istoria

 

 

Битката за Атлантика (1939-1940)

 

Александър Йорданов

 

Karl DnitzЩе се спра върху първите две години от Втората световна война в морето. Периодът 1939 — 1940 г., специално 1940-та в Райха е наричана „щастливите времена”, в тези първи години са постигнати първите големи успехи за германския подводен флот. Тогава точно  е приложена на практика разработената  през 30-те тактика „вълча глутница“  и влизат в употреба многогодишните усилия за възстановяването на подводния флот започнали още непосредствено след Първата световна война. Трябва да се отбележи, че подводничарите, влезли във война през септември 1939 г., осъзнавали, че са продължители на делата на германските подводничари от годините на Първата световна война.

Тук ще цитирам мислите на адмирал Дьониц за войната, казани пред  офицерите му: „Към тази война трябва да се отнесем напълно сериозно. Не си струва да храним напразни илюзии за нея. Тя напълно би могла да продължи седем години, и вероятно всички ще бъдем щастливи когато започнат мирните преговори.” И негово лично откровение: „като войник лично аз смятах, че съм длъжен да направя всичко, което зависи от мен, за да осигуря нашата победа.”1 От това се вижда,  че  командването на подводния флот влиза във войната със висок морал и ясно осъзнава реалностите на бъдещата война.

 

Бойни операции през 1939 година

 

През август,  непосредствено преди началото на войната, в морето се намирали 8 подводници (5 подводници от крайбрежната серия, 3 от океански тип (тип V II). На 26 септември Британия  обявява блокада на Германия, от своя страна тя решила да блокира Британските острови, но както е видно от горните цифри за целта тя разполагала с малко на брой подводници. Първата регистрирана  групова атака била проведена през октомври 1939 година. За пресрещането на британския конвой били изпратени шест подводни лодки. Първоначално трябвало да участват девет лодки, но две (U-25, U-34) били на ремонт на сух док, а трета U-47 (командир Гюнтер Прийн) получила задание да отиде в  Скапа Флоу. Три лодки U-40 (командир-Бартен), U-42 (Дау), U-45 (Гелехарт), пострадали по пътя към зоната за бойни действия. Така, боеспособни се оказали три лодки - U-37 (Хартман), U-25 (Шютце), U-48 (Шултсе), и все пак те постигнали добри успехи. Успели да потопят три съда от конвой HG3, парахода „Бауле“ бил потопен от U-25, „Йоркшир“ от U-37, „Клан Чансхолм“ от U-48. Втората група  от четири подводници, излязла на плаване през ноември, но операцията се оказала безрезултатна. Не бил потопен нито един съд, но не била загубена нито една подводна лодка. От началото на войната до края на 1939 година били потопени 147 съда, от които 100 от мини и 22 в състава на конвои. Останалите 25 били потопени от мини, поставени от подводници. В  този период не била загубена нито една подводница. Дьониц добре определя проблема, стоящ пред подводния флот към този момент: „Сегашният недостиг на подводници представлява отличителна черта на състоянието ни. Като се има предвид въвеждането от противника  на конвойната система, аз не смятам за правилно подводниците да бъдат разпилявани на голямо разстояние.” Показателно е, че голямата част от потопения тонаж е вследствие на мини.

 

Бойни операции през 1940 година

 

U 52През януари 1940 година били потопени 126 съда  на противника с обща водоизместимост 500 000 тона. Повече от жертвите били без съпровождение. През март и април целенасочените операции срещу  търговското корабоплаване били малко поради факта, че повечето подводници били ангажирани в участие в операция „Везерюбунг” срещу Норвегия. Подводните лодки трябвало да дежурят по входовете на норвежките фиорди, за да възпрепятстват  съюзнически десант. В зоната на дежурене се появили множество вражески съдове, но заради дефекти в торпедата  на подводниците те избегнали потапяне. За качеството на торпедното въоръжение на подводниците имало какво да се желае. Магнитните взриватели  се потапяли на по-голяма от калибрираната дълбочина, и за това минавайки под кораба, те се взривявали. Все пак имало причина за оптимизъм, в зоните около Британските острови, отпаднали ограниченията  на Лондонското споразумения за подводния флот от 1936 година, а това означавало, че множество съдове намирайки се в тези води можели да бъдат потопени. В резултат на успешното завършване на западната кампания, Кригсмарине се сдобила с бази на Атлантика - идеално място за разполагане на подводните лодки. Така се скъсявал пътя до Атлантика  и се избягвали зоните на усилено патрулиране на Кралския военноморски флот. „Започна първия етап на битката за Атлантика. За нас той бе особено успешен. Създаде се много благоприятна ситуация  за водене на бойни действия срещу търговското корабоплаване на противника. Норвежката кампания и необходимостта от силен ескорт  в Ламанша стана непосилно бреме за британските военноморски и военновъздушни сили… От самото начало на новата фаза на битката за Атлантика аз се надявах  да получа възможност да атакувам конвоите с група подводници. От такова сражение биха могли да се очакват великолепни резултати.”2 През юни 1940 били осъществени още две групови операции. В първата от тях -„Прийн”, участвали шест подводни лодки, в това число и U-47 на подводния ас  Прийн. От Конвой HX48 те потопили три търговски съда. Следващата операция (Резинг), не била много успешна. В нея участвали пет подводни лодки. Тя не могла да прихване търсеният конвой. Следваща група, излязла да търси в средата на август, също нямала особен успех. В края на този месец била организирана още една група без специално название  в нея отново се включила U-47 на подводния ас  Прийн. Тази група успяла да прихване конвой SC2 и потопила пет съда. Четири от тях, с общ тонаж 18 500 тона, били на сметката на U-47 – Нептун, Хосе де Ларинг, Гро и Посейдон. Независимо от скромните успехи на „вълчите глутници”, подводната война през 1940 се развивала успешно. Периодът от  лятото до края на 1940, германците ги назовали „първите щастливи времена“. От юни до декември 1940 те потопили 360 съда с тонаж почти 2 000 000 тона. Подводниците действали навътре в Атлантика на границите на въздушното прикритие, като върло  нападали конвоите, пътуващи почти без  охрана. На 21 септември близо до западното крайбрежие  на Ирландия, конвой HX72 бил атакуван от група от 9 подводници. Конвоят бил прикриван от 7 есминци и корвети. От него били потопени 11 съда. В тази глутница участвали болшинството от подводните асове – Прийн, Шепке, Кречмер, Блейхродт, Ениш. Само Шепке унищожил 7 съда (около 50 000 тона). През октомври една глутница от 6 подводници  U-38 (Либе), U-46 (Золер), U-99 (Кречмер), U-100 (Шепке), U-101 (Фраунхайм), U-123 (Меле), буквално унищожила конвой SC7. За четири дни на непрестанни атаки били потопени 16 съда - Енос - U-38, Беатус, Конвалария, Гунборг - U-46, Емпайър Минерв, Ниритос, Фискус, Емпайър бригейд, Снефилд, Талия  U-99, Ассириан, Зестемберг - U-101, Седжпул, Боеколо, Шекатика, Клинтония U-123, с общ потопен тонаж 150 000 тона. След този бил атакуван HX9, от него били потопени 12 съда с общ тонаж 75 000 тона. В нападението участвали U-28 (Гутембергер), U-38, U-46, U-47, U-48, U-100. Накрая бил прихват конвой HX90 - в тази атака участвали U-47,   U-101 и  U-52, които потопили шест съда. Действията на германските подводници очевидно имат успехи, но се появяват  и първите проблеми. На първо място малкия брой на подводните лодки. Показателно е, че от ноември 1940 до януари 1941 в Атлантика дежурят средно 4-6 подводници. Тоест 200-300 души срещу целия Кралски военноморски флот. На Коледа 1940 в морето има само една подводна лодка U-52 (Зелман). Проблеми създава и лошото време в Северния Атлантик. Подводниците остават да действат там. Логично на пръв поглед би било действията да се преместят в южния Атлантик. Дьониц дава обяснение защо  подводните лодки  остават там:

„Въпреки ужасното време, работата на север е по-продуктивна, отколкото на юг. Все пак там преминават повече търговски пътища отколкото в Южния Атлантик. Тъй като потопеният тонаж представлява решаващ принос за нашата победа, подводниците ще останат на север.“3 Англичаните увеличават защитата на своите конвои, все повече се използва авиация. Това затруднява действията на подводниците и бойните операции се изнасят все по на запад. Там търговските пътища се разсейват и откриването им става все по-трудно. Поради малкия им  брой и поради чисто техническите им характеристики, те не можели да изпълняват разузнавателни функции. Германският военноморски флот нямал своя военноморска авиация. Дьониц, след големи усилия могъл да използва само 40-та ескадрила, но това било крайно недостатъчно. През 1943 г. Дьониц  заявява на Хитлер, че „историците ще описват по различни начини битката по море, която се е водила през втората световна война. Но за едно нещо те със сигурност ще бъдат единни -  едва ли някой ще може да обясни факта, че германския военноморски флот в 20 век, е бил принуден да се сражава без поддръжка от въздуха и без въздушно разузнаване.“4

Въпреки успехите отбелязани в тези две години (1939 — 299 хиляди тона, 1940 — 1 861 000 тона), поради малките си ресурси германския подводен флот не успява да задуши икономически Англия. Пикът на подводната война е 1943 г. (13,7 милиона тона). Оттогава Съюзниците снабдяват своите конвои с повече съдове отколкото германските подводници могат да потопят. Ако Германия бе победила в Битката за Атлантика (термин въведен от Чърчил през март 1941 г.), ако Дьониц имаше около 300 подводници така както желаел, Британия щеше да се предаде, САЩ нямаше да могат да се намесят толкова активно във войната в Европа. Десантите щяха да са изключени като военна възможност, тоест нямаше да има втори фронт. Вермахтът щеше да насочи цялото си внимание към Източния фронт. Британия и САЩ нямаше да могат да извършват своите бомбени атаки. Подводната война  както през Първата световна, така и през Втората световна война, има голямо стратегическо значение. Пак повтарям - малкия брой подводници, а оттам и другите усложнения  спасяват  Великобритания от угрозата от още по-ужасяващи събития от тези от април 1917 г. Германските подводничари са близо да сбъднат тази угроза. През Втората световна война в Германския подводен флот влизат 40 000 мъже, по време на военните действия загиват 30 000. Последното военно формирования от въоръжените сили на Третия райх са подводниците (някой действат до юни 1945). Фактът, че Хитлер предава своята власт на човека създал германския подводен флот, говори красноречиво за авторитета на Дьониц. Хиляди страници са изписани за „сивите вълци” на Хитлер, но в крайна сметка, германските подводничари не са били нацисти. Те са били войници….

 

110 години и 20 дни, т.1, стр. 79
2Пак там, стр. 94-95
3Пак там, стр. 179
4Пак там, стр. 180

 

Библиография:

Дьониц, Карл, 10 години и 20 дни  т. I,II, София, 2010
Уиллямсон, Гордон, Волчый стаи, Москва, 2008
Иванов,В. Солдат на фронте №11, екипажи германских субмарин, Белорецк, 2006
Бухайм, Лотар-Гюнтер, Подводницата, София 2005
Франк, Волфганг, Вълците на адмирала, София, 2010
Uboat.net
Uboatwar.net