istoria

 

 

Клавдий I

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

451px Claudius Ny Carlsberg02Клавдий бил най-малкият син на Друз Стари и Антония Младата. В императорското семейство го смятали за малоумен. „Майка му Антония често казвала, че е изрод; че природата не го била завършила, само го била започнала; и ако обвинявала някого в слабоумие, казвала, че е по-глупав от сина ѝ Клавдий. Баба му Ливия Августа се отнасяла към него винаги с най-голямо презрение; говорела му съвсем рядко, давала му съвети със строги и кратки записки или чрез посредници. Сестра му Ливила, като чула, че един ден щял да стане император, пред всички на висок глас проклела тази толкова несправедлива и толкова недостойна за римския народ участ“ (Свет. Клавд. 2). Август смятал, че Клавдий е неспособен за държавническа дейност.

Но Клавдий бил достатъчно учен човек и понякога можел да се изразява ясно и смислено. Следвайки съвета на прочутия римски историк Тит Ливий, той започнал да пише римска история, още докато бил съвсем млад; написал една автобиография и няколко съчинения на латински; написал на гръцки история на етруските и на Картаген. Години наред Клавдий живял незабележимо в императорския дворец и бил изцяло отдаден на научните си занимания; дори и племенникът му, лудият Калигула, който се разправял безмилостно с роднините си, не го закачал.

В момента на убийството на Калигула Клавдий също се намирал в Палатинския дворец.

Ето как Светоний описва последвалите събития:

„Когато съзаклятниците срещу Гай под предлог, че императорът иска да се усамоти, отстранили всички, Клавдий, отпратен с другите, се оттеглил в една малка зала, наречена „Хермесова“; не след дълго чул за убийството, пропълзял уплашен на най-близката тераса и се скрил между завесите на вратите. Един обикновен войник, който обикалял насам-натам, забелязал краката му, поискал да разбере кой се крие, познал го, измъкнал го оттам и в момента, когато Клавдий, вън от себе си от страх, коленичил пред него, поздравил го като император. След това го отвел при другарите си, които само ядосано ругаели, без да се решат да предприемат нещо. Сложили го на лектика и понеже хората му се били разбягали, на смени го занесли в лагера, уплашен и унил; а тълпите, които срещнал, го съжалявали, мислейки, че невинен го водят на смърт. Прекарал нощта в лагера, повече успокоен за настоящето, отколкото обнадежден за бъдещето; понеже консулите със сената и градските кохорти заели Форума и Капитолия с намерение да обявят свобода за гражданите; чрез народните трибуни и той сам бил извикан в курията, за да си каже мнението; отговорил, че не може да дойде по силата на непреодолими обстоятелства. Но на следния ден сенатът, досаден и разкъсван от разногласия, по-мудно осъществявал намеренията си, а тълпата, заобиколила курията, искала един управник и вече го назовавала; тогава Клавдий позволил на войниците с оръжие в ръка да положат клетва в негово име и обещал по петнадесет хиляди сестерции на всеки един от тях — първият Цезар, купил с пари верността на войниците“ (Свет. Клавд. 10).

Sir Lawrence Alma Tadema RA OM A Roman Emperor Claudius Walters 37165

Клавдий станал император, когато бил вече на 51 години.

Той приел тромавото официално име Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, което в съкратения си вариант звучало — император Тиберий Клавдий.

След като станал император, Клавдий незабавно заповядал да накажат със смърт Касий Херея и още неколцина души, съпричастни към убийството на Калигула, но наред с това отменил до едно жестоките му постановления, с което си спечелил всеобщо признание.

Работата била там, че единствено сенатът, съставен от представители на римската аристокрация, бил заинтересован от възстановяването на републиката, докато плебсът, преторианците и провинциалната аристокрация предпочитали умерената императорска власт, от която имали определени изгоди.

Римските плебеи имали достатъчно основания да бъдат доволни от Клавдий, който наред с раздаването на дарове и устройването на зрелища, проявил загриженост за благоустройството на столицата: прокарал нови водопроводи, реконструирал пристанището в Остия и осигурил редовни доставки на зърно за Рим.

Държавническата дейност на Клавдий обхващала широк диапазон. Той издал специален едикт, съгласно който старите и болни роби, изоставени от господарите си без никаква помощ, получили свобода.

По инициатива на Клавдий държавата взела под своя защита всички постройки — не можела да бъде разрушена нито една къща, дори напусната и необитаема, ако за това нямало специално писмено разрешение от сената (ЛH, 176).

Рим възобновил завоевателната си политика: Мавритания, Британия, Тракия, а в Мала Азия — Ликия и Памфилия, станали римски провинции.

На завоюваните територии римляните строели градове и не бягали от контакти с местните велможи; нещо повече, за първи път в историята си римляните допуснали варвари неиталийци в своя сенат и представителите на галското племе хедуи станали първите сенатори чужденци. Някои римляни възнегодували срещу това нововъведение на Клавдий.

Многобройните мероприятия, проведени от името на Клавдий, способствали за укрепването на военната диктатура и централизацията на властта.

От времето на Клавдий започнало изграждането на структурите на императорската канцелария с нейните различни отдели и служебна йерархия. Естествено, големите служби били поверени на императорските либертини, тъй като прислугата на императорския дом, както и на всеки друг, се състояла от роби.

Либертините в Рим били много. Заслужава си да цитираме остроумната забележка на Тацит: „Ако отделим настрана либертините, ще видим колко малък е броят на свободнородените“ (Тац. Ан. ХIII, 27).

По времето на Клавдий някои от императорските либертини били твърде влиятелни личности.

„Либертините му, които получили голяма власт в ръцете си, осквернявали всичко с разврат, пращали хората в изгнание, убивали ги, вписвали имената им в проскрипции. Единият от тях — Феликс — Клавдий поставил начело на легионите в Юдея; след триумфа си над Британия наградил евнуха Посидоний наред с останалите храбри воини с почетно оръжие, сякаш самият той бил участвал в тази победа; на Полибий разрешил да шества между двама консули. Но секретарят му Нарцис, който се държал като господар на господаря си, и украсеният с преторски знаци Палант, преминали всякакви граници. Двамата били толкова богати, че когато веднъж Клавдий се оплакал от недостиг на пари в хазната си, хората остроумно забелязали, че той би могъл да има пари в изобилие, ако горните двама либертини го приемат в своята компания“ (Авр. Викт. Извл. IV).

Особено се отличавал с богатството и могъществото си Палант, бивш роб на Антония Младата, комуто Клавдий възложил завеждането на финансите — той имал триста милиона сестерции.

„Клавдий излязъл в сената с предложение какви наказания да се прилагат спрямо жените, в случай че бъдат заловени в брачно съжителстване с роби; сенаторите постановили, че ако една свободна жена падне толкова ниско без знанието на господаря на роба, то тя трябва да се смята за робиня, а ако това е станало със съгласието му — тогава трябва да се смята за либертина. И тъй като Клавдий обявил, че авторът на внесения законопроект е Палант, то Борея Соран, избран за консул, предложил на Палант да се дадат преторски отличия и петнадесет милиона сестерции, а Корнелий Сципион добавил, че освен това на Палант следва да се изкаже благодарност от името на държавата, защото той, който водел потеклото си от царете на Аркадия, пренебрегнал в името на обществената полза своите древни корени и се задоволил с положението на императорски помощник. Клавдий потвърдил, че задоволявайки се с едните почести, Палант е все така беден. И така, стигнало се дотам, че бил окачен изписан върху медна табела сенатски указ, в който либертинът, притежател на триста милиона сестерции, се превъзнасял за благородната му скромност“ (Тац. Ан. XII, 52).

Тацит дава правилна оценка на държавническата дейност на Клавдий: „Това бил един принцепс, който можел да мисли и мрази единствено по чуждо внушение“ (Тац. Ан. XII, 3).

Клавдий умрял на 13 октомври 54 г. от отравяне. Направили му тържествено погребение; похвално надгробно слово произнесъл Нерон, синът на четвъртата му жена Агрипина Младата, когото Клавдий осиновил.

Когато Нерон заговорил за мъдростта и далновидността на Клавдий, то, както отбелязва Тацит, „никой не могъл да скрие усмивката си“ (Тац. Ан. XIII, 3). За никого не представлявало тайна, че именно Агрипина Младата пратила Клавдий на оня свят, за да може Нерон да стане император.

Прочутият философ и политик Сенека, комуто Агрипина поверила възпитанието на Нерон, откликнал по един твърде необичаен начин на смъртта на Клавдий като написал пародия за обожествяването на императора.

Многословното съчинение на Сенека се нарича „Отиквяване“ — т. е. след смъртта си Клавдий не се превръща в бог, а в тиква — символ на глупостта.

Сенека не жали слова в унищожителния си сарказъм срещу Клавдий, като от друга страна възхвалява младия Нерон; той особено порицава покойния император за това, че лесно давал римско гражданство на чужденци — гърци и варвари:

„Клавдий бил на смъртен одър, но все не можел да умре. Тогава Меркурий (богът, съпровождащ душите на покойниците до подземния свят — б. а.), който винаги се наслаждавал на таланта му, отвел настрана една от парките и ѝ казвал: „Докога най-после, зловредна жено, ще оставиш да се гърчи този нещастник? Няма ли да имат край мъките му? Ето вече шестдесет и четвърта година се задъхва. Що за злоба си затаила срещу него и срещу държавата? Та кога ли не са се лъгали звездобройците: откакто започна да управлява, мине не мине година — и все го погребват. Всъщност, няма нищо за чудене; кой да знае, щом те не знаят, кога ще настъпи часът му: нали винаги е бил считан за безроден. Върши си работата:

На смърт го предай; по-добре в двореца пуст да царува.“

„А пък аз — казва Клото, — исках да му прибавя някоя и друга годинка, за да може и на останалите, които се броят на пръсти, да даде гражданство (а той искал да види облечени в тоги всички — и гърци, и гали, и испанци, и британци — б. а.). Но ако заповядаш да оставим все пак няколко чужденци, колкото да не изчезне племето им — да бъде волята ти.“

Тогава тя отваря едно сандъче и изважда оттам три вретена: първото — на Авгурин, второто — на Баба, и третото — на Клавдий. „Ето на тези тримата — казва тя, — ще заповядам още тази година да умрат един след друг и няма да го пусна (Клавдий — б. пр.) да си отиде без свита; непосилно е за този, който е свикнал да вижда толкова хора и зад себе си, и пред себе си, и около себе си — да остане изведнъж самичък. А засега му стигат и тези двамата.“

Тъй рече и на кълбо намота преждата гнъсна,
като нишка прогнила се скъса на царя живота нелеп.
А Лахезис, пристегнала буйни коси, украсяваше къдри;
и с лавър пиерийски чело и букли тя увенча,
от руното снежнобяла започна нишка да тегли.
И под ръката щастлива ето че тръгна от тази къделя
нишка с нова окраска. Гледат в почуда сестрите:
сякаш метал благороден, простата вълна блести
и нижат се Златните векове по дивната нишка надолу.
Усърдно работят сестрите: сучат благодатната прежда,
на труда си се радват и кошници пълнят една подир друга.
Трудът им спори ли спори; лека-полека, сякаш сама
плъзга се меката нишка по вретеното дълго надолу;
дните Тифонови надскачат на Нестор годините дълги.
С песен радва ги Феб и в бъдното гледа със радост,
ту струните леко подръпне, ту на сестрите помага.
Слушат прехласнати те песента му и умората чезне.
Вглъбени в звука на цафарата и във братската песен,
повече, отколкото трябва, те изтъкаха; хорската
участ надхвърли трудът им похвален. „Не скъпете се, парки —
казва им Феб, нека срокът на смъртните даден
надхвърли
тоз, с който сме лика-прилика, красив като мене,
не отстъпващ ми в нищо поет и певец. Благодатни
години той ще дари на скърбящите, на закона гласа ще възвърне.
Тъй както Феб-светоносец, прогонващ с вида си звездите,
тъй както Хеспер, на звездите вечерни преварващ светлика,
или както в роснокосата Еос, разпръснала нощните сенки
и довела деня, възсиява яркото слънце,
света озарило и по небесния друм с колесница поело, -
тъй ще изгрее и Цезар, така ще застане Нерон
скоро пред целия Рим. Всичко огрява със блясък лика му
и къдри вълнисти красят белоснежната негова шия.“

Това е Аполон. А Лахезис, която била влюбена в този изключителен красавец, пълни цяла кошница с прежда и пожелава на Нерон от свое име живот и здраве. На Клавдий пък всички му казват да се измита по живо, по здраво от къщата вън.

И тогава той изпуснал последен дъх и престанал да се преструва на жив“ („Римска сатира“, според руския превод на Ф. А. Петровски [Римская сатира. Пер. Ф. А. Петровското. М., 1957, 112-114]).