istoria

 

 

Ото фон Бисмарк. Обединителят на Германия

 

Тиберий Баръмов


OttovonbismarckДа се каже, че Ото фон Бисмарк е фигура от световна величина –държавнотворчески и дипломатически гений – само по себе си не значи нищо. Всички суперлативи, които могат да се кажат за Железния канцлер, вече са казани, всички пороци вече са му приписани1. Неговият активен живот прилича на една непрекъсната борба за Германия, в която той не жали желязо, кръв, пари и изобретателност. Към върха на политическата си кариера Бисмарк достига до онова състояние, граничещо със заболяването, в което обвързва съдбата на Родината със своята лична съдба. И наистина, Вторият Райх, неговото най-скъпо творение, се оказва въпреки цялата си мощ колос на глинени крака. И във вътрешен, и във външен план може да се забележи, че Германия е една твърде сложна структура – крехък уред, който не би могъл да оцелее без внимателните грижи на своя създател. Поради тази причина и тази фигура, известна на Европа със своята тягостна властност, ще се опитва да нареди околния свят, да го обезопаси така, че нищо да не застрашава германския орел, който в своя имперски вид, на Бисмаркланд, едва ли ще полети.

Ето защо когато историографията се реши да опише неговия живот и дело, тя се оказва буквално погребана под лавина от факти, тълкувания на една или друга мисъл, или се оказва пленница на предразсъдъци по отношение на Бисмарк. От една страна голяма заслуга има той лично, доколкото неговите мемоари2 оставят страховит масив фактология, разсъждения, безброй цитати, почти афоризми, свидетелство за високия интелект на автора. В същото време сериозна роля за оценката в по-нататъшната историография има положението в Германия, както и нейното място на международната сцена – вече беше споменато колко силно личността и страната се преплитат, дори и след смъртта. 1Практически до 1945 г. личността на Железния канцлер е разглеждана като национално богатство, което се експлоатира с различни цели, но с еднакъв ентусиазъм от всяка власт и всяка пропаганда – в Германската империя, макар и след позорната му оставка, Бисмарк е гледан като отец-основател, като национален авторитет и опазването на наследството му, особено в годините на войната – това е историческа мисия на Германия3. След краха на Първата световна война Бисмарк се превръща в пътеводна светлина, котва, за която да се задържи Ваймарската република, разкъсвана иначе между бедност, политически хаос и несигурно външно положение – той става символ на „миналите златни дни“. Личността на канцлера придобива измерения, сходни в България с тази на Левски – политически гений, но в личен план пожертвал се мъченик, във всеки случай имунизиран от всякаква по-задълбочена критика. В годините на Третия Райх Бисмарк влиза в цялостната концепция на Хитлер за германската история, апотеоз на която е национал-социализмът. Сакрализацията на образа достига връхната си точка като, ако отново прибегна до български аналог, той става подобен на балкански юнак – неуязвимо въплъщение на народния дух. Следвоенният период създава условия за по-големи разлики в мненията за фигурата на канцлера. Това е периодът, в който той е рисуван ту, в продължение на старата традиция, като баща-основател, ту като крайно консервативен революционер, прибягващ до обикновен харизматизъм и популизъм. На разположение на биографите се предоставя по-разнообразен инструментариум, който да опитат върху такава благодатна за размишления фигура – от социална история до психоанализа.

Струва си да се отбележи в тази връзка, че българската историография в това отношение също не изостава и като цяло на Бисмарк се посвещава много повече внимание, отколкото например на Наполеон ІІІ, Камило Кавур или Дюла Андраши например – не по-малко забележителни личности. По отношение на Бисмарк обаче мнението е по-скоро субективно, обикновено по-малко или повече отрицателно. „Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия.“. С тези думи Хр. Ботев задава тон на историографията, която вижда ролята на канцлера изключително в контекста на Берлинския конгрес, насочен срещу България и славянството въобще. Разбира се, това силно обвързва българската историография с руската, а по-късно съветската, изграждайки „общ славянски фронт“ срещу извечния немски враг (впрочем въпреки силните проруски чувства на самия Бисмарк). Наред с официалния тон на тази историография се разпространяват „крилати“ фрази, които компенсират с количество липсата на автентичност. Така например упорито се твърди, че „овцекрадците“ или „конекрадците“ от Долния Дунав не заслужават костите на един померански гренадир4. Подобни цитати съществуват и в рускоезичното пространство, които често се цитират по повод Украйна5.

В тази атмосфера е задължително да се спомене името на акад. Константин Косев – флагманът на нашата „бисмаркистика“6, като радетел за една закъсняла, но нужна преоценка на делото на Бисмарк.

Така прегледана, историографията върху канцлера е достигнала такъв размер и качество, че може да се смята за част от неговия живот и дело – трети стълб заедно с фактологията и анализа, за справедлива и точна оценка.

Разбира се, щом се говори за фигура от такъв мащаб, добре би било да се започне от средата, в която той е израснал и се е формирал като личност, с какво той се е отличил от хилядите други пруски юнкери, на които обаче ще стъпи в изграждането на Германската империя и на общата германска идентичност. Добре е да се отбележи, че Бисмарк въобще се ражда и израства във време на национален подем, който все по-ярко налага родната му Прусия като хегемон в германския свят.

Ото фон Бисмарк е роден в Стоте дни на Наполеон, на 1.ІV.1815 г. Стоте дни – това е преломното време, когато, не би било пресилено, зарът за съдбата на Европа е хвърлен и целият континент гледа със затаен дъх. За Прусия той означава особено много – лежала на лаврите на Фридрих Велики, пруската армия – единственото богатство на държавата – е разбита при Йена и през октомври 1806 г. френският император влиза в Берлин. Лишена от територии, армия и достойнство Прусия се оставя на милостта на победителя, но в същото време това е и периодът на най-активното ѝ реформиране – на отмяната на крепостничеството, на реформи в образователната система – въобще се прави така, че когато часът за възмездие за Тилзит дойде, Прусия да може да се нареди сред победителите. И наистина, часът не закъснява – веднага с разгрома на Наполеон в похода срещу Русия Прусия се включва в поредната анти-френска коалиция и застава начело на един германски подем за свобода от тирана. А с победата над Наполеон над Ватерлоо идва време Прусия да излезе от състоянието на „държава-граница“, т.е. да стане жизнеспособна европейска сила. Новото време го изисква – Наполеон е ликвидирал Свещената Римска империя, която, макар и де юре, в продължение на векове е представлявала обединител на германската нация. В същото време създаденият от Наполеон Рейнски съюз още по-силно събужда това национално чувство, което трябва да обедини всички германци над старите феодални зависимости. Новосъздаденият Германски съюз под председателството на австрийския император не може да отговори на тези нужди, доколкото не е по-централизиран от Свещената Римска империя. Представата за новата държава обаче така и не е изградена и оформена. Оформени обаче са двете крила на обединителното движения, които ще бележат развитието на Германия в следващия половин век и ще оставят траен отпечатък между самия Бисмарк – от едната страна е интелигенцията и буржоазията, притежаващи либерални възгледи, интелектуално и материално самочувствие, а от друга – военни, чиновници и земевладелци – опора на централната власт, които представляват ядрото на пруското общество.

Бисмарк още от раждането си е продукт на второто крило и с изключение на мимолетни залитания ще остане такъв до края на живота си. Баща му, спокойният и уравновесен Карл Вилхелм Фердинанд, е служил кратко в кавалерията, където се е издигнал до ротмистър, след което е отишъл в скромните си семейни владения край р. Елба. Дядото на Ото по майчина линия пък е бил личен съветник на Фридрих ІІ, което подхранва амбициите на майката, Луизе Вилхелмина, да издигне сина си в редовете на държавната служба. Така бъдещият канцлер израства с любящ, но не особено силен баща, и непоносима с безкрайните си амбиции майка. Тази атмосфера, смята се, прави младия Ото сдържан, понякога ленив, но несъмнено амбициозен да контролира всичко около себе си – от собствения си живот до Европейския концерт.

Otto von Bismarck Jugendbildnis im Alter von 22 JahrenУчи в интерната на Пламан, известен някога като средище на национализъм и либерализъм, но превърнал се в своего рода казарма за деца. Като студент учи в Гьотинген и Берлин, където се прочува по-скоро с уменията в дуелирането и любовните си похождения, нежели с влечението към науката и редовното посещение на лекциите. Посещава единствено лекциите на Арнолд Хеерен, посветени на развитието на европейските държави. Хеерен бил поддръжник на концепцията на Ришельо за raison d'État, който определя поведението на една държава, което вероятно и прави впечатление на бъдещия канцлер и се прилага по-късно във водената от него Realpolitik. Едновременно с това усъвършенства знанията си по английски и френски, който овладява отлично. През 1835 г. фон Бисмарк се дипломира като юрист и започва службата си като аускултатор7. Работата обаче скоро му омръзва до смърт, по-скоро той е потресен от дребнавите нрави и както сам пише „Лицата и порядките в нашето правосъдие, където започна моята дейност, даваха на моя младежки ум по-скоро критически, отколкото назидателен материал.“.

Напуска правосъдието и се насочва към дипломатическата кариера, най-напред като рефендарий в Аахен, Рейнска област. Областта е наскоро присъединена към Прусия по решенията на Виенския конгрес, местното население е обхванато от либералните идеи на Френската революция, а освен това в мнозинството си е католическо. В Аахен Бисмарк се запознава с граф Армин-Бойтценбург, бъдещ външен министър, който следи и подпомага кариерата му. Така в далечната провинция той се сдобива с покровител и с полезни знания за управлението на подобни области, както сам по-късно сравнява Аахен с Елзас и Лотарингия през 1871 г. След няколко несполучливи любовни авантюри предимно с англичанки обаче Аахен ще изпрати Бисмарк със застрашена кариера, дългове и наранено сърце. След кратко преназначение в Потсдам той се убеждава в несъстоятелността на държавната служба и решава да се отдаде на бащиното си поприще – земевладелец. Жени се и заживява сравнително спокоен живот, в който дочаква 40-те години, изпълнени с вълнения.

FWIVМежду 1840 и 1846 г. се случват промени, които завинаги променят живота му – умира старият крал Фридрих Вилхелм ІІІ. Наследникът му Фридрих Вилхелм ІV започва има либерален уклон, но бързо дава да се разбере, че за конституция не може да става и дума, което извиква политическо недоволство. 1844-1847 стават години на бунтове в Силезия, слаба реколта и т.нар. „картофени бунтове“. През 1847 г. Бисмарк заема първия си, макар и твърде скромен, политически пост – става резервен депутат в Ландтага8 на Прусия. В същото време във връзка с нуждата от заем за строеж на железопътни линии Фридрих Вилхелм ІV свиква Обединен ландтаг в Берлин, който да санкционира заема пред банкерите, основно хора с либерални възгледи. Бисмарк полага безуспешни усилия да си осигури място в този парламент.

Събранието е доминирано от либералите и скоро става ясно, че въпросът ще излезе извън финансовите рамки и, подобно на Националното събрание през 1789 г. в Париж, ще се опита да наложи конституция на краля, който заявява, че никога „няма лист хартия да застане между Бог на небето и тази страна“. В отговор на това депутатите изискват от краля периодичност на събранието на този парламент, което става и първата крачка към конституционализма. В този момент Бисмарк само наблюдава безпомощно, но скоро един депутат се разболява и на 8.V. той заема мястото му. Младият депутат бързо привлича вниманието в Обединения ландтаг със своите ораторски дарби в защита на консервативната кауза. Крилото на консерваторите не било особено многобройно, нито било особена плеяда таланти, така че Бисмарк бързо направил впечатление върху себе си със своята невъзмутимост и жар едновременно. Действайки на принципа „няма лоша реклама“ той прибягва до заигравка с патриотични чувства, до метафори, до откровени оскърбления, но през цялото време се държи в епицентъра на вниманието. Разбира се, това не е белег задължително за някаква особена държавническа прозорливост – все още е много млад – а по-скоро за отлични инстинкти на политическо животно. В тази ситуация обаче той допуска грешката върху него да се залепи етикетът „бесният Бисмарк“, който е бил с него от студентските му години и ще го преследва още дълго време. На 1.VІ. по време на заседание Бисмарк формира своето верую „Пруският монарх притежава неограничена власт не по милостта на народа, а на Бога, и част от своите права той доброволно е предал на народа.“. Друг маркер за неговите политически възгледи ще бъде спор за граждански права на евреите, в който заявява, без да е антисемит, своето неприязнено отношение към тях с думите „Аз споделям тези чувства с низшите слоеве на населението.“. Намирането на най-неочаквания съюзник за един консерватор-земевладелец – низшите слоеве – това ще стане специален похват на Бисмарк, с който да извади противника от равновесие като му отнеме знамето, под което да събере поддръжници, което ще направи и по-късно с изгряващите социалисти.

В края на юни кралят закрива Ландтага, но Бисмарк вече е направил впечатление на непримирим консерватор и монархист, с което си спечелва благоразположението на краля, макар последният да избягва да ги виждат заедно, пазейки последните си остатъци от репутация на либерал.

В края на февруари и началото на март 1848 г. в Прусия избухват вълнения. Поредната Френска революция запалва искрата на бунт и Фридрих Вилхелм е принуден да направи отстъпки в полза на въстаниците – извежда войските от Берлин, отменя цензурата и назначава либерално правителство. В тази ситуация Бисмарк решава да действа твърдо, поучен от опита на Френската революция – ако тълпата не бъде смазана навреме, започва да работи гилотината. В тези смутни дни той се запознава с Албрехт фон Роон, а тяхното приятелство ще окаже голямо значение върху по-нататъшната съдба на Германия. Докато се опитва да организира сили в подкрепа на краля обаче, той се появява и заявява, че никога не е бил по-свободен, отколкото в присъствието на въстаниците. Бисмарк се убеждава, че кралят е слабохарактерен, мек и освен това е всъщност пленник на същите тези въстаници. Дните от 1848 г., наред с всичко друго, окончателно оформят у него култа към силата, който ще го съпътства през целия му живот – Бисмарк хиляди пъти предпочита да използва мощната пруска армия, за да разсече който и да е Гордиев възел и ще се стреми да избягва парламентарните шикалкавения и процедурни маневри, с които свързва либерализма.

Въпреки това засега той е по-скоро комбинативен и на свикания Обединен ландтаг, който трябва да узакони обещаните реформи, Бисмарк говори почти примирително. „Аз се прощавам с миналото като с покойник – скърбящ, но без надежда да го върна, след като сам кралят хвърли шепа пръст върху ковчега.“. Това извиква недоволството на някои по-консервативни членове на Ландтага, но в тази ситуация Бисмарк по-скоро се опитва да налучка верен път към изгодна за него комбинация – за пръв път „бесният Бисмарк“ се превръща в заложник на своята собствена репутация.

Действията на краля оставят Бисмарк без raison d'être като политическа фигура – ако се е борил срещу революцията, а кралят я е подкрепил, то какъв роялист може да бъде в такъв случай? Добре съзнавайки това, той дори не се кандидатира на изборите за Национално събрание. Вместо това се временно наблюдава отстрани и преосмисля позицията си – как трябва да постъпи, за да не измени на себе си, на съсловието си? В съсловието именно той намира ключа към внезапно възникналата дилема – ще застане срещу всеки, който се опита да накърни неговите права, т.е. срещу либералите, които, в неговите очи, искат да отнемат собствеността му.

В тази ситуация Бисмарк се запознава с нова сила, която в бъдещето си като канцлер активно ще използва за прокарване на собствените си идеи – вестникът. Орган на консерваторите става „Die Neue Preußische Zeitung“, известен заради големия кръст на първа страница като Kreuzzeitung. От неговите страници Бисмарк се появява като талантлив публицист с остро, дори язвително перо. Едновременно с това Бисмарк застъпва като един от най-дейните участници в „Съюза за Краля и Отечеството“, който трябва да предпази обществото от разпад и страната от състояние на перманентна революция. Бисмарк се отличава като горещ агитатор на народното единство и макар да работи като воин на своето съсловие, той подава ръка и на селяни, и на граждани срещу надвисналата заплаха.

NationalversammlungВ същото време се събира Общогермански парламент във Франкфурт-на-Майн, чиято цел е да изготви проект за конституция, която да обедини всички германци. И в Берлин, и във Франкфурт либералните идеи имат пълно надмощие, ето защо за Бисмарк остава да продължава консервативната си борба с надеждата либералите все пак да сбъркат и да дадат така желания шанс за пробив. Този парламент обаче се оказва истинска говорилня, неспособна да произведе нещо повече от безкрайни теоретични дебати. Докато това се случва и става все по-ясно, че ефект от заседанията няма, Фридрих Вилхелм се отърсва от първоначалния шок и се обгражда с военни и консерватори, които оформят „кабинет в сянка“. Бисмарк има всички основания да ликува – неловкото положение, в което е запратен от либералното залитане на краля, волно или неволно, най-накрая е прекратено и хармонията в реда е възстановена. Едновременно с това консервативните сили минават в настъпление – либералното правителство е уволнено и е назначено консервативно, Националното събрание на Прусия е изпратено извън Берлин, а на 5 декември въобще е разпуснато. На същия ден кралят обявява конституция, която предвижда двукамарен парламент, право на вето на монарха и право да назначава правителство. Като цяло може да се гадае, но в тази постъпка личи съветът на Бисмарк да се обезоръжава противника като се изпълняват исканията му, така характерна и по-късно. Едновременно с това създаването на постоянно заседаващ политически орган дава сцена за изява на младия консерватор. В подкрепа на съмнението все пак трябва да се отбележи, че по това време в консервативните кръгове Бисмарк си е заработил твърде странна репутация едновременно на краен, но все пак и гъвкав монархист. Никой, включително и кралят, не вижда в действията му реализъм, а по-скоро момента проява на слабост. Въпреки това спокойно може да се смята, че дори да не е взел участие в това решение на краля, то е една от най-големите му победи.

На новите избори в началото на 1849 г. Бисмарк успява да стане депутат от Бранденбург. И въпреки че консерваторите нямат мнозинство – те са по-малко от ¼, успяват да прокарат нов избирателен закон, който разделя гласоподавателите на три класа в зависимост от плащаните данъци, при което 1 глас от І. Клас е равен на 3 гласа от ІІ. и на 20 гласа от ІІІ. Това позволява на следващите избори те значително да усилят позициите си.

В същото време във Франкфурт окончателно се разделят привържениците между велико- и малогерманския начин на обединение. Първите предвиждат обединение на всички немци, включително и тези, които живеят в Австрийската империя. Това обаче би означавало, че в бъдещата държава ще влязат още унгарци, чехи, словаци, словенци, хървати, италианци и др. Освен ако не се разпадне империята, което изглежда нереалистично. Ето защо връх взимат вторите, които предлагат обединение на всички германски държави без Австрия. Най-накрая конституция е изготвена, но към този момент тя не представлява нещо повече от къс хартия, който депутатите предлагат на краля на Прусия заедно с германската корона. Кралят обаче отказва високомерно с думите „Аз и равните на мен са тези, които ще ми дадат короната!“. Тази позиция е одобрена от консерваторите, които се боят, че по този начин Прусия от водеща държава ще се превърне подчинена на някакъв парламент, който няма никакво сериозно покритие. В същото време кралят и обкръжението му признават, че времето е сполучливо за подобен проект – Австрия е прекалено заета с унгарското въстание. През І.1850 г. в са свикани избори за нов общогермански парламент в Ерфурт под патронажа на Прусия, който да изготви нова конституция. Бисмарк храни съмнения за успешността на начинанието, но за да опази политическата си кариера от скоропостижен крах се опитва да лавира. В същото време с помощта на Русия Австрия смазва унгарското въстание. Сразени са и разбунтувалите се италианци, което позволява на Виена да обърне поглед към Германия. Конфликтът с Прусия заплашил да прерасне във война, но на 29.ХІ. кралят все пак отстъпва. В Оломоуц пруският крал поема ангажимента да прекрати всякакви проекти за обединение на Германия под ръководството на Прусия. И макар че мнозинството прусаци възприемат Оломоуц като тежко поражение, за Бисмарк то е победа на здравия разум над емоциите. Въпреки няколко провоенни статии, в които явно залага на революционния ентусиазъм, той отчита, че Прусия все още не е готова да се бие за обединението и то на неизгоден за нея терен. Въпреки това Оломоуц затвърждава вярата му, че силата, само грубата сила, с желязо и кръв, може да постигне безкомпромисното обединение на Германия и едновременно с това запазването на пруския дух. Събитията от 1848-1850 г. не само веднъж завинаги свързват Бисмарк с политиката, но и очертават окончателно неговия профил – оттук нататък всяка черта на поведението му във вътрешната политика може да бъде проследена като реакция от тези смутни събития.

В периода 1859-1862 г. Бисмарк е посланик в Русия и в Париж. Особено Русия, където прекарва три години, му прави дълбоко впечатление – той взима истински „уроци по дипломация“ в дългите си разговори с княз Горчаков. Основният „специалитет“, който той пази по отношение на дипломацията – това е отлична информираност, следене на всички играчи и непредвидимост. Така например той може да говори, че не чете писмата от Константинопол и в същото време да е откровен до загадъчност. Може да бъде избухлив до истеричност и в същото време хладно пресметлив. Като цяло обаче външната му политика може да се сведе до едно – „винаги едно наум с Русия“.

Преминал тази подготовка Бисмарк се оказва напълно подготвен да понесе предизвикателствата, които му се представят и да започне грандиозната си задача. През 1861 г. Вилхелм, регент на своя покосен от няколко сърдечни удара баща) става крал Вилхелм І. Младият крал довършва вече започнатата реформа от военния министър фон Роон, но се нуждае от увеличение на военното перо в бюджета. Отказът на правителството води до уволнение на либералите и назначаване на консерватори, които обаче също отказват. Бюджетната криза заплашва да се превърне в конституционна. Едновременно с това възникват усложнения с Австрия във връзка с признанието от Прусия на Виктор Емануил за крал на Италия. В тази ситуация Вилхелм І решава да се обърне към посланика на Прусия в Париж Ото фон Бисмарк.

Вместо да изглади ситуацията, Бисмарк първо укрепва вътрешните си позиции в парламента като се опира на пропуски в конституцията за действието на правителството по време на криза. В същото време заявява на депутатите, че подобни въпроси трябва да се решават с „кръв и желязо“, т.е. че смята да се концентрира върху обединението на Германия. Австрия свиква два общогермански парламента – в Гастайнертал и във Франкфурт-на-Майн – за дългосрочни реформи. С големи усилия на Бисмарк крал Вилхелм І бойкотира и двата. Останалите държави решават, че реформи без Прусия са невъзможни, което проваля окончателно плановете за австрийска хегемония.

Следващата стъпка от така начертания план на Бисмарк е войната с Дания през 1864 г. за херцогствата Шлезвиг и Холщайн, който са под датски сюзеренитет. Всъщност целта на войната е да изпита възможностите на реформираната пруска армия за по-мащабни конфликти. Победата е бърза и безкомпромисна и двете германски държави заемат херцогствата.

Следващата стъпка е война с Австрия през 1866 г., която е проведена след блестяща дипломатическа подготовка, старателно изолирайки империята от всички възможни съюзници. Победата при Кьониггрец (Садова) носи ясни дивиденти на Прусия във външната политика – германската врата за Австрия веднъж и завинаги е затворена,  Прусия присъединява Кралство Хановер и се превръща в безспорен хегемон на германския свят. На войната се противопоставя немската буржоазия, същата онази, претърпяла поражение през 1848 г. Победата над Австрия показва на либералите, че Железният канцлер може да се грижи за техните интереси дори по-добре, така че те могат с чиста съвест да се оставят в ръцете му. Така без да хаби енергия във вътрешни борби Бисмарк елиминира един опасен политически съперник.

Ludwig Knaus Hoheit auf Reisen 1867От друга страна победата над Австрия извиква огромен ентусиазъм у краля, който започва да мечтае за триумфално влизане във Виена и териториални компенсации. Бисмарк с мъка успява да удържи тези му желания, понеже иска да запази Австрия като бъдещ съюзник. Разговорът между тях придобива формата на скандал, но ефектът е постигнат и австрийското достойнство е запазено – на Австрия остава да се насочи към Балканите като посока за влияние, което изостря още повече отношенията ѝ с Русия. Това е риск, но и успех за Бисмарк, който може все по-активно да използва балканската монета за външно политическите си цели – проговаря комбинаторът.

Третата война, която завършва този общогермански поход – това е войната с Франция от 1870 г.  Франция е подмамена и, уверена в бързата победа, се втурва напред, за да претърпи разгромно поражение при Седан. Императорът е пленен, в Париж избухва Комуната, Елзас и Лотарингия са присъединени към Германия, Франция отново е обявена за република, а на 18.І.1871 г. Вилхелм І е коронясан за германски кайзер във Версай.

WernerproklaВ това отношение Бисмарк няма австрийските скрупули, дори напротив – колкото по-унизена и реваншистки настроена е Франция, толкова по-реалистично ще стои тя в ролята на плашило за малките германски държавички, които трябва да търсят закрила под крилото на Прусия от озлобения галски петел. Бисмарк добре осъзнава, че нищо не сплотява по-силно от общия враг и се старае редовно да подхранва този страх.

Разбира се, новосъздадената Германска империя далеч не е еднородна, даже напротив. Бисмарк умишлено не прави големи вътрешни реформи, понеже една по-остра реакция срещу центъра може да компрометира целия обединителен поход. Ето защо държавата се състои от свободните ханзейски градове Хамбург, Любек и Бремен, княжествата Липе, Ройс-Гера и Ройс-Грайц, Шаумбург-Липе, Шаумбург-Рудолщат, Шаумбург-Зондерхаузен и Валдек-Пирмонт, херцогствата Анхалт, Брунсвик, Саксония-Алтенбург, Саксония-Кобург и Гота, Саксония-Лауенбург и Саксония-Майнинген, великите херцогства Баден, Хесе, Мекленбург-Шверин и Мекленбург-Штрелиц, Олденбург и Саксония-Ваймар-Айзенах, кралствата Бавария, Прусия, Саксония и Вюртемберг и имперската територия Елзас и Лотарингия. Владетелите на въпросните територии полагат клетва пред императора и по този начин приемствеността е максимално запазена с минимални сътресения, което на този първи етап от съществуването на общата държава е повече от задоволително. На 16.ІV.1871 г. депутати от всички територии на новата държава се събират на Учредително народно събрание и гласуват обща конституция. Повечето правомощия се прехвърлят към Берлин, но местните власти запазват определени прерогативи по отношение на църквата, културата и просветата.

435px BismarckRoonMoltkeВ новата държава Бисмарк измисля поста държавен секретар, приблизително министър, но без каквито и да е политически функции. Бисмарк остава министър-председател на Прусия и канцлер на Германия. Държавните секретари са негови помощници и така всъщност той използва ситуацията, за да укрепи едноличната си власт в страната до авторитарна диктатура. За да придаде все пак известен демократизъм на това управление, Бисмарк създава Бундесрат (Съюзен съвет), който трябва да утвърждава всички законови актове. Доколкото обаче той е съставен от членове от всички територии на империята, а прусаците са най-многобройни, то Бундесратът бързо става инструмент в ръцете на министър-председателя на Прусия, т.е. на канцлера. Парламентът, Бундестагът, е сведен до безгласен одобрител на волята на канцлера, понеже е лишен практически от всякакви правомощия освен от мнение относно бюджета, но канцлерът винаги може да се оправдае с висши интереси и доколкото не отговаря пред парламента, а пред кайзера, то не може да му бъде потърсена и сметка. Държавата се трансформира в бюрократично-милитаристка – едно уголемено копие на Прусия, която служи за еталон на другите държави, които имат не по-малка държавна и културна традиция.

Поради тази причина Бисмарк схваща колко бързо трябва държавите да се консолидират в една единна нация. От една страна той разчита на буржоазията, пред която сега падат всякакви бариери за развитие на предприемачество и търговия. По-големият мащаб позволява появата на огромни фирми като „Опел“, Мерцедес“, работят Рьонтген и Макс Планк, Рудолф Дизел и Ото Кох – държавата преживява истинска треска за напредък по всички посоки. Увеличават се едрите стопанства, градското население, за 40 години населението на Германия се увеличава с 50%. И всички тези достижения и открития вече не са баварски или пруски, или баденски, а общи, германски.

Възприета е практиката в задължителната военна служба войниците да служат извън родния край и то колкото се може по-далеч от него. Саксонецът ще отиде в Източна Прусия, от Хановер – в Бавария. Държавата развива истинска кампания „Опознай Родината, за да я обикнеш“ сред армията, която, както и в Прусия, трябва да стане гръбнак и пример за цялото общество.

bismark 2Новият живот предизвиква размествания и в политическия спектър. Появява се Имперската партия на консерваторите, която се свързва с юнкерите и обуржоазилите се земевладелци. Тя е продукт, може да се каже, е олицетворение на Бисмаркова Германия. Появява се и Националлибералната партия, която обаче има за своя основна маса същите тези буржоа и макар да има амбиции за властта, по-скоро поддържа правителството. Доминацията на Прусия обаче създава и проблеми. В тази нова Германия католиците вече не са пренебрежимо малцинство, както в Прусия. Едновременно с това новоизграждащата се германска нация явно ще търси своята идентичност в лутеранството. Ето защо за да защитят своите политически свободи, католиците се обособяват в собствена Партия на центъра на конгреса в Соест (VІ.1870). Партията издига своя бастион в Бавария и оттам настоява за по-големи свободи и се бори срещу започналия kulturkampf.

Kulturkampf е колкото културна, толкова религиозна, партийна и национална борба. За разлика от Австрия или Русия населението на Германия е сравнително еднородно в национално отношение. Лозунгът на национализма не търпи различия, т.е. борбата срещу католицизма е борба за изконно немското, според възгледите на Бисмарк и приближените му, лутеранство. Религиозният аспект трябва да бъде заличен в такъв случай като проблем, за да не остави нито сянка на съмнение у католиците кому да са верни на германското или на католическото в себе си, ако например Австрия или Франция решат да използват тази твърде чувствителна струна. В същото време опасност представлява полското малцинство – компактно в Померания (т.е. в задния двор на лутеранска Прусия), силно католическо, традиционно профренско и антируско. За да си осигури неутралитет на Русия срещу Австрия, Бисмарк е подкрепил репресивните действия срещу поляците във Варшавската губерния по време на въстанието през 1861 г. Следователно борбата срещу католицизма е сигурен удар и срещу този опасен сегмент от германската демография. Срещу поляците се взима цял комплекс от мерки – репресии, колонизация на германци, за тяхното германизиране и справяне веднъж завинаги с този проблем. Обратно, тази репресивна политика засилва полския национализъм и католицизъм и извиква призив за обединение срещу поробителя9. Обратна реакция се поражда и у Партията на Центъра – през 1871 г. тя печели 63 депутати в Райхстага, а през 1874 г. – 91. Броят на гласовете за нея в абсолютно число се увеличава двойно – от 724 000 до 1 445 000. С Майските закони от 1873 г. се установява контрол над училищата, назначенията на църковни длъжности. Активно се съпротивлява, според силите си, папата – познанският епископ Ледоховски, осъден през 1874 г. на две години затвор е направен кардинал. Срещу това пруското правителство прекратява всякакви парични средства за католическите диоцези. Конфликтът се оказва дълъг и уморителен за двете страни и от 1878 г. с началото на понтификата на папа Лъв ХІІІ законите срещу католиците се смекчават постепенно, назначават се по-благосклонни към тях хора и към 1887 г. Kulturkampf може да се смята за окончателно приключен. А се случва, защото на Бисмарк тепърва му трябват съюзници в борбата със социалистите.

Тяхното пространство вляво първоначално е заето от прогресистите начело с Рудолф Вирхов. Социалистическата, а по-късно на Социалдемократическата партия обаче все по-бързо печели привърженици в увеличаващите се градски центрове. През 1875 г. ГСДП провежда конгрес в Гота, който изготвя мащабна програма, предвиждаща всеобщо право на глас, право на сдружаване, защита на правата и здравето на работниците. Под идеите на Ласал, а по-късно на Маркс и Енгелс партията става все по-голяма заплаха за управлението. Ето защо през 1878 г. е приет извънреден закон, с който партията е забранена. Едновременно с това обаче по отношение на социалдемократите се прибягва до „тоягата и моркова“. Бисмарк с право смята, че исканията им са прекалено съблазнителни за работниците, за да бъдат пренебрегнати или сломени със забрана. Ето защо от 1883 г. започва да внася закони, целящи да подобрят положението на работниците – обезщетения при болест, при злополуки, пенсии при старост. Подобен пакет законодателни мерки „отнема жилото“ на Социалдемократическата партия. Също както при либералите след Австро-пруската война Бисмарк изпраща послание „Аз най-добре знам какво е добро за вас.“, с което укрепва още повече патерналистичния модел на Германската империя, а самият той придобива образа на Кръстник на германската нация.

За да се задържи на тази позиция обаче, Бисмарк не разчита толкова на репресии, колкото на своевременно подадена или получена информация до или от вестниците като се стреми обикновено второто да преобладава. Използвайки един инцидент от 1866 г. около анексията на Хановер Прусия се сдобива с 50 млн. марки. Тази огромна сума не е постъпила като приход и не се води на отчет в бюджета. С нея Бисмарк създава т.нар. „Змийски фонд“, който спонсорира дезинформиращи кампании, платени публикации и широка агентурна мрежа. Отделно от него има тайни фондове в редица министерства, създава се цензуриращ орган „Отдел по печата“, както и „Литературно бюро“, което трябва да обработва получената информация. Когато става дума за четвъртата власт желязната ръка на канцлера надява кадифена ръкавица и с помощта на доверени сътрудници работите се задвижват – било то с подкуп или с платена дописка, която внимателно да насочи общественото мнение.

bismark 1Често се твърди, че Бисмарк не се е интересувал от света и е заявявал пред картата на Европа „Това е моята Африка!“. Можем и да му повярваме, но това много вероятно би означавало да вярваме и че не се интересува от Балканите или че не отваря писмата от Константинопол – т.е. ни най-малко. И все пак нима е случайност, че най-големите немски колонии точно в Африка – Източна, Югозападна Африка, Камерун се установяват между 1885 и 1890 г. – в момента на безспорна вътрешна хегемония на Бисмарк? В такъв случай едва ли трябва думите на един опитен политически играч да бъдат взимани за чиста монета, още повече, че той със сигурност е знаел каква ще бъде ролята на колониите в следващите близо 50 години. И много по-логично изглежда в такъв случай да се предположи, че подобно на войните с Дания, Австрия и Франция Бисмарк много внимателно е подредил фигурите, т.е. е пристъпил към колонизацията като към война. Наистина, отново зад маската на частната инициатива, но почеркът безспорно може да бъде видян оценен.

Това се оказва и последното голямо усилие на този велик държавник на политическото поприще. През 1888 г. кайзер Вилхелм І, с когото Бисмарк е установил вече добър ритъм на съвместна работа, умира. Наследникът му Фридрих ІІІ страда от рак на ларинкса и умира след два месеца. Новият владетел Вилхелм ІІ е млад, амбициозен, мечтаещ за велики дела без да умее изкуството на кадифената ръкавица. Сянката на великия канцлер го изнервя и през 1890 г. той го уволнява. Бисмарк отива в усамотение да пише мемоарите си и нищо не отразява по-добре неговият край от карикатурата на „Пънч“ „Лоцманът напуска своя кораб“. Не след дълго корабът – Вторият Райх – ще се озове в привидно тихи води, преди да потъне трагично.

 

1С изключение, може би, на завистта, всеки биограф му заделя един или няколко от седемте смъртни гряха.
2Цитират се по изданието „Бисмарк О. Мысли и воспоминания: в 3-х т.“ М.: Соцэкгиз, 1940-1941. под редакцията на А. С. Ерусалимски.
3За историографията върху Ото фон Бисмарк вж.  Urbach, Karina “Between Saviour and Villian: 100 Years of Bismarck Biographies” - The Historical Journal, Vol. 41, No. 4 (Dec., 1998), Cambridge University Press, стр. 1141-1160
4Бисмарк действително твърди това, макар да не говори за никакви овце или коне - Ludwig, Emil, Bismarck: The Story Of A Fighter, Little, Brown (1927b) стр. 511
5„Для огромного тела Российской империи смертельной есть только одна операция - ампутация Украины" и др.
6От особен интерес за настоящата работа представлява Косев, К. „Княз Бисмарк – създателят на модерна Германия“, С., АИ „Проф. Марин Дринов“, 1996
7Прибл. помощник-нотариус
8Съсловен парламент
9Rota, Maria Konopnicka

 

Библиография:

Бисмарк О. Мысли и воспоминания: в 3-х т.“ М.: Соцэкгиз, 1940-1941. под редакцията на А. С. Ерусалимски
Косев, К. „Княз Бисмарк – създателят на модерна Германия“, С., АИ „Проф. Марин Дринов“, 1996
Arlinghaus, Francis A. “The Kulturkampf and European Diplomacy, 1871-1875”, The Catholic Historical Review, Vol. 28, No. 3 (Oct., 1942), Catholic University of America Press
Blanke, R. “The Polish Role in the Origin of the Kulturkampf in Prussia”, Canadian Slavonic Papers / Revue Canadienne des Slavistes, Vol. 25, No. 2 (June 1983) Canadian Association of Slavists
Lotz, W. “The Commercial Policy of Germany”, Journal of Political Economy, Vol. 15, No. 5 (May, 1907) The University of Chicago Press
Ludwig, Emil, Bismarck: The Story Of A Fighter, Little, Brown (1927b)
Sloane, William M. “Bismarck's Apprenticeship”, Political Science Quarterly, Vol. 14, No. 3 (Sep., 1899) The Academy of Political Science
Urbach, Karina “Between Saviour and Villian: 100 Years of Bismarck Biographies” - The Historical Journal, Vol. 41, No. 4 (Dec., 1998), Cambridge University Press