istoria

 

 

Основни проблеми на югославската идея от гледна точка на хърватската идентичност

 

Тиберий Баръмов


Увод

 

362px Coat of arms of Croatia.svgТази работа е посветена на една страна, която дори 20 години след разпада си остава загадка за нас, макар доскоро да беше на западната ни граница. Струва ми се, че много малко хора днес я виждат отвъд Македония и Западните покрайнини – безспорно важни теми за българската душа, но дори тяхното познаване изисква изследване на средата, в която са били и в която, особено Македония, са се формирали в съвременния си вид.

В този смисъл патриотизмът изисква лишаване от емоция и поглеждане с трезв поглед. С риск да направя обобщение, но рядко на Балканите народите се учат от своите грешки (и почти никога – от чуждите), тъй щото опознаването на историята на Югославия почти сигурно може да ни даде знаци как ще протече бъдещето на тази територия. Това беше на първо място поводът да се поинтересувам от бившата ни западна съседка, защото за времето си, както и да го погледнем, е уникална за Европа – социалистическа страна, обединила шест народа извън орбитата на Москва, заиграваща се умело и със Запада, и с Изтока, и в същото време разпаднала се в един миг и то по ужасяващ начин, а заедно с нея в кръв е удавена цяла култура, начин на мислене и поведение. Nastala, da bi nestala. Появи се, за да изчезне. Може би това изречение събира най-пълно в себе си цялата трагедия.

Не споделям позицията на югоносталгичарите. Най-вече, понеже ми се струва, че прокобата на тази страна са именно нейните успехи: Тито, изключителен държавник, умира и в миг се оказва, че цялата държава се е крепяла досега на него; успехите й в икономиката пораждат борба за автономия и по-късно – за независимост; bratstvo i jedinstvo, грижливо втълпявано на поколения, рязко втръсва и залюлява махалото в посока на национален и религиозен шовинизъм.

Tudjman LentaТуджман, Милошевич и Изетбегович едва с края на войната разбират, че нещо ужасно се е объркало, че се е променил светът, в който довчера са живели. Милошевич да прави нова Сърбия с клетва на Косово поле, Туджман да гледа на босненците като на заблудени хървати,  а Изетбегович да призовава за връщане към корените на Корана... С две думи държавници на границата на новия ХХІ в., ала мислещи в категории отпреди няколко столетия. Това всеобщо заслепение, което струваше Сребреница и Вуковар, трябва да бъде обяснено логично, за да не се повтаря вече. А това значи да се проникне възможно най-назад във времето, до първите източници на идеята и оттам нататък да се види може ли, и ако да, то как, да продължава, за да може братството и единството да се случат отново, но не като фарс, както често.

Що ли се отнася до темата, то избрах гледната точка на Хърватия по няколко причини. На първо място, хърватите са единственият народ с държавна традиция до Югославия (по характера на босненската държава и на бошняците въобще може да се спори). После, Хърватия и Словения са израснали, както ще се види по-нататък, в една коренно различна традиция, при различни условия и в този смисъл представляват добър контрапункт на Белград. Също така, Хърватия, както и Сърбия, е имала мига на своето „величие“ (Независимата хърватска държава) и може да се види как и двете държави са се възползвали от него, натрупвайки „черни точки“ за бъдещи конфликти, но по никакъв начин не извлекли поуката от тях.

Обяснение на това явление се опитва да даде настоящата работа. Взети са само два примера, макар че списъкът може да бъде многократно удължен – с отношението към другите народности, с външната политика, с икономиката. Форматът изисква краткост, но ще вместя в него пожеланието си за бъдещето изследване на тази твърде интересна и полезна тема.

 

Историографски преглед

 

Матeриалът за дадената тема е необятен за възможностите на сам човек и в същото време крайно недостатъчен, когато се стигне до определена конкретика. От изчетената литература подбрах няколко заглавия, на които да се основа, допълвайки ги с документи, преса, както и аудио и видео-материал, съхранен до наши дни. Като основни изследвания, върху които е стъпила настоящата работа можем да посочим „Povijest Jugoslavije” на Хрвойе Маткович, откъдето е използвана главно фактологията. В огромна помощ се оказа „Socialist Unemployment. The Political Economy of Yugoslavia 1945 – 1990“ на Сюзън Л. Удуърд, както и „Economic Reform and the Double Movement in Yugoslavia: An Analysis of Labour Unrest and Ethno-Nationalism in the 1980s“ на Джейк Лоуингър. Като „домашна“ статия, т.е. от бивша Югославия, можем да посочим „Еkonomski model socijalističke Jugoslavije: saga o autodestrukciji“ на Миодраг Зец и Огнен Радойнич от Белградския университет. Като историография на български език беше използвана книгата на Милчо Лалков „Югославия 1918 – 1989. Драматичният път на една държавна идея“. Интерес представляваше и издание на предаването „Амплитуда“, излъчено в Република Сръбска, Босна и Херцеговина, на тема „Bila li je Jugoslavija prirodna ili veštačka tvorevina?”1 (Югославия естествено или изкуствено образувание е била?). Ще бъде приложена връзка към него, понеже представя осмислянето на югославската идея от обществени личности (вкл. историци) от БиХ. С известни (и неизбежни) уговорки то може да бъде отнесено и към другите народи от федерацията. По същия начин можем да разглеждаме и книгата на първия президент на Република Хърватия покойният д-р Франьо Туджман „Историческата съдба на народите“. Макар и писана в разбираемо пристрастен тон, тя все пак дава ценни свидетелства за отношенията във федерацията от историческа, стопанска, а и религиозна гледна точка.

За съжаление огромното количество литература е посветено основно или на Втората световна война, или на разпада на държавата 1989 – 1995. От една страна е разбираемо, предвид доста по-силния интерес на чуждестранния читател към контекст, който му е малко или много познат като Втората световна война. От друга страна войната в Югославия, Сребреница, Вуковар имат твърде силен отзвук и бяха прекалено скоро, за да бъдат покрити с прах и да представляват само професионален интерес на историка. Роля за това задържане под внимание има и Международният трибунал, който продължава дейността си (процесът около ген. Анте Готовина или ген. Ратко Младич). Тези теми обаче само рамкират явлението Югославия, но това между тях, съдържанието, отдавна е изместено от прожекторите.

 

Големият брат

 

Издирването на корените на югославизма трябва да започне дълго преди създаването на държавата. Ако говорим за основоположник на това движение, то ще се обърнем към панславизма. От една страна, понеже корените на югославизма са м панславизма, и от друга, понеже идеологът на панславизма произлиза именно от просторите, които по-късно ще станат Югославия. Иначе казано, трябва да се обърнем към фигурата на Юрай Крижанич, хърватски богослов, набожен католик, учил в Болоня и Рим, езиковед посещава Русия през 1659 г. Причината е лесно обяснима – заплахата от турчина е съвсем близка, особено когато веднъж вече е заставал пред стените на Виена през 1592 г. Реформацията сериозно е разклатила силите на германската нация в Свещената й империя. Франция може само да бъде благодарна, че Хабсбургската обсада се разкъсва и е склонна дори да си сътрудничи с османците. Осемдесетгодишната война е нанесла тежък удар на Испания като й е отнела най-богатите провинции в Европа, а голяма част от американските богатства потъват в блатата на Фландрия. Полша пък е разтърсена от казашкото въстание на Богдан Хмелницки и вечните боричкания вътре в шляхтата, както и от Шведския потоп. В същото време Крижанич вижда как една сила на север успява да даде заявка за излизане на европейската сцена. Минали са 40 г. от края на Голямата смута. Русия е възстановила достатъчно, за да се възползва от слабостта на западните си съседи и с Переяславския договор простира протекцията си над казаците, разбунтували се през 1654 г. В тази ситуация Congregatio de propaganda fidei го изпраща в Русия. Конкретната цел, разбира се, е проповедничество. Без да се съмнявам в католическата ревност на Църквата, едва ли тя би отказала да види в една униатска Русия надежден съюзник против „врага пред портите“

Само две години след пристигането си обаче Крижанич ще се окаже в изгнание в Тоболск, Сибир, по неясни причини, но много вероятно е връзка да има вярата му. За да разберем това отношение на властите, трябва да си припомним един момент от биографията на руската държава, който ще й оказва влияние в по-силна степен до Революцията, а в известен смисъл и в СССР, та и в наши дни. През 1523-1524 г. старецът на Елеазаровия манастир в Псков Филотей пише на московския княз Василий ІІІ „Да вѣси, христолюбче и боголюбче, яко вся христианская царства приидоша в конец и снидошася во едино царство нашего государя, по пророческим книгам, то есть Ромеиское царство: два убо Рима падоша, а третий стоит, а четвертому не быти.“2 Освен това, струва си да подчертаем, Василий ІІІ е син на София Палеологина, племенница на последния император Константин ХІ Драгаш. Върху тези думи Москва построява цялата си имперска идеология, целия си raison d'être пред другите руски княжества и пред света. Двуглавият орел буквално се загнездва в главите на руските владетели. Крижанич явно е проявил способности (отчитайки по-късната му деятелност), така че причината за разрива е най-вече в католическата му религиозност3, която се превръща в свидетелство за неблагонадеждност. Въпреки отношението на руската държава той в по-късните си съчинения се изказва изключително ласкаво за системата на самодържавието, в което той вижда гарант за модернизирането на Русия, особено сравнявайки положението с това в германските държави4/5. В своето усърдие Крижанич дори създава всеславянски език, изчистен от чуждици, най-вече гръцки и латински, който трябва да стане основа на новото обединение. В края на живота му е позволено да се завърне в Родината. Делото му обаче е забравено и трудовете му са отпечатани едва в средата на ХІХ в.

Независимо от Крижанич Русия продължава да следва пътя на самодържавието и византийското наследство. Тогава изниква въпросът защо въобще да се занимаем с него? Бихме могли да го пропуснем, но два факта налагат дори по-обширно разглеждане на неговото дело в контекста на пан-, австро- и югославизма. От една страна, може да прозвучи като куриоз, но е удивително съвпадението между Крижанич, желаещ обединение на славяните и заточен с религиозни обвинения и СФРЮ, която също така ще се окаже на една страна с Москва и с подобни обвинения в ерес ще бъде отхвърлена от нея, макар да следват една и съща цел. И втората, далеч по-съществена причина е, че Русия ще действа като катализатор на обединителните процеси, понякога и в нежелана за нея посока.

По зла ирония на съдбата моментът на това разцепление ще дойде именно когато в Русия се отпечатват трудовете на Крижанич – средата на ХІХ в. И то по време на най-голямото панславистко събитие дотогава – Конгресът в Прага през 1848 г. Конгресът се свиква като реакция на Пангерманския сейм във Франкфурт-на-Майн и се превръща в, без преувеличение, най-голямото поражение на панславизма такъв, какъвто си го представя Русия. Председател на конгреса става Франтишек Палацки,  „бащата на чешката нация“. Под негово влияние се създава сравнително невлиятелното тогава крило на „австрославистите“. Те си поставят конкретни задачи – признаване на техните права в противовес на засилващия се унгарски национализъм, простиращ се и над славянски територии (Войводина, Славония, Словакия). Австрославистите възнамеряват да използват руските панславистки стремежи като лост, с който да насочват Виена към тази цел. Подобна задача би спасила славяните в империята едновременно от една обединена Германия, от унгарците и от влиянието на Русия, по-мощна от останалите народи, взети заедно. В тази борба чехите по-скоро експлоатират русофилския си образ пред руснаците, особено противопоставяйки го на поляците6, разбираемо защо насочени русофобски. Използвайки обаче израза на Радослав Мишев обаче, Австрия допада на Палацки и поддръжниците му като „католическа, барокова и типично виенска страна“7. Въпреки славянските си симпатии огромната част от славяните в Австрия (всички без украинците и сърбите) са католици. Това обстоятелство няма как да не създаде известно подозрение, което съчетано с подчертано православния характер на Русия, ще направи доста по-трудно налагането на нейното влияние, отколкото над славяните в Османската империя, практически само нейни единоверци. Наистина, трябва да се признае, че крилото на австрославистите печели сравнително малко симпатии, особено когато трябва да се конкурира с чешките радикали, с поляците (които се изказват подчертано в полза на унгарците) или дори, ако ще човек, само с темпераментния Бакунин, който призовава да бъдат ликвидирани всички империи и на руините им да се издигне славянска федерация. Всъщност именно склонността към компромис на австрославистите ще се окаже най-силният им лост, макар и да не станат политическа сила. Този стремеж към самоидентифициране, към разширение на правата в рамките на една федерализираща се империя ще бъде по-скоро стихиен и на малки стъпки, но необратим8. Въпреки това той повече или по-малко ще засегне всички народи на империята. Един по един славянските народи на империята ще водят последователна борба следвайки голямата си цел – получаване на статут, равен на Цислейтания и Транслейтания след 1867 г. Сиреч, австрославизмът бързо бил задушен, но оставил наследство – възможността за алтернатива на панславизма като панрусизъм, което било особено ценно при сборът от взаимни претенции между славянските народи към това време.

Страхът от панрусизма обаче ще остане като мотив дори в югославската политическа мисъл. Й.Б. Тито до края на живота си няма да спре да предупреждава за възможна съветска инвазия и не защото толкова е вярвал сам в заплахата, колкото защото е видял в това възможност да консолидира народите на СФРЮ против общ неприятел, по същия начин, както това се случва век по-рано9.

Успоредно с панславизма обаче се появява едно много сходна нему идея, а именно илиризмът. Прието се с този термин да се обозначава хърватското национално възраждане, започнало през 1830 г., когато Людевит Гай, хърватски политик, писател, журналист започва да издава „Novine Horvatzke“ (дн. Narodne novine – “Държавен вестник“ на Република Хърватия) с приложение „Danicza Horvatzka, Slavonzka y Dalmatinzka“, което съдържа текстове, свързани с историята или езика на Хърватия. Името си движението води от древното население на Западните Балкани, илирите. Като другите движения от епохата на Романтизма националното движение на хърватите търси легитимност в „старостта“ на своето население и в тази посока не се пестят средства, за да се доведе тая старост до Сътворението. Ако разгледаме илиризма в обстановката на международните борби в Австрийската монархия ще видим, че от него се иска от една страна да бъде контрапункт на консерватизма от Виена, опитите за маджаризация от Будапеща и едновременно с това привлекателен за славяните в границите на Османската империя – сърби, хървати, мюсюлмани. Движението фактически прекъсва през 1843 г. поради реакцията на властите във Виена. Трябва да се отбележи, че в Княжество Сърбия илиризмът не среща голяма подкрепа, но сръбската държавна мисъл също разработва проекти като „Срби сви и свуда“10 („Сърбите всички и навсякъде“) на Вук Караджич (1836), „Начертание“11 на Илия Гарашанин (1844) и „Сръбските съединени щати“ на Константин Николаевич и Илия Гарашанин (1848). Тези планове така и не се изпълняват напълно от сръбската държава, но условия за движение в тази посока се създават от отстъплението на Османската империя пред балканските държави (1912-1913), справянето с най-силния конкурент сред тях – България (1913), както и след участието на Сърбия в Антатата и последвалата подялба на разпадащата се Австро-Унгария. Сърбия присъединява оформилата се от териториите на южните славяни в империята Държава на сърби, хървати и словенци и анексира Черна гора. От този момент нататък вече бихме могли да говорим за осъществяване на югославската идея. Идея обаче, изградена изцяло под хегемонията на сръбската държава и поради това повличаща известни негативи, които се оказват разрушителни за бъдещото кралство Югославия.

 

Сръбското проклятие

 

С разпадането на Австро-Унгария в края на ПСВ южните славяни в границите ѝ получават така желаното поле за политическа изява. Създава се Народно вече на сърби, хървати и словенци, което прекъсва отношенията си с Австро-Унгария и обявява независимост.12 Образувана е новата Държава на словенци, хървати и сърби, която обаче съществува съвсем кратко, „появила се е, за да изчезне“. Новата държава изпитва големи материални трудности (стопански развитите Хърватия и Словения не били в състояние да поемат бремето на отбраната, както и издръжката на по-слабо развитата Босна), а съществува и заплаха от италианска окупация. Едновременно с това контраофанзивата на сръбската армия създава естествени предпоставки за обединението на двете държави. Актът формално е извършен на 1.ХІІ.1918 г. Двете държави се обединяват в Кралство на сърби, хървати и словенци. Едновременно с това към новата държава се присъединяват Банат, Бачка, Баран и Срем (прибл. дн. Войводина, Р. Сърбия).

При подобни обстоятелства става ясно, че сръбската страна ще иска да играе водещата роля, вдъхновена от позицията си на Пиемонт на Балканите. От една страна, към 1921 г. сърбите са ок. 39% от населението на страната, докато хърватите са ок. 24%, а словенците не достигат и 10%13. Що се отнася до икономическото развитие обаче, статистиката далеч не е в полза на сърбите. Така например в периода 1919-1921 г. от построените предприятия 26,7% са в Словения, в Хърватия, Славония и Срем – 33,4%, а в земите, населени със сърби (Босна и Херцеговина и Стара Сърбия, 1912) – 21,5%14. В цитираната студия имаме свидетелства от държавната статистика, за лъвския пай, който Хърватия и Словения получават като инвестиции (от порядъка на 70%). В същото време Анри Пози, обиколил тази нова държава след войната, рисува едно не толкова светло положение. В книгата си „Войната се завръща“15 той описва положението на останалите народи спрямо сърбите. Става дума за тотална сърбизация и опити за превръщане на Югославия в централизирана държава16. И редица факти са на негова страна. От една страна, неизгодното икономическо положение на сръбските земи си има своето логично обяснение.

Словения и Хърватия от една страна и Сърбия и Босна и Херцеговина от друга израстват в коренно различни условия. Босна на практика губи особеното си значение с края на австро-османските конфликти, когато тя е удобен плацдарм за турчина, от който да се спусне той в славонската равнина. От този момент нататък тя става „глуха провинция“, нямаща особените стопански преимущества на другите страни в Румелия – гръцките пристанища или българските равнини. Сърбия пък се развива и след освобождението си на практика като суровинна база, изнасяйки легендарното си свинско месо в Австро-Унгария. От своя страна Славония и Хърватия са на кръстопът между Балканите, Италия и Централна Европа, оттук минава железницата, свързваща Унгария с морето, т.е. със света, а вследствие на споменатите политически събития ок. 1848 и ок. Унгарската революция това население придобива особено чувство за национална идентичност (особено когато в Загреб се появи хърватски бан-унгарец). Тези обстоятелства вдъхват определено самочувствие на хърватите и словенците. Вместо привилегиите обаче получават грубо незачитане (довело дори до стрелба в Скупщината и убийството на Иван Пернар и водача на Селската партия Степан Радич от сръбския депутат Пуниша Рачич). Едновременно с това централната власт грубо погазва етническия признак и не крие амбициите си да унифицира страната. И двете административни деления на страната, през 1922 и през 1929 по никакъв начин не упоменават националния признак. В едното ще намерим 33 области, а в другото 9 бановини, които възможно най-много се разминават с етническите граници и са с географски наименования.17 В Македония (Южна Сърбия, по-късно Вардарска бановина), тази политика ще е дори по-остра. Загубила войната, България няма да може да окаже никаква подкрепа. През 1927 г. в Скопие 20 студенти от Македонската младежка тайна революционна организация ще бъдат изправени пред съда. Повечето ще бъдат осъдени на различни срокове затвор. Това действие ще доведе до убийството на Мара Бунева ще доведе до убийството на Велимир Прелич през 1928 г.

Позицията на Белград ще предизвика остра реакция, особено от страна на националистите, например от страна на хърватските усташи. По време на Втората световна война тази реакция ще придобие характера на геноцид, когато в лагерите Ясеновац, Стара Градишка, Сисак, Ястребарско под сърбосека или с газ ще бъде избит голям брой сърби, попаднали в пронацистката Независима хърватска държава. Политиката на НДХ пък ще доведе до реакция на комунистите и четниците. Така например само в Блайбург ще бъде избит също така огромен брой бягащи от Червената армия или от Титовите партизани.18

Раните от конфликтите ще бъдат широко използвани в хода на войните 1989-1995 г. като пропаганден материал.от сърби19 и хървати20.

Тези действия ще хвърлят трайна сянка върху югославската идея, която ще бъде дискредитирана като великосръбска. Във всяко действие на Белград в периода на СФРЮ ще бъде наблюдаван опит за връщане за Велика Сърбия. В „Историческата съдба на народите“ д-р Франьо Туджман ще пише така „Резултатът от това продължило десетилетия различно отношение е, че в края на 70те години в Сърбия е инсталиран 46% от целия югославски индустриален капацитет, в Хърватско – около 18%, в Словения – 17%, а в останалите три републики – 17%.“21. Белград така и не успява да накара хървати и словенци да повярват в „братството и единството“, било, понеже го експлоатират в замяна на тяхната икономика, било понеже републиките така и не са интегрирани една с друга. Това усещане на експлоатираност трайно обвързва икономическото положение с националното чувство. Що се отнася до Хърватия, примерно, такъв пример ще намерим в Хърватската пролет (Masovni pokret, MASPOK), вдъхновена от Пражката. Споменатото усещане ще бъде поставено в нейните основни документи и съответно борбата с МАСПОК-а (Хърватското мълчание, Hrvatska šutnja” ще стане негласно признание в тази експлоатация. Като илюстрация можем да вземем „Декларация за названието и положението на хърватския книжовен език“22 и по-специално следния пасаж „Osobito važne inicijative privredne i društvene reforme, oslanjajući se na bitna svojstva našeg samoupravnog socijalističkog društva, obvezuju nas da na području svoga djelovanja – jezika, književnosti, znanosti i kulture uopće – poduzmemo sve potrebno da se u neposrednoj praksi ostvaruje i ostvare sva izložena načela našeg socijalističkog sustava.“23

Декларацията показва не само желание за културно самоопределение, но показва и стимулите, тласнали хърватското общество към подобна стъпка. Реакцията на Хърватската пролет не само разрешава проблема, не само го задълбочава, но и превръща цялото движение в мъченик на хърватското национално движение и с това ще намали още повече шансовете си за компромис в бъдеще.

До 90-те години изброените причини – културни, икономически, политически, дори и религиозни – ще оформят един комплекс от причини, които ще направят мисълта за единство между Загреб и Белград все по-невъзможна. А войната, при цялата си лудост, ще бъде само връхна точка на това половинвековно съперничество.

 

Заключение

 

Посочените два случая трудно могат да обхванат цялата обширна тема, но пък дават повод за размисъл до каква степен историята влияе на бъдещето и колко назад трябва да се върнем, за да проследим причинно-следствената връзка. Югославската идея има достатъчно затруднения, но поуките от тях са приложими навсякъде, където има повече от един народ или вяра, в този смисъл и на нас. И в двата случая тази страна се опитва да стане melting pot на Балканите. И в двете Югославии имаме термин „югославяни“ с коренно различни значения. Но той сам по себе си не би трябвало да ни прави впечатление, ако не беше белег за крушението на етническото инженерство, прокарано отгоре. Някой, разбира се, би могъл да възрази, че българският народ на един също такъв акт от страна на Св. княз Борис. Но трябва да имаме предвид, че това е ставало при други условия, с други техники и в никакъв случай не трябва да се подценява силата на давността. Или ако се върнем на югославяните, седмият народ на СФРЮ, предпочитащи да се наричат така при смесени бракове, можем да видим, че през 1971 г. говорим за 1,3%, докато през 1981 са вече 5,4%. Или накратко, да би имала Югославия времето, то навярно щеше и да бъде успешна. Този въпрос поражда съмнение във всичко, изписано дотук. Т.е. до каква степен крушението на СФРЮ е резултат от обективни обстоятелства и до каква степен лош късмет – руска рулетка, отчаяна надпревара с времето. Ако трябва да дам оценката, то тя ще е все пак някъде по средата – сложна комбинация от различен исторически опит, натрупан от народите във Федерацията, преодолими различия като религия и език, който обаче са като барутният ѝ погреб, невъзможен баланс между успешна икономика и държавни интереси. Изучаването на този лабиринт може да не даде точни знания и рецепти, но определено ще възпита навика да се отчита и най-малката подробност, за да не остави нейния пропуск заблуда. Така например, ако гледаме ръста на югославяните, да не го приемаме за константа, а да продължим и да видим намаляването им след 1981, да си го обясним с възраждането на национализма и така да стигнем до причините за кървавия ѝ разпад по логичен път, далеч от „Srbe na vrbe.” и „Granate na hrvate.”.

 

1Da li je Jugoslavija bila prirodna ili vještačka tvorevina?, 22.ІІ.2014
2„И знай, христолюбиви и боголюбиви, че всички християнски царства стигнаха своя край и се сведоха до едно царство на нашия господар, по пророческите книги, това е Римската империя: защото два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има.“ - Послания старца Филофея (Подготовка на текста, превод и коментари В.В.Колесов), 22.ІІ.2014
3„Точка първа. За упорството на московците в ереста.“ от „Записки за мисията в Москва“, възпроизведено по Записка Юрия Крижанича о миссии в Москву 1641 года. М. Императорское общество истории и древностей Российских. 1901, 22.ІІ.2014
4„За благото на руското самодържавие“ в „Политика“, възпроизведено по Юрий Крижанич. Политика. М.: Новый свет, 1997. - библиотека на Яков Кротов, 22.ІІ.2014
5Pipes, R. Russian Conservatism and Its Critics: A Study in Political Culture, Yale University Press, 2007 г  - стр. 47-48
6Григорьева, А.А. „Панславизм: идеология и политика (40-е годы ХІХ века – начало ХХ века“, ООО „Изд. Аспринт“, Иркутск, 2013, стр- 108, 22.ІІ.2014
7Мишев, Р. „История на Австро-Унгария“ изд. Абагар, В. Търново, 2005 г., 154
8История на приемането на хърватския език като служебен език в Триединното кралство (на хърватски език), 22.ІІ.2014
9Интервю на Й.Б. Тито от 1978 г. , две години преди смъртта му. Отговаря на въпроса „Какво ще стане със СФРЮ след Вас?“
10„Срби, сви и свуда“ на Вук Караджич – проект Растко, 22.ІІ.2014
11„Начертаниjе“ на Илия Гарашанин – проект Растко, 22.ІІ.2014
12Matijević Z. Narodno vijeće Slovenaca, Hrvata i Srba u Zagrebu. Osnutak, djelovanje i nestanak (1918/1919), Zagreb, 22.ІІ.2014
13„Краљевина Југославија. Дефинитивни резултати.пописа становништва од 31.jaнуара.1931. Краљевина Југославија, Општа државна статистика.“ Државна штампаниjа, Сараjево, 1932 г.
14Вуковић, Слободан, ”СТРАТЕГИЈА” ЛАЖНОГ МИРА У КУЋИ (Економски односи између региона у Краљевини Југославији) - Социолошки преглед, vol. XXXIX (2005), no. 4, стр. 461–496. - Хубаво би било да се отбележи, че авторът още в предговора на своята студия си поставя задача, в известен смисъл обвързана с политическото говорене. „У раду се испитује хипотеза, која је прихваћена, у знатној мери, поред политичке реторике, и у ”научној” књижевности, да су северозападни региони, касније републике Словенија и Хрватска, економски искоришћавани од стране југоисточних“. В този смисъл към посочената трактовка трябва да се подхожда с известна предпазливост, както беше упоменато и при цитирането на д-р Франьо Туджман.
15Пози, А. „Войната се завръща“, изд. „Колибри“, София, 1992
16Пак там. Стр. 26-27
17Пробив в тази политика ще бъде направен през 1939 г., с цел умиротноряване пред приближаващата Втора световна война. Приморската и Савската бановини са обединени в Хърватска (споразумението Цветкович-Мачек).
18Различни изследвания сочат между 23 000 до 100 000 убити.
19Oj ustaše, neka neka
20Ide HOS-a stroj
21Туджман, Ф. „Историческата съдба на народите“, Акад. Издателство „Проф. Марин Дринов“, С., 1997 г. Стр. 322-323
22В. „Telegram”, 17.ІV 1967, цитира се по Deklaracija o nazivu i položaju hrvatskog književnog jezika (Matica hrvatska, 1.2009)
23„Особено важните инициативи на икономическа и социална реформа, осланяйки се на основните свойства на нашето самоуправляващо се социалистическо общество, ни задължават да предприемем всичко необходимо на полето на своята дейност – езика, книжовността, науката и културата въобще – за да се осъществят на практика всички изложени начала на нашия социалистически строй.“