен. Самият Август царувал благополучно до самата си смърт. Макар че по природа бил със слабо здраве, доживял почти до 76-годишна възраст и починал на 19 август 14 г. Смъртта му била бърза и лека.

„В последния си ден запитал приятелите, които приел, как им се струва: добре ли е изиграл комедията на живота, а накрая добавил стиховете:

Ако добре играхме, ръкопляскайте и проводете ни с благодарности.
(Свет. Авг. 99)

Август е погребан в Рим в огромен кръгъл мавзолей, чиито развалини са запазени и до днес. След смъртта си той бил официално причислен към боговете. Античната традиция смятала божествения Август за най-щастливия от всички римски императори.