istoria

 

 

Диалогът между България и ФРГ - мост между Изтока и Запада

 

Мирена Митова

 

В средата на 60-те години на XX в. в международната политика започват процеси, който благоприятстват осъществяването на контакти между двата противопоставящи се военнополитически и икономически блока в периода на Студената война. Положително влияние оказва активизирането на френската политика на Изток и на съветско-френските консултации на високо равнище през 1963-1966 г. Решаването на редица проблеми като Германския въпрос и  проблемът със статута на Западен Берлин предшестват и допринасят за  свикването на Съвещание за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), в края на което е подписан Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г. Това дава началото на период на разведряване между двете системи. Особено важна роля изиграва също формулирането на новата източна политика на западногерманското правителство в края на 60-те години. С идването на власт на коалиционното правителство на ГСДП/СВДП (Германска социалдемократическа партия/Свободна демократическа партия) през 1969 г. на канцлера Вили Брандт започва процес на постепенно преосмисляне на външнополитическото поведение на Федералната Република Германия (ФРГ). Издига се идеята за постигане на доверие между ФРГ и държавите от Източна Европа. Тя е свързана с новата възприета тактика на западните държави -  „прехвърляне на мостовете”.

426px Bundesarchiv B 145 Bild F057884 0009 Willy BrandtВажно събитие, което влияе благоприятно върху нормализирането на отношенията между ФРГ и Източна Европа, е подписването на 5 септември 1971 г. на споразумението за Западен Берлин между СССР, САЩ, Великобритания и Франция.1  През декември 1972 г. е сключен договор за основни отношения между Германска Демократична Република (ГДР) и ФРГ. Същата година е подписан договор и със СССР, а година по-късно, на 11 декември 1973 г., канцлерът В. Брандт подписва договор за нормализирането на отношенията с Чехословакия. Това дава възможност за установяване на дипломатически отношения и с България.2 На деня на победата 9 май 1973 г. министърът на външните работи на България Петър Младенов отправя предложение за установяване на дипломатическите отношения между двете държави съобразно настъпилите промени във външнополитическия курс на Западна Германия. Вестник „Работническо дело” на 21 декември 1973 г.  публикува съобщение за установените отношения между България и ФРГ, в което се посочват бъдещите намерения на двете държави за дългосрочно сътрудничество: „Правителствата на Народна Република България и Федерална Република Германия, ръководени от желанието да развиват по-нататък отношенията между двете страни, решиха да установят от днес дипломатическите отношения с откритието на посолства в София и Бон. В най-близко време те ще разменят представители с ранг на извънредни и пълномощни посланици.”3  В края на януари 1974 г. ФРГ открива свое посолство в София. На 31 януари първият извънреден и пълномощен посланик на ФРГ Ф. Мене връчва акредитираните си писма на Т. Живков. На 8 март 1974 г. първият извънреден и пълномощен посланик на България във ФРГ П. Междуречки връчва акредитираните си писма на федералния канцлер Вили Брандт, с което се открива и българското посолство там.4

Todor JivkovС установяването на дипломатически отношения се премахват границите между двете държави за икономически обмен. Разбирайки важността на икономическото сътрудничеството с една добре развита икономически и индустриална държава, каквато е ФРГ, България организира силите на политическия и стопански елит на страната за осъществяване на все по-тясно сътрудничество със Западна Германия. На нея се определя основно, водещо място в индустриализацията и модернизацията на страната чрез развиването на приоритетните отрасли. Така през 70-те години на XX в. се постигат стабилни икономически връзки между българската държава и Западна Германия. Сътрудничеството с големите западногермански фирми и създаването на български и смесени дружества създават благоприятни условия за развитие на стокообмена между двете страни. Чрез тях България си осигурява капитали за модернизирането на българската икономика, насрещен износ на български стоки, достъп до така важните за страната лицензи и „ноу-хау”. Отчитането на пасивното салдо обаче е основният проблем пред българския износ. Това е следствие от една страна от ембарговите ограничения на ФРГ като част от Европейската икономическа общност (ЕИО), а от друга - от невъзможността на България да произвежда качествени стоки, които да отговорят на капризния силно конкурентен западногермански пазар. Въпреки трудностите обаче ФРГ заема първо място сред капиталистическите страни в икономическото сътрудничество с България  до края на 70-те години на XX век.

Изградените стабилни икономически отношения в периода на разведряване в международната обстановка са силно застрашени в следващото десетилетие, когато двата военнополитически и икономически блока започват отново да се противопоставят един на друг в започнала т.нар. „Втора студена война”.

 

***

Статията има за цел да представи деловите отношения между българския и федералния политически елит през 80-те г. на XX в. и тяхното отражение върху общата международна обстановка. Интересът към тази тема е провокиран от факта, че в десетилетието на  засилващи се противоречия между двата противопоставящи се блока, след започването на т.нар. „Втора студена война”, между България и ФРГ се развиват стабилни отношения. Те са традиционно продължени от предходното десетилетие, където  партньорството между двете държави се гради в контекста на икономическите отношения. Проучването ще потърси причините за осъществяването на контакта между социалистическа България и капиталистическа ФРГ и ще се опита да отговори на въпроса доколко тези отношения следват общите международни тенденции в Европа или се градят на основата на взаимна изгода.

 

Влошаване на международната обстановка през 80-те години.

 

PershingiiМалко след подписването на Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г. в международната обстановка започва да се наблюдават признаци за скорошно пречупване на илюзорната представа за разведряване на отношенията между Изтока и Запада. Първа стъпка в тази посока прави Съветският съюз с взетото решение  през 1976 г.  за разполагане на ракети със среден радиус от типа СС-20 в западните райони на СССР. Само за година и половина в тези райони са разположени 300 ракети от този тип. От края на 1976 г. осем пускови установки СС-20 са предоставени на ГДР и Чехословакия, а година по-късно и на Полша и България.5 Москва обяснява поставянето на ракетите като рутинни действия, които не накърняват военния паритет между двата блока. Като такъв фактор обаче СССР преценява разработването и  внедряването на точно тактическо оръжие, към което се причисляват новите американски ракети „Пършинг-2”, поради увеличаване на ударната мощ на въоръжените сили на НАТО. За първи път въпросът за поставянето на установки на ракетите „Пършинг-2”  в Западна Европа е повдигнат на 1 май 1979 г. Решението на НАТО да разположи ракети със среден радиус на действие в Европа се взима с цел да се успокои западногерманският канцлер Х. Шмидт заради разполагането на съветските ракети СС-20, които са в състояние да поразят западноевропейски цели.6 Окончателното решение за разполагането на американските ракети в Западна Европа е взето на сесия на Съвета на НАТО на 12 декември 1979 г. с т.нар. „двойно решение”. Чрез него САЩ увеличава ракетните установки в Европа, но същевременно се задължава да изтегли от Европа 1000 свои ядрени бойни заряда. Причината за взетото окончателно решение за поставяне на ракети със среден радиус в Европа е съветското нахлуване в Афганистан от началото на декември 1979 г. в защита на просъветското правителство в Кабул. Съветската реакция е мотивирана като отговор на многобройните молби на тогавашния държавен ръководител на Афганистан Хафазула Амин да му се предостави военна помощ за защита на неговото управление.7 Оценката на президента на САЩ Дж. Картър е, че „последиците от съветското нахлуване в Афганистан може да се окажат най-сериозна заплаха за световния мир от Втората световна война насам”.8 САЩ налагат икономически санкции на СССР, като  съкращават продажбите на зърно и прекратяват продажбите на технологии. Президентът Картър обявява района на Персийския залив за жизнено важен за американските интереси. Неговата  реакция е свързана със страха на САЩ да не изгубят контрола над районите с петролни залежи и той да попадне в ръцете на Съветите.

480px Official Portrait of President Reagan 1981Отношенията между двата блока се усложняват още повече с идването на власт на Роналд Рейгън в САЩ през 1981 г. Непосредствено след идването му на власт американският президент, провокиран от поведението на СССР в Персийския залив, декларира,  че процесът на разведряване облагодетелства само интересите на СССР, а две години по-късно в емоционална реч Рейгън обявява Съветския съюз за „империя на злото”.9 Това дава началото на новия твърд курс на САЩ към СССР и трайно влошава отношенията между двата блока. В края на 1983 г. започва разполагането на ракетите Круз във Великобритания и ФРГ.10 Така разположените съветски и американски ракети от края на 70-те и началото на 80-те стават най-дестабилизиращият фактор на международната обстановка. И въпреки че Югоизточна Азия и Близкият Изток от началото на 80-те години се превръщат в постоянни огнища на напрежение, Европа отново става повод за сериозно противоречие между двете суперсили в рамките на Студената война.

За влошаване на отношенията благоприятства и Полската криза от 1980 г., предизвикана от икономическото положение на страната. Тя се свързва с независимия профсъюз „Солидарност”. Възникналата криза засилва страха на Западна Европа от военна намеса на Съветския съюз в Полша, което би довело до засилване на напрежението в Европа. През ноември 1980 г. федералният външен министър Ханс-Дитрих Геншер за първи път отправя публично предупреждение към съветското ръководство да не се намесва в ситуацията в Полша. По време на посещението му във Варшава в разговора му с президента Ярузелски през март 1981 г. Геншер се изказва още по-ясно: „Ако чужда сила се намеси във вътрешните работи на Полша с военна сила, то това ще има непредвидени последствия. То ще промени из основи ситуацията в Европа.”11  И въпреки че е готов да извърши такава намеса в Полша, СССР се отказва от тези намерения през 1981 г. заради заканата на Западна Европа да наложи строги икономически санкции и да увеличи ембарговите ограничения за страните от Източния блок. Полша е оставена да се справя сама, но кризата оказва трайно лошо влияние върху взаимоотношенията между САЩ и СССР. Промяна в отношенията между двете страни става възможна едва след идването на власт на Михаил Горбачов през март 1985 г.

Reagan and Gorbachev hold discussionsОбтягането отношенията между двете суперсили довежда до охлаждане на отношенията между Изтока и Запада. Застрашено е поддържането на добър международен диалог, а в т. ч. и икономическото сътрудничество. Това ясно се изразява в отношенията на ФРГ към източноевропейските държави. През октомври 1982 г. властта във ФРГ се поема от коалицията ХДС/ХСС – СвДП12  с канцлер Хелмут Кол. В първото си интервю като канцлер на ФРГ Кол заявява: „Ние искаме да бъдем надеждни партньори на народите и правителствата от Централна и Източна Европа. Съществуват действащи договори, към които ние, разбира се, ще се придържаме. В рамките на нашите възможности ще се стремим да изпълним тези договори със съдържание.”13 Въпреки това изявление, ударението в източната политика на Бон се измества и правителството настоява за разполагане на ядрени ракети със среден радиус на територията на страната. Започналата военна надпревара между двата блока в началото на 80-те години се отразява, макар и частично, върху междудържавния диалог на България и ФРГ. Пример за това е неосъществилото се, заради разполагането на ракетите Пършинг-2  второ посещение на Т. Живков в Бон през 1984 г. То става възможно едва през 1987 г. заради подновяването на диалога между САЩ и СССР чрез срещата на високо равнище в Рейкявик, целяща съкращаването на ядрените оръжия и развитието на отношенията Изток – Запад.Отношенията между новото правителство в Бон и Москва също се влошават. За първата си среща с новоизбрания генерален секретар на СССР М. Горбачов през март 1985 г. Х. Кол записва в спомените си, че срещата се е провела при „изключително мразовита атмосфера”.14  Но за трайно влошаване на отношенията между двамата лидери роля изиграва изказването на Х. Кол по време на интервю пред американското списание „Нюзуик” на 15 октомври 1986 г. В него той казва за Горбачов: „Той е модерен комунистически водач, който разбира от пиар. Гьобелс, един от онези, отговорни за престъпленията през ерата на Хитлер, също беше експерт по пиар.”15  Това сравнение влошава трайно отношенията между Кол и Горбачов, въпреки реформаторските стремежи на последния, приети добре от САЩ и Европа. Горбачов също не крие отношението си към Кол. Той го характеризира като „неконструктивен”, като подчертава, че трябва да му се „дадат още уроци”16. Но, както сам Горбачов споменава при една своя среща с федералния външен министър Геншер през 1986 г., за СССР ФРГ се явява „най-важната държава в Западна Европа”. Поради тази причина съветският лидер се опитва да насочи двустранните им отношения в по-благоприятна посока. Поради личностния конфликт между М. Горбачов и Х. Кол отношенията между СССР и ФРГ се развиват чрез диалог между външните им министри.17

Bundesarchiv B 145 Bild F074398 0021 Bonn Pressekonferenz Bundestagswahlkampf KohlВ хода на влошаването на международната обстановка в Западна Европа навлиза и новата икономическа философия – т. нар. „неолиберална икономическа революция”. Чрез нея в началото на 80-те години Западна Европа успява да преодолее световната стагфлация започнала през 1973 г. Някои от старите икономически сектори залязват, а новите изградени на основата на  нови технологични постижения бележат успех. Това променя изискванията на международния пазар. Особено затруднени в тази обстановка са социалистическите икономики. Невъзможността за рентабилен износ и промяната в кредитната система през 80-те години повишават външния дълг на страните от Източна Европа. Положението се усложнява още повече в края на 70-те години, когато под натиска на Вашингтон стратегическото ембарго, прилагано от КОКОМ18, е разширено. До средата на 80-те години всички телекомуникационни технологии, биотехнологии, компютърни технологии стават част от списъците на КОКОМ за забрана за експорт. Промяна в тази посока се извършва от средата на 80-те години, когато САЩ насърчава продажбата на високи технологии към СССР поради сериозния дефицит на платежния баланс на Щатите.19 Но за страните от Източна Европа най-добрият възможен партньор в развитието на новите технологии и тяхното внедряване в икономиката се явява само Западът. Поради големите си разходи за въоръжаване и традиционно затворената си икономика СССР не може да достигне най-новите световните научни постижения. Поради тази причина Съветският съюз не успява да осигури нуждите от високи технологии на източноевропейските държави. В пълен смисъл тези тенденции се отнасят и до България. Положението на България обаче се оказва още по-усложнено заради възприетата ѝ роля на най-верен съюзник на СССР. От това положение се възползват САЩ, които възприемат ефективни политически и икономически стъпки, за да злепоставят българското ръководство и да възпрепятстват контактите му със западните държави. През 1981 г. името на България се замесва в атентата срещу папа Йоан — Павел II – поляк, подкрепящ антикомунистическите сили в Полша в лицето на профсъюза „Солидарност”20. За да наруши съюза между България и СССР, САЩ предлага на България да получи статут на най-облагодетелствана нация. Т. Живков обаче настоява такъв статут да бъде даден първо на СССР, след което и на България. Фактори като политическата стабилност на страната, липсата на дисиденти, малцинствени и други религиозни проблеми, сравнително успешната икономика на България оказват влияние в отношението на САЩ към България. Те са преценени от ЦРУ като временни, дължащи се на търговията с оръжие и наркотици. В резултат 80% от каналите за придобиване на валута за българската икономика са отрязани.21  Икономическият натиск се налага в период, когато външният дълг на България към Западна Европа достига стойността от близо 5 млрд. лв. В такъв момент на България ѝ е нужно търсенето на пътища за динамично икономическо сътрудничество със страните от Западна Европа, които да й осигурят конвертируема валута за създаване на стабилен валутен баланс в страната.

Промените във военната и външноикономическата политика на Запада изправят българската икономика пред сериозна трудност. Изградените традиционни външноикономически връзки от 70-те години с развитите капиталистически страни са застрашени, което налага промяна в икономическия подход. Това трябва да доведе до създаване на условия за повишаване на конкурентоспособността на българската продукция. Основно средство за постигане на тази цел е технологичното развитие и качествената промяна на производствената структура за по-ефективно участие на България на западноевропейския пазар. Основната роля на търговски партньор ,както през 70-те години, отново е определена на Западна Германия. Установяването на тесните контакти между двете страни става възможно най-вече заради осъществяването на интензивен диалог между политическия елит на българското и федералното правителство. Най-голямо внимание българското правителство отделя именно на тези срещи, тъй като чрез тях то се стреми да установи по-специални отношения между двете страни, изграждани и на междуличностна основа.

 

Интензивен междудържавен диалог между България и ФРГ

 

Признак за доброто развитие на междудържавния диалог и съвместното сътрудничество между България и ФРГ през 80-те години са динамичните междуправителствени и делови срещи на федералния и българския политически и стопански елит. Интензивните контакти между двете страни стават възможни, защото между България и ФРГ от установяването на дипломатическите им отношения не съществуват сериозни проблеми от политически или социален характер. България не е доволна единствено от предаванията на радио „Дойче Веле”22, а Западна Германия изказва претенции относно недоброто поддържане на гробове на немци, служили в двете световни войни. Западногерманската страна е по-активна в своите претенции за военните гробове в България. Този проблем не се пропуска да се спомене от тяхна страна на всяка една от междуправителствените срещи. За да не се превърне в „препъникамък” в отношенията между двете държави и да застраши добре развиващото се сътрудничество, България взема конкретни мерки относно немските гробове в средата на 80-те години. На 17 май 1986 г. е взето решение да се поддържат добре немските гробове в София, като се обособят в отделно немско гробище. Целта е при посещение на високо ниво в страната те да бъдат показвани като пример за доброто отношение на Българя към загиналите немски войници. Но към останалите гробища, намиращи в Кюстендил, Ихтиман и Долна Баня, се подхожда напълно различно. Решено е те да бъдат ликвидирани, а документите за тях да бъдат иззети и квалифицирани като поверителни. По този начин е решен проблемът и с ликвидираните поради градоустройствени промени или други причини немски гробове във Варненски, Старозагорски, Видински, Пернишки и Великотърновски окръг. На документите за тях е поставен гриф „поверително” и така те не могат да се предоставят на западногерманския Народен съюз, който следи поддържането на немските гробове в чужбина. Ролята на български орган отговарящ за немските гробове е предоставена на Българския червен кръст (БЧК).23

Динамичният междуправителствен диалог се поддържа от ежегодните срещи между външните министри на България и ФРГ – Петър Младенов и Ханс — Дитрих Геншер. През 1982, 1984 и 1986 г. Петър Младенов посещава ФРГ, а Ханс — Дитрих Геншер се среща със своя колега в България през 1981, 1983 и 1985 г.24   В спомените си Петър Младенов споменава, че честите им срещи довеждат до създаване на близки отношения между двамата, изградени на основата на взаимно уважение.25

P.mladenovБългарският външен министър добре оценява ролята на Геншер в международната политика: „Геншер продължаваше да набира височина и скорост в международните дела. Той все по-често се появяваше там, където беше трудно и трябваше да се търси компромис. Неговото име все по-често се цитираше... Правеше впечатление умереността на позициите, които заемаше, гъвкавостта на предложенията, които правеше.”26  Поради тази причина разговорите между двамата обхващат не само сътрудничеството между двете страни, а и сериозни политически теми, засягащи международната обстановка. Чрез тях България получава актуална информация за позицията на федералното правителство по международни проблеми. Информацията е споделяна от Геншер и федералния елит на българските представители най-вече заради позицията на България като най-верен съюзник на СССР. Тази постановка се поддържа още от установяването на дипломатическите отношения между двете страни и цели чрез България да се води диалог със съветското ръководство. Федералният външен министър споделя целите на ФРГ при воденето на разговори с българския политически елит и страните от ОВД27 в едно свое интервю пред български журналисти тринадесет години след края на Студената война: „При мен се касаеше най-вече в това да убедя тези страни в правилността на нашата воля... Аз, разбира се, знаех, че Москва ще бъде информирана за моите разговори”28 Специално за България Геншер си спомня: „Смятах отношенията с България за особено важни... Посредством България можеше да се предадат на Москва нашите сериозни намерения за разбирателство. Аз оставих чрез Младенов да ми бъде интерпретирано известно активиране на съветското ръководство.”29

570px Hans Dietrich Genscher Dezember 2007 CJD Koenigswinter 2Такава е и идеята, например, на поканата на Ханс — Дитрих Геншер отправена към Петър Младенов да посети ФРГ за официална среща през 1986 г.  От 19 до 21 май 1986 г. българският външен министър се среща със своя колега, с федералния канцлер Х. Кол, с федералния президент Рихард фон Вайцзекер и парламентарни представители.30 Главната цел според П. Младенов на посещението във ФРГ е чрез поддържане на политически контакти между двете страни да се оказва влияние върху правителството на Западна Германия на основата на съгласувана външнополитическа линия на страните членки на ОВД за провеждане на по-реалистична политика по кардинални проблеми в отношенията Изток – Запад. По време на срещата П. Младенов изказва отрицателната позицията на България за водената политика на правителството на ФРГ относно ракетните установки в Западна Европа. Причината, за което е ориентирането на политиката на федералното правителство към САЩ. От своя страна политическият елит на ФРГ споделя желанието си за установяване на по-тесни контакти с лидера на Съветския съюз Михаил Горбачов. Според тях М. Горбачов предпочита да развива двустранни отношения с Япония, Франция, Великобритания и Италия, но не и с ФРГ. Игнорирането на ФРГ според Геншер и Кол би попречило за по-нататъшното развитие на диалога Изток – Запад.31 Така ФРГ използва българския представител за сондиране на западногерманската позиция пред съветското ръководство. Знаейки, че България е тясно свързана със СССР, Западна Германия се информира и за позицията на Съветския съюз, тъй като е наясно, че мнението на България по редица международни въпроси не се различава от това на Съветите.

Такъв е и тонът на разговорите по време на второто посещение на Т. Живков в Бон, провело се от 2 до 5 юни 1987 г. Посещението му е в отговор на отправената покана на Х. Кол, направена още през 1984 г. Поради охлаждането на отношенията между двата блока заради поставянето на ракетите „Пършинг-2” срещата се отлага. През 1987 г. тя става възможна заради осъществяването на диалог между САЩ и СССР чрез срещата на високо равнище в Рейкявик, целяща съкращаването на ядрените оръжия и развитието на диалога Изток - Запад.32 В Бон Т. Живков се среща с Х. Кол, с президента Вайцзекер, Геншер и президенти на западногермански провинции. Разговорите между Т. Живков и федералния елит преминават през сериозните проблеми на международната обстановка и стигат до сътрудничеството между България и ФРГ. Интересен е фактът, че след започналото охлаждане на отношенията между двата блока посещението на Т. Живков се явява първото такова от социалистическа страна. В разговорите си с Живков Кол заявява: „От доста време аз уверявам моите западни партньори, че при сегашното състояние на нещата в Европа, първият, който ще посети Бон, ще бъде господин Живков.”33  Това изказване представлява изненада за Т. Живков, но то се обосновава от политическите цели на ФРГ, за постигането на които важна роля играе България като мост между Изтока и Запада. До такъв извод стига и Живков в края на срещите си с Кол: „У мен се оформи убеждението, че Кол си бе поставил две цели. От една страна, да чуе моето становище по същността на преустройството, което се извършваше в някои социалистически страни и по-конкретно в СССР. От друга страна, макар и фрагментарно, той вероятно искаше да изложи разбиранията си по проблемите на ядреното разоръжаване и икономическото сътрудничество между Изтока и Запада. Разбирания, които явно бяха позиция и на други западни страни.”34   Между разговорите за актуалната международна обстановка обект на консултации са и двустранните отношения между двете страни. Посещението на Живков в Бон оказва влияние за засилване на икономическите отношения между България и ФРГ. По време на визитата ФРГ изразява готовност да съдейства за развитие на двустранните отношения на основата на нови и съвременни методи на сътрудничество. Западна Германия дава ясна заявка, че ще подкрепи България за членството ѝ в ГАТТ35  и ще ускори преговорите за подписване на бъдеща Спогодба за научно-техническо сътрудничество. Поставен е и въпросът за образуването на безмитна зона във Видин.36 Така посещението на Т. Живков във ФРГ допринася за задълбочаването на двустранното сътрудничество, като се постигат договорености за по-ефективно търговско-икономическо и научно-техническо сътрудничество. На 6 юли 1987 г. Т. Живков споделя впечатленията си от посещението в Бон пред Политбюро. От доклада му се вижда най-добре какви са очакванията на българското правителство от бъдещето икономическо сътрудничество с ФРГ и най-вече, каква е оценката на българските власти за ролята на Западна Германия в международната политика. Изводът на българския ръководител е, че: „ФРГ е страна с колосален икономически и научно-технически потенциал; стремежът ѝ за политическо лидерство в Западна Европа нараства... Поради тази причина посещението във ФРГ е най-малкото повод за размисъл относно някои нови процеси, които се разгръщат в развитите капиталистически страни и, които определят редица изменения в отношенията със социалистическите страни, в т.ч. и с НР България.”37 Правейки анализ на актуалната международна обстановка и действията на западноевропейските страни, Т. Живков откроява някои съществени новости в поведението на Запада. Според него западноевропейските държави изграждат нова концепция и стратегия, в която занапред ще се залага на военното надмощие, като се компенсира разоръжаването със създаването на нови оръжия. Различията в поведението на западноевропейските държави Т. Живков отрива в начина, по който ще се осъществи тази стратегия: „тази линия те ще провеждат не в условията на досегашната изострена конфронтация, граничеща със „студената война”. За тях тази политика вече не е изгодна. Новото ще бъде в тяхното „отваряне” към нас, очаквайки, че и ние ще се отваряме към тях, което ние собствено вече искаме.”38  Въпреки обяснението на желанието на ФРГ да си сътрудничи със социалистическите страни, като желание да постави източноевропейските държави под пряка икономическа зависимост, Т. Живков признава, че България е заинтересована от широко сътрудничество на някои сектори на икономиката със западногерманската страна. Според него това може да допринесе за пренос на модерни технологии, разширен достъп до западноевропейските пазари на дълготрайна основа, научното, технологично и производствено коопериране, съвременна организация и управление на производството и високо качество на продукцията. Ето защо новата посока при осъществяване на икономическото сътрудничество с ФРГ е преодоляването на „досегашната класическа търговия, базираща се на покупко-продажбата, към нови съвременни форми на икономическо сътрудничество”, чрез което да се премине от единични продажби към трайно нарастване на западногерманския пазар.”39  Поради тази причина Т. Живков предлага да се създаде специален Съвет (Комитет) за българо-западногерманско сътрудничество като орган на заинтересуваните организации. Според него трябва да се засили и сътрудничеството в областта на науката. Важно място отрежда на обучението на български студенти и специалисти във ФРГ.40

2Заявената позиция на Т. Живков за интегриране на българската икономика към пазарната икономика на западните държави става повод за сериозен конфликт между България и СССР. Това довежда до обвиненията през 1987 г. на М. Горбачов срещу Т. Живков, че иска да превърне България в мини-ФРГ и мини-Япония.41 Тези обвинения обаче са само част от противоречията между България и СССР, започнали след идването на новия съветски лидер от 1985 г. Михаил Горбачов. Не трябва да се приема, че желанието на Живков да установи по-специални отношения с ФРГ и Япония са основната причина за назрелия конфликт между двамата лидери. Изложението дотук показа, че въпреки желанието на Живков да модернизира икономиката на България чрез изграждане на тесни връзки с ФРГ, това не дава очакваните резултати. Българската икономика изпитва сериозен дефицит от капитали, а стокообменът между двете страни е неизгоден за България. Приоритетната форма на сътрудничество – смесените дружества също не достигат първоначалната си цел. Голяма част от тях работят на загуба, а други изпадат в несъстоятелност. Ето защо върху диалога между София и Москва оказва влияние най-вече новият външнополитически курс към Запада и вътрешните политически промени, които започва М. Горбачов. В средата на 80-те години се отчита голям вътрешен дефицит в съветската икономика, достигащ през 1985 г. 17 – 18 млрд. рубли заради скритата инфлация, което довежда до нисък стандарт на живот, дори в сравнение с източноевропейските държави. Вината за кризата се свързва с догматичната икономическа политика, провеждана от Брежнев през 70-те години, с установилата се тогава специализация на СССР в енергийнодобивния  сектор в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), с големите разходи за въоръжаване.42 Поради тази причина М. Горбачов променя досега водената политика. Той се стреми да постигне резултати в преговорите със САЩ за разоръжаване, за да намали разходите за въоръжение, същевременно с това променя и политиката си към страните членки на СИВ. Налагайки съветския модел на индустриализация и осигурявайки евтини суровини и енергийни източници, СССР постепенно се е превърнал в суровинен снабдител на страните — членки на СИВ. От началото до средата на 1986 г. външният дълг на СССР нараства от 7  на 9 млрд. долара.43 Това налага промяна в политика на Съветския съюз към страните-членки на СИВ, която до този момент е осигурявала на източноевропейските държави съветски суровини в замяна на продукция за съветските пазари, независимо от качеството ѝ.

640px ComeconexecutivecommitteeТака започва да се говори за необходимост икономическите отношения в СИВ да се развиват на пазарна основа. Това довежда до икономическите различия между СССР и неговите сателити. С тази позиция не се съгласят открито Румъния и ГДР, а България я приема, макар и с известни уговорки. Промените в търговските отношения в СИВ сериозно застрашават икономическата стабилност на България. Тя до този момент е поддържала търговския си баланс с помощта на реекспорт на съветски петрол, печалбите от който в периода 1981 — 1983 г. възлизат на 2,2 млрд. долара.44 След идването на М. Горбачов на власт през 1985 г. обаче се спира и безвъзмездната субсидия, отпусната от Л. Брежнев още през 1973 г. от 400 млн. рубли годишно за българското селско стопанство, така че България се изправя пред сериозни трудности за поддържане на валутния баланс в страната в средата на 80-те години. Промените между страните-членки на СИВ и СССР обуславят засилените контакти на страните от Източна Европа със западните държави. Силен икономически партньор в това отношение се явява именно Западна Германия. Ето защо обвиненията в експлоатация и неравноправни икономически отношения, които Горбачов отправя, не са само срещу българското ръководство, но и срещу всички останали източноевропейски правителства. На заседание на Политбюро на ЦК на КПСС от 29 януари 1987 г. се констатира, че: „И Кадар, и Хонекер, и Живков се отдръпват от СССР и техните икономически връзки със Запада са отишли много далеч, което е резултат от това, че в съветската икономика нещата не са се получили. Техника и технология на съвременно ниво ние не можехме да им дадем и те потънаха в дългове към Запада.”45 Съветското ръководство се притеснява, че силното привличане на Източна Европа от ФРГ е всъщност подготовка за бъдещо обединение на двете Германии.46 Тази политика на западногерманското ръководство и най-вече личният конфликт между Горбачов и канцлерът Х. Кол са основните причини за обвинението на съветския лидер, че българският ръководител Т. Живков се стреми да превърне България в мини-ФРГ. Тесните връзки между България и ФРГ объркват политиката на СССР в момент, когато Горбачов се стреми да усили авторитета на СССР в Западна Европа. Горбачов е наясно, че за западните държави пример за промяна в Източна Европа в духа на започналата „перестройка” ще бъдат именно бъдещите отношения между СССР и неговите съюзници. В момент, когато преговорите с Рейгън са в застой, през 1987 г. източноевропейските държави все повече икономически се отдалечават от СССР. В този момент изключително опасно за Съветския съюз е да загуби контрола върху управлението на страните от Източна Европа. Ето защо идеята на Живков да се раздели властта между партията и държавата, формирана в т.нар. Юлска концепция от 1987 г., става повод за засилване на напрежението между София и Москва.47  Проблемът между Живков и Горбачов не идва само от желанието на българския ръководител да засили сътрудничеството си с ФРГ. Отношенията между България и ФРГ се обуславят от общата нужда за модернизиране на икономиката на всички страни от съветския геополитически пояс, а не само на България.  Икономическото отдалечаване на страните-членки на СИВ от СССР в момент, когато новото съветско ръководство започва процес на преустройство на социалистическата система, застрашава позициите на Съветския съюз. Горбачов е изправен пред трудния казус да задържи досегашните си геополитически съюзници и същевременно с това да проведе такъв тип реформи и диалог с източноевропейските държави, чрез които да спечели доверието на Запада, защото осъществяването на диалог между СССР и Западна Европа и съкращаването на разходите за въоръжение са приоритетни за съветското ръководство. Чрез тези мерки то се стреми да преодолее последствията от инфлацията в страната и изостаналостта на съветската икономика.

Изграждането на сътрудничеството между България и ФРГ през 80-те години в хода на Студената война показва проявения политически реализъм и прагматизъм на ръководствата на двете държави. И двете страни успяват да пренебрегнат идеологическите противоречия и да изградят отношения на взаимна изгода. Стабилизирането на българската икономика остава и през това десетилетие, както и в предходното, водещо перо в контактите ѝ със Западна Германия. Така Западна Германия се превръща в основния икономически партньор на България през 80-те години. От своя страна ФРГ търси не само икономически партньор, но и политически, виждайки възможност за сондиране на западногерманските позиции пред съветското ръководство, заради възприетата роля на България на най-верен съюзник на СССР. За съжаление, след края на социалистическия режим в България през 10 ноември 1989 г. съществуващата вътрешнополитическа нестабилност, промяната на българското законодателство и проблемите в началото на периода на Прехода отблъскват немските инвеститори. На преден план в отношенията между вече демократична България и обединена Германия, принадлежащи към един и същ неразделен европейски свят, излиза нуждата България да осигури стабилна и защитена среда за привличане на германски инвестиции и да се пребори отново да извоюва име на устойчив и сигурен търговски партньор.

 

1Българо-германски отношения. Традиции, приоритети и перспективи. С, 1995, 71 – 72.
2Пак там, с. 72.
3Външна политика на Народна Република България. (Сборник с документи и материали) Т. III, ч. II С., 1983, с. 164 г.
4Матеева, М. Хр. Тепавичаров. Дипломатически отношения на България 1878 – 1988 г. С.,  1989, с. 298.
5Баев, Й. Система за европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война. С.,  2010, с. 333.
6Кисинджър, Х. Дипломацията. С., 1997, с. 680 – 681.
7Мирчева, Хр. История на международните отношения в ново и най-ново време. С., 2003, с.  345.
8Амброуз, С. Стремеж към глобализъм. Американска външна политика от 1938 г. до началото на 90-те години. С.,  1995, с. 301.
9Баев, Й. Цит. съч., с. 337.
10Амброуз, С. Цит. съч., с.  355.
11Хойман, Ханс-Дитер. Ханс-Дитрих Геншер. Биография. С., 2012, с. 176.
12Християндемократически съюз/Християнсоциалистически съюз - Свободна демократична партия.
13Българо-германски отношения. Традиции, приоритети, перспективи, 1995, 73.
14Хойман, Ханс-Дитер. Цит. съч., с. 189.
15Пак там.
16Пак там, с. 192.
17Пак там.
18Координационен комитет за контрол на износа (Coordinating Committee for East – West Trade Policy) създаден през 1950 г. по инициатива на САЩ.
19Амброуз, С. Цит. съч., с. 337 – 338.
20Марчева, И. Началото на края на социализма в България през първата половина на 80-те години. – ИПр, 2004, кн. 3-4 ,с.92.
21Пак там, с. 93.
22Българо-германски отношения ...с. 77.
23ЦДА, Ф. 1 Б, оп. 64, а. е. 836, с. 1 -8.
24Крумов, Ог. Някой аспекти в отношенията между Народна република България и Федерална република Германия в началото на 80-те години. – Международни отношения, 1986, кн. 2, с. 58.
25Младенов, П. Животът – плюсове и минуси. С., 1992, с. 33.
26Пак там, 46.
27Организация на Варшавския договор.
28В. Сега, бр. 238, 13 октомври 2004.
29Пак там.
30ЦДА, Ф. 1Б, оп. 68, а. е. 1956,  л. 134.
31Пак там, л. 135 – 150.
32Пак там, а.е. 3037,  л. 40 – 41.
33Живков, Т. Мемоари. София, 1997,  с. 576.
34Пак там, 577.
35Общо споразумение за тарифите и търговията (ГАТТ) (General Agreement on Tariffs and Trade – GATT)
36ЦДА, Ф. 1 Б, оп. 68, а. е. 3037, л. 42 – 49.
37Пак там, л. 59.
38Пак там, л. 66.
39Пак там, л. 70 – 71.
40Пак там, л. 73 – 75.
41Живков, Т.  Срещу някои лъжи. С.,1993, с. 32.
42Марчева, И. Конфликтът Михаил Горбачов – Тодор Живков.- В: Историята – професия и съдба. Сборник в чест на  Г. Марков. С., 2008, с. 581.
43Пак там, с. 582.
44Баева, И. Българо-съветски отношения в годините на „перестройката”. – В: България в сферата на съветските интереси. (Българо-руски научни дискусии). С., 1998, с. 120.
45Марчева, И. Цит. съч., с. 586 – 587.
46Пак там, с. 587.
47Пак там, с. 591.

 

Библиография

I   Документи:

1. Непубликувани – Централен държавен архив на Република България (ЦДА):
Централен комитет на БКП - фонд 1 Б:
1. оп. 64, а е. 836
2. оп. 68, а.е 1956;
3. оп. 68, а.е. 30372. Публикувани:
- Външна политика на Народна Република България. (Сборник с документи и материали) Т. III, Ч. II. София, 1983.

II Периодичен печат:

1. Сега, бр. 238, 13 октомври 2004 г.

III Спомени и биографии:

1. Живков, Т. Мемоари. С., 1997.
2. Живков, Т. Срещу някои лъжи. С., 1993.
3. Младенов, П. Животът – плюсове и минуси. С., 1992.
4. Хойман, Ханс-Дитер. Ханс-. Дитрих Геншер. Биографията. С., 2012.

IV Научни изследвания:

Монографии:

1. Амброуз, С. Стремеж към глобализъм. Американска външна политика от 1938. до началото на 90-те години. С., 1995.
2. Баев, Й. Системата за европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война. С., 2010.
3. Българо-германски отношения. Традиции, приоритети, перспективи. С., 1995.
4. Кисинджър, Хенри. Дипломацията. С., 1997.
5. Мирчева, Хр. История на международните отношения в най-ново време. С., 2003.
6. Матеева, М. Хр. Тепавичаров.  Дипломатически отношения на България 1878 – 1988 г. С., 1989.

Статии и студии

1. Баева, И. Българо-съветски отношения в годините на „перестройката”. - В: България в сферата на съветските интереси. (Българо-руски научни дискусии). С., 1998, с. 118 – 127.
2. Крумов, Ог. Някои аспекти на отношенията между Народна република България и Федерална република Германия в началото на 80-те години. – В: Международни отношения, 1986, кн. 2, с. 57 – 65.
3. Марчева, И. Началото на края на социализма в България през първата половина на 80-те години. - В: Исторически преглед, 2000, кн. 3 -4, с. 89 – 114.
4. Марчева, И. Конфликтът Михаил Горбачов – Тодор Живков. – В: Историята – професия и съдба. Сборник в чест на  Г. Марков. София., 2008, p. 577 – 593.