Географски открития

Велики географски открития

Посещения: 415

 

Йордан Николов

 

Gustav Adolf Closs Die Schiffe des Columbus 1892Събитието, което довело до прелом в историята на човечеството, станало преди 5 столетия. Било два часа след полунощ на 12 октомври 1492 г. Матросът Родриго Триана, застанал на палубата на кораба „Пинта“, видял в сумрака очертанията на дълго чаканата суша. Радостният му вик „Земя! Земя!“ (Tierra! Tierra!), изтръгнал се от гърдите след 33-дневно рисковано и напрегнато плаване, ознаменувал края на едно съдбовно начинание. Поставило се фактическото начало на цяла поредица от географски открития, ненапразно наричани „велики“. Прославената флотилия на Христофор Колумб1 (1451 — 1506) стъпила на един малък остров от архипелага на Бахамските острови. Местното население наричало острова Гуанахани, но Колумб го назовал „Сан Салвадор“ (Свети Спасител).

Така в края на XV в, било поставено началото на Великите географски открития, които продължили до средата на XVII в. Границите на Средновековния свят били разширени. Извършили се дълбоки промени не само в познанията на хората за земното кълбо, но и в икономическите, обществените, политическите и духовнокултурните взаимоотношения. Измененията засегнали и светогледа, най-общата концепция за света като цяло, за земята, за човека и за човечеството.

 

Фактори и предпоставки за откритията

 

Една от важните причини за Великите географски открития произтичала от трудностите, настъпили в контактите на Европа с държавите на Източния свят. Връзките и взаимоотношенията между Изтока и Запада, установени още в далечни древни времена и поддържани повече или по-малко редовно през Средновековието, били сериозно нарушени и дори прекъснати. Монголската държава действително се разпаднала в средата на XIV в., но Китайската империя извоювала своята независимост и затворила границите си за чужденците. Това било равносилно на катастрофа. Сухоземният път от Европа през Дон към Китай бил прекъснат. Падането на Константинопол през 1453 г. и налагането на османското господство в Близкия изток, в Леванта, поставило прегради пред търговците на Европа, които преди това се отправяли на Изток по Черно море. Затворени били пътищата чрез Тан, устието на р. Дон към Азия, от една страна, и през Трапезунд — Армения, от друга. Басейнът на Средиземно море се превърнал в привлекателен обект за турските пирати. Безчинствата на корсарите на Хайредин Барбароса били само епизод. Не бил сигурен и пътят, свързващ Индия със Сирия и Месопотамия. Арабите господствали над артерията, която водела от Египет през Червено море до Индия.

Положението се влошавало от година на година. Миналото не можело да се върне. Изтокът,  движен от различни съображения, се затварял в себе си и не искал повече да поддържа стопански, политически, духовнокултурни, религиозни връзки със Запада. Противоречията се изостряли и задълбочавали. Стагнацията била пълна. Традиционните пътища станали неизползваеми. Повече от наложително било да се търсят нови решения, които не можели да се вместят в рамките на традицията.

Познатите пътища били прекъснати, а обходните трябвало да се използват с голям риск — те също били крайно опасни. Монополът, установен от арабите, принуждавал търговците от Запада да се снабдяват с източни стоки с помощта на спекуланти прекупвачи. Източните подправки стигали да консуматора оскъпени от 8 до 10 пъти. Накърнени били интересите не само на венецианци, но и на генуезци. Пострадали и търговците.

Основните причини за поредицата открития и покорявания на нови земи през XV и XVI в. обаче се коренели в зараждането на новите производителни сили в недрата на феодалното общество, в засилващото се обществено разделение на труда в промишлеността и селското стопанство. В промишлеността като двигател било въведено нов тип колело — наливното, привеждано в движение от водна струя, падаща отвесно. Ускорено било развитието на мелничарството, тепавичарството, металопроизводството. Примитивната пещ за топене на метали с ръчни мехове била заменена с доменна пещ, обслужвана от много мехове, привеждани в движение от наливно колело. Продукцията на стомана и чугун нараснала, усъвършенствали се оръдията на труда.

Важно значение придобили успехите в различните области на техниката. Усъвършенствано било строенето на кораби. Използването на метали позволило да се конструират по-устойчиви и по-големи кораби за продължителни пътешествия през океани и морета. Появили се т. нар. „каравели с три мачти“. Макар компасът да бил известен на китайците още от древни времена, в Европа той бил създаден и пуснат в употреба през XII в. Това гарантирало сигурна ориентация при корабоплаването. Учените пристъпили към изготвянето на географски карти и атласи, които давали нагледни знания за разположението на континентите, на различни страни в света. През 1490 г. бил изобретен първият хигрометър (влагомер). През 1492 г. немският космограф Мартин Бьохайм (1459 — 1507) изработил един от първите глобуси, в който отразил схващането за кълбовидността на Земята още преди откриването на Америка.

Развитието на оръдията на труда отбелязало напредък и в селското стопанство. Усвоени били нови земи, които се обработвали по-добре. Въведена била многополна система. Увеличило се производството на технически култури — коноп, лен и др. Нов тласък получили лозарството, градинарството, овощарството. В подем навлязло и скотовъдството.

Търговията, разкъсваща ограничените рамки на феодалната система, е неразделно свързана с успехите в промишлеността и селското стопанство. Конкуренцията изтласкала ограничените еснафски корпорации. Парично-стоковите отношения подкопавали феодалните икономически традиции и формирали нови интереси, нови норми на стопанисване. Паричната рента започнала да играе господстваща роля. Настъпил остър недостиг на благородни метали, на злато като платежно средство. Необходимите количества благородни метали не можели да се получат нито в рудниците на Германия, Чехия и Унгария, нито в Испания, а още по-малко във владенията на султанска Турция. Злато търсели португалците на африканския бряг, в Индия, в Далечния изток. Необходимостта от набавянето му тласкало испанците да пътешестват из Атлантическия океан. Златото и екзотичните произведения на страните от Близкия и Далечния изток, различните подправки привличали европейските търговци и мореплаватели и това ги импулсирало за далечни рисковани пътешествия.

Ниската себестойност на производството налагала да се търсят не само нови пазари, но и допълнителни евтини суровини. Нарастващите потребности на градската икономика, разширяването на парично-стоковите отношения и пр. неизбежно превръщали пътуването към обвитата в легенди далечна Индия не в романтични приключения, а в обективна материална потребност. Мълвата за „златните реки“, които течали в приказна Индия, действала активизиращо.

Във Великите географски открития водеща роля играели португалските, а след тях и испанските мореплаватели. Това се дължало на изгодното географско положение на Пиренейския полуостров. Свързано било и с факта, че след Реконкистата португалската и испанската феодална аристокрация значително обеднели и се стремели да укрепят своето положение чрез завладяването на нови земи. Затова още в началото на XV в. португалските моряци се установили по бреговете на Африка: през 1434 г. те стигнали нос Нун, през 1445 г. — Зелени нос, а през 1471 г. Гвинея и основали военна база на Златния бряг.

По-късно, през 1487 г., експедицията на Бартоломео Диаш доплавала до нос Добра Надежда, заобиколила го и проникнала в Индийския океан. Възможността да се достигне Индия чрез заобикаляне на Африка била доказана.

 

Христофор Колумб — живот и дейност

 

496px Portrait of a Man Said to be Christopher ColumbusОткривателят на Америка, чието испанско име било Кристобал Колон, но сам той променил презимето си отначало на Коломбо, после на Коломо, Колом и накрая Колон, се родил през 1451 г. в италианския град Генуа в семейство на тъкач. Точната му рождена дата не се знае, поради което тя варира не по-рано от 25 август и не по-късно от 31 октомври. Запазени нотариални актове за имущественото състояние на баща му и майка му в Генуа показват, че баща му бил тъкач, а сам бъдещият мореплавател се споменава като човек, който влачел, разчесвал вълна. Едно съчинение на неговия незаконороден син Фернандо, обнародвано в превод от испански в Италия 32 години след смъртта на автора, предизвикващо спорове, изнася сведения за дейността му като моряк в Средиземно море. Според разкази на съвременници, както и според негови портрети, представящи го на 40 — 45-годишна възраст, Колумб бил добре сложен, силен, по-висок от среден ръст. Носът му бил орлов, лицето — продълговато, скулесто.

В изворите на епохата, отразяващи легендарното и правдоподобното, реалното и нереалното, оживява една личност, чиято професионална подготовка не предизвиква никакво съмнение. Съгласно духа на времето, пронизано от официалните принципи на провиденциализма, той пише, че се опирал не на науката, а на думите на Светото писание. „Никакви основания, математики, нито карти не съм използвал, само се осъществиха думите на Исайя“ — внушава той на испанските монарси крал Фердинанд и кралица Изабела през 1502 г.

Внимателното, критично изучаване на фактите обаче разкрива по-друга истина. В областта на мореплаването Колумб придобил солидна подготовка. Той натрупал богати познания по навигация. Бил достатъчно образован и в другите сфери на познанието, които изграждали облика на мореплавателя: математика, картография, астрономия и пр. Лас Касас свидетелства, че е учил в университета на Павия, където овладял латински език и получил солидно образование. Никакво значение няма обстоятелството, че историческата наука все още не е установила къде и кога е придобил своята специална професионална квалификация, която му позволила да осъществи знаменития първоначален замисъл — да открие път за Индия. Какво от това, че е открил не път за Индия, а за Америка, без дори да осъзнава това? Та кой историк медиевист, който разполага с необходимата професионална култура, не знае, че в историята великото и смешното, съзидателното и разрушителното, закономерното и случайното нерядко вървят ръка за ръка, за да създадат грандиозното и безсмъртното? Важни са не субективните планове, а обективните последици. А те са несравними, уникални, първи по рода си в историята.

При това положение не предизвиква изненада фактът, че в уводната част на корабния дневник, запазен в съкратен вид, сам откривателят на Новия свят споделя, че след като Гранада била освободена, той беседвал с крал Фердинанд и кралица Изабела „за земята Индия“, за „великия хан“, като под титулатурата на този владетел се подразбирал монголският император, който по това време управлявал Китай. По време на разговора му било разпоредено „да види тези владетели, народи и земи, тяхното разположение и всичко в цяло, а също така да изучи и начините за тяхното обръщане в нашата света вяра“.

След като през 1478 г. сключил брак с Фелипа Мониц де Перестрело, дъщеря на покойния губернатор на о. Порто-Санто, Колумб се установил със съпругата си на о. Порто-Санто, в групата острови на Мадейра. В къщата на тъста си той изучил множество географски карти. Първородният му син бил кръстен Диего. По-късно, в края на 1487 г., в Кордова установил връзки с Беатрис Енрике де Арана, която през август следващата година му родила син Фернандо. При посещението в Португалия той взел сина си Диего. По всичко изглежда, че не се венчал с Беатрис, вероятно защото тя произхождала от аристократично семейство и това можело да се окаже препятствие в обществената му дейност. Въпреки това той бил в добри отношения с нея и роднините ѝ. Бракът му с Фелипа бил запазен.

Моряк по призвание, Колумб се подготвил грижливо за продължителното пътешествие. Изпълнявайки задачи на фирма, в която работел, след като пристигнал в Лисабон той плавал по Източното Средиземноморие до Англия. След като се запознал с откритията на португалците по крайбрежието на Африка, Колумб внесъл новите сведения в картата си. В съзнанието му зреели различни планове и той поканил в Лисабон по-малкия си брат Бартоломео, прославил се като великолепен картограф. С него той споделил заключенията си за кълбовидността на Земята. От едно писмо на бележития естествоизпитател и медик Паоло Тосканели до духовника на крал Алфонс V, каноника Фернан Мартин ди Рориш, придружено с географска карта, те получили допълнителна ценна информация. Кралят искал да разбере „какво разстояние трябва да се държи от полюса и екватора и колко мили трябва да се изминат, за да се стигне до местата, където всички подправки и скъпоценни камъни са в най-голямо изобилие“. В писмото на Тосканели се дава най-подробен отговор на въпросите, които занимавали краля. По един флорентинец — по това време големият учен живеел във Флоренция — Колумб му отправил молба да развие по-подробно своите виждания за водния път до Индия и да му ги изпрати. Престарелият Тосканели му изпратил копие от писмото на крал Алфонсо V, картата, както и обширни обяснения. Желанието на генуезеца да разбере възможно най-добре новия път за Индия било удовлетворено. Нещо повече, Тосканели подкрепил горещо плановете му да тръгне на път. Решението му било вече окончателно и той се устремил към изпълнението му.

Кралят на Португалия Жуан II (1481 — 1495) дал отрицателен отговор на молбата за организиране на експедиция, която Колумб му отправил, по две причини. Първата била, че Колумб искал да организира експедицията на държавна издръжка, но хазната била празна. Втората причина, която определила отказа, била предизвикана от искането да получи вицекралска титла, ако се стигне до успех в начинанието. Позицията на владетеля подтикнала моряка да се пресели в кралство Испания. Първата работа, след като пристигнал в Кастилия, където се преместил центърът на утвърждаващото се Испанско кралство, била да промени името си: от Кристофоро той станал Христофор, а от Коломбо — Колумб. Осигурил си подкрепата на семейство Пинсон, собственик на пристанище Палос в Андалусия, той продължил да увеличава привържениците на своята кауза в средите на кралския двор. След като спечелил доверието на кралица Изабела I, Колумб си гарантирал и подкрепата на крал Фердинанд Арагонски (1479 — 1516). Това обаче станало след продължително чакане: изминали 8 мъчителни години, докато най-сетне бил издаден кралски указ „да се осигурят на адмирал Колумб две каравели и да се снабдят с всичко необходимо“. В подписания от краля на 17 април 1492 г. договор се казва още: „Техни височества, като господари на моретата-океани, подаряват на дон Кристобал Колон, своя адмирал, всички острови и материци, които той лично... открие или придобие в тези морета и океани, а след неговата смърт — на неговите наследници и потомци този титул с всички негови привилегии и прерогативи, отнасящи се към него... Техни величества назначават Колумба за свой вицекрал и главен владетел на... островите и материците, които той... открие или придобие, и за управлението на всеки един от тях той е задължен да избере този, който подхожда най-много за дадена служба...“2 По-конкретно трябвало да бъдат търсени „перли, драгоценни камъни, злато, сребро, подправки“.

На 30 април с. г. кралската двойка присъдила официално на Колумб и неговите наследници титлата „дон“, което на практика го включва в състава на аристокрацията, а при успешно завършване на експедицията — с титлите „адмирал“, „вицекрал“ и „губернатор“. Той придобил правото да получава заплата за тези длъжности, 1/10 част доход от новите земи и право да разглежда углавни и граждански дела. Така владетелската двойка на Испания осигурила материално бъдещия откривател, като го обградила с необходимите морални и материални стимули. Заедно с търговците на Севиля големият търговец Луис Сантанхел предоставил на короната заем от 1 400 000 мараведи (еквивалентът им се равнявал на 9700 златни долара), с които пътуването било финансово гарантирано.

Към предоставените два кораба се присъединил със своята каравела капитан Хуан де ла Коза като официален картограф на експедицията. Така флотилията се състояла от 3 стари неголеми кораба „Санта Мария“, „Ниня“ и „Пинта“ с общ състав 90 души. Колумб се установил в най-големия кораб „Санта Мария“, оценен от него като „лош съд, непригоден за открития“. Капитан на този кораб бил собственикът му X. де ла Коза. Мартин Алонсо бил назначен за капитан на „Пинта“, а Висент Янес — на малкия кораб „Ниня“. Екипажът, обслужващ корабите, бил от смели моряци, но между тях преобладавали затворници, осъдени за различни престъпления. Това обяснява причините, поради които те искали да се върнат обратно, щом се появявали трудности или опасни ситуации.

На 3 август 1492 г. на пристанището в Палос флотилията била изпратена тържествено на път. Между изпращачите били съпругата му Фелипа и синът му Диего, вече дванадесетгодишен. Пътешествениците поели на югозапад. Първият пункт, до който успешно достигнали, били Канарските острови. След това пресекли Сарагасово море и продължили по-нататък. На 12 октомври в ранни зори открили „Сан Салвадор“, където Колумб с развятото знаме на кралство Испания, ескортиран от офицерите, слязъл тържествено. Забивайки знамето в земята, той обявил територията за владение на кралското семейство Фердинанд и Изабела. Пътешественикът мореплавател последователно регистрирал откриването на няколко други острова от Бахамския архипелаг и се установил в Куба, на чиито североизточни брегове стъпил на 27 декември с. г. Навсякъде, където слизал, Колумб проучвал най-внимателно обстановката, обхванат от мисълта да открие злато. Отправил се да търси воден път за Индия, той смятал, че о. Куба трябвало да е в Япония (Сипанго). По-късно, когато достигнал Хаити, намиращ се по на югоизток, той променил първоначалното си становище и погрешно решил, че Хаити е Япония, а Куба — територия на Китайската империя.

Неочаквано флотилията му била сполетяна от сериозно изпитание. Страховита буря разпръснала трите кораба на различни страни и Колумб изпитал силно безпокойство за съдбата на новото начинание. На о. Хаити, който кръстил „Еспаньола“, сформирал гарнизон от 38 души със задача да охранява завоеванията на испанската корона в продължение на една година. С малка част от екипажа си на 14 януари 1493 г. Колумб се отправил обратно за Испания. Пред много сериозни трудности той бил изправен в средата на февруари, когато корабът бил връхлетян от страшна буря, заплашваща да потопи „Санта Мария“. Колумб загубил вяра, че екипажът може да бъде спасен. Поради това той набързо описал резултатите от пътешествието, поставил ръкописа в една бъчва и я спуснал във водата, движен от убеждението, че истината за неговото дело няма да загине. Бурята най-сетне спряла, след като бушувала 4 — 5 дни. На 18 февруари „Санта Мария“ пуснала котва в пристанището на един от Азорските острови. Като възстановил силите си, след една седмица екипажът отплавал отново на изток.

Междувременно корабът „Ниня“, командван от първия помощник на Колумб, оцелял и се добрал до Испания. С доклад капитанът осведомил краля за резултатите от пътешествието. От своя страна Колумб, след като пристигнал на 15 март 1493 г., също изпратил доклад до краля и кралицата. Откривателят бил посрещнат в Барселона с голяма тържественост. Откривателите, начело със своя капитан минали по булевард „Рамбола“. Върху дълги пръти едни моряци носели вързани пъстроцветни папагали, след тях се нареждали други, с клонки с разцъфнали пъпки памук, тютюневи листа, различни подправки. Погледите на всички били насочени към моряците, които държали късчета злато. В групата се движели и петима индианци, открояващи се с черните си коси, медночервената си кожа, наметнати с необичайни покривала. Невижданото зрелище изненадало не само гражданството на Барселона, но и властващата кралска двойка. Малкото количество злато, донесено от капитана, се смятало само за начало на нови открития.

 

1024px Juan Cordero Cristopher Columbus at the Court of the Catholic Monarchs Google Art Project

 

Кралят отдал на Колумб всички възможни почести. Съдбата на останалите членове от екипажа обаче била по-друга. Капитанът на кораба „Пинта“ Мартин Пинсон, който също се отклонил по време на буря, отправил след завръщането си доклад до краля, но не бил приет — забранили му да се показва пред двореца. Разочарован бил и морякът Родриго Триана, който пръв видял земята и сигнализирал за това, понеже не получил обещаната награда от 10 000 мараведи. Сумата всъщност получил Колумб; затова Триана бил много огорчен и се преселил в Мароко.

С подкрепата на правителството Колумб организирал втора експедиция от 1500 души и 17 добре оборудвани кораба. На 20 май 1493 г. адмирал Колумб отплавал. От експедицията били открити Малките Антилски острови, Пуерто Рико, южните брегове на Куба и о. Ямайка. Враждебното отношение на местното население породило известни опасения у откривателя, но не намалило желанието му за нови пътешествия. На 10 март 1495 г. той отново тръгнал на път и пристигнал в Испания.

Мащабите на откритията предизвикали испанците и португалците да сключат през 1494 г. договор в Тордесиляс, Испания, по силата на който двете държави си разпределили сферите на влияние в Новия свят. Разделителната граница пресичала Атлантическия океан, двата полюса и достигала Зелени нос. Земите, открити западно от линията, минавали във владение на кралство Испания, докато Португалия ставала собственик на пространствата, обхващащи Изтока. Така на практика, с изключение на Бразилия, Америка минавала под патронажа на кралство Испания.

 

1024px CantinoPlanisphere

 

Третата експедиция на Колумб отплавала на 30 май 1498 г. Във флотилията били включени 6 кораба и 200 души. Основният състав на моряците отново бил от затворници, които адмиралът успял да издейства от краля. На 31 юли бил открит остров, наречен от адмирала Тринидад (Троица). В западна посока били открити южната част на Американския континент, делтата на р. Ориноко. На 30 август 1498 г. Колумб пристигнал в Еспаньола и останал изненадан от острите противоречия между испанците и местното население, което отказвало да изпълнява разпоредбите на управителя, назначен от самия адмирал. Против него се вдигнали и испанските колонисти. Те изразили недоволство от неговия начин на управление, особено от жестокостта му и от екзекуциите. Крал Фердинанд и кралица Изабела го освободили и назначили на негово място Франсиско де Бобадила. На 23 август 1500 г. Де Бобадила пристигнал и предал акредитивните си писма на Колумб. Новият губернатор поискал да му предадат властта, но адмиралът отказал. Новоназначеният се разпоредил Колумб да бъде арестуван, окован във вериги и изпратен в Испания. Кралят и кралицата го приели и не го наказали.

Засегнат от извършената промяна, макар да бил оправдан, Колумб мечтаел за нови плавания. Постижението на Вашку да Гама с откриването на водния път за Индия променило настроенията в двореца и пред адмирала се разкрили нови възможности за пътешествия. Създала се възможност за организиране на четвъртото му и последно плаване. На 9 май 1502 г. начело на флотилия от 4 кораба, които сам закупил, и екипаж от 146 души, Колумб се отправил на път. Тъй като му било забранено да се върне обратно в откритите земи, той решил да премине през Атлантическия в Индийския океан. Откривайки Карибския бряг на Централна Америка, той търсел пътища между островите. След като цяла година порил водите през бури, препятствия, болести, бунтове, на 7 ноември той се завърнал успешно в Испания. Здравето му обаче било вече разклатено. Установил се във Валядолид, изоставен от всички. Починал на 19 май 1506 г. Тялото му било погребано в абатството „Санта Мария“ в Севиля. По-късно, през 1542 г., тленните му останки били пренесени в Еспаньола, където намерили вечен покой в катедралата „Санто Доминго“.

 

Откриване на морски път за Индия

 

Vasco da Gama Livro de Lisuarte de AbreuНовината за откриването на „Западна Индия“ била посрещната с нарастваща тревога в Португалия, която видяла в това нарушаване на правата, получени от папите Николай V (1447 — 1455) и Каликст III (1455 — 1458) да владее земите, открити на юг и изток от нос Бохадор до земите на индийците. За да бъде предотвратен назряващият конфликт, през 1494 г, по инициатива на папа Александър VI (1492 — 1503) било постигнато съгласие за разделяне на света. На 3 май 1493 г. папата издал була „Между други“ (Inter cetera), с която предоставил на Кастилия правото да владее земите, които е открила или ще открие — тоест всички земи, простиращи се на 2000 км на запад от Африка. Във владенията на Португалия пък били включени Азия, Африка и голяма част от съвременна Бразилия. Така папският престол санкционирал първото разпределение на света.

Започнала надпревара в откриването на нови земи и в извършването на околосветски пътешествия. През 1497 г. генуезецът Джовани Кабото, преселник от Англия, достигнал полуостров Лабрадор в Северна Америка. Все през с. г. португалска експедиция на Вашку да Гама минала край южния бряг на Африка, заобиколила нос Добра Надежда и достигнала индийския град Каликут. Поставено било началото на португалското колониално проникване. Загубвайки два кораба, експедицията на Вашку да Гама, след като се снабдила с разнообразни стоки и подправки, се отправила за Лисабон, където пристигнала благополучно.

Португалският адмирал Франсишку Алмейда, начело на флотилия от 22 кораба с 1500 войници, завладял Индия, където било утвърдено португалското колониално господство. Адмирал Алмейда станал първият вицекрал на Индия. Арабите, които владеели търговските пътища в този район, били изтласкани. Опрени на солидните си бази Мадагаскар, Ормуз, Гоа и др., португалските завоеватели сложили ръка на Молукските острови и достигнали Китай. Там те основали Макао — мощна опора на колониалната им политика.

 

Iberian Union Empires

 

Пътешествие на Магелан около Земята

 

През 1513 г. испанският конкистадор Вашку Нунес де Балбоа преминал през планините на Средна Америка и достигнал западните брегове на Тихия океан, като установил, че откритата от Колумб земя не е Индия. Това имало голямо значение в историята на географските открития.

През периода от 1519 до 1522 г. испанците извършили първото пътешествие, възглавявано от Фернандо Магелан (1480 — 1521). На 20 септември 1519 г. флотилията на Магелан от 5 кораба с екипаж 265 души тръгнала към Бразилия, пресякла Магелановия проток и се отправила в просторите на Тихия океан. Освен Магелановия проток били открити о. Огнена земя и някои острови в Тихия океан. Флотилията плавала в продължение на 3 месеца и се добрала до архипелага на Филипините, където била посрещната с оръжие от местното население. В сражение с туземците на о. Мактан Магелан паднал убит.

Останала без своя капитан, флотилията продължила пътя си до Молукските острови — крайната ѝ цел. В Испания се завърнал само корабът „Виктория“, в който останали едва 18 души, командвани от Себастиан дел Кано. През септември 1522 г, корабът акостирал в Сан Лукар, посрещнат тържествено от населението.

Магелановото пътешествие доказало кълбовидната форма на Земята и опровергало господстващата през Средновековието легенда за Земята като център на Вселената. Това имало съществено значение за развитието на научната мисъл.

 

Pacific ocean 1589

 

Колониални завоевания в Америка

 

Европейските завоеватели, нахлувайки в новооткритите земи, установили, че в тях имало всичко, което им било необходимо: благородни метали, особено злато и сребро, плодородна земя и работна ръка. Рицарите от Испания и Португалия, натрупали боен опит в борбите с арабските завоеватели, се отправяли масово към откритите от Колумб земи. За Америка тръгвали и католически духовници, които започнали да покръстват туземците.

През времето от 1516 до 1518 г. испанците покорили ацтеките в Юкатан. През 1519 г. под предводителството на испанския аристократ Ернандо Кортес (1485 — 1547) група конкистадори нахлули в Мексико. Под огъня на мускетите паднал гр. Теночтитлан. Императорът на ацтеките Монтесума II бил пленен, а съкровищата на дворците му — разграбени. Населението, което оказвало отчаяна съпротива, било безмилостно избито.

През 1519 г. Педрариас Авила основал в гр. Панама силна испанска база на Тихия океан. С мечтата да натрупа богатства като Кортес, Франсиско Писаро (1470 — 1541), друг конкистадор, застанал начело на отряд от 200 души и навлязъл в Перу. Заграбвайки златото, което открили, испанците започнали да превозват в Европа редки метали, различни богатства, блестящи произведения на изкуството. Колонизаторите организирали същински лов на туземци, отвеждали ги и ги продавали по пазарищата. Останалото население било заробвано и принуждавано да обработва земите, заграбени от колонизаторите.

Диего де Алмагро (Стари) (1470 — 1538) под командата на Писаро участвал в покоряването на Перу, а през 1533 г. — в завладяването на Куско, столицата на инките. Нему се дължи откриването на Титикака, най-голямото езеро в Южна Америка. Диего де Алмагро открил Елдорадо. Той взел участие при разрушаването на забележителните паметници на инките и на техните изключителни градове.

През периода от 1535 до 1540 г. френският мореплавател и откривател Жак Картие (1491 — 1557) успял да обогати откритията. Двата му кораба с екипаж от 60 души отплавали през 1534 г. След като пристигнал в Новия свят, той се насочил по устието на р. Св. Лаврентий в Канада. По време на пътешествието Картие основал колонията Квебек, както и редица селища. Островите в групата Галапагос в Тихия океан били открити през 1535 г. от испанеца Т. Барланга, а Чили и Нова Гранада (Колумбия) — в периода 1536 — 1538 г. Соломоновите острови в Тихия океан били достигнати през 1568 г. от испанеца А. де Менданя, който проникнал в Маркизките острови в Тихия океан и Санта Круз — през 1595 г.

На Себастиан Кабот (1477 — 1557), син на прочутия мореплавател Джовани Кабото, принадлежи заслугата за откриването на басейна Ла Плата. Той достигнал Хъдзъновия залив, продължил край бреговете на Северна Америка и пристигнал в Бристъл. Като не успял да си осигури подкрепата на крал Хенри VIII, преминал на испанска служба. Той играл важна роля в английската Компания за откриване на непознати земи, която осигурила известната експедиция на Уилоуби и Ченслер. Компанията достигнала Баренцово море и северните брегове на Европа, въпреки че не успяла да постигне целта, която си поставила — Индия.

При изследването на Америка определени заслуги имали редица други английски пътешественици: Джовани Кабото (1450 — 1498), Гаспар Кортереал (1450 — 1501). Значителен е приносът и на холандските и руските мореплаватели. Между холандците Вилхелм Баренц изследвал Баренцово море, Янсон Тасман открил Тасмания, Я. Рогевен достигнал Самоа и Великденските острови. Северният бряг на Австралия бил достигнат от В. Янсон, а Я. Лемерер и В. Схаутен открили нос Хорн, най-южната точка на Америка.

В резултат от активната настъпателна дейност на мореплавателите в различните непознати дотогава територии на Земята се стигнало до няколко важни заключения. Вече никой не се съмнявал, че пределите на Западното полукълбо образуват самостоятелен континент, разделен от Азия с водите на Тихия океан. Кълбовидната форма на Земята била доказана. Укрепнало убеждението за съществуването на единен световен океан. Преобладаващата част от земната суша била в основни линии опозната. Предстояло да се изучат само северните брегове на Европа и Азия, Северна и Северозападна Америка. Един все още непознат свят образували Австралия и Южният континент, които примамвали погледите на откриватели и пътешественици.

 

Етнически промени

 

Приема се, че населението на Доколумбова Америка достигнало около 50 млн. Колко хиляди инки, маи, ацтеки, толтеки, индианци са станали жертва на Инквизицията, е трудно да се каже. В резултат от различни преселвания обаче картината се променила значително. Един от историците приема, че от Азия и Африка през периода от 1492 до 1550 г. в Америка били превозени между 40 000 — 50 000 негри, като повечето били заселени в Карибския басейн, а останалите — в Мексико или Перу.

Все през XVI в. в Америка се установили около 240 000, а през следващия XVII в. — към 450 000 испанци. Тъй като младите мъже били значително повече от жените, те трябвало да си търсят съпруги между заварените жители — индианките. Така започнали да се раждат много метиси. Наред с испанците пристигали и французи: за век и половина в поречието на Сен Лоран се настанили около 15 000 колонисти. Съотношението между мъжете и жените се нормализирало значително по-късно, едва към началото на XVIII в. Тъй като канадците се женели млади, раждаемостта била голяма и местното население нараствало бързо.

В миграцията се включила и Великобритания. В Северна Америка в началото се установили повече от 150 000 англичани, за да нараснат през XVIII в. с нови 350 000 преселници. Не след дълго контингентът на белите колонисти в този район надминавал 3 млн. жители. Пак през XVIII в. към основната маса емигранти се включили 150 000 шотландци и ирландци. Съставът на новите етнически общности не само нараствал количествено, но се разширявал; 50 000 каторжници от Англия увеличили английската колония. В този район на Новия свят се заселили 10 000 германци и 2000 — 3000 евреи. Поради различни причини новобрачните двойки достигнали много висок прираст: всеки четвърт век преселниците се увеличавали двойно, което се дължало главно, но не единствено на факта, че жените се омъжвали на 21 — 22-годишна възраст. За това спомагал и количественият превес на мъжете; смъртността на новородените била ниска.

В Масачузетс също се наблюдавал значителен приток на заселници от Англия. Ако през 1640 г. там имало едва 9000 пуритани, един век по-късно те били около 150 000. Неимоверно нараснало населението на Пенсилвания, наричана „Раят на бедняците“.

Научните изследвания показват, че преобладаващото мнозинство от колонистиге от Европа не пристигали тук по лично желание, а по принуда. Една част, главно привърженици на различните течения в Реформацията (калвинисти, хугеноти, лутерани и др.), трябвало да се спасяват от кладите на Инквизицията. Друга част били обикновени криминални престъпници, които искали да избегнат възмездието на закона — пред затвора предпочитали преселването. Имало и такива емигранти, които били смазани от данъчната система и търсели по-свободен начин на живот, по-добър климат. Вината за всичко това се дължала на административния апарат в Европа, на своеволията на чиновници-бюрократи и пр. Примамващо действали големите възможности за бързо забогатяване. Златните и сребърните рудници, огромните незаети пространства, захарните плантации, неразораните целини разкривали необятни възможности за реализация на търсачи на материален стабилитет от различен калибър.

В стремежа да решат финансовите си проблеми аристократите от големите държави потърсили други начини на забогатяване. Испанците, движени от различни подбуди, преселили тук милион и половина африканци, които заели местата на измиращите от непосилен труд индианци в Карибския басейн, в Мексико и Перу. Чернокожите работели в захарните плантации, в мините, в корабостроителниците.

За драмата, която трябвало да изживеят от конкистадорите заварените коренни жители на Америка, свидетелстват двама съвременници на събитията: Хуан де Самрага, първият епископ на Мексико, и неведнъж цитираният Лас Касас. В описанието на управлението на конкистадора Ниньо де Гусман епископът предава покъртителна информация, която поразява със своя реализъм: „Когато стана губернатор на тази провинция, в нея имаше 25 000 покорни и мирни индианци. От тях той продаде 10 000 като роби, а останалите изоставиха селищата си, защото се страхуваха да не би да ги сполети същата участ.“ Това не било единичен случай, а масова практика, обясняваща една от многобройните причини за катастрофалното намаляване на местното население.

В резултат на изключително тежките, непоносими условия рязко намаляла и раждаемостта. Смазани от новия начин на живот, установен от колонизаторите, младоженците започнали да осъзнават, че създавайки деца, фактически раждат роби, принудени да понасят страданията на своите родители. „Така мъжът и жената не се събираха — пише в „История на Индия“ католическият монах Лас Касас, — нито се виждаха в продължение на осем, десет месеца или цяла година. А когато след това се събираха, бяха толкова изтощени и изнемощели от глада и работата, толкова посърнали и отслабнали, че почти не желаеха да установяват брачни връзки. По този начин те престанаха да създават поколения. Новородените умираха скоро, защото сломените им и изгладнели майки нямаха мляко, за да ги кърмят. По тази причина, докато бях в Куба, за три месеца умряха 7000 деца. Имаше майки, които дори удавяха децата си от отчаяние, а други, като разбираха, че са бременни, помятаха с помощта на билки, от които децата се раждаха мъртви.“ Описанието, дадено от непосредствен свидетел на събитията, не може да се опровергае или отхвърли.

Тежките условия на живот покосявали колонистите. Само в периода 1719 — 1735 г. от заселените във Френска Луизиана 7000 африканци оживели едва 3400. Това налагало да се набавят от Африка нови работници за плантациите със захарна тръстика. Продължили да измират и местните, заварени жители. По свидетелството на Лас Касас испанците избивали индианците с мечове и копия, прегазвали ги с конете си, изгаряли ги живи върху кладите, давели ги в реките, избивали децата, размазвайки главите им с камъни, разкъсвали телата им на парчета, насъсквали срещу тях грамадни кучета вълкодави. Когато Колумб стъпил за първи път на Еспаньола, заварил повече от 1 млн. души, които само след няколко години намалели толкова много, че не надминавали 10 000. На о. Ямайка през 1503 г. живеели 50 000 туземци, а в средата на столетието не останал нито един индианец. През първата половина на XVI в. населението в Чили и Перу наброявало 1,5 млн.; само след половин столетие то намаляло на 300 000 души. На всички Антилски острови били изтребени до крак към 2 млн. индианци. По груби пресмятания на испански наблюдатели само през първата половина на XVI в. били изтребени около 15 млн. туземци.

 

Културно развитие

 

В културния живот на Новия свят битували най-малко 3 основни направления: старата Доколумбова култура на местното население; католическата култура на испанските, португалските, френските и други конкистадори; културата на протестантските държави Англия и Холандия.

Коренните жители на Америка през многовековното си съществуване създали самобитна култура. В Централна и Северна Америка народите от езиковата група науа и майа формирали свои етнокултурни и държавни системи. Народите от групата науа създали империя, известна в историографията под названието империя на ацтеките. Разпростряла териториите си в платото на Мексико, тя издигнала за столица гр. Теночтитлан. Ацтеките създали забележителни паметници на културата: каменни скулптури, храмове, великолепни идоли. Владетелите Хуицилхуитл (1396 — 1424), Ицкоуатл (1427-1440), Аксаякатл (1469-1481), Тисок (1481-1486), Ахуицотл (1486 — 1503) успели да надживеят изпитанията на времето, да разширят границите на империята и да защитят своята самостоятелност.

Маите пък изградили великолепни градове — Чичен-Ица, Ушмал, Маяпан, разположени в пределите на Гватемала. Те сеели фасул, царевица, домати, картофи, тикви. Отглеждали пуйки, кучета, пчели. Укрепнали градовете Сейбал, Искун, Флорес, Бенке, Биехо. Появили се повече от 20 центъра. Възприели от олмеките опита в изграждането на пирамиди и се утвърдили като изкусни майстори при строежа на монументални каменни храмове, олтари, стадиони, футболни игрища. Натрупали опит и в строежа на градове. Постижения отбелязали и скулптурата, фреските, малката пластика.

Както етносите науа, така и маите създали богата митология, сравнявана от някои историци с митологията на Египет, Шумер, Вавилон. За нуждите на богослужението възникнала култова химническа поезия. Освен култова, маите и другите групи имали устна поезия, в която се оформили няколко направления: митологическо, химническо, исторически епос, любовна лирика, философска, дидактическа, трудова, военна.

Преселилите се на полуостров Юкатан маите създали самостоятелна държава. Тук бил оформен силен съюз между градовете начело с династията на киуските с център гр. Уксмал. Въстанието, което пламнало, довело до падането на гр. Маяпан.

Маите създали своя йероглифна писменост. На нея пишели произведенията си, за които може да се правят само предположения. През втората половина на XVI в. францисканецът Диего де Ланда3 според личното му признание изгорил много индиански ръкописи, разрушил храмове и унищожил много произведения на изкуството. На 12 юли 1562 г. Де Ланда отпразнувал в гр. Мани тържествено аутодафе. В присъствието на официални власти мисионерът изгорил най-старите йероглифни ръкописи, хвърлил в пламъците различни реликви, разрушил каменни статуи и художествени съдове. Друг мисионер, Франсиско де Авила, пише, че в Перу били разрушавани всички храмове на инките, унищожавали произведения на изкуството, творби на културата. „Аз — пише Де Авила — собственоръчно унищожих повече от 30 000 идола и изгорих повече от 3000 мумии, на които се кланяха индианците.“

Конкистадорите унищожили държавите на териториите на днешните Мексико и Перу, както и патриархалните племенни обединения в Южна Америка. Установена била феодална обществена система от европейски, респективно испански и португалски тип. В процеса на разрушаването на местните структури испанците опожарявали езическите храмове, дворците, опорните пунктове на заварената цивилизация и започнали да изграждат католически абатства и църкви. По-далновидните мисионери започнали да изучават езика на местното население, неговия начин на живот, бит, обичаи, ритуали, вярвания. През първата половина на XVI в. били открити два университета в Сан Доминго и в Мексико. Това отбелязало важен етап от латиноамериканската култура и цивилизация. В началото университетите разпространявали испанската наука и култура, но постепенно станали люлка на новата американска цивилизация.

В историята на Латинска Америка възникнали и се развили различни тенденции, които засегнали съдържанието и формите на културата и цивилизацията. Ибероезичната литература възникнала през XVI в. Известният „Дневник“ на Колумб, включващ и донесенията на пътешественика до краля на Испания, се приема за начало на американската литература. Смята се също, че прочутото „Писмо“ от 15 февруари 1493 г. до краля за откриването на „Новия свят“ е първото историческо свидетелство за Америка в новия етап от нейния живот —началото на американската литература.

Особен дял образуват поредицата съчинения на участниците във Великите географски открития. Между тях се очертават 5 писма-донесения на Ернан Кортес до краля на Испания за покоряването на империята на ацтеките. В този цикъл влизат „Обща хроника на Перу“ от Педро Сиеса де Леон и „История на откриването и завоюването на Перу“ от Августин де Сарате. Много голяма познавателна стойност притежава трудът на Гонсало Фернандес де Овиедо и Валдес (1478 — 1557) „Обща и естествена история на Индия“  в 50 части. Капеланът Франсиско Лопес де Гомера (1512 — 1572) пък подготвил „Победоносна Испания“, прославяща подвига на Кортес. Един от войниците на Кортес — Берналя Диас дел Кастильо (1492 — 1581), написал „Истинска история на завоюването на Нова Испания“.

Свое място заемат и творбите на историка, философа и просветителя Бартоломе де Лае Касас (1474 — 1566) „История на Индия“ (1560), „Апологетическа история на Индия“, „Кратки донесения за разорението на Индия“ (1552). Това са творби, съдържащи огромен фактологичен материал за живота в Новия свят, за варварствата на конкистадорите. Уникални по своя характер, трудовете на Лас Касас хвърлят обилна светлина върху събитията в новия континент. Написани обективно, в съответствие с историческата правда, произведенията му са неоценимо свидетелство за епохата на завоеванията.

Понесла значителни загуби в Европа, Католическата църква решила да активизира мисионерската си дейност в Новия свят. Заедно с испанци и португалци за различните страни на света се отправяли и членове на монашески ордени: йезуити, капуцини, францисканци, доминиканци, августинци и др., които се заели с проповядване на католическото учение. В Новия свят била разгърната огромна мисионерска надпревара. Във Вест Индия, по-специално в Хаити, Сан Доминго, Куба, на най-големите острови на Южна Америка и в нейните области започнали да пристигат големи групи проповедници. Отначало в Гвиана, Венецуела, Нова Гранада, империята на инките в Перу, а след това в Еквадор, Боливия, Чили, Калифорния мисионерите пристъпили към масово покръстване на завареното население, което получило регламентация още в указанията, дадени на Колумб от краля на Испания Фердинанд.

През 1500 г. кралица Изабела обявила индианците за васали на короната и забранила да бъдат продавани в робство, а докараните в Испания разпоредила да върнат обратно в Новия свят. Но зависимостта им от техните испански господари се запазила. Продължило и тяхното християнизиране. В трактата „За океанските острови“ Хуан Лопес де Паласиос Рубиос обосновава необходимостта от пълното духовно покоряване на индианците, които трябвало „да признаят църквата за господарка и владичица на вселената, а папата и испанския крал за повелители и властелини на индианските земи“.

В тази насока папският престол взел извънредни мерки. Папа Григорий XV (1621 — 1623) създал „Конгрегация за пропаганда на вярата“ (Congregatio de propaganda fide) и през 1622 г. институционализирал разпространяването на католическото вероизповедание в света. През 1627 г. папа Урбан VIII (1623 — 1644) в „Колегиум на Урбан“ (Collegium Urbanum) се разпореждал да бъде учредена семинария, в която младите хора от всички страни на света да получат подготовка за мисионерска работа. В Париж били създадени две учебни заведения (семинарии): едното за задгранична мисия, другото — за вътрешна дейност.

В настъпателния си устрем да разпространяват християнската вяра обаче мисионерите забравили, че учението на Христос е обявено за „религия на любовта“ и нанесли огромни поражения в духовния живот на Новия свят: покръстването било извършвано много често насилствено. Свидетелството на Бартоломе де Лае Касас в „Кратки релации за разрушаването на Индия“ не е единственото доказателство за това. „Остров Еспаньола — разказва авторът — беше първият от тези, на които, както вече говорихме, влязоха християните, и тук беше положено началото на гибелта и изтребването на тези хора [индианците]. Първо, разорявайки и опустошавайки острова, християните започнаха да отнемат от индианците жените и децата, за да ги принудят да им служат..." След това свидетелят привежда множество наблюдения за насилствено покръстване, за погроми и издевателства. Напразно някои владетели на католическите държави в Европа — испански крале, императори на Свещената римска империя на германската нация — предупреждавали и заплашвали конкистадорите. Насилията продължили.

Католическата църква разширявала своята материална база, активизирала изграждането на църкви, умножавала служителите си. Само в Мексико през 1559 г. били изградени 160 абатства, призвани да разпространяват католическата вяра и да обслужват религиозните потребности на населението. По това време развивали дейност като апологети и проповедници 807 мисионери. От тях 385 били членове на Ордена на францисканците, установени в 70 абатства, 210 доминиканци в 40 абатства и 212 августинци в 40 абатства.4 В самото начало на XVII в., през 1601 г., служителите на култа вече надхвърляли 5700 души, макар мнозина да поддържат, че броят на клириците бил значително по-голям. Според някои автори тогава там имало 2000 францисканци, 900 доминиканци, 250 мерседарии, 1200 августинци, 540 йезуити, 150 кармелити и 600 свещеници.5

Друг познавач на историята на Католическата църква пише, че всяка година в Западна Индия пребивавали към 90 монаси, през XVII в. — към 100, а през XVIII в. — към 130. Общият брой на монасите там в края на XVII в. достигнал 11 000 души.6

Една статистика, която би могла да се приеме за достоверна, показва, че в началото на XVII в. само в испанските владения на Америка имало 70 000 църкви и параклиси и 500 абатства.7 Те се издържали от 3 категории: индианците, кралството и местната власт.

В културата на Америка протестантството се проявило в разпространяването на лутеранството, калвинизма и англиканството. Проникването на различните течения на протестантизма станало възможно поради демографските промени. Заселвайки се в Америка, германци, англичани, французи, холандци, испанци положили усилия да разширят влиянието на църковните общности, с които били свързани.

Сравнително силна религиозна система образували британските заселници в Америка. Между тях имало пуритани, индепенденти и калвинисти. „Британците — по думите на Макс Лернер8 — встъпили в Америка под знамената на своите високи морални принципи, за религиозната свобода и всевластието на закона. Те, за разлика от испанците, не съумели да облекат в религиозни одежди своите завоевателни апетити, но усърдно потискали в себе си агресивните стремежи и намерили друг изход. В новия континент англичаните видели олицетворение на своите идеи за Бога в свободата на преуспяването.“ Констатацията на учения се отнася с особена сила за последователите на калвинизма, обединени в т. нар. „низка църква“.

Индепендентите проповядвали, че не се нуждаят от посредници между Бога и себе си. През септември 1620 г. на борда на кораба „Майфлауър“ отпътували за Америка, но поради отклоняване по пътя пристигнали във Вирджиния 102 различни „еретици“ — вероятно отцепени от Англиканската църква, които търсели благоприятни условия за изповядване на своите възгледи. Преди да слязат на брега, те подписали договор за подпомагане. Пуританите имали, общо взето, калвинистическа ориентация. Те се установили в Масачузетс.

 

1024px Mayflower in Plymouth Harbor by William Halsall

 

Както се вижда от наличната документация, лутераните вероятно представлявали сериозна опасност за Католическата църква, след като Инквизицията организирала процеси срещу тях и ги изгаряла по кладите, издигнати в Америка още през XVI в. През 1561 г. провинциалът на францисканците в Перу съобщавал в Рим, че испанците се отнасяли несправедливо към индианците. Затова индианците се убеждавали, че тяхната религия била лъжлива — или испанците действали въпреки своята вяра, или пък Бог бил съпричастен на техните престъпления. Провинциалът продължава разсъжденията на индианците, според които Лутер трябвало да е прав, когато твърдял, че за спасението на душата била достатъчна само вярата без богоугодни дела. Това свидетелство подсказва, че реформационните идеи на германския мислител получили разпространение, импулсирани от злоупотребите и тиранията на конкистадорите. Предполага се, че възгледите на Реформацията — германска, швейцарска, английска — намирали отзвук сред местното население. Затова в Европа мислели да вземат мерки срещу протестантската опасност в Америка. Император Карл V възнамерявал не само да смаже протестантската ерес, но и да утвърди вярата на Католическата църква в тогавашния свят. През 1522 г. в специално разпореждане той забранявал на „новите християни“ в Америка да преминават в колониите на кралство Португалия, където към края на XV в. избягали юдеите от Кастилия, без да приемат католицизма.

В научните изследвания се споменават редица случаи на процеси срещу „еретици“, „вероотстъпници“, „протестанти“, които приключвали с осъждане на кладата. Изгаряни били и различни книги. На 25 март 1601 г. в Мексико били осъдени 143-ма еретици. От тях четирима били осъдени на изгаряне, а 32-ма били обвинени в калвинизъм и лутеранство. През 1571 г. някои корсари били обвинени в принадлежност към лутеранската и други „отвратителни секти“. Последователите на Лутер обхващали различни социални слоеве на обществото.

Когато през 1574 г. осъдените на смърт чрез изгаряне заради принадлежност към лутеранството Пиер Монфри, Джордж Раблей и един ирландец — Корнелиус, били отвеждани към кладата, глашатаят се провиквал: „Гледайте тези английски кучета, лутерани, врагове на Бога!“

Естествено и неизбежно се появило взаимно влияние между различните изповедания. Макар и по-късно, в Мексико възникнал своеобразен синкретизъм, смесица между католицизъм и езически отживелици, който привлякъл вниманието на някои наблюдателни изследователи9.

 

Последици от Великите географски открития

 

В резултат от експедициите били открити не само земите на Америка, но и на Австралия, Нова Зеландия, северните предели на Тихия океан, Северният ледовит океан и Североизточна Азия. В състава на колониалните държави освен Испания и Португалия влезли Англия, Холандия, Франция и др.

В Северна Америка била създадена английската колония Вирджиния. Английските конкистадори се наложили в Северна Америка, Гвиана, Антилските острови. Бермудите и Ямайка, холандските — в Молукските острови и Джакарта, а французите — в Канада.

Описвайки богатствата на Молукските острови, италианецът Л. Пигафета съобщава интересни данни: „Всички Молукски острови произвеждат карамфил, ингвер, саго..., ориз, кокосови орехи, смокини, банани, бадеми, по-едри от нашите, нарове — сладки и кисели, захарна тръстика, пъпеши, краставици, ананаси — силно освежаващ плод, голям като диня, друг плод, приличен на праскова и наричан гуана, и други плодове. От полезните животни имат: кози, кокошки, особен вид пчели, не по-големи от мравките, които се роят в кухините на дърветата, където дават и много хубав мед. Имат много видове папагали, от които белите се наричат катара, червените — лори, много ценни не само поради красотата на перата си, но и затова, че по-ясно от другите произнасят заучените думи.“

Били извършени пътешествия и от руски изследователи и мореплаватели, които проучили Северния ледовит океан и Сибир. Иван Московецът се добрал да Охотско море, Семьон Дежньов и Федот Алексеев открили Беринговия проток.

Великите географски открития оказали голямо влияние върху икономическия, обществения, политическия и културния живот на Европа. Пътищата на световната търговия се преместили от Средиземно море в Атлантическия океан. Традиционната търговия по Средиземноморския басейн, а заедно с нея и търговците в италианските градове-републики — Венеция, Генуа, Флоренция и др., както и немските търговски центрове Аугсбург, Нюрнберг и пр. западнали. Нараснали икономическите позиции на страните, разположени по брега на Атлантическия океан — Португалия, Испания, Нидерландия, Англия и др.

Притокът на благородни метали, по-специално на злато и сребро в Европа, които поевтинели поради евтината работна ръка, се усилил. През XVI в. златото в Европа се увеличило повече от два пъти (217%), а среброто — повече от три пъти (316%). Извършила се революция в цените, довела до поскъпване на живота, до влошаване положението на селското население и на градските бедняци, изолирани от колониалните богатства.

Според изчисленията на германския икономист Зетбер нарастването на добива на злато в света и специално в Испания по години в килограми протичало, както следва: 1493 — 1520 г. — 5800 кг в света, в Испания — 13; 1521 — 1544 г. — 7100 кг, в Испания — 41; 1545 — 1560 г. - 8500 кг, в Испания - 64; 1561-1580 г. - 6800 кг, в Испания — 55; 1581 — 1600 — 7380 кг., в Испания — 59. Възходящото увеличаване на производството на злато се вижда достатъчно ясно.

Първоначалното натрупване на капитала било важен фактор за развитието и утвърждаването на капиталистическия начин на производство. За разлика от феодалната аристокрация, която загубила икономическите си позиции, нараснала ролята на буржоазията — тя започнала да играе водеща роля в организацията на промишленото производство.

Откриването на Америка и на морския път около Африка създало нови перспективи за укрепващите социални сили. Остиндийският и китайският пазари, колонизацията на Америка дали тласък на търговията с колониите, на мореплаването, на разцвета на промишлеността. Значително се ускорило развитието на социалните отношения. Пред човечеството се разкрили нови, непознати, неизвестни земи, океани и морета. Преодолявайки ограничените средновековни схващания за Земята като център на Вселената, науката направила гигантски крачки напред. Теорията за кълбообразната форма на Земята, която дотогава имала хипотетичен характер, получила практическо потвърждение. Моряците, прекосяващи океаните и моретата, установили, че сушата обхваща малка част от земното кълбо, докато водите заемат огромни пространства.

 

1Мadariagа, М. F. Vida del muy magnifico señor Don Cristóbal Colón. Madrid, 1979.
2Navarrеtе, М. F. de. Colección de los viages y descubrimientos. Τ. 21. Buenos Aires, 1945, p. 16, 21-26.
3Vargas, U. R. Historia de la Iglesia en el Peru. Τ. 1. Lima, 1952, p. 119.
4Riсard, R. La „Conquête spirituelle“ du Mexique. Paris, 1933, p. 35.
5Βοrgеs, P. Metodos misionales en la cristianization de Amercas. Siglo XVI. Madrid, 1960, p. 532.
6Lοpеtеgui, L., Ζibillaga, F. Historia de la Iglesia en America Española. Desde el Descubrimiento hasta comienzos del siglo XIX. Mexico, America Central, Antillas, Madrid, 1865, p. 197.
7Gοnzales, D. C. Teatro de la grandezas de la villa de Madrid. Madrid, 1632, p. VII.
8Лернер, М. Развитие цивилизации в Америке. Τ. 1. М., 1992, с. 22.
9Gamiο, Μ. Forjando pastria (Pro nacionalismo). Mexico, 1916, 149 — 152.