istoria

 

 

Голямата война и ролята на Балканите в нея (1914 – 1918 г.)

 

Кирил Алексиев

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. VII, 2015 г.

 

 

Началото – от наказателна акция и локална война към глобален конфликт

 

Краят на Балканските войни от 1912 – 1913 г. очертава окончателно стратегическите интереси и направления сред малките и големи играчи в геополитиката в региона. Времето на равновесието на силите окончателно е загубено. Цикличните кризи, носещи взривоопасен заряд зачестяват, което затруднява все повече политиците да намерят дипломатическо разрешение на конфликтните ситуации. Започва дори да се наблюдава опасната тенденция самите дипломати да гледат все по-благосклонно към разрешаване на споровете чрез силата на оръжието. В световен план непрекъснато нарастващото напрежение между двете основни военно-политически групировки намира израз в зачестяващи кризи и конфликти. Едно десетилетие на съперничества и кризиси наближава своя предизвестен край в пожарите на колосален конфликт, който - замислен като локална разправа с непокорен и проблемен съсед, се превръща в световна война, отнела живота на милиони и заплашваща съществуването на самата европейска цивилизация.

Ако в началото на ХХ в. Великите сили се опитват да избегнат конфликта, то в средата на първото десетилетие на века те все повече се приближават към широкомащабен конфликт, който ще се окаже фатален за някои от участващите в него.

Балканските държави не се различават по нищо от своите покровители. Дори в някои отношения те са по-крайни и безразсъдни, отколкото стоящите зад тях геополитически фактори. Ръководена от безспорно блестящия дипломат Елефтериос Венизелос, Гърция уверено върви по стъпките на „Мегали идеята“ за окончателна разправа с османската империя и възстановяването на Византия.

След намесата в Междусъюзническата война Румъния се ползва с авторитета на балансьор в политическата ситуация на Балканите, но не крие апетитите си нито към руска Бесарабия, нито към австро-унгарска Трансилвания.

Вкусила победата от Междусъюзническата война и осъзнаваща подкрепата от страна на Антантата Сърбия явно следва поредната цел от Начертанието на Гарашанин.

The Assassination of the Archduke Franz FerdinandНа 28 юни 1914 г. в столицата на Босна и Херцеговина един млад босненски сърбин извършва политически атентат, който в световната история остава като поводът за избухването на Голямата война. Убийството на австро-унгарския престолонаследник ерхерцог Фердинанд е възприето особено болезнено от страна на Хабсбургската монархия. Унизена от арогантността на терористичния акт и подозираща намесата на сръбските тайни служби, Виена връчва ултиматум на сръбското правителство. Белград изпълнява почти всички точки от ултиматума, но всъщност целта на австрийската дипломация е той да бъде отхвърлен, за да се намери удобен повод за война. Австро-Унгария е напълно наясно с враждебността на Сърбия и е решена на една превантивна война, която да неутрализира сръбската заплаха.

От своя страна в Белград разчитат на вече изпитната руска подкрепа, зад която стоят съюзниците и от Антантата. За кратко време конфликтната ситуация се разраства в дипломатическа криза, която бързо прераства във верижно обявена война, въвличаща всички Велики сили, следващи своите договорни задължения едни към други.

Великите сили се възползват от напрежението на Балканите с цел да привличат съюзници или да моделират и разрушават съюзи. Малките балкански държави са манипулирани и използвани, за да се очертаят сферите на интереси и бъдещите зони на сблъсък на Балканите между Великите сили.

Главният виновник за конфликта – Сърбия, също като другите балкански държави, има много широкомащабни амбиции и неосъществени интереси на Балканите. Стратегическите интереси на Белград след успешното завършване на Междусъюзническата война от 1913 г. и завземането на Вардарския дял от Македония са преориентирани главно в посока на Босна и Херцеговина. Тук обаче сблъсъкът с Австро-Унгария е неизбежен. За да има стратегически стабилни позиции за осъществяването на идеята да бъде „славянски Пиемонт на Балканите”, Сърбия трябва да се справи успешно със сложната политическа и стратегическа обстановка на полуострова в началото на 1914 г. Още от самото начало на конфликта Сърбия е замесена, дори тя се явява вдъхновител на повода за войната.

Следвайки неотлъчно „Начертанието“ на Илия Гарашанин, сръбският национализъм постепенно се превръща във войнстващ шовинизъм. В полезрението на тази национална доктрина попадат всички граничещи с малката Сърбия територии (Косово, Войводина, Черна Гора, Новопазарски санджак, Босна и Херцеговина, Македония, Славония, дори Далмация и Солун!). И Босна, и Славония, и Новопазарският Санджак и Войводина се намират в пределите на Хабсбургската империя. За да успее да сложи ръка върху тези области, Сърбия трябва да си намери доста по-солиден съюзник. Благодарение на оформящото се все по-ясно противопоставяне на Антантата и Централните сили, малката балканска държава се сдобива с могъщи покровители в лицето на Франция, Великобритания и Русия.

В навечерието на войната Сърбия разполага с добри позиции сред Антантата, съюзни договорености с Гърция и традиционно „топли“ отношения с Румъния. Северозападният съсед – Австро-Унгария, е враждебно настроен, отчитайки факта, че владее обширни територии със сръбско население, за които южната ѝ съседка претендира.

Сараевският атентат стряска политическите лидери в Белград, които се стремят към мирен изход от кризата. Пример за това е приемането на почти всички точки от австрийския ултиматум, връчен на 23.07.1914 г.1 Събитията се развиват по съвсем различен начин. На 28. 07. 1914 г. Австро-Унгария решава да проведе една краткотрайна локална война, която носи белезите на наказателна акция. Два дена по-късно Русия обявява мобилизация по силата на сключените съюзи. Последва верижна реакция, която обхваща Германия, Франция и Великобритания и Голямата война вече е факт.

 

Балканите и Голямата война. Геополитическа стойност и начин на употреба

 

С започването на военните действия и ескалирането на конфликта от регионален в глобален, ангажираните Велики сили започват да търсят съюзници сред по-малките държави. След първите сблъсъци между военните машини на Антантата и Централните сили става ясно, че войната няма да бъде краткотрайна кампания. На практика все повече разрастващият се конфликт поглъща още и още ресурси и се превръща във война на изтощение. В такъв тип война привличането на по-голям брой съюзници, които да предоставят на бойното поле свежи попълнения от жива сила и военни ресурси е също толкова важно, колкото и привличането на съюзници с особено стратегическо разположение на бойния театър. Геополитиката и геостратегията се превръщат в особено значими за периода 1914 – 1918 г.

С оглед на геостратегическата си тежест балканският полуостров се явява от изключителна важност за воюващите съюзи още от самото начало. Ако се обърне внимание на картата в началото на войната може да се забележи, че Централните сили са изолирани от гледна точна на достъп на ресурси, които са жизненоважни за поддържане на военновременните им икономики. Противниците им от Антантата разполагат със значителна ресурсна база и са така разположени на картата на света, че на практика обграждат Австро-Унгария и Германия, които са принудени да се сражават на два фронта. Тежкото положение на Централните сили се влошава от факта, че те почти не разполагат с колонии, които биха могли да задоволят все повече нарастващата нужда от суровини.

За да преодолеят тези негативи, Берлин и Виена се нуждаят от бърз развой на войната или от намиране на алтернативна суровинна база. Два са евентуалните варианта за неутрализиране на сериозния стратегически негатив. И двата пътя водят през Балканите. От една страна привличането на Османската империя на страната на Централните сили им дава възможност да се измъкнат от изолацията, в която попадат, като фронта на бойните действия се разтегля на хиляди километри и едновременно заплашва Суецкия канал и британската власт в Египет, и от друга страна подлага на сериозно военно напрежение Руската империя, която е най-слаба икономически от съюзниците в Антантата, а същевременно трябва да се справя с огромен по размерите си фронт. Това стратегическо предимство би придобило много по-силен ефект, ако се осъществи непрекъсната връзка между Централните сили и Османската империя. Това може да стане с привличането на България, чиято намеса срещу Сърбия би могла бързо да сложи край на нейната съпротива срещу австрийските войски.

И двете воюващи коалиции са добре запознати с така очертаващата се стратегическа диспозиция и задействат своите дипломатически агентури. Османската империя първа от балканските държави влиза във войната на страната на Централните сили, последвана година по-късно от България.

През целия ХІХ в. Османската империя се намира в перманентна криза. Вътрешната и нестабилност и постоянните и загуби в сблъсъците с нейните противници я превръщат в нещо подобно на протекторат на Великите сили, които често се месят във вътрешните и работи и постоянно увеличават влиянието си в нея. През различните периоди едни или други европейски сили доминират в политическия живот на империята. В началото на ХХ в. това безспорно е Германия. С огромния си икономически потенциал Берлин трайно се настанява като господстващ фактор във вземането на решения от страна на Високата порта.

На 2. VІІІ.1914 г. в Истанбул се сключва таен договор между Османската империя и Германия за съвместно участие във война против Русия. В Берлин отчитат стратегическата позиция на Османската империя, както и факта, че султанът е халиф – предводител на всички мюсюлмани, с което се надяват да подбудят към съпротива срещу Антантата всички подчинени на нея ислямски народи.2 Въвличането на Османската империя във войната създава геополитическа възможност да бъде „разхлабена хватката“ на трудното геостратегическо положение на Централните сили на мощен, но континентално обсаден фактор.3

1След като Високата порта е въвлечена във войната, Русия, Франция и Великобритания започват активни дипломатически совалки помежду си по отношение на нейното окончателно ликвидиране и поделяне на владенията ѝ между съюзниците. Руската империя отново подновява претенциите си за зоната на Проливите с достатъчно хинтерланд да бъде включена в пределите ѝ.4

В Лондон и Париж принципно са съгласни с руските аспирации. Най-сетне пътят към Средиземно море през Босфора и Дарданелите изглежда открит пред Петербург. От своя страна Франция и Великобритания се споразумяват за контрола върху Ирак, Палестина, Ливан, Сирия и Йордания. За да могат да постигнат максимално стратегическо надмощие на силите на Антантата е нужно бързо да извадят от строя „болния човек“ и по този начин да облекчат положението на Русия, която вече започва да изпитва сериозни трудности от силно разтеглената фронтова линия, която трябва да покрива. С цел да нанесе бърз и фатален удар върху османците Великобритания решава да осъществи десант на Галиполския полуостров. Операцията има за цел да заплаши непосредствено Истанбул и в същото време да вдъхне респект у колебаещото се българско правителство коя страна да вземе в конфликта.

Въвличането на Османската империя е само първият етап от стратегическия замисъл на Централните сили. На преден план в началото на 1915 г. излиза стратегическото значение на България. Ангажирането на София с една или друга страна в конфликта би довело до възможността за усвояване на значително стратегическо предимство. От една страна за Централните сили е жизненоважно да осъществят пряка връзка с Османския си съюзник и едновременно с това да унищожат сръбската съпротива. Това би дало на Виена и Берлин така нужната възможност да укрепят позициите си в Европа, да разбият континенталната обсада и в същото време сериозно да заплашат с разгром руската армия.

За Антантата значението на България е точно обратното. Евентуалното присъединяване на София към Съглашението би донесло на Сърбия нужната „глътка въздух“ в упоритата, но неравна борба срещу австро-унгарските и германските войски, би усилила тила на сръбската отбрана и едновременно с това отрязва връзката на Централните сили с Османската империя, което отново ги връща в обсадно положение. Също така Антантата би се сдобила с изключително важен плацдарм за настъпление срещу османската столица в Тракия и би могла бързо да изкара Османската империя от войната. Не бива да се омаловажава и ефектът, който би постигнало такова развитие на нещата върху колебаещите се Румъния и Гърция. Злополучният Галиполски десант усложнява още повече ситуацията на Балканите. Отблъснати, френските и английските войски се настаняват в Солун, по покана на гръцкия премиер Венизелос.5 Започва „наддаването“ за „българския стратегически ключ“.6

RadoslavovВ хода на войната за европейските сили става ясно, че Букурещкият диктат вече не служи като основа на Балканското равновесие. България е подложена на голям натиск, тъй като местоположението ѝ стратегически е изключително важно. Включването ѝ към бойните действия сериозно би повлияло на развитието на военния театър на Балканския фронт.

Присъединяването на България към Централните сили осигурява непрекъсната връзка между Германия и Австро-Унгария, от една страна и Османската империя, от друга. Жадуващата за реванш българска армия може да удари в гръб създаващата проблеми на хабсбургското командване сръбска армия. Централните сили смятат да използват влизането на България във войната като фактор, който би повлиял на правителството в Гърция, за да я привлече към Съюза.

И двата съюза не пестят обещания. Антантата гарантира присъединяването на Източна Тракия до линията Енос-Мидия, както и гаранции за подкрепа при бъдещи преговори с Гърция и Сърбия за отстъпки в Македония,7 но с условия. Централните сили са по-щедри и преговарят на базата сега и безусловно.8 Германия обещава на България цялата спорна и безспорна зона в Македония, както и Поморавието. Освен териториалните обещания Антантата и Централните сили не пестят обещанията си за щедри заеми. Германските предложения са по-примамливи за българския цар Фердинанд и за послушния министър-председател Васил Радославов, които след получаването на солиден подкуп решават да ориентират държавата към съюза на Австро-Унгария и Германия.9 Недоверието на българските политици към Антантата се корени в крайната неотстъпчивост на Сърбия и Гърция по отношение на българските претенции в Македония. Антантата охотно дава на София вече обезбългарената Източна Тракия, но никой не е в състояние да гарантира, че може да застави Белград и Атина да изпълнят съглашенските обещания след войната. На практика изборът на България е доста стеснен от гледна точка на геостратегическите условия за сметка на твърде разтегливи обещания.10

Осъзнавайки, че България се ориентира към съюз с Цетралните сили страните от Съглашението се опитват, използвайки всички традиционни методи, да спечелят позиции сред българското обществено мнение и политическия елит – платени публикации в медиите, подкупи, оратори, сказки и т.н.11 Франция се опитва да осъществи няколко стоково-финансови афери с цел да разстрои икономиката на балканската държава и да я лиши от запаси на жито и месо.12 Разкриването на тези афери, подсилено от германофилската пропаганда в печата, окончателно отдалечава по-голямата част от българския политически елит от идеята за българска подкрепа за Антантата.

В крайна сметка София приема исканията на Централните сили, които за разлика от Съглашението предлагат по-добри и категорични условия за включване във военните действия.13 На пръв поглед изглежда странно как Антантата пропуска удобния шанс да приключи войната на Балканския фронт бързо, съкрушавайки Османската империя чрез общия натиск на балканските държави с цената на балансирани отстъпки към България за сметка на Сърбия и Гърция. Едно от оправданията на водещите британски и руски политици е, че Атина и Белград отказват да отстъпят териториите, за които претендира София,14 но на фона на действията на страните от Антантата, получили всичко, което са пожелали15, тези твърдения изглеждат като слабо представено оправдание.

Всъщност Великобритания, водена от политиката си за баланс на силите, смята, че българското участие на страната на Централните сили би внесло допълнително военно напрежение както за Централните сили, така и за Русия, която въпреки че е великобритански съюзник, си остава неин геополитически съперник в района на Проливите и Средния Изток.16

golgotaНа 14.10.1915 г. българската армия атакува сръбските позиции по границата. За кратко сърбите са разгромени. Крал Петър I и правителството са принудени да бягат заедно с цялата сръбска армия през Албания. Понасяйки тежки загуби, бягащите сърби се добират до остров Корфу, откъдето се присъединяват към съглашенските войски в Солун.17

И друга балканска държава – Румъния, е изправена пред сложен избор. Румъния влиза в плановете и на двата военно-политически блока. Присъединяването на Букурещ към Централните сили означава стабилизиране на тила и осъществяване на стабилна комуникация с Османската империя и с България. От друга страна това би увеличило фронтовата линия с Русия и би донесло допълнително военно напрежение за съюзниците от Съглашението.

Антантата се стреми да привлече Румъния като по този начин вбие „стратегически клин” между Австро-Унгария и Германия и балканските им съюзници. Румънските политици се опитват да използват ситуацията максимално и да постигнат националните стремежи на страната си. В крайна сметка колебанията са преодолени, когато Антантата дава солидни гаранции и примамливи териториални условия за включването на Букурещ във войната на страната на Съглашението. Последвалите военни загуби, претърпени от румънското оръжие и довели до почти пълното окупиране на страната от Централните сили, не пречат на Румъния да излезе от войната като победител и дори да удвои територията си.

Събитията от 1915 - 1916 г. повлияват върху избора на Румъния18 и тя влиза във войната на страната на Антантата. Участието е кратко и безславно. След Тутраканската операция на българската армия Централните сили разгромяват Румъния за 3 месеца и превземат Букурещ. Въпреки това правилният избор на съюзници дава възможността на Румъния без нито една спечелена битка да увеличи територията си двойно след войната и става пример как “загубените сражения носят политическа печалба”19.

Подобно е положението на Гърция. В разгара на конфликта Гърция се намира в много деликатна ситуация. Крал Георг I е германофилски настроен, но премиерът Елефтериос Венизелос се противопоставя енергично на въвличането на Гърция във войната на страната на Тройния съюз. Ситуацията се усложнява допълнително и от дебаркирането на англо-френските войски след провала на Галиполския десант.20 Страната се разделя на два враждуващи политически лагера. От едната страна са привържениците на Венизелос, който открито заявява пристрастията си към Антантата. На другия полюс са кралят и оформилият се германофилски кръг около него. След разгорещени спорове, довели страната на ръба на гражданска война, и намесата на съглашенския окупационен корпус Гърция влиза във войната на страната на Антантата.

От политиката на наддаване малките балкански държави се опитват да спечелят, улучвайки връхната точка на изтощение на затъналите в окопната война Велики сили.21 Привличането на балканските страни за участие в големия световен конфликт от страна на големите геополитически играчи е продиктувано от стратегическото значение на Балканския полуостров. За Централните сили Балканите са важни, защото по този начин ще успеят да осигурят сухопътна връзка с Османската империя и същевременно да изолират Русия от нейните съюзнички в Антантата. Така в очертаващата се война на изтощение Австро-Унгария и Германия разчитат на бърз разгром на икономически слабата Русия и разполагайки с нейната суровинна база да преодолеят сериозния суровинен недостиг, който изпитват техните военни машини.

За Антантата Балканите имат също важно стратегическо значение. Контролът върху тази зона изолира напълно Османската империя и откъсва Централните сили от стратегически достъп до морски пътища и суровини. Независимо от ресурсите, с които разполагат големите държави, като предмостия и свързващи звена са им нужни малките страни. Всяка коалиция на практика е верига от различни по възможности съюзници, която без един от тях се прекъсва.22

Ето защо още в края на 1915 и началото на 1916 г. започват интензивни опити за привличане на балканските държави към единия или другия лагер. Методите и средствата са разнообразни. Дават се щедри обещания, правят се солидни финансови инжекции, задействат се различни подривни операции, манипулира се общественото мнение в балканските държави. От друга страна, в самия ход на войната балканските съюзници се третират като неравноправни субекти. Например България е третирана като „младши партньор”. На първо място, българското военно командване е подчинено в стратегически план на германското върховно командване, което го обезличава и го принуждава да изпълнява безпрекословно нареждания, дори когато са в разрез с националните интереси. Спирането на българските войски на гръцката граница в края на 1915 г. и Добруджанският кондоминиум върху Северна Добруджа са само част от нещата, илюстриращи отношението на „големите” спрямо техния по-малък партньор.23

От своя страна Антантата също не се церемони със своите балкански съюзници. В борбата за привличане на България на своя страна представителите на Съглашението предлагат щедро територии, които се намират в сръбски и гръцки ръце. След дебаркирането в Солун на британските и френски войски в Гърция на практика започва гражданска война между привържениците на Антантата в лицето на Елефтериос Венизелос и подкрепящите Централните сили, групирани около краля. След края на войната Антантата „отдръпва” своята подкрепа за отишлия твърде далече Венизелос, който прилагайки „Мегали идея” в Мала Азия и близо до Проливите сериозно застрашава интересите на Великите сили в региона.

В края на 1916 г. военнополитическата обстановка на Балканите е ясно детерминирана. Войната обхваща целия полуостров и отново изправя балканските народи едни срещу други. За пореден път те са използвани от Великите сили в техните империалистически кроежи. В крайна сметка войната приключва с Ньойския (27.11.1919 г.), Трианонския (04.06.1922 г.) и Севърския (10.08.1920 г.) мирни договори, чрез които победителките се разправят с победените България, Австро-Унгария и Османската империя.

 

Балканите след Първата световна война. Нови граници – стари проблеми

 

Замлъкването на тътените на Голямата война донася на Балканите един съмнителен мир. Победителите бързат да преначертаят границите в региона без въобще да се съобразяват с етническите реалности. Основната задача на събралите се в Париж миротворци е не да премахнат всички причини за войната, а само да накажат сурово победените.

Гърция, Румъния и новопоявилото се Кралство на сърби, хървати и словенци триумфират с големи териториални придобивки и с благосклонното отношение на покровителките Франция и Англия, а за загубилите остава унижението и политическата изолация, но и желанието за реванш.

Краят на войната оставя балканските държави изтощени и с жестоки загуби, независимо дали са победители или победени. Установените във Версай граници и ред на Балканите представляват всъщност компромис и споразумение между национализмите на победителките и политическите и икономически интереси на Великите сили и то напълно в духа на установените от XIX в. традиции.24

megaliПобедителите диктуват условията на мирната конференция и получават почти всичко, което пожелаят, стига това да не е в разрез с интересите на Великите сили. В случая Гърция отива доста далеч в амбициите си, които надхвърлят възможностите ѝ и логично е поставена на място от покровителките ѝ и от турската национална революция на Мустафа Кемал Ататюрк.

След Берлин 1878 г. Балканите стават мозайка от неравнопоставени държавици, но с ясно изразени амбиции и отношения на Великите държави към региона. След вихъра на събитията от 1918 – 1922 г. Балканите са разделени на победители и победени, ревизионисти и статуквисти. Ако на Берлинския конгрес през 1878 г. всяка от Великите сили се стреми да спечели съюзници на Балканите, насочвайки балканските държави едни срещу други, то след Версай 1919 г. се прилага „принципа на глутницата“ - всички срещу един. Създава се блоков модел на военнополитическа организация с идея да се запази статуквото.25 Държавите в региона са разделени и противопоставени. В очерталите се две групи на победителки и победени, които заемат съответните позиции, ясно проличава тенденцията за блоково групиране на победителките с цел да запазят придобитото чрез Версайския мир.

Макар балканските народи често да се позовават на френския модел за „държава - нация”, той всъщност прикрива междуетнически противопоставяния, които постепенно се задълбочават вследствие на социални и религиозни напрежения. Някогашните етнически противопоставяния се превръщат в омрази, а утвърждаването на националните идентичности приема ксенофобска форма.26 Идеалът на американския президент Удроу Уилсън и неговите 14 принципи остават непостижимо пожелание за света и за балканските национални държави.27 Правото на народите свободно да се самоопределят е потъпкано заради великодържавните претенции на държавите победителки. Непримиримите противоречия на Балканите, заложени в основата на Версайската система, предопределят навлизането в нов цикъл на конфликти и превръщат балканските „национални” държави в крехки структури, намиращи се на вододела между диктатурата и дезинтеграцията.

uilsonОсобено притеснени за стабилността на своите държави са Букурещ и Белград, тъй като в пределите им влизат значителни по своята численост и значимост етнически малцинствени общности, принадлежащи към друга националност. С цел да подсигурят политическата си стабилност и да парират евентуални претенции за ревизия на Версайската система, държавите победителки на Балканите се ориентират към създаването на съюзи, чиято цел е да гарантира запазване на статуквото. Този стремеж е добре използван от доминиращата в политическо отношение през 20-те години на ХХ в. Франция. Под нейна егида се създават Малката Антанта и Балканската Антанта – опора за френското политическо влияние в Централна и Югоизточна Европа.

След края на Първата световна война настъпват сериозни промени в геополитическото устройство на Балканите. Изчезват три мощни геополитически фактора, които влияят на ситуацията в региона от столетия. Октомврийската революция в Русия от 1917 г. слага края на съществуването на Руската империя. Хабсбургската империя последва съдбата на източния си съсед след като капитулира в края на 1918 г., а Османската империя е превърната на практика в протекторат, чиято съдба, продиктувана от Севърския мирен договор, е да бъде безжалостно разпокъсана по подобие на Австро-Унгария.

Изчезването на тези три основни фактора от ареала на Балканския полуостров обуславя сериозни сътресения на геополитическото пространство. Новопоявилото се Кралство на сърби, хървати и словенци само донякъде запълва стратегическия вакуум. Наследилият Руската империя СССР трябва да се справя с повсеместната политическа изолация, в която изпада чак до средата на тридесетте години на ХХ в. Съветският съюз се опитва да преодолее този проблем чрез прокарване на политическо влияние чрез извънсистемни фактори – местните комунистически партии и движения. В началото този извънсистемен фактор се оказва твърде видим. Чрез Коминтерна и „износа на революция“ през 20-те години на миналия век СССР създава една полоса на размирици, въстания и атентати, които на практика елиминират участието на балканските държави в интервенцията срещу Съветска Русия. Геополитическото отдръпване е преодоляно едва към средата на тридесетте години, когато Сталин предприема редица стъпки да заздрави и разшири влиянието на СССР на полуострова.

Въпреки заявеното желание на световната общественост за установяване на траен мир и справедливост, чийто най-ярък изразител са 14-те точки на президента на САЩ Удроу Уилсън, след първите заседания във Версай става ясно, че за пореден път договорите се диктуват от победителите. Мирът е предопределен отново в духа на суровото наказание за победените държави и посява семената на реваншизъм сред тях.

Периодът между 1912 и 1922 година е емблематичен за геополитическата ситуация, за политиките на водещите Велики сили и за международните отношения на Балканския полуостров. Това е период на динамични промени – създаване и рушене на съюзи, войни и конфликти, жестокост и етнически чистки. Наситеността с кризи и конфликти се предопределя не само от неимоверните претенции на отделните балкански държави, борещи се да реализират великодържавни проекти, но и от грубата намеса на Великите сили, които винаги са “дърпали конците”.

 

1Енчев, В.; Югославия последната балканска империя; София 2005; стр. 134
2Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
3Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; София 2011г. ; стр. 247
4Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
5Гунев, Георги; Илчев, Иван; Уинстън Чърчил и Балканите; София 1989 г; стр. 81
6Марков, Георги; Голямата война и Българският ключ за Европейския погреб; София 1995; стр. 149
7Архивите говорят; България в Първата световна война. Германски дипломатически документи; том 1; София 2002 г.; стр. 252
8Пак там; стр. 199
9Величков, Й.; Величков, Й.; Погребаните идеали. Петте фатални грешки на Фердинанд Сакск Кобургготски; София 2011; стр. 91
10Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; ......; стр. 248
11Димитров, Б.; Войните за национално обединение 1912-1913; 1915 — 1918; София 2011; стр. 123
12Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
13Архивите говорят; „България в Първата световна война. Германски дипломатически документи”; том 1; .........; стр. 441
14Пак там; стр. 246
15Добър пример за това представлява начинът, по който Гърция се включва във войната на страната на Антантата
16Кенеди, П.; Възход и падение на Великите сили; София 1999; стр. 271
17Димитров, Б.; Войните за национално обединение........; стр. 125
18Влизането на Италия на страната на антантата през 1915 г. и офанзивата на Брусилов в Галиция през 1916 г. засилват военното напрежение срещу Австро-Унгария, която владее Трансилвания. Стратегически тогава е най-удобното време за желаещите национално обединение румънци да се включат във войната на страната на антантата
19Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
20Архивите говорят; „България в Първата световна война. Германски дипломатически документи”; том 1; ........; стр. 535
21Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието”; ......; стр. 250
22Димитров, Пламен; Геополитически аспекти на българското участие в Първата световна война; Първата световна война на Балканите; София 2006 г.; стр. 182
23Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; стр. 287
24Пак там ; стр. 406
25Малката Антанта и Балканската Антанта
26Манчев, Кръстьо; Балкански разпри; София 2011 г.; стр. 88
27Пантев, Андрей; САЩ и балканският териториален въпрос на Парижката мирна конференция – 1919 г.; „Изследвания в чест на професор доктор Христо Гандев”; София 1983 г. ; стр. 346

Използвана литература:

Архивите говорят; „България в Първата световна война. Германски дипломатически документи”; том 1; София 2002 г
Анчев, Стефан; Балканите начин на употреба 1918 – 1938 г.
Величков, Й.; „Погребаните идеали. Петте фатални грешки на Фердинанд Сакск Кобургготски“; София 2011
Гунев, Георги; Илчев, Иван; „Уинстън Чърчил и Балканите”; София 1989
Димитров, Б.; Войните за национално обединение 1912-1913; 1915 — 1918; София 2011
Димитров, Пламен; Геополитически аспекти на българското участие в Първата световна война; Първата световна война на Балканите; София 2006
Енчев, В.; Югославия последната балканска империя; София 2005
Кенеди, П.; Възход и падение на Великите сили; София, 1999
Манчев, Кръстьо; Балкански разпри; София 2011
Марков, Георги; Голямата война и Българският ключ за Европейския погреб; София 1995
Марков, Георги; „Балканизацията” геополитическо явление в конфликтознанието; София 2011
Пантев, Андрей; САЩ и балканският териториален въпрос на Парижката мирна конференция – 1919 г.; Изследвания в чест на професор доктор Христо Гандев; София 1983 г.