istoria

 

 

Македония под прицела на британската дипломация

 

Интервю с д-р Илко Дренков

Югозападен университет "Неофит Рилски"

 

DrenkovД-р Илко Дренков е преподавател в Катедрата по история в Югозападен университет „Неофит Рилски”, завеждащ семинарните занятия по „Нова обща история”. Член е на Македонския научен институт и е с научни интереси в сферата на британската политика по отношение на Македонския въпрос. На тази тема е посветена и първата му монография, излязла тази година – „Великобритания и Македонският въпрос (1919-1949)”

 

След броени часове ще представите новата си книга за темата „Македония” в британските архиви в периода след Първата световна война. Отдавна ли имате интерес към тази тема и защо решихте да се занимавате с нея?

Това е вълнуваща тема не само за мен, но и за много изследователи. Занимавам се по-задълбочено от 2008 г., когато започнах своята докторантура. Подбрах като водещо заглавие „Македонският въпрос в българо-британските отношения между двете световни войни 1919-1941 г.” Запознах се с писаното по въпроса от редица мои колеги. Анализът налагаше да се запозная и с британските дипломатически архиви. За целта посетих Националния архив в Лондон.

Знаем, че всяка една голяма война с мирните конференции, които следват, пренареждат света. Македонският въпрос след Първата световна война, разгледан още веднъж след Втората световна война, и обвързан с конференцията в Ялта, се намества в пренареждането на света. По това време приключва и една стогодишна идея за балканска федерация – за хубаво или за лошо, и във всичко това Великобритания има принос. Нови документи от британския архив ми позволиха да увелича обхвата на докторантското ми изследване и да проследя позицията по Македонския въпрос на британската външна политика в Югоизточна Европа в периода 1941-1949 г. В резултат, сега, предстои представяне на моята първа монография със заглавие „Великобритания и Македонският въпрос (1919-1949)”.

Изследвайки британските архиви, отнасящи се за Македонския въпрос, какво Ви направи най-голямо впечатление? От какъв характер са?

Ровенето в британските дипломатически архиви разшири моя кръгозор. Много съм щастлив, че избрах да се занимавам точно с тази тема. Първо, добих ясна представа за самата британска дипломация, за високото интелектуално ниво, което е било необходимо, за да може определен британски дипломат или агент да бъде изпратен на служба, и да заеме съответния дипломатически пост. Интересно беше да наблюдавам едно леко залязване на висотата на британската политика в период от петдесет години. Говоря за началото на ХХ в.

Да разбираме ли, че Великобритания не се интересува от случващото се в областта Македония преди и след Първата световна война?

Интересува се, доколкото е в ситуация на стожер за запазване на мира, т.е.  дотолкова, доколкото Македонският въпрос не разклаща прекалено силно устоите на Високата Порта. Знае се, че Великобритания присъства в османския свят. Не може да кажем, че една толкова голяма империя не се интересува, но трябва да отбележим, че след Първата световна война започва вече в детайли да се занимава. Македонският въпрос добива една много по-голяма острота след Първата световна война, защото се знае, че може да бъде катализатор за напрежение и конфликти, а британската политика цели запазване на статуквото и мира. Македонският въпрос създава дипломатическа динамика между балканските държави, и има отказ от страна на Стамболов за дележ на Македония, който е радетел за автономия, и в годините тази политика търпи трансформация, и при Иван Евстатиев Гешов, колкото и цинично да звучи, идеята за автономия се пречупва и ескалира до идея за анатомия. Следват Балканските войни, при които наблюдаваме доста неуреден и наивен подход от страна на България, който проличава още в навечерието на Първата Балканска война, и този подход води до едни логически последици, които се струпват за нещастие на България. През 1912 г. Македонският въпрос добива острота, но през 1919 г. вече се разглежда за първи път в детайли на Парижката мирна конференция. Не трябва да забравяме, че през 1919 г. британската политика е водеща, въпреки че френският министър-председател Клемансо е домакин. Високомерието на британската и на френската политика ги прави слепи за предупрежденията, че наложеният от тях мир ще бъде краткотраен. Македонският въпрос е една от „бръмките”, която помага впоследствие да се стигне до Втората световна война. Може да изтъкнем, че големият проблем за Югоизточна Европа, за Балканите, си остава Македонският въпрос. В моята монография съм се опитал да проследя динамиките след 1919 г. в британската политика, и как тя трябва да се съобразява със своя съюзник Франция. Въпреки че са съюзници, не трябва да се изпуска контролът едната да надделее над другата, и това води до успокояването на техните сателити, Югославия за Франция и Гърция за Великобритания. Понякога се налага да коригират своеволията им и пример за това е нахлуването на гръцки военни части на българска територия през 1925 г.

Още на самата конференция от 1919 г. Пашич и Венизелос изразяват позиция България да остане малка територия, почти покриваща ареалите на Княжество България от 1878 г. Великобритания подценява много от проблемите, но не е толкова лековерна, че да задоволи претенциите на своите малки сателити, След 1919 г. цялата политика се предопределя от договорите от Вашингтонско-Версайската система. Следва съблюдаване и спазване на договорите. Тук вече се вижда еволюцията на Македонския въпрос в британската дипломатическа лексика. Преди Балканските войни говорим за „българи” в Македония, после започва да се говори за „българофонно население”, „славофонно население”, „българогласни славяни”. Самата лексика варира в годините между двете световни войни, като преобладава определението за етническия характер на населението „славяни”. Т. е. избягват да ги заклеймят като „българи”, „сърби”, „македонци”, „гърци”. Това е така, защото проблемът е жив и кипи. Етническото самоопределение минава през много перипетии. Българският корен на населението постепенно заглъхва поради политически причини, поради натиск и репресии. Раждането на македонизма има и социален момент. Не са само етно-политически причините. Вижда се желанието на местното население да бъде оставено на спокойствие, защото е уморено от революционни действия. Още от Каравелов го има това желание на човека да бъде оставен да си гледа „рахата“. Тук не говорим вече за рахат, а за оцеляване.

Великобритания има ли свои агенти в Македония, които да информират централното ръководство в Лондон за случващото се в областта?

Има техни представители още от средата на ХІХ в. и през целия ХХ в. Те дори имат вицеконсул в Скопие. В докладните си от 20-те години на XX век, вицеконсулът Футман, обяснява за този огромен, нерешен и нестихващ македонски проблем. Белград и Атина са съюзници на Великобритания, но британската политика решава донякъде Македонския въпрос на гръцка територия, в Егейска Македония, и по този начин проблемът е изтласкан на север, към Югославия и България.

Как се получава това?

Вследствие на авантюрата на Венизелос и последвалата малоазийска криза, се денонсира Севърския мирен договор и се стига до Лозана, която се превръща за гърците в една голяма „мегали катастрофа”. След 1922–1923 г. близо 1 000 000 малоазийски гърци биват заселени в Егейска Македония. Българите от мнозинство стават малцинство. Отделно, вече имаме предходни бежански вълни. Стига се до редица договори като Калфов-Политис и Кафандарис-Моллов, т. нар. договори за взаимна и „доброволна” размяна на население. До 30-те години остават около 80-100 000 българи в Егейска Македония. През 1941 г. българската делегация в Егейска Македония отчита в първия брой на списание „Беломорски преглед”, че българският характер е загубен и отбелязват, че благодарение на помощта на Негово Величество Царя Обединител Борис ІІІ и благодарение на нашия верен съюзник Адолф Хитлер ще се възстанови равновесието и баланса в района, но това не се случва.

През 1930 г. един от бележитите британски дипломати Сидни Уотърлоу обяснява как Венизелос е готов да даде права на малцинство, защото в района на северозападна Егейска Македония, в Леринско са останали около 80-100 000 българи. Британските дипломати показват и готовността за стопляне на отношенията между България и Гърция, и че няма никакъв проблем при такава малка цифра (около 80-100 000 българи) Венизелос да им даде статут на българско малцинство. В Лондон обаче, отчитат вероятния отзвук в Белград и паниката, която ще настъпи, защото реално това население е същото като населението във Вардарска бановина. А там вече тече процес за асимилиране на населението и обявяването му за „южни сърби”. Лондон декларира, че проблемът ще утихне във Вардарска Македония, като се дадат повече социални и икономически права на тази общност. Белград декларира пред Лондон, че ще даде исканите права, но трябва да се забрани и да се спре влиянието на терористичния фактор като ВМРО. Българските официални власти заявяват, че ще забранят ВМРО, когато се дадат права на българите във Вардарска Македония. По стечение на обстоятелствата се стига до забраната на ВМРО през 1934 г. от правителството на Кимон Георгиев, без да са дадени исканите права на българското население във Вардарска Македония. В Лондон признават, че са очаквали със забраната на ВМРО Македонският въпрос да се реши. Факт е обаче, че забраната на ВМРО не решава македонския проблем и основното е, че ВМРО не е причина за проблема, а е следствие от проблема.

През 1934 г. назрява за момент възможността за сближаване между Белград и София. Това затопляне на българо-югославските отношения нарушава балансът на силите и не е в интерес на британската политика. В Атина очакват до месеци да има общ военен демарш между Белград и София на юг към Гърция. Но сближението трае от ден до пладне. Британската дипломация много внимателно следи какво се случва при управлението на Кимон Георгиев. Дори опасността от премахването на монархията в България активира изпращането на два военни британски кораба в Черно море. В този критичен момент Цар Борис III получава подкрепата на британската политическа система, т.е. Кимон Георгиев не може да отиде и да разгърне до край бляновете си за балканска федерация, още повече че при наличието на два монарха трудно би се случила.

Да насочим сега разговора към една от видните фигури в британската история – Уинстън Чърчил, който не е долюбвал особено българите. Има ли промяна в дипломатическите документи по Македонския въпрос по време на неговото управление?

Да. Има определена градация. Политиката на Чембърлейн за изчакване и мирни решения се проваля. През 1940 г. на власт идва Уинстън Чърчил, който е много по-твърд противник на Хитлер. Лондон разработва методи за спечелване на България на своя страна и британското разузнаване в София изтъква, че трябва да се търси контакт с Иван Михайлов, за да се направи правителствен преврат, който да изведе българската държава като съюзник. Въпреки че през 1934 г. е разтурена организацията, Михайлов все още е фактор със своята нелегалната мрежа. Но понеже е работено вече с Г. М. Димитров, реално надделява грешната позиция от британска страна и целият ресурс се фокусира върху Г. М. Димитров, а в Белград – върху ген. Душан Симович, който успява и обръща Югославия срещу Тристранния пакт. Чърчил може би обича българското вино, но той с основание няма как да обича българският политически елит. Чърчил е герой от Втората световна война, ние трябва да го признаем, но гледа на България с един циничен и високомерен поглед. Факт е, че е казал, че трябва да се бомбардира софийското поле и да се засади с картофи, но няма какво да искаме като поведение от такъв по-гъвкав и по-свободен в изказ политик като Чърчил. Вследствие от изборите през 1945 г. Чърчил е свален от власт, и потвърждава сентенцията, че всяко дело изяжда своите чеда.

През 1945 г. свършва войната, но Вашата книга продължава до 1949 г. Защо?

Това е много богат период. Македонският въпрос не е решен, но става много по-многопластов и сложен. До Втората световна война сме имали въпроси от социален, икономически, правен, етно-социален аспект. След 1945 г. нещата ескалират по-силно отвсякога. Първо, в Гърция има едно силно комунистическо движение. В крайна сметка това, което е договорено от „съюзниците по неволя“, трябва да бъде отстоявано. Най-голямата прилика в британската политика от 1919 и от 1945 г. е спазването на договорките. Това е еталон в британската дипломация. Добрата дипломация се гради от последователна договореност, а не от подмятания и неспазване на договорки. През 1945 г. Великобритания, която преди две десетилетия е била първа политическа сила, вече отстъпва на САЩ и СССР. Страхът от комунизма, страхът от това Сталин да не вземе повече от договореното в Ялта, предопределя действията на британските дипломати. Британската политика е успешна, доколкото запазва целостта на Гърция. Но що се касае до Вардарска и Пиринска Македония имаме частична и премерена намеса, понеже те са в прерогативите на Сталин. Британската намеса, въпреки спада, не секва – следват непрекъснато силни дипломатически срещи в търсене на подкрепа от Вашингтон. Голямото сближаване, което се афишира от Йосиф Броз Тито, Добри Терпешев и Георги Димитров, подкрепени от благословията на Сталин, целият този подем е туширан и успокоен с дипломатически натиск от Лондон и Вашингтон, позовавайки се на договореното, че победена страна като България не може да подписва договори, докато не бъдат урегулирани отношенията с нея на мирна конференция. През 1947 г. има нова мирна конференция в Париж. България запазва своята териториална цялост. Даже Южна Добруджа, която е придобита от България чрез Крайовската спогодба, не бива загубена, каквито са били опасенията на някои от българските делегати.

Великобритания индиректно помага на България, въпреки че България се очертава като най-усвоена от Сталин на Балканите, и помага най-вече с политиката си по Македонския въпрос. Чак декември 1944 – началото на 1945 г. Великобритания узрява за идеята, че може да се съгласи за независима, автономна Македония. Един вид като буфер между комунистически Югославия и България от север, и верният сателит Гърция. На Ялта не се повдига този въпрос. Не се решава и на по-късните срещи в Потсдам. Независима и автономна Македония ще погълне част от Гърция, а това би накърнило интересите ѝ, и може би повече се използва най-вече като дипломатически блъф спрямо Сталин. Това индиректно подпомага да не се разклащат границите, такива каквито са в този район, и най-вече във Вардарска и Пиринска Македония, въпреки че дискусията назрява много между Югославската Комунистическа Партия и Българската Комунистическа Партия. Следва споразумението от Бляд между Югославия и България, под благословията и егидата на Сталин. Това няма как да бъде предотвратено от Лондон, но се следи много внимателно. Отново назрява стария страх от 1925 и 1934 г., че едно сближение между Белград и София би нахлуло на юг и се споменава, че този път, освен Гърция би застрашило и Турция.

Това има ли нещо общо по отношение на политиката на САЩ на Балканите?

Има връзка. Гърция е в сферата на влияние и на Вашингтон. София и Белград са изпуснати, изгубени. Знае се, че маршал Толбухин подписва капитулацията и примирието, без да изчака присъствието на съюзника ген. Уилсън. Добри Терпешев веднага превключва войската от противник на СССР към съюзник на СССР. Нашите войски са изтеглени от Беломорието и са изпратени на запад. За много кратък период става видно в Югоизточна Европа, на Балканите, че Рузвелт, а след него и Труман нямат това осезаемо присъствие. Сталин взима превес. Тук е важно да се каже, че Чърчил е предусещал Сталин и е знаел, че съветският лидер ще действа завоевателно и агресивно в Югоизточна Европа. Чърчил настоява да се отвори фронт в Югоизточна Европа, за да бъде спрян Сталин, но такъв не се сформира. Междувременно българските опити за сепаративен мирен договор през 1943 и 1944 г. са били посрещани от една върховна, надменна британо-американска политика. Когато се знае кой ще бъде победител и кой ще бъде победен, няма място за предварителни мирни договори. България изглежда като предопределена. Македонският въпрос не намира решение изцяло, но успехът за британската политика е, че го изтласкват на север. След Втората световна война в Егейска Македония вече не се говори за Македонски въпрос.

Наблюдавайки събитията в днешна Македония, каква е позицията на Великобритания и може ли да се направят някакви паралели с тогавашната британска политика и днешната?

Може да се направят аналогии що се касае до политики и методи на въздействие, но в момента в Югоизточна Европа много по-силно влияние и участие имат сили като САЩ, Европейския съюз, Русия и  Турция. Така че ние пак сме в полето на чуждите интереси, но Македонският проблем вече има нова конотация. Аз преди споменах, че е имало готовност от Белград да се признае българско малцинство, ако се забрани ВМРО. Преди часове албанският парламент призна българско малцинство в Албания – в Гора, Голо Бърдо, Мала Преспа, Корча. Това ще повлияе и в Скопие. Има последователни дипломатически политики, но ХХІ в. пренареди динамиките. За годините, за които говоря в моята монография, етническият характер на македонизма се появява чак след 1945 г. Т. е. ако говорим за македонизъм преди 1945 г. може да му дадем само политическо и социално съдържание. Знаем лозунга на Иван Михайлов: „Македония – Швейцария на Балканите”. В тази една независима Македония би трябвало да живеят всички мирно, щастливо и спокойно. Това е политическият македонизъм. За съжаление, след Втората световна война той придобива вече етно-национален заряд. Новите, които идват на власт, подчинените на Тито – Лазар Колишевски, Лев Главинчев и тяхната прослойка, премахва своите съпартийци комунисти като Ченто, които са по-толерантни и не крият своя български етнически характер. През 1944, 1945 и 1946 г. тече една дива македонизация като конфронтация на България. Изведнъж „Македония” и „македонец” от синоними на „България” и „българин” стават антоними. В момента Великите сили имат желания за надмощие и се опитват да влияят в Македония. Въпреки това трябва да посочим също така признаването на общо историческо минало, което бе декларирано в договора между България и Македония от 2 август 2017 г. В ХХІ в. трябва с ведрина и уважение да се посочва всяко едно самодеклариране в Скопие, в Битоля или където и да е било и на българи, и на македонци, и на македонски българи. Това са процеси, които не би трябвало да бъдат осъждани.

Какво Ви очаква от тук насетне в професионален план? Ще продължите и да се занимавате с тази тематика? Имате ли някакви планове за предстоящи научни трудове?

Първо ще се занимаваме с представянето на книгата в близкото бъдеще. Идеята е да достигне до максимален брой читатели – както сериозно занимаващи се с история, така и до любители, ученици, студенти. Първото представяне ще бъде в Регионален исторически музей – Благоевград, следва представяне в Американския университет, в Югозападен университет „Неофит Рилски”, в София. А след това ще почна работа върху един документален сборник, представящ политиката на британския Форин офис по Македонския въпрос. Въпреки че аз и редица мои колеги им даваме добър и задълбочен анализ, на мен ми се ще читателят също да може да си направи сам своите изводи. Защото ако един документ бъде разгледан от десет изследователя, ще се получат десет възможни интерпретации. Винаги съм ценял и подчертавал огромната роля на работата с първоизточници. Така че следващата ми цел е да издам един документален сборник с документи на британското Външно министерство по македонския въпрос, като го предвиждам да бъде в два тома – 1. от 1919 до 1941; и 2. от 1941 до 1949 г.

 

Интервюто взе Кристиян Ковачев