istoria

 

 

Германия в периода на Реформацията

 

Йордан Николов


Историческа обстановка

 

Kaiser im Kreis der KurfrstenГермания излязла от XV и навлязла в XVI столетие в забележителна за човечеството, но неблагоприятна за страната международна обстановка. Великите географски открития предизвикали основна предислокация на междуконтиненталните и междудържавните пътища, оказали върху нейната икономика отрицателно въздействие. В резултат от възникналите нови търговски връзки старите икономически центрове загубили своето значение, а вниманието било насочено по крайбрежието на Пиренейския полуостров, на Нидерландия и Англия. Градовете на Северозападна Германия поддържали връзки с новооткритите земи през океана и с пътищата към тях, но пристанищата по Балтийско море ограничили взаимоотношенията си с големите средища на световната търговия. Преустановени били контактите с италианските градове-републики. Изолирана от традиционните маршрути, Ханзата прекъснала възходящото си развитие. Откъсната от новите центрове на международната търговия, Германия започнала да запада.

Промените в търговската сфера били предшествани от трансформации в управлението. Династията на Люксембургите с последен представител император Сигизмунд (1410 — 1437) била заменена от династията на Хабсбургите в лицето на Албрехт II (1438 — 1439). Императорите от новата фамилия провеждали политиката си в съответствие с универсалистичните планове на Хабсбургския дом за покоряване на Европа и света, без да се съобразяват с непосредствените интереси на страната и много често ги погазвали. На практика те не могли да осигурят материален стабилитет на изпълнителната власт. Император Максимилиан I (1493 — 1519) се опитвал да ограничи правата на германските князе, опрян на подкрепата на римската църква и католическото духовенство. Карл V (1519 — 1556) се стремял да създаде „световна империя“ на католицизма и често подценявал и пренебрегвал Германия. В старата резиденция Франкфурт на Майн продължавал да се провежда изборът на император, но столицата била преместена във Виена.

Ето защо не са лишени от основания заключенията на онези историци, които пишат, че императорът на Свещената римска империя на германската нация бил не толкова „император на Германия“, колкото „император за Германия“. Първоначалните различия между империята в цялост и Германия в частност постепенно се задълбочавали и се превръщали в противоречия, неразрешими по същество. Ангажиращото наименование „Свещена римска империя на германската нация“ било по-скоро декорация, лишена от фактическо съдържание, а не реално покритие на една фундаментална управленска институция с претенции за универсален, световен характер. По тази причина усилията за преодоляването на политическата разпокъсаност, за изграждането на единна централизирана държава могли да доведат до победа не под патронажа на императора, който се грижел как да запази съществуващото положение, а без него и дори в борба срещу неговия начин на управление.

 

Политическо устройство в Германия

 

584px Augsburger ReichstagЗа да можем да разберем фактическото състояние на Германия и по-специално нейната управленска структура, необходимо е да се спрем на взаимоотношенията ѝ със Свещената римска империя на германската нация. Самата империя, възглавявана от „римско-германски император“, не била константно понятие, т. е. постоянна институция, а явление, което се развивало, еволюирало и придобивало нееднозначно съдържание. Ако в началото на своето функциониране, когато била само „Свещена римска империя“, тя притежавала несъмнено германски характер, след като започнала да се назовава „Свещена римска империя на германската нация“, германският елемент отстъпил пред австрийския, испанския и пр. Императорът от династията на Хабсбургите имал претенцията да бъде „свръхмонарх“, да изпълнява наддържавни и наднационални функции, поради което избягвал да се обвързва с конкретна държава.

По такъв начин, претендирайки да стои над всички, да управлява света, императорът не принадлежал фактически на никого: той на практика не разполагал с феодални права и привилегии, с доходи.

В самата Германия Хабсбургите не разполагали с никакви имения, а следователно и с никакви капитали, нямали наследствени права, поради което курфюрстите доброволно давали своя вот за император от тази династия. Ненапразно, когато Хабсбургите изпаднали в беда, след като турците навлезли в техните лични владения и трябвало да застанат начело на борбата срещу Османската империя, в Германия погледнали на освободителната им акция като на лично дело на императора, който трябвало да защитава своите семейни интереси.

Свещената римска империя на германската нация вече не само загубила германския си облик, но тя не притежавала изпълнителна власт, постоянно действащи органи на управление, армия, полиция. Не разполагала и с постоянни финансови средства. Възникващите противоречия между императорската власт и Германия придобивали многостранни прояви. Това били противоречия между императора и князете, между етническите общности. В коалицията, от една страна, били включени германци, а от друга — австрийци, унгарци, испанци, славяни. В хода на Реформацията конфликтите взели религиозна форма: сблъскали се католицизмът с лутеранството и калвинизма.

Като неразделна част от империята Германия провеждала своето управление на три равнища. Първото, най-важното, което имало характер на върховна инстанция, бил консилиумът на курфюрстите, които избирали императора. Райхстагът, общоимператорският съсловно-представителен орган, свикван по решение на императора, включвал не само курфюрстите, но и различни категории князе и представители на градовете. Всяка една от тези групи притежавала свои специфични особености.

Съставът на имперските князе обхващал повече от 300 членове — херцози, маркграфове, графове и различни други магнати, докато прелатите, духовните лица включвали архиепископи, епископи, абати. В имперския Райхстаг рицарството не било представено, поради което не участвало в управлението. Групата на имперските градове била изпълнена с голям брой членове, имащи различно материално състояние и противоречиви виждания за обществено устройство. В заседанията на Райхстага целият този колегиум по право трябвало да определя размерите на данъците в империята, да обявява война и да сключва мир, да ратифицира подписаните договори с чуждестранни държавни глави, да свиква армията. Така на практика Райхстагът уреждал законово управлението на империята.

Всяко княжество на Германия разполагало с необходимите феодални права и привилегии, гарантирани от правото на имунитет, и било държава в държавата. По форма на управление княжествата били автономна самостоятелна държава: имали съсловно-представителен орган, ландтаг, правителство, чиновнически апарат, полиция, армия, закони, столица. Всяко княжество могло да сече монети, да събира данъци и налози. Политическата децентрализация на страната забавяла цялостното развитие на обществено-икономическия живот. Опити за установяване на единство били правени, но те не довели до положителни резултати, защото не били осъществени.

В памфлета „Реформация на император Сигизмунд“ е направена обосновка на цялостна платформа за преодоляване на разделението и за централизиране на германската държава. Дело на анонимен автор, тя била свързана с исканията на бюргерството за ликвидиране на съществуващата система от обществени отношения: премахване на независимостта на местните князе, укрепване на централната власт, ликвидиране на цеховите ограничения, на феодалните права и привилегиите, на анархията в монетното обращение, спиране на грабителските войни. В памфлета се отстоява идеята, че преобразуванията трябва да се проведат от градовете, „пазителите на държавното право“, които са заинтересувани от въвеждането на единна съдебна система, от общи държавни права и задължения, от задължителна единна монетна система, данъци и такси и от възстановяване правата на общините. За съжаление, поради съпротивата на князете промените не били извършени и се запазили старите порядки.

Подобна участ сполетяла и друга платформа за промени, известна под названието „Реформация на Фридрих III“, създадена към края на XV в. Както в първия памфлет, така и във втория авторите си послужили с имената на императори, които не били съпричастни спрямо провеждането на исканите промени, но имената им служели за прикритие и за придаване авторитет на едно патриотично дело. В „Реформация на Фридрих III“ се пледира за политически реформи, подчинени на националните интереси на германците. В нейните текстове се отстояват правата на различни слоеве в германското общество: не само това на графовете, бароните, рицарите и другите благородници, но и на населението от градовете и селата. Макар да възникнала по-късно, „Реформация на Фридрих III“ не притежавала сравнително по-радикалния облик на „Реформация на император Сигизмунд“, защото нейният автор бил свързан с други обществени среди и имал по-различни схващания за строежа на държавата.

 

Германия в зората на Реформацията

 

Съществуващата политическа раздробеност на страната не била единственият неблагоприятен фактор, оказващ отрицателно влияние върху икономическия, обществения и духовнокултурния живот. Многобройният бюрократичен административен апарат изсмуквал жизнените сокове на германската нация. Конфликтите между императорите и князете прераствали в истински войни след разпространяването на Лутеровата реформация и засягали материалните интереси както на гражданите, така и на селяните. От друга страна, рицарите, които били васали на императора, постепенно деградирали от военна каста в обикновени наемници, които се прехранвали с грабителство и разбойничество, с непосредствено участие в междуособиците между отделните владетели. Обект на княжески произволи станали градските занаятчии и собствениците от селата. Пламнали борби между съюзите на гражданите, от една страна, и на рицарите, от друга.

За запазването на съществуващата несигурност спомагало и неравномерното развитие на Германия, особено на някои княжества, откъснати от главните търговски пътища, изолирани от новите модерни методи за обработване на земята. Докато в Южна Германия кипи оживен стопански живот не само в градовете, в северните области развитието изоставало, съхранявали се старите, традиционни форми на стопанисване. Между северните и южните области били установени нормални взаимоотношения, но между източните и западните княжества нямало икономически и обществени контакти. Липсата на стопански и политически центрове в Германия пречело и за създаването на единен национален пазар и на общ национален център.

Поради неравномерното развитие на страната подемът в производството и селското стопанство не обхванал всички области. Имало изостанали райони с дребно стоково цехово устройство и със слаби търговски връзки. Южните княжества не поддържали търговски връзки помежду си и търсели пазари за стоките си в северните. Между източните и западните области нямало установена търговия.

По-нататъшното развитие било забавено не само от разпокъсаността, но и от изострящите се обществени противоречия, от бюрократичния апарат, от феодалната анархия и пр. Сблъсквали се с интересите на зараждащите се нови сили, които търсели простор за развитие, и аристокрацията, която не отстъпвала своите завоювани позиции. Германия била разтърсвана от вътрешни борби, от социални конфликти. В паричното обращение, в мерките и теглилките нямало единство, продължавал да цари хаос, произтичащ от липсата на единна държавна територия, от противоречията между отделните княжества. Направеният през 1559 г, опит да се ликвидира монетната бъркотия чрез установяване на единна монетна система не довел до очакваните резултати. В херцогствата князете не преставали да вършат злоупотреби, да секат свои монети и пр. Чрез всевъзможни вътрешни мита, данъци и такси те ограбвали търговците и занаятчиите, преминаващи през техните владения.

Установената власт не разполагала със здрава финансова и административна база и не могла да осигури развитието на промишлеността и търговията. Господстващата цехова система поставяла преграда пред постиженията на техническите нововъведения и оказвала съпротива при тяхното въвеждане.

Обективните затруднения, които пораждала политическата раздробеност и разпокъсаност, обаче не могли да парализират естественото историческо развитие на страната. Макар и бавно Германия преодолявала временната изолация от всеобщия подем на континента. Въпреки че били далеч от проспериращите испанци, португалци, англичани, холандци и французи, германците в началото на XVI в. навлезли в период на значителен икономически подем. В резултат от засилените взаимоотношения със Северна Италия били възстановени старите стопански контакти с Леванта, проявяващ постоянен интерес към пазарите на Запада. Германските градове Аугсбург, Нюрнберг, Хамбург, Любек, Шчечин, Данциг и Бремен отново се превърнали в оживени средища на международната търговия. Макар че доставяното от Америка злато заляло континента през средата на XVI в., Германия си останала водеща по производство на сребро. Разположена на територия, в която се пресичали пътищата на световната търговия, страната пак заела своето естествено място в Европа.

Най-важен фактор за оживяването на цялостния стопански и обществен строй в Германия бил нарасналият брой на населението. Статистическите сведения от това време говорят, че в края на XI в.  Германия наброявала към 4 млн., в края на XII в. — около 7 млн., през XIV — XV в. тя достигнала над 11 млн. Това увеличаване на народностния състав се превърнало в главна динамична сила на общественото развитие.

В Германия били и най-многолюдните градове в Свещената римска империя на германската нация, надминаващи 25 000 души: Регенсбург, Кьолн, Нюрнберг, Хамбург, Любек, Магдебург и др. Нараснал авторитетът на университетските центрове Ерфурт, Кьолн, Хайделберг, Витенберг, Улм.

През XV — XVI в. производството отбелязало значителен подем, особено в Югозападна Германия. В Тирол, Харц, Саксония и Вестфалия се развивал успешно рудодобива, открити били много нови рудници. В Рейнска област и горнодунавските градове разцъфтяла металургията и производството на сукно, ленени, копринени, памучни тъкани. Произвеждали се висококачествени златни и сребърни изделия. Развивали се гравьорството, резбарството, стругарството. Значителни успехи били постигнати в производството на оръжие. Появила се централизирана манифактура.

Разцветът на градовете се отразил върху селското стопанство, което се освобождавало от примитивното обработване на земята. Големи пространства целини били разорани и обработвани. Започнало отглеждането на багрилни треви и на различни нови растителни култури, внасяни от чужбина.

Нараснало участието на Германия в международната търговска дейност. Международни търговски центрове станали Нюрнберг, Аугсбург, Улм, Регенсбург. Разширили се връзките на немските търговци с Англия, Франция, Нидерландия, Швеция, Норвегия, Дания, Полша и Русия. В началото на XVI в. се появили големи банково-лихварски фирми: Фугери, Велзери, Имхофи, Ехингери, Хьохщети и др.

Както в другите страни на Европа, където било развито рударството, така и в Германия основен отрасъл на металообработването било оръжейното дело, развивано в Солинген, а също така и в градовете на Южна Германия — Аугсбург, Нюрнберг, Пасау,  Улм, Равенсбург, Нюрнберг и Аугсбург били неоспорвани центрове не само на металообработване, но и на производство на текстилни изделия: вълнени, ленени. В областта на Рейн и на Югозападна Германия текстилното производство станало основен отрасъл, главно препитание на градското население. Увеличило се производството на мед. По добив на сребро Германия, респективно Саксония, не преставала да заема водещо място. Развила се и печатарската индустрия.

Търговските операции на Ханзейския съюз, обединяващ повече от 150 градове, макар да западали, продължавали да поддържат обмена от Нидерландия до Рига и оказвали влияние върху стопанските връзки и взаимоотношения. Приморските градове Любек, Рощок, Хамбург и др. участвали в стопанския живот чрез търговията, която водели. След тях се нареждали Кьолн, Лайпциг, Берлин, Франкфурт на Одер. Диапазонът на стоките, с които търгували членовете на Ханзейския съюз, бил много широк. Като се започне от вината на Мозел и Рейн, мине се през вълнените и сукнените изделия на Англия, тъканите на Фламандия, вината на Испания, среброто и медта на Австрия. Експортирали се също така восък, мед, пшеница, подправки от Изтока, риба, сол, черен пипер и др.

Неблагоприятните фактори не могли да задържат обогатяването и разнообразяването на аграрния пейзаж в Германия, характерен с известните открити полета на сеитбообращението. В Силезия и Судетите била оформена система от своеобразни фермерски стопанства. В Северозападна Германия имало не само фермерски тип стопанства, но и отделни дребни домакинства, разграничени едно от друго с големи пространства. Северозападна и Южна Германия се очертавали като главни производители на зърно, изнасяно във Франция, Италия, Англия. В пределите на Южна и Югозападна Германия се наложило овцевъдството, дало ресурсната основа на производството на вълнени тъкани. Много голямо разпространение получили техническите култури — коноп, лен. В производството на вино се специализирали отделни райони. Голяма популярност в Европа имали вината, произведени от лозята по течението на Рейн и Мозел. Лозарството се разпространило и в останалите области на страната.

В селското стопанство продължили да господстват едрите собственици, които започнали да продават технически култури, вълна и зърнени храни в съседните страни. Поради това те заграбили общинските земи, намалявали размерите на парцелите, обработвани от селяните. В усилията си да увеличават своите богатства те разширявали размерите на ангарията, формите на зависимост и експлоатация. Земевладелците започнали да потискат селяните, особено в земите източно от р. Елба, населени със свободни земеделци. Селските бедняци на териториите западно от р. Елба изпаднали в зависимост от постоянното увеличаване на рентата и от премахването на редица придобивки. Под всевъзможни предлози зависимите били облагани с нови данъци и повинности. Ангариите, арендите, оброците и митата, безвъзмездните мита, градските данъци и т. н. бивали увеличавани произволно. Това пораждало силно социално напрежение.

Наред със светските магнати, католическото духовенство също експлоатирало селското население. Архиепископи, епископи, прелати, абати и приори владеели огромни зами, обработвани от селяни. Тъй като не била ограничавана, експлоатацията в обширните имения на църквата била особено тежка. Селяните пъшкали не само под гнета на традиционните феодални ренти и повинности, но били облагани и с нови. Трябвало да дават десятък, т. е. 1/10 от зърнените храни, зеленчуците (малък десятък), добитъка (кръвен десятък) и пр. Големи размери взела продажбата на индулгенции (документ за опрощаване на греховете), на мощи на светци, на икони, обявявани за чудотворни. Между 1550 и 1650 г. били осъдени повече от 30 000 „вещици и демони“. Поради това дейността на католическото духовенство пораждала недоволство у населението.

 

Католическата църква, хуманизмът, опозицията

 

Конфликтите, които назрявали, били очевидни, но желание за тяхното преодоляване от страна на управляващите така и не било проявено.

В обществения живот на Германия се сблъсквали три големи обществени групировки: католическа, бюргерско-реформационна и революционна. В католическата групировка, възглавявана от императора, влизали управляващите сили — князете, херцозите, градският патрициат, служителите на Католическата църква и др., които били за запазване на господстващия строй. В бюргерско-реформационния лагер се нареждали бюргери, дребни аристократи, част от князете, които искали да извоюват независимост. Революционният лагер обединявал както градския плебс — обеднелите цехови майстори, калфите и чираците, селските ратаи, така и бедните селяни.

Опозицията, разнородна по състав, се борела за преустройство на обществото. Градският плебс, най-недоволната частна опозицията, воювал за ликвидиране на съществуващите обществени порядки. Бюргерството имало по-умерени искания, които се свеждали до ограничаване привилегиите на патрициата, до извоюване правото на участие в управлението и пр. На съпротивителното движение силно влияние оказвали идеите на хуманизма, получил голямо развитие в Аугсбург, Нюрнберг, Ерфурт, Лайпциг, Кьолн, Витенберг, Майнц, Франкфурт на Одер и др.

Активна роля за развитието на новата обществена мисъл играли Еразъм Ротердамски, И. Райхлин, М. Руф, Рудолф Агрикола, Якоб Вимпфелинг, Конрад Целтис, Хайнрих Бебел и др. С творчеството си те подкопавали основите на средновековната идеология и се борели за изграждане на нов, хуманистичен светоглед.

В резултат от закономерното развитие на икономическите, политическите и обществените отношения в Германия назрявала социална буря. Поради ръководното място на Католическата църква в политическата система на обществото съпротивителното движение било насочено първоначално срещу Католическата църква. Недоволството на обезправените се стоварило върху католическото духовенство, върху абатствата и църквите. Крещящото несъответствие между идеала и начина на живот на католическото духовенство и упоритото нежелание за промени от страна на Римския папски двор предизвикали широко изразено недоволство в обществото. Срещу църквата започнали да се надигат гласове във всички страни на Запада, където се изповядвал католицизмът, включително и в Германия.

Мнозина теолози, синове на църквата, бичували нравствената поквара на духовенството, падението на монаси и прелати. Тъмните страни от ежедневието на църквата били предмет на отрицание от Йохан от Пупер, Йохан Весел-Хансхофт и др. Й. Весел-Хансхофт призовавал за реформи още преди Лутер да създаде своето учение. Когато М. Лутер се запознал с трактатите му, заявил: „Ако бях прочел неговите съчинения по-рано, можеше да се помисли, че съм възприел всичко от тях.“

Не останали чужди на идеята и някои членове на францисканския и августинския орден. Един Гилтен от Айзенах, францисканец, а също така и августинецът Андрея Пролес, обхванати от профетически настроения, проповядвали, че в най-скоро време ще се появи реформатор, чиито възгледи щели да разтърсят Католическата църква. Идеите за преустройство не само на църквата, но и на цялата средновековна обществена система, съзрявали и намирали прием сред интелигенцията и широките слоеве от населението.

Реформацията в Германия намерила своите признати талантливи теоретици и организатори в лицето на двама изтъкнати свои представители — Мартин Лутер и Филип Меланхтон.

 

Мартин Лутер (1483 — 1546)

 

LuterТой бил родоначалникът на Реформацията в Германия, основоположникът на немския протестантизъм. Родил се на 10. XI. 1483 г. в Айслебен, Саксония, в семейство на рудар, М. Лутер преминал сложен и напрегнат път на развитие и утвърждаване. Отначало се обучавал в училищата при катедралите в Магдебург и Айзенах, а след това през 1501 г. станал студент в университета на Ерфурт (1501 — 1505), където изучавал философия и теология. Получил научната степен „магистър на свободните изкуства“, през 1505 г. той постъпил в абатството на августинците в Ерфурт. Прекъснал изучаването на юриспруденция, която записал по настояването на баща си, М. Лутер започнал нов живот. В абатството се заел с изучаването на средновековната мистика. През 1507 г. приел свещенически сан, а през следващата 1508 г. наченал да преподава философия в основания през 1502 г. университет във Витенберг. В края на 1510 г. бил натоварен от генералния викарий Йохан Щаупиц да посети Рим. След като се завърнал във Витенберг, през 1511 г. му било присъдено званието „доктор по теология“. Станал професор по Светото писание. От 1513 г. до 1516 г. преподава Псалтир, а от 1515 до 1516 г. — посланието на св. ап. Павел до римляните.

Дълбоко убеден в правотата на католическото учение, искрено вярващ, член на Ордена на августинците още от времето, когато бил в абатството на този орден в гр. Ерфурт, той постепенно започнал да изгражда реформаторските си възгледи. М. Лутер бил повлиян не само от трудовете на Блажени Августин, които изучавал прилежно, но и от трактатите на Еразъм Ротердамски, Йоханес Райхлин, Лоренцо Вала, Пико де ла Мирандола, Пиер Ломбардски, Анселм Кентърбърийски.

Критичното изучаване на философски, теологически, исторически и други произведения започнало да го дистанцира от официалната католическа теология, но все още не го откъсвало от нея и не го противопоставяло на Римската курия. Когато посетил Рим през 1510 г. и прекарал известно време във Вечния град, изпаднал в тежка криза особено след като се запознал с разпътния и безнравствен живот на някои клирици. Но до идеята за скъсване с църквата все още било рано и той оставал неин верен син. Обхванала го обаче мисълта, че такава църква не може да спаси човека от неговите грехове. Така стигнал до заключението, че може да се разчита на живата, сърдечна вяра в Бога.

Преломен етап в неговия живот настъпил през 1515 г., когато четял посланието на св. апостол Павел до римляните, по-специално III глава, 28 стих, където се казва: „мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата на закона“. По време на разсъжденията, които го обхванали, той получил т. нар. „откровение в кулата“, при което в съзнанието му се оформила мисълта за спасяващата роля на вярата. „Ние се раждаме, — писал тогава мислителят — ние умираме в самота и неправда, оправдани единствено от Божието предписание и от вярата в неговото слово.“ Тази теза била само един начален постулат, нуждаещ се от по-нататъшна мотивация.

През следващата 1516 г. М. Лутер избистрил още повече своята реформаторска концепция за спасението чрез вярата. В противоположност на средновековния принцип „без църквата няма спасение“ (Extra ecclesiam nulla salus), обоснован още от св. Киприан Картагенски, той обосновал две основни начала, които легнали в основата на Реформацията от немски тип. Едното е, че човекът се освобождава от греха и получава оправдание и спасение не с „добрите дела“ (sola fide restificari), а другото — източник на религиозната истина е не „църковното предание“, а „Светото писание“. По тази причина той отхвърлял авторитета на папата и неговите решения, а също така и постановленията, каноните на църковните събори. Призовавайки вярващите да се върнат назад към изучаване изворите на християнската вяра (ad fontes), мислителят чертаел перспективите за избавлението на вярващите от първородния грях.

Некатолическата и дори антикатолическата насоченост на Лутеровото учение за спасението чрез вярата не подлежи на съмнение, тя е съвършено очевидна. Според него, професора от Витенберг, човекът е принуден да живее под тежестта на греха. „Ние грешим винаги и дори тогава, когато правим добро!“ — пише той в един от своите трудове. Схващането му за опрощаване посредством вярата противоречи на средновековната теология и на практикуваните тайнства от църквата. Той призовава да не се разчита на благодатта, отхвърля и правото на духовника да бъде посредник между човека и Бога. Стигнал до заключението за слабостта на човека, ученият теолог от Витенберг заключава, че той, човекът изобщо, образът и подобието Божие, не би могъл със собствени сили да достигне опрощаване на греха и да получи вечно блаженство в отвъдния свят след смъртта. Това на практика означава, че човек не се нуждае от помощта на църквата и нейното духовенство, ако вярва в изкупителната жертва на Спасителя Христос, разпнат на кръста върху Голготския хълм за спасението на хората. С други думи, спасението на личността зависи от вярата на човека, а не от тайнствата или богослужебните молитви на клирика. В изграждането на новата, Лутеранска църква М. Лутер включил две от седемте тайнства — кръщаването и причастяването, но им придал по-друг смисъл, символичен, прагматичен, лекуващ и пр.

Ако първият постулат на М. Лутер, учението за спасение чрез вярата, практически отрича директно и индиректно необходимостта от църквата като институция, папството като ръководен орган и духовенството като посредник между вярващите и Бога, вторият постулат — за изворите на религиозната истина — също така е насочен против Католическата църква и нейното учение. Богочовешкият си организъм (corpus christianorum) църквата отнася към своя основател, Богочовека Исус Христос, предсказвал, че и „портите адови няма да я надделеят“. Авторитетът на църквата послужил на нейния глава, папата, като основание да провъзгласи догмата за своята непогрешимост, приет на Тридентския събор (1545 — 1563).

Стигнал до мисълта за отхвърляне учението на църквата, М. Лутер издигнал няколко допълнителни основни принципа за разрушаването на църковната организация на базата на съществуващата княжеска власт чрез изграждането на новата протестантска религиозна общност. Не в съгласие, а в пълно противоборство с Католическата църква той издига идеята за необходимостта от създаване на църковна организация на религиозните общини. Това включвало задължителността на единното евангелско вероучение и култ за всички членове на общините (regula fidei). Второто основно изискване повелявало пълно подчиняване на християнина и общината на светската власт. То не противоречало на свободата на волята, защото човек бил вътрешно свободен, но външно трябвало да се покорява на установената власт (de libertate Christiana). Това били основните стълбове на новата евангелска религиозна общност, организирана от М. Лутер.

След като цялостно отрекъл Католическата църква като основен фактор в средновековното общество, М. Лутер имал пълна готовност да основе новата църква, която противопоставил на старата, Католическата. Неговата огромна заслуга за историята на Германия е борбата му срещу господстващите идеи на Католическата църква и създаването на нова духовна ценностна система. Датата 31 октомври 1517 г. увековечава един забележителен обществен акт, едно историческо събитие с огромни последици за развитието на страната и на Европа. Той не само възглавил борбата за реформи, но я довел и до победен завършек чрез създаването на нова църква, която била наречена на неговото име — Лутеранска. От 31 октомври нататък историята не неговия живот и дело стават неразделна част от историята на Германската реформация.

В огромното си творчество, написано на еврейски, гръцки, латински и новогорно-немски език, М. Лутер обосновал основните идеи на лутеранството като църковна организация и учение. Един от най-изтъкнатите учени на Европа по това време, той оказал огромно влияние не само върху обществения и политическия живот на Германия, но и върху образованието, науката и културата. Мартин Лутер починал на 18 февруари 1546 г.

 

Филип Меланхтон (1497 — 1560)

 

PhilippMelanchthonСлед М. Лутер друг изявен представител и ръководител на протестантизма в Германия бил Ф. Меланхтон, многостранно надарена личност, упражнила огромно влияние върху различните клонове на хуманитарните науки — филология и история, философия и теология. Той се е родил на 16 февруари 1497 г. в Бретен, Пфалц в семейство на майстор на оръжие. Отначало следвал в гр. Пфорцхайм, а през 1509 г. се преместил в Хайделберг, където придобил научната степен бакалавър. Завършил образованието си в университета на Тюбинген сравнително рано, едва на 17 години, и се оформил като един от енциклопедистите на своето време.

След като завършил образованието си, започнал да преподава класически езици — старогръцки и латински. Проявявал по-специални интереси към творческото дело на Вергилий и Цицерон, към историческите трудове на Тит Ливий. През 1518 г. започнал работа като преподавател по гръцки език в университета на Витенберг, където по това време бил професор М. Лутер. Двамата професори намерили общ език и се включили в делото на Реформацията, макар че докато бил жив реформаторът, Ф. Меланхтон изпълнявал ролята на сътрудник и помощник.

В лекция пред студентите, произнесена през 1518 г., Ф. Меланхтон разкрива необходимостта от задълбочено изучаване на старогръцкия език като условие за проникване във вътрешното съдържание на латинските текстове, а чрез римската философска мисъл може да се достигне до древната гръцка философия и нейния принос в историята на човешката култура.

Филип Меланхтон обосновава основните начала на лутеранската реформация в поредица от свои съчинения, които влизат в съкровищницата на немската философска и историческа мисъл. Между тях се откроява трактатът „Общи принципи на теологията“ (Loci communes rerum theologicarum), съчинение, излязло за първи път през 1521 г. Неговото дело е и „Аугсбургско изповедание“ (Confessio Augustana), в което се излагат основите на лутеранството. Както е известно, „Аугсбургско изповедание“ било подготвено от Ф. Меланхтон, но одобрено от М. Лутер и предоставено на император Карл V по време на заседанията на Райхстага в Аугсбург през 1530 г.

Много голям интерес предизвиква трудът му „Основни положения на християнската вяра“, публикуван през 1527 г. В него авторът разкрива главните концепции на протестантизма, представен като съчетание на идеите на Реформацията и на хуманизма на базата на Евангелието и учението на древногръцкия философ Аристотел. В съответствие с идеологията на протестантизма Ф. Меланхтон лансира разбирането, че спасението на човека като резултат е възможно не само чрез вярата, но и чрез знанието. Той разглежда учението на Аристотел в качеството му на програма за умереното направление в Реформацията на Германия.

Активната дейност, която развил при утвърждаването на лутеранството, трудовете, които написал, за да обоснове новото учение му изградили значителен авторитет, поради което след смъртта на М. Лутер той застанал начело на реформаторската църква в Германия. Противник на Селската война и на Томас Мюнцер, Ф. Меланхтон започнал да търси разбирателство с Католическата църква. Поради обстоятелството, че приел Аугсбургския религиозен компромис, прокламиращ подчиняването на протестантизма на реформираната Католическа църква, предизвикал недоволството на Лутеранската църква.

Филип Меланхтон имал големи заслуги за развитието на образованието и просветата на Германия. Той написал множество учебници с исторически, педагогически, философски, теологически и друг характер, по които се обучавали цели поколения германски младежи дори до XIX в. Неслучайно той влязъл в историята на германската култура с прозвището „учител на Германия“ (Praeceptor Germaniae).

Дълбоко вярващ лутеран, Ф. Меланхтон отстоява в съчиненията си принципите на универсалния теизъм, на естествената теология. Притежаващ благ характер, противник на фанатизма от всякакъв род, той избягвал противоречията, правел компромиси и не можел да приеме радикалните промени в обществения живот.

Талантлив изследовател, ерудиран интелектуалец, Ф. Меланхтон оставил огромно научно дело, възлизащо на 28 тома, излезли в Хале-Брунсвик през 1834 — 1860 г. Избрани негови произведения се издават и в най-ново време. Големият мислител, неуморимият борец против схоластиката, извоювал уважението и признателността на хуманистите и дейците на Реформацията, склопил очи на 19 април 1560 г. във Витенберг.

 

Начало на Реформацията

 

Конкретен повод дал монахът Йохан Тецел, който предизвикал буреносното недоволство на професора от Витенбергския университет М. Лутер. На 31 октомври 1517 г. цяла поредица събития поставили на изпитание търпението на германското гражданство.

Папа Лъв X (1513 — 1521) наредил на Майнцкия архиепископ Албрехт да се заеме с продажбата на индулгенции, доходно перо за запълване на опразнената хазна. От своя страна, архиепископът възложил разпродажбата на индулгенциите на монаха Й. Тецел, който по най-циничен начин осребрявал документите за опрощаването на греховете, придружаван от представител на банкерската къща Фугер. Обикаляйки от град на град, от селище на селище, агентът на Майнцкия архиепископ предизвикал сред всички, които слушали неговите проповеди, буря от възмущение, гняв, обида.

Не могъл да се примири с оскърбленията и М. Лутер. Възмутен от дейността на Католическата църква и от безсрамието на нейните клирици при разпродажбата на индулгенциите, на 31 октомври 1517 г. той окачил върху дверите на дворцовата църква (Schloskirche) във Витенберг своите прочути „95 тезиси“. В тях ученият теолог подлагал на критичен анализ спекулациите и користта на духовенството с греховете на вярващите. Замисълът на творбата бил насочен срещу теологическото учение за „свръхдлъжните заслуги“ на църквата, обективирани в практиката да опрощава всякакви грехове. Значението на тезисите обаче далече не се изчерпвало с осъждането на Индулгенциите и на прерогативите на папата в делата на вярата. То било много по-широко.

95ThesenМакар да писал тезисите, ръководен единствено от религиозно-догматични съображения, обективните последици от тях били всеобхватни. Те имали социалнополитически характер дотолкова, доколкото били възприети от недоволните като аргументация на борбата за пълно освобождение от съществуващите отношения — не само религиозни, но и обществени. Това дало допълнителни основания на папата да вземе мерки срещу „дръзкия витенбергски монах“. Било организирано преследване на виновника за смутовете. Опровергаването и в крайна сметка разгромяването на тезисите възложили на трима опитни теолози: Йохан Тецел, Силвестро де Прерио и Йохан Ек. Тезисите на Й. Тецел — 122 на брой — били слаби. От Рим папа Лъв X изпратил на Германия легата кардинал Каетан със задача да се ликвидира с всякакви средства ереста. На 7 август 1518 г. М. Лутер, обвинен вече в ерес, получил разпореждане да се яви незабавно в Рим, за да отговаря пред съда за своите прегрешения. Курфюрстьт на Саксония Фридрих Мъдрия (1463 — 1525) отклонил пътуването, защото знаел каква ще бъде присъдата. При това положение папският легат се принудил да разгледа делото срещу М. Лутер на германска земя. След като по време на процеса във Витенберг кардинал Каетан не получил очакваното признание от подсъдимия „отказвам се!“, решил да пристъпи към изпълнение на разпоредбата на Рим и да го арестува. В обстановката на нарастващо антипапско движение и при широката популярност на реформатора, арестуването му се оказало невъзможно. Безрезултатна била и мисията на следващия легат фон Милтиц.

Локалните акции се оказали безполезни, те увеличили разпространяването на антикатолическите идеи. В края на краищата От М. Лутер било изтръгнато обещание да престане да пише и говори против индулгенциите. Папският легат се завърнал в Рим, но бунтовният професор не преустановил дейността си. В проповедите, които произнасял, той доказал несъстоятелността на църковното учение, че посредством тайнствата, обредите и култа могат да се спасят душите на хората и да се опрощават техните грехове. Изразил несъгласие с претенциите на духовниците, че били посредници между хората и Бога. Така той на практика отрекъл необходимостта от църква и духовенство и осъдил тяхното привилегировано положение в обществото. Според него човек можел да се спаси единствено с помощта на вярата.

Мартин Лутер проповядвал неуморно: „Ако ние наказваме крадците с обесване, а еретиците с изгаряне, — заявил той — защо да не нападнем тези вредни учители на гибелта — папи, кардинали, епископи и цялата останала сган на римски Содом — с всякакви оръжия и да не си измием ръцете с тяхната кръв?“

Идеите, които издигнал М. Лутер, намирали отзвук сред най-широката общественост. Князете също ги одобрили, защото те разчитали, че ще успеят да присвоят църковните имоти. Бюргерството се надявало, че в хода на борбата може да получи възможност да забогатее за сметка на духовенството.

На диспута в гр. Лайпциг с Й. Ек, проведен през лятото на 1519 г., М. Лутер ясно и недвусмислено се разграничил от църквата. След като се уверил, че спорът взема неблагоприятна за него насока, И. Ек обвинил своя противник в ерес, в хусизъм. За голяма изненада на апологетите на църквата М. Лутер ясно декларирал съгласието си с учението на чешкия мислител, изгорен на клада от Инквизицията. „Всички ние, без сами да съзнаваме това, — заявява той — сме хусисти и даже апостол Павел и Блажени Августин са истински хусисти, аз не мога да приема за себе си това пред този страшен Божи съд, защото преди повече от 100 години несъмнената евангелска истина беше изгорена и от това време се счита проклета.“

Смелата позиция на реформатора, ясната му платформа поразила присъстващите. Нарекли го „Саксонски Хус“.

Трудовете, които М. Лутер подготвил и обнародвал по това време, не само го въвличат още повече в конфликтите с църквата, но и популяризират личността и делото му. В труда си „Към християнското благородничество на германската нация“ той издига като основна задача на немците да се освободят от диктата на Католическата църква, от господството на папството. Призовавайки князете да застанат начело на борбата, авторът начертал програма за независимост: преустановяване плащането на десятък и всички други задължения, отричане на практикувания култ, по-специално заупокойни обреди, поклонения на реликви, отхвърляне на безбрачието и др. Средство за постигането на всички тези промени той виждал във всеобщото свещенство, което се изразявало в превръщането на служението Богу от дело на духовниците, на клира в дело на цялото общество. Така той искал да превърне миряните в свещеници. В друг свой трактат „За вавилонския плен на църквата“ М. Лутер поддържа, идеята, че като отказва на миряните причастие в двата вида, тя престава да изпълнява спасителните си задачи и изпада в плен на догматизма. От друга страна, в „За свободата на християнина“ той учи, че освобождаването на християнина от догматизма на църквата може да се постигне чрез вярата, а не чрез добрите дела, спазването на култа и откупуването на индулгенции. Тези схващания изграждат основните начала на лутеранството и го обособяват като основно направление в движението за реформи, обхванало Европа.

През 1520 г. папата издал була за отлъчване на М. Лутер от църквата, но витенбергският професор я изгорил тържествено в двора на университета във Витенберг в присъствието на професорите и студентите. Той обнародвал памфлета „Против булата на антихриста“, с който осъдил Римската курия и призовал император Карл V да отнеме от папата град Рим, да конфискува имуществата на църквата в границите на Свещената римска империя на германската нация. Идеите, които прокламирал М. Лутер, сплотили различни социални сили в немското общество.

Мартин Лутер се превърнал в герой на германската нация. „Девет десети от населението на Германия крещят: „Лутер!“ — пише за настроенията в страната по това време папският легат Йероним Алеандър — останалите една десета в по-малка степен „Смърт на папския двор!“ По оценката на Алеандър голяма част от клира, всички юристи, граматици, поети, райхлинисти и еразмианци застанали зад М. Лутер. „Аз достатъчно добре познавам историята на тази нация с нейните ереси, събори и разколи, — продължава Алеандър — но никога положението не е било толкова сериозно. В сравнение с немския разкол борбата между Хенрих IV и папа Григорий VII изглежда детска игра.“

В заседанията на Вормския райхстаг, открит на 28 януари 1521 г., М. Лутер бил призован да се представи на форума и да се откаже от своето учение. В отговор на това искане реформаторът заявил, че ще се откаже само тогава, когато му докажат с доводи от Светото писание, че възгледите му са погрешни. Ако не го убедят със свидетелства от него и с доводи на разума, той не може от нищо да се откаже, защото за християнина не е безопасно да говори против своята съвест. Думите, които той произнася: „Друго не знам, на това стоя, Бог да ми помага, Амин!“ (Ich kann nicht anders, hir stehe ich, Gott helfe mir. Amen.) разтърсили залата, станали знаменити и влезли в историята като пример на непоколебима увереност в правотата на идеите, които една личност изповядва и отстоява.

vorms

В своите решения Вормският райхстаг осъдил учението на М. Лутер като еретическо, а него характеризирал „не като човек, а като самия дявол в образа на човек“. Решено било също така имуществото на ересиарха и на неговите привърженици да бъдат конфискувани, а съчиненията му — унищожени. Злокобните разпоредби на събора обаче не могли да бъдат приведени в изпълнение, понеже силите, които могли да санкционират осъдения, застанали на негова страна. Пленени от патриотичния подвиг на своя сънародник, немските князе Фридрих Мъдрия, Филип Хесенски и Ерик Брауншвайгски се заели с неговата защита.

Император Карл V издал указ за арестуването на М. Лутер. Курфюрстът на Саксония Фридрих Мъдрия го взел под свое покровителство и му предоставил замъка Вартбург, където мислителят имал възможност да се занимава със своите научни проблеми. М. Лутер започнал да превежда Библията от латински на немски език, но целият текст бил завършен окончателно по-късно. Междувременно реформаторът, изплашен от размаха на антифеодалното движение, започнал да преминава от позициите на бюргерската към княжеската Реформация.

Причините за това били свързани с изострянето на революционната обстановка. През 1522 — 1523 г. избухнало въстанието на рицарите. възглавявано от Франц фон Зикинген, но негов идеолог бил хуманистът Улрих фон Хутен. Върховен идеал на рицарите било създаването на единна империя на аристокрацията. Въстанието претърпяло поражение, тридесетхилядната армия на князете, подпомогната от архиепископа на гр. Трир, разгромила бунтовниците на Зикинген, който бил убит.

Разгромът на рицарското въстание не укрепил всеобщото господство на аристокрацията. Недоволството на отрудените хора от селото и града бушувало и намерило масов израз в Селската война.

В протичащите събития М. Лутер еволюирал в своите разбирания и преминал сложния път от идеолог на бюргерството в основоположник на княжеската Реформация в Германия. Изплашен от размаха на конфликта, обхванал Германия през 1524 — 1525 г., той осъдил бунта на въстаналите от селото и града. „Селяните са се отдали на дявола... — писал той — Нека всеки да ги кори, бие и души тайно и явно, както се убиват бесни кучета, нека всеки помни, че няма нищо по-отровно, по-вредно и дяволско от бунтовника... Князът ще заслужи царството небесно по-скоро с проливане на кръв, отколкото с молитви...“. Както с писанията си, така и с обществената дейност, която развил, М. Лутер преминал от позициите на бюргерството към позициите на аристокрацията, която бранела застрашения средновековен обществен строй.

Още преди да назрее големият бунт на недоволните от селото и града, възникнало и се развило друго основно направление в Реформацията, придобило селско-плебейски облик. Негов родоначалник станал Томас Мюнцер — водач на бунтовните отряди в Селската война.

 

Томас Мюнцер и неговото дело (ок. 1490 — 1525)

 

Thomas MuentzerОтначало последовател на М. Лутер, в хода на Реформацията и социалните конфликти Мюнцер се обявил против него и станал една от значимите фигури в историята на Германия. Според един от биографите му, той се родил в гр. Шолберг около 1490 г. в семейство на не много бедни родители. Учил се в училището при абатството в гр. Хале. Малко и несигурни известия подсказват, че през зимния семестър на 1512 г. следвал във висшето училище във Франкфурт. През 1513 г. продължил в гр. Хале. Получил титлите бакалавър и магистър по теология, но кога е станало това, може само да се предполага.

Своите обществено-политически и църковно-теологически възгледи Т. Мюнцер формирал под влияние на старите еретически системи, на мистиците от категорията на Джакомо де Фиоре и Траулер, на Лоренцо Вала, на Ян Хус и Еразъм Ротердамски, Аристотел, Блажени Августин, Василий Велики, Евсевий Кесарийски, от една страна, и на немските учени и мислители Рудолф Агрикола, Йоханес Райхлин, Конрад Целтис, Улрих фон Хутен, от друга.

Обществената си дейност Т. Мюнцер започнал в гр. Хале, където участвал в борбата срещу сеньора-архиепископ. Масовият характер на протеста принудил прелата да избяга от града. През 1520 г. Т. Мюнцер станал свещеник в гр. Цвикау, Саксония. Поради обстоятелството, че вече възприел идеите на чешкия реформатор Ян Хус, съвсем естествено се включил в средите, които заедно с М. Лутер се стремели да променят обществената действителност.

Като застанал на позициите на идеолог на селско-плебейските слоеве от населението на Германия, Т. Мюнцер възприел хилиастичната концепция за настъпването на хилядогодишното царство Божие. Ориентирал се към групата на анабаптистите, воюващи срещу съществуващото обществено устройство в Европа. За да обогати своите знания, той посетил Чехия и в Прага се запознал с военното изкуство на таборитите. През 1521 г. обнародвал своя „Пражки манифест“ на латински, немски и чешки език и обосновал теорията си за извършването на революционен социалнополитически преврат в обществото.

В условията на разгарящите се борби Т. Мюнцер все повече се дистанцирал от умерените бюргерски намерения на М. Лутер и накрая стигнал до открит разрив с него. Пътищата на двамата вече били основно разграничени и противопоставени. Неговите разбирания са изложени в забележителната „Предизвикана защитна реч“, произнесена пред князете. В нея се казва: „...Жалкият ласкател иска чрез Христа да се прикрие в мнима доброта... Ще му се да заслужи благодарност чрез проливане на човешка кръв заради временни блага, което не е Божие поведение. Разбери, първопричина за лихварството, кражбата и грабителството са нашите господари и князе, те си присвояват всяка твар: рибите във водата, птиците във въздуха, растенията по земята — всичко това да е тяхно. След туй провъзгласяват сред сиромасите божията заповед и твърдят: „Бог е повелил: Не кради!“ За тях обаче не се отнася, когато предизвикват всички хора, дерат и изсмукват бедния орач, занаятчия и всичко живо. А щом някой посегне към най-нищожното, трябва да бъде обесен.“

Специфичен характер придобила и концепцията на Т. Мюнцер за църквата. Убеден пантеист, той отхвърлил идеята за персонифициран Бог. Осланяйки се на учението на еретиците, той поддържал, че истинската църква, „църквата на избраните“ съществувала в Доникейския период от историята на християнската религия. По-късно обаче в резултат от потъпкването на ценностите на ранното християнство, на древните християнски общини тя изпаднала в заблуда и се покварила, корумпирала се. „Сегашната църква — пише Т. Мюнцер — е една стара развратница (eine alte Hure). Неопетнената девствена църква се превърна в развратница.“

Общественият кипеж, създаден от Реформацията, намерил продължение в Селската война, избухнала в Югоизточна Германия, където социалните противоречия били най-остри. Началото на войната се отнася към лятото на 1524 г. Програмата на селяните била оповестена в известните „Дванадесет статии“, които предвиждали освобождаване на всички селяни от феодална зависимост. Статиите включвали искания за отмяна на десятъка, на отработената рента, връщане на селяните на всички заграбени от земевладелците пасища, гори, ливади. Исканията, които поставяли селяните били умерени.

Привържениците на Т. Мюнцер имали по-решителни, действително радикални намерения. Те се борели за „пълно освобождение“ на бедняците от гнета на господарите, за коренно преустройство на живота. Затова призовавали към непримирима борба с господарите и Католическата църква. Всеки, който откажел да се присъедини към въстаниците, бил обявяван за враг.

Зараждащите се нови обществени сили изразили своите намерения в т. нар. Хайлбронска програма. В нея се издигали лозунги за засилване властта на императора, за отмяна на митото, за въвеждане на единна монетна система. Предвиждало се селяните да бъдат освободени от феодални повинности срещу съответен висок откуп.

Най-голям революционен размах придобило въстанието в Тюрингия. Тук около Мюнцер се събрали градски бедняци и миньори. В Мюлхаузен бил съставен градски съвет от негови привърженици, които пристъпили към осъществяване на революционните му идеи. Замъците на феодалите и абатствата на Католическата църква били разрушавани и опожарявани.

Обхванати от страх за своята власт, князете се обединили за борба срещу бунтовниците. В битката, разразила се при гр. Франкенхаузен, армията на Мюнцер претърпяла поражение, а сам той бил ранен и заловен. Изправили го на съд и го осъдили на смърт.

Причините за поражението на Селската война се криели в липсата на добро взаимодействие между дребните бюргери, селяните и плебса. Исканията на въстаниците имали ограничен, провинциален, местен характер. Бунтовниците нямали достатъчен боен опит.

 

Установяване на княжеската Реформация

 

Заедно с поражението на Селската война разгром претърпяла и народната Реформация. Победата на феодалната аристокрация създала известни условия за разпространяването на княжеската Реформация, възглавявана от М. Лутер. За това спомогнала и Селската война, която нанесла сериозен удар върху католическата общност и засилила влиянието на реформационните дейци. През 1526 г. Райхстагът в Шпайер признал правото на князете да избират свободно своето изповедание — лутеранско или католическо.

Според „Аугсбургско изповедание“, написано от Филип Меланхтон и утвърдено от Аугсбургския райхстаг през 1530 г., глава на църквата е светският владетел, князът, а не папата. Авторът го подготвя по искане на император Карл V, за да се използва в заседанията на Райхстага в Аугсбург. В произведението си Ф. Меланхтон обосновал фундаменталната идея на Реформацията за „единна църква“, подчинена на гражданската власт. Поради принципни несъгласия с основния дух на изповеданието, М. Лутер остро протестирал.  Макар да бил направен опит за компромис между спорещите страни, разбирателство не било постигнато. Комисията, която била натоварена да изглади конфликта, също така не смогнала да примири съществуващите различия. Предложението на император Карл V да бъдат изслушани католиците не било прието. Привържениците на М. Лутер непоколебимо отстоявали своите разбирания.

Великолепната защита на документа, направена от Ф. Меланхтон в „Апология на Аугсбургското изповедание“, отговаряла на настъпилите промени и на по-широката социална база на лутеранството. Остарелият М. Лутер очевидно изоставал от духа на промените, които настъпили и отстоявал доста догматичните разбирания за неизменността на принципите, превърнати вече в закостенели догми.

„Аугсбургското изповедание“ било допълвано, коригирано и обогатявано. В него авторът включил редица нови моменти, които отговаряли на потребностите на по-радикално настроените кръгове от немското общество.

Самото название „протестанти“ било употребено в отговор на Вормския едикт от 1521 г. за забрана на лутеранското вероизповедание. И тъй като князете във Вормс не се подчинили на решението, били наречени „протестанти“.

Императорът не признал „Аугсбургското изповедание“, но лутеранските князе сключили съюз в гр. Шмалкалден. Започнала война (1546 — 1548), в която Карл V удържал победа над протестантските князе. През втория етап на войната императорската войска претърпяла поражение и лутеранството успяло да се наложи. През 1555 г. в Аугсбург бил сключен мир между протестантските владетели. Император Карл V се отказал от престола в полза на брат си Фердинанд.

 

Германия след Реформацията и Селската война

 

От кървавата баня на Селската война Германия излязла разгромена, обезкървена и опустошена. Упадъкът, който настъпил, засегнал не само стопанския живот, но и политическата система, етническия потенциал, културния живот и религиозното единство, което вече никога не могло да се възстанови.

Германия продължила политическото си битие в общността на Свещената римска империя на германската нация, макар в нейното управление германската нация да не разполагала с необходимото представителство. След приключването на Шмалкалденската война положението не се подобрило. Мир не настъпил. Напрежението продължило. От засилването на императорската власт били в еднаква степен обезпокоени и католическите, и протестантските князе. За да защитят интересите на Германия, князете образували съюз с краля на Франция Анри II и през 1552 г. обявили война на императора. В сблъсъка, който настъпил, императорът бил разгромен, победили съюзниците. Карл V, който едва не попаднал в плен, се отправил за Германия, а брат му Фердинанд I трябвало да проведе срещата с князете, за да обсъдят условията за сключването на примирие.

458px Druck Augsburger ReichsfriedenМирът, подписан на 25 септември 1555 г. в Аугсбург, поставил край на войните между католици и протестанти в Германия. Възникналите противоречия вече започнали да се решават чрез преговори. На първия Райхстаг в Шпайер било взето решение, с което протестантските князе узаконявали своята независимост. Провъзгласен бил историческият принцип „чиято е властта, негова е и религията“ (cujus regio, ejus religio). Властта на териториалните князе в религиозната област била легитимирана. Католици и протестанти имали еднакви права и свободи. Устройството и управлението на Лутеранската църква получили окончателен завършек. „Аугсбургското изповедание“ било превърнато в символ на вярата на лутераните и дало основата на новата църква.

Върховен ръководител на Лутеранската църква в отделните княжества ставал князът, който контролирал спазването на догмите, нравствеността, дисциплината. Под тяхното лично наблюдение се провеждали йерархичните, финансовите и другите преустройства на диоцезите. Били въведени епископските длъжности, съществували в християнската църква още от най-древни времена. Органите на управление се наричали консистории: те привеждали в изпълнение предписанията на князете, които разполагали със супремацията в църквата.

Наред с католическите църковни организации в Бавария, Франкония, в княжествата по Рейн, Елзас, Северозападна Германия и наследствените владения на Хабсбургите възникнали и се утвърдили Лутерански църковни организации. Последните били разположени в княжествата на Северна Германия, херцогство Прусия, Бранденбург, Саксония, Хесен, Брауншвайг, Горен и Долен Пфалц, Вюртемберг. Германия била окончателно разделена по конфесионална принадлежност.

В икономическо отношение страната все още твърде трудно се възстановявала. Създадените манифактури продължили да вегетират. Не напредвала и рудодобивната промишленост в Саксония, Тюрингия, Харц, както и в Тирол, Щирия и Каринтия. Причините за това не се коренели само в изолацията от Великите географски открития, а и в стопанската разруха, причинена от Селската война.

В новата обстановка формите на зависимост на селското население били възстановени. Организацията на рицарските ленове, която била създадена, започнала да се разширява в големи размери. Католическата църква предприела мерки за възстановяване на щетите от понесените загуби. За да могат да защитят своите завоевания, лутеранските князе образували през 1608 г. Евангелска уния начело с Фридрих V Пфалцки. Още през следващата 1609 г. Максимилиан Баварски създал Католическата лига. Предизвиканото напрежение ту припламвало, ту затихвало.

 

Културен живот

 

В културния живот на Германия в навечерието на Реформацията и след нея продължили да се обособяват две насоки — прокатолическа и реформационна. И двете развивали своите ценности, осъществявайки предварителните си предначертания.

Немската католическа теология се обогатявала в центровете на различните школи и университети: Ерфурт, Инголщад, Шлетщад, Девентр. В тях работели като преподаватели най-изтъкнатите представители на католическата мисъл — Конрад Муциан, Евсевий Аморт, Авраам а Санкта Коара.

Много голям спор възникнал във връзка с четенето на античните поети. В него участвали професорът от Инголщад X. Цингел и И. Лохер, като въвлекли в него и други учени, включително и Я. Вимпфелинг, хуманист по убеждение, но застанал на позициите на Католическата църква. След този спор пламнала и дискусия за еврейските книги. Един от участниците Й. Пфеферкорн предложил те да бъдат изгорени, но Й. Райхлин доказал в своя труд „Ръчно огледало“ необходимостта от тяхното запазване. Инквизиторът от Кьолн Яков Хохстрат оспорил разбиранията на Райхлин. Борбата за и против еврейските книги се изострила и взела небивали, размери. Обособили се две групи и докато хуманистите бранели еврейските книги, догматиците пледирали за незабавното им унищожаване.

Блестяща сатира срещу невежеството е произведението „Писма на тъмните хора“, в което се осмива ограничеността и примитивизмът на догматиците.

За развитието на немската култура първостепенна роля изиграли немските университети, броят на които през този период започнал да се увеличава. В учебните заведения немските хуманисти развили оживена научноизследователска дейност. Продължили своята образователна програма университетите в Хайделберг, основан още през 1386 г., Лайпциг (1409), Рощок (1419), Грайсфалд (1456), Фрайбург (1457), Инголщад (1472), Майнц (1483). През 1502 г. бил учреден университет във Витенберг, през 1506 г. във Франкфурт на Одер, през 1527 г. в Магдебург, през 1546 г. в Тюбинген, през 1558 г. в Йена, през 1582 г. във Вюрцбург, през 1607 г. в Гисен, през 1665 г. в Кил. Това били средища за просвета и образование, които подготвяли хиляди дейци на науката и културата.

Започнали да се създават и академии с разнообразен профил. През 1660 г. в Рощок бил учреден Колеж на любознателните природоизпитатели. Академии били създадени през 1678 г. в Нюрнберг, през 1689 г. в Аугсбург, през 1694 г. в Дрезден, през 1697 г. в Берлин. В тези научни звена били обединявани специалисти по езикознание, по различни видове изкуства: живопис, скулптура и др.

Трите големи личности на Реформацията — М. Лутер, Ф. Меланхтон и Т. Мюнцер, оказали огромно въздействие не само върху своите съвременници, но и върху различните клонове на хуманитаристиката: теология, философия, история. Те поставили не само основите на новата религия — протестантската, но и начертали перспективите на различните клонове хуманитаристика, най-общите насоки на обществената мисъл.

Мощен фактор за подема на немската култура станал откритият около 1445 г. от Йохан Гутенберг способ за изливане на подвижни букви, който дал решителен тласък на книгопечатането. Книгоиздатели, като Антон Кобергер, Йохан Хергот (издател на Лутеровите съчинения), Й. Цайнер, Лухт Фробен, извършили огромна работа за обогатяването и усъвършенстването на немската книжовност. Потребностите на науката и културата създали новата за това време професия „книгоиздател“ (Buchfürer), която започнала да се налага и да придобива обществена популярност. Само в Аугсбург от 1483 до 1500 г. имало 12 книгоиздатели. Книги започнали да се доставят и от други европейски издателски центрове. Появили се и пътуващи книжари. Починалият през 1508 г. лекар от Нюрнберг Мюнцер си изписвал книги от Венеция, Болоня, Флоренция, Милано, Лион, Аугсберг, Страсбург, Падуа, Тревизо, Лувен. За целта била използвана куриерската служба на пощенските компании. Появили се специализирани ретроспективни библиографии.

Мощният размах на Реформацията станал причина за издаването и преиздаването на най-търсените произведения. По пресмятанията на А. Мартен „Тезисите“ на М. Лутер от окачването им върху вратите на дворцовата църква във Витенберг само през 1517 г. били отпечатани 40 пъти, през 1519 г. — 111 пъти, през 1521 г. — 221 пъти, през следващата 1522 г. — 347, за да стигнат през 1525 г. цифрата 498. Това била първата кампания в света по издаването на най-търсено произведение. Още приживе М. Лутер успял да види 73 препечатки на Новия завет в немски превод. Само за 40 години, от 1534 до 1574 г., издателят от Витенберг Луфт успял да отпечата и разпродаде 100 000 екземпляра от Лутеровия превод на Библията. Многобройните проповеди на М. Лутер, пускани в значителен за времето си тираж, се разграбвали още на следващия ден.

Развитието на историческата наука дало тласък на културния живот. За патриотичния дух, превърнат в психоза, може да се съди от речта на Хенрих Бебел (1472 — 1518) пред император Максимилиан I през 1501 г. Сравнявайки владетелите на Германия с василевсите на Византия и с императорите на Рим, Бебел изтъква превъзходството на немските монарси. „С какво стоят гърци и римляни по-високо от нашия Карл, от Отовци, Хенриховци и Фридриховци? Доколко всички тези езичници с тяхната неудържима жажда за господство стоят по-високо от нашите герои, прочули се за слава Божия и на християнството! Но поетите, историците и философите прекомерно почитат тези езичници, а нашите императори никой не ги знае.“ Цитираният откъс, пропит с неудържима любов към Германия, може да бъде подложен на критичен анализ и неговата достоверност да се постави под съмнение, но той е показателен за общия дух на времето, извикало на живот цяла поредица от исторически произведения.

По разпореждане на император Максимилиан I, Конрад Целтис (1459 — 1508), който събирал и обнародвал исторически паметници, се заел с изучаване генеалогията на Хабсбургите. Съвместно с Йохан Куспиниан (1473 — 1529) той подготвил родословието на монархическото потекло напълно в духа на средновековните легенди и открил началото му в библейския праотец Ной. Разбира се, не легендарните построения, предизвикани и наложени, определят мястото на двамата историци в науката. По идея на К. Целтис било създадено дружество на хуманистите. Ученият открил и известната карта на пътищата на Римската империя от III в. (Itinerarium pictum) в копие от XIII в., която приятелят му Конрад Пойтингер отпечатал. Така в историографията влезли в употреба т. нар. „Пойтингерови таблици“. На К. Целтис принадлежи заслугата за подготовката на едно историко-географско списание в Германия (Germania illustrata).

Юристът Конрад Пойтингер (1465 — 1547), придобил образованието си в Италия, има заслуга за подготовката на известните „Настолни беседи за дивните старини на Германия“. Този учен изследовател събрал голямо количество старинни паметници, ръкописи, надписи, статуи, монети, медали, антични вази и др. В своя дом в Аугсбург създал първата значителна колекция, която започнал да публикува. Конрад Пойтингер, зет на банкера Велзер, бил съветник на Яков Фугер и изпълнявал функциите на официален представител на император Максимилиан I. Всичко това осигурявало възможности за събирателска дейност в големи мащаби. Основното съчинение на този автор обаче е „Книга на императорите“, включваща периода до управлението на Карл Велики.

Историк-изследовател от висока класа бил споменатият вече Йохан Куспиниан (1473 — 1529). Трудът му „За римските цезари и императори“ е оригинално проучване с научна стойност, включващо събитията до смъртта на император Максимилиан I през 1519 г. С несъмнените си качества се откроява и „Австрия“, малка, но съдържателна творба, изградена върху съществуващия документален материал. Йохан Куспиниан издирил и публикувал ценни извори; като хрониката на Касиодор, Равенските консулски списъци, влезли в научната литература под названието „Анонимът на Куспиниан“.

Привържениците на Реформацията обогатили историческата наука. Тласък на изследванията в тази област дал М. Лутер, който писал: „Презрението към историческите произведения е не само признак на грубо татарско и циклопическо варварство, но и дяволска глупост, с която сатаната се опитва повсеместно да унищожи правилното познание за Бога.“ Реформаторът призовавал владетели и учители да се грижат за подготовката на „правдиви хроники и истории“. Според Ф. Меланхтон: „Голяма свинщина проявява този, който не получава удоволствие от познаването на историята.“

Големи заслуги за развитието на протестантската историография имали Каспар Пойцер (1525 — 1602), Матиас Флаций Илирик (1520 — 1575), организирал издаването на прочутите „Магдебургски центурии“, първата многотомна протестантска история на църквата. Ценни проучвания направил и Йохан Слайдан (1506 — 1556).

В областта на литературата немците също достигнали високи върхове. Улрих фон Хутен (1488 — 1523) написал „За изкуството на стихотворчеството“, „Диалози“, „На времената на папа Юлий“. Творбите му притежавали сатирично съдържание, изобличавали нравите на онова време, покварата на различните слоеве от населението, светската и духовната аристокрация. Ханс Закс (1494 — 1576) издигнал на високо естетическо равнище художественото творчество: поезия и белетристика. Изпод неговото перо излезли множество басни, песни, анекдоти (шванки), в които осмивал несъвършенството на своите съвременници. Предмет на неговата сатира били както дейци на църквата, така и на Реформацията. Ханс Закс осмивал и папата, и М. Лутер.

В развоя на литературата ярко се открояват известните „Писма на тъмните хора“, както и т. нар. „литература на глупците“, чийто връх е талантливата творба на С. Брант „Корабът на глупците“. Към този цикъл се отнася и „Възхвала на глупостта“ на Еразъм Ротердамски, който е родом от Нидерландия, но името му се свързва с разцвета на немската литература и култура.

Немската душевност и култура намерили реализация в творчеството на множество талантливи художници от класата на Албрехт Дюрер (1471 — 1528), Лукас Кранах Старши (1472 — 1553), Ханс Холбайн Младши (1497 — 1543) и др. Албрехт Дюрер сътворил блестящи исторически портрети, завладяващи със своя реализъм. Една голяма част от картините му са рисувани по сюжети от Библията. Многостранно изявен творец, А. Дюрер написал поредица трактати върху живописта. Той създал над 100 гравюри от мед. Лукас Кранах Старши, горещ поклонник на Реформацията, нарисувал множество портрети, истинска галерия на Реформацията. Сред тях са тези на М. Лутер, Ф. Меланхтон, Фридрих Мъдрия, Юстус Йонас и др. В своите творби този художник отразява величието и падението на своята епоха — прославя дейците на Реформацията, демаскира защитниците на Средновековието. Ханс Холбайн пресъздава в картините си събитията от Селската война. Много свежест, красота и реализъм има в портретите на Е. Ротердамски, Томас Мор, кралете на Англия Хенри VIII и Едуард VI. Висока естетическа стойност притежават илюстрациите към книгата на Е. Ротердамски „Възхвала на глупостта“.

Двете столетия от своята късносредновековна история (шестнадесетото и седемнадесетото) Германия преживяла под знака на изключително дълбоки и съдбоносни сътресения. Реформацията на М. Лутер, от една страна, и Селската война на Т. Мюнцер, от друга, били събитията, които довели не само до диференциране, но и до консолидиране на съществуващите социални сили, които определили облика на германския начин на живот, а чрез него и на германската късносредновековна цивилизация. В резултат от сблъсъка между средновековните институции на Свещената римска империя на германската нация и защитниците на Реформацията и Селската война се изграждал идентитетът на Германия като относително самостоятелна държава.

Както цялостната теологическа теория на М. Лутер, така и неговата реформаторска доктрина фактически притежавали средновековен, профеодален характер и не излизали извън рамките на установената обществена система, а оставали в нейните идейни стойности, в нейните граници. По същество Реформацията се противопоставяла на неприемливото господство на Католическата църква, но не ликвидирала самата църква, а я заменяла с нова, по-съвършена и примамлива за разума и съвестта. Ако се съди по памфлета на М. Лутер „Против грабителските и разбойнически банди на селяните“, написан по повод избухването на Селската война, може да се направи заключението, че той разглеждал управлението на обществото като установено от Бога. В съответствие с теорията на естественото право, което приемал, той поддържал, че политическият строй, властващ в Германия, бил легализиран от Бога, и всяко посегателство срещу него било нарушение на естественото право и бунтовниците били по-лоши от езичници, турци и юдеи.

Най-съществена особеност на Лутеровото реформационно дело, отбелязала върха на неговата концепция за развитието на обществото, е учението му за нравственото осмисляне на професията, издигната в призвание, в дълг, в изпълнение на Божията повеля. По личното му разбиране професията на човека (Beruf) била божествено установление. За разлика от латинските понятия opus, officium, munus, professio, лишени от религиозна окраска, немското Beruf притежава сакрална функция. Мартин Лутер високо оценява всяка професия — от тези на земеделеца и скотовъдеца, обущаря, ковача и свещеника до лекаря, нотариуса, учителя, професора. „На мене ми се ще да разкажа - пише реформаторът — колко учени хора са необходими за медицината и за свободните науки.“

Това схващане за личната професия, навлязло дълбоко в съзнанието и поведението на немеца, обяснява една от причините за трудолюбието на германската нация, за нейната пословична съзнателност и дисциплинираност. То извършва истински прелом в съзнанието и поведението на германеца, насочва вниманието му към един проблем, правилното решаване на който му дава ключа за личното и семейното му благополучие.

Един друг принос на М. Лутер в живота на Европа заслужава специално напомняне и подчертаване. Той за първи път на континента замества в своите трудове авторитета на духовника, неоспорван дотогава, с авторитета на светското, на гражданското лице. Да приравниш мирянина с духовника в изпълняването на религиозните задължения не е обикновено предизвикателство спрямо една вековна институция, притежаваща неоспорван монопол в тази област. Това е равносилно на промяна на съществуващите ценности и на нравствеността.

Според П. Бицилли светогледът на Лутер принадлежи на средновековната епоха. Припомняйки мнението на Ернст Трьолч, който оценява Реформацията като продължение на религиозните движения през Средновековните столетия, като готически (средновековен) образ, П. Бицилли е склонен да приеме разбирането за средновековната принадлежност на немския реформатор. В потвърждение на това посочва типично средновековното виждане на Лутер за църквата, за Бога, за Христа, за човека, за познанието, които се движат в понятийната и съдържателната сфера на Средновековието.

Победата на Реформацията в Германия оказала дълбоко въздействие върху разположението на религиозните институции не само в Германия, но и в страните, в които проникнало и се разпространило Лутеровото учение. Още по време на своя възход лутеранството обхванало голяма част от Централна, Източна и Северна Европа. Последователите на М. Лутер създали свои църкви не само в Германия, но и в Дания, Швеция и Норвегия, Австрия, Чехия, Полша, Унгария, Франция, Англия, Испания, а също така и в Америка.

Макар и да се конфронтирали в изпълнението на своите платформи, Реформацията на М. Лутер и Селската война на Т. Мюнцер по различен начин и с различни средства се борили за ликвидиране на пречките, забавящи развитието на германската народност и държава. Докато М. Лутер разчитал предимно на религиозната аргументация, но не изключвал и насилието, то Т. Мюнцер подчинил своите идеи на реформатор и политик на Селската война, в пламъците на която паднали повече от 100 000 души. Заставайки на различни становища, М. Лутер и Т. Мюнцер разчитали на различни социални сили. В стремежа си да сложи ръка върху богатствата на църквата М. Лутер разчитал на князете, а Т. Мюнцер — на селяните и градския плебс. Въпреки различията, целта им била еднаква, стремежът им бил да извоюват свобода на Германия.