Рим

Веспасиан

Посещения: 1531

 

Е. В. Фьодорова

Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков


360px Statue de lempereur Vespasien Louvre Ma 1262Тит Флавий Веспасиан е роден на 17 ноември 9 г. в неголямото село Фалакрина, близо до Реате (дн. Риети), в околностите на Рим. Произходът му бил скромен; неговите предци не се отличавали нито със знатност, нито с богатство и не били извършили нищо значително.

Веспасиан посветил много години от живота си на военното дело; служил в римските войски в Тракия, бил управител на Крит и Кирена, командвал легионите в Германия. Особено се отличил в Британия, където взел участие в тридесет сражения, покорил две мощни племена и превзел над двадесет селища. Именно в Британия, според думите на Тацит (Агр.) „всесилната съдба забелязала за пръв път Веспасиан“. За победите си в Британия той бил удостоен с триумф в Рим, а в 51 г. станал консул.

За успехите си на военното и държавното поприще Веспасиан бил задължен преди всичко на своята енергична натура, на трезвия си ум, на предвидливостта и предпазливостта си; именно тези качества в съчетание със скромния му начин на живот му позволили сравнително благополучно да надживее тежките и опасни времена на управлението на свирепия Калигула, безхарактерния Клавдий и умопобъркания Нерон.

За да получи служба в Германия и Британия, Веспасиан прибягнал до покровителството на Нарцис, един от тримата най-могъщи либертини, управляващ цялата Римска държава по времето на слабохарактерния Клавдий. Но Нарцис бил враг на Агрипина Младата, строгата майка на Нерон, и гневът на Агрипина заплашвал да се обърне и срещу Веспасиан, който обаче, като здравомислещ и предпазлив човек, успял навреме да се оттегли и да изчезне от погледа на страшната императрица.

След като Нерон се разправил с опърничавата си майка, Веспасиан получил възможност да се завърне към държавническа дейност и получил управлението на провинция Африка. На този пост не забогатял особено и със самото си завръщане в Рим заложил при брат си всичките си имения и бил принуден да се занимава с търговия на мулета (която се смятала за най- позорна — б. а.), въпреки че старите римски закони забранявали на сенаторите да се занимават с търговия; затова сред народа го наричали презрително „Мулетаря“.

Веспасиан бил сред лицата, които съпровождали Нерон по време на неговото „гастролно турне“ из Гърция в 66 г. и си навлякъл омразата му с това, че неведнъж си тръгвал от театъра, когато Нерон пеел пред публиката или пък, което е още по-лошо, заспивал на мястото си.

В живота на Веспасиан настъпила коренна промяна, когато през февруари 67 г. Нерон съвсем неочаквано го назначил за главнокомандващ във войната срещу Юдея.

Римляните за пръв път навлезли в Юдея в 63 г. пр. н. е., а в 6 г. от н. е. тя била превърната в римска провинция. От 41 г. (по времето на император Клавдий — б. а.) Юдея получила за известно време правата на царство, зависимо от Рим; цар на Юдея станал приятелски настроеният към римляните Ирод Агрипа, но след смъртта му в 44 г. Юдея отново била превърната в римска провинция, управлявана от прокуратор. В 66 г. жителите на Ерусалим избили римския гарнизон и въстанието обхванало цяла Юдея. Рим хвърлил срещу въстаниците войските си, разположени в Сирия, но те били разбити. Тогава Нерон се принудил да си спомни за военните качества на Веспасиан и да му прости непочтителното отношение към неговото пеене, още повече, че това бил човек „с изпитано усърдие, а и бил съвсем безопасен поради незнатния си произход и име“ (Свет. Весп. 4).

501px Sir Lawrence Alma Tadema RA OM The Triumph of Titus The Flavians Walters 3731За две години войските на Веспасиан успели да потушат въстанието. Най-голяма заслуга в това отношение имал пълководецът. Както казва Тацит, „Веспасиан обикновено вървял начело на войската си, умеел да избира място за лагеруване, ден и нощ мислел за победата над врага, а когато се налагало, поразявал го с могъща десница, хранел се с каквото му падне, с облеклото и навиците си почти не се отличавал от редовия войник“ (Тац. Ист. II, 5).

Цяла Юдея била върната под властта на римското оръжие, само Ерусалим не бил превзет. Веспасиан обаче съвсем съзнателно не бързал с похода срещу Ерусалим, въпреки че легионите горели от желание да влязат в бой за юдейската столица, раздирана от вътрешни разпри. Своето протакане Веспасиан обяснил на войниците си по следния начин:

„По-добър пълководец от мен е бог, който иска да предаде юдеите в ръцете на римляните без никакво напрягане на сили от наша страна и да дари на войската ни победа, несвързана с никакъв риск. Докато враговете ни се погубват един друг със собствените си ръце, докато ги измъчва най-голямото зло — междуособната война — за нас е по-добре спокойно да съзерцаваме тези ужаси и да не встъпваме в сражение с хора, които сами си търсят смъртта и са настървени един към друг... Когато водят към победа, самообладанието и обмислените действия носят също толкова слава, колкото и бойните подвизи. А докато врага сам си изчерпва силите, войската ми ще си почива от несгодите на войната и ще набира сили... И така, заради собствената ни безопасност е най-разумно да оставим тези хора да се изяждат помежду си“ (Йос. Фл. Ю. В. 4, 6,2).

В действителност Веспасиан се опасявал от избухването на междуособици в самия Рим — именно това го възпирало от похода срещу Ерусалим. Той се оказал единственият от римските пълководци, успял да оцени правилно ситуацията и съумял да се държи настрана известно време, без да се намесва открито в борбата за власт, която неминуемо щяла да се развихри в Рим поради безразсъдното управление на Нерон, още повече, че Нерон бил последният представител на Юлиево-Клавдиевата династия, управлявала Рим почти цяло столетие.

Без да бърза Веспасиан се подготвял за похода срещу Ерусалим, но щом получил известие, че Нерон е свален и е сложил край на живота си, веднага прекратил войната.

Римската държава се оказала във властта на собствените си войски.

Нерон се самоубил, когато научил, че легионите, разположени в Испания и Галия, провъзгласили за император (или по-точно — за принцепс, глава на държавата — б. а.) Галба.

Веспасиан признал Галба и изпратил при него сина си Тит. Но опитният пълководец явно разбирал, че шансовете на Галба да се задържи на власт не са големи — затова и Тит не бързал да се появи пред новия император.

В началото на януари 69 г. легионите, намиращи се в Германия, провъзгласили за император Вителий, а на 15 януари Галба бил убит в Рим.

Когато научил за това, Тит се върнал при баща си.

Но в деня на убийството на Галба преторианската гвардия в Рим провъзгласила своя император — Отон, когото признали легионите, разположени отвъд Дунав. Веспасиан наредил на легионите си в Юдея да се закълнат във вярност към Отон.

Веспасиан, който командвал три легиона, и наместникът на Сирия Муциан, под чието разпореждане се намирали четири легиона, гледали да запазят спокойствие. „Пълководците виждали метежните настроения сред войниците си, но предпочитали да изчакат и да видят, как ще воюват останалите. Победителите и победените в гражданските войни, разсъждавали те, никога няма да се помирят задълго. Да се гадае сега кой ще надделее — Отон или Вителий — няма смисъл: след като победят, дори изтъкнатите пълководци започват да се държат непредсказуемо, а тези двамата — мързеливи, порочни, в постоянни дрязги с околните — така или иначе ще загинат; единият, защото е загубил войната, другият — защото я е спечелил. Затова Веспасиан и Муциан решили, че въоръжена намеса ще има, но тя трябва да се отложи за по-подходящо време. Останалите се придържали към същото мнение по най-различни съображения — най-добрите ги водела любовта към отечеството, мнозина се изкушавали от мисълта да пограбят, други пък се надявали да подобрят материалното си положение. Така или иначе, и добрите, и лошите, всеки поради различни причини, но с еднакъв жар жадували за война“ (Тац. Ист. II, 7).

Войските на Отон нападнали войските на Вителий при Бедриак (в Северна Италия — б. а.), но били разгромени и преминали на страната на последния. Отон се самоубил, а сенатът признал Вителий за император.

Предпазливият Веспасиан наредил на войските си да положат клетва за вярност към Вителий.

Веспасиан вървял по пътя към властта предпазливо и без да бърза като успял да накара времето да работи за него. Двамата неразумни съперници вече били мъртви, оставал само Вителий.

Ето как Тацит описва последвалите събития:

„Днес ни е трудно дори да си представим до каква степен се бил възгордял Вителий и колко спокоен се почувствал, когато пристигналите от Сирия и Юдея куриери съобщили, че източните армии признават властта му. Дотогава народът гледал на Веспасиан като на един от възможните кандидати за принцепс и слуховете за неговите намерения, макар смътни и неизвестно от кого разпространявани, често хвърляли Вителий във вълнение и ужас. Сега и той, и армията му, освободени от страховете си за евентуален съперник, се предали на жестокости, разврат и грабежи, сякаш не били римляни, а варвари. Междувременно Веспасиан за кой ли път премислял и премислял, доколко е готов за (междуособна — б. а.) война, доколко е силна армията му, на какви войски може да разчита в Юдея и в другите източни провинции. Когато пръв произнасял клетвените думи пред Вителий и призовавал милостта на боговете върху него, легионерите го слушали мълчаливо и било ясно, че са готови незабавно да въстанат... Но не е лесно да се решиш на подобно дело като гражданската война и Веспасиан протакал: ту го обземали нови надежди, ту отново и отново претеглял в ума си всички възможни препятствия. Двама сина в разцвета на силите си, шестдесет години от живота зад гърба — нима е настанал денят, когато всичко това трябва да бъде предадено на волята на слепия случай, на воинското щастие?... Пред този, който тръгва на война за императорска власт, има само един избор — да се изкачи на върха или да рухне в бездната“ (Тац. Ист. II, 5).

Първата решителна крачка направил наместникът на Египет Тиберий Александър. На 1 юли 69 г. той наредил на легионите си в Алескандрия да положат клетва за вярност към Веспасиан като император. На 11 юли пред Веспасиан положили клетва легионите му в Юдея. Това станало, както разказва Тацит (Ист. II, 79), внезапно; решаващо значение имал ентусиазмът на войниците. „Самият Веспасиан, дори в тези нови и необикновени условия, си оставал същият като преди — не се големеел и не бил надменен. Едва минало първото вълнение, което като гъста мъгла застила очите на всеки, изкачил се на върха на могъществото — и той се обърнал към войските с няколко думи, по военному прости и сурови“ (Тац. Ист. II, 80).

Веспасиан бил признат веднага от легионите в Сирия. Също така Сохем, цар на Софена (Югозападна Армения —    б. а.), Антиох, цар на Комагена (по поречието на Горен Ефрат —    б. а.), Ирод Агрипа II Млади, владетел на части от Сирия и Североизточна Палестина и царица Береника, негова сестра „млада и красива, тя очаровала с любезности и подаръци дори стария Веспасиан; всички крайморски — чак до границите на Азия и Ахая (Гърция — б. а.), и всички вътрешни провинции, чак до Понт (Черно море — б. а.) и Армения, положили клетва за вярност към Веспасиан“ (Тац. Ист. II, 81).

„Веспасиан започнал подготовката си за войната с това, че първо извършил набор на войници за армията и свикал ветераните; на най-богатите градове възложил да построят работилници за производство на оръжие, в Антиохия започнали да секат златни и сребърни монети. Тези мерки били провеждани бързо и на място от специални доверени лица. Веспасиан обикалял навсякъде, вдъхвал бодрост, честните и работливите хвалел, а нерешителните и слабите наставлявал със собствения си пример като рядко прибягвал до наказания; стремял се да пренебрегва недостатъците, а не достойнствата на приятелите си... Що се отнася до паричните награди за войниците, Муциан още на първото събиране заявил, че те ще бъдат умерени, а за тяхното участие в гражданската война Веспасиан им обещал не повече от това, което другите им плащали за служба в мирно време; той бил непримирим противник на безсмислената щедрост спрямо войниците и затова армията му винаги била по-добра от армиите на другите“ (Тац. Ист. II, 82).

Веспасиан се погрижил за източните граници на Римската империя като изпратил посланици при партите и арменците, а самият той заминал за Александрия. Рим получавал хляба си от Египет и сега от Веспасиан зависело да даде хляб на императорската столица, или да я принуди с глад към покорност.

Римските войски в Илирия, Далмация, Мизия и Панония също преминали на негова страна. В Панония Веспасиан бил горещо подкрепен от пълководеца Антоний Прим, „човек безразсъдно смел, с остър език, майстор в сеенето на смутове, опитен подстрекател към раздори и метежи, грабител и прахосник, в мирно време непоносим, но на война — полезен“ (Тац. Ист. II, 86).

Двете римски флоти — Равенската и Мизенската — също признали Веспасиан.

„Провинциите потрепервали от грохота на оръжието, марша на легионите и придвижването на флотата“ (Тац. Ист. II, 84).

Успехите на Веспасиан могат да се обяснят с това, че той бил подкрепян от робовладелската върхушка на източните римски провинции, която се стремяла да се изравни в правата си с римската аристокрация; гражданските войни от I в. пр. н. е. и дългите години на терор по времето на императорите от първата половина на I в. от н. е. унищожили значителна част от старата римска аристокрация и сега, с края на Юлиево-Клавдиевата династия, провинциалната върхушка почувствала силата си и поискала да сложи за господар на Рим човек, който би отговарял на интересите ѝ. Именно такъв бил Веспасиан — незнатен, здравомислещ, враг на разточителството, хладнокръвен и увенчан с военна слава.

Въпреки че легионите в Африка, Испания и Галия също го признали, Веспасиан бързал за столицата. Войските срещу Рим повели неговите привърженици Муциан, Антоний Прим и др.

В края на октомври 69 г. войските на Вителий били разбити в битката при Кремона; през декември Рим бил превзет с щурм.

„Вителий бил убит; войната завършила, но мир не настъпил. Победителите, изпълнени с ненаситна злоба, с оръжие в ръка преследвали победените из целия град; навсякъде се търкаляли трупове; пазарните площади и храмовете били потънали в кръв. Отначало убивали тези, които случайно се изпречвали на пътя, но произволът се развихрял и скоро флавианците започнали да претърсват домовете и да измъкват навън укриващите се в тях хора. Всеки, който привличал върху себе си вниманието с високия си ръст или младостта си, независимо дали бил войник или обикновен гражданин, бил убиван на място. На първо време споменът за враждата бил все още пресен и победителите жадували само за кръв, но скоро омразата отстъпила пред алчността. Под предлог, че жителите на града могат да укриват в домовете си вителианци, флавианците забранили да се крие или заключва каквото и да било и започнали да нахлуват по къщите; ако някой оказвал съпротива, убивали го. Сред най-бедните плебеи и най-подлите роби се намирали такива, които предавали богатите си господари; други били предавани от своите приятели. Изглеждало сякаш градът бил превзет от врагове; отвсякъде се носели вопли и стенания; хората със съжаление си спомняли за наглите действия на Отоновите и Вителиевите войници, предизвикали навремето същата омраза. Пълководците от флавианската партия съумели да разпалят гражданска война, но се оказали безсилни да се справят с победилите войници; във времена на смут и безпорядък колкото е по-лош един човек, толкова по-лесно му е да победи, но в мирно време да управляват могат само честните и порядъчните“ (Тац. Ист. IV, 1).

Рим се озовал фактически в ръцете на Антоний Прим, който се държал като господар в превзетия императорски дворец.

Веспасиан и по-големият му син Тит, които се намирали извън Рим, получили от сената длъжността консули; по-малкият син на Веспасиан — Домициан, се намирал в Рим, настанил се в двореца, приел титлата цезар и пребивавал в пълно бездействие — „общото между него и сина на един принцепс били само развратните му и позорни похождения“ (Тац. Ист. IV, 2).

„Между сенаторите царяли раздори, победените потискали злобата в душите си, никой не уважавал победителите, не се спазвали законите, принцепсът бил далеч от Рим. Такова било положението, когато (през януари 70 г. — б. а.) Муциан влязъл в града. Той незабавно отстранил Антоний Прим и поел цялата власт в ръцете си... Муциан постоянно се движел в обкръжението на въоръжени войници, всеки ден се местел в нов дворец, обикалял градините и целият му вид, походката му, съпровождащата го навсякъде охрана показвали, че това е истинският принцепс, макар самият той да не се съгласявал да приеме това звание“ (Тац. Ист. IV, 11).

Муциан успял да възстанови реда в града като проявил достатъчно разум да не встъпва в съперничество с Веспасиан.

През лятото на 70 г. Веспасиан най-накрая се завърнал в Рим. Най-добрата част от армията му останала в Юдея под командването на сина му Тит, който през пролетта на същата година започнал обсадата на Ерусалим.

Веспасиан ознаменувал встъпването си в Рим с това, че спасил града от глад; от Египет към императорската столица предварително били отправени кораби със зърно и когато те пристигнали, се разбрало, че в града имало хлебни запаси едва за десет дни.

Според мнението на Тацит (Ист. I, 50), Веспасиан е единственият император, когото властта изменила към по-добро; той притежавал огромна търпимост и се вслушвал във всяка правдива дума (Тац. Ор. 8).

„Бил изключително щедър към всички: добавял средствата, които не достигали на някои сенатори за ценза им; обеднелите консулари (бивши консули — б. а.) подпомагал с ежегодна рента от петстотин хиляди сестерции; много градове по цялата империя, засегнати от земетресения и пожари, възстановил в още по-добър вид; а най-много покровителствал талантите и изкуствата“ (Свет. Весп. 17).

Веспасиан успял да установи добри отношения както със сената — опората на старата римска аристокрация — така и с провинциалната върхушка.

По време на цензорството си в 73 г. той преразгледал списъците на сенаторите и конниците; някои изключил по свое усмотрение, а достойните италийци и жители на провинциите взел в състава на сената и конничеството.

Веспасиан въвел ред и повдигнал дисциплината в армията. Въстаналите по време на гражданската война батави в Галия били усмирени, Ерусалим — превзет, а с опасната Партия били установени мирни отношения.

Веспасиан полагал големи грижи за безопасността на римските граници; нищо не можело да се изплъзне от погледа му. Той се погрижил дори за безопасността на далечния иберийски (грузински — б. а.) цар Митридат, съюзник на Рим, и наредил да бъде построена (или основно реставрирана — б. а.) за него крепост около Мцхета, древната столица на Иберия (дн. Грузия — б. а.), което и било сторено, според свидетелството на намерения през XIX в. на територията на Мцхета гръцки надпис. И до ден днешен този надпис е изложен в Историческия музей на град Тбилиси.

Веспасиан покровителствал Испания, Галия и Африка в ущърб на страните от Източното Средиземноморие; той отнел свободата на Гърция, дадена ѝ от Нерон, заради усърдните аплодисменти на гръцката публика по време на театралните му изпълнения.

Гърците били недоволни от Веспасиан и философите-киници гледали всячески да го осмиват, заради което в 71 г. били прогонени от Рим; заедно с тях били прогонени и астролозите.

Веспасиан имал славата на справедлив човек. Според думите на Светоний (Весп. 15), „наказания на невинни хора могат да се открият само, когато е отсъствал, не е бил осведомен, действали са против волята му или са го измамили“. Той не бил злопаметен и отмъстителен; „когато при Нерон му било забранено да идва в палата и в ужас питал какво да прави и къде да се дене, един от прислужниците по приемите го изгонил с думите: „Пръждосвай се на чумата на гости“; същият човек след това молел за извинение, а Веспасиан само го наругал с почти същите думи“ (Свет. Весп. 14). Един философ-киник се отнесъл непочтително към него и дори изръмжал нещо насреща му, но могъщият император се задоволил само да го нарече куче (Свет. Весп. 13).

Съвременниците упреквали Веспасиан само в един порок — в скъперничество.

Той облагал с тежки налози провинциите като в някои случаи дори ги удвоил, и постоянно се усъвършенствал в измислянето на все нови и нови данъци — даже се изхитрил да получава приходи и от отходните места. Синът му Тит многократно го укорявал заради това нечувано нововъведение; тогава Веспасиан взел една монета от първата вноска, приближил я до носа му и го попитал дали мирише — оттук води началото си общоизвестният израз „Парите нямат мирис“.

Според думите на Светоний (Весп. 16) Веспасиан „съвсем открито правел сделки, срамни дори и за частно лице: закупувал вещи само за да може да ги продаде след това на висока цена. Не се колебаел да продава държавни служби на кандидатите, амнистии на подсъдимите, невинни или виновни. Смята се, че нарочно издигал на по-високи длъжности най-хищните си прокуратори, та щом забогатеят, да ги осъди; сред народа се говорело, че си служи с тях като със сюнгери: сухи ли са, намокря ги; напои ли ги добре, изстисква ги“.

Това поведение на Веспасиан се обяснявало не толкова с алчния му характер, колкото с бедственото състояние на държавната хазна след дългите години на безумно разточителство от страна на Нерон и двете години гражданска война. Още в самото начало на управлението си Веспасиан заявил, че са необходими четиридесет милиарда сестерции, за да може държавата отново да стъпи на крака.

Веспасиан се заловил сериозно да възстанови реда в Рим, пострадал тежко по време на гражданската война; дори храмът на Юпитер Капитолийски, главната светиня на държавата, бил изгорен. „Когато започнал възстановяването на Капитолия, пръв със собствените си ръце се захванал да разчиства развалините и да ги изнася на плещите си“ (Свет. Весп. 8).

За да разкраси Рим, Веспасиан започнал да строи храм на Клавдий, комуто все още отдавали божествени почести, и голям нов форум — площад, в центъра на който издигнали храм на богинята на Мира (Веспасиан се гордеел с това, че дарил на римската държава мир — б. а.), а по краищата му разположили библиотечни сгради.

Йосиф Флавий описва форума на Веспасиан по следния начин:

„За кратко време било завършено съоръжение, надминаващо всички човешки представи. Веспасиан изразходвал за построяването му огромни средства, доколкото му позволявали хазната и наследството, оставено му от предшествениците. Той украсил храма на богинята на Мира с най-разнообразни великолепни произведения на скулптурата и живописта. В храма било събрано и разположено всичко, заради което хората, преди трябвало да пътуват, за да могат да го видят. Веспасиан наредил да се пазят на това място всички скъпоценности и съдове, взети от Ерусалимския храм, които той много ценял“ (Йос. Фл. Ю. В.).

The story of the greatest nations from the dawn of history to the twentieth century a comprehensive history founded upon the leading authorities including a complete chronology of the world and 14591553149За римския народ Веспасиан започнал строителството на огромен амфитеатър, предвиден за 50 000 души; изграждането на амфитеатъра започнало в центъра на Рим, на мястото, където по прищявка на Нерон било изкопано езеро; сградата била завършена едва след смъртта на Веспасиан и официално се наричала амфитеатър на Флавиите, но неизвестно защо в ранното средновековие започнали да я наричат Колизей.

Веспасиан искал да привлече симпатиите на населението към себе си, затова неведнъж уреждал раздаване на подаръци и устройвал блестящи обществени пиршества, „за да подпомага търговията с храни“ (Свет. Весп. 19).

След като станал император Веспасиан нито се възгордял, нито променил с нещо навиците си на скромен човек, който спазва строгите нрави на древния римски бит; личният му пример много по-успешно способствал за обуздаването на разточителството, което измъчвало и разорявало Рим, отколкото строгите закони.

„Във всичко друго, от самото начало на принципата си чак до края, бил снизходителен и приветлив; не само не прикривал предишното си скромно положение, но дори често открито го изтъквал. Някой си решил да изведе потеклото на Флавиевци от основателите на град Реате (дн. Риети — б. пр.) и от спътника на Херкулес, чийто паметник е на Солния път: Веспасиан просто му се изсмял. Стремеж към външен блясък му липсвал дотолкова, че в деня на триумфа си (в чест на победата в Юдейската война — б. а.), уморен от досадното бавно шествие, не могъл да се сдържи да не каже, че така му се пада, щом тъй неразумно е пожелал на стари години да празнува триумф, като че прадедите му са го заслужили и той сам е хранил надежда за него“ (Свет. Весп. 12).

Веспасиан запазил през целия си живот непретенциозните си вкусове и не можел да понася мъжете, които обръщали прекомерно внимание на външността си, „Един младеж, ухаещ на помада, му изказвал благодарност за получаване на префектура; Веспасиан отвърнал глава и като рекъл строго: „По-добре да миришеше на чесън“, му отнел пълномощията“ (Свет. Весп. 8).

Веспасиан обичал да блесне с остроумие, макар че шегите му не винаги били изящни и пристойни. „Един от любимите му слуги го помолил да назначи за финансов служител някакъв човек, който уж му бил брат; Веспасиан го накарал да почака и извикал кандидата при себе си; след като сам получил сумата, за която молителят се бил условил със слугата, незабавно го назначил; а когато слугата пак го помолил, рекъл: „Търси си друг брат; този, когото мислеше за свой, е вече мой“ (Свет. Весп. 23).

Според римските обичаи умрелият император (който не бил свален от престола — б. а.) се причислявал към боговете и фигурирал в историята с титлата „божествен“. Когато Веспасиан, който се радвал на отлично здраве през целия си живот и не полагал никакви грижи за него, на седемдесетгодишна възраст почувствал приближаването на смъртта, намерил сили в себе си да каже: „Горко ми, струва ми се, че ставам бог“ (Свет. Весп. 23).

Веспасиан умрял на 23 юни 79 г. Той останал в паметта на римляните като един от най-добрите императори; бил официално обожествен, а на Форума построили великолепен мраморен храм на Веспасиан, от който до днес са се запазили само трите ъглови колони и малка част от пищния антаблеман.