Рим

Последните императори на Западната Римска империя

Посещения: 951

 

Публикува се по: Е. В. Фьодорова, Императорите на Рим. Величие и упадък, С., 1997

Превод: Юлиян Божков

 

Стилихон

 

763px Stilico diptychСтилихон, от племето на вандалите, бил първият германец в Римската история, който фактически оглавил Западната Римска империя във време, когато за официален император се смятал Хонорий — млад, неопитен и неспособен за държавническа дейност човек.

Отначало Стилихон бил опекун, а впоследствие станал и роднина на Хонорий, тъй като се оженил за братовчедка му Серена.

Серена била християнка. В 394 г. тя активно участвала в разгрома на езическите култове в Рим. Историкът Зосим разказва, че нахлула в светилището на богинята Веста, смъкнала от статуята ѝ ценен накит и си го сложила. Заради това светотатство весталката (жрица на богинята Веста — б. а.) проклела Серена и цялото ѝ потомство (Ф. Грегоровиус. История на средновековния Рим [Грегоровиус, Ф. История города Рима в средние века. Т. I. СПб., 1902, с. 63]).

Стилихон влязъл в историята като енергичен защитник на Западната Римска империя от нашествията на варварите. Особено се прославил в 405 г., когато благодарение на таланта си удържал при Флоренция победа над 200 000* германци и келти, които под водачеството на Радагайс нахлули в Италия и се насочили право към Рим, докато в същото време младият Хонорий, обхванат от страх, прекарвал дните си в непристъпната Равена.

Благодарните римляни издигнали триумфална арка в чест на Теодосий, Хонорий и Аркадий, а в чест на Стилихон поставили насред Форума негова статуя, излята от бронз и посребрена отгоре.

Стилихон се погрижил за укрепването на Рим, за което свидетелства надписът на Тибуринските порти:

„Сенатът и римският народ на римските императори цезари, наши господари, непобедимите принцепси Аркадий и Хонорий, победители и триумфатори, постоянни августи, за възстановяването на стените, портите и кулите на Вечния град след разчистването на огромните развалини по съвет на Стилихон, достоен и благороден мъж, комит (висока придворна титла, впоследствие — граф — б. а.) и магистър на двата рода войски, издигна техни статуи, увековечаващи имената им, под наблюдението на Флавий Макробий Лонгиниан, достоен мъж, градоначалник на Рим, предан на волята и величието им“ (ЛН, 248).

Най-могъщите противници на римляните по онова време били готите (или по-точно — вестготите, западните готи — б. а.), с които навремето Теодосий сключил мир и които приел в римската армия.

Йордан, историк от VI в., обяснява причината за възникването на враждата между готите и римляните по следния начин:

„Когато Теодосий, поклонник на мира и приятел на готите, завършил жизнения си път, синовете му, които прекарвали живота си в разкош, започнали да погубват двете части на империята и отменили на помощните си войски (т. е. на готите — б. а.) обичайните дарове; скоро готите почувствали презрението към тях и, опасявайки се да не би силата им да отслабне от продължителния мир, избрали за свой владетел Аларих“ (Йорд. 146).

Под водачеството на Аларих вестготите нападнали Гърция и причинили огромни разрушения. В 396 г. Стилихон ги разгромил в Аркадия (в Южна Гърция — б. а.).

Аларих обаче успял да се спаси и намерил покровители в двора на източния император Аркадий; нещо повече, Аларих бил назначен за управител на Илирия и признат за съюзник на Източната Римска империя. Като уредил отношенията си с Изтока, той нахлул с пълчищата си в Италия, но в 402 и 403 г. бил отново разбит от енергичния и неуморим Стилихон.

Но вестготите представлявали такава сериозна сила, че Стилихон встъпил в тайни преговори с Аларих и му предложил да премине на страната на Западната Римска империя като се откаже от съюза си с Изтока.

Аларих се отнесъл благосклонно към това предложение, но най-неочаквано потеглил отново с войските си срещу Италия и поискал голям откуп от Хонорий.

Хонорий в това време пребивавал в Рим, където незабавно пристигнал и Стилихон. Сенатът се събрал в императорския дворец. Стилихон започнал да доказва, че трябва да се откупят от Аларих. Сенатът се вслушал в думите му и решили да дадат на Аларих четири хиляди фунта злато. Но влиятелният сенатор Лампадий възкликнал: „Това не е договор за мир, а за робство!“ — след което избягал от заседанието и потърсил спасение при олтара на една църква.

У мнозина влиятелни люде обаче възникнало предубеждение към Стилихон. Намерили се такива придворни, които съумели да внушат на Хонорий, че Стилихон е встъпил в съглашение с Аларих, за да заеме императорския трон. В 408 г. Хонорий допуснал Стилихон да бъде убит в Равена: той се опитал да потърси защита при олтара, но бил измъкнат с хитрост оттам и убит. Статуите на Стилихон били разрушени, а синът му Евхерий споделил участта на баща си.

С гибелта на Стилихон Рим загубил последния си защитник: от този ден над Вечния град надвиснала реалната опасност да се превърне в плячка на варварите.

 

Хонорий

 

Хонорий бил по-малкият син на Теодосий I Велики и при подялбата на Римската империя получил западната ѝ част, която се смятала за по-лоша, докато брат му Аркадий получил по-добрия пай — Изтока; през целия си живот братята враждували помежду си.

Хонорий станал август в 393 г., още докато баща му бил жив. След смъртта на Теодосий в 395 г. Хонорий бил прекалено млад, за да поеме управлението на държавата и властта се намирала фактически в ръцете на неговия опекун Стилихон, който скоро се сродил с императора, давайки му за съпруга дъщеря си Мария.

Запазил се е тържественият сватбен химн в чест на Хонорий и Мария, съчинен от Клавдиан — един от последните поети на отмиращия античен свят; ето някои от стиховете в този химн:

Обетът на булката запали с плам непривичен сърцето наConsular diptych Probus 406
Август; с жар постоянен гореше младият мъж.
Що за огън бе туй и що значеха тези въздишки
не знаеше той; любов досега не бе вкусвал.
Не блазнят го вече ни ловният кон, ни стрелите,
ни тънкото копие даже. Гложди го сладката рана,
що Купидон му нанесе. Гръдта му мъчат безспир
стонове тежки! Колко ли пъти издайникът срам
лицето му багреше. Ръката самичка изписва в захлас
свидното име! За любимата готви дарове той,
но надсиява ликът на Мария блясъка на одеждите пищни...
…………………………………………………………………………………………….
А пред двореца вдига се празничен шум; блести колесница,
готова към брака булката да откара. Бърза женихът
да излезе насреща и към бавното слънце укори сипе.
Така благородният кон, за пръв път докоснат от страстното
чувство, гордо потръсвайки грива, буйна и гъста,
с изпъната шия се носи напред по долините фарсалски,
и с тежко пръхтене тревожи водите, отдавна познати,
раздувайки ноздри; прираст обилен очакват пастирите
за свойте стада, а майките се любуват на левента съпруг.

(Според руския превод на А. В. Артюшков В: Христоматия по антична литература. Т. II. Римска литература [Пер. А. В. Артюшкова. — В: Хрестоматия по античной литературе. Т. 2. Римская литература. Сост. Н. Ф. Дератани, С. П. Кондратьев, Н. А. Тимофеева. 4. изд. М., 1949, 575-576]).

Младата императрица починала скоро след сватбата и била погребана в базиликата „Св. Петър“ във Ватикана. В 1544 г., когато на мястото на остарялата базилика започнал строежът на нова сграда — катедралата „Св. Петър“ — бил открит античен саркофаг от червен гранит — мястото, където почивала първата жена на Хонорий. Отворили саркофага и видели в него Мария, облечена в златен брокат и обсипана със скъпоценности като някаква египетска царица. До нея имало тридесет съдини от злато, кристал и ахат, златен свещник, фигурки на животни, изработени от скъпоценни камъни, а също така и сребърно ковчеже с обеци, огърлици и пръстени с перли, изумруди и сапфири. В саркофага намерили златна плочка с името на императрицата, а скъпоценностите ѝ били същите, които поетът Клавдиан възпял в сватбения си химн. Папа Павел III (1534 — 1549), който нямал представа за историко-художествената стойност на този уникален паметник на късноримската древност, наредил златните изделия да се претопят, а със скъпоценните камъни украсил собствената си тиара.

След ранната смърт на Мария Хонорий се оженил за другата дъщеря на Стилихон — Терманция. Хонорий нямал деца.

Докато Стилихон бил на власт, Западната Римска империя се противопоставяла успешно на варварските нашествия.

В 403 г. Хонорий се отправил към Рим, за да отпразнува десетгодишнината от своето управление и да устрои триумф в чест на победата над вестготите, за която най-голяма заслуга имал Стилихон. На път за Рим Хонорий бил съпровождан от войски, състоящи се изцяло от варвари.

Християнските свещеници начело с римския епископ излезли да посрещнат триумфалното шествие; в онези времена епископът се назначавал от императора и формално се смятал за негов смирен поданик.

В християнския Рим все още имало много езичници. Императорското обкръжение също не било чисто християнско — високите държавни постове се заемали както от християни, така и от езичници; германците, намиращи се на императорска служба, били християни.

Хонорий се установил в императорския дворец на Палатинския хълм и прекарал в Рим цяла година. В града се устройвали бляскави зрелища (борба, конни състезания и лов на диви животни — б. а.), но Хонорий завинаги забранил гладиаторските сражения (за пръв път ги осъдил Константин I Велики в едикта си от 325 г. — б. а.).

Хонорий се погрижил римляните да не подражават с външността си изцяло на варварите: със специален закон на местното население се забранявало да се облича в кожи, да носи панталони и да ходи с дълги коси, както било прието у готите.

В края на 404 г. започнали да пристигат сведения за опасността от ново варварско нашествие; Хонорий напуснал Рим и се завърнал в Равена, която била защитена от дебели стени и обградена отвсякъде от блата. Императорът се затворил в крепостта, a 200 000 келти и германци нахлули в Италия, но при Флоренция Стилихон им нанесъл поражение.

В 408 г. Стилихон бил убит и Хонорий трябвало вече да управлява самостоятелно.
Но неспособният император оставил безопасността на Западната Римска империя в ръцете на съдбата, докато самият той обръщал по-голямо внимание на религиозните въпроси. Езичеството все повече отслабвало, християнството укрепвало: към 400 г. в Рим имало вече 600 семейства от старата аристокрация, които приели християнството.

На 15 ноември 408 г. Хонорий заедно с източния император Теодосий II (който бил син на Аркадий, брата на Хонорий — б. а.) издал едикт, съгласно който за втори път се отнемало имуществото на всички храмове и по този начин езическите култове били окончателно лишени от всички материални средства, необходими за извършването на ритуалите им; било наредено да се унищожат олтарите и изображенията на боговете, а храмовете — да се превърнат в обществени сгради. Почти двадесет години по-късно Теодосий II и Валентиниан III издали едикт за превръщането на храмовете в църкви.

След убийството на Стилихон Аларих отново повел вестготите срещу Италия и този път стигнал до самите стени на Рим.

За да стреснат Аларих, римляните убили в отчаянието си вдовицата на Стилихон Серена, която била племенница на Теодосий I Велики и дъщеря на брат му Хонорий; Серена била обвинена, че уж в желанието да отмъсти заради мъжа си, била извикала Аларих в Рим. Главата ѝ била изложена на градската стена, за да вдъхва страх у враговете, но ужасната гледка не им оказала никакво въздействие и те продължили да обсаждат Рим дотогава, докато в града не започнал глад и не избухнали епидемии.

Отчаяните римляни проводили пратеници до Аларих с молба за милост. Варваринът поискал римляните да му дадат всичкото си злато, всички ценности и всички варвари-роби, намиращи се в града. „Че какво тогава ще им остане на римляните?“ — попитали пратениците. „Животът“ — отвърнал Аларих.

След няколко дни дошли нови пратеници. Този път варваринът бил по-умерен: той поискал „само“ 5000 фунта злато, 30 000 фунта сребро, 3000 пурпурни и 4000 копринени дрехи, а също така 3000 фунта пипер.

На римляните не им оставало нищо друго, освен да приемат условията. Но за да съберат необходимото количество злато и сребро, те трябвало да претопят множество статуи, в това число и алегоричната статуя на Доблестта, което в известна степен имало символично значение: старата римска доблест прекратила съществуването си и не след дълго Рим — Вечният град — паднал.

Като получил откупа Аларих се оттеглил от Рим и отвел със себе си 40 000 варвари-роби, които постепенно избягали при него по време на обсадата на града.

Той поискал от император Хонорий, който си седял в Равена, да му бъде дадена титлата пълководец на императорските войски, власт над част от империята и да му бъде плащан ежегоден откуп във вид на сребро и хляб.

Хонорий отхвърлил с презрение исканията на врага.

Тогава, в 409 г., Аларих отново потеглил към Рим и тъй като градските стени, построени от император Аврелиан, били непристъпни, за пореден път обсадил града и го обрекъл на глад.

Нещастните жители на Вечния град отново били принудени да разчитат единствено на себе си, тъй като не можели да се надяват на помощ от страна на безпомощния Хонорий. Те трябвало да се съгласят с новите искания на варварина и по негово желание обявили, че Хонорий е лишен от императорска власт и от този ден за император е избран бившият градоначалник Атал; новият император веднага дал на Аларих титлата пълководец на империята, а на родственика му Атаулф — титлата началник на конницата.

След като станал император, езичникът Атал се покръстил, но наредил да се отворят езическите храмове в Рим, а вместо монограмите на Христос започнал да сече образа на богинята на Победата върху монетите си.

Обединените войски на готите и римляните, предвождани от Аларих и Атал тръгнали срещу Хонорий, пребиваващ, както обикновено, в пълно бездействие в Равена.

Страхът завладял Хонорий и в самото начало той се съгласил да признае Атал за свой съуправител. Но обградената отвсякъде със стени и блата Равена била непристъпна и Аларих разбрал, че не ще може да я превземе.

Докато траели преговорите, Аларих се скарал с Атал, задържал го под стража, лишил го от императорска титла, свалил му короната и порфирата и ги изпратил в Равена.

Когато станало ясно, че преговорите с Хонорий няма да доведат до желаните резултати, Аларих отново тръгнал към Рим, заплашвайки да го разруши. Но Хонорий, загрижен единствено за себе си, нямал намерение да спасява Рим и предоставил на варварина пълна свобода на действие.

Рим бил обсаден за трети път; варварската войска на Аларих била съставена от вестготи в медни доспехи и от сармати в животински кожи.

След третата обсада Рим паднал. Това поразило съвременниците и мнозина съзрели в падането на Вечния град предзнаменование за края на света.

Но, колкото и да е странно, историята не запазила нито едно достоверно и подробно описание на това голямо събитие, дори датата 24 август 410 г. е спорна.

Към началото на V в. процесът на упадъка на интелектуалната култура и отмирането на творческата мисъл стигнал толкова далеч, че Римската империя вече нямала нито мъдри и безпристрастни историци, нито вдъхновени и увлекателни поети; езическите писатели все повече изпадали в цветиста риторика и откровено празнодумство, а християнските автори се грижели за прославата на своята религия и пренебрегвали историческата достоверност; истинската история престанала да представлява интерес за повечето жители на Римската империя — това била една от проявите на онзи процес на варваризация на римляните, който продължавал векове наред. Към V в. римляните достигнали такава степен на варваризация, че почти незабележимо се слели с варварския свят; 66 години след първото падане на Рим Западната Римска империя прекратила своето съществуване, но съвременниците почти не забелязали това, тъй като Италия отдавна вече била пренаселена с варвари както пришълци, така и местни, т. е. бивши римляни.

Историците от новото време, съпоставяйки противоречивите и непълни сведения, поднасяни от древните им събратя, стигнали до извода, че най-вероятно изтощеният от глад Рим паднал в резултат на предателство.

Прокопий Кесарийски, гръцки историк от VI в., казва:

„Ще разкажа по какъв начин Рим бил превзет от Аларих.

Този варварски предводител дълго време обсаждал Рим и тъй като нямал възможност да го завладее нито със сила, нито с хитрост, измислил следното.

Избрал сред воините си триста души, още голобради и млади хора, които се отличавали със знатност и храброст, неприсъщи на възрастта им, и тайно им съобщил, че уж има намерение да ги подари като роби на някои знатни римляни. Заповядал им да се държат скромно и добродетелно и усърдно да изпълняват всичко, което господарите им заповядат, а след известно време, в предварително определен срок, по пладне, когато господарите им, както обикновено, потънат в следобеден сън, те ще трябва да се отправят към градските порти, наречени Солни, и като нападнат внезапно стражите, да ги убият и бързо да отворят вратите.

Такава заповед дал Аларих на младите воини и в същото време проводил пратеници при сената, заявявайки, че той, учуден от привързаността на римляните към своя император, няма намерение да ги измъчва повече и от уважение към тяхното мъжество и вярност подарява по няколко роби за спомен на всеки сенатор.

Скоро след това официално заявление Аларих пратил в Рим избраниците си, а на войската дал заповед да се готви за отстъпление, за да накара римляните да му повярват.

Римляните се зарадвали на думите на Аларих, приели дара и възликували, без да подозират за коварството на варварите.

Изключителната покорност, която проявили пратените от Аларих млади хора, премахнала всякакви подозрения, а част от войските му наистина започнала да отстъпва, останалите войници пък си давали вид, че се готвят да снемат обсадата. Настъпил уреченият ден. Аларих заповядал на цялата си войска да се въоръжи и да чака в бойна готовност при Солните порти, където той се бил разположил от самото начало на обсадата.

В уреченото време младите хора се събрали при Солните порти, нападнали ненадейно стражите, убили ги, отворили безпрепятствено вратите и пуснали Аларих и неговата войска в Рим.

Варварите подпалили сградите, намиращи се близо до портите, в това число и двореца на древния римски историк Салустий. По-голямата част от този палат съществуваше в полуобгорял вид и в мое време (т. е. в VI в. — б. а.).

Варварите плячкосали целия град, убили по-голямата част от населението и продължили нататък.

Разказват, че в Равена един придворен евнух, изпълняващ длъжността птичар, съобщил на Хонорий, че Рим е загинал. „Че аз току-що го нахраних със собствените си ръце!“ — възкликнал Хонорий (той имал един огромен петел, когото наричал „Рим“ — б. а.). Евнухът, като разбрал грешката на императора, пояснил, че Рим е паднал от меча на Аларих. Тогава Хонорий, вече успокоен, казал: „Приятелю, аз си помислих, че петелът ми Рим е умрял“. Такъв невежа, казват, бил този император.

1024px John William Waterhouse The Favorites of the Emperor Honorius 1883

Някои твърдят, че Рим бил превзет от Аларих по друг начин; уж някаква жена на име Проба, богата и знатна, принадлежаща към сенаторското съсловие, се смилила над римляните, които загивали от глад и други бедствия и били започнали да се хранят с човешко месо. Проба, която не виждала никаква надежда за спасение, тъй като реката и пристанището били в ръцете на врага, заповядала на робите си да отворят през нощта градските порти и да пуснат варварите“ (Прок. Кес. За ванд. I, 2).

Аларих предал Вечния град за разграбване на косматото си войнство. За тази цел той им дал кратък срок — само три дни.

Разбира се, великият Рим не можел да бъде разрушен за три дни; стените на постройките му били направени от здрав материал и варваринът със своята тояга бил безсилен срещу тази каменна мощ.

Три дни буйствали варварите в града и разграбвали неговите съкровища като убивали и изтезавали беззащитното население. От огъня най-много пострадал дворецът на историка Салустий, един от съратниците на Юлий Цезар.

Вестготите били християни, затова Аларих им забранил да убиват хора и да ограбват светините на апостолите Петър и Павел; папа Инокентий избягал от Рим в Равена, оставяйки всичко на произвола на съдбата. Варварите не могли да се сдържат да не убиват, но някои от светините наистина не били докоснати.

След три дни Аларих със своите варвари напуснал доброволно Рим, отнесъл оттам огромни съкровища и заедно с останалите пленници взел със себе си и красивата млада сестра на Хонорий.

Рим бил оставен на произвола на съдбата. Градът бил потънал в кръв, много статуи били разрушени, съкровищата разграбени, но всички сгради, освен двореца на Салустий, оцелели. В своите съчинения християнските писатели твърде много преувеличават мащабите на разрушенията в Рим; един от тях, Йероним, казва: „Уви! Светът загива, а ние тънем в собствените си грехове; императорският град и главата на Римската империя бяха погълнати от огъня“. Затова пък историкът Йордан казва: „По заповед на Аларих готите се ограничили с грабежи и не опожарили града, въпреки че варварите често правят това“ (Йорд. 156). Орозий, съвременник на тези събития отбелязва, че Рим бил низвергнат не толкова от хората, колкото от бог, тъй като първите били безсилни срещу каменните му грамади, а бог поразил с мълнии най-красивите места в града (Орозий. История, VII, 39,18).

Рим се възстановил доста бързо от разгрома, причинен му от Аларих, понеже победителят го напуснал и заедно с войските си потеглил към Южна Италия, възнамерявайки да се прехвърли в Африка. Но по пътя, близо до град Козенца, където се събирали реките Крати и Бузенто, той бил покосен от някаква внезапна болест. Съществува легенда, която разказва за необикновеното му погребение: за да опазят гробницата от крадци, приближените на Аларих отклонили водите на река Бузенто и погребали мъртвия си господар в нейното русло; след това убили всички роби, участвали в построяването на гробницата, а водите на реката върнали в предишното ѝ течение. В 1980 г. около Козенца, на няколкостотин метра от мястото, където се сливат двете реки, по време на пътно-ремонтни работи беше открита случайно каменна гробница, която, може би, е принадлежала на Аларих.

И така, през есента на 410 г. властта над вестготите преминала в ръцете на Атаулф, родственик на Аларих.

„След като приел властта, Атаулф се върнал в Рим и подобно на ято скакалци опустошил всичко, което било останало, разграбвайки не само частната, но и държавната собственост в Италия, тъй като император Хонорий не можел да му се противопостави“ (Йорд. 159).

Но Атаулф не пожелал да стане император и в 411 — 412 г. отвел съплеменниците си от Италия.

Историкът Орозий разказва следното:

„Повелител на готите тогава бил Атаулф, който след превземането на Рим и смъртта на Аларих наследил властта му като взел за жена Гала Плацидия, пленената сестра на императора. Бидейки ревностен привърженик на мира, той, както често се говори, и както доказал със смъртта си, предпочел да служи вярно на император Хонорий и да използва силите на готите за защита на Римската държава. С ушите си чух как един мъж от Нарбон, заемащ военна длъжност при Теодосий, вярващ, разумен и сериозен човек, казваше в палестинския град Витлеем на блажения презвитер Йероним, че уж в Нарбон бил в много добри отношения с Атаулф и знаел със сигурност, че онзи, макар да притежавал голям дух, ум и сили, неведнъж споделял, че първоначално той (Атаулф — б. а.) имал пламенното желание да унищожи самото име римлянин и да превърне цялата римска земя в империя на готите или, казано по-просто, това, което било Романия да станело Готия, а Атаулф да станел това, което бил някога Цезар Август; но от богатия си опит той се бил убедил, че готите по никакъв начин не могат да се подчиняват на законите поради необузданата си диващина, а държавата не може да бъде лишена от закони, тъй като държава без закони не е държава, затова в крайна сметка той (Атаулф — б. а.) предпочел да има славата на благодетел и възстановител на Римската държава с помощта на готите, за да остане в паметта на потомците като инициатор на възраждането на империята, бидейки невъзможно да стане неин преобразувател. Затова Атаулф не започнал да воюва с римляните, а предпочел мира, отстъпвайки пред съветите и молбите на съпругата си Гала Плацидия, много умна и религиозна жена, която го подтиквала към добри дела“ (Орозий. История. VII, 43,2-8).

По време на царуването на бездейния Хонорий Западната Римска империя започнала да се разпада. Още в 408 г. римските легиони, разположени в Британия, провъзгласили за свой император Константин, а легионите, разквартирувани по поречието на Рейн в Германия, също си избрали монарх — Йовин. И двамата нови императори, изпълнени с прекомерна енергия, веднага се впуснали в завоевания: те нахлули в Галия и бързо я превзели, тъй като Хонорий нямал сили да я защити. Йовин взел северната ѝ част, а Константин — южната. Хонорий, скован от страх в Равена, с посредничеството на трети лица встъпил в преговори с безстрашния Атаулф и му обещал богато възнаграждение, ако онзи му окаже помощ на галския фронт. Смелият Атаулф прогонил узурпаторите, върнал Северна Италия на Хонорий, а самият той завзел земите на юг от Лoapa, където създал свое вестготско кралство.

Испания, където скоро след това се появил нов узурпатор, също отхвърлила римската власт, но била върната на императора, пребиваващ, както обикновено, в пълно бездействие в Равена, от един друг варварин — Валия; впрочем, Хонорий още веднъж се появил в Рим, за да отпразнува триумф.

Британия, която влизала в състава на римските владения, но била лишена от всякакво внимание от страна на римляните, започнала със собствени сили да се защитава от варварите и постепенно се превръщала в независима държава.

А Хонорий продължавал да седи със скръстени ръце в Равена; императорът фактически се бил превърнал в бутафорна кукла.

Безславното царуване на Хонорий продължило до август 423 г., когато той починал в Равена от водянка на тридесет и деветгодишна възраст.

 
Гала Плацидия

 

Brescia medallionГала Плацидия била дъщеря на Теодосий I Велики и сестра на Аркадий и Хонорий.

Аркадий се намирал в Константинопол, Хонорий — в Равена, а Гала Плацидия живеела в Рим. Тя била едва на двадесет и една години, когато вестготите, предвождани от Аларих, превзели Рим и я пленили; те отвели красивата жена със себе си, но се отнасяли добре с нея.

Аларих скоро умрял и властта преминала в ръцете на неговия родственик Атаулф, „който се откроявал с ума и външността си и приличал на Аларих, ако не с високия си ръст, то с красивото си тяло и с благородното си лице“ (Йорд. 158).

Атаулф поискал да се ожени за Гала Плацидия; сватбата се състояла въпреки нейната воля, но бракът им излязъл сполучлив.

На сватбата петдесет вестготски младежи поднесли на невестата подаръци от жениха — сто чаши, напълнени догоре със злато и скъпоценни камъни; всичко това било заграбено в Рим.

Така Гала Плацидия, сестра на двамата римски императори, станала повелителка на вестготите; и Атаулф, и Гала Плацидия били християни.

Атаулф не понасял спокойния живот и когато Испания започнала да се освобождава от властта на римляните, той се включил активно в борбата за нея. Превзел Барцелона (дн. Барселона — б. а.) и се установил там; в една от тамошните църкви бил погребан рано починалият Теодосий, синът на Атаулф и Гала Плацидия.

В 415 г. Атаулф бил убит, а барцелонският му дворец и тронът — завзети от Сингерих. Узурпаторът веднага заповядал да бъдат убити шестте деца на Атаулф от първия му брак, а Гала Плацидия прогонил от двореца. Заедно с други пленници тя трябвало да върви пеша повече от дванадесет мили, а варваринът победител, тържествувайки, яздел на кон редом с тях.

Но след седем дни Сингерих бил убит и господар на вестготите станал Валия. Той заменил Гала Плацидия за шестстотин хиляди мерки пшеница и тя била изпратена при брат си Хонорий в Равена.

Хонорий омъжил насила сестра си за изтъкнатия си пълководец Констанций. Те имали две деца: Валентиниан и Хонория.

В 421 г. Хонорий обявил Констанций за август и за свой съуправител. Но в същата година последният внезапно починал и Хонорий изпратил Гала Плацидия заедно с децата ѝ в Константинопол, тъй като мълвата започнала да го обвинява в престъпна страст към сестра му.

В константинополския двор Гала Плацидия не се чувствала добре. След смъртта на Хонорий и кончината на узурпатора Йоан тя се завърнала с децата си в Италия и станала регентка на седемгодишния си син Валентиниан III, който в 425 г. бил коронясан в Рим.

Властта на Гала Плацидия над Западната Римска империя продължила двадесет и пет години.

Но тя не притежавала необходимите ум и характер, за да удържи в ръцете си разпадащата се империя (вече никой не бил в състояние да стори това — б. а.). Погълната от дворцови интриги, Гала Плацидия не съумяла да се възползва от таланта на блестящите си пълководци Аеций и Бонифаций, намиращи се в двора ѝ. В резултат на това от империята се отделила провинция Африка, тъй като в раздразнението си Бонифаций призовал вандалите от Испания, които в 429 г. нахлули в римските владения: те превзели Африка и Италия започнала да страда от недостиг на хляб, защото той идвал основно оттам.

Гала Плацидия умряла в Рим на 27 ноември 450 г.

 

Констанций III

 

Констанций, родом от Илирия, бил виден пълководец ѝ се ползвал с изключително влияние в двора на Хонорий.

Констанций се домогвал до ръката на Гала Плацидия, когато тя не била омъжена и живеела в Рим. С помощта на Хонорий той успял в края на краищата да се ожени за нея в 417 г.; в 421 г. получил титлата август, но скоро внезапно починал.

 

Хонория
 

Юста Грата Хонория, дъщерята на Констанций III и Гала Плацидия, била родена през 417 г. в Равена.

В 433 г. Хонория получила титлата августа, което я издигнало толкова високо, че не ѝ останала никаква надежда да се омъжи; била лишена също така и от надеждата да получи когато и да било реалната власт, която официално принадлежала на брат ѝ и майка ѝ — фактически с властта в Западната Римска империя се разпореждали най-различни лица.

В 434 г. между Хонория и главния разпоредител на императорския дворец Евгений възникнала любовна връзка. Заради това тя била позорно изгонена от Равена в Константинопол, където я държали над десет години в двореца под строго наблюдение, принуждавайки я да води живот на монахиня.

Но Хонория не се примирила с печалната си участ и с помощта на верни хора съумяла да встъпи в тайни преговори със страшния повелител на хуните Атила; тя му изпратила пръстен и му предложила ръката си заедно с правата си над част от Римската империя.

Атила „бил мъж, роден, за да всява ужас сред народите и държавите, който, неизвестно по какъв жребий, хвърлял всички в трепет и страшната му слава се носела навсякъде. Имал горделива походка, мятал наляво и надясно святкащи погледи и в самите движения на тялото му проличавала голямата му мощ. Любител на войните, самият той бил умерен, здравомислещ, достъпен за молителите и милостив към онези, на които веднъж се бил доверил. Ниският му ръст, широката гръд, голямата глава с малки очи, рядката прошарена брада, сплеснатият нос и отвратителният цвят на кожата му — всичко това издавало неговия произход“ (Йорд. 182 — 183).

Могъщият хун приел охотно предложението на римската принцеса и след известно време поискал от източноримския император Марциан да му даде невестата, за която той уж бил венчан, и да му плати данък.

В Константинопол настанала паника и Хонория била изпратена в Равена, където бързо я венчали за някакъв придворен и я затворили под ключ.

Атила отново заявил правото си върху Хонория и в 451 г. тръгнал начело на хунската орда срещу Италия, но в грандиозната битка при Каталунските полета претърпял поражение; този път наред с римляните срещу хуните се сражавали същите тези вестготи, които в 410 г. превзели и разграбили Рим.

През пролетта на 452 г. Атила отново нападнал Италия и като причинил страшни разрушения се приближил до Рим, където се намирал император Валентиниан III.

В преговори с хуните встъпили двама знатни римляни и папа Лъв I; те успели да придумат свирепия враг да се съгласи да получава ежегоден данък от Рим и на 6 юли 452 г. той започнал да изтегля войските си.

Атила отишъл в Панония, но отново започнал да заплашва, че ще ограби Италия, ако не му дадат Хонория. Само внезапната му смърт в 453 г. спасила Рим от разруха.

Спасението на Рим от Атила всяка година се отбелязвало с църковен празник. На същия този ден се устройвали и циркови представления, където народът прииждал на тълпи, а църквите оставали празни; страстта към зрелища у римляните била много по-силна, отколкото любовта им към християнския бог. По този повод презвитер Салвиан от Масилия (дн. Марсилия — б. а.) изразил скръбта и изумлението си: „Кой може да мисли за цирк, когато над главата му се е надвесила опасността да попадне в плен?! Кой, отивайки на смърт, се смее!? Обзети от ужас пред робството, ние се предаваме на забавления и се смеем в предсмъртен страх. Човек може да си помисли, че по някакъв начин целият римски народ се е наял със сардоническа трева: той умира и се смее“.

Хонория умряла след 454 г. без да излезе на свобода.

 

Валентиниан III

 

Валентиниан III, синът на Констанций III и Гала Плацидия, станал император в 425 г., когато бил едва седемгодишен. Въпреки че официално царуването му продължило до 455 г., той никога не управлявал самостоятелно, тъй като проявявал признаци на явно слабоумие.

Валентиниан III водел лекомислен и порочен начин на живот, което в крайна сметка го погубило, а пък римляните трябвало да платят висока цена за това, че държавата им в продължение на дълги години се управлявала неизвестно как и от кого.

Валентиниан III бил убит на 16 март 455 г. Той не оставил наследници и това довело до безвластие и тежки последици.

На 17 март 455 г. за император бил провъзгласен сенаторът Петроний Максим, заклет враг на покойния Валентиниан.

На втория месец от управлението на Петроний Максим спокойните му дни свършили, тъй като в устието на Тибър влезли корабите на вандалски вожд Гензерих: още в 429 г. вандалите отнели Африка от империята, а сега тръгнали срещу самия Рим.

Говорело се, че Петроний Максим сам си навлякъл тази беда по следния начин. Валентиниан III с измама склонил към прелюбодеяние добродетелната съпруга на сенатора, която после признала всичко на мъжа си и умряла от мъка; след като станал император Петроний Максим поискал да се ожени за вдовицата на Валентиниан III Евдоксия. Тя се съпротивлявала, но все пак станала негова съпруга. Веднъж Петроний Максим лекомислено ѝ признал, че именно той е организирал убийството на императора. Тогава в гнева си Евдоксия повикала на помощ владетеля на вандалите Гензерих и го убедила да нападне Рим.

Ето как Йордан характеризира Гензерих: „Бил невисок на ръст и куц, тъй като навремето паднал от кон; потаен, немногословен, презиращ разкоша, страшен в гнева си, алчен за богатства, много изобретателен, когато трябвало да се разбунтуват племената, той бил готов да сее семената на раздора и да възбужда ненавист“ (Йорд. 168).

Рим бил напълно неспособен за отбрана. В града настъпила паника. В отчаянието си Петроний Максим побягнал, но на една от улиците бил разпознат и пребит с камъни, а трупът му — хвърлен в Тибър. Това се случило на 12 юни 455 г.

Гензерих слязъл на брега и се насочил към Рим. Насреща му излязъл само папа Лъв I, но и той не успял да принуди врага да отстъпи.

Този път никой не защитавал Вечния град. На третия ден след убийството на Петроний Максим Гензерих влязъл безпрепятствено със своите вандали в Рим и дал на войниците си четиринадесет дни, за да разграбят града.

„Като натоварил корабите си със злато, сребро и други вещи от императорското имущество, Гензерих се завърнал в Картаген. Той не оставил в двореца нито мед, нито какъвто и да е друг метал. Ограбил и храма на Юпитер Капитолийски, като свалил половината му покрив, който бил изработен от мед и богато позлатен“ (Прок. Кес. За ванд. I, 5).

Вандалите закарали в Африка хиляди римляни, превръщайки ги в роби. Взели със себе си също така императрица Евдоксия, двете ѝ дъщери (Евдоксия и Плацидия) и сина на пълководеца Аеций Гауденций. Една от дъщерите на Евдоксия, носеща нейното име, била принудена да се омъжи за сина на Гензерих —    Гунерих. Шестнадесет години по-късно тя успяла да избяга от съпруга си варварин и се добрала до Ерусалим, където завършила дните си.

За жестокото разграбване на Рим вандалите си спечелили заслужената слава на брутални диваци, тъй че думата „вандализъм“ станала нарицателна.

Но за тези четиринадесет дена техните орди не унищожили римските сгради, просто защото не си поставяли такива цели.

„Но в други отношения Рим бил опустошен до основи. Като завзели богатата провинция Африка вандалите станали собственици на латифундиите на римската аристокрация и на църковните патримонии; семействата на повечето сенатори били докарани до просешка тояга; населението на Рим намаляло, тъй като една част от хората били обърнати в роби, а друга —    избягали. За четиридесет и пет години от нахлуването на Аларих в Рим населението му намаляло на сто и петдесет хиляди души, ако не и повече. Много древни родове изчезнали напълно, други водели мизерно съществуване и бавно угасвали; наред с тях загивали и езическите храмове — забравени от всички и предадени на разруха. Големите дворци опустели и всичко в тях било мъртво, римляните се движели като привидения из града, който бил прекалено голям за техния гаснещ живот. Ако по-рано, във времената на разцвета на империята, обширните пространства на Рим, застроени с храмове, базилики, аркади и всякакви други зрелищни постройки, будели у хората удивление, то сега, от средата на V в., Рим представлявал един тържествено умиращ град, в чиито величествени пространства вече не преминавали вълните на народното движение и навсякъде се била възцарила гробна тишина“ (Ф. Грегоровиус. История на средновековния Рим [Грегоровиус, Ф. История города Рима в средние века. Т. I. СПб., 1903, с. 194]).

 

Майориан

 

В периода от 455 до 475 г. на трона на Западната Римска империя се сменили около десет императори, чиято реална власт била нищожна.

В условията на Запада императорската власт фактически загубила монархическата си същност; запазила се единствено пурпурно-златната ѝ външност, а господари на Римската държава станали варварите, които заемали високи военни постове при императорския двор.

След убийството на Петроний Максим и разграбването на Рим от вандалите император станал варваринът Авит. Той произхождал от знатен галски род и навремето бил на служба при западноримския императорски двор. На 10 юли 455 г. той тържествено приел императорския сан в Арелате (дн. Арл, в Южна Франция — б. а.), без да иска съгласието на римския сенат; на римляните не им оставало нищо друго, освен да признаят този факт и да го поканят в Рим.

Въпреки че галът Авит получил добро образование и не бил варварин в истинския смисъл на думата, римският сенат, който вече не знаел какво иска, встъпил в преговори с Рицимер, друг варварин от знатен произход (по бащина линия той принадлежал към свебите, а по майчина — към вестготите и бил внук на техния владетел — б. а.).

Рицимер, който служил при императорите Валентиниан III и Петроний Максим, бил известен като енергичен и смел човек. Властолюбивият и съобразителен варварин охотно откликнал на желанието на римските сенатори и не изпуснал възможността да завземе властта: в 456 г. той вдигнал метеж срещу Авит, който избягал от Рим и скоро бил убит.

Рицимер станал фактическият господар на Италия, а императорският трон в продължение на шест месеца останал празен; по същество императорската власт вече окончателно се била изживяла.

Италия безвъзвратно преминавала във властта на варварите: наред със старата римска аристокрация се появила нова, съставена от варвари-наемници, които били на издръжка на империята; римската аристокрация отмирала, а варварската укрепвала.

След половин година, на 28 февруари 457 г., Рицимер получил от сената титлата патриций на римляните и назначил съратника си Майориан за началник на конницата.

На 1 април 457 г. с милостивото съгласие на Рицимер Майориан бил официално провъзгласен за император във военния лагер при Равена.

Майориан се оказал последният римски император, комуто били присъщи умът на държавния деец и високото съзнание за отговорността към поверената му държава.

Но Рим станал друг, римляните се променили, императорът вече не бил необходим нито за защита от външните врагове (той и така бил безсилен и се защитавал от варварите с помощта на самите тях — б. а.), нито за укрепването на устоите на робовладелството, тъй като този начин на производство се бил изживял.

От времето на Валентиниан III Рим отново се превърнал в императорска резиденция. Майориан положил много усилия да възстанови града и да го опази от варварството на самите римляни, които лекомислено използвали съществуващите сгради като източници на строителни материали.

Майориан решително въстанал срещу това варварство и издал заплашителен едикт:

„Ние, управителите на града, решихме да сложим край на безчинствата, които загрозяват вида на почтения ни град и отдавна будят у нас отвращение. Известно ни е, че обществените сгради, които са украса на нашия град, са подложени на разрушение, заради престъпната снизходителност на властите. Под предлог, че камъните са необходими за строежа на обществени сгради, древните величествени постройки биват разграбвани и по този начин великото се унищожава, за да се построи някъде нещо нищожно. Някои даже стигат в злоупотребите си дотам, че за градежа на частното си жилище вземат необходимия строителен материал от обществените сгради, разрушавайки ги. А това, което съставлява блясъка на града, би трябвало да се пази с голяма любов от гражданите.

Затова установяваме като задължителен за всички закон, че сградите, издигнати в древността за общо благо и за украса на града, били те храмове или други паметници, не трябва да бъдат разрушавани от никого и никой не трябва да се докосва до тях. Съдията, покровителстващ нарушаването на този закон, подлежи на глоба в размер на петдесет фунта злато (20 кг — б. а.). Ако длъжностните лица се съгласят да изпълнят противозаконната заповед на съдията и не му се противопоставят, ще бъдат бичувани, а ръцете им ще бъдат отсечени, тъй като вместо да пазят паметниците, те ги ограбват. Всички незаконно взети архитектурни детайли в никакъв случай не могат да бъдат отчуждени от държавата и ние заповядваме те да бъдат върнати.

Ако се наложи да се разруши някоя древна сграда, поради невъзможност тя да бъде ремонтирана или поради необходимостта от построяване на нова сграда на нейно място, то за това трябва да се произнесе просветеният и дълбокоуважаем сенат, който, след като в резултат на сериозни разисквания признае необходимостта от разрушаване на сградата, трябва да представи заключението си пред нас, за да можем грижливо да го разгледаме. А онова, което не може да бъде реставрирано, трябва да се използва за украса на някоя друга обществена постройка“ (Ф. Грегоровиус. История на средновековния Рим [Грегоровиус, Ф. История города Рима в средние века. Т. 1. СПб., 1903, 202-203]).

Едиктът на Майориан бил насочен и срещу християнските свещеници, защото от времето на Константин Велики в Рим станало навик да се строят църкви като за тази цел разрушавали древните храмове и други обществени постройки.

Майориан имал сериозното намерение да сложи край на саморазрушаването на Рим.

Но никой, дори и най-разумният император, не бил в състояние вече да спре интензивния процес на саморазпадане на античния град, още повече, че истинският господар на Рим бил не Майориан, а Рицимер, за когото прекалено енергичният император скоро се превърнал в бреме.

Възможно е, именно благодарение на коварството на Рицимер, който встъпил в тайно съглашение с вандалите, Майориан да е претърпял поражение, когато потеглил с флотата си към бреговете на Африка срещу Гензерих, за да му отмъсти за разграбването на Рим.

На 2 август 461 г. Майориан бил задържан под стража по заповед на Рицимер, а на 7 август — обезглавен.

 

*****

 

Западната Римска империя неотклонно се приближавала до безславния си край и повече никой не се опитвал да възпрепятства пълното ѝ потапяне в света на варварството.

След убийството на Майориан в продължение на малко повече от три месеца западноримският трон останал празен.

На 19 ноември 461 г. Рицимер, некоронованият владетел на Италия, издигнал за император някой си Либий Север, съвсем незначителен човек, който без да има никаква реална власт и без да се е проявил с нещо, бил премахнат от Рицимер през есента на 465 г.

Повече от година Рим стоял без император: Рицимер не искал да се обременява с императорската корона и заедно с това не бързал да положи блестящото украшение върху нечия нещастна глава.

Междувременно в работите на загиващата Западна Римска империя се намесил Лъв I, император на Източната Римска империя. Въпреки че подобна намеса не била по душата на Рицимер, той се съгласил да признае за западен император знатния източноримски сенатор Прокопий Антемий, протеже на Лъв I.

На 12 април 467 г., в околностите на Рим, гъркът Антемий бил тържествено провъзгласен за император. Скоро Рицимер се оженил за дъщеря му и както по-рано продължил да е пълен господар на Италия.

Положението на Антемий не било леко: между него и римското духовенство, което го обвинявало в ерес, започнали раздори, а в 468 г. той претърпял поражение в похода си срещу вандалите.

Всемогъщият Рицимер се възползвал от това, скарал се с Антемий и в гнева си се оттеглил в Медиолан (дн. Милано — б. а.).

Из Рим се понесли тревожни слухове, че разгневеният Рицимер бил встъпил в съглашение с варварите, живеещи отвъд Алпите, и че градът е заплашен от нови бедствия. Слуховете се потвърдили.

В 472 г. Рицимер начело на варварската си войска се приближил до Рим и го обсадил. Над Вечния град отново надвиснал мечът на варварина.

На 11 юли 472 г. варварите нахлули в Рим и за трети път го подложили на убийства, насилие и грабежи.

Антемий бил убит, а император (със съгласието на Рицимер, разбира се — б. а.) станал Олибрий, знатен източноримски сенатор, женен за Плацидия, дъщерята на императрица Евдоксия, която била съпруга на Валентиниан III и внучка на Теодосий Велики; по такъв начин Олибрий изглеждал в известна степен законен наследник на императорската власт.

Олибрий принудил римския сенат да го признае за император, но положението му се оказало доста нестабилно, тъй като покровителят му Рицимер неочаквано заболял от чума и на 18 август 472 г. умрял.

Рицимер бил погребан по християнски в църквата „Света Агата“ на Субурската улица в Рим, която той издигнал със собствени средства.

На мястото на Рицимер Олибрий назначил за главнокомандващ на Западната Римска империя друг варварин — Гундебалд, племенник на Рицимер.

На 23 октомври 472 г. Олибрий също станал жертва на чумата.

Гундебалд наследил властта на Рицимер и на 5 март 473 г. провъзгласил в Равена за император Глицерий, за когото историята не е запазила никакви определени сведения.

Скоро Гундебалд загубил интерес към Италия и се завърнал в Бургундия, където наследил властта на баща си.

В 474 г. далматинецът Юлий Непот пожелал да стане император и принудил Глицерий да се откаже от властта, да приеме духовен сан и да стане епископ на Салона (дн. Сплит, в Босна — б. а.).

Но новият император не се задържал дълго на трона.

През август 475 г. римският военачалник Орест, родом от Панония, вдигнал метеж и Юлий Непот бил принуден да се спасява с бягство; от Равена той също побягнал в Салона.

Войската на Орест, състояща се от варвари, искала да го провъзгласи за господар на Италия, но той проявил предпазливост и официално отклонил от себе си тази почест. Но фактически властта над Италия се озовала в ръцете на Орест и той направил император съвсем младия си още син, който приел сана на 31 октомври 475 г. и започнал да се именува Ромул Август, съединявайки в името си имената на основателя на Рим и на основателя на империята; той бил толкова незначителна личност, че историците го нарекли Ромул Августул, което ще рече „Августче“.

В онези години един от най-влиятелните римски военачалници бил германецът Одоакър (от племето рути или скири — б. а.), който решил, че за войниците му, представляващи пъстра смесица от племена, е по-изгодно да се заселят в италианските земи, отколкото да служат на призрачни императори. Затова същият поискал да им бъде дадена за заселване една трета от територията на Италия.

Орест, управляващ от името на сина си, категорично отказал, но самоувереността му била безпочвена, тъй като Рим не бил в състояние да се противопостави на варварите, за което с пределна яснота говори Прокопий Кесарийски: „Доколкото за това време военната мощ на варварите укрепнала и стигнала до цветущо състояние, дотолкова намаляло значението на римските военни сили, и под благопристойното име на съюза те изпитвали върху себе си жестоката тирания от страна на тези пришълци“ (Прок. Кес. За гот. II, 1 — 6).

Почувствали мощта си, войниците на Одоакър вдигнали въстание и го провъзгласили за повелител на Италия. Орест бил убит, а Ромул Августул — свален от трона. 23 август 476 г. се смята за последния ден на съществуването на Западната Римска империя.

Клетият Ромул Августул завършил дните си в същата година в Неапол (мястото на неговото заточение — б. а.), където бил настанен във вилата на прочутия римски богаташ Лукул, прославил се в историята с разточителните си пирове (днес на това място се издига безформеният средновековен „Замък на Яйцето“ — Кастел дел'Ово — б. а.).

Императорската власт дотолкова загубила значението си, че Одоакър не пожелал да стане император и изпратил знаците на императорското достойнство (корона и пурпурна мантия — б. а.) на император Зенон в Константинопол.

По заповед на Одоакър римският сенат приел официално решение, в което се казвало, че Западната Римска империя не се нуждае повече от император и нека императорът в Константинопол да бъде император и на цялата Римска империя.

По този начин падането на Западната Римска империя външно изглеждало като възстановяване на единството на цялата империя, чийто център окончателно се преместил на Изток.

Император Зенон удовлетворил искането на Одоакър като му признал правото да управлява Италия и го наградил с титлата патриций на римляните.

Една трета от земите на Италия Одоакър дал на войниците си за заселване.

Фактически Италия не зависела от властта на Константинопол и скоро на територията ѝ възникнали самостоятелни варварски държави; опитите на Константинопол да завладее Италия нямали особен успех.

Античният Рим стигнал до своя край; настъпило средновековието.

Средновековният римлянин не оставил на потомството свое реалистично изображение. Християнството, обърнато към отвъдния свят, проповядвало равенство на хората пред бога и се стремяло да унифицира духовния им облик; при тези условия интересът към индивидуалната психология на човека и към реалистическия портрет бил загубен — великото изкуство на античния свят било обречено от самия ход на историята на прераждане и изчезване.

След дългото хилядолетие на средновековието изкуството на реалистическия портрет в Италия се възродило в нови форми в периода на Ренесанса, когато в обществото отново възникнал интерес към човека като към активна личност, притежаваща индивидуална психология.

 

*Тази численост на варварските сили е посочена от Орозий. Зосим описва армията на Радагайс като още по-грандиозна – с 400 000 бойци. Очевидно и двете числа са силно преувеличени. Съвременните историци изчисляват войските на Радагайс между 20 и 50 000 души. (бел. адм.)