istoria

 

 

Операция "Валкирия"

 

Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка 

 

Claus von Stauffenberg 1907 1944Втората световна война би могла да завърши една година по-рано — още на 20 юли 1944 г. Атентатът срещу Хитлер, подготвен от негови противници от висшите военни среди, би могъл да влезе в историята като един от малкото атентати, повлияли за промяната в света. Но още от самото начало поради дилетантството на заговорниците операция „Валкирия“ бе обречена на неуспех.

На 20 юли 1944 г., четвъртък, в шест часа сутринта полковник граф Клаус Шенк фон Щауфенберг и по-големият му брат Бертолд, юрист в униформата на морски офицер, излизат от дома си в берлинската вилна зона Ванзее.

Войната отдавна е дамгосала този висок снажен тридесет и седемгодишен полковник със симпатично мъжествено лице. В Тунис той бе загубил едното си око и дясната си ръка, а на лявата бяха останали само три пръста. Вдигайки пръсти към козирката, той отговаря на поздрава на шофьора.

Край тротоара е спряла служебната кола. Те се качват и поемат пътя към летище Рангсдорф, като междувременно се отбиват да вземат и адютанта на Щауфенберг оберлейтенант Вернер фон Хефтен. На летището ги чакат вече двумоторният боен „Хайнкел-111“ и генерал-майор Щиф с адютанта си. Генералът предава на Щауфенберг две чанти, във всяка има по една бомба със закъснител, предназначена за Хитлер.

Сбогуват се. Щауфенберг и Хефтен се качват в самолета, а останалите трима се връщат в града. Самолетът отлита към седем часа. Предстоят им петстотин и шестдесет километра път до Главната квартира на фюрера. Известен със своя болезнен страх за живота си, Хитлер се е скрил в непревземаемата „Вълча бърлога“. Инженери и затворници от концлагерите са построили дълбоко в земята това железобетонно скривалище — едно от многото скривалища в блатистоезерната област на Източна Прусия, само на няколко километра от Растенбург. През оградата на скривалището протича ток с високо напрежение, а земята наоколо е осеяна с мини. „Кафявият“ диктатор е пазен от стотици подбрани есесовци.

Полковник Щауфенберг разполага с повече от два часа за проверка на бомбите. Познава конструкцията им. Заговорниците са използвали английски хексит, сиво пластично взривно вещество с огромно разрушително действие, което английските самолети хвърлят на партизаните в окупираните територии. Германците не произвеждали толкова ефикасно експлозивно вещество. Часовниковият механизъм е прост. Киселината в ампулата, която Щауфенберг трябвало да счупи, точно за десет минути разяжда предпазителната жичка, при което ударникът на взривателя се освобождава и взривява заряда от един килограм взривно вещество. Но в този момент увита в риза, бомбата все още лежи в чантата. Другата, резервната, носи фон Хефтен.

След тежкото раняване на африканския фронт и продължителното лечение първо в лазарета в Картаген, Тунис, а после в германските болници полковник Щауфенберг е назначен за началник на щаба към командващия резервната армия генерал-полковник Фром. На тази си длъжност той единствен от заговорниците имал право да посещава от време на време Главната квартира на Хитлер и да участва в съвещанията по обстановката на фронтовете. На 20 юли е трябвало именно той да докладва за възможностите да бъдат въведени следващи резерви.

В 10.10 часа пилотът прави кръг над летището Растенбург и след пет минути хайнкелът се плъзва по пистата за кацане. Адютантът Хефтен предупреждава пилота да бъде готов в дванадесет часа да отлети обратно за Берлин, тъй като се налагало незабавно да се върнат. Двамата поемат с колата по петнадесеткилометровия път през лабиринт от засади и внезапни контролни проверки, заграждения от бодлив тел, скрити артилерийски позиции и покрити с мрежи танкове.

622px Poland. Ktrzyn. Giero. Wolfs Lair 039Колата бавно преминава през трите непроходими вала от строги контролни проверки. Часовите се вглеждат в пропуска на Щауфенберг, издаден само за този ден. Щом се вдигне едната бариера, офицерът, началник на поста, веднага съобщава за движещата се кола на следващия пост. Тези петнадесет километра шофьорът изминава за тридесет минути. Пристигат. Хитлер е отложил съвещанието за дванадесет и половина.

Тогава решават да посетят ротмистър фон Мьолендорф, адютанта на коменданта на обекта, да закусят в чайната и да поговорят с него за последните подробности — нали той също е посветен в тайната.

После Щауфенберг и адютантът му се срещат с началника на свръзките на вермахта генерал Фелгибел, който е имал една от най-важните роли в заговора — след атентата е трябвало да докладва в Берлин за резултата и да прекъсне съобщителната мрежа, за да остане Главната квартира на Хитлер няколко часа след експлозията без свръзка.

В единадесет часа и десет минути с опасната чанта в ръка Щауфенберг е при генерал-лейтенант Буле и разговаря с него за въвеждането на резервни части на фронта. В действителност обаче той чака началника на щаба на Върховното главно командване на вермахта генерал-фелдмаршал Кайтел, защото, движейки се с него, никой не ще посмее да проверява чантата му. После, докато дойде време за съвещанието, той обсъжда с Кайтел подготвения доклад.

В дванадесет часа и тридесет минути заедно с Кайтел и с бомбата, предназначена за Хитлер, Щауфенберг тръгва към бараката, където се провежда съвещанието. Хитлер е ограничил времето за докладите, понеже бързал — очаквал посещение. В два часа щял да пристигне сваленият италиански диктатор Мусолини.

Щауфенберг е изправен пред най-трудния момент от мисията си — незабелязано да освободи предпазителя на бомбата. И тъй като има само три пръста на ръката си, трябва да си помогне с клещички. Затуй на излизане той изведнъж се спира, връща се бързо под предлог, че си бил забравил шапката и колана на закачалката. В гардероба отваря чантата, сякаш за да провери дали всички документи са налице, с клещички счупва ампулата и побързва да излезе. Часовниковият механизъм започва да действа. Точно след десет минути бомбата ще избухне.

Девет минути преди експлозията Щауфенберг и Кайтел влизат в помещението, където Хитлер и двадесет и тримата генерали са се надвесили над картата, тъй като Хойзингер докладва за положението на Източния фронт. Помещението — пет на дванадесет метра — е почти без мебели, само в средата има дълга баварска маса с масивни дъбови крака за картите. С жест Хитлер прекъсва Хойзингер, за да поздрави Щауфенберг, и съвещанието продължава.

Полковник Щауфенберг все още държи чантата. Оглежда се, сякаш за да я постави някъде да не му пречи, и я слага под масата до единия масивен крак, може би на две-три крачки от Хитлер. Фюрерът на Третия райх е с гръб към вратата и с лице към трите изцяло отворени прозореца, тъй като е непоносимо горещо.

Щауфенберг слуша привидно внимателно, а в действителност скрито поглежда към часовника си. Изтекли са вече шест минути. След малко Хитлер и неговите генерали ще полетят във въздуха. Време е да напусне помещението. Полковникът не бе забравил, минавайки с Кайтел покрай телефонната централа, да извика високо на дежурните телефонисти, че чака бърз разговор с Берлин.

Генерал Хойзингер продължава доклада си, Щауфенберг поглежда часовника и тръгва уж към телефона, но в преддверието грабва шапката си и колана с пистолета и бърза да се измъкне. Адютантът Хефтен го чака с колата на най-близкия паркинг.

Генерал Хойзингер продължава да говори. Заместникът му полковник Бранд, доближавайки се до масата, за да покаже нещо на картата, се спъва в чантата на Щауфенберг, навежда се и я поставя от другата страна на крака. Хойзннгер приключва, идва редът на Щауфенберг, но полковникът все още го няма. Генерал-фелдмаршал Кайтел излиза в преддверието, защото си спомня, че Щауфенберг е чакал разговор с Берлин. Надниква и в телефонната централа. Но дежурният офицер докладва, че полковникът е излязъл спешно преди една-две минути. Учуден, Кайтел се връща и затваря вратата тъкмо в момента, когато бомбата експлодира.

Щауфенберг изминава сто и осемдесет крачки към бункер номер 88 и се среща с генерал Фелгибел. Поглеждат часовниците си. Чува се детонация. Откъм бараката, където генералите докладваха на Хитлер, се издига висок жълт пламък. Генерал Фелгибел влиза в канцеларията си, а Щауфенберг и Хефтен се качват бързо в колата и нареждат на шофьора да кара колкото се може по-бързо към летището. Никой от тях не се съмнява, че Хитлер е загинал.

Още на първия контролен пункт настъпват усложнения. Офицерът отказва да пропусне колата. Полковник Щауфенберг е принуден да лавира — излиза от колата, грабва телефона, симулира разговор с началство и казва на дежурния офицер, че има право да напусне зоната. Часовите вдигат бариерата, колата преминава, офицерът съобщава на следващия пункт.

Там обаче положението е още по-лошо. Междувременно е обявена тревога. Офицерът не иска и да чуе за пропуска на полковника — валиден само при нормални условия. При тревога обаче никой няма право нито да влиза, нито да излиза. Нима полковникът не е чул трясъка от експлозията?

Щауфенберг бърза за летището, за да отлети в Берлин — най-тежката работа му предстои именно в Берлин. Затова се отправя тичешком към телефона, набира номера на фон Мьолендорф, който лично нарежда на дежурния офицер да пусне колата на Щауфенберг.

Преминавайки през мазурските гори, фон Хефтен отваря чантата си, демонтира взривателя на резервната бомба и хвърля двете обезвредени части. В 13.15 часа се качват в самолета и моментално отлитат за Берлин, убедени, че атентатът срещу Хитлер е успешен.

Хитлер се оказва с неимоверен късмет. Бомбата избухва на няколко метра от него и въпреки това, общо взето, остава незасегнат. От непосредственото действие на експлозията го спасяват масивният дъбов крак и дебелият плот на масата. Една от падащите греди на тавана минава само на няколко сантиметра край него.

„След взрива не виждах добре — разказвал по-късно Хитлер. — Навсякъде се носеха облаци от дим. Забелязах само няколко фигури, които пълзяха по пода сред пушека. Лежах недалеч от вратата, над мене имаше греди и дъски, но станах без ничия помощ и започнах да се движа. Само малко ми се виеше свят.“Генерал-фелдмаршал Кайтел извежда Хитлер от сградата, след това го поемат лекарите, които установяват по лицето му нищожни драскотини, на челото само следа от нараняване, подкожни кръвоизливи на лявата и в предлакътната част на дясната ръка и около стотина повърхностни драскотини по тялото. Едва по-късно откриват, че е засегнато и тъпанчето на ухото, но затова пък, навярно след шока, е престанал да трепери левият му крак, който напоследък често го безпокоял. След няколко дена откриват нарушаване на равновесието и оглушаване с лявото ухо. Хитлер се измъква невредим.

Bundesarchiv Bild 146 1972 025 10 Hitler Attentat 20. Juli 1944Вследствие на взрива загиват само четирима от присъстващите (всъщност на място само един), адютантът на Хитлер е тежко ранен, а останалите леко. Масивният крак на масата е отклонил експлозията, а отворените прозорци са разсеяли налягането и са отслабили детонацията в помещението до такава степен, че ефектът е минимален. В Берлин заговорниците очакват с напрежение резултата от атентата. Те не знаят, че Хитлер е останал жив. По всяка вероятност генерал Фелгибел се е изплашил от неуспеха и не направил нищо, макар, че е имал задачата да изпрати уговорената парола. А за прекъсването на свръзката с „Вълчата бърлога“ се погрижил самият Хитлер.

Гьобелс, който по това време бил в Берлин, според някои данни, научава за атентата след тринадесет часа, тоест още преди прекъсването на свръзката, а Химлер, чийто бункер бил на двадесет и пет километра от Хитлеровия, бива също бързо уведомен и заминава за мястото на произшествието. Междувременно неговият адютант извиква от Берлин комисия от криминалисти, която да открие покушителя. Всички смятали атентата за работа на умопомрачен индивид. На никого и наум не минавало, че става въпрос за организиран заговор, при това за заговор на генерали.

В действителност обаче опозицията срещу Хитлер и неговите налудничави планове за завладяването на света е растяла с всяка изминала години. Още преди окупацията на Чехословакия генерал-полковник Бек (снет през 1938 г. от длъжността началник на генералния щаб на вермахта поради това, че е критикувал военните замисли на Хитлер) планира военен преврат. Планът му се проваля, тъй като Хитлер е държал здраво генералите си. На едни е внушавал респект — нали им е дал всичко нужно: оръжие, цел и възможност да се изявят като военни. А другите са се боели, знаейки, че е безмилостен. В техническо отношение превратът също бил трудно осъществим. Хитлер съзнавал добре, че е застрашен от внезапно нападение, и неочаквано сменял Главната квартира от един бункер в друг, като постоянно бил охраняван от цял полк подбрани есесовци. Носел яке с подплата от непробиваема стомана, всяко ядене, поднасяно на масата, е трябвало да опитва личният му лекар. И освен това имал късмет. Нито един от заплануваните атентати не е бил успешен.

През 1942 г. генерал-майор Хенинг фен Тресков замислил отстраняването на Хитлер, тъй като е смятал, че единствено по този начин може да спаси Германия от настъпващата катастрофа. Още през пролетта на 1942 г. се свързал с берлинската съпротивителна група на някогашния лайпцигски кмет Гьорделер и се уговорил с него, когато Гьорделер посетил щаба на армия „Център“ край Смоленск. По-късно се свързал и с Олбрихт, генерал от пехотата, и започнал да подготвя атентата.

426px Bundesarchiv Bild 146 1976 130 53 Henning v. TresckowТресков организирал техническата страна на атентата, а Олбрихт — завземането на Берлин, Виена, Кьолн и Мюнхен от надеждни резервни войски. Дълго време заговорниците се опитвали да се доберат до Хитлер, докато неочаквано научили, че му предстои кратък инспекторски преглед на Източния фронт с посещение при фелдмаршал Клуге в Смоленск. Отначало проектирали някое сигурно военно подразделение да плени Хитлер, но генерал-фелдмаршал Клуге, който също бил посветен в плана, протестирал. Според него, така замислената операция била неосъществима, защото въпреки пораженията на Източния фронт мнозинството от военните поделения били предани на Хитлер. Тогава фон Тресков избрал класическата форма — бомбен атентат.

Омразният диктатор пристигнал в Смоленск на 13 март 1943 г. с многобройна свита, включително личните му лекари, готвачи и прислужници. На летището го чакал излъскан мерцедес. В страничния джоб на вратата поставили бомба със закъснител. Само че Хитлер не се доверявал на никого. Една седмица преди това изпратил в Смоленск една от колите си със сигурен шофьор, който го взел направо от самолета.

Така атентатът се осуетява.

Но фон Тресков не се предавал. Когато генералитетът и Хитлер тръгнали към летището, той помолил полковник Бранд (същия, който по-късно във „Вълчата бърлога“ неволно премества чантата и спасява Хитлер, като сам заплаща с живота си) да предаде на генерал-майор Щиф в Главната квартира пакет с две бутилки коняк.

В пакета имало бомба със закъснител, която трябвало да избухне по време на полета.

Напразно заговорниците чакали в Берлин да чуят вестта за въздушната катастрофа. Химическият взривател не задействал и самолетът пристигнал невредим и навреме на летището в Растенбург. С големи мъки фон Тресков незабелязано взел обратно опасния пакет, който би могъл неочаквано да експлодира.

Една седмица по-късно провидението отново помогнало на Хитлер. Предстояло тържествено откриване на изложба със съветско трофейно оръжие. Единият от заговорниците, генерал фон Герсдорф, бил неотдавна назначен за началник на отдел към Главното командване. Неговият отдел именно уреждал изложбата.

Съвсем естествено било той да посрещне и да покаже експонатите на Хитлер. Генералът се решил на необикновена пожертвователна постъпка — бил готов да загине при самия атентат. Той съпровождал Хитлер с две бомби в джобовете и преди експлозията на бомбите, чиито предпазители били освободени, трябвало да се приближи съвсем плътно до Хитлер. Но планът на заговорниците отново се осуетява. Съгласно програмата фюрерът трябвало да разгледа изложбата за около половин час, но останал само осем минути. И преди да избухнат бомбите, Хитлер, съпроводен от Гьоринг, Кайтел и Химлер, вече бил напуснал залата.

Решимостта на генерал Герсдорф е необикновена, но по-късно той обяснява защо именно е рискувал. „Взех това решение, след като Хитлер издаде заповедта всички пленени комисари и политически работници от Червената армия да бъдат незабавно предадени на SD и ликвидирани или да бъдат застреляни на място. Същевременно получихме заповед, съгласно която някои деяния на германски войници се третираха различно от преди. За евентуални престъпления те вече нямаше да бъдат изправяни пред военен съд. Бях потресен, моите офицери също.“

Заговорниците продължават да се готвят. През 1943 г. генерал Тресков получава отпуск, но не отива в провинцията, а се настанява в Потсдам и започва да подготвя плана за операция „Валкирия“ — подробно обмислена програма за държавен преврат, но така замаскирана, че някои мероприятия носят подписа дори на Хитлер. По-късно заговорниците предлагат още по-съвършени версии, в които активно участва и полковник Щауфенберг.

Заговорниците знаят, че Хитлер се страхувал от опозицията. Ето защо не им е било трудно да се обосноват, че е нужно да се вземат предпазни мерки за осигуряване на реда и спокойствието в случай на бунт от страна на милионите чуждестранни работници, докарвани в Райха на принудителен труд. Англо-американците също биха могли да се опитат да извършат масов парашутен десант над германска територия и да предизвикат въстание. Изхождайки от тези крайни обстоятелства, те изготвят стратегически план с намерение да го използват за свои цели.

Заповед за провеждането на операция „Валкирия“ е имал право да издаде единствено командващият резервната армии генерал-полковник Фром. След съобщаване на паролата резервните части е трябвало незабавно да завземат военните и стопанските обекти, комуникационните и информационните централи, радиото, пощите, гарите и казармите. Секретното наименование на операцията останало, но съдържанието и целта й са съвсем различни от тази, за която бил осведомен Хитлер.

Освен завземането на стратегическите обекти военните е трябвало да арестуват и дейците на националсоциалистическата партия, гаулайтерите, имперските наместници, министрите, началниците на полицията, висшите чинове на SS и гестапо. Заговорниците замислят също да завземат и концлагерите, да арестуват комендантите им, да обезоръжат охраната, да арестуват офицерите от SS, които не биха се подчинили на заповедите, да обезоръжат и частите на SS и да завземат учрежденията на гестапо и SD.

За да прикрият поне в първите часове целта на тези мерки, за да спечелят време и да изпреварят привържениците на Хитлер, радиото трябвало да предаде следното съобщение: „Фюрерът Адолф Хитлер е мъртъв.

Клика от безотговорни партийни главатари, на които са чужди принципите на нашите фронтоваци, се опитват да използват това положение, за да ударят в гръб сражаващите се на фронта войски и с користни цели да заграбят властта…“

Не всички членове на антихитлеристката опозиция са били за насилственото отстраняване на Хитлер, но Щауфенберг, Тресков и Олбрихт вярвали, че единствено смъртта на тиранина може да се превърне в достатъчно силен сигнал за преврат. Следователно успешния атентат те смятали за начало, останалото било работа на офицерите. Те трябвало да поемат съдбата на Германия в свои ръце.

Така подготвят и следващите опити за покушение.

В началото на ноември 1943 г. генерал Щиф също имал за задача да извърши покушение срещу Хитлер. През това време единствено той имал възможност да посещава Хитлер — в Главната квартира участвал в обсъждането на положението.

Снабден с английско взривно вещество, Щиф скоро разбира, че не ще може да го внесе в бункера на Хитлер.

Не след дълго Хитлер пожелал да му демонстрират новия модел шинел, който влизал в производство. Тресков решил да бъде извършен атентат по време на ревюто, но за целта му бил нужен подходящ офицер, готов да жертва живота си. Намира го. Капитан Аксел фон дем Буш ненавиждал от цялата си души Хитлер и неговите главорези от момента, когато научил за масовите убийства на полски жени и деца. Пристигнал от фронта в Берлин, снабден с бомби със закъснител, капитанът чакал удобния момент. Но се оказало, че в същото време Хитлер имал и други грижи и все отлагал ревюто, а при едно въздушно нападение изгорял и вагонът с моделите, така че ревюто не се състояло. Буш се върнал на фронта и атентатът отново се осуетил.

Това не е последният опит, но и следващите са безуспешни. Веднъж дори скритото взривно вещество, предназначено за Хитлер, избухнало в дървената стражева кула във „Вълчата бърлога“ и разпитите едва не насочили гестапо по следите на заговорниците. Все пак те успели да насочат следствието в друга посока, но гестапо вече надушвало предателството. Дори през юни 1944 г. Хитлер заявил, че знае за подготвянето на преврат, и скоро след това били действително арестувани някои членове от ръководството на заговорниците.

Следователно било крайно време да бъде убит Хитлер. И Щауфенберг решава да внесе бомба в Главната квартира на фюрера.

Когато Щауфенберг тръгва на съвещанието с бомба в чантата, положението на фронтовете бе безнадеждно за германския вермахт. Пробивите по фронтовете означаваха известен шанс за заговорниците. Само безразсъдни фантазьори са могли да вярват, че Германия ще се измъкне без катастрофално поражение. Щауфенберг и неговите другари са убедени, че е настъпил часът, в който да покажат на света, че не всички немци одобряват уродливите цели на нацисткото движение.

Bundesarchiv Bild 146 1969 069 29 Hitler Attentat vom 20. Juli 1944Три часа след атентата Щауфенберг е напълно изолиран и бездеен в самолета, не получава никакви съобщения за това, какво става в Главната квартира на Хитлер и в Берлин. Той дори и не допуска, че Хитлер се е измъкнал само с незначителни драскотини. А заговорниците, събрани в сградата на Министерството на войната на „Бендлерщрасе“, са също без информация. И никой не знае, че в момента, когато самолетът с Щауфенберг и неговия адютант Хефтен на борда каца на берлинското летище, Хитлер се готви да приеме колегата си Мусолини. Снимката от тази среща е запазена — Хитлер показва на Мусолини развалините от помещението, от което като по чудо се е измъкнал.

Хитлер очаква госта си на гарата в Гьорлиц, но влакът на Мусолини пристига с голямо закъснение. И едва се качили в колата, фюрерът започва да му разказва как отново провидението го е спасило. Мусолини учтиво слуша, но разбира, че не само той си е изиграл вече ролята, но че и звездата на Хитлер угасва.

Диктаторът се бе обградил с няколко крепостни стени и бе взел сложни и технически съвършени мерки за безопасност и въпреки това атентаторът бе проникнал през тях. Хитлер все още не вярвал, но Мусолини, който имал по-голям опит в това отношение, вече разбирал, че „кафявият“ вожд ще трябва да се съобразява с все по-нарастващата съпротива в собствените си редици.

Напразно офицерите, събрани в сградата на Министерството на войната на „Бендлерщрасе,“ чакат съобщението на генерал Фелгибел. Едва към три часа и половина следобед генерал-лейтенантът успява да се свърже с Растенбург, но само научава, че е извършен атентат срещу Хитлер, без обаче да разбере дали е успешен или не.

Въпреки това в шестнадесет часа без десет минути генерал Олбрихт без знанието на своя началник Фром нарежда да се изпратят първите заповеди до командващите войските да започнат операция „Валкирия“. Началникът на берлинския гарнизон генерал Корцфлайш получава нареждане да се яви незабавно в министерството, за да получи неотложни указания. Командващият резервната армия, който съгласно плана на операция „Валкирия“ имал единствен право да обяви тревога, все още нищо не знаел.

Двумоторният хайнкел с Щауфенберг и фон Хефтен на борда каца на берлинското летище Рангсдорф малко преди шестнадесет часа. Слизайки, те предполагат, че превратът е в разгара си. Но първото подозрително обстоятелство, което смайва Щауфенберг, е, че никой не ги чака на летището и дори не е изпратена кола. Веднага нарежда на адютанта си да телефонира и да се осведоми. Ужас! В министерството все още чакат съобщението.

Щауфенберг е убеден, че Хитлер е загинал, и от летището дава заповед да започне незабавно операцията. Хитлер е мъртъв, държавната власт минава в ръцете на германските въоръжени сили! Едва сега се опомнят и издават отделни заповеди, Олбрихт се появява в канцеларията на генерал Фром, известява го за смъртта на Хитлер и настоява да проведе определените мероприятия по операция „Валкирия“.

Не е съвсем известно доколко генерал-полковник Фром е бил посветен в подготовката на атентата и в предвиденото завземане на властта от вермахта, но едно е ясно, че е бил много предпазлив, готов да се присъедини към победителите. Ето защо той не се задоволява само с твърдението на Олбрихт за смъртта на Хитлер и поисква да провери достоверността, въпреки че генерал Олбрихт твърдял, че го е получил лично от генерал Фелгибел от Главната квартира на фюрера.

Неверникът Фром се свързва с „Вълчата бърлога“, за да говори с генерал-фелдмаршал Кайтел. След няколко секунди чува гласа му. Но точно това най-малко е очаквал Олбрихт — нали телефонната централа трябвало да бъде изключена.

— Кажете ми какво собствено се е случило в Главната квартира? — пита Фром. — Тук в Берлин се разпространяват най-невероятни слухове.
— Че какво има да се случва? — отговаря Кайтел. — Нищо особено. Всичко е наред.
— Само че на мен ми се докладва, че фюрерът е станал жертва на атентат.
— Безсмислица! Наистина имаше атентат, но безуспешен. Фюрерът получи само леки наранявания, но е жив. Вижте какво къде е всъщност вашият началник-щаб полковник Щауфенберг?
— Още не се е върнал. Поне не се е явил при мене. Фром оставя слушалката, без да мръдне от стола си, дава да се разбере, че не ще подпише заповедите за операция „Валкирия“. Олбрихт излиза. Заговорниците решават да издадат заповедите без съгласието на Фром. Началникът на щаба Мерц фон Квирнхайм урежда останалото. До вечерта около двадесетина командващи военни окръзи получават заповед да завземат властта. Телеграмите са изпратени от името на генерал-фелдмаршал фон Вицлебен и полковник Щауфенберг.

Bundesarchiv Bild 146 1969 168 07 Friedrich FrommМеждувременно, докато гестапо го търси на летището, полковник Щауфенберг е вече в министерството и се втурна към кабинета на Олбрихт. Ужасява се от обстановката, която заварва, отново и отново уверява присъстващите, че Хитлер е мъртъв, че със собствените си очи е видял експлозията, от която никой не би могъл да остане жив. След като научава за разговора на генерал Фром с Главната квартира в Растенбург, заедно с Олбрихт побързва да посетят Фром. Пред него той убедително твърди, че съобщението на Кайтел е маневриране с цел да спечели време.

В министерството пристигат и други заговорници: определеният за президент на новата германска държава генерал-полковник Лудвиг Бек, генерал-полковник Хьопнер, който трябва да замести Фром, началникът на полицията Хелдорф и Гизевиус, човекът, който е в основата на цялата операция и който поддържа връзката с чужбина. Бек подчертава пред тях противоречивите сведения за смъртта на Хитлер — Кайтел твърди, че е жив, а Щауфенберг, че е мъртъв, но след кратко размишление заявява:

— За мене е мъртъв. Ще действам съгласно тази постановка. Не трябва да се съмняваме, не трябва да се отклоняваме от плана, иначе ще предизвикаме паника а собствените редици. Неопровержимо доказателство за това, че Хитлер е жив и не става въпрос за неговия двойник, може да очакваме от Главната квартира едва след няколко часа. Дотогава трябва да приключим заплануваната операция.

Към 17 часа в кабинета на Фром отново влизат генерал Олбрихт и полковник Щауфенберг. Полковникът уверява Фром, че Хитлер е мъртъв.

— Това е невъзможно — възразява Фром. — Кайтел потвърди обратното!
— Кайтел лъже, както винаги — подхвърля Щауфенберг. — Лично видях да изнасят убития Хитлер.
— И за да предотвратим вътрешните размирици, дадохме на съответните командващи сигнал за операция „Валкирия“! — съобщава Олбрихт.

Фром подскача, удря с юмрук по масата и крещи:

— Това е нарушение на дисциплината! Кои сте вие? Кои собствено е издал заповедта?
— Моят началник на щаба полковник Мерц фон Квирнхайм — отговаря генерал Олбрихт.
— Извикайте веднага полковник Мерц фон Квирнхайм! — нарежда Фром.

426px Bundesarchiv Bild 146 1981 072 61 Friedrich OlbrichtНастъпва тишина. Влиза Мерц фон Квирнхайм и потвърждава, че вече е изпратил заповедите за операция „Валкирия“. Фром отново става и избухва:

— Вие сте арестуван! Ще видя как да постъпя с вас! Полковник Щауфенберг се намесва, като спокойно и убедително заявява:
— Господин генерал-полковник, по време на съвещанието лично аз оставих чантата с бомбата до краката на Хитлер. Тя експлодира. Това бе взрив със силата на петнадесетсантиметров снаряд. В това помещение никой не би могъл да остане жив!
— Граф Щауфенберг, вашият атентат е безуспешен — съобщава сухо Фром. — Не ви остава нищо друго, освен тозчас да се застреляте.
— Това не чакайте от мене.
— Господин генерал-полковник — обръща се към Фром генерал Олбрихт, — време е да действаме. Ако не се намесим веднага, нашето отечество ще загине.
— Аха, и вие ли сте замесен в метежа, Олбрихт?
— Тъй вярно! Но съм един от последните, които се стремят да вземат властта в свои ръце.
— Тогава ви заявявам, че и тримата сте арестувани.
— Явно не оценявате съотношението на силите — отвръща Олбрихт. — Не вие нас, а ние ви арестуваме, генерал-полковник Фром.

Фром протестира, някой насочва пистолет срещу него, отвеждат го в кабинета на собствения му адютант и го заключват. Поставят пред вратата часови, но охраната е несигурна и Фром има възможност да разговаря с други лица. Нещо повече, той дори получава бутилка вино и поднос със сандвичи.

Хьопнер, който трябва да го замести, влиза в министерството цивилен с униформата в куфара, след това се преоблича, за да бъде по-представителен.

Положението в главната квартира на заговорниците е хаотично. Рутинираните военни стратези се занимават с дреболии и необяснимо защо допускат грешка след грешка. Те не само че оставят Фром без строга охрана, но и не осигуряват охраната на сградата, която са избрали за главна квартира. На охранителния отряд не са дадени ясни заповеди — часовите не знаят кого да допускат и кого да не допускат в сградата. От танковите части, които съгласно плана е трябвало от първите минути да гарантират сигурността на сградата, няма и следа. Няма ги и отрядите от верни привърженици, които е трябвало да подсилят охранителното подразделение. Но затова пък пристига генерал Корцфлайш, който изслушва заповедите, но след като преценява положението, заявява, че навярно Хитлер е жив, и понеже не е склонен към авантюризъм, отказва до обяви военно положение в своя окръг и не се присъединява към заговорниците.

Другият, който изненадва неприятно заговорниците, е есесовецът Пифрадер. След като не открива на летището полковник Щауфенберг, той спокойно тръгва към министерството. Не след дълго почуква на вратата на канцеларията му. Първият въпрос, който задава на полковника, е защо така набързо е напуснал Главната квартира на фюрера. Полковник Щауфенберг не си губи много време с него, извиква стража и нарежда да го затворят в мазето. Този случай обаче му подсказва, че навън не всичко е в ред, че в сградата може да влезе всеки, който пожелае, че Калтенбрюнер, а може би и Химлер са започнали противодействия. Следователно заговорниците са в опасност!

Може и да не е помислил за това. Може да не е осъзнал опасността дори и когато радиото съобщило, че наистина срещу Хитлер е бил извършен атентат, но той е останал жив и след като се сбогува със скъпия гост, италианския дуче Мусолини, ще произнесе реч по радиото.

Заговорниците  действат с дилетантска непоследователност. Никой от тях не се е погрижил да завземе радиостанцията „Дойчландзендер“, никой не е издал заповед за арестуването на Гьобелс, разположил се в служебната си квартира. Никой не е наредил въоръжените отряди да завземат важните сгради и да охраняват министерството на „Бендлерщрасе“ от евентуално нападение.

Дори часовите пред входа на сградата не са получили нужните инструкции.

Поради това, когато към 18 часа пристигат непредугаждащите нищо генерали Шпехт, Кунце и Щрекер, извикани преди това на съвещание от сваления Фром, часовият ги пуска в сградата. Посреща ги новият шеф на резервната армия Хьопнер, обяснява им положението и им предлага сътрудничество. И тримата отказват да се присъединят към заговорниците, тъй като са убедени, че няма никаква надежда държавният преврат да успее, защото Хитлер е жив и вечерта ще говори по радиото. Генерал Хьопнер нарежда да ги затворят в същата стая, където пред бутилка вино и поднос със сандвичи се е разположил Фром. Необяснимо защо, но дори и вътре в сградата никой не се е погрижил за строго спазване на дисциплината. И тримата арестувани генерали успяват да избягат. Фром си издейства домашен арест и срещу дадената от него честна дума заговорниците му разрешават да си стои в служебната квартира в същата сграда, откъдето той е имал възможност да телефонира където си иска.

Заговорниците допускат следващи груби грешки — не съумяват своевременно да завземат със сигурни хора свързочните възли. В телефонните централи и радиостанциите продължават да работят привържениците на Хитлер. След като научават, че Хитлер е жив, те се постарават да предизвикат суматоха и в много случаи предават объркано заповедите от „Бендлерщрасе“. Но хаосът, който несъмнено е една от главните причини за неуспеха на метежа, е предизвикан преди всичко от самите заговорници. Заповедите за провеждането на операция „Валкирия“ те издават толкова късно, че на много места били изобщо неосъществими. Едва към деветнадесет часа те дават указания за завземането на правителствените учреждения, транспортните възли и концлагерите и за арестуването на нацистките водачи. Не дотам информираните командири се колебаят, съмняват се, а когато научават за безуспешния атентат срещу Хитлер, отлагат изпълнението на заповедите и изчакват развитието на събитията.

Междувременно Хитлер изпраща Мусолини на гарата и към 18 часа се разделя с него. Но един час преди това той издава заповед за свалянето на командващия резервната армия Фром и на негово място назначава райхсфюрера на SS Химлер. В 17.30 часа, малко преди да тръгне с Мусолини към гарата в Гьорлиц, Хитлер телефонира на Гьобелс в Берлин и му възлага да подготви съобщението за радиото. В 18.45 всички високоговорители потвърждават, че е извършен атентат, но Хитлер е останал невредим.

Радиосъобщението предизвиква сред заговорниците още по-голяма бъркотия. Телефоните непрекъснато звънят. Щауфенберг неуморно, но наивно обяснява, че съвсем сигурно фюрерът е мъртъв, всички други съобщения са част от заблуждаващия маньовър на Хитлеровата клика, че властта в страната е завзета от офицерите на вермахта и от този ден начело на държавата са генерал-полковник Бек — президент и генерал-фелдмаршал фон Вицлебен — върховен главнокомандуващ въоръжените сили. Да се изпълняват само заповедите на министерството на войната! Незабавно да се провеждат всички мероприятия по операция „Валкирия“! След 19 часа Щауфенберг още веднъж изпраща съобщение до всички командващи военните окръзи, в което заявява, че твърдението на Кайтел е лъжа, и ги уверява, че Хитлер е мъртъв.

Но новият върховен главнокомандуващ въоръжените сили фон Вицлебен все още не се появява на сцената. Той отива в министерството на ул. „Бендлерщрасе“ едва в 19.30 часа и още в коридора започва да ругае, подчертавайки, че това е най-лошият му ден в живота. Веднага след обявяването на паролата той се бил подготвил да поеме новата длъжност. В маршалска униформа и с маршалски жезъл в ръка (впрочем бил пенсиониран и в немилост) бил заминал веднага с кола за главния щаб в Цосен. Но още първите постове не го пуснали, тъй като не били получили заповедта. На два пъти се опитвал да влезе в обекта, на който от този момент той трябвало да бъде най-големият началник, но след като разбрал, че всичко е напразно, обърнал колата и потеглил към „Бендлерщрасе“.

В министерството обаче цари пълно безредие. След няколко минути фон Вицлебен разбира истината. Кандидатът за върховен главнокомандуващ въоръжените сили нарежда да го отведат при президента на бъдещата германска република Бек. Подават си ръце, след което започва гневна обмяна на мисли. Не помагат нито уверенията на Щауфенберг, нито на Олбрихт. Генерал-фелдмаршал фон Вицлебен отказва да сътрудничи с провалилите се метежници, след 20 часа напуска сградата и заминава за имението си.

Още след поражението на нацистките армии на Източния фронт през 1941–1942 г. военните специалисти знаеха, че във военно-политическото положение е настъпил прелом. Хитлеровите генерали печелеха битките в европейските страни „със светкавични удари“. Поражението на Източния фронт сложи край на тази стратегия и ускори подготовката на заговора, но недостатъчно подсигуреният план, непоследователното изпълнение на заповедите, великодушното отношение към противника бяха предпоставка за краха на операция „Валкирия“. Отначало Хитлер, Химлер, Гьоринг и дори Гьобелс смятали, че атентатът е дело на отделна личност. Наистина подозирали полковник Щауфенберг, тъй като той внезапно напуснал района на „Вълчата бърлога“, но не предполагали, че лично той бил изпълнителят. Едва по-късно научили за запланувания преврат.

Впрочем Гьобелс получил важното съобщение около 17.30 ч.

Като служител в Министерството на пропагандата д-р Ханс Хаген бил на специална длъжност в елитния охранителен батальон „Гросдойчланд“. По случай приключването на политическата подготовка, състояща се от една серия от четиридесет лекции, д-р Хаген заедно със своите слушатели и с командира на батальона майор Ремер в Дьобериц се били разположили край трапезата. Тогава Ремер получава заповедта за провеждане на мероприятията по операция „Валкирия“ и за арестуването на министъра на пропагандата Гьобелс, т.е. шефа на Хаген. Лейтенант Хаген бързо се качва в колата и в 17.30 часа вече е в квартирата на Гьобелс.

Хитлеровият министър на пропагандата веднага предприема ответни действия. Първо изпраща лейтенант Хаген да извика майор Ремер. Майорът пристига, след като осигурил изпълнението на заповедите и обкръжил с хората си Министерството на пропагандата — всъщност пристига при своя пленник. Само че войникът Ремер не би могъл да спечели двубоя с Куция дявол — Гьобелс, тъй като той знае как да го подхване.

Не е известно как е протекъл разговорът между двамата, макар, че след войната Ремер с готовност разказва за тогавашното си „геройство“. От резултата обаче е ясно, че майорът се е поддал, тъй като застава от другата страна на фронта — против заговорниците. След като командирът на охранителния батальон настоявал, че трябва да изпълни заповедта, Гьобелс избрал номера на Главната квартира на Хитлер в Растенбург и подал на смутения майор слушалката.

Има няколко версии на проведения разговор, които се различават само в подробностите.

— Познахте ли ме по гласа, Ремер? — пита Хитлер.
— Да, мой фюрер! — отговаря майорът екзалтирано и застава мирно.
— Аз си спомням за вас — нали преди няколко седмици ви окачих железния кръст с дъбови листа. Виждам, че напълно сте заслужили наградата. Но сега слушайте внимателно моята заповед. Нареждам ви да осигурите безопасността в Берлин. Сломете всяка съпротива! Вие сте под мое лично командване, докато в Берлин пристигне райхсфюрерът на SS Химлер.
— Слушам, мой фюрер!

На пръв поглед като че ли в заповедта, която Хитлер дава на незначителния и неизвестен майор, има твърде голям риск. Не, няма. В момента цялата изпълнителна власт е в ръцете на Ремер и може би той единствен е могъл да се намеси. Още повече че неговият батальон е охранявал главната квартира на заговорниците.

Достатъчно е да се променят убежденията или командирът да премине от едната страна на другата и охраняваните се превръщат в арестанти. Така и станало. След като майор Ремер се връща от Гьобелс при своите войници, дава заповед да бъдат обкръжени заговорниците. Рухва всякаква надежда.

Bundesarchiv Bild 146 1972 109 19A Berlin Soldaten und Waffen SS im BendlerblockМеждувременно Гьобелс и пристигналият в Берлин Химлер вдигат по тревога частите на SS и гестапо. Шефът на разузнаването Валтер Шеленберг и специалистът по диверсиите Ото Скорцени, прославил се особено с отвличането на Мусолини, предприемат съответни действия. Но и в самото министерство положението се влошава.

Министерството на войната на Бендлерщрасе е огромна сграда с километрични коридори. В канцелариите работят стотици офицери. Едва към 19 часа започва да се шушука, че нещо става. После разговорите стават по-конкретни, но офицерите все още изчакват. Някъде към 22 часа, след като радиостанцията „Дойчландзендер“ повтаря до втръсване, че срещу фюрера е бил извършен атентат, но че той е жив и здрав, някои от офицерите решават да действат, дори само за това, за да имат алиби. Изведнъж в коридорите се появяват сандъци с напълно нови автомати и някой набързо дава указания как да се действа с тях. И докато от Главната квартира на Хитлер по всички съобщителни средства лети телеграмата, че важат единствено заповедите, подписани от Кайтел и Химлер, офицерите, водени от подполковниците фон дер  Хейд и Херберт, тръгват към кабинета на Олбрихт.

Полковник Щауфенберг тича от един телефон на друг, с фанатична твърдоглавост убеждава съмняващите се, че Хитлер е мъртъв, че пътят към операцията е открит, че радиосъобщението е лъжа, защото Кайтел искал по този начин да спечели време. Най-после обаче той разбира, че всичко е загубено, и в 22.45 часа се оттегля. И когато след разговора с началника на щаба на генерал Щюлпнагел научава, че в Париж операцията е протекла съгласно плана и заговорниците са арестували над хиляда гестаповци, Щауфенберг осъзнава, че в Берлин той и другарите му са действали по начало пораженчески.

Настъпва крахът на операция „Валкирия“.

Въоръжени с новите автомати, офицерите се насочват към кабинета на Олбрихт. На всеки срещнат по коридорите задават въпроса, със или против Хитлер е, и, естествено, получават предимно положителен отговор. В коридора излизат Щауфенберг и Хефтен и започва престрелка. Полковникът е ранен в рамото и раната силно кърви.

Десетина минути коридорите кънтят от автоматни изстрели и викове, след което настъпва тишина — онази зловеща тишина пред буря. Бек, Хьопнер, Олбрихт, Щауфенберг и Хефтен са в клопка. По коридорите патрулират въоръжени офицери.

Изведнъж като зъл дух на сцената се появява генерал Фром, който иска удовлетворение за унижението. Тъй като в решителния момент се е поколебал дали да се присъедини към заговорниците, Фром се стреми да възстанови репутацията си пред Химлер. Ето защо решава да произнесе присъдата над заговорниците.

Влиза в кабинета на Олбрихт с пистолет в ръка. Фон Хефтен бързо посяга към кобура и изважда пистолета си. Няколко секунди стоят един срещу друг и двамата с еднакъв шанс. Между тях застава раненият Щауфенберг.

— Загубихме — казва той. — Няма смисъл да загиват още хора.

Така той спасява живота на своя противник. Но Фром, който не иска да има свидетели на колебанието си, се постарава бързо да го ликвидира.

— И тъй, господа — обръща се към тях Фром, — картата ви е бита. Вие сте в същото положение, в което днес след обед бях аз. Ще постъпя с вас така, както вие постъпихте с мене. Предайте оръжието си! Но освен Хефтен никой друг не е въоръжен. Не са очаквали, че ще се наложи да се отбраняват или дори да нападат. Хефтен предава оръжието си, а станалите остават по местата. После заговорва Лудвиг Бек, определен за президент на освободилата се от Хитлер Германия.

— Моят пистолет е в чекмеджето. Моля да ми го оставите за лична употреба.— Моля — казва Фром. — И не се бавете! Генерал Бек тръгва към масата, измъква от чекмеджето парабелума и поставя пълнителя.

— В тоз момент си спомням за добрите стари времена…
— Не смесвайте нещата! По-бързо, моля!

Генерал Бек вдига пистолета към слепоочието с трепереща ръка. Чува се изстрел, куршумът откъртва мазилката на тавана, от слепоочието на генерала потича кръв, генералът учудено промълвя:

— Май не успях.

Зад открехнатата врата стоят въоръжени до зъби гестаповци с насочени автомати. Генерал Фром им дава знак да се справят с ранения Бек. Генералът се свлича на пода, ала не изпуска пистолета си и отново се опитва да се самоубие, но остава жив и след втория изстрел, след което един от гестаповците великодушно го застрелва.

Фром е господар на положението. Той заявява на присъстващите, че е дошъл краят им и да не чакат, че ще се занимава повече с тях. Който желае, може да напише няколко реда до близките си. Единствен Олбрихт е в състояние да се съсредоточи и да напише последната си дума. Едва дописал писмото си, след около пет минути Фром отново нахлува в стаята.

— От името на фюрера свиках военнополеви съд, който осъди всички на смърт — генерал Олбрихт, полковник Мерц фон Квирнхайм, полковника, чието име от днес нататък ще забравя, и този оберлейтенант, чието име също не желая да произнасям — и посочва към Щауфенберг и фон Хефтен.

След няколко минути нарежда на офицер от SS:

— Вземете няколко момчета, изкарайте осъдените на двора и изпълнете присъдата!

Около полунощ ги извеждат на лобното място, осветено от фаровете на камионите. Изнемощял от силното кървене на раната си, полковник Щауфенберг едва се изправя на крака и застава пред наказателния взвод, подкрепян от адютанта си Хефтен.

Тридесет и седем годишният Клаус фон Щауфенберг, човекът, който се осмели да извърши атентат срещу Хитлер, умира на 20 юли 1944 г., няколко минути преди полунощ с думите: „Да живее вечна Германия!“

Генерал Фром има основание да избърза с ликвидирането на останалите свидетели. Но не му провървява. Предлага на фон Хьопнер да се самоубие, но той отказва, като заявява, че няма причини да бяга от отговорност и ако се наложи, ще застане пред съда. На Фром не му остава нищо друго, освен да го изпрати в Моабитския затвор. Към полунощ Фром осъжда и брата на Щауфенберг, Бертолд, Герстенмайер и Йорк и нарежда да ги екзекутират. И тъкмо когато ги извеждат на двора, пристигат Калтенбрунер и Скорцени, които забраняват екзекуцията. Те добре оценяват, че всички арестувани ще бъдат нужни като свидетели в процеса срещу заговорниците. Слагат им белезници и ги откарват на „Принц Албрехтщрасе“, където опитни гестаповци започват веднага разпита.

Още същата нощ офицери от SS натоварват убитите в камион и ги откарват на гробището в Шьонберг. Събуждат гробаря и го принуждават да изкопае гроб — убитите изчезват от лицето на земята. Но на сутринта пристигат други есесовци, тъй като Химлер е наредил да бъдат изгорени труповете им и пепелта да бъде разпръсната из полето…

Още в самото начало следствието води към военното разузнаване, чийто началник Канарис е междувременно снет и на негово място е назначен полковник Ханзен. Оказва се, че Ханзен също участвал в заговора, и още на третия ден след атентата го арестуват. Той написва подробно признание, в което разкрива съмишлениците си от абвера и хвърля главната вина върху адмирал Канарис, като заявява, че Канарис бил заклет враг на Хитлер и че подготвял метеж срещу него още по време на судетската криза.

Арестувания адмирал Канарис откарват в Главното управление на безопасността и го затварят в бункер. С неговия разпит се заема шефът на гестапо Мюлер. Разбира се, в двубоя той няма изгледи за успех. Канарис е твърде опитен противник. Но при проверката на архива гестапо открива каса с уличаващи документи за преговори във Ватикана и в Швейцария, подробно разработен план за метеж срещу Хитлер, по време на който е трябвало да бъдат отстранени Гьоринг, Химлер, Рибентроп и други — властта трябвало да бъде взета от армията, а Гьорделер трябвало да стане канцлер. Но най-ценният документ — дневникът на Канарис — е открит едва през 1945 г. Хитлер го прочита в последните месеци на войната.

За кратко време гестапо научава имената на почти всички затворници. Нацистите предприемат ответни действия. Документите говорят за пет-седем хиляди арестувани и 160–180 екзекутирани. На 7 и 8 август 1944 г. са изправени пред специален трибунал първите подсъдими — фон Вицлебен, фон Хазе, Петър Йорк фон Вартенбург, Щиф, Ханзен, Фелгибел, Шуленбург. Срещу тях са облечени в червена тога председателят на съда Роланд Фрайслер, съдебният съветник Лемле и генералът от пехотата Райнеке — в сива униформа.

Bundesarchiv Bild 151 39 21 Volksgerichtshof Reinecke Freisler LautzСъдебното представление е предназначено само за поканени. Към двеста партийни главатари, заслужили деятели, изтъкнати активисти от SS и армията изпълват залата. И за да се придаде привидна законност на процеса, заемат местата си и осем защитници. Поради жестоките разпити и унизителното отношение подсъдимите са в жалко и плачевно състояние. Дрехите им са стари, нечисти и не по мярка, което създава впечатление, че са някаква сбирщина от изроди.

Строго спазваната инсценировка започва. Нито дума от процеса не трябвало да излезе навън.

Въпреки че при своето главоломно отстъпление нацистите са направили всичко възможно, за да заличат следите от злодеянията си и да унищожат записите от съдебния процес, след войната дърводелецът Щрошнайдер открива закопаните ленти, на които е бил записан процесът. Магнетофонните ленти се превръщат в документ, доказващ характера на този долнопробен процес.

Из разпита на генерал Щиф от председателя на съда Фрайслер:
„Фрайслер. Признавате ли, че бившият генерал-полковник Бек ви е питал дали ще участвате в заговора?
Щиф. Да.
Фрайслер. А вие, вместо да го ударите по муцуната, че искри да му изхвърчат от очите, сте помолили да ви даде време за размисъл. Така ли?
Щиф. Да.“

Из разпита на генерал-полковник Хьопнер:

„Фрайслер. После сте отишли с генерал-полковник Фром при Щауфенберг. Какво стана по-нататък?
Хьопнер. Фром ми каза: «Хьопнер, как да постъпя с вас? Може би ще предпочетете начина, който избра Бек?» Отговорих, че не се чувствам виновен, за да се самоубивам като подлец. Мога да отговарям за постъпките си. Дори и пред семейството си.
Фрайслер. Значи не сте подлец. А какъв сте? Отговорете!
Хьопнер. Магаре.
Фрайслер. Магаре ли? Ами! Магарето е интелигентно животно…“

Като причина за участието си в заговора граф Шверин посочва жестоките убийства, извършени от вермахта и гестапо в Полша. Фрайслер се вбесява и го нарича въшльо, нехранимайко, подъл мерзавец, след което прекъсва разпита. Легационният секретар в Министерството на външните работи фон Хефтен, брат на екзекутирания, заявява, че за него Хитлер е олицетворение на злото. Следващият подсъдим фон Хофакер търси правна обосновка и заявява, че не е сторил нищо друго освен това, което Хитлер извършил по време на първия нацистки метеж през ноември 1923 г.

Генерал-фелдмаршал Вицлебен е малко над шестдесет години, но в огромните панталони без колан и без тиранти, които непрекъснато падат, изглежда още по-стар. Фрайслер се държи подигравателно с него и иронизира ролята му в заговора. Със спокоен глас фелдмаршалът признава, че се е обявил против Хитлер, защото бил убеден, че реформите му във Върховното главно командване на армията са причина за военните неуспехи. На въпроса на Фрайслер, кой би могъл да ръководи по-добре армията, Вицлебен отговаря: „Аз и Бек.“

Фрайслер скача като ужилен от дръзката му самомнителност! Нима фелдмаршалът и генерал-полковникът са си въобразявали, че са по-способни от фюрера, който разшири Германия в границите на Европа!… Разярен, Фрайслер ругае и нарича престъпници, изменници и маниаци тези, които са се разбунтували.

При разпита на граф Петер фон Йорк фон Вартенбург, доктор по право, Фрайслер се затруднява. Подсъдимият не изпитва страх, той е самоуверен, изтънчен, на грубите нападки на председателя на съда отговаря спокойно, с видимо по-висока интелигентност.

„Фрайслер. Значи, вие не сте бил член на партията?
Йорк. Не.
Фрайслер. А може ли да ми кажете защо?
Йорк. По убеждение не съм националсоциалист.
Фрайслер. Това е достатъчно.
Йорк. Господин председателю, в показанията си при разпита заявих, че не одобрявам развитието на националсоциализма.
Фрайслер. Не одобрявате? Навярно не сте съгласни с изтребването на евреите и националсоциалистическата правна концепция?…
Йорк. Същественото за мене бе това, което засяга всички тези въпроси. Държавата си присвои тоталитарното право да разполага с гражданите и иска от тях да се откажат от нравствените си принципи и от дълга си към бога.
Фрайслер. Тогава ми кажете кога националсоциализмът е принуждавал отделния германец да се откаже от нравствените си принципи? Националсоциализмът безкрайно много заздрави, безкрайно много задълбочи нравствените задължения на всеки германец, на всеки мъж, на всяка жена. Никога не съм чувал, че националсоциализмът отхвърля нравствените задължения…!“

На 8 август 1944 в 17.30 часа съдът произнася смъртни присъди. Никой не е очаквал, че присъдите ще бъдат други. Нали в основата на процеса е самият Хитлер, запазил правото си на решаващ глас и очакващ с нетърпение да види противниците си увиснали на въжето.

Откарват ги в затвора край Пльотцензее. И тъй като Хитлер държи да бъде документирано поражението им, нарежда да заснемат на филм екзекуцията.Боядисано в бяло помещение четири на осем метра, разделено на две половини с черна завеса. Две малки прозорчета, а пред тях, високи до тавана, железни траверси с осем касапски куки. „Трябва да висят като добитък“ — казал Хитлер. На заден план — познатата брадва на палача. До завесата масичка с коняк и чашки. Държавният обвинител отново чете гласно:

„Подсъдими, народният съд ви осъди на смърт чрез обесване.“ Майстор екзекутор, изпълнете задълженията си!

Минават един след друг зад черната завеса, където ги поемат палачите. За всеки осъден е определена кука с примка. Не им отсичат главите, както постъпват всички палачи по цял свят, изтеглят ги бавно и внимателно нагоре, за да се задушават и да страдат по-дълго. Срещу тях са насочени прожектори, филмовата камера заснима всеки техен гърч, всеки напразен опит да се освободят от въжето.

Gedenkstaette Ploetzensee01Още същата вечер в обществото на елегантни дами и господа Хитлер сяда в креслото, за да се полюбува на страшното зрелище. Той се смее високо и ръкопляска, наблюдавайки смъртта на противниците си. На тези, които по задължение видяха част от филма, представен като доказателствен материал от американския обвинител срещу военнопрестъпниците на Нюрнбергския процес, им прилошаваше.

Веднага след атентата Химлер назначава специална комисия „20 юли“, натоварена с разследването на обстоятелствата около заговора — най-многобройната полицейска група (около четиристотин гестаповци), работеща по отделен случай. Дейността им няма край. Преследват и разпитват, измъчват и изпращат на съд заподозрените — така до падането на нацисткия Райх. Все повече жертви застават пред председателя на съда Фрайслер.

Но кървавият съдия също получава възмездие. На 3 февруари 1945 г. се разглежда делото срещу Евалд фон Клайст. Фрайслер се опитва да опровергае твърдението на стария благородник, че антихитлеристката опозиция е възникнала по божия воля. Чува се познатото бучене на съюзническите самолети. Мощна бомба засяга съдебната зала, а под развалините остава и съдията Фрайслер.

Терорът продължава. Хитлер решава да изтреби семействата на заговорниците до последния човек. Килиите се пълнят с все повече заподозрени, мнозина се прощават с живота.

През един августовски ден прибират и прочутия с печална слава капитан Ерхард, някогашния тайнствен „консул“ и менажер на политическите убийци.Отнет е животът и на Хитлеровия легендарен генерал-фелдмаршал Ромел, известен от африканския поход под името „Лисицата на пустинята“. Не е сигурно дали Ромел е знаел за подготвяния заговор, можем дори да се съмняваме в това, че е доказано участието му. Но Хитлер си имал други сметки с него.

От няколкото документа, разясняващи тайната операция, предхождаща нахлуването на съюзниците в Холандия, се вижда, че английската Сикрет интелиджънс сървис успяла да проведе няколко камуфлажни акции, които объркали немските генерали и те се оказали неподготвени в момента на нахлуването. Но съществува и мнение, че на нацистката секретна служба била известна датата на нахлуването, следователно знаел я и маршал Ромел. Разбира се, това е твърдение, което не може да се докаже. Истина е обаче, че в критичния момент са се случили много съмнителни неща. Случайно ли?

Генерал-фелдмаршл Ервин Ромел командвал 7-а армия, на която е била поверена отбраната на френското крайбрежие.

Bundesarchiv Bild 146 1973 012 43 Erwin RommelНяколко дена преди нахлуването маршалът заминал за Херлинген в Южна Германия, за да отпразнува в семеен кръг рождения ден на жена си и лично да поднесе подаръка си — велурени пантофки, плячкосани във Франция. Положението се нагорещявало, а Ромел не бил на мястото си. В началото на юни, една седмица преди нахлуването, германските авиационни изтребителни обединения получили заповед да се преместят далеч от крайбрежието, а моторизираните части, въведени за отбрана на крайбрежието, по нелогични причини също по заповед се изтеглили сто и петдесет километра навътре в страната. Непосредствено преди нахлуването, през нощта срещу 6 юни, когато Ромел бил при съпругата си в Херлинген, неговият заместник генерал Долман снел бойната готовност на бреговите части.

Всичко това може да се нарече неприятна случайност, ако някой не потърси умисъл. Но по всяка вероятност Хитлер се е съмнявал в Ромел.

Не е ясно какво точно е знаел Ромел за подготовката на антихитлеристкия заговор. Три дена преди атентата бива ранен. Отначало му оказват помощ в болницата в Ливарот, а по-късно го преместват в Германия.

И тъй, Ромел се лекувал в къщи, а генерал Ханс Шпайдел (след войната командващ войските на НАТО в Западна Германия) го посещава и редовно го информира за положението по фронтовете. Но един ден Шпайдел е арестуван по подозрение за участие в атентата срещу Хитлер. Генерал Шпайдел излиза от затвора, не увисва на бесилката като другите, понеже разкрива на гестапо всичко, което знаел, включително и за своя шеф генерал-фелдмаршал Ромел.Не е известно какво точно Шпайдел е разкрил, но скоро след това служител от секретната служба съобщил на Ромел какво се готви против него.

В началото на октомври Ромел е извикан да се яви във Върховното главно командуване на вермахта на важно съвещание. Предугаждайки за какво ще се съвещават с него, той се опитва да се измъкне. Помолва лекарите и те потвърждавах, че здравословното му състояние не му позволява уморително пътуване.

Тогава при него отиват началникът на Кадри на Върховното главно командване на вермахта генерал Бургдорф, съпроводен от свидетеля генерал Майсел, за да му съобщят смъртната присъда. На четири очи те предлагат на осъдения две алтернативи: или да бъде изправен пред специалния народен съд за участието си в заговора срещу Хитлер и да свърши като обикновен престъпник на бесилото, или да стане сам на себе си съдник и палач. Ако приеме втория вариант, който най-горещо му препоръчват господа генералите, ще му устроят държавно погребение с всички подобаващи се почести, а Хитлер великодушно ще се погрижи за близките му.

Не му оставало нищо друго, освен да се съгласи.

През една мразовита октомврийска утрин се сбогува със семейството си и излиза сам на разходка с кола сред природата. За обяд не се връща. Следобед адютантът на генерал Майсел се обажда, че фелдмаршалът се намира в болницата в Улм, тъй като му станало лошо по пътя. По-късно излиза наяве, че Ромел е умрял още по обяд в присъствието на двамата посветени в тайната господа, Бургдорф и Майсел, след като изпил предложената му отрова.

След няколко дена нацисткият вестник „Фьолкишер беобахтер“ помества констатацията на лекарите, че славният генерал-фелдмаршал е починал вследствие на раняването си. Хитлер удържа думата си. Нарежда да му бъде устроено официално погребение. А близките, които знаели твърде добре на чия съвест лежи смъртта на маршала, трябвало да приемат съболезнования от убийците.

Краят на войната заварва началника на щаба при Ромел Ханс фон Шпайдел в затвора. Като стар шпионин той знае добре, че в политиката важи правилото „Нещо за нещо“. След войната става командващ обединените сухопътни войски на НАТО за Централна Европа и армейски генерал.

Адолф Хойзингер, генерален инспектор на западногерманския бундесвер след войната, със звание „Армейски генерал“ става председател на постоянния военен съвет на НАТО във Вашингтон. Хойзингер е един от малкото съучастници в атентата от 20 юли 1944 г., който остана жив. За това, че наистина е сътрудничил със заговорниците, свидетелстват достоверни документи. В протокола от разпита на генерал Щиф са записани следните факти:

„Следователят. Говорили ли сте още с някого за подготвяния атентат?
Щиф. С генерал Хойзингер.“

В стенографския запис на процеса от 7 и 8 август 1944 г. пред специалния трибунал отново срещаме показанието на Щиф:

„Фрайслер. Почива ли на истината твърдението ви, че през лятото на 1943 г. ви е посетил генерал Тресков? Щиф. Да, истина е.
Фрайслер. Говорили сте за това, че е нужно да се започнат преговори за приключване на войната, но че първо трябва да се отстрани фюрерът. Щиф. Да, вярно е.
Фрайслер. Че трябва да стане чрез бомбен атентат по време на някое от ежедневните съвещания. Щиф. Да, така е.
Фрайслер. Съобщихте ли това на началника си? Щиф. Говорих за това с члена на OKW[1] генерал Хойзингер.“

Генерал Хойзингер е знаел, че се подготвя атентат и въпреки това не бе екзекутиран. Напротив, още през есента на 1944 г. Хитлер лично го приема и приятелски разговаря с него. Причината за тази набиваща се в очи доброжелателност е ясна. За нея споменава и самият Хойзингер в спомените си. Впрочем в затвора генералът написал „Паметна записка за събитията преди 20 юли“ и предава заговорниците.

За своята доблест те заплащат с живота си, а той получава високи почести в следвоенна Западна Германия и във военния пакт НАТО. Ясно е, че е бил Юда, но не е известно дали още тогава се е вмъкнал сред опозиционно настроените генерали като таен агент или след безуспешния атентат е поискал на всяка цена да спаси кожата си. Но едното и другото обяснение е повече от компрометиращо, и то не само за Хойзингер, но и за тези, които му осигуриха следвоенната кариера, въпреки че съветските представители предложиха материали за военните му престъпления и настояваха нацисткият генерал да бъде изправен пред съда.

Атентатът срещу Хитлер не успя по някаква случайност. Ако непредугаждащия нищо полковник Хайнц Бранд не бе преместил чантата с бомбата от другата страна на масивния крак на масата, Хитлер би бил мъртъв. Ако офицерите от вермахта, които бяха намерили достатъчно смелост в себе си, за да подготвят операция „Валкирия“, бяха последователни, атентатът можеше да промени хода на историческото развитие. Можеха да бъдат предотвратени огромните загуби, които германската армия и германският тил претърпяха през последните девет месеца от войната.

Но както в много други случай, събитията се развиха другояче.