istoria

 

 

Балканите след Кримската война

 

1024px Edouard Dubufe Congrs de ParisКримската война не довежда до разрешаването на Източния въпрос. Намесата на Запада в подкрепа на Турция осуетява намеренията на Северната империя да разгроми “болния човек” и да установи надмощие на Балканите и Близкия изток. След Парижкия договор отново възтържествува принципът за баланс на силите в международните отношения. Това означава, че нито една европейска сила не ще си позволи сама в своя полза да наложи решение по проблемите, засягащи Турция и Балканите.

Поражението на Русия в Кримската война и реформените актове на Портата от 50-те години обаче не довеждат до стабилизиране на Османската империя. Процесът на разложение, отслабване и агония на “болния човек” все повече се задълбочава. Национално-освободителното движение на балканските народи е главната сила, под ударите на която се подготвя почвата за ликвидиране на османското господство на Балканите и за създаване на независими балкански държави.

Движение за обединяване на Дунавските княжества в една държава Румъния, въстание в Босна и Херцеговина и активна политика на Сърбия и Черна гора против османската власт на Балканите – това са главните прояви на борбата на балканските народи за национална независимост през 50-те години на ХІХ век.

 

1. Проблемът за  обединението на Влахия и Молдова

368px Tricolore1848Активно движение срещу сюзеренитета на падишаха се разгръща в Дунавските княжества. Още по времето на революцията от 1848 г. като основен проблем е поставен въпросът за тяхното обединение. Войските на Руската и Османската империя смазват борбата за социална и национална свобода във Влахия и Молдова, след което окупират княжествата. Окупацията продължава до 1851 г. Тя има тежки последици за княжествата, които са заставени да издържат със свои средства окупационните войски. През 1849 г. между  Русия и Османската империя е сключено споразумение, според което княжествата се лишават дори от правата, произтичащи от установения в тях автономен режим. Вместо князе начело на Влахия и Молдова са поставени администратори, назначавани от Истанбул и Санкт Петербург за срок от 7 години.

Наскоро след прекратяване на османо-руската окупация Влахия и Молдова отново са поставени в клещи от Великите сили. През 1853 г. княжествата са окупирани от Руската империя, а през 1854 г. са предоставени на Хабсбургската монархия, чиято армия влиза във Влахия и Молдова.

По молба на румънските емигранти през февруари 1856 г. на Парижката конференция е поставен за обсъждане въпросът за обединение на Дунавските княжества. Около проблема възникват остри разногласия. На обединението категорично се противопоставят Турция и Австрия. Позициите на двете страни са разбираеми – Османската империя се страхува, че обединената румънска държава бързо ще обяви своята независимост и нейният пример може да стимулира другите страни на полуострова, които все още се намират под върховната власт на падишаха; що се отнася до Дунавската монархия, тя много добре знае, че евентуалното обединение може да намали възможностите и за влияние и намеса на Балканите и да доведе до движение на трансилванците за присъединяване към Румъния. Лондон също заема отрицателна позиция спрямо обединението.

В подкрепа на румънските искания се изказват френската и руската дипломация. Френската политика се стреми към ограничаване ролята на Австрия на Балканите, към изтласкване на Русия от този район. Париж обаче иска да разчита не само на Истанбул, но и на новообразуващите се балкански държави в борбата си с Русия и Австрия. Ето защо Наполеон ІІІ подкрепя обединението на княжествата. Санкт Петербург решително отстоява обединението на Влахия и Молдова, тъй като една суверенна държава на Балканите значително ще отслаби позициите на Босфорската империя и Дунавската монархия на полуострова. Прусия и Сардиния също подкрепят обединението. Тяхното поведение се определя от обстоятелството, че те водят политика за отслабване на Австрия и обединение на Италия и Германия.

Въпреки острите противоречия, участниците в Парижката конференция постигат компромисно решение по проблема – в княжествата да бъдат създадени съсловни представителни събрания, които да вземат становище относно бъдещото им държавно устройство. Оформените предложения трябва да се предадат на специална международна комисия, която да ги докладва пред международна конференция на страните, подписали Парижкия мирен договор.

След изтеглянето на окупационните войски от княжествата дейците на обединението си отдъхват, но радостта им е кратка – Истанбул назначава в Яш и Букурещ наместници, които яростно се съпротивляват на юнионистите (привърженици на обединението). Силно изразена сепаративна дейност развива молдовският наместник Николае Конаки – Вогоридес. С помощта на полицията, проведените в Молдова на 19 юли 1857 г. избори са спечелени от сепаратистите.

1024px Theodor Aman Proclamarea Unirii

Юнионистите, които не участват в изборите, ги обявяват за недействителни и започват подготовка за активна борба против наместническата власт. Напрежението заплашително се покачва и има опасност да избухне революция. Подобно развитие на нещата плаши Франция, Прусия, Сардиния и Русия. Те искат Портата да отмени фалшифицираните резултати от изборите в Молдова, но получават отказ. Държавите, участвали в демарша, скъсват дипломатическите отношения с Босфорската империя. Възниква реална опасност въпросът за обединението на Влахия и Молдова да предизвика нова международна криза. Енергичната намеса на британската дипломация осуетява подобна перспектива. Лондон оказва натиск върху Турция и тя отстъпва, обявявайки, че анулира изборните резултати в Молдова. През септември 1857 г. в двете княжества са проведени нови избори, които са спечелени от юнионистите. Двете събрания издигат искания, отнасящи се за държавното устройство на княжествата, които се обсъждат от специална международна комисия. Комисията започва да заседава в Париж на 10 май 1858 г. В нейната работа участват представители на държавите, подписали Парижкия договор. След продължителни и остри дебати, участниците в конференцията постигат компромис и на 7 август 1858 г. подписват конвенция. Според нея Влахия и Молдова имат самостоятелни законодателни органи, свои князе, правителства и въоръжени сили. Наред с това се създават и някои общи органи – смесена централна комисия със законодателна инициатива, общ касационен съд и общо име – “Съединени княжества”.

Alexander Johann Cuza KriehuberКонвенцията от 7 август 1858 г. е незначителна крачка към обединението на двете княжества. Тя показва колко противоречиви са интересите на държавите, в чиито ръце се намира делото на обединението. Затова и юнионистите  започват да губят надежда, че “европейският концерт” ще съдейства за това дело. Те повеждат борба за поставяне на престола в Букурещ и Яш на свои привърженици, чрез които да се проведе обединението. Това им се удава. На молдовския престол е избран Александър Йон Куза, деец на революцията от 1848 г. и горещ привърженик на обединението. Въпреки противодействието на някои реакционни групировки, на 24 януари 1859 г. Александър Йон Куза е избран за княз и на Влахия.

С неговия избор за княз на двете княжества обединението де факто е извършено. Макар, че обединителната акция засяга интересите на Портата, през септември 1859 г. тя е принудена да признае Йон Куза за княз на Влахия и Молдова.

 

2. Национално-освободителни борби в Босна и Херцеговина. Черногорско-турски войни

След Кримската война национално-освободителните борби на Балканите вземат все по-широки размери. Народите на полуострова не желаят повече да търпят чуждия национално-политически гнет. Революционните движения стават повсеместни. Там, където силите не достигат за самостоятелно политическо развитие, народите се стремят да се присъединят към вече свободните родствени държави. Тъй като селячеството масово участва в националноосвободителното движение то добива и социален характер, като същевременно се води борба и срещу османския феодализъм.

Пример в това отношение е борбата на босненско-херцеговинското селячество, която е едновременно национална и социална. Само за 10 години  (1852-1862) в Босна и Херцеговина избухват три въстания. Първото избухва през есента на 1852 г. в Требинска нахия с център с. Зубци и се възглавява от богатия оръжейник Лука Вукалович. Въстанието обхваща Източна и Югоизточна Херцеговина и продължава до 1853 г.

Luka Vukalovic 1823 1873 srpski vojvodaВъстанията в Херцеговина през 50-те години на ХІХ век поставят в своята програма като важна задача присъединяването на въстаналите райони към Черна гора. Същевременно черногорският княз Данило се стреми към международно признаване на независимостта на своята държавица и разширяване на нейните предели. Той води активна външна политика, съставна част на която е подкрепата  на херцеговинското население в борбата му срещу османската власт. Поради всичко това херцеговинските въстания винаги завършват с черногорско-турски войни. През декември 1852 г. 30 000-на османска армия нахлува в пределите на Черна гора. Въпреки оказаната упорита съпротива, войната завършва с поражение за черногорците. Само бързата намеса на Виена и Санкт Петербург  осуетява окупацията на Черна гора от Турция. Австрия сама се стреми към завладяване на Босна и Херцеговина поради което никак не желае умиротворяване на този район и използва всеки конфликт, за да се намесва и да се представя за защитник на населението.

Поражението на Черна гора във войната с Османската империя през 1852-1853 г. не довежда до прекратяване на вълненията в Херцеговина. Особено упорита е съпротивата на населението от Граховска област, което фактически не признава османската власт.  През 1857 г. избухва ново въстание под ръководството на Лука Вукалович в Източна Херцеговина. Черна гора и сега активно подпомага въстаниците, вследствие на което избухва нова турско-черногорска война. Османските войски са унищожително разбити от черногорско-херцеговинските отряди в битката при Грахово (28 април - 1 май 1858). Завзет е гр. Клобук, обсаден е Требине.

Победите на въстаниците и Черна гора предизвикват намесата на европейските Сили. По искане на Австрия военните действия са незабавно прекратени и е образувана международна комисия от представители на Англия, Франция, Австрия, Русия и Прусия. Тя определя границата между Османската империя и Черна гора. Решенията на международната конференция означават поредното признаване на черногорската независимост.

Въстанията в Херцеговина оказват влияние върху борбата на селячеството в Босна. Селското движение там започва още през пролетта на 1857 г. Селяните протестират срещу тежкото данъчно облагане, срещу липсата на гаранции за живота и имота им и срещу произволите на местната османска администрация.

През лятото на 1858 г. антифеодалното движение в Босна прераства във въоръжено въстание. Център на бунта в Босненска Крайна е с. Иванска, което се намира в Крупската нахия. Борбата се води на територията между реките Сава, Уна и Сана. Въпреки големия брой на въстаниците в Босненска Крайна през юли 1858 г. въстанието е смазано от редовната армия. Босна обаче не е умиротворена.  През есента на 1858 г. избухва въстание в Посавина. Високата порта изпраща редовна армия, към която се присъединяват башибозушки отряди. Последните, както винаги, проявяват особено усърдие при жестоката си разправа с въстаналите. Решителните сражения между бунтовниците и османските войски стават през втората половина на октомври 1858 г., когато е смазано и това въстание. Въпреки неуспеха си масовите селски бунтове  през 50-те години в Босна и Херцеговина принуждават Високата порта да се заеме с решаването на аграрните проблеми. През декември 1858 г. падишахът се разпорежда в Истанбул да бъде изпратена босненска делегация. След като тя пристига започват преговори, които продължават 7 месеца. Преговорите завършват на 13 ноември 1859 г. с издаването на специален аграрен закон, известен като Саферска наредба. Тя отменя ангарията, фиксира натуралния данък на 1/3 от реколтата, а ашарът в полза на държавата се определя твърдо в размер на 1/10. Феодалите обаче  отказват да изпълняват Саферската наредба. Следователно причините, породили предишните въстания, не са премахнати. Селяните в Херцеговина вярват, че могат да се избавят от османския национален и социален гнет само чрез обединение с Черна гора. Тя от своя страна се стреми да обедини усилията си в борбата против Османската империя с Херцеговина. Обстановката непрекъснато се изостря, което довежда до подновяване на борбата с нова сила през следващото десетилетие на ХІХ век.

 

Използвана  литература:

Великите сили и Балканите в ново и най-ново време, София, 1985
Восточный вопрос во внешной политике России (конец ХVІІІ – начало ХХвв.), Москва, 1978
Димитров, Стр. , Кр. Манчев,  История на балканските народи, т. І (ХV-ХІХ век), София,   1999
Дойнов, Ст., Българите и руско-турските войни (1774-1856), София, 1987
Еремеев, Д., М. Мейер,  История на Турция в средните векове и ново време, София, 1998
Мантран, Р., и колектив, История на Османската империя, София, 1999
Садулов, А.,  История на Османската империя (ХІV – ХХ век), В. Търново,  2000