istoria

 

 

Четири дни срам. Крал Милан и Сръбско-българската война

 

Публикува се по "Политикин забавник" - "Четири дана срамоте", Душко Лопандић

 

„На тази война отидохме като селяни на сватба”, отбелязва маршал Живоин Мишич1, тогава поручик. А първият сръбски крал след Неманичите „подготвяше събитията в пълна тайна, като театрална изненада, която трябваше да изненада света”. И тогава, след поражението при Сливница, побягна...

В хладното утро на 10.ХІ.1885 на новопостроената белградска гара пристигна влакът от Ниш. Беше товарен, от онези, с които няколко месеца по-рано превозваха мобилизираната [българска, бел. прев.] армия към турско-българската граница. Току-що построената линия Белград-Ниш вече служеше за военни цели. Влакът беше пълен с ранени от битките с българите, около 500 души. И макар от Ниш да пътуваха 16 часа, непревързани, полумъртви и нещастни, през целия път не получиха и чаша вода, на белградската гара никой не ги посрещна, защото никой не знаеше за тяхното идване. Белград, все още объркан и не можеше да повярва в поражението при Сливница, „не беше способен да мисли”, както е записала в спомените си кралица Наталия Обренович2. Тя ни е оставила картината на пълен хаос и немощ, обхванали столицата – отражение на случващото се на фронта. Командването и част от правителството, начело с крал Милан, бяха някъде при Пирот. В цял Белград останаха само четирима лекари, понеже останалите бяха мобилизирани.  Ранените преживяваха с помощта на жителите, доколкото „военното министерство осем дни не може да намери правило, което му позволява да спаси ранените от гладна смърт”.  Белградските госпожи оставиха своите деца, за да гледат ранените. Кралицата се ядосва на коменданта на града: „Не е странно, че доживяхме Сливница, щом магаре като вас може да стане полковник в нашата армия!” Все пак, и кралицата, и гражданите знаеха, че главният виновник за поражението е върховният главнокомандващ и неин мъж – крал Милан.

 

Тайно с Австрия

 

Bosnia and Herzegovina Montenegro and Serbia 1878 and 1945Кратката Сръбско-българска война от 1885 т. е последица от политическите и международни интриги след Берлинския конгрес от 1878 г. Отдавнашният сръбски съюзник и покровител Русия след войните от 1875-1878 г. показа със Санстефанския договор, че смята интересите на Сърбия за второстепенни. Славянската империя се е борила за създаване на Велика България! Княз Милан, който по това време е на 24 години, е дълбоко оскърбен от поведението на Русия. И макар дотогава русофил, той се обръща към съперника - Австрия. Още на Берлинския конгрес сръбският представител Йован Ристич, за да спаси новоприсъединените земи (Пирот и околността) е принуден да сключи с Австрия търговско споразумение, както и да обещае, че до три години ще бъде изградена железопътна линия до турската граница. В дългосрочен план това трябвало да послужи на сръбския напредък, но засега споразумението е начин Сърбия да бъде задължена пред Австрия и да стане зависима от австрийската икономика. На 3.VІІ.1881 край моста на Мокролушка река до Топчидерския път (т.е. до днешния мост Газела)3, княз Милан със сребърен копач прави първата копка за железопътната линия Белград-Ниш, отворена след три години на 23.VІІІ.1884.

Милан е искрено убеден, че Сърбия трябва активно да си сътрудничи с Австрия, докато Русия подкрепя България. Макар и млад, но с остър ум и развито чувство за преценка, той добре се вписва в международна политика.  Политиката на Балканския съюз, прокарвана някога от княз Михаил Обренович4 като последица от интригите между Великите сили и нарастващия балкански национализъм, сега е мъртва. Към черногорския княз Никола Петрович-Ниегош5, като към съперник в предводителството на сръбството, Милан изпитва дълбоко недоверие. Гърция се е доказала като несигурен приятел в предходните войни с Турция. В България вижда незаслужено награден участник и бъдещ съперник. „Смятам Велика България, която приближава своите граници до Санстефанските, за гроб на сръбството”, казвал е кралят на австрийския посланик в Белград. От 1881 княз Милан още по-тясно започва да си сътрудничи с Австрия. Сключена е т.нар. Тайна конвенция между Австрия и Сърбия, за която малко хора са знаели, даже и в самото сръбско правителство. Чл. 2 от конвенцията (подписана на 16.VІІ.1881) гласи, че няма да помага на никоя политика или по друг начин да участва в действия, насочени против интересите на Австро-Унгария, включително областите, които се намират под австрийска окупация (Босна и Херцеговина и Новопазарският санджак). В замяна Австро-Унгария признава провъзгласяването на Сърбия за кралство и се задължава да помогне за нейното разширение на юг. Чл. 7 гласи „Ако по стечение на обстоятелствата... Сърбия получи възможност да се разшири в южно направление (с изключение на Новопазарския санджак), Австро-Унгария няма да се противопостави на това...” От друга страна Сърбия се задължава „да не сключва политически договор с нито едно друго правителство без предварителна консултация с Австро-Унгария”. Когато княз Милан оповестява вече сключения договор, председателят на правителството Милан Пирочанац6 и министърът Милутин Гарашанин7 си подават оставката, смятайки че Сърбия попада под васална зависимост от Австрия. Пирочанац все пак оттегля оставката си, след като получава от Виена тълкувание на договора, което донякъде облекчава зависимостта на Сърбия в областта на външната политика. На следващата година, на 22.ІІ.1882, Сърбия е обявена за кралство, а император Франц Йосиф е първият владетел, който признава Милан за крал на Сърбия.

 

Схватки при караула

 

Крал Милан Обренович

Наталия ОбреновичМилан Обренович е роден през 1854 г. в Яш, в дн. Румъния, в имението на баща му Милош, син на на Ефрем и брат на Милош Обренович. Майката на Милан, красавицата Елена Катарджи, е от благородно молдовско семейство. Родителите му се разделят бързо след неговото ражданеБаща му загива, когато Милан е само на седем години. Бъдещият сръбски крал израства в пансиони в чужбина, без подходящ надзор. Неговата издръжка и образование за заплащани от княз Михаил, неговият роднина. Майка си вижда рядко. След убийството на княз Михаил, почти случайно на 14 години става владетел. „Болярско дете, живо, будно, изпуснато” (Слободан Йованович8), той се развива в изключително интелигентна личност, с необикновено поведение и много слаби нерви. През 1872 г. на 18 години Милан взима властта като рано показва дар за политика, но също така се проявява и като манипулатор, повърностен, боязлив човек, склонен към импровизации. „Тези, които е трябвало да работят с него са говорели за неговата заинтересованост от държавните работи, за бързата му схватливост и самостроятелно мислене.” (С. Йованович)

През 1875 г. Милан се жени за красавицата Наталия Кешко, сънародничка на майка му, от сродно благородническо потекло. В началото между двамата съществува огромна любов, която по-късно преминава в недоразумения, прераства в спорове и завършва с откровена и взаимна омраза. Кралица Наталия го описва така: „Недовършена природа... интелигентен и лукав, без съдържание под бляскавата външност, съмнителни нрави... слаб характер, податлив на ласкателство.” Всъщност, макар да обича заниманията с политика, Милан вижда властта като огромен товар, използва всяка възможност да я свали от плещите си като някаква тежест и да се отдаде на лекомислен живот. Често говори за възможна абдикация. Кралица Наталия с огорчение отбелязва неговите думи, че „да си крал на Сърбия е такова нещастие, че добрият баща всячески трябва да се опитва да предпази сина си от него”. 

Да се управлява Сърбия по това време не е толкова просто. Военната реформа, свързана със създаване на постоянна войска и разоръжаване на „народната“ [„въоръжен народ“, бел.прев.], предизвиква Тимошкото въстание (1883)9, предизвикано от Радикалната партия, по това време с твърде революционни възгледи. Въстанието е удавено в кръв (убити са 23 души), а радикалните водачи начело с Никола Пашич10 бягат в България. Това става една от причините за лошите отношения между Кралство Сърбия и автономното Княжество България. Другата причина е пограничният спор или т.нар. Бреговски въпрос. Става дума за малко парче земя на границата при Брегово, на което до 1884 г. се намира сръбски караул. Когато Тимок променя течението си, тази земя се оказва от българската страна на границата.   През V.1884 г. българите със сила взимат тази територия, на което Сърбия отговаря с прекъсване на дипломатическите отношения. Спорът между Сърбия и България продължава и през следващата 1885 г., когато ситуацията става много по-драматична. 

Събитията от 6.ІХ.1885 оказват решаващо влияние не само на Милан, но и на историята на Балканите въобще. С „Пловдивския преврат” българските въстаници обявяват съединението на Княжество България с Източна Румелия – южната част на страната, оставена от Берлинския конгрес под по-голяма зависимост от Портата. Крал Милан, тогава на бани в Австрия, излиза извън себе си от гняв. За него съединението на България, която така става два пъти по-голяма от Сърбия, е само първата крачка към възкресението на идеята за „Санстефанска България”, която би обпванала и Македония. Така, след като Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак на запад, сръбската държава би била напълно обкръжена и в невъзможност да се разшири до историческите и националните си граници. Във Виена, където отива директно от баните, Милан обяснява, че Сърбия не може да позволи такова нарушение на Берлинския договор да доведе до промяна на равновесието на Балканите като иска компенсация, която австрийците му обещават, но без резултат. На 9.ІХ.1885 в армията е повишена бойната готовност, а на 19.ІХ. в Ниш е свикано народно събрание. Войната чука на вратата. Кралица Наталия, която сама има склонност към политиката, така описва мненията на дипломатическите представители в Белград: „Руснаците са побеснели и смятат, че сърбите поставят в опасност великата славянска идея. Французите се оглеждат напразно. Англичаните са благосклонни към българите, защото виждат начин да ги отделят от руснаците... Немците бяха побеснели... Що се отнася до австрийците, те искаха да влезем във война, но се правеха, че ни разубеждават.”

 

Разпалената реч под балдахина

 

Ниш в това време още е ориенталска чаршия, на чиито тесни, криволичещи улички още могат да се срещнат жени, покрити със забрадки и фереджета. Все пак градът бързо придобива модерен европейски облик и дори има предложения да стане нова столица на Сърбия. Заседанието на Народната скупщина11 на 21.ІV.1885 е трябвало да бъде особено тържествено, тъй като всички са очаквали важни решения. Владан Джорджевич, тогава началник на военната здравна служба (по-късно министър-председател), е записал своите впечатления за скупщината: „До черния фрак стои бяла чоха12 от пиротско сукно, до чиновническия редингот – антерия13 с опинци14, до професора по философия или право стои механджия...”. Кралят, в генералска униформа, с лентата на Белия орел и с ордени от всички европейски държави, държи реч под балдахина от червено кадифе. На местата, на които се осъжда ставащото в България „всички депутати извикват в един глас три пъти „Да живее!”. Народната скупщина единодушно одобрява всички закони, предложени от правителството, както и разходите за войната. 

Все пак във въздухът остава да виси въпросът, зададен от един от присъстващите: „Ама аз пак да питам, Турция или България ще нападаме?”. Изглежда само крал Милан и министър-председателят Милутин Гарашанин знаят какво правят. Народът, армията и мнозинството от политиците са в недоумение. Стоян Новакович, историк и председател на Прогресивната партия, се пита: „Откога Сърбия и крал Милан са пацители на Берлинския договор, когато са живи Русия и Турция и хората, подписали този договор? Европа укори българския княз, но връщане на status quo не е искала.”. Ако някой все пак иска война, то се очаква да е с вековния неприятел – Турция. Войната с българите е идея преди всичко на краля, насърчаван от австрийските кръгове, които му осигуряват кредити за набавяне на оръжие. Крал Милан на войната гледа като на превантивен удар преди конфликта около спорната територия – Македония. Но той нито обяснява ясно някому това, нито подготвя страната и народа. „Милан на малцина доверяваше какво мисли да прави; подготвяше събитията в най-голяма тайна, като някакво театрално представление, което трябваше да удиви света... Беше не само жаден за успех, но също искаше този успех да е само негов...” (С. Йованович) 

Все пак, чакайки удобен повод за започване на война с България и отлагайки постоянно началто, крал Милан пренебрегва важен момент във всяка война: времето. Мобилизираната сръбска армия почти два месеца от началото на септември до 2.ХІ.1885 стои на границата при ужасно време, чакайки заповед за нападение. В писмо до съпругата си от 20.Х. писателят Лаза Лазаревич, тогава военен лекар, описва идващите студове и скуката на чакането: „... Застудя, термометърът падна под нулата, бели са и планините, и покривите... Омръзна ми, вдървих се от стоене и от неправене на нищо, а само мисля какво правят онези веселяци (войниците) в блатата и в студаонзи там трепери на студа и стои като греда, на която ще се закачи знамето на славата ниВ това време българите успяват да подготвят отбраната на София, която през септември на практика липсва, защото най-голямата част от българската армия е на границата с Турция. И вместо да се „разходи“ до българската столица, както крал Милан формулира своята военна стратегия, при Сливница го очаква сериозна битка.

 

Капитани против генерали

 

Българската армия заминава за фронтаКрал Милан не е готов за битка – нито психически, нито дипломатически, нито финансово, нито военно. Както казва Слободан Йованович, историк и държавник, Ммного повече се е плашел от вътрешния неприятел (бунтовниците-радикали), отколкото от българите, чиято боеспособност напълно подценявал. Ето защо армията не е напълно мобилизирана, а една нейна част остава в тила да защитава правителството и столицата от евентуално въстание. „Постоянната армия”, създадена едва през 1883 г., влиза във войната без да е извършила преди това и едни маневри. Войниците получават нови пушки, с които не знаят да боравят добре. Не достигат амуниции. Снабдяването не е организирано и през двете седмици на войната войниците постоянно гладуват. Оръдията са по-стари и по-лоши от българските. Не достигат и карти за щабовете. Маршал Живоин Мишич, тогава поручик в батальон, пише в своите спомени: „В тази война отивахме като селяни на сватба – без никаква предпазливост.”. Все пак основната трудност представлява самото командване. Кралят се обявява за главнокомандващ, пренбергвайки всички пълководци от по-ранните войни (Белимаркович, Хорватович...). Неговият военен министър Йован Петрович е и началник на Генералния щаб, а Стоян Новакович го описва така: „Човек средноинтелигентен, мързелив... винаги съм се чудел как е достигнал до такова високо положение.”. Петрович вече показва и всички признаци на сенилност. „В момента, в който нареди нещо, забравя какво е наредил.” 

Сръбско-българската война трае две седмици, от 2 до 16.ХІ.1885, но на практика изходът е решен в четири дни в битката при Сливница (5-8.ХІ), градче на 22 км от София. В първите няколко дни сръбската армия напредва без да срещне сериозен отпор. Нейното напредване обаче е бавно, несигурно и дава възможност на българите да усилят отбраната си. Докато сръбските войници изминават 10-15 км на ден, българските войници от Румелия изминават по 40, а понякога и 60 км на ден. Така българското командване успява първо да изравни, а после значително да надмине по брой сръбската армия (около 20 000–30 000 души), макар през септември на границата със Сърбия да има само 2000 души! Интересно е, че по това време най-високият чин в българската армия е капитан. Заради спор на Русия с българския княз няколко месеца по-рано всички висши офицери, изключително руснаци, напускат българската армия. Заради това в България тази война е наречена „война на капитаните против генералите“.

В мъгливата дъждовна сутрин на 5.ХІ. при Сливница се очаква сръбското нападение. Но вместо сърбите през този ден първи в атака тръгват българите и така спечелват преимущество. На лявото крило е атакувана Дунавската дивизия. Битката е ожесточена, гърди срещу гърди. Дринската дивизия напада българския център без особен резултат. Тогавашният поручик Живоин Мишич си спомня: „нашият батальон беше на първа линия... притиснахме българите от предните редове и те се оттеглиха в един редут пред нашия фронт... Батальонът понесе сериозни загуби. Българите с артилерия водят дуел с нашите батареи. С мен бяха един разсилен15 и двама ординарци с тръбач, комуто жилите щяха да изскочат, докато викаше резерв. На фронта – мъгла. Внезапно по десния фланг на батальона откриха огън. Загина единият ординарец, Подриняц, а друг куршум уцели раницата на капрала. Взехме този куршум и видяхме, че идва от наша пушка...” 

 

Щабът не знае къде са му дивизиите

 

На следващия ден при първите непроверени слухове, че българите се насочват към Цариброд нервозният крал Милан нарежда щабът да се изтегли и да се евакуира в Пирот. „В първия ден на битката крал Милан падна духом” (С. Йованович). Кралят казвал: „Не мога да остана тук, няма Пашич и главатарите му да ме водят вързан през София.”. Командващите на дивизиите са оставени да действат по собствено усмотрение. Докато българите нападат една дивизия, останалите „стоят и гледат”, защото на практика няма командване, което да ги обединява в едно цяло. 8.ХІ. е най-кървавият ден. На лявото крило Дринската дивизия е притисната, което води до преместване на сръбския център и на дясното крило. След четири дана борба сръбската армия не само не успява да напредне към София, но и се изтегля. „Нощта ни срещна в рововете. Нито ние, нито българите можем да мръднем крачка напред. В 22:00 дойде нареждане да отстъпваме... Войниците гласно протестираха и негодуваха: защо се трепахме цял ден, като стигнахме дотук!” (Ж. Мишич). Крал Милан „оставяше впечатление за прекършен и разстроен човек”. Когато Владан Джорджевич му предлага вместо да седи в Пирот да отиде при войската, кралят се развиква: „Но, докторе, знаете ли, че щабът ми вече 24 часа не знае къде са му три дивизии?”. А на 8.ХІ. кралят е още по-далеч, в Бяла Паланка. „Когато получих телеграма от краля от Бяла Паланка, веднага видях колко далеч бяга от своята армия и кръвта се вледени в сърцето ми”, пише кралица Наталия.

Отстъплението на сръбската армияМилан вече говори за своята отговорност и за абдикация. Министър-председателят Гарашанин се заема да го вразуми и да го върне в щаба. „Казват, че той - Гарашанин – го е заплашвал, че ще го убие, ако продължи, както е започнал.” (Ст. Новатович). Накрая Милан се съгласява с Гарашанин да се върне в Пирот, но това не помага много на армията, която постоянно получава противоречиви заповеди „спри-тръгни“. „Постоянното мотаене без никакъв смисъл ни беше неприятно. От сутринта, в студ и мъгла. Минавайки рововете, който предната нощ бяхме напуснали, моите патрули бяха посрещани с огън от пехотата. Веднага щом наредях „атака“, идваше конник със заповед да се върнем там, откъдето сутринта бяхме тръгнали.” (Ж. Мишич). Българската армия продължава да се попълва с резерви от юг и вече трикратно превъзхожда сръбската. В битката при Нешков връх се проявява най-славният пример за сръбско геройство в тази война. „Когато нашите вече се оттегляха, капитан Катанич остана със своя батальон да се бие. Ранен на пет места от куршуми и от щикове, той се хвърляше срещу българските войници, които искаха да отнемат полковото знаме. Плениха го, но знамето беше спасено.”. 

На 14.ХІ. българите минават сръбската граница. На следващия ден пада и Пирот. Австрия все пак не може да допусне пълно поражение на покровителстваната от нея Сърбия. На следващия ден под заплахата на австрийския посланик, че неговата страна ще се намеси във войната, както и под натиска на останалите велики сили, България се съгласява на примирие. „Така жалко и с толкова малко основания, заради крайна липса на готовност и на умение, от немара и неискреност свърши войната в България, настанила се в главата на крал Милан във Виена.” (С. Новакович) 

 

След края

 

На 19.ІІ.1886 в Букурещ е подписан мирният договор, който съдържа само едно изречение: „Мирът между Кралство Сърбия и Княжество България, нарушен на 2.ХІ.1885. се възстановява от деня на размяна на ратификации между двата договора.”. И макар загубите на двете страни да са по-скоро равни (сърбите дават 746 мъртви и 4570 ранени, а българите – 771 мъртви и 4232 ранени), последиците от войната са съвсем различни. Съединението на България е подпечатано с кръв, с победите при Сливница и Пирот. Още по-силно се пробужда недоверието между Сърбия и България. И все пак не всички българи се отдават на въодушевлението. Поетът Иван Вазов пише: „Но колко бихме били по-честити, ако българската поезия да нямаше да възпява такова едно нещастие, нито славянската история - да запише такъв срам!”. От своя страна радикалите и либералите (опозиция) в Сърбия „съжаляваха, че заради делото на българския народ, на неговото единство, се породи вражда между двата народа, чиито интереси са взаимни.”. Освен това „доброто име на Сърбия беше опропастено. В очите на Европа ние загубихме всякакво военно, а и политическо значение.” (С. Йованович). Според Стоян Новакович единственият положителен резултат за Сърбия от тази война бил, че във външната си политика Сърбия по-решително се насочила към Македония. 

Австрийският посланик ни е оставил в спомените си портрета на невероятно потиснатия крал Мила и го е смятал за смазан човек. Все пак кралят бързо се окопитва и се впуска в политически игри. Радикалите идват на власт. През 1888 г. Сърбия се сдобива с нова либерална Конституция. Междувременно бракоразводният процес между крал Милан и кралица Наталия става повод за нови скандали. „Милан превърна двора в място за непрекъснато забавление, а своя живот – в непрестанен карнавал.” (кралица Наталия). В навечерието на абдикацията на краля Тайната конвенция с Австрия, с някои добавки, е продължена до пълнолетието на престолонаследника Александър, т.е. до 1.І.1895. Когато по-късно крал Александър прочита договора, извиква: „Но това е измяна!”. Милан абдикира на 2.ІІ.1889, осъществявайки най-накрая своето отдавнашно намерение. След оставката той се държи така свободно, като че ли се е избавил от някакъв страхотен товар. По това време е само на 35 години.

 

1 Живоин Мишич (1855-1921) – сръбски военачалник, издигнал се до чин маршал. С особена роля в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
2 Наталия Обренович (1859-1941) – сръбска кралица от молдовски произход. На 16 години се омъжва за крал Милан Обренович. Трудният брак с крал Милан завършва с развод през 1888. Продължава да присъства в историята на Сърбия като съветник на сина си до неговата сватба през 1893. Живее във Франция като монахиня до 1941 г., където и умира.
3 В Белград.
4 Михаил Обренович (1823-1868) – сръбски княз. Провел редица реформи за модернизация на Сърбия. Във външната си политика опитва да създаде Балкански съюз за освобождение от Османската империя и обединение около Сърбия.
5 Никола І Петрович-Ниегош (упр. 1860-1918) – черногорски княз, а по-късно крал. Провежда редица реформи в Черна гора. През Първата световна война емигрира в Италия, където и умира.
6 Милан Пирочанац (1837-1897) – сръбски политик от Прогресивната партия.
7 Милутин Гарашанин (1843-1898) – сръбски политик от Прогресивната партия.
8 проф. Слободан Йованович (1869-1958) – сръбски политик и учен.
9 Въстанието е предизвикано от военната реформа, която предвижда отнемане на оръжието от населението и създаване на постоянна армия.
10 Никола Пашич (1845-1926) – сръбски политик, водач на Радикалната партия.
11 Скупщина – събрание.
12 Чоха – връхна дреха от вълнен план, подобен на аба.
13 Антерия – връхна дреха без ръкави.
14 Опинци – кожени обувки, цървули.
15 Разсилен (посилни) – войник, прикрепен към офицер като прислужник по време на военни действия.