istoria

 

 

Уинстън Чърчил и операцията при Галиполи

                                         

Милен Петров

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XII, 2017 г.


Интродукция

 

419px Churchill 1904 Q 42037Уинстън Леонард Спенсър Чърчил – един от най-емблематичните политици в човешката история и една от най-обсъжданите личности на ХХ век. Човек, въплътил в себе си аристократичност, твърдост, свободолюбие и непоклатима решителност – качества присъщи на английския народ. Съвременник на залеза на „стара“ Европа и свидетел на раждането на „Новия свят“, роден след руините на Втората световна война. Това е само един изключително малък фрагмент от същността на този знаменит държавник, чиято биография остава крайно непозната по нашите ширини, а личността му - обвита в много отрицателни митове, наложени от пропагандата. Но преди да бъде разгърната главната част, в която ще засегна темата за това доколко всъщност той е отговорен за трагедията при Галиполи, смятам че е нужна кратка интродукция, представляваща най-важните факти от живота на Уинстън Чърчил, до съдбовната 1915 година.

Уинстън Чърчил се ражда на 30 ноември 1874 г. в имението Бленам край Оксфорд – син на лорд Рандолф Спенсър Чърчил и Джени Джером, внук на седмия дук Марлбъро.

Баща му е министър на финансите, а майка му, която е от американски произход, е представител на висшето общество през периода. Животът на младия Чърчил е типичен за човек от неговото социално положение – той получава своето образование в колежа Хароу и военния колеж Сендхърст (където се записва след 3 провала на приемните изпити), който завършва с изключително висок успех. Това, комбинирано с неговия аристократичен произход, му донася зачисляване в Четвъртия хусарски полк на Нейно Величество, през 1895 г. Времето, в което израства Чърчил е период когато Британската империя все още е в своя период на силно развитие, властвайки над голяма част от света. Като кореспондент на известния английски вестник „Дейли График“, той наблюдава и отразява Испано-американската война в Куба през 1898 г. По това време той започва да пуши кубински пури – едно от най-емблематичните неща, които се свързват с неговия образ.   През октомври 1896 г. заминава за Бомбай, Индия. Там се занимава със своето образоване,, когато има свободно време и задълбочава интересите си в политиката. По-късно, през 1898 г., е преместен в Египет, а след това и в Судан, където служи в армията и година по-късно пише своята известна книга „Речната война“. На 5 май 1899 г. Чърчил се отписва окончателно от войската.

Winston Churchill verl sst das Geb ude der Admiralt t 1912Със завръщането си в Англия, той се включва незабавно в политиката, където участва дейно в партийните борби. През 1904 г. влиза в Либералната партия, а след две години става член на Камарата на общините. Следва бурно развитие в политическата му кариера -  през 1907 г. е парламентарен подсекретар по колониалните въпроси, а година по-късно става член на парламента. Приятелството му с известния британски политик Лойд Джордж, му донася първия министерски пост – през 1910 година той става министър на вътрешните работи. Тогава той започва да показва изцяло своите маниери на добър политик, изразяващи се в законодателните промени, които той налага – социални осигуровки на миньорите, модернизиране на британския флот и други реформи. Промените във флота му носят и титлата Пръв лорд на Адмиралтейството през 1911 г. Осъзнавайки, че за да продължи просперитета на Империята трябва допълнително развитие на флота, Чърчил насочва усилията си главно в тази сфера - заема със смяна на старите адмирали с по-млади, проверки на състоянието на корабите и по-голямо вслушване в редовия състав, вместо в командирите.

От друга страна сухопътните войски на Империята в началото на ХХ век са в по-неблагоприятно положение – трябва да се отбележи, че за разлика от държави като Германия или Франция, където има въведена задължителна военна служба, във Великобритания военната служба е доброволна. Пораженията на сухопътните войски, които главно се използват за сражения в колониите, далеч от самата Англия, показват колко остаряла и ненадеждна е подготовката и тактиката на армията. В периода 1902 – 1914 г. започва преструктуриране на войската в две направления – Териториална армия (Армейски резерв) за защита на островите и  Британски експедиционен корпус, който може да бъде изпратен в Европа, в случай на война. Така се създават 14 териториални пехотни дивизии и 14 териториални кавалерийски бригади, а 6 редовни пехотни дивизии и една редовна кавалерийска дивизия съставят експедиционния корпус. Нужно е да се каже и че пехотата получава двойно по-малко финансиране, за сметка на флота. В случай на война се планира чрез доброволци Териториалната армия да удвои състава си, достигайки 28 пехотни дивизии и 28 кавалерийски бригади, като разчетите за провизии, амуниции и поддръжка на армията са достатъчни само за кратко водене на бойни действия, на каквото стратезите се надяват.

 

Световната война до 1915 г.

 

За да се стигне до операцията в Галиполи, смятам че е нужно да се направи обзор на събитията, които я предшестват. На 28 юни 1914 година, ерцхерцог Франц Фердинанд, племенник на императора на Австро-Унгария Франц Йосиф, посещава Сараево,Сърбия, заедно с жена си София. След един неуспешен опит за убийството с бомба, по-късно същия ден сръбският студент Гаврило Принцип, член на организацията „Черна ръка“, застрелва австрийския престолонаследник и съпругата му. Покушението се случва на ъгъла на улица „Джебел“, докато престолонаследника преминава с колата си от там, на път за болницата, където са ранените, от неуспешния атентат с бомба, членове на кортежа му. Това покушение е само повод да започне един отдавна подготвян конфликт. Въпреки, че германският кайзер Вилхем II, английският владетел Джордж V и руският цар Николай II са кръвни братовчеди, които поддържат близки приятелски отношения, това не пречи ни най-малко на започването на войната. Франция иска реванш за загубата във Френско-пруската война от 1870/1871 г., където са й отнети Елзас и голяма част от Лотарингия. Балканските държави са готови да се нападнат едни други и при най-малката искра, а недоверието към Австро-Унгария и Германия продължава да расте. Точно месец по-късно, под натиск от кайзер Вилхелм II, Австрия обявява война на Сърбия. Военният сблъсък вече е неизбежен и една по една, европейските държави се включват в схватката – Германската империя обявява война на Русия и Франция и нахлувайки в Белгия, в началото на август, принуждава Великобритания да се включи. Сформирани са двата лагера – Антантата, включваща основно Великобритания, Русия, Франция плюс САЩ (които се включват през 1917 г.), заедно с други по-малки държави като Сърбия, Гърция, Румъния и др., срещу Централните сили, в лицето на Германската империя и Австро-Унгария, заедно с Османската империя и царство България (включващи се по-късно). Бойните действия бавно, но сигурно обгръщат Европа.

1024px Europe 1914 bg

В началото на войната германските планове са ясни – трябва да бъде сразена Русия - на изток и Франция - на запад. Кайзерът се надява силно, че руснаците ще се забавят значително с мобилизацията си и насочва своите усилия към атаката върху Франция, използвайки разработеният от фелдмаршал Алфред Фон Шлифен, план „Шлифен“, целящ навлизане не през френско-германската граница, а инвазия през Белгия и Холандия, продължаваща през Ардените, заобикаляща Париж откъм Нормандия и нападането му в гръб. Фон Шлифен е заменен от генерал Хелмут фон Молтке през 1906 г., като новият командващ прави някои промени по плана – отчита, че Русия става все по-голяма заплаха, отменя нахлуването през Холандия, смятайки че ако се нарушат единствено границите на Белгия, Англия няма да се включи във войната. Също така поради опасения от френска атака, засилва военните части по границата с Франция, като по този начин допълнително отслабва оригиналния план и намалява неговата ефикасност. Поради тактически грешки и слабото военно командване на Фон Молтке и Александър фон Клук, планът е спрян след Първата битка при Марна (5-10 септември, 1914 г.) След опит за фронтална атака на Париж, германците са отблъснати и планът "Шлифен" се проваля окончателно. Войната започва бавно да навлиза в своята добре позната фаза на застой, без някой реално да може да напредва в тактическо отношение. Междувременно Русия разделя силата си на две армии и напада Източна Прусия. Гениалния германски тактически тандем Паул фон Лудендорф и Ерих Хинденбург, се изправя срещу генералите Павел Ренненкампф и Александър Самсонов, в битката при Таненберг. В периода 27-30 август, 1914 г., руската армия претърпява една от най-големите си загуби - над половината от 230-хилядната армия на Самсонов е избита (а той се самоубива малко след поражението), срещу само около 20 000 германски загуби. Това сражение показва основните грешки на войските на цар Николай II – въпреки големия си брой, руските войници са зле екипирани и слабо обучени, като раздорите във висшето командване допълнително утежняват положението на армията. Следват кратки победи за руснаците, която обръщат в отстъпление германските войски на север и дори достигат на 250 километра от Берлин, но тогава става ясен факта, че руската армия не е готова за такава широкомащабна офанзива и сама спира настъплението си. Причината е липсата на доставки на оръжия, муниции и екипировка, което е основен проблем за руснаците не само в тази война. Малко по-късно, в края на 1914 г., след Първата битка при Ипър (19 октомври – 22 ноември), Западният фронт влиза в своята статична фаза, започва копаенето на хиляди километри окопи и фронтът зацикля, като ще се разчупи чак през пролетта на 1918 година, с опитите на германците за офанзива.

 

Плановете за пробив

 

Graphic map of the DardanellesВ края на 1914 г. и началото на 1915 г. едно е ясно - войната ще бъде по-дълга очакваното. Крайният застой на Западния фронт, комбиниран със загубите на руснаците, довежда до нуждата от нови тактики. Липсата на движения в окопите на Франция оставят възможност на британските стратези да преосмислят плановете си и да се съставят такива, които да донесат някакъв напредък във войната. Чърчил, заедно с други видни британски политици, започва  разработване на идеята, че трябва да бъде нанесен удар с който да бъде подпомогната изнемогващата руска армия и да се намери изход за буксуващия Западен фронт, като отделно битува и мнението, че не е присъщо на британския флот – смятан за най-добър в света, да се ограничи само с морска блокада на Германия. На дневен ред се поставя въпросът къде да бъде нанесен следващия удар. Британското командване обсъжда различни варианти, като насоките са две - Австро-Унгария или удар на изток, като независимо кой план бъде приет, се планира операцията да се проведе с общите усилия на флота и на армията. Първоначалната идея на Чърчил е не форсиране на Дарданелите, а превземане на остров Боркум в Северно море, където да бъде концентрирана войска, но след запознаване с предложенията на Лойд Джордж за операция на изток, той променя становището си. Какви са перспективите? Най-добра цел, от тактическа гледна точка, е Османската империя. Войските на султана са победени в Руско-турската война от 1877/1878 г., а по-късно от Италия, през 1911 г. и след това от България, Сърбия, Черна Гора и Гърция, в Балканската война, през 1914 г. Също така по време на самата Световна война, действията на Османската империя срещу Русия са провал – през декември 1914 г., Енвер Паша насочва Трета турска армия към Карс, където в битката при Сарикамиш, срещу Руската кавказка армия, турците губят над 75 000 души и само 12 000 успяват да се върнат по домовете си. Накратко – операция в Турция изглежда като лесно изпълнима операция, на която се възлага разчупване на фронта и стъпка към спечелване на войната. Но трябва да се отбележи и друг факт - още през 1907 година се разглежда евентуална атака над Галиполи, като направеният извод е, че извършването на десант не трябва да се допуска, отделно самият Чърчил при встъпването си в длъжност смята, че не е възможно да бъдат форсирани Дарданелите и че това е излишна опасност за флота.

Muster on the Plain of Esdraelon 1914Въпреки че Османската империя наистина губи много от владенията си и от войните, които води, нейната армия има по-голям опит в реална бойна ситуация, най-вече от двете Балкански войни, две години по-рано, за разлика от войниците на Антантата. Нужно е да се маркира и факта, че след революцията на младотурците през 1908 г., започва модернизиране на османската армия. В периода 1908-1910 г. се извършват редица реформи във войската, оглавени от германския генерал Фон дер Голц. Пехотата е въоръжена с разновидности на немската пушка "Маузер", също и пушки "Уинчестър", "Мартини Хенри", "Ремингтон", заедно с картечници "Максим", немската MG 08 и други. Артилерията се състои основно от 75мм. оръдия "Круп", както и други, по-остарели оръдия, като много от артилерията им е загубена в хода на Балканските войни. От друга страна османската войска и икономика са изтощени от тези войни. Дори и пропускайки по-големия военен опит и превъоржаването на армията, за британското командване Османската империя изглежда като най-слабото звено във войната.

Планът на Чърчил, одобрен от Военния съвет на 15 януари 1915 г., предвижда британски кораби да преминат през Дарданелите – проливът свързващ Егейско с Мраморно море и да застрашат Константинопол, който се намира на източния бряг на пролива. Целта на операцията е не само да се подпомогне Русия, но и да се запази нейното участие във войната – контролирането на Дарданелите от британска страна би предотвратило руско излизане от войната. Още от XVIII век, Русия се опитва да овладее Дарданелите, в своите опити за излаз на топло море и териториална експанзия. В случай на превземане на Константинопол, Съюзниците лесно биха извадили Османската империя от войната, биха привлекли Гърция, България и Румъния на своя страна и биха могли да изтеглят войници към Западния фронт.

Единствената опасност, която Чърчил вижда преди да бъдат изпратени корабите, са фортовете по бреговете на пролива, но той разчита, че оръдията на флота ще разбият защитите и ще открият пътя към Константинопол. Лордът на Адмиралтейството дори и в най-смелите си представи не смята, че може да загуби нещо повече от няколко кораба в случай на провал.

 

Начало и провеждане на операцията

 

На 17 февруари, 1915, британски самолет прелита над пролива, събирайки информация за позициите на противника. Два дена по-късно англо-френски флот, съставен от въведения от Великобритания през 1906 нов тип броненосец – „Дреднаут“, започва да бомбардира Галиполския полуостров. Още в първата седмица фортовете на входа на пролива са разрушени – на 25 февруари пътят на британските кораби е открит. Въпреки първоначалната победа, британските кораби попадат в непробиваеми минни полета, които не могат да бъдат прочистени, поради това, че минотърсачите са спрени от оцелелите брегови оръдия, които от своя страна са извън обхвата на английските кораби и атаката забавя своя ход. Чърчил започва да оказва натиск за по-бърз пробив, но мобилната османска артилерия и минните полета правят това невъзможно – флотът остава на входа на пролива. Логичното решение би било корабите да се оттеглят и да се спре операцията, поради невъзможността за напредване и многото загуби за Великобритания. Междувременно командващият, адмирал Карден, след като се разболява от прекалената преумора и стрес, свързани с операцията, е сменен с адмирал Джон Робек. Въпреки трудностите Чърчил продължава да настоява за направата на морски пробив и на 18 март, под натиск от Чърчил, Робек заповядва флотът да навлезе в минното поле. Новият командващ започва тежка бомбардировка на османските бастиони по брега, успявайки да премахне няколко от тях. По-рано турците прехвърлят цялата си тежка артилерия във фортовете, заедно с много други по-леки оръдия, което в схватката води до загуба на три броненосеца (два френски и един британски) и още три извадени от строя за Антантата. Британският флот е принуден да отстъпи обратно в Егейско море. Форсирането на Дарданелите се оказва пълен провал и започва подготовка за десант при Галиполи.

Dardanelles fleet 2

След този окончателен провал се дава зелена светлина на провеждането на сухопътна операция, която да неутрализира фортовете. Първоначално се планира да бъдат изпратени 75 000 войници, които да атакуват полуострова Галиполи. Въпреки че операцията вече излиза от директните компетенции Чърчил, смятам че е нужно представяне на събитията, за да се разбере тяхната тежест и важност.

Героите, на които се пада честта са доброволци от Австралия и Нова Зеландия, по-известни като АНЗАК (Австралийски и Новозеландски армейски корпус). Младежите, водени от романтичните представи за войната, горят от нетърпение да влязат в бойни действия, очаквайки да се завърнат по родните си места като герои. Освен австралийци и новозеландци, в кампанията участват и над 350 000 британци (включително индийци и нюфаундлендци). Операцията забавя своето начало – войските на Съюзниците тръгват от Кайро, където се и обучават АНЗАК, но по пътя се разбира, че нужните материали за десанта са неправилно натоварени по корабите и се налага завръщане в Египет, пренатоварване и повторно отпътуване, като това забавя десанта с цял месец. Закъснението не е без значение, защото междувременно от две, турските дивизии, защитаващи Галиполи, стават шест (Пета турска армия).

Anzac Beach 4th Bn landing 8am April 25 1915Десантът започва на 25 април 1915 г. Австралийци и новозеландци дебаркират на европейската част на Галиполи, а френските войски (основно алжирци и сенегалци от колонните, част от Ориенталския експедиционен корпус) дебаркират при Кумкале. АНЗАК провеждат десанта на грешна локация и турците, от своите по-удобни и високи позиции, отблъскват нападателите, които успяват само да завладеят малък, 600-метров залив, наречен „заливът АНЗАК“, където ще бъде главна база на Съюзниците през осемте месеца на кампанията. В следващите дни продължават да атаките, но не успяват да пробият турската защита, оставяйки над 20 000 убити само в началната фаза на операцията. Основните точки, които трябва да бъдат превзети са: възвишението Чунук Баир, село Крития (откъм южната част на полуострова, където при нос Хелес дебаркират 12 британски батальона) и възвишението Ачи Баба, което се намира на изток от село Крития. Започва копаенето на окопи и подсилването на защитните линии. Офанзивата за прекратяване на стационарната война на Западния фронт, се превръща в нова стационарна война. Загубите не спират да растат – след трите битки при Крития (28 април, 6-8 май и 6 юни 1915 г.), британците имат само 740 метра напредък, срещу общо над 14 000 жертви от тяхна страна. Така до началото на юни превземането на Константинопол изглежда почти невъзможно, а основните точки все още не са превзети, като така британците са в много по-неизгодни тактически позиции. Османците провеждат чести контраатаки, основно предвождани от младия офицер Мустафа Кемал, който по-късно ще стане създателят на Република Турция. Наяве излиза и проблема, че дебаркиралите части нямат достатъчно муниции и оръжия – всички усилия са насочени към Западния фронт, където се концентрират нововъведенията във въоръжението, докато другите фронтове са на заден план. Питейната вода се доставя от Египет, а високите температури водят до слънчеви удари и изгаряния.

След неуспешния опит за разчупване на фронта, с десант при залива Сулва, между 6 и 10  август, където отново е даден значителен брой жертви, спират попълненията на редиците на британците. На 15 октомври генерал Иън Хамилтън е свален от командването и на 28 октомври на негово място идва генерал Чарлс Монро. Монро прави оглед на плажовете и тактическото положение, след което нарежда пълно изтегляне на войските. Решението му е одобрено на 3 декември и в периода 10-20 декември над 105 000 мъже, 5000 животни и над 300 оръдия, от залива Сулва и залива АНЗАК, са евакуирани под прикритието на нощта. Евакуацията на нос Хелес завършва на 9 януари 1916 г., като са спасени 35 000 мъже и 3700 животни.

Така завършва операцията при Галиполи. Равносметката – над 276 000 жертви на Антантата, срещу над 250 000 загинали войници на Централните сили. Кампанията е пълен провал, превръщайки се от опит за по-бърз край на войната, в нов Западен фронт – километри окопи и никакво напредване. Идеята за победа над Германия, чрез разгромяването на нейните по-слаби съюзници се разпада. От друга страна, за Османската империя това е една от най-големите им победи, която те приемат за част от последните защити на своята страна, която тогава се намира в дълбока криза.

 

Чия е вината?

 

Във вестниците започва да се задава въпросът относно това кой е виновен за безсмисленото клане при Галиполи и Дарданелите. Въпреки че провалът на Чърчил е единствено неуспехът му при форсирането на Дарданелите и че не той е командващ при Галиполи, британският аристократ е принуден да напусне поста си още през май месец, 1915. Цялата вина, донякъде несправедливо, пада върху него, пропускайки се удобно факта, че той е само инициатор на форсирането на Дарданелите. Самият той смята, че е жертва на политически интриги и че това неминуемо ще бъде краят на неговата кариера. Низвергнатият Чърчил през ноември 1915 г. грабва пушката и заминава за Западния фронт, където служи като офицер до 1917 г., когато е неговото завръщане в политиката, като министър, в новото правителство на либерала Дейвид Лойд Джорд.

Дълго време след това опонентите му го нападат с доводи за този крах, обвинявайки го за провала на цялата операция в Турция, независимо дали той е основателно или неоснователно виновен за това.

 

Библиография:

Ернандес, Х., Всичко, което трябва да се знае за Първата световна война 1914-1918, Сиела, София, 2012
Груев, Г., Иван Илчев, Уинстън Чърчил и Балканите, Рива, София, 2007
Стивънсън, Д., Историята на Първата световна война 1914-1918, Рива, София, 2008
Стоянов, А., История на войните. Балканските войни на българската армия, millenium, София, 2015
Chappel, M., The British Army in World War I (1) The Western Front 1914-1916, Osprey Publishing, Oxford, 2003
Chappel, M., The British Army in World War I (3) The Eastern Fronts, Osprey Publishing, Oxford, 2005
International Commission of Military History, World War One 1914 – 1918 40th International Congress of Military History, “St. Kliment Ohridski” University Press, Sofia, 2016
Nicolle, D., The Ottoman Army 1914-18, Bloomsbury Publishing, USA, 1994
Westwell, I., The Complete Illustrated History of World War I, Hermes House, London, 2014