istoria

 

 

Германик

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков


316px Bust Germanicus MassimoГерманик бил най-големият син на Друз Стари и Антония Младата. По нареждане на Октавиан Август в 4 г. той бил осиновен от чичо си Тиберий и започнал да се нарича Германик Цезар или Германик Юлий Цезар.

„Добре е известно, че Германик бил надарен както никой друг с всички телесни и душевни качества: необикновена красота и сила, забележителна дарба за красноречие и наука, изключителна доброта, невероятен стремеж и умение да печели разположението на хората и да заслужи любовта им. Често надвивал врага в ръкопашен бой. Продължил да произнася речи на Форума и след триумфа си. А между другите паметници на своите научни занимания оставил и комедии на гръцки. Тези негови достойнства били богато възнаградени: близките му така го уважавали и обичали, че Август след дълги колебания дали да го направи свой наследник, наредил на Тиберий да го осинови; бил такъв любимец на народа, че както предават мнозина, когато пристигал някъде или пък потеглял отнякъде, поради огромната тълпа посрещачи или изпращачи дори животът му бил понякога в опасност; а когато се връщал от Германия след потушаването на бунта, излезли да го посрещнат всички преториански кохорти, макар че било дадено нареждане само на две, и римските граждани без разлика на пол, възраст и съсловие се стекли чак до двадесетия пътен камък“ (Свет. Кал. 3-4).

Любовта към Германик била толкова голяма, че след смъртта на Август в 14 г. всички легиони му предложили върховната власт, но той отказал, защото не желаел да върви срещу своя чичо и пастрок. Германик поставял над всичко верността към дълга и никога, дори и в най-малка степен, не бил роб на честолюбието.

Той се проявил като отличен пълководец и на два пъти бил удостояван с почетната титла император.

В 13 г. Германик станал главнокомандващ на осемте легиона, разположени край бреговете на Рейн. Популярността му сред войниците и успехите му в Германия били толкова големи, че събудили завист у Тиберий.

За окончателната победа над германците била необходима още една лятна кампания, но в 18 г. Тиберий под най-различни благовидни предлози отзовал Германик и го пратил да воюва на Изток.

В 19 г. на 34-годишна възраст Германик станал жертва на интригите на наместника на Сирия Гней Калпурний Пизон и на жена му Планцина. Германик бил умъртвен с бавнодействаща отрова. Преди смъртта си казал: „Ако напусках живота по волята на съдбата, то дори и тогава упреците ми към боговете щяха да бъдат справедливи, защото, пращайки ми преждевременна, смърт, те ме откъснаха съвсем млад от роднините ми, от децата ми, от родината ми; но аз съм злодейски погубен от Пизон и Планцина и искам да запазите в сърцата си последната ми молба: съобщете на баща ми и брат ми сред какви мъки и интриги завърших нещастния си живот, по-лош и от смъртта“ (Тац. Ан. II, 71).

Германик се радвал на всеобща любов, затова краят му предизвикал не само голяма скръб, но и гняв срещу несправедливостта на боговете.

„В деня на погребението му хората замеряли храмовете с камъни, преобръщали олтарите на боговете, някои изхвърляли на улицата семейните си лари, родители подхвърляли новородените си деца. Казват, че и варварите, които водели междуособни войни или война с нас, се съгласили на примирие, като че ли тази скръб била близка и обща за всички; някои чуждестранни владетели си остригали брадите и обръснали главите на жените си в знак на най-голяма скръб. Дори царят на царете не ходел на лов и не пирувал с велможите, а у партите това е израз на всеобщ траур. А в Рим, докато гражданите, покрусени и разстроени от първото известие за неговата болест, очаквали нови пратеници, вечерта, неизвестно откъде, изведнъж се разпространил слухът, че вече е оздравял; и тогава от всички страни се стекли към Капитолия хора с факли и жертвени животни и в жаждата си незабавно да изпълнят своите обети, едва не изкъртили вратата на храма. Тиберий се събудил от радостните им викове и песни, които се носели от всички страни:

Спасен е Рим и народът, че Германик е спасен.

Когато накрая станало известно за смъртта му, народната скръб не могла да бъде успокоена ни с утешения, ни с едикти и продължила чак през празничните дни на месец декември.

Славата на починалия и скръбта по него станали още по-големи поради жестокостите през следващите години; и всички с основание мислели, че свирепостта на Тиберий, която избухнала веднага след това, сдържали дотогава уважението и страхът пред Германик“ (Свет. Кал. 5 — 6).

Урната с праха на Германик била донесена в Рим, където тържествено я погребали. Но нито Тиберий, нито Ливия присъствали на погребението.

Според думите на Тацит „всички знаели много добре, че Тиберий се радвал на смъртта на Германик и трудно прикривал това чувство. Тиберий и Ливия не се появили пред народа или защото смятали, че ще унизят величието си, ако се отдадат на скръбта си пред погледите на всички, или защото се страхували да не им проличи лицемерието под погледите на толкова устремени към тях очи“ (Тац. Ан. III, 2 — 3).

Антония Младата, майката на Германик, също не отишла на погребението. В Рим се понесла мълвата, че Тиберий и Ливия не са я пуснали, та хората да си помислят, че те са останали в двореца, само и само за да я утешават.

„За да пресече слуховете сред народа, Тиберий му напомнил със специален едикт, че много прославени римляни са дали живота си за отечеството, но за никого скръбта не е била толкова голяма, колкото за Германик. Това би било голяма чест, както за него, така и за всички, стига да се спазвала необходимата мярка. Но на мъжете и на народа-повелител не им приляга да се уподобяват на обикновените семейства и малките общности. Владетелите са смъртни, държавата — вечна. Затова нека всички да се върнат към ежедневните си занимания и да не се отказват от развлеченията, тъй като наближавали театралните представления в чест на Великата Майка на Боговете“ (Тац. Ан. III, 6).

Против Пизон и Планцина бил възбуден съдебен процес, в хода на който Пизон се самоубил, а Планцина била помилвана, благодарение на застъпничеството на Ливия.

Но ненавистта на римляните към Планцина била толкова голяма, че след смъртта на Ливия тя била принудена да сложи край на живота си.