istoria

 

 

Нерон

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

353px Nero Glyptothek Munich 321Нерон, съчетал в себе си жестокостта на звяра с нагло лицемерие, се престорил, че смъртта на майка му дълбоко го е наскърбила. Той пратил от свое име послание до римския сенат, в което я обвинявал в опит да завземе властта и в покушение срещу живота му, заявявайки, че тя сама била сложила край на съществуването си. Текстът на този позорен документ бил съчинен от самия Неронов наставник — Сенека.
Тацит казва:

„Като порицал косвено времената на Клавдий, Нерон стоварил вината за всички безобразия по време на неговото управление върху майка си, твърдейки, че смъртта ѝ била от полза за народа. Нещо повече, той разказал за трагичното произшествие на кораба, но никой, който имал поне капка ум в главата си не повярвал, че то било случайно, както и в това, че една жена, преживяла корабокрушение, би могла да изпрати при Нерон самотен убиец, който да преодолее въоръжените отреди и императорската флота? Ето защо вече не Нерон предизвиквал ропот — от него можели да се очакват всякакви престъпления — а този, който съчинил гореспоменатото послание и вложил в него подобни твърдения: Сенека“ (Тац. Ан. XIV, 11).

След завръщането си в Рим Нерон, „горд от удържаната победа и всеобщото раболепничене, се предал без задръжки на всички заложени у себе си страсти, които ако досега не бил потискал, то поне в известна степен сдържал от уважение към майка си“ (Тац. Ан. XIV, 13).

И така, от 59 г. Нерон стъпил на пътя на произвола, което закономерно довело до падането на дома на Юлиите и Клавдиите, владели Рим повече от сто години.

Ако в началото на своето управление той донякъде се съобразявал с общественото мнение, то сега напълно го игнорирал.

В 62 г. Нерон си навлякъл всеобща омраза, заради разправата си със своята първа съпруга — добродетелната Октавия, дъщерята на Клавдий и Месалина. Октавия, която се радвала на голяма любов сред народа, била обвинена в прелюбодеяние, пратена в изгнание и убита. Тези събития послужили за сюжет на запазилата се до наши дни трагедия „Октавия“, приписвана на Сенека.

Жена на Нерон станала съперницата на Октавия Попея Сабина, която, според сполучливата характеристика на Тацит, „притежавала всичко, освен честна душа“ (Тац. Ан. XIII, 45). Красива, развратна, жестока и лицемерна Попея била лика-прилика с Нерон, който безумно я обичал, но три години по-късно, в припадък на гняв, без да иска я убил като я ритнал с крак.

Негова жертва станал и всемогъщият някога Палант, който му проправил пътя към властта; в 62 г. Нерон заповядал да го отровят.

В същата година след смъртта на Бур Нерон охладнял и към възпитателя си Сенека, който, въпреки че проповядвал всякакви добри принципи, призовавайки към добродетел и скромност, бил всъщност един много богат и честолюбив човек. За да си запази живота хитрият Сенека дал всичките си богатства на Нерон и се оттеглил в усамотение, далеч от обществения живот.

От 62 г. най-влиятелното лице в двора на Нерон станал Софоний Тигелин, „човек с тъмен произход, който прекарал младостта си в мръсотия, а старостта — в безсрамие; той не само че въвлякъл Нерон в престъпления, но и си позволявал много зад гърба му, а най-накрая го изоставил и предал“ (Тац. Ист. I, 72).

По времето на Нерон Рим бил вече един огромен град с пъстро население. Римляните не се отличавали с племенна изолираност и градът бил открит за всички. По римските улици и площади имало повече чужденци, отколкото римляни.

За това своеобразие на императорската столица разказва много добре Сенека:

„Хайде, виж тия многолюдни тълпи, които едва се побират под покривите на огромния Рим: повечето от тия хора са безотечественици. Стекли са се тук от своите муниципии и колонии, от цялата земя: едни ги е довела амбицията, други — някакво неотложно обществено задължение, трети — възложеното им пратеничество, четвърти — тяхната разгулност, която търси благоприятно, изобилно на пороци убежище, пети — любовта им към свободните науки, шести — зрелищата. Някои са били подтикнати от приятелски връзки, други — от енергичността си, която открива тук широко поле за изява на техните таланти. Едни са донесли за продан красотата си, други — своето красноречие. Всякакви хора са се стекли в града, който богато възнаграждава и пороците, и добродетелите“

(Сенека. Утешение до майка ми Хелвия. VI, 2 — 3, от кн. „Луций Аней Сенека. Избрани диалози“. Прев. Анна Николова. С., Наука и изкуство, 1987).

Рим приемал с лекота не само чужденците, но и чуждите богове. Постепенно императорската столица се превърнала в средище на многобройни чужди, особено източни, култове, така че в IV в. градът заприличал на „световен храм“ (Ам. Марц. XVII, 4,13).

Поради голямото скупчване на сгради, тесните улици и високите многоетажни къщи, Рим бил застрашен в голяма степен от пожари; те нерядко избухвали, въпреки че градът постоянно се охранявал от специални противопожарни стражи.

В 64 г. Рим бил сполетян от страшно бедствие: избухнал грандиозен пожар, който бушувал цели девет дни. Значителна част от града била напълно унищожена.

1275px Hubert Robert The Fire of Rome Google Art ProjectНай-странното било, че се намерили хора, които пречели на гасенето на огъня, а имало и такива, които според думите на Тацит „открито хвърляли в още необхванатите от пламъци домове горящи факли и викали, че изпълняват заповед, било за да могат безпрепятствено да грабят, било защото наистина изпълнявали чужда воля“ (Тац. Ан. XV, 38).

Когато пожарът започнал, Нерон се намирал извън града. Като пристигнал в Рим, той наредил да бъде оказана помощ на пострадалото население и да се отворят за народа Марсовото поле, големите сгради и императорските градини.

„От Остия и други градове било доставено продоволствие и цената на зърното намалена на три сестерции. Тези мерки обаче, предприети за да се спечели благоразположението на народа, не постигнали целта си, защото се заговорило, „че когато градът бил обхванат от пламъци, Нерон се възкачил на стената на двореца си и оттам започнал да пее за гибелта на Троя, сравнявайки нещастието, постигнало Рим, с бедствията на древните времена“ (Тац. Ан. XV, 39).

Сред народа се ширели слухове, обвиняващи императора в подпалването на Рим, защото уж искал да построи нов град на мястото на стария и да го нарече със своето име.

Тогава Нерон, както разказва Тацит, за да отклони подозренията от себе си, стоварил вината за пожара върху една от изповядващите източни култове секти — Тацит ги нарича християни. Ето какво казва той:

„За да пресече слуховете, Нерон намерил виновници и подложил на най-изтънчени наказания тези, които със своите отвратителни действия си навлекли всеобщата омраза и които тълпата наричала християни. Названието си водели от Христос, който по времето на император Тиберий бил осъден на смърт от прокуратора Понтий Пилат; временно потиснатото пагубно суеверие избухнало с нова сила не само в Юдея, откъдето водело началото си, но и в Рим, където отвсякъде приижда най-мръсното и долното и си намира многобройни привърженици. Отначало били заловени онези, които открито изповядвали тази вяра, а после — въз основа на техните показания — и огромен брой други, признати за виновни не толкова в престъпно подпалвачество, колкото в омраза към човешкия род“ (Тац. Ан. XV, 44).

Това е първото споменаване за християните в старата латиноезична литература.

1024px Siemiradski Fackeln

В 65 г. в Рим бил разкрит заговор срещу Нерон, вследствие на което мнозина заплатили с живота си. Не се знае със сигурност бил ли е замесен Сенека в това дело, но и той се озовал сред заподозрените и получил заповед от Нерон да се самоубие. Ето как Тацит описва трагичния край на Сенека: „Запазвайки присъствие на духа, Сенека наредил да му донесат завещанието, но тъй като центурионът не разрешил, той се обърнал към приятелите си и възкликнал, че щом го лишават от възможността да им се отблагодари по подобаващ начин, не му остава нищо друго освен да им завещае единственото си, но затова пък най-скъпо нещо — своя начин на живот и ако те помнят за него, това ще им донесе добра слава и ще ги възнагради за тяхната вярност. Наред с това той се опитвал да ги удържи от плач ту с разговори, ту като направо ги призовавал към твърдост и ги питал, къде е мъдростта им, къде е изграденото с години пренебрежение към страданията? Кой не знае за кръвожадния нрав на Нерон? След убийството на майка си и брат си на него му оставало да умъртви само своя възпитател и наставник.

Като казал всичко това, той прегърнал жена си Павлина и, сякаш малко по-меко в сравнение с предишната си непоколебимост, я помолил да не се предава на вечна скръб; нека примерът за добродетелния му живот стои пред очите ѝ и нека там търси достойна утеха в мъката си. Но тя възразила, че вече се е обрекла на смърт и иска само да бъде убита от чужда ръка. Сенека решил да не ѝ пречи да се прослави със смъртта си и в същото време, изпълнен с любов — защото се страхувал да изостави беззащитна пред обидите тази, към която изпитвал толкова силна привързаност — отвърнал: „Аз ти показах, кое би могло да те помири с живота, но ти предпочиташ благородната смърт; няма да ти завиждам за възвишеното ти деяние. Нека двамата с еднакво мъжество и еднаква твърдост се разделим с живота, но в твоя край има повече величие.“

След това си прерязали вените и на двете ръце. Но поради старческа слабост и от оскъдното хранене кръвта в жилите на Сенека се движела прекалено бавно, затова той си прерязал и вените над глезените, и тези под коленете. За да не разколебае със страданията си духа на жена си, а и за да не изгуби самият той твърдостта си, наблюдавайки нейните мъки, Сенека, останал без сили от жестоките болки, я посъветвал да отиде в друга стая. И тъй като дори в последните минути от живота му красноречието не го напускало, той повикал писари и започнал да диктува последните си мисли, които по-късно били издадени.

Но Нерон, който не изпитвал лична омраза към Павлина и не желаел да усилва допълнително възмущението, предизвикано от жестокостта му, заповядал да не се допуска смъртта ѝ. Изпълнявайки заповедта, войниците и либертините превързали ръцете ѝ и спрели кръвотечението. Най-вероятно в този момент тя е била в безсъзнание, но тъй като тълпата винаги е готова да съзира във всичко най-лошото, то не липсвали и такива хора, които предположили, че в страха си пред неумолимата омраза на Нерон и домогвайки се до славата на вярна съпруга, Павлина решила да умре заедно с мъжа си, но когато в душата ѝ се родила надежда за по-добра участ, не устояла на изкушението да остане жива. Тя надживяла мъжа си едва с няколко години, тачейки с похвално постоянство паметта му; лицето и тялото ѝ се отличавали с онази мъртвешка бледност, която свидетелства за невъзвратима загуба на жизнените сили.

В това време Сенека, отегчен, че работата се протака и смъртта не бърза да идва, помолил Стаций Аний — негов предан приятел и изкусен лекар, когото Сенека високо ценял — да му донесе предварително приготвената за подобни случаи отрова, с която умъртвявали осъдените от атинския съд (тази отрова се наричала бучиниш — б. а.). Донесли отровата и Сенека я изпил, но напразно, тъй като членовете му започнали вече да се вдървяват и тялото му станало невъзприемчиво към действието на отровата. Тогава го потопили в басейн с топла вода и той напръскал с нея стоящите наоколо роби, като казал, че с тази влага извършва възлияние на Юпитер Освободител. Накрая го пренесли в гореща баня и там изпуснал последния си дъх, след което изгорили тялото му без да извършват никакви тържествени погребални обреди. Така се бил разпоредил той в завещанието си, мислейки за смъртния си час още в дните, когато притежавал огромно богатство и могъщество“ (Тац. Ан. XV, 62 — 64).

Макар да бил жесток като звяр, Нерон проявявал учудваща склонност към изкуствата. От дете се занимавал с рисуване, с инкрустиране върху метални повърхности и със съчиняване на стихове „при което забелязвал, че е усвоил началата на учеността“ (Тац. Ан. XIII, 3).

Особено се прехласвал по пеенето и свиренето на цитра; въпреки че гласът му бил слаб и дрезгав, той чувствал непреодолимо влечение към театъра, към публиката. Това бил император, за когото лаврите на актьора били по-ценни от властта. Той се грижел повече за успеха си пред публиката, отколкото за запазването на властта си.

Нерон изгарял от желание да излезе пред публика. Това било наистина нечувано нещо, защото римляните се отнасяли с презрение към театъра и актьорите.

За пръв път Нерон се престрашил да излезе пред публика в Неапол. Точно тогава станало земетресение; според едни съобщения, театърът се разлюлял, но Нерон не спрял, и изпълнил до края започнатата мелодия; според други съобщения, театърът рухнал след представлението, когато зрителите вече се били разотишли (Свет. Hep. 20; Тац. Ан. XV, 34).

Най-много от всичко на света Нерон искал да пее в Рим, затова учредил веднъж на пет години своеобразни игри, където актьорите трябвало да се състезават в пеене, а съдиите да определят победителя. Самият той искал да се състезава наравно с другите актьори. За този нечуван в историята факт разказва Тацит:

„Още преди да започнат петгодишните съревнования, сенатът, опитвайки се да предотврати всенародния позор, предложил на Нерон награда за пеене и към нея — венец за победител в красноречието, което щяло да го избави от безчестието да излезе на театралната сцена.

Но той отвърнал, че не се нуждае нито от снизходителност, нито от подкрепата на сената, и че състезавайки се на равни начала със своите съперници, ще спечели заслужена слава пред безпристрастните съдии. Първо се появил пред публиката с декламация на стихове; после по настояване на тълпата, която искала от него да покаже всичките си дарби (точно с такива думи те изразили желанието си — б. а.), Нерон застанал втори път на сцената, като строго съблюдавал всички възприети от китаредите правила: да не сяда нито за миг да си почива, да си бърше потта от челото само с дрехата, в която е облечен, да не допуска да бъдат забелязани секретите от носа и устата. В заключение, превивайки коляно, той изразил с жест на ръката своето най-дълбоко уважение към публиката, след което си придал вид, че е развълнуван и зачакал решението на съдиите.

Римската тълпа, свикнала да реагира на подобни актьорски жестове, се разразила с ритмични възгласи и аплодисменти; би могло да се помисли, че ликуването е всеобщо. Впрочем тези хора, равнодушни към публичното безчестие, може и наистина искрено да ликували.

Но хората, дошли от далечните градове на Италия, където все още се били запазили старите нрави, хората, непривикнали към царящата в Рим разпуснатост, трудно можели да гледат спокойно заобикалящата ги действителност. Те не се справяли добре и със срамното задължение да се ръкопляска: неумелите им ръце бързо се уморявали, започвали да объркват ритъма на по-опитните и сръчните и често върху тях се сипели ударите на преторианците, разположени между редовете, за да следят да няма и миг, изпълнен с нестройни викове или неловко мълчание.

Знае се, че много конници, проправяйки си път през тесните входове, били премазани от напиращата тълпа, а други, на които им се наложило да прекарат цяло денонощие в театъра, умрели от изтощение.

Но още по-опасно било да не се присъства на представлението, тъй като множество явни, а още повече — тайни доносници запомняли имената на влизащите, тяхното радостно или недружелюбно настроение. Според тези донесения обикновените хора веднага били наказвани със смърт, а върху знатните по-късно се стоварвала цялата затаена на първо време омраза на императора“ (Тац. Ан. XVI, 4 — 5).

Нерон, който се носел без път и посока в живота, съвсем не се грижел за управлението на държавата. Поведението му било такова, сякаш целият свят бил създаден единствено за негово удоволствие. Животът му бил изпълнен до крайност с разгул, разврат, разточителство и необуздана жестокост.

Изглеждало така, сякаш Нерон си бил поставил за цел да изтощи напълно целия Рим — една изключително богата държава.

„Непосилните данъци опустошили Италия, разорили провинциите, съюзните народи и държави, наричани свободни. Боговете също платили своята дан, защото храмовете в Рим били ограбени и всичкото им злато — изнесено“ (Тац. Ан. XV, 45). Веднъж Нерон заявил: „Нека направим така, че никой нищо да няма!“ (Свет. Hep. 32).

„Ала нищо не нанесло на империята толкова щети, както неговото строителство. Построил си дом от Палатина до Есквилина; отначало го нарекъл „Пасажа“, а като го възстановил след пожара — „Златен“. За големината и разкоша му би било достатъчно да се спомене следното: имал толкова голямо преддверие, че побирало колосална статуя на Нерон, висока сто и двадесет стъпки; бил толкова широк, че тройните портици имали дължина хиляда стъпки; вътре имало езеро колкото море, заобиколено от постройки, които изглеждали като цели градове; а освен това пъстър полски пейзаж — ниви и лозя, пасбища и гори, пълни с много и различни диви и питомни животни. Останалата част от дома била цяла в позлата и украса от скъпоценни камъни и бисерни миди; в трапезариите таваните били с плочки от слонова кост, подвижни и с отвори, за да се пръскат отгоре цветя и благовония; главната трапезария била кръгла и се въртяла нощ и ден, както се върти светът; в баните течели води от морето и река Албула. Такъв дом бил дотолкова по вкуса му, че след завършването, когато го освещавали, казал, че най-после щял да живее като човек“ (Свет. Hep. 31).

Като разказва за тези кошмарни времена, Тацит пише: „Робската търпеливост и реките проляна в страната кръв гнетят душата и я сковават от скръб“ (Тац. Ан. XVI, 16).

Но същият автор многозначително отбелязва:

„Нека бъде известно на тези, които имат навика да се прехласват пред непозволената дързост спрямо властите, че и при лоши императори могат да живеят достойни люде, и че подчинението и скромността, ако се съчетаят с трудолюбие и енергия, са не по-малко достойни за слава, отколкото славата, която мнозина са спечелили с решителния си характер и със своята впечатляваща, но безполезна за държавата смърт“ (Тац. Агр. 42).

И по времето на Нерон в Рим имало хора, които живеели честно и благополучно. Например, някой си Луций Волузий „умрял като оставил след себе си безупречно име; живял 93 години, притежавал голямо, честно спечелено състояние и след като бил видял толкова императори през живота си, неизменно се ползвал с тяхната благосклонност“ (Тац. Ан. XIII, 30).

В крайна сметка римляните се уморили от умопомрачителните безобразия на Нерон и в 68 г. срещу него се вдигнало въстание.

„Начало сложили галските провинции под водачеството на пропретора (бивш претор — б. пр.) Юлий Виндекс. Някога астролози били предсказали на Нерон, че един ден ще го свалят; по този повод изрекъл известните си думи: „Изкуството ще ме изхрани“, с които молел за по-голямо снизхождение към заниманията му на китаред... За вълненията в галските провинции научил в Неапол в деня, в който убил майка си; приел вестта спокойно и безгрижно: даже подозирали, че се радва на удобния случай да ограби пребогатите галски земи под прикритието на законите на войната; веднага след това отишъл в гимназия и най-разпалено следял борбите. Вечерята му била прекъсната от още по-тревожно писмо, но гневът му се изчерпал само със страшни закани към отцепниците; а след това цели осем дни не се наканил нито да напише отговор, нито да възложи или заповяда нещо: случилото се изличил с мълчание. Накрая, раздразнен от честите оскърбителни едикти на Виндекс подканил с писмо сената да отмъсти за него и за държавата, като се извинил, че не присъства лично поради заболяване на гърлото. Най-силно го засегнало това, че го наричали подигравателно лош китаред и Аенобарб (меднобрад — б. а.) вместо Нерон... Но понеже идвали едно през друго все по-настойчиви известия, преизпълнен със страх, се върнал в Рим... Но след като узнал, че се отметнал и Галба с трите испански провинции, паднал в несвяст и дълго лежал като мъртъв, без да издаде звук; като се свестил, раздрал дрехата си и се заудрял по главата с викове: „Свършено е с мен!“.. Смята се, че в самото начало на въстанието имал множество чудовищни планове, съвсем съответстващи впрочем на природата му: да изпрати убийци и приемници на управителите на провинциите и командващите войските, понеже били на страната на съзаклятниците; да избие всички изгнаници по цялата империя и всички гали, които се намирали в Рим — едните, да не би да се присъединят към въстанието, другите, загдето поддържали сънародниците си; да даде на войските да разграбят галските провинции; да отрови на пир целия сенат; да подпали Рим и да пусне диви зверове срещу хората, за да се спасят по-трудно. Отказал се не от морални скрупули, а понеже загубил надежда за сполука; и тъй като решил, че трябва да се предприеме поход, освободил преждевременно двамата консули и сам поел властта им под предлог, че съдбата искала Галия да бъде победена от консул... При подготовката на похода първата му грижа била да подбере коли, с които да се пренесе органът за представленията, и наложниците, които вземал със себе си, да бъдат подстригани по мъжки и въоръжени с амазонски щитове и секири. След това наредил по градските триби да се извърши набор на войници; но понеже не се отзовали годни за военна служба, изискал от господарите определен брой роби, при това най-добрите от всеки дом... По време на закуска му съобщили за отцепването на останалите войски; скъсал писмото, съборил масата и разбил на пода двете си любими чаши, които наричал Омирови, понеже върху тях имало изображения по омирови стихове; взел от Лукуста (отровителката на Клавдий и Британик — б. пр.) отрова, сложил я в златна кутия и тръгнал за Сервилиевите градини; оттам изпратил напред в Остия най-верните си либертини, за да приготвят кораби, а сам се опитал да склони преторианските трибуни и центуриони да избягат с него. Но някои се измъкнали, други открито му отказали... И тъй отложил размишлението за следния ден; но около полунощ се събудил и като узнал, че охраната го е напуснала, скочил от леглото и извикал приятелите си; понеже никой не дошъл, сам с малка свита тръгнал да ги обикаля един по един. Но вратите им били заключени, никой не се обаждал; тогава се върнал в стаята си — оттам и пазачите се били разбягали, като грабнали дори завивките му, липсвала и кутията с отрова. Веднага потърсил гладиатора Спикул или някой друг опитен убиец, за да умре от ръката му; а като не намерил никого, извикал: „Значи, нямам ни приятел, ни враг?“ И се втурнал навън, сякаш с намерение да се хвърли в Тибър. Но овладял порива си и поискал да му намерят тайно убежище, за да събере мислите си. Либертинът Фаон му предложил своята вила на около четири мили от Рим, между Солния и Номентанския път; и както бил бос и по туника, наметнал вехт плащ, покрил глава, поставил кърпа през лицето си и яхнал коня; съпровождали го само четирима от хората му, между които бил и Спор. Още щом тръгнали, земетресение и мълния, блеснала насреща, го хвърлила в ужас; а от близкия лагер чул виковете на войниците, които го проклинали... Като дошли до кръстопътя, пуснали конете и през храсталаци и тръни, по пътека сред тръстики, постилайки дрехата пред себе си, с мъка се добрал до задната стена на вилата. Когато същият Фаон го посъветвал да се скрие временно в една голяма яма, откъдето вадели пясък, отвърнал, че под земята жив няма да иде; малко си отпочинал, докато копаели таен проход към вилата; за да утоли жаждата си, гребнал с шепа от близкото блато и казал: „Ето я напитката на Нерон.“ Изподраният си от трънаците плащ изчистил от всички бодли, а после на четири крака пропълзял по изровения тесен тунел до най-близката стая и се проснал на леглото с проста постелка, покрита със старо наметало... Хората му един през друг го подканяли да се измъкне колкото се може по-бързо от застрашаващите го унижения; тогава заповядал да изкопаят пред очите му яма по негова мярка, наоколо да поставят мраморни късове, ако се намерят, а също вода и дърва за последна грижа към трупа му; при всяко приготовление заридавал и все повтарял: „Какъв артист умира!“.

Vasiliy smirnov 001

Докато се бавел така, куриер донесъл известие; грабнал го от ръцете на Фаон и прочел, че сенатът го е обявил за враг и го търсят, за да бъде наказан; извадил изплашен две ками, които бил взел със себе си, попипал остриетата им и отново ги скрил под предлог, че не е настъпил съдбовният час. И ту карал Спор да започне да плаче и ридае, ту молел някой да му даде пример как да приеме смъртта; постоянно се укорявал за безволието си: „Позорен, грозен е животът ми — не подхожда на Нерон, не подхожда — бистър ум е необходим в такъв час — хайде, съвземи се!“ А вече приближавали конниците, на които било наредено да го заловят жив. Като ги чул, казал изплашен:

„Звук от коне вихрогони до мойте уши се донася“ — и забил кама в гърлото си, подпомогнат от секретаря си Епафродит. Бил още жив, когато в стаята нахлул центурион и сложил наметалото си върху раната му, уж да му помогне. Нерон изрекъл само: „Късно!“ и „Това е вярност“. При тези думи свършил...

Загинал на тридесет и две години в деня (7 юни — б. а.), в който някога убил Октавия“ (Свет. Hep. 40 — 57).

На същия ден бил провъзгласен новият император — Галба от рода на Сулпициите.

Юлиево-Клавдиевата династия отишла в небитието.