istoria

 

 

Кримската война

 

Изостряне на противоречията между Великите сили. Източният въпрос

 

Negotiation of the peace of KarlowitzИзточният въпрос възниква през XVIII в., след  Карловацкия и Пожаревацкия мирни договори, когато става ясно, че Османската империя е обхваната от прогресиращ упадък и е неизбежно нейното изтласкване от Югоизточна Европа и Средиземноморието. Предстоящата подялба обаче поражда сериозни съперничества. Западът не може да допусне османските владения да преминат към Русия или Австрия, които в продължителни кръвопролитни войни  изтласкват османците от Балканите и Причерноморието. За да спрат подобна подялба и засилването на Австрия и Русия, не само Франция, но и Англия през XIX в. прегръща  идеята, че Османската империя е важен компонент на европейското равновесие на силите и за да не се нарушава това равновесие следва да се пази статуквото, т.е. да се съблюдава целостта на империята.

Но още през XVIII в., и особено в началото на  XIX в. освен Османската империя и европейските сили в Източния въпрос се вплита и една трета сила – балканските народи. Със своите политически борби тези народи показват, че Балканите не са османско наследство, османска земя за завладяване и присъединяване към друга държава, а са етническа територия на съществуващи от векове народности, които се борят да възстановят своите държави. Сръбското и гръцкото въстание, както и поведението на Дунавските княжества показват, че  балканските народи търсят в Австрия, Русия и другите Сили съюзници в борбата за национално освобождение, а не да заменят едни господари с други. Въстанията демонстрират, че подтиснатите балкански народи нямат никакво желание да пазят статуквото, а при всеки удобен случай ще се вдигат на борба за национално освобождение. С течение на времето тези народи стават все по-значима  ”страна”  в съперничеството по  “османското наследство”, като заставят Силите да държат сметка  не само за позициите на Портата, но и за борещите се народи.

Борбата на Великите сили за влияние в Османската  империя през първата половина на  XIX в. се води с променлив успех. Ункяр-Искелесийския договор от 1833 г. привързва  Русия към политиката на “статуквото”, но  Северната империя  не може да постига външнополитическите си цели в района по мирен път. Последвалите договори между Портата и Англия, Портата и Франция ликвидират руските предимства във военно-политическата сфера. Още по-осезателно е англо-френското надмощие в икономическата област, в търговията. Откриването на османските пазари за свободна търговия довежда до рязко увеличаване на търговския оборот между Англия и Турция, както и между Франция и Турция. Британските и френските капиталисти са заинтересувани от запазване на османския пазар, от запазване целостта на империята, макар че те враждуват помежду си  и се надпреварвали за повече изгодни позиции в нея.

577px IРуската империя не може да съперничи на икономическото влияние на Западните сили. Нейните дипломатически позиции в Истанбул непрекъснато отслабват под ударите на британската и френската дипломация. Опора на руското влияние в Османската империя  е съчувствието и симпатиите на покорените християнски народи, виждащи в нейно лице силата, която може да ги освободи от османска власт.

Руският царизъм се стреми да си осигури господство над Проливите  и излаз към топлите морета, което би дало тласък на икономическото развитие на цяла Южна Русия, би облекчило икономическите и връзки със Средиземноморието и би гарантирало защитата на нейното черноморско крайбрежие. Руската поява в Средиземно море, разбира се, е крайно нежелателна  за Англия и особено за Франция. Двете сили виждат в съществуването на Османската империя бариера срещу руския излаз към топлите морета. Благодарение на своята търговска и индустриална мощ те могат да експлоатират империята. При това Англия започва да си присвоява някои особено важни за нейната комуникация пунктове – през 1839 г. тя слага ръка върху Аден, който контролира изхода от Червено море и пътищата за Индия.

В 1841 г. руската дипломация понася тежък удар – подписването на Лондонската конвенция на 13 юли, която затваря руския черноморски военен флот в Черно море. Нуждата на Северната империя от отварянето на Проливите за военно плаване и за влияние на Балканите и в Близкия изток изостря борбата  около Източния въпрос.

Към средата на XIX в. политическата обстановка в Европа е доста неблагоприятна за Русия. Тя варира от резервирана до враждебна. Този факт не е отчетен от самонадеяния всерусийски самодържец,  според когото при нова война с Османската империя официална Европа ще остане индиферентна. Това съждение показва, че руските управляващи не са наясно с икономическите промени, настъпили в Европа през 30-40-те години на XIX в. Бурното индустриално развитие на Западните сили насочва техните търговско – икономически интереси трайно към Балканите и Близкия изток. Следователно всякакви руски самоинициативи по отношение на Османската империя ще бъдат посрещнати враждебно от Европа.

Русия, решена на война с Османската империя, търси повод за нейното започване. В средата на XIX в. официален Санкт Петербург е убеден, че разполага с всички сили за решаването на Източния въпрос, за превземането на Проливите и за утвърждаването на Балканите. Управляващите обаче не виждат най-важното – икономическата  изостаналост на империята. Допотопно слаба в техническо отношение, през 50-те години на века Русия не е в състояние да се конкурира в нито една област на материалното производство с модерна Европа. Дори и в сферата на въоръжаването тя е принудена да внася усъвършенствани образци, да купува огромни партиди пушки и оръдия, а не рядко и цели фабрики. На юг там, където щели да настъпят армиите, Николай I не разполага с добри съобщителни връзки и с нито една железопътна линия. Разбира се, това ще стане ясно по-късно. Да доведе до тежката катастрофа в Крим, която ведно с хилядите войници поглъща и живота на императора, но дотогава трябва да се изпробват много средства, в това число и усилията на дипломацията, решила да стигне до Босфора с цената на нищожни жертви.

 

Кримската война

 

Спорът за Светите места

 

385px Franz Xaver Winterhalter Napoleon IIIБлагоприятна възможност за руските намерения възниква със започването на спор за Светите места. Инициативата принадлежи на Франция, която, както и Англия, има трайно влияние в Османската империя и е много чувствителна към руските аспирации на Балканите и Близкия изток. Не случайно спорът възниква през пролетта на 1850 г.  По това време президентът Луи Бонапарт подготвя държавен преврат чрез който да се възкачи на императорския трон. За тази политическа авантюра той има нужда от подкрепата на католическото духовенство. Именно в негов интерес  Луи Бонапарт ангажира неочаквано вниманието на евродипломацията със спора за Светите места. Инициативата на Луи Бонапарт има и силен личен мотив. Той желае да отмъсти на всерусийския император за пренебрежението му спрямо френския президент при обсъждането на кардинални проблеми от източната политика.

Като изхожда от тези вътрешно- и външнополитически съображения и за да си отмъсти на Николай I, президентът на Франция подема спор за Светите места. По негово нареждане френският посланик в Истанбул генерал Опик връчва на 28 май 1850 г. на Високата порта нота с искане да бъде признато правото на католическия клир да управлява и се разпорежда със Светите места.

Срещу френските претенции, основани на капитулационния договор от 1740 г., Русия реагира незабавно. По нареждане на императора  външния министър  Неселроде задължава  руския посланик в Истанбул  Титов да възрази срещу  евентуалното предоставяне на Католическата църква правото да се разпорежда  със Светите места. Според руснаците православният протекторат над Светите места  произтича от клаузите на Кючуккайнарджанския мирен договор.

В началото султан Абдулмеджид не придава особено значение на този спор. Когато през май 1851 г. новият посланик на Франция – маркиз Лавалет, връчва на султана лично послание от френския президент, султанът решава да отстъпи привилегията за управление и грижи за Светите места на католиците. Срещу това решение остро реагира Русия. Самодържецът изпраща лично послание до падишаха. То е донесено в Истанбул от извънредния императорски пратеник княз Гагарин и съдържа искане незабавно да се възстанови предишното положение – със Светите места да се разпорежда Православната църква.

Портата, притисната между два огъня, предлага компромисен вариант –  Светите места да се управляват съвместно от Православната и Католическата църква. Този вариант е отхвърлен както от посланик Лавалет, така и от посланик Титов. Натискът на Санкт Петербург става неудържим и на  30 януари 1852 г. е издаден султански ферман, с който се признава протекторатът на Православната църква над Светите места. Руският посланик се опитва да наложи  и признаването от Високата порта  на правото на Русия да покровителства християнските поданици на султана.

566px Sultan Abdlmecid Google Art ProjectФранция не се примирява, а продължава натиска върху Портата. Френското усилие се увенчава с успех. През януари 1853 г. султанът се разпорежда  католическото духовенство да получи ключовете от Ерусалимския храм и от Витлеемската църква. Със съгласието на посланик Лавалет католическата звезда с прикрепен към нея герб на Франция е поставена в една от нишите на Витлеемската църква, където според преданието са се намирали яслите с Младенеца. Европейският печат отразява широко събитието. Няма и съмнение, че католическата акция има демонстративен антируски характер.

Междувременно, на 9 януари 1853 г. в разговор с Хамилтън Сеймур, британски посланик в Санкт Петербург, Николай I предлага на Англия подялба на “османското наследство”. Както може да се очаква, проектът е деликатно отблъснат. Що се отнася до спора за Светите места, то Лондон намира, че това не засяга Турция, а само Франция и Русия, които “сигурно ще го решат по най-добрия начин”.

Руският император не се отчайва. Той решава да действа без да се съобразява с политическата конюнктура в Европа. На руския двор не остава нищо друго освен на зле скроената провокация да отговори с провокация, твърдо и дръзко както никога дотогава. Руските “защитници” на свободното вероизповедание, като Московския и Коломенски митрополит Филарет, придворната славянофилка Антонина Блудова и много други синове и дъщери на Църквата, издигат високо глас в защита на “страдащото православие”. Към техния нестроен хор се присъединяват водачите на славянофилите, висши чиновници и най-сетне десетки дипломати ведно с външния министър Константин Неселроде. Идеологическото оправдание за война с Османската империя, от което така много се нуждае Николай I, му е предоставено с щедра ръка. Въпреки руското “миролюбие”  налага се да се воюва за “честта на православието”, против наглите домогвания на войнстващите католици.

 

Мисията на княз Меншиков и начало на войната

 

И все пак голямата, истинска провокация, трябва да се предизвика в самото сърце на Османската империя – в Истанбул. Замислена отдавна от дипломати и дворцови съветници, най-сетне император Николай I я поверява на княз Александър Сергеевич Меншиков, адмирал и държавник, който до немай-къде приляга за случая. Самоуверен и тщеславен, той дължи популярността си на едно все пак рядко за епохата на Николай I  качество – нито един път не посегнал към държавната хазна.

568px . . До визитата край Босфора князът не намира време да се запознае нито със състоянието на руско-турските отношения, нито пък да се срещне с външния министър Неселроде. В замяна на това обаче той великолепно разбира  императора – да се завърне в Русия с достатъчно предлози за окупация на Дунавските княжества и за война въобще. Подобно на своя господар и княз Меншиков е убеден, че съюз между Франция и Англия е невъзможен, т.е. в предстоящата война един срещу друг ще застанат само двамата вековни неприятели – Русия и Турция, и разбира се Турция ще бъде победена. В този дух самонадеяният Меншиков обмисля своя маршрут и поведение – с приближаването към Истанбул да покачва градуса на страх и напрежение. Противно на очакванията вместо за Одеса той заминава за Бесарабия и в Кишинев провежда тържествен преглед на Пети корпус. Няколко дни след това картината се повтаря в  Севастопол, където по заповед на адмирала е съсредоточен целия военен флот. От тържествените маршове и салюти до пищните приеми и речи във военните клубове, всичко е замислено с една-единствена цел – да се покаже на враговете огромната военна мощ на Руската империя.

Ала не само дрънкането на оръжие влиза в сценария на “изпечения” дипломат. Сякаш за да дешифрира открито своето намерение той сам избира кораба, с който ще се доближи до бреговете на султанските владения – парахода “Гръмоносец”  и хората, които ще му бъдат най-близки помощници при “мирното” уреждане на “религиозния конфликт”.

След седемдневно плаване на 28 февруари 1853 г. флагманът “Гръмоносец”  влиза тържествено в Босфора. В продължение на 3 дни князът не пожелава да се срещне с когото и да било.

Според програмата най-напред извънредният императорски пратеник трябва да бъде приет от великия везир. В противоречие с вековния церемониал обаче Негово превъзходителство изразява желание да бъде посрещнат пред входа на Портата от самия Мехмедемин Али. Неговата прищявка има ефект на бомба  сред управляващите османски кръгове и дипломатическия корпус. След последвалия вежлив отказ Меншиков измисля друго унижение: появява се с мека шапка и палто, което не смъква по време на целия прием. А когато му е напомнено, че според протокола трябва да посети и външния министър, князът високомерно отказва, заявявайки  твърдо, че въобще не възнамерява да говори с такъв заклет враг на Русия. След посещението си при великия везир князът се явява на аудиенция при Абдулмеджид, на който връчва лично послание от Николай I.

С предизвикателните си действия  и арогантно поведение специалният императорски пратеник обрича предварително мисията си на провал.

Изпращайки мисията на княз Меншиков в Истанбул всерусийският император не се съобразява с един много важен субективен фактор, противостоящ на руските интереси – назначаването на нови посланици на Англия и Франция в Истанбул. На 5 април 1853 г. в османската столица пристига новият представител на английската кралица – сър Страфорд Редклиф, изкусен дипломат и опитен политик. Негов колега от френска страна става Делакур, известен с вежливото си поведение.

В три ноти от 16, 22 и 24 март Меншиков излага руските искания – подписване на турско-руски договор, който да гарантира правата на Православната църква над Светите места; ремонт за сметка на султана на купола на църквата на Божи гроб; пожизнено назначаване, със съгласието на руския император на вселенския патриарх; предоставяне право на Русия да построи православен храм в Ерусалим. Следва най-дръзкото искане на самодържеца – да се предостави на руското правителство право да покровителства Православната църква в Турция. Това де факто означава Русия да стане протектор на ок. 12 000 000 жители на Османската империя. И накрая Меншиков иска от Високата порта да смени външния си министър Фуад паша.

Изпаднал в паника, несигурен в мъглявите обещания на Запада, султан Абдулмеджид, за срам на правоверните мюсюлмани, изпълнява мигновено последното руско искане – назначава Рифат паша на мястото на Фуад паша. След като се запознава задълбочено с руските претенции, новият външен министър възкликва, че на падишаха не му остава нищо друго, освен да се откаже от престола. Емоционалната реакция на Рифат паша показва, че действително руските искания  са посегателство върху суверенитета на Османската империя.

Тревогата на османското правителство нараства след като Северната империя струпва войски на османо-руската граница по р. Прут. В този тежък момент великия везир се обръща за съвет към новите посланици на Англия и Франция. От името на своите правителства Страфорд и Делакур обещават подкрепа на Високата порта и я съветват решително да отхвърли исканията на Санкт Петербург. На 15 май 1853 г. Мустафа Решид паша, отново избран за външен министър, моли извънредния императорски пратеник за шестдневна отсрочка за даване отговор на последния руски ултиматум, отнасящ се за протекторните права на самодържеца над православното население в Турция. На заседание на Висшия съвещателен съвет на 17 май 1853 г., руския ултиматум е категорично отхвърлен.

Без да изчака официалния отговор на своята нота, на 21 май 1853 г. княз Меншиков, заедно с целия персонал на руското посолство напуска Истанбул.

Karl NesselrodeНа 28 май 1853 г. император Николай I  е известен за отказа на Високата порта да удовлетвори руския ултиматум. Самодържецът приема този факт като лична обида, нанесена му от падишаха. Войната е неизбежна, но руският император се опитва по дипломатически път да разреши спорния проблем. По нареждане на императора на 31 май Неселроде  изпраща на турския външен министър Мустафа Решид паша нота, с която го известява, че след няколко седмици руската армия ще получи заповед за преминаване на границата с империята. Целта на акцията няма да бъде започването на война, а създаването на гаранции за  получаване на положителен отговор на руското искане. За отговор е даден 8 дневен срок. На 16 юни Портата отклонява руския ултиматум. На следния ден останалият в руското посолство съветник и сътрудниците му  напускат Истанбул.

След като научава за отхвърлянето на ултиматума на 27 юни императорът заповядва на командващия войските в Бесарабия да премине р. Прут и да започне окупация на отвъддунавските княжества. На 2 юли започва изпълнението на императорската заповед – руските войски нахлуват в Молдова и я окупират. Акцията обаче е предприета в обстановка на силно изразена враждебност на европейските сили към руската източна политика. Правителството в Санкт Петербург и неговите дипломати проявяват престъпно нехайство към интересите на империята и дори не информират Николай I за военните приготовления на Запада, насочени срещу Русия. След скъсването на дипломатическите отношения  между двете империи командващите британските и френските средиземноморски ескадри получават заповеди да се насочат към най-близкото пристанище на входа на Дарданелите.

След като прекратяват дипломатическите си отношения, Русия и Османската империя започват да се готвят за война.

Отчитайки опасността от руско нападение срещу Босфора, Портата  укрепва защитата на черноморския пролив. Османският флот е приведен в състояние на бойна готовност. Засилени са отбранителните възможности на Русе, Видин и Силистра. Изпратени са военни инженери, които да укрепят крепостните съоръжения на Карс, Ерзурум и Трабзон. Обявена е мобилизация. Събраната 60 000-на пехота е дислоцирана на предполагаемите места на бъдещите бойни действия на Балканите. Съсредоточените по балканските граници на Османската империя войски са подсилени от събраните в Албания, Босна и Македония армейски корпуси.

Ведно с материалната подготовка за войната Портата подготвя морално-психологически общественото мнение в империята. Разпространен е султански ферман, адресиран до цялото население на Турция. В него се подчертава, че в предстоящата война Високата порта  ще разчита на всички поданици на империята, включително и християните. Независимо от факта, че Русия започва войната уж в защита на християнското население на империята, Портата заявява, че ще бъде гарантирана сигурността на всички християни. В отговор на султанския ферман Вселенския и Арменския патриарх изпращат верноподанически  послания до Абдулмеджид. Високата порта се възползва от тях, за да засили своето влияние сред европейската общественост.

Засилвайки отбранителната си мощ,  Османската империя се подготвя да обяви война на Русия. Западът обаче я съветва да не бърза със започването на бойни действия. Силно разтревожена е Дунавската монархия, която с основание се бои от руско-турските войни, тъй като често при подобни войни славянските народи, подвластни на Хабсбургите, се вдигат на борба против властта на Виена. Поради тази причина по предложение на Австрия през септември 1853 г. във Виена  е свикана конференция на представителите на Англия, Франция, Австрия и Прусия. На нея е разработен и приет проект на османска нота, която да се връчи на петербургското правителство. В тази “нота на съгласието” между Османската и Руската империя, султанът се задължава да не нарушава правата на Православната църква, определени от Кючуккайнарджанския и Одринския договор.

Царят приема проекта на виенската нота, но при условие, че султанът също го приеме без уговорки. Султанът отхвърля проектонотата с мотива, че тя нарушава суверенитета на Османската империя. Истанбул предлага свои гаранции, които обаче лишават царя от възможността да покровителства православните поданици на падишаха. В отговора си от 19 септември 1853 г. Санкт Петербург квалифицира турския проект като оскърбителен за Русия. На участниците във виенската среща е предложено да заставят султана да приеме първоначалната проектонота. Предложението е отхвърлено от Англия и Франция. То не е одобрено от Австрия и Прусия.

Събитията около виенската проектонота отново показват, че в бъдещата война срещу Русия Високата порта може да разчита на подкрепата на Западните сили. Тази благоприятна перспектива  импулсира Портата смело да ускори подготовката за война. На 25 и 26 септември в двореца Чъраган  се провежда  съвещание на представители на духовния и светския управленски елит на империята, на което единодушно е решено  да се обяви война на Русия. Падишахът издава специален ферман, с който одобрява решението. Ферманът е изпратен за сведение до четирите западни Сили. В него се казва, че след като са изчерпани всички мирни средства  за разрешаване на конфликта с Русия, Високата порта е принудена да обяви война на Санкт Петербург, считано от 1 октомври 1853 г.

mer Paa 1Истанбул прави последен опит да предотврати военния сблъсък, като нарежда на главнокомандващия османската армия на Балканите генерал Юмер Лютфи  да предаде на командващия руската армия  в заддунавските княжества  генерал Горчаков в петнадесетдневен срок от получаването на турския ултиматум да освободи окупираните територии. Горчаков отказва да води преговори и да изпълни ултиматума на Портата. При това положение, на 16 октомври 1853 г., Истанбул обявява началото на активните бойни действия.

Според плана на главнокомандващия османските сили на Балканите генерал Юмер Лютфи паша  в началния етап на войната трябва да бъдат отблъснати руските войски, намиращи се в Мала Влахия, с цел по-нататък да се разгърне настъпление към Централна Влахия и Букурещ. С това се осуетява възможността руската армия да проникне в Сърбия и заедно с нейните сили да действа срещу  Турция. С оглед решаването на тези първоначални тактически задачи  операциите на османската Дунавска  армия започват със завладяването на островите на  р. Дунав между Видин и Калафат. На 28 октомври 5000-ен османски корпус превзема Калафат.

В края на октомври 1853 г.  Юмер Лютфи паша предприема операция с цел завземането на поселението Олтеница, намиращо се на 75 км от Букурещ. Изходен пункт за операцията е гр. Тутракан. Оттам турците прехвърлят войски, превъзхождащи руските сили, и след тридневни кръвопролитни сражения на 6 ноември овладяват Олтеница. На този етап обаче е рисковано да се настъпи към Букурещ и османската армия се връща в Тутракан.

Жесток сблъсък между руските и турските войски става при с. Четате, на 15 км от Калафат. Предполага се, че целта на османската акция е превземането по-късно на Крайова. Отчаяната руска съпротива заставя османската войска да премине към отбрана, а по-късно да се оттегли в Калафат.

Равносметката от военните действия на Дунавския фронт през периода октомври 1853 – януари 1854 г. показва, че за пръв път след около 90 години османската армия успява да нанесе сериозни поражения на руската войска. Във връзка с тези успехи на Абдулмеджид е присвоено званието “гази” (победител). Султанът е толкова въодушевен от победите на войските си, че възнамерява да поеме тяхното командване. Но ентусиазмът му скоро е охладен, тъй като сраженията на Кавказкия фронт показват превъзходството на руската армия, която громи османските войски.

Бойните действия на Кавказкия фронт са започнати от османците. В нощта на 27 срещу 28 октомври 1853 г. 5000-ен османски корпус атакува  и превзема поста “Св. Никола”, намиращ се на Черноморското крайбрежие, между Батуми и Поти. Това е единствената успешна битка за турците на Кавказкия фронт. След тази победа османската армия предприема настъпление към Ахалцих. При успех тя може да атакува и Тбилиси. В битката под Ахалцих обаче, на 26 ноември 1853 г., руските войски разгромяват османските сили, които в безпорядък отстъпват към Ардахан. На 1 декември в  сражението край с. Башкадъклар (между Карс и Александропол) на султановата армия е нанесено още по-тежко поражение. Планът на османското командване  за нахлуване в Задкавказието и превземането на Тбилиси пропада  след  победите на руското оръжие.

Бляскава победа печелят руснаците във водите на Черно море. В началото на войната на руския черноморски боен флот е заповядано да не допуска в Черно море османски търговски и военни кораби, които могат да доставят на своята армия снаряжение и продоволствия. От началото на ноември 1853 г. между Сухуми и Синоп тази контролно-охранителна функция изпълнява руска ескадра от 8 кораба, командвана от вицеадмирал Нахимов.

Морското разузнаване докладва на Нахимов, че в края на ноември от Босфора към кавказкото крайбрежие се насочва османска флотилия от 13 кораба, носещи на борда си 3000 войници, продоволствия и оръжие, предназначени за усилване на гарнизона в Батуми. Командир на флотилията е вицеадмирал Осман паша. На път за Батуми флотилията е връхлетяна от ураган. Природната стихия принуждава османските кораби да се укрият в Синопския залив, където са открити от руснаците. Вицеадмирал Нахимов започва подготовка за атака. На 22 ноември османският вицеадмирал разбира за намеренията на Нахимов и незабавно моли Високата порта за помощ, като предупреждава, че го заплашва разгром.

Сутринта на 30 ноември 1853 г., преди началото на атаката, вицеадмирал Нахимов предлага на Осман паша да се предаде. Въпреки че знае какво го очаква, османският командир решава да приеме сражението. То завършва с унищожителен разгром на османската флотилия. Нахимов насочва оръдията на своите кораби срещу жилищните квартали на Синоп. В резултат на артилерийската канонада почти целия град е изравнен със земята.

Пораженията на турците край Синоп и Башкадъклар имат важни военнополитически последствия – включването на западните сили във войната и навлизането и в нейния решаващ етап.

1024px Battle of sinope

 

Включването на Западноевропейските сили във войната. Поражение на Русия.

 

komandersСлед понесените от османската армия поражения, Париж и Лондон реагират, като се опитват да сложат край на руско-турския военен конфликт с мирни средства. В началото на декември 1853 г. посланиците на  Англия, Франция, Австрия и Прусия  в Истанбул разработват проект за помирение между воюващите империи. На 15 декември от името на своите правителства те връчват на Портата нота, в която предлагат следните условия за постигане на мир: османското правителство е задължено да  възобнови всички предишни договори с Руската империя и да ги допълни с ферманите на султана, които даряват на поданиците му привилегии и гаранции; на Русия се разрешава да построи църква и болница в Ерусалим; Високата порта  да подобри вътрешната си администрация и да назначи пълномощен представител за сключване на примирие. На 19 декември Високата порта официално приема нотата на четирите европейски Сили, а на 31 декември се съгласява да изпълни условията, предвидени в нея. Руският самодържец обаче решително отхвърля предложението за мирно уреждане на военния конфликт с Османската империя. Отново петербургският политически елит и всерусийския властелин проявяват престъпно политическо късогледство, като не се възползват от предоставения им шанс да приключат войната с изгоден мир.

След провала на дипломатическата инициатива  в Лондон и Париж решават, че те трябва да се намесят във войната, за да попречат на Руската империя да постигне окончателна победа.

Charge of the Light BrigadeОще на  8 ноември със султанско разрешение в истанбулското пристанище Буюкдере акостират корабите на английската и френската ескадра. На 30 декември  част от тях навлизат в Черно море. На 4 януари 1854 г. в Черно море минават всички основни сили на англо-френската флотилия. Обединената ескадра получава заповед да изтласка от Черно море  военния и търговския флот на Русия. На 12 януари 1854 г. посланиците на Англия и Франция в Петербург известяват руския кабинет за навлизането на англо-френската ескадра в Черно море.  Яростта на императора е безгранична. По негова заповед Дунавската армия започва подготовка за преминаване на юг от р. Дунава  в турска територия  през пролетта на 1854 г.

Предизвикателното и неблагоразумно поведение на руската дипломация  достига своя завършен вид, когато  в началото на февруари 1854 г.  Руската империя скъсва дипломатическите си отношения с Франция и Англия. Със специален императорски манифест руският народ е уведомен за стъпката на своето правителство. Въпреки враждебната акция на Русия, Лондон и Париж правят последен опит да прекратят войната. На 27 февруари 1854 г. английското и френското правителство дават ултиматум на Санкт Петербург в двумесечен срок да изтегли войските си от дунавските княжества. На 19 март външния министър Неселроде съобщава на френския и английския кабинет, че царят смята за унижение  да отговори на ултиматума им. И така, военният сблъсък на западните Сили с Руската империя става неизбежен.

На 12 март 1854 г. в Истанбул е подписан военен договор между Османската империя, Англия и Франция. На 27 март кралица Виктория и ден по-късно император Наполеон ІІІ обявяват война на Руската империя.

Robert Gibb The Thin Red LineДоговорът от 12 март е допълнен на 10 април със споразумение между Англия и Франция, в което се казва, че двете държави обединяват усилията си за възстановяването на мира между Османската и Руската империя. На 11 април във Виена четирите европейски Сили се споразумяват да не подписват сепаративни съглашения със Санкт Петербург. Решено е Турция да бъде подпомогната да си върне Дунавските княжества  и  Силите  да гарантират териториалната цялост на империята. Истанбул трябва да продължи реформите, свързани с правата на християнските поданици на падишаха.

Крайната фаза на войната започва с активните действия на руската армия по р. Дунав. На 23 март 1854 г. 33 000-ен корпус форсира реката,  нахлува в Добруджа и се насочва към Силистра. Градът е блокиран от всички страни. Десетхилядният гарнизон отбива атаките на над 40 000-ната руска обсадна армия. След като Австрия заема враждебна позиция към руската окупация на Дунавските княжества, а на помощ на силистренския гарнизон идват османски войски, на 21 юни 1854 г. руската армия се изтегля на север от Дунав, а по-късно напуска и окупираните територии на Дунавските княжества. Възстановено е довоенното статукво. На 30 септември 1854 г. Виена и Истанбул подписват съглашение, което дава право на Хабсбургската империя да окупира Влахия и Молдова. По този начин се предотвратява повторното завладяване на княжествата от Русия. С този акт е ликвидиран Дунавския фронт.

Relief of the Light BrigadeОтначало съюзниците на Турция провеждат само бойни демонстрации, с които да заблудят Русия относно истинските им намерения. През пролетта на 1854 г. флотите на Англия и Франция атакуват Кронщат, Соловецкия манастир в Бяло море и Петропавловската крепост в Камчатка. На 22 април 1854 г. те бомбардират Одеса.  С тези  военноморски операции съюзниците целят да узнаят възможностите на Русия да води война по море.

В същото време в австрийската столица продължават преговорите, започнали през март 1854 г., между представителите на Англия, Франция, Австрия и Прусия. В началото на юли четирите европейски Велики сили се договарят да предложат на Русия следните четири условия, които може да представляват фундамент на бъдещия мирен договор:

1. Да се прекрати руското покровителство над Сърбия, Влахия и Молдова и то да бъде заменено с колективната гаранция на Великите сили, но при условие, че бъде сключено съответно съгласие с Турция.

2. Корабоплаването в устието на Дунав да бъде свободно, без ограничения. То ще се регулира единствено от правилата, установени от Виенския конгрес през 1815 г.

3. В интерес на европейското равновесие се предвижда модификация на Конвенцията за проливите от 13 юли 1841 г.

4. Русия трябва да се откаже от всякакво официално покровителство над османските поданици от всички вероизповедания. Тя и другите държави заедно ще отстояват привилегиите на религиозните общности, без при това да накърняват османския държавен суверенитет и престижа на султана.

Санкт Петербург приема  без уговорки първите две условия, но категорично отхвърля третото,  тъй като то засяга руските интереси в Черно море. Въпреки неуспеха на Дунавския фронт военният потенциал на Руската империя далеч още не е изчерпан,  за да бъде тя заставена да приеме условията на европейските сили. След като опитите на западните държави да помирят Русия и Турция не успяват, те решават да се намесят активно във войната. През лятото на 1854 г. край Варна е съсредоточена съюзна англо-френско-османска  флота. Броят на войниците, намиращи се тук, надвишава 120 000 души. През септември в пристанището Евпатория, намиращо се на западния бряг на Кримския п-в, е стоварена  60 000-на десантна армия. Съюзните войски се насочват към Севастопол, чието завладяване е една от целите  на Кримската експедиция.

Руската войска, начело на която е некадърният княз Меншиков, не успява да спре настъплението на обединената армия. В средата на октомври 1854 г. съюзните сили  достигат Севастопол. Обсадата започва с масиран артилерийски огън. По този начин обсадната армия се надява да сломи отбраната на града, но надеждите и са напразни. Започва героичната  защита на Севастопол, продължила  349 дни. През лятото на 1855 г. положението на града става критично, тъй като обсадната армия се увеличава на ок. 140 000 войници срещу приблизително 42 000 бранители на града. Бездарният Меншиков е сменен с престарелия княз Горчаков, но това никак не променя тежкото положение на обсадените. На 8 септември 1855 г. след като са изчерпани всички сили за отбрана, Севастопол капитулира.

1024px Panorama dentro

На Кавказкия фронт военните действия се развиват в полза на руската армия. През юли 1855 г. руснаците завземат гр. Баязид, а след това осуетяват десанта на 40 000-на османска армия в района на Сухуми. Руската армия печели блестяща победа при Карс. След продължителна обсада, градът е превзет на 28 ноември 1855 г.

Войната стопява финансовия и военен потенциал на Османската и Руската империя. Поради това те не могат да си позволят продължаване на военните действия. Франция, която участва във войната с най-многобройния контингент, също желае мир. Единствено Англия не иска да бъдат спирани бойните действия. Тя се стреми да пренесе тяхната тежест на Кавказкия фронт. Въпреки британското противодействие към края на 1855 г. надделява становището за прекратяване на войната. Австрийският посланик в Санкт Петербург е упълномощен от съюзниците да предложи на руския кабинет юлския ултиматум от 1854 г. като база за сключване на примирие и за започване на мирни преговори. Новият всерусийски император Александър ІІ  е принуден да приеме предложените му условия. Примирието е подписано на 13 февруари 1856 г. Решено е да се свика в Париж конгрес за изработване на мирния договор.

 

Парижки мирен договор

 

1024px Edouard Dubufe Congrs de ParisНа 25 февруари 1856 г. в Париж започва мирна конференция, която трябва да обсъди и приеме клаузите на мирния договор, слагащ край на Кримската война. Преговорите продължават малко повече от месец и на 30 март 1856 г. се сключва мирен договор между Руската империя, от една страна, и Англия, Австрия, Франция, Сардиния, Прусия  и Османската империя – от друга. Договорът фиксира поражението на Русия.

Парижкият мирен договор лишава Русия от Бесарабия , с което тя губи контрола  си върху устието на Дунав. Договорът потвърждава османския сюзеренитет над Влахия, Молдова и Сърбия и лишава Санкт Петербург от протекторски права спрямо тези княжества. На Османската империя се връща Карс и другите завладени през войната османски територии. Дунав е обявен за международен път под наблюдението на европейските държави, включително и онези, които нямат граница с реката. Черно море се обявява за неутрално море, открито за търговските флоти на всички страни, закрито за военните кораби “както на крайбрежните, така и на другите държави”. Запазването на старите и строежът на нови крепости и арсенали по неговите брегове се забранява както за Русия, така и за Османската империя.

Силите сключват конвенция за Проливите, която забранява достъпа на военни кораби в Черно море. Но те включват пункт, според който западни лекотоварни кораби ще се допускат в Черно море, за да охраняват устието на Дунав.

На 15 април 1856 г. Англия, Франция и Дунавската монархия подписват съглашение,  с което гарантират целостта на Османската империя в границите, определени от Парижкия мирен договор, а всяко тяхно нарушение ще се смята като повод за война.

 

Литература:

Великите сили и Балканите в ново и най-ново време, София, 1985
Восточный вопрос во внешной политике России (конец ХVІІІ – начало ХХвв.), Москва, 1978
Димитров, Стр. , Кр. Манчев,  История на балканските народи, т. І (ХV-ХІХ век), София,   1999
Дойнов, Ст., Българите и руско-турските войни (1774-1856), София, 1987
Еремеев, Д., М. Мейер,  История на Турция в средните векове и ново  време, София, 1998
История на Османската империя, София, 1999
Кенеди, П.,  Възход и падение на Великите сили (икономически промени и военни конфликти ХV-ХХ век), т.І, София, 1997
Кисинджър, Х.,  Дипломацията,  София, 1997
Международные отношения на Балканах 1830 – 1856, Москва, 1990
Садулов, А.,  История на Османската империя (ХІV – ХХ век), В. Търново,  2000
Тодорова, М., Подбрани извори за историята на балканските народи ХV – ХХ в., София, 1977
Фадеева, И. Л., Османская империя в англо-турецкие отношения в  середине ХІХ в., Москва, 1977