istoria

 

 

Филип II (1556 - 1598)

 

Хосе Перес

 

История на Испания, С, 2005 г.

Изд. "Кама", превод: Катерина Добрева

 

1. Предпазливият крал

 

488px Portrait of Philip II of Spain by Sofonisba Anguissola 002b„Филип II е нещо ужасно" (Виктор Юго). Наследникът на Карл Пети е обгърнат от мистериозен ореол. Още през XVI в. протестантите виждат в него „демонът на Юга", фанатик, който настървено ги преследва из цяла Европа. Романтиците го представят като студено чудовище, удушило с ръцете си собствения си син дон Карлос и затворило се в мрачен манастир, сред труповете на семейството си. Дори испанците често се отричат от него. „Този крал, представян ни като прототип на испанец, си е чист германец", заявява Мануел Асаня през 1918 г. пред неговия портрет от Пантоха в Ескориал. Дори в името му няма нищо испанско. Кръстили са го на дядо му, фламандеца Филип Хубави. Херцог Алба, както и много други кастилци, биха предпочели да се казва Фернандо като прадядо си, Краля Католик. И така, кой е Филип II?

Роден във Валядолид през 1527 г., Филип II храни дълбоко уважение към баща си, император Карл Пети, който влага изключително старание да го научи на кралския занаят, отначало с лични съвети, някои изложени писмено1, а по-късно и поверявайки му неколкократно властта в свое отсъствие2. Той му осигурява и добри учители - Хуан Мартинес Силисео, професор от университета в Саламанка, човек от простолюдието, когото Карл Пети прави архиепископ на Толедо, и двама от най-големите хуманисти на Испания - Онорато Хуан и Хуан Хинес де Сепулведа, подпомагани във военните изкуства и светския живот от двама аристократи, единият син на херцог Инфантадо, а другият кавалер на ордена Сантяго. Първите дават на бъдещия крал вкус към книгите, математиката, изкуствата и особено архитектурата, те правят Филип II един от най-начетените хора за времето си3. Аристократите не постигат същия успех: те не успяват да го превърнат в рицар, нито в светски човек. Филип II никога не ще се чувства добре на бойното поле. Единствения път, когато участва във военна акция, при Сен Кантен в началото на властването му, гледката на опустошения, изоставения в ръцете на войниците град го изпълва с такова отвращение, че повече не повтаря опита си. Дори ловът изглежда не го интересува особено. Смята, че е редно да ходи на лов, но дали наистина е ловец? Гледа как другите ловуват... В тази област контрастът с баща му е пълен и Филип II винаги тайно завижда на брат си дон Хуан Австрийски, че е наследил някои черти на Карл Пети: блясъка, вкуса към аристократичните съревнования, лова, войната.

Липсата си на представителност Филип II компенсира с външна невъзмутимост, като създава впечатление за голяма строгост и обърква хората. За да ги окуражи да говорят, кралят произнасял обикновено прочутата фраза: „Овладейте се" (Sosegaos). Когато му съобщават за победата при Леванте, лицето му си остава каменно, сякаш нищо не може да го извади от равновесие. Кралят си е изградил външна фасада, невъзмутима и студена, предназначена да поддържа дистанцията между него и поданиците му, която е подсилена от бургундския церемониал, наложен от Карл Пети на двора. Всяка публична поява на краля е съпроводена със сложен ритуал, който не допуска никакви импровизации4. Но този суров образ е фалшив. Естетическите вкусове на Филип II могат да се оспорват, както и начинът, по който е проектирал и украсил Ескориал, но не може да му се отрече всякаква чувствителност. В писмата до дъщерите си от Лисабон той се разкрива като човек, съвсем различен от описанието на хроникьорите: внимателен и добронамерен баща, който се интересува от успехите на децата си, тревожи се за благоустрояването на Аранхуес, за състоянието на градините, за птиците, дошли в парка с настъпването на пролетта...

252px Alonso Snchez Coello Infant Don Carlos of Spain Google Art ProjectКак да свържем тази бащинска любов с обстоятелствата около смъртта на инфанта дон Карлос? Дон Карлос е роден от първия брак на Филип II с Мария Португалска5 и тъй като в рода му кръвосмесителните бракове са почти правило, има и няколко душевно болни, сред които и кралицата на Кастилия Хуана Лудата, негова прабаба. За него казват, че бил болнав, лаком, раздразнителен и жесток6. Застава срещу баща си все по-често и грубо. Дали ревнува от него, защото е влюбен в кралица Изабел дьо Валоа, за която е бил сгоден, преди Филип II да реши да се ожени за нея? Това вероятно е легенда. Но пък е факт, че се е бъркал в политиката с право и без право. Иска да го назначат за губернатор на Нидерландия, а когато научава, че на този пост е поставен херцог Алба, той изважда нож, за да го убие. Замисля да оглави потиснатите народи и се обръща към дон Хуан Австрийски да му намери кораб. Дон Хуан предупреждава краля. Побеснял, дон Карлос се опитва да го убие. След този инцидент, няколко дни преди Коледа на 1567 г., Филип II затваря сина си в двореца. И веднага съобщава на леля си Катерина Португалска: „Вече нямам надежда, че синът ми ще си върне разума [...]. Предпочетох да пожертвам пред Бога собствената си плът и кръв, поставяйки желанието си да служа на Господ и на световното благо над всички други съображения. Има и стари, и нови причини да действам така. Те са толкова многобройни и дълбоки, че не мога да ги изкажа, така, както Ваше Величество не би могла да ги изслуша, без да си причини голяма мъка." Дон Карлос умира след шест месеца, на 26 юли 1568 г. при странни обстоятелства. Посланикът на Франция говори за гладна стачка, последвана от ненаситно ядене. Според него това е причината за смъртта7. По-късно Филип II е обвинен, че е палач на собствения си син. Нищо не го доказва. Наистина един крал, възприемащ толкова сериозно отговорностите си, не може да понесе мисълта, че ще бъде наследен от ненормален. Писмото до Катерина Португалска свидетелства за тревогата му. Но всичко останало са само измислици.

Филип II с право е смятан за кабинетен учен. Той прекарва много време в четене и анотиране на донесенията и докладите на министрите си, в редактиране на текстовете на декретите, които смята за неправилни от юридическа гледна точка. Дълго размишлява върху проблемите, забавяйки по този начин решаването им. Аристократите го упрекват, че е книжен плъх, неспособен бързо да вземе решение8. Дали невъзможността да реагира бързо на събитията е знак за слаб характер? Така смята на времето доктор Мараньон - Филип II според него е слабо същество с огромна власт. Филип II е не само бюрократ. Колкото баща му е бил пътешественик, толкова той е домошар. Малкото пътувания извън полуострова са все преди възкачването му на престола. През октомври 1548 г. предприема обиколка през Генуа, Милано, Тирол, Мюнхен, Хайделберг, Брюксел и Англия. Където и да мине, той не успява да стане популярен въпреки усилията си. Фламандците и германците го отегчават. Чувства се зле сред народи, чийто език не разбира - Филип II говори само кастилски, - и чиито нрави му изглеждат странни и просташки. Не обича бира например и не може да понася гуляите на спътниците си. След възкачването си повече не напуска полуострова и хоризонтът му бързо се ограничава в много тесен периметър, от Сеговия до Аранхуес и от Мадрид до Ескориал9.

Затова не е чудно, че Филип II твърде рано се отказва от пътуващия двор, характерен за неговите предшественици. Той иска да има постоянна столица, където да разположи бюрокрацията. Това е в реда на нещата. С усложняването на политиката се налага тя да се централизира. Кралят би могъл да избере за столица Валядолид или Толедо. Но е избран Мадрид, който не е незначително градче, както се твърди понякога, защото е представен в Кортесите, но все пак има вид на малък град в сравнение с другите10. Не се знае защо не е приет Валядолид. За отхвърлянето на Толедо може би има причина - там е седалището на най-голямата архиепископия в Испания, което създава проблеми на гражданската власт. През 1559 г. след инцидент между градската управа и главния викарий архиепископът забранява всички религиозни служби за осем дни. Тамошният corregidor се принуждава да се извини публично. Несъмнено Филип II не е искал да се излага на подобно унижение. На 8 май 1561 г. е взето решение дворът да се настани в Мадрид11. В крайна сметка това местоположение не е лошо. Мадрид се намира в центъра на полуострова. Оттам може да се стигне до най-важните точки от испанските кралства, до търговските пристанища и градове на север, както и до Андалусия, Арагон, Каталония, Валенсия и Португалия, която двадесет години по-късно се присъединява към владенията на Филип II.

Горе-долу по това време кралят решава да построи манастир в чест на свети Лаврентий, тъй като победата при Сен Кантен (1557) е удържана на десети август, в деня на този светец. Кралят сам избира мястото, на южния склон на Гуадарама, а местността се нарича Ескориал. Ескориал е голямото дело на Филип II, който следи отблизо строежа, мебелировката и украсата с всички подробности. Строежът започва през 1563 и завършва през 1584 година. Първият архитект, Хуан Баутиста де Толедо, е работил на „Свети Петър" в Рим под ръководството на Микеланджело и първоначалният план пресъздава римската базилика12. След смъртта му през 1567 г. строежът продължава Хуан де Ерера. Той е учил във Фландрия и Италия. Архитектурата на Ескориал се характеризира с това класическо и гръко-римско влияние, изразено особено в търсенето на симетрия: трябва общият вид да се съобрази с предназначението на сградата и да се постигне вътрешна функционалност. Тук се разкрива естетическата чувствителност на краля, възхищението му от класическата архитектура, презрението към средновековното „варварство", предадени му от неговите учители хуманисти, и волята да постигне хармоничен синтез между езическата и християнската античност. Често, и особено във Франция, са критикували мрачния вид на Ескориал. У него изискаността се изразява в търсене на естетическо удоволствие от липсата на орнаменти, за да се придаде чувство за грандиозност. Качеството на материалите (камък, дърво, позлатен бронз) компенсира нарочното опростяване на сградата, предназначена да подслони едновременно монаси йеронимити, кралски пантеон, библиотека, музей, научни кабинети, картотека. Защото Ескориал е замислен като здание, обединяващо всичко най-скъпо за Испания: култа към Бога, разбира се, превъзнасянето на вярата, но също науката и културата. Затова там има колекции от произведения на изкуството, от растения, научни прибори и книги. В библиотеката са вложени особени грижи. Още през 1576 г. Филип II ѝ предоставя близо пет хиляди тома (кодекси и печатни издания). В тях влизат собствени книги на краля, частни колекции, придобити от държавата, или произведения и ръкописи (гръцки, латински, арабски...), купени специално в Нидерландия, Франция и Италия за обогатяване фондовете на Ескориал. Залата за четене е украсена с фрески и портрети на бележити личности - Сократ, Платон, Сенека и Плиний са поставени наред с църковните отци и съвременниците (Небриха, Луис Вивес, Ернан Кортес...)13. Всичко това съвсем не отговаря на идеята за „гробница", с каквато понякога сравняват Ескориал.

 

1024px El escorial

Кралският дворец и манастир в Сан Лоренсо де Ел Ескориал.
Hans Peter Schaefer, http://www.reserv-a-rt.de, Лиценз: CC BY-SA 3.0

 

2. Испанското надмощие

 

При Филип II Испания утвърждава волята си да наложи хегемония над Европа. Карл Пети е упрекван за стремежите си към световна монархия или иначе казано, за това, че води империалистична политика. Това важи дори в по-голяма степен за Филип II, при когото, за разлика от баща му, императорската титла не може да бъде изтъкната като оправдание на желанието му да се намесва из цяла Европа. На какво основание кралят на Испания се смята за защитник на католицизма? Дори испанците си задават този въпрос. В другите страни веднага обвиняват Испания, че зад претенциите ѝ за защита на католическата вяра се крият империалистичните ѝ стремежи, като Светият престол пръв отправя такива упреци. Възкачването на Филип II става малко след това на папа Павел IV, който се отнася към Карл Пети като към еретик, защото поощрявал протестантството, за да принизи папството и да стане господар на света. Отношението се прехвърля и върху Филип II. Всъщност Павел IV е изразител на недоволството на много италианци от това, че страната им, люлка на римската цивилизация, е подвластна на един варварски народ, етническа и културна смесица поради дългото си съжителство със семитите, араби и евреи. Това е първото определение от черната антииспанска легенда - съмнението в чистотата на вярата у испанците. Как смеят те да се наричат херолди14 на католицизма? През 1556 г. едва не започва война между Испания и Рим. Богословите, консултирани от Филип II, я смятат за законна, тъй като няма да бъде обявена на водача на Вселенската църква, а на светски суверен, чиито действия представляват заплаха.

Как всъщност да се разграничат материалните интереси от идеологията? Между Англия на Елизабет и Испания на Филип II има явни религиозни противоречия, но не трябва да забравяме, че двете страни си оспорват търговията с Америка. Същото важи и за Нидерландия, която мечтае за независимост и религиозна свобода, а в същото време и за колониална експанзия. Всъщност тази ситуация прилича на споровете през XX в. по време на Студената война, когато Съединените американски щати и Съюзът на съветските социалистически републики взаимно се обвиняват, че поставят идеологията в служба на националните си амбиции. Това придава на външната политика през втората половина на XVI в. характер на тотална война.

В случая с Испания при Филип II не става въпрос дори за националните интереси, а за тези на Австрийския дом. През 1551 г. е замислена сложна система: империята да се предаде на брата на Карл Пети, Фердинанд, който да уреди избирането на бъдещия Филип II за крал на римляните. Филип II пък от своя страна да направи същото за Максимилиан, син на Фердинанд. Но не става така. Абдикацията през 1556 г. отделя империята от другите владения на Карл Пети и я предава на Фердинанд. Филип II би желал да си запази империята или поне Милано. Зад този конфликт между братовчедите личи противопоставяне на личности, но преди всичко той издава съперничество между национални интереси, германци срещу испанци. Филип II се примирява. Въпреки разочарованието си, той не отказва подкрепа на другия клон на Хабсбургите - между членовете на Австрийската династия има политика на солидарност, най-ревностно защитавана от Испания.

Испания играе тази роля, защото има средствата за това. През втората половина на XVI в. производството на сребро в Америка значително се увеличава. От там се финансира участието на Испания в европейската политика. Защото наемниците искат да им се плаща в пари. Договорите - asientos - подписани с банките, позволяват сумите, необходими за заплатите на войската, да се прехвърлят в Италия, Германия и Нидерландия. От това забогатяват големите търговски къщи, но пък страда търговията - обемът ѝ намалява, докато финансите просперират. Когато американските съкровища се бавят, кралят се обръща към испанските данъкоплатци. В крайна сметка потокът от скъпоценни метали и данъците се оказват недостатъчни. В края на управлението, през 1596 г., Испания обявява, че спира плащането. Малко след това тя подписва мир във Вервен. По такъв начин е признат провалът на една голяма политика, поставила си две цели, както по времето на Карл Пети: война срещу турците и борба срещу протестантството.

 

3. Лепанто

 

1024px Battle of Lepanto 1571Филип II провежда последния кръстоносен поход на християнския свят срещу турците. Най-напред се съсредоточава върху техните съюзници, берберските корсари. Един от тях, Драгут, все по-често прави набези от туниския Сахел към Неапол, остров Елба, Корсика... Походът към Триполи (1560) и към Джерба цели да разруши тази база. Но претърпява провал: испанците оставят десет хиляди пленника и изгубват двадесет и шест галери. Десет години по-късно турците започват офанзива и окупират Кипър (юли 1570), после атакуват всички морски сили и всички владения на Венеция. Венецианците, които от тридесет години се стараят да пазят неутралитет между Испания и Отоманската империя, този път искат помощ от Филип II, но в началото той изобщо не е заинтересован. По това време Испания е заета с войната в Нидерландия и с бунта на мориските в Гранада. Но няколко месеца по-късно е сключен съюз, събрана е една ескадра, а командването ѝ е поверено на дон Хуан Австрийски, полубрат на Филип II. Точно тази ескадра на 7 октомври 1571 г. разбива турската флота пред Лепанто. Победата не се оказва чак толкова решителна, но пък спира похода на турците. През август 1580 г. Отоманската империя сключва споразумение с Испания, което бележи края на една почти вековна война и обрата, характерен за XVII век. Средиземноморието вече не е център на европейския свят. Вниманието на великите сили все повече се насочва към Атлантика. Още през 1562 г. император Фердинанд сключва мир със Сюлейман и този мир се подновява през 1573 и през 1576 година. Филип II съветва крал Себастиан Португалски да не се занимава с Мароко, където по-късно той намира смъртта си. В дипломатичен план португалската загуба при Алкасаркивир (1578) е също толкова важна, колкото и победата при Лепанто. Тя разделя Средиземноморието на зони на влияние. Гонитбата продължава, но Отоманската империя се отказва от преки действия срещу Испания и Италия. От своя страна, испанците оставят на турците Балканския полуостров и Северна Африка, като Мароко запазва независимостта си.

 

4. Бунтът на Нидерландия

 

Голямото събитие от този период е войната в Нидерландия. Под това име са обединени някои повече или по-малко автономни територии (графство Холандия, херцогство Гелдре, епископство Утрехт, сеньория Фриз и др.), присъединени към херцогство Бургундия от Филип Добрия през 1428 година. Районът има три милиона жители, а доходите му идват от географското му положение на кръстопътя между два търговски канала: единият от Атлантика към Балтика, а другият, свързващ Венеция и Италия с Англия и Северно море. Основни дейности са риболовът, търговията и текстилната индустрия. Заради вълната, внасяна от Англия и особено от Испания, се отварят фабриките в Нимег, Лейде, Ипрес и Ганд. Брюге и Антверпен са развиващи се центрове. През първата половина на XVI в. Фландрия се смята за модел на икономическо развитие. Всички се удивяват на опитите ѝ да премахне просията чрез преустройство на благотворителността и откриване на цехове за безработните. Културният живот също е забележителен. Влиянието на университета в Льовен, основан през 1425 г., далеч надхвърля териториалните граници на Нидерландия. През XV в. точно от Фландрия тръгва движението на Братя в съвместния живот, чиято цел е да обнови из основи формите на религиозен и духовен живот, и то още преди лутеранската Реформация. През XVI в. Еразъм Ротердамски, принцът на хуманистите, се налага като най-пръв мислител сред голяма част от европейския елит. Колкото до фламандските художници, от Ван Ейк нататък те се сочат като образци.

Карл Пети се е постарал да запази интересите на родната си земя. Тъй като не може да пребивава там постоянно, той поверява управлението първо на леля си, Маргарита Австрийска, а после и на сестра си, Мария Унгарска. И двете са опитни в политиката, успяват добре да организират територията, като създават нови институции: Държавен съвет, Таен съвет, Финансов съвет. Под ръководството на Мария Унгарска Фландрия приема почти безропотно да вземе участие в общите разходи на империята. Единствено текстилният град Ганд въстава през 1538 г. срещу високите данъци, утежняващи финансовия товар на манифактурните собственици и занаятчиите. През февруари 1540 г. Карл Пети се справя с положението с войска от пет хиляди ланскенети, като използва случая да премахне всички привилегии. Това е първият знак за леко недоволство. Въпреки това Фландрия приема Карл Пети като свое дете, като "естествен господар" - тя го уважава и му се възхищава. В този смисъл най-красноречиви са топлите чувства на императора към младия граф на Насау, Вилхелм, принц на Оранж (1533 — 1584), отгледан в двора на Мария Унгарска, рицар на Златното руно. Кой би помислил, че този млад царедворец ще стане най-опасният враг на Филип II?

Отделена от империята през 1556 г., Фландрия е дадена на Филип II, който преди връщането си в Испания назначава Маргарита Пармска, незаконна дъщеря на Карл Пети, да управлява с помощта на съвет, доминиран от силната личност на Гранвел от Конте. Това разтревожва местните аристократи, държащи мнозинството в Държавния съвет. Те се страхуват едновременно от централизация и от прекалено изразено присъствие на Испания. Недоволни са също от църковната реформа през 1561 г., с която се създават четиринадесет нови епископии, определени пряко от кралската власт, вместо от епархиалния съвет. Опасяват се и от създаване на Инквизиция по испански модел. Целта им изглежда е да се върнат към старото управление, каквото е било в началото на века, когато stadhouder са имали известна автономност в провинциите си. Държавният съвет държи на по-голямо участие в делата и иска заминаването на Гранвел, когото смятат за доверен човек на краля и защитник на централизма. През 1564 г. Филип II ги удовлетворява - той оттегля Гранвел, но отказва да отстъпи пред други искания, като например свобода на вероизповеданието. Оттогава датира известното писмо на краля до посланика му в Рим: „Можете да уверите Негово Светейшество - пред това да направя и най-малка отстъпка относно религиозното единство и службата на Бога, предпочитам да изгубя всичките си владения и хиляда животи. Нямам намерение да властвам над еретици." Дали наистина го мисли? В същото време Филип II се консултира с богослови, които го съветват да бъде по-умерен - една война би навредила на църковните интереси. Кралят може с чиста съвест да разреши свобода на култа във фламандските градове. Затова графът на Егмонт, след срещата си с Филип II между януари и март 1565 г. в Мадрид, си тръгва с усещането, че споразумение може да се постигне. Шест месеца по-късно (17 и 20 октомври 1565) „писмата от гората край Сеговия" опровергават тези надежди - Филип II е непреклонен. Ако има недоразумение, едно пътуване на краля до Нидерландия би могло да го разсее. Карл Пети не би се поколебал да го направи. Филип II планира такова пътуване, но после се отказва. Тогава нидерландските благородници минават в опозиция (април 1566). В желанието си да спечели време, тъй като турците отново предприемат офанзива по Средиземноморието, Филип II моли сестра си да поведе по-умерена политика по отношение на еретиците. Но е прекалено късно. През август 1566 г. калвинистите започват серия иконоборски прояви15 и опустошават църквите в Турне, Валансиен, Антверпен и др. Филип II реагира през ноември, изпращайки на място армия под командването на херцог Алба. Започва войната в Нидерландия.

Fernando lvarez de Toledo III Duque de Alba por Antonio MoroВ основата на конфликта стоят предимно политически съображения - стремеж към по-голяма автономия и възход на национализма. Религиозният въпрос има второстепенна роля. Срещу краля се оформя разнородна коалиция. Феодалите, в голяма степен католици, искат да запазят привилегиите си. Търговците искат да развиват търговията си със съседните страни, независимо дали са католически или протестантски. Калвинистите се притесняват за свободата на вероизповеданието, населението е привързано към местните закони и обичаи, строго спазвани от досегашните суверени. И най-сетне, заобиколена от протестантски страни, Фландрия има интерес да живее в мир със съседите си16. До смъртта си през 1584 г. Вилхелм Орански обединява цялото това несъгласие и стремежи. Той забелязва, че привържениците на фламандската независимост могат да се възползват от международното положение: трябва само да получат подкрепа от противниците на испанския крал. Но повечето от тях са протестанти. Вилхелм Орански дава на конфликта и идеологическо измерение. За да обоснове бунта на нацията срещу „естествения ѝ господар", на 13 декември 1580 г. той произнася пред Генералните щати на Нидерландия реч, публикувана на следващата година под заглавие „Апология срещу проскрипцията на Филип II" и разпространена навсякъде из Европа. Това е първият пример за съвременна психологическа война. Вилхелм Орански отправя към Испания и нейния крал три основни обвинения, които векове наред съставляват същността на черната антииспанска легенда:

1) Филип II е перверзен тиранин. Той е убил сина си дон Карлос и отровил жена си Изабел дьо Валоа. Съжителствал е незаконно със сестра си Хуана. Сключил е кръвосмесителен брак с Мария Португалска, след като вече е бил тайно женен за аристократката Исабел Осорио.
2) Той е фанатик и използва срещу религиозните отцепници най-низки методи, още повече че Испания е най-некатолическата страна в Европа17.
3) Накрая, Испания е виновна за ужасни престъпления, защото е причинила гибелта на двадесет милиона души в Америка.

В тези обвинения няма нищо ново - те отдавна се чуват в Европа. Като ги обединява обаче, Вилхелм Орански им придава сила, каквато досега не са имали и отзвукът им се носи и до днес18. Те се подемат отново с вълна от публикации на всички езици, като някои са илюстрирани с гравюри на Теодор дьо Бри, представящи зверствата, извършени от испанците.

Тази афера започва да прилича на религиозна война. Всеки компромис изглежда изключен. Стремежът е да се уплаши противника с репресии, които пораждат недоволство и водят нови привърженици в лагера на бунтовниците. С брутални методи, като създаване на съд за безредиците, екзекуции, между които тези на графовете на Егмонт и на Хорн, херцог Алба успява да въдвори ред поне в някои части на страната, но бунтът се организира по други места и се задълбочава, тъй като Филип II все няма пари и иска Нидерландия сама да осигури средствата за поддържане на реда. Увеличаващите се данъци тежат на местната търговия и пораждат все повече недоволство. Морските гьози19 организират пиратски акции срещу испанските селища. На 1 април 1572 г. те превземат пристанището Бриел в Зеланд и така осигуряват на Вилхелм Орански база на вражеска територия.

През 1573 г. херцог Алба е заместен от Луис де Рекесенс. Гьозите жънат нови успехи в северната част на страната и по крайбрежието. Рекесенс решава да разруши дигите, за да наводни неприятелската територия. Филип II отказва с достойни за цитиране аргументи: Холандия ще се наводни лесно, но извършеното зло ще бъде непоправимо, „това решение би било прекалено жестоко. То ще засегне мои поданици, пък били те и със значителни престъпления, заслужаващи наказание". Накрая средствата свършват. Испания банкрутира. Има все повече дезертьори от армията. През 1576 г. някои войскови части се разбунтуват и разграбват Антверпен. През същата година умира Рекесенс, оставяйки страната в пълна анархия. Филип II изглежда е обезкуражен. Той изпраща на място дон Хуан Австрийски, който сключва предварително примирие и приема всички искания на бунтовниците. Това е постоянният едикт от февруари 1577 г., но кралят не го приема. През септември той е отменен. Войната започва пак, този път под командването на Алесандро Фарнезе, който решава да привлече за каузата на Испания многобройните католици от южната част на страната. Организира се така нареченият съюз от Арас (6 януари 1579), а три седмици по-късно в отговор се създава Утрехтският съюз. Така се върви към разрешаване на конфликта по начин, на който неколкократно сме били свидетели през XX в. в идеологическите войни - разделяне на страната на два лагера. В края на царуването на Филип II седемте северни провинции - Обединените провинции, са всъщност независими. Филип II негласно признава това, като отделя Нидерландия от короната и я дава на дъщеря си, Исабел Клара, омъжена за ерцхерцог Алберт Австрийски (1597). Зародилият се на юг бунт постига успех на север. Испания не успява да го потуши. Но дали е искала наистина? Такъв въпрос си задава историкът Паркър. Според неговите проучвания Фландрия е винаги на втори план в международната политика на Испания. Филип II сериозно се занимава с нея само в редките моменти, когато не е в конфликт с други сили, турците или Франция. През 1580 г. изтегля войските си от Нидерландия и ги праща в Португалия, която смята за по-важна. Бюджетът, отпуснат за войната във Фландрия през 1590 — 1591 г., е четири пъти по-малък от предназначения за операциите срещу Франция20. Това може би обяснява провала на Испания. Но тези аргументи не изглеждат решаващи. Филип II наистина е зает на няколко фронта едновременно и се отзовава първо там, където му се струва най-спешно, но Фландрия струва скъпо на Испания и тя никога не се примирява със загубата ѝ. Доказателството е, че конфликтът продължава дълго след смъртта на Филип II.

 

5. Филип II, крал на Португалия

 

Исабел и Фернандо са поставили жалоните, водещи към династически съюз с Португалия, но тяхната семейна политика постига положителен резултат много по-късно, дори прекалено късно. По-голямата им дъщеря Изабела през 1490 г. се омъжва за наследника на португалския престол. Почти веднага останала вдовица, тя се омъжва повторно през 1495 г., този път за крал Емануел. През 1497 г. от този брак се ражда син, Мигел, който е признат за наследник на трите корони - на Кастилия, Арагон и Португалия, но принцът умира едва двегодишен. Така, по стечение на обстоятелствата, над три четвърти век по-късно, династическият съюз е възобновен.

През 1578 г., пренебрегвайки мнението на съветниците си и на Филип II, крал Себастиан Португалски, настроен рицарски и силно въодушевен, намисля да завладее Мароко. Той дебаркира в Африка и претърпява тежко поражение в Алкасаркивир (4 август 1578). Трупът му е прибран от бойното поле и занесен в Сеута, което не пречи сред обществото да тръгне слух, че Себастиан е жив и скоро ще се завърне21. Тъй като кралят няма потомци, наследява го чичо му, старият кардинал-инфант Анри, но се знае, че тронът на Португалия скоро ще се освободи и се появяват кандидати. Три от тях заслужават внимание: Каталина, херцогиня на Браганса, Антоан, приор22 на Крато, и на Филип II. Неговите титли изглеждат най-сериозни - та нали по майчина линия той е внук и пряк потомък на крал Емануел, който пък от своя страна е син на испанска инфанта? Но пред силата на патриотичните чувства юридическите аргументи са слаби. С изключение на висшето духовенство и част от аристокрацията, португалският народ отказва да се подчини. Знаейки, че е в правото си, Филип II настоява и когато на 31 януари 1580 г. кардинал-инфантът умира, той решава да подтикне съдбата. Армията на херцог Алба преминава границата, а брегът е блокиран от една ескадра. За няколко седмици привържениците на приора на Крато са разбити, а херцогинята на Браганс се отказва. Филип II побеждава. Португалските Кортеси, събрани в Томар, го признават през април 1581 г. и на 27 юли кралят тържествено влиза в Лисабон. Филип II остава в Португалия до февруари 1583 година. Преди завръщането си в Ескориал той поверява управлението на племенника си кардинал-ерцхерцог Алберт Австрийски, в качеството на вицекрал, с помощта на португалски съветници. Формата е спазена - това не е анексия, Португалия запазва автономията си и институциите си, но съдбата ѝ отсега нататък е свързана с тази на католическата монархия. Тази ситуация, приета зле от много португалци, увеличава още повече могъществото на Филип II, чиято власт вече се простира не само върху целия Иберийски полуостров, но и върху португалската колониална империя в Америка, Африка и Азия.

 

6. Непобедимата армада

 

Заради войната с Нидерландия отношенията между Филип II и Англия се влошават. В началото има кратък период (1554-1555), през който двете кралства Испания и Англия са обединени. Филип II тогава е съпруг на Мария Тюдор, и следователно консорт23 на Англия. Тогава още се хранят надежди, че католицизмът може да бъде възстановен, без да се стига до каквито и да било форми на фанатизъм24. Отчасти и по тази причина при абдикирането си Карл Пети оставя Фландрия на сина си - добрите отношения с Англия очевидно гарантират сигурността на Нидерландия. След смъртта на Мария Тюдор Филип II би желал да се ожени за Елизабет, чиято враждебност подценява, докато от друга страна преувеличава евентуалната заплаха от Франция на Валоа. Четвърт век му е нужен, за да разбере, че Англия представлява реална опасност.

Действително Елизабет проявява активна симпатия към морските гьози. Срещу Испания я изправя не религията, а политически съображения. Залогът е морското господство. Трябва да се разбие испанският монопол върху търговията с Америка и тя използва всеки повод за това. Когато галеоните, пренасящи парите за войските на херцог Алба, търсят пристан в Плимут или Саутхемптън, за да се спасят от пиратите, английското правителство конфискува товара им. Английските корсари (Джон Хокинс, Френсис Дрейк) нападат испанските кораби около бреговете на Галисия или край Карибите. През пролетта на 1587 г. Дрейк навлиза в пристанището на Кадис, потопява осемнадесет кораба, пленява шест и на тръгване опустошава бреговете на Алгарве.

През 1585 г. Англия сключва съюз с фламандските бунтовници и решава да им предостави материална и финансова помощ. Филип II не може повече да си затваря очите - да се победи Англия става средство за потушаване на бунта в Нидерландия. През март 1586 г. той приема проекта за завладяване на Англия, предложен от маркиза на Санта Крус, дон Алваро де Басан. В плана са предвидени значителни средства: флота от шестдесет и пет плавателни съда - повечето реквизирани търговски кораби, оборудвани с оръдия, с екипаж единадесет хиляди души и деветнадесет хиляди войника. Операцията трябва да протече на два етапа: първоначално флотата се събира в Испания, плава до Нидерландия, там качва част от войските на Фарнесио и ги стоварва на английска територия.

Loutherbourg Spanish ArmadaМаркиз Санта Крус умира през февруари 1588 година. Филип II определя за негов заместник херцога на Мединасидония, Алонсо Перес де Гусман, който нищо не разбира от морски дела25. Армадата отплува от Ла Коруня на 20 юли. Херцогът отказва да нападне английската флота, докато е закотвена в Плимут. Той установява, че е невъзможно да се намери пристанище, за да се качат войските, защото морските гьози са преградили целия бряг. На 9 август е взето решение нахлуването да се отмени. Вместо да се върне назад, Армадата тръгва на север, заобикаля Британските острови, плавайки между Оркадите и Шетландските острови и се връща в Испания. Изпълнението на този план е свързано с тежки загуби. Испанците се надяват да атакуват противника на абордаж и да му отнемат аркебузите и мускетите, но англичаните избягват близкия бой. Те стрелят отдалеч с оръдия, тъй като артилерията им е по-мощна, а корабите им – по-маневрени26. Шестнадесетте кораба, останали от Армадата, пристигат в Сантандер на 22 септември 1588 година. Операцията завършва с провал, но последиците от нея не са така драматични, както ги представят. Испания си запазва морското господство. Тя все още е в състояние да осигурява ефикасна защита на галеоните от Америка, пътуващи в конвой, а на англичаните, както и преди 1588 г., им остава само изненадващо да нападат отделни кораби и пристанища. Но все пак провалът на Армадата нанася удар на престижа на Испания. Той се доказва, че въпреки средствата, с които разполага, Филип II не е нуязвим.

 

7. Франция и Испания

 

Войната в Нидерландия поддържа и напрежението между Франция и Испания през втората половина на XVI век. Филип II или не успява, или не иска да използва победата си при Сан Кантен (1557)27. Договорът от Като-Камбрезис (1559) слага край на съперничеството между двете сили в Италия, затвърждавайки испанското влияние. След няколко години Филип II се жени за Изабел дьо Валоа, дъщеря на Анри II, и в Испания се усеща началото на трайно разбирателство между двете страни. Младата кралица е приета ентусиазирано. На триумфалната арка, издигната на входа на Мадрид, е поставен портрет на двамата владетели, с надписи от двете страни, отдясно - „Добре дошла на тази, която носи мир", а отляво - „Добре дошла на тази, която ще отблъсне войната".

Вътрешното положение във Франция разбива тези надежди и вина за това носи Филип II. Вместо да запази строг неутралитет, той откликва на католиците, търсещи неговата подкрепа срещу многобройните калвинисти в антуража на Шарл IX. Насрочва се среща между държавните глави, но за да не се събудят подозренията на протестантите, решават в нея да участват само кралиците Катерина Медичи и Изабел дьо Валоа, поне на първо време. Ако нещата тръгнат добре, Филип II трябва да пристигне на границата, Катерина Медичи да се присъедини към него и да се изготви споразумение. Срещата трябва да се състои в Байон. На 12 юни 1565 г. в Ернани Изабел дьо Валоа се среща с брат си, бъдещия Анри III. Катерина Медичи и Шарл IX чакат Изабел в Бехобия, където тя пристига на 14 юни. Преговорите започват в Байон на 20 юни и се водят между Катерина Медичи и Изабел дьо Валоа, придружавана от херцог Алба. От самото начало Изабел изцяло поддържа гледната точка на Испания, което дава повод за следната размяна на реплики между майка и дъщеря: „Намирам Ви доста поиспанчена!" - „Да, и не без причина, но не съм се променила: все още съм дъщерята, която изпратихте в Испания." Катерина не би искала да огорчи Испания. Тя се опасява от война, но се колебае да поеме конкретни ангажименти. Обещава единствено да не организира сблъсък между католици и протестанти и да се бори срещу ереста.

Срещата в Байон не дава никакъв резултат. След смъртта на Изабел дьо Валоа (1568) прекъсват личните контакти на Филип II с Франция. Испания вече без скрупули се намесва във вътрешните работи на съседката си. Тя подкрепя Лигата, поддържа шпиони, субсидира благородниците (херцозите Гиз и Майен, Лотарингския дом...). Опасявайки се един ден тронът да не се окаже в ръцете на протестант, какъвто е кралят на Навара, херцог Дьо Гиз иска да изключи Бурбоните от наследството. Филип II му предлага петдесет хиляди екю месечно, при условие че Камбре бъде върнат на Испания, а Франция даде гаранции за Фландрия. Дванадесетхилядна испански армия се установява в Париж (декември 1584).

Убийството на Анри III (1589)28 дава надежди на бъдещия Анри IV, че ще седне на френския престол. Сега повече от всякога Филип II подкрепя начинанията на Лигата29 и предлага кандидатурата на дъщеря си Исабел, внучка на Анри II, за короната на Франция. Някои членове на Лигата са готови да приемат това решение и в няколко района испанската кауза намира привърженици. Такъв е случаят по-специално в Бретан, където управителят, херцог Меркьор, проявява двулично отношение. През октомври 1590 г. в Сен Назер дебаркира испански експедиционен корпус. В Нант, където има голяма и силна испанска колония30, голяма част от населението е привлечено на страната на инфантата Исабел. Организират се подписки в нейна подкрепа, градската управа поддържа кореспонденция с Филип II. Тази намеса поражда някои реакции у френското обществено мнение. През 1593 г. Парижкият парламент напомня, че основният закон на кралството, и в частност салическият закон, забраняват короната да се дава на жена, и то чужденка. Преминаването на Анри IV към католицизма решава въпроса31. С договора от Вервен (1598) се слага край на войната, но Франция и Испания си остават враждебно настроени и между тях не е възможно никакво разбирателство32.

Погрешно е конфликтът да се свежда само до религиозната му страна. Както и по времето на Карл Пети, Франция се пази от Испания, чиито територии я обграждат отвсякъде. Разобличава стремежа ѝ към надмощие и се стреми да я отслаби, като се съюзява с нейните противници: турци, протестанти, фламандци. От своя страна, Филип II също не се води само от християнско усърдие. И във Франция, и в Нидерландия, както и по Средиземноморието и Атлантическите брегове, той не смята да се отказва от позиции, които смята абсолютно необходими за благото и авторитета на Испания. От тази гледна точка каузата на католицизма му изглежда добър дипломатически аргумент.

 

8. Вътрешните работи

 

Във вътрешността на териториите си на полуострова Филип II следва принципите, заложени от Кралете Католици и съблюдавани от баща му: на общините и сеньорите дава голяма самостоятелност в ръководене на владенията им, при условие че не се месят в политиката. Но външната политика така или иначе предизвиква някои опозиционни движения в страната поради жертвите, които налага. Тя косвено стои и в основата на съмнителния случай „Антонио Πерес", предизвикала от своя страна тежка криза в Арагон.

 

Опозицията в Кастилия

В Кастилия от новия крал се очаква много. Още преди смъртта на императора се оформя фракция, обединяваща привърженици на принца наследник - като Руй Гомес да Силва, и висши чиновници - като секретарите Гонсало Перес и Ерасо, чието желание е да скъсат с имперската политика, водена от херцог Алба и Гранвел. С времето тези групировки укрепват. Би било прекалено да се говори за партии, а още повече за партия на мира срещу партия на войната. Касае се по-скоро за две насоки, едната клоняща към чисто националните въпроси, а другата одобряваща политиката на влияние, която налага Испания да се включва навсякъде, за да защитава надмощието си в Европа. Първите се надяват, че като се освободи от тежестта на империята, кралят ще даде приоритет на испанските дела. Самият Филип II си дава сметка, че данъчното бреме в Кастилия трябва да се намали. През 1545 г., по време на регентството си, той обръща внимание на баща си: „Обикновеният народ, върху който лежи тежестта на данъците, е доведен до такава мизерия, че много хора няма какво да сложат на гърба си." Когато получава властта, той поема страната в катастрофално финансово положение - няма средства да се разплати с кредиторите. Това е най-тежката криза на века. Мерките от 1557 г. не са същински банкрут; по-скоро се цели да се консолидира летящият дълг33 чрез замяна на предишните заеми с висока лихва (12 или 13 %) срещу лихвени книжа (juros) на 7 %, по които кредиторите могат да преговарят34, но това повлиява на държавния кредит. Банка Фугер се оттегля от Испания и оставя терена на генуезците. Данъчните постъпления са похарчени предварително. Търсят се нови, от продажбата на hidalguias (данъчни привилегии), общински длъжности, имения... Тези способи позволяват Испания да издържи до договора в Като-Камбрезис. Бързо си дават сметка, че мирът е временен. Солидарността с Австрийския дом, бунтът във Фландрия и амбициозната външна политика налагат данъчният натиск да се запази и увеличи. Надеждите, възлагани на новия крал, са последвани от горчиво разочарование. През 1575 г. Испания отново спира плащанията - банкерите вече не отпускат аванси. И още веднъж Филип II е принуден да прибегне до крайни мерки.

Разбира се, Испания може да разчита на благородните метали от Индиите но те се оказват недостатъчни. Усилията, които трябва да положи Испания могат да се изразят с една цифра: през 1598 г. бюджетът за обичайните разходи (вътрешна администрация и кралски дом) е 800 000 дуката, докато военните разходи възлизат на пет и половина милиона, от които 3 600 000 за Фландрия. Това е обяснението за банкрута от 1596 година.

И така, въпреки съкровищата от Америка Филип II трябва все повече да увеличава данъците, за което обаче той трябва да получи съгласието на Кортесите на Кастилия. В държавите от арагонската корона, защитавани от своите fueros слабо населени и слабо развити, отдавна вече кралят не преминава границите на средствата, стриктно необходими за работата на местните институции. Но пък от кралствата в Кастилия се очаква много повече, защото са по-богати. Тук се намесват Кортесите, които според последните проучвания не са чак толкова послушни. Те не приемат безропотно исканите данъци и тъй като са натоварени с контрола по тяхното събиране, използват случая да засилят ролята на градските олигархии. Всъщност няма никакво съмнение - Кортесите представляват не кралството в неговата цялост, а градските олигархии. Последните се стремят към увеличаване на привилегиите си, а не към участие в политическия живот. Затова и опозицията им никога не стига до разрив с краля. От своя страна Филип II иска да избегне конфликта с градовете и се държи сговорчиво, за да получи очакваните данъчни постъпления, дори когато заповедите му открито се осмиват. Така става в случая с пълномощията на депутатите. Кралят би предпочел те да нямат никакви ограничения, за да може поотделно да убеди по-неотстъпчивите депутати чрез награди или чрез натиск. Градовете са на противоположното мнение и в крайна сметка се налагат - отказват да дадат на депутатите пълни права. Всяка отстъпка трябва предварително да се съгласува с избирателите, които изискват компенсации.

Скандалът за „Милионите" е красноречив пример за развоя на събитията. Така наричат таксите върху месото, олиото, оцета и виното35, които Филип II налага след провала на Армадата през 1588 г. - от тях очаква два милиона дуката годишно. Става дума се за всеобщ данък: духовниците и другите привилегировани съсловия трябва да го плащат заедно с простолюдието, поне на теория. В действителност тези такси засягат предимно народните слоеве. Те се отнасят до продукти, които богатите земевладелци не купуват, тъй като консумират зехтин от собствените си маслинови гори, вино от собствените си лозя и месо от собствените си стада36. В замяна депутатите и градовете, представени в Кортесите получават правото да контролират събирането и употребата на данъка. Така „Милионите“ създават нови отношения между короната и Кортесите - ролята и привилегиите на градските олигархии значително нарастват, тъй като депутатите дават консултативно мнение за подновяването на Милионите, но последната дума (voto decisivo) е на общинските съвети.

Кортесите не спират дотук. Някои депутати използват случая да се противопоставят твърдо на външната политика, и особено на войната във Фландрия и на защитата на католицизма в Европа. Можем да отбележим някои интересни изказвания: „Каузата и защитата на католицизма засягат целия християнски свят. Няма причина разходите за тях да се поемат само от Кастилските кралства.“ През 1593 г. тонът става по-настойчив. Депутатът на Бургос, Херонимо де Саламанка, иска да се установи мир и Испания да се задоволи със защита на собствените си граници, на кралство Неапол, на Атлантичекия път и Индиите, т. е. да се откаже от имперската си политика. Друг депутат е още по-ясен - войските, които се сражават в Нидерландия и Франция, трябва да се приберат. Тези, които отказват да изповядват истинската вяра, са достатъчно наказани и, в края на краищата, ако те искат да отидат в ада, това си е тяхна работа (Si se quieren perder, que sepierdan). Тези изказвания показват, че империалистичната политика на Испания е била наложена от династията. Тя се посреща без особен ентусиазъм от народа, освен в някои кратки моменти, например в Лепанто. И тук отново си даваме сметка за проницателността на Comuneros през 1520 г. — те интуитивно разбират, че Испания по-скоро ще загуби, отколкото ще спечели от възприемането на политиката на Карл Пети.

 

Случаят „Антонио Перес“ и безредиците в Арагон

Случаят „Антонио Перес“ обединява всички черти на роман от черната серия: шпионаж, секс — поради размирната роля, играна от принцеса Еболи, престъпление. Политиката се замесва в дворцови интриги и злоупотреба с власт. Висши чиновници участват наред с наемни убийци. Низки престъпления се превръщат в държавен скандал. Намесва се Инквизицията. Арагон се разбунтува... Цялата история остава забулена в тайна, защото действащите лица грижливо са унищожили разобличаващите документи, но известните факти хвърлят неочаквана светлина върху някои страни от властването на Филип II.

John of Austria portraitВ началото всичко започва около личността на дон Хуан Австрийски. Съгласно волята на баща си, Филип II се е отнесъл много внимателно с незаконния син на Карл Пети, макар че не го харесва особено. Вероятно му завижда за осанката и за успехите на бойното поле и сред дамите. Дон Хуан се справя с бунта на мориските в Гранада през 1570 година. Той командва и съюзническата ескадра в Лепанто през 1571 година. И пак към него се обръщат да се справи с фламандските бунтовници. Дон Хуан няма от какво да се оплаче: брат му засвидетелства уважение и му поверява отговорни задачи. Но въпреки това дон Хуан не е доволен. Филип II не желае да го признае в качеството на инфант и да му даде титлата кралско височество, накърнено е самолюбието му и това може би оставя следи у него. Дон Хуан е амбициозен - той има желание да царува. В периода между смъртта на дон Карлос (1568) и раждането на бъдещия Фелипе III (1578) Филип II няма пряк наследник. Някои смятат, че дон Хуан би могъл да го наследи, но идеята не изглежда много добра. След победата си при Лепанто и похода в Тунис (октомври 1573) дон Хуан на драго сърце би станал крал на Тунис. Той споделя това с папа Григорий XIII, който не го обезкуражава, но му предлага друго: защо да не се ожени за Мария Стюарт, след като я е освободил, и да властва с нея над Шотландия и Англия? Тази идея го завладява и след като поема командването в Нидерландия, решава, че се е доближил до целта - ще завладее Англия през Фландрия. Напразно! Филип II не иска и да чуе. Няма да изпрати и един войник в подкрепа на плановете на дон Хуан. Героят отрезвява и се чувства изоставен и използван. Разочарован в плановете си за Англия, той повежда лична политика с фамилията Гиз с цел да ги привлече за каузата на Испания. Мечтае сам да разреши проблема във Фландрия.

Тук се включва Хуан де Ескобедо, секретар на дон Хуан. Този Ескобедо дължи състоянието си на принц Еболи, Руй Гомес да Силва37, приятел от детинство на Филип II. Княз Еболи представя Ескобедо на Антонио Перес38, секретар на краля, а той го настанява на служба при дон Хуан (1575). Между двамата секретари се установяват заплетени отношения, в които политиката и парите играят голяма роля. По всичко личи, че Антонио Перес и вдовицата на княз Еболи, Ана де Мендоса39, започват да се занимават с политически интриги и да поддържат отношения с фламандците. Вероятно не са били любовници, но със сигурност са били съучастници. Ескобедо го знае, това е и причината за смъртта му - той е в течение на всички интриги и злоупотреби на двойката. Антонио Перес убеждава Филип II, че Ескобедо е безусловно предан на дон Хуан, че той е този, който подстрекава амбициите му и го въвлича в дела, вредящи на държавната сигурност; Ескобедо трябва да изчезне. Филип II се съгласява. През нощта на 31 март 1578 г. Ескобедо е убит от наемници на една мадридска улица.

378px Antonio Perez PonzМълвата веднага обвинява Антонио Перес, че той е подстрекателят на престъплението. Вдовицата на Ескобедо подава жалба срещу него и започва следствие. Филип II започва да се притеснява за това, което могат да разкрият Антонио Перес и принцеса Еболи. През юли 1579 г. той ги арестува за държавно предателство: че са издали държавни тайни и че са във връзка с фламандските бунтовници. С принцесата се отнасят благосклонно заради ранга ѝ - изпращат я в Пастрана. Антонио Перес се опасява от най-лошото. За да смекчи утежняващите вината му обстоятелства, той пуска слух, че като е наредил да се убие Ескобедо, просто се е подчинил на краля. Това поведение го прави опасен. Перес разбира това и се опитва да избяга. Първият му опит през януари 1585 г. се проваля, но вторият е по-добре подготвен и успява. На 15 април 1590 г. Антонио Перес стига в Арагон и моли да се ползва с гаранциите, давани от fueros на гражданите на кралство Арагон, какъвто е неговият случай. В очакване делото му да се разгледа, той е поставен под защитата на Justicia, магистратът, следящ спазването на fueros40.

Филип II напразно иска екстрадирането на Антонио Перес. Отказват му. Това е идеален пример за границите на кралския абсолютизъм и централизъм през XVI в.: кралят не може да изиска да му предадат човек, обвинен в държавно предателство и атентат срещу царедворец поради това, че кастилското законодателство не се прилага в Арагон. Филип II опитва да заобиколи пречките, като се обръща към Инквизицията, която действа на цялата територия и не признава fueros41. Инквизицията никога не е била популярна в Арагон. Когато се опитва да се добере до Антонио Перес, е възпрепятствана от улична демонстрация (24 май 1591). Шест месеца по-късно, на 24 септември, Инквизицията прави нов опит, след като си е подсигурила съгласието на тогавашния Justicia, Хуан де Лануса. Неопитният младеж, поел поста преди два дни, констатира, че искането е основателно: fueros не могат да се противопоставят на Светата институция. Това решение предизвиква вълнения. Антонио Перес се възползва, за да избяга в чужбина.

1011px Antonio Prez liberado por el pueblo aragons en 1591 Manuel Ferran Bayona 5755Случаят „Антонио Перес“ прераства в премерване на силите между краля и неговите арагонски поданици. Филип II не може да преглътне нанесената обида, нито накърняването на престижа и авторитета на Инквизицията. Той решава да нанесе бърз и силен удар - изпраща войската си в Арагон. Този път действа извън закона и много хора го предупреждават. В действителност според fueros никоя чужда армия не може да се установява в кралство Арагон. А за Арагон Кастилия е чужда страна! Затова съветват Филип II да прибере войската си и да свика Кортесите. Кралят обаче държи на решението си. Официалните органи на кралството, начело с Justicia Лануса, са принудени да заявят на 31 октомври, че навлизането на войската би било в разрез с fueros. Те приканват населението да се противопостави. Град Сарагоса въстава под водачеството на така наречените „рицари на свободата". Възванията за солидарност към другите територии на Арагонското кралство - Каталония и Валенсия, не срещат голяма подкрепа. Арагонците разполагат само с две хиляди войници, зле въоръжени, непривикнали на дисциплина, неопитни, срещу силната дванадесетхилядна кралска армия. До битка не се стига - те се разбягват панически. На 12 ноември кралската армия окупира Сарагоса. Лануса е напуснал града, за да организира съпротивата, като е пуснал слух, че борбата продължава. Тъй като призивите му не срещат никакъв отглас, той спокойно се прибира в края на ноември, все едно че нищо не се е случило. Филип II е готов да му прости при две условия: ако заяви, че е действал по принуда, което не е далеч от истината, и ако признае, че кралят не е нарушил fueros - доказателство за значението, което Филип II отдава на законността и правосъдието. Тъй като Лануса отказва, на 19 декември 1591 г. той е арестуван, осъден на смърт и на другия ден обезглавен. Тази екзекуция го превръща в национален герой, мъченик, загинал в името на арагонските свободи срещу потисническата и тиранична монархия. Нещата не са толкова прости. Лануса всъщност става жертва първо на наивността си и липсата на опит - той е инструмент в ръцете на група провинциални аристократи, успели да настроят част от благородниците и населението срещу представителните органи на кралството - Депутатството, Аудиенцията, Съдебната палата, които трябва да останат верни на краля, докато висшата аристокрация изчаква. Погрешна е легендата, че Кортесите в Тарасона (1592) са премахнали fueros в Арагон; Филип II се задоволява да отмени само най-анахроничните аспекти от законодателството42.

 

9. Надигане на недоволството

 

На 25 май 1590 г. Инквизицията в Толедо арестува млада жена на двадесет и една години, Лукресия де Леон, обвинена, че разпространява така наречените откровения за съдбата на Испания43. Следствието разкрива, че от две години и половина тя има над четиристотин видения, чието описание фигурира в досието, но това, което би могло да мине за безобидна измама, плод на болно въображение, се оказва организирана политическа подривна дейност. Наистина около Лукресия се е групирало братство за реставрация на Испания, едновременно миленаристично движение и опозиционна групировка. Братството смята, че Филип II води Испания към гибел. Според него трябва да се очаква чуждо нашествие - французи, англичани и турци, подкрепени от мориските, което ще сложи край на тиранията на Хабсбургите. Следователно редно е да се подготвят за освобождение на полуострова от новите потисници. Под водачеството на един нов Давид44, Мигел Пиедрола, Испания ще възвърне независимостта си и ще предприеме велики неща, и по-специално превземане на Йерусалим, прелюдия към една нова златна епоха.

След XV в. в Испания се ширят миленаристични течения, процъфтяващи в религиозен климат, изпълнен с всякакви светци и шарлатани, мистици и просветлени. Особено многобройни са жените - beatas, претендиращи, че са обект на божествени откровения. На Инквизицията се възлага да внесе ред. Обикновено тя е снизходителна към проявите, които смята, че се дължат на слабоумие. Най-често този вид лудост се проявява под формата на болезнена религиозност, но се случва и да засегне политически въпроси. Такъв е случаят със сестра Мария де ла Виситасион, игуменка на един доминикански манастир в Лисабон. След 1575 г. тя привлича вниманието с изпадане в транс, с виденията и стигмите си45. След присъединяването на Португалия към Испания откровенията ѝ вземат друг обрат: сестра Мария си приписва мисията да защитава правата на рода  Браганса, нарушавани от Филип II. Тя се представя за въплъщение на португалското отечество, а стигмите ѝ олицетворяват страданията на португалския народ  под игото на Испания. Властите в Лисабон започват да се тревожат. Обявяват, че монахинята сама причинява стигмите си, а с помощта на светлини и огледала  успява да симулира около себе си ореол, възприеман от наивните посетители като знак от небесата. През 1588 г. Инквизицията я обвинява в измама и я заточава в Бразилия.

Горе-долу по същото време в Испания се появява бивш войник, после амбулантен търговец, Мигел Пиедрола, и предлага услугите си на Филип II. Той твърди, че има божие вдъхновение да дава съвети на краля, и по-точно да го посъветва да освободи Антонио Перес... Според думите му Испания е на прага на нов „крах", сравним със 711 г., но тази катастрофа ще бъде последвана от нова реконкиста, чиято душа ще бъде Пиедрола, а в резултат ще се основе нова Испания, управлявана от монарх с ограничена власт. Влиянието на Пиедрола е толкова силно, че Кортесите смятат да го обявят за национален пророк на Испания въз основа на услугите, които може да извърши за страната46. Инквизицията прекъсва в разцвета кариерата на пророка, осъжда го на две години затвор и забрана за явяване пред двора.

Тогава се появява Лукресия де Леон. Божият дух ѝ говори в сънищата ѝ, тълкувани от заинтересовани слушатели. Всяка сутрин ѝ задават въпроси с предполагаем отговор: „Какво сънува? Имаше ли нещо за гибелта на Испания?" После сънищата се записват и разпространяват. Манипулацията е очевидна. Лукресия предсказва близка разруха за Испания, защото така Господ иска да накаже неправдите на Филип II и политическите му грешки. Казва, че кралят е умъртвил собствения си син, принц дон Карлос и четирите си съпруги: Мария Емануела, Мария Тюдор, Изабел дьо Валоа и Ана Австрийска47. Нанесъл е обида на свети Лаврентий,построявайки на негово име в Ескориал манастир, заплатен с „кръвта на бедните". Към тези критики от лично естество се прибавят и политически обвинения: Филип II се е заобиколил с посредствени и недобросъвестни сътрудници (Великият инквизитор Кирога, маркиз Санта Крус, Алесандро Фарнезе...); назначил е некомпетентни свещеници, смазал е народа с данъчни тежести, изгонил е селяните от земята им и т. н. Ясно е защо Инквизицията вижда в тези сънища нещо повече от безумни видения на нещастно момиче. Лукресия не е просто лъжепророчица, а говорител на опозиционна групировка48.

Тази история е показателна. Тъй като опозицията не може да се изяви открито, защото веднага ще бъде строго наказана49, тя избира обиколни начини. Лукресия де Леон и нейните подстрекатели по свой начин засвидетелстват засилващото се недоволство срещу Филип II и срещу разрушителната политика, водеща кралството към нищета. Антонио Домингес Ортис намира документ от 1596 г., в който с най-черни краски се описва състоянието на селата в края на царуването. Повечето селяни нямат дрехи и обувки, умират от глад. Много от тях са принудени да продадат евтино мулетата и кравите си, други напускат селата си, изоставят жени и деца, просят милостиня по градовете. Къщите се рушат, никой не обработва нивите и не отглежда животни, продуктите от първа необходимост са изключително скъпи50. Тези думи напомнят цитираните по-горе, писани от престолонаследника през 1545 година. Филип II не успява да направи нищо повече от баща си. При смъртта му през 1598 г. кралството е сигурно много по-бедно, отколкото в началото на властването му.

 

10. Бандитизмът в Арагонското кралство

 

Абсолютизмът и авторитаризмът на Хабсбургите си има граници - зараждащата се държава е принудена да прави отстъпки на местните власти. Църквата, сеньорите и общините управляват пряко голяма част от територията, под контрола на кралски агенти, които следят главно да няма вмешателство в политиката. В Кастилия, където тежестта на кралските данъци е по-голяма, разгромът на Comuneros е послужил за урок. Той спира задълго всякаква организирана опозиция, а градските олигархии използват преговорите за „Милионите", за да затвърдят и увеличат привилегиите си. В Арагонското кралство, откъдето не се очакват значителни приходи, fueros са юридическо ограничение за намесата на монарха. Всъщност местните благородници държат основно властта. През XIX в. около fueros се заражда легенда. В действителност тези традиционни „свободи" гарантират съществуването на един особено потиснически сеньориален режим: благородниците имат права върху живота и смъртта на своите селяни. Съществуват доказателства за екзекуции, разпоредени от сеньориалните съдилища дори през XVII век. В такъв контекст трябва да се разглежда развитието на бандитизма в средиземноморските райони. Има основания той да бъде смятан за форма на политическа и социална опозиция срещу държавата, която не притежава административни и военни средства да се справи с него.

Феноменът има причини от общо естество: тъй като от средата на XV в. страните от Арагонското кралство са в упадък, икономиката им е затворена и нямат голям обмен с външния свят. Центровете, където се вземат решения, са отдалечени, държавата с нейните агенти се възприема като нещо чуждо и враждебно. Висшата аристокрация по традиция е недисциплинирана, смята се за защитена от fueros, а същото се отнася и за дребните благородници, за които е по-лесно да обвиняват държавата за своето нещастие и за изолацията си. Поради архаичния сеньориален режим личните отношения се основават на строга йерархия - слабите търсят протекция от някой влиятелен човек или от своя „кръстник", за когото става въпрос на чест да защити клиентелата си. По селата хората с готовност помагат на бандитите срещу преследващите ги войници. Страхът от войската е по-силен, защото тя е представител на напълно чужди понятия: държавата и Кастилия се смесват във враждебната им представа. С това се доближаваме до мафията.

Първите прояви датират от 30-те години на XV в. в Централните Пиренеи (районите на Рибагорса и Сомонтано). Пътищата от Сарагоса за Лерида или Франция са несигурни. В Каталония става особено известен и дори обичан разбойникът Антонио Рока, действащ между 1544 и 1546 г., когато е екзекутиран51. При Филип II бандитизмът се увеличава. В Каталония той нараства чувствително след 1568 г., когато бунтът в Нидерландия и проявите на морските гьози застрашават сигурността на морските конвои през Атлантика. Тогава прехвърлянето на парите става по друг път, през Барселона и Генуа. Между Мадрид и Барселона, и особено между Лерида и Тарега, географските особености са благоприятни за засади и крадците се възползват от това. Някои банди наброяват стотици мъже, като например тази на Луперсио де Латрас, Хуан Барбер или Миньон в Арагон, или на Томас де Баниулс в Каталония. В някои случаи сеньорите разполагат с частни милиции, в които без колебание зачисляват подвластните им мориски, като ги използват за поддържане на реда в именията си, за изпълнение на някои лични желания или за нападения над съпернически кланове. През 1580 г. бунтът на поданиците на графа на Рибагорса става повод благородниците да се спречкат помежду си. В Леванте несигурността е по-голяма заради нашествията на берберските пирати, на които съответстват християнски корсари от пристанищата на Палма, Валенсия и Алмерия. Стотици преследвани от закона се събират в различни банди. Така престъпленията им остават безнаказани и дори печелят авторитет пред селското население.

Държавата не стои безучастно. През 1577 г. е екзекутиран Хуан де Кардона, адмирал на Арагон и маркиз на Гуадалест, наредил отвличането на две монахини от манастир във Валенсия. През 1583 г. в самия център на Валенсия се бият с аркебузи две съперничещи си банди. Адмиралът на Арагон е убит. Вицекралят започва арести, мъчения на заподозрените благородници и екзекутиране на виновните. Случки от този род предизвикват незабавни протести - вицекралят е обвинен, че нарушава „свободите" на кралството. Управниците са изправени пред дилема: ако удовлетворят юридическите искания на благородниците и на местните власти, това би означавало, че признават безсилието си. Всеки път, когато вицекралете предприемат ефикасни мерки срещу бандитизма, те рискуват да извършат contrafueros и да отговарят пред следващата сесия на Кортесите. Някои вицекрале не се колебаят - действат, без да се притесняват за законността. Така например във Валенсия Хуан Лоренс де Виляраса (1563-1567) предприема всеобщо отнемане на оръжията на мориските, въпреки протестите на аристокрацията. Пак във Валенсия са постигнати значителни резултати по време на дългия мандат (1581-1594) на граф Айтона. Той утвърждава забраната за притежание на огнестрелно оръжие и заплашва нарушителите със смъртно наказание. Въпреки всички тези мерки бандитизмът още дълго се шири като ендемична болест в кралство Арагон. Това може би е знак за неговия архаизъм - изолация на някои територии, които от икономическа гледна точка не са интегрирани към жизнените центрове на монархията, както и несъвместимостта на институциите-fueros, с нуждите на модерната държава. Вълненията в Арагон през 1591 г. и бунтът в Каталония в средата на XVII в. илюстрират тази ситуация.

 

11. Краят на царуването

 

В царуването на Филип II 1568 е година на обрат. През 1568 г. са предприети мерките, които няколко месеца по-късно подтикват мориските в Гранада към бунт. По това време екзекуцията на графовете на Егмонт и Хорнс прави войната във Фландрия неизбежна. В личен план двукратно овдовелият Филип II губи и третата си съпруга, Изабел дьо Валоа. След смъртта на принц дон Карлос той остава без наследник. Тогава получава и първия пристъп на подагра. След 1568 г. Филип има няколко успеха: победата при Лепанто, наследяването на Португалия, построяването на Ескориал. Но повече са провалите му: не успява да се справи с фламандските бунтовници и със съпротивата на Англия и Франция. Колкото до здравето му, то постоянно се влошава. Той отдавна страда от артрит и има болки в стъпалата. С възрастта нещата се влошават. Към края на живота си едвам върви, и то с бастун. Дава също признаци на водянка - коремът, бедрата и краката му се подуват, по крайниците му се появяват гнойни петна, не може да утоли жаждата си. Последното му пътуване до Ескориал с истинско изпитание. Подготвят му ложе, в което да може да пътува легнал, минават по заобиколим пътища, за да избегнат ударите по неравния терен. Пътуването трае шест дни... Седемседмичната агония в Ескориал е потресаваща. Вонята, разнасяща се от леглото му, е непоносима. Той единствен не я забелязва52. Филип II издъхва на 13 септември 1598 г. в пет часа сутринта, след една всеобхватна тридневна изповед.

 

1Запазени са няколко такива ръкописа; инструкции от 1539, 1543, 1548 и 1551. За тези от 1555 г. не е сигурно, че са автентични.
2За пръв път през 1543 г.; Филип още няма шестнадесет години.
3Известна е страстта му към науките и още повече към тяхното приложение. Той замисля да направи Тахо плавателна от Толедо до Лисабон. През 1566 г., в желанието си да опознае по-добре владенията си, той поставя на професора по математика в Алкала, Ескивел, задачата да направи геодезическо описание на географските особености (реки, потоци, релеф...) и местонахождението на селищата. Ескивел започва да работи по проекта. За топографските си изследвания той си поръчва набор от инструменти, пренасяни с мулета. На слабостта на Филип II към статистиката дължим и голямото проучване от 1575 г., известно под името топографски релации: цяла Кастилия е обходена от агенти, събиращи сведения от всяко село за броя на жителите и икономическите дейности (земеделски култури, занаятчийство, панаири и пазари и т. н.). Запазените документи са ценен източник на информация за състоянието на Кастилия през втората половина на XVI век.
4От Испания този церемониал се прехвърля в повечето европейски дворове. Един често забравян факт е, че етикетът, въведен от Луи XIV във Версай, води началото си от Испания.
5Филип II има четири съпруги: Мария Португалска, негова първа братовчедка, Мария Тюдор, внучка на Кралете Католици, Изабел дьо Валоа и Ана Австрийска, дъщеря на император Максимилиан.
6Заплашва с нож председателя на Съвета на Кастилия кардинал Еспиноса за това, че е забранил на един комедиант да играе пред него. Друг път пък заставя един обущар да изяде кожата на обувките, които му убивали...
7„Причината за смъртта му е, че често гладуваше по три-четири дни, след което ядеше до пръсване и пиеше винаги вода със сняг [лед] в големи количества, легнал гол на плочите [...]. А след последното преяждане седем-осем дни не искаше да яде друго, освен сурови сливи, продължавайки да пие вода със сняг, от която толкова отслабна, че когато поиска да яде, не можа."
8Анонимен хроникьор от Мондехар приписва драматичния обрат на бунта на мориските в Гранада през 1569 г. точно на тази колебливост: „Това протакане и предпазливост пречат на управлението на Филип II да се справи с належащите проблеми; времето, необходимо за отблъскване на опасността, преминава в безкрайни консултации и безполезни доклади; липсва доверие в хората с опит и колкото повече се отлага решението, толкова повече нараства вредата." Подобни критики отправя и един посланик на Венеция през 1580-те години: „Кралят размишлява, докато английската кралица действа."
9Синът му дон Карлос се подиграва с неприязънта на Филип II към пътешествията. През 1566-1567 г. той пише книга, озаглавена Великите и славни пътешествия на крал Филип. На първа страница е написано: „От Мадрид до Пардо, от Пардо до Ескориал, от Ескориал до Аранхуес, от Аранхуес до Сеговия, от Сеговия до Мадрид". Останалите страници са празни. Този инцидент не допринася за подобряване на отношенията между бащата и сина.
10През 1560 г. Мадрид наброява под десет хиляди жители, което е три пъти по-малко от Валядолид и пет пъти по-малко от Толедо. След като става столица, населението му бързо се увеличава: през 1565 г. то е близо тридесет хиляди жители, а в края на XVI в. - над седемдесет и пет хиляди.
11От тази дата е прието Мадрид да се смята за столица на Испания. Официалното освещаване е много по-късно, то става през Втората република с конституцията от 1931 г.: „Столицата на републиката е Мадрид" (член 5).
12Известната сграда на Инвалидите в Париж е построена една година след Ескориал по същия план.
13При пожара през 1671 г. изчезват няколко редки ръкописа, антични предмети, научни апарати, а повечето портрети на бележити личности са повредени.
14В римската античност и в латинското средновековие херолдите са лица, упълномощени да подписват обявяване на война. Личността на херолда е считана за свещена.
15В случая под „иконоборски" се разбират действия, свързани с демонстративно унищожаване на култови предмети и сгради, (бел. ред.)
16Тази ситуация е анализирана проницателно в мемоарите, написани около 1566 г. от бившия испански студент в Льовен, Фадрике Фурио Сериол, Avisos acerca de los Estados bajos, публикувани от Давид Лагомарсино в Boletin Espanol, LXXX, 1978, p. 101-107.
17„Повечето испанци, и особено тези, които се смятат за аристократи, са от расата на маврите и евреите."
18Банално е вече уличаването на Испания в семитизъм поради дългото ѝ съжителство с мюсюлманите и евреите. Има го в писанията на германските пътешественици от края на XV в.; както и в Разговори около масата (1537-1538) на Лутер и в Космографията на Себастиан Мюнцер (немско издание от 1544 г.), но е формулирано най-силно в Италия, особено след опустошаването на Рим (1527). Темата за религиозния фанатизъм е развита от испанския протестант, бежанец във Франкфурт, Рейналдо Гонсалес Монтес (или Монтано), в книга, издадена в Хайделберг през 1567 г. (Sanctae Inquisitionis hispanicae artes...) и илюстрирана с гравюри, представящи сцени на насилие: жени, съблечени голи пред инквизиторите и т. н.; преводите на френски, немски, фламандски и английски позволяват тя да се разпространи широко; публикуват се и съкратени издания. А споровете относно завладяването на Америка започват да се използват с полемична цел през 1565 г. с Historia del Mondo Nuovo на Джироламо Бенцони (Венеция, 1565 п), който черпи вдъхновение от хрониката на Гомара. Особено систематично се използва пасквилът на Лас Касас за унищожението на Индиите.
Първият холандски превод е от 1578 г., а първият френски - от 1579 г.; той носи еднозначното заглавие Тирания и жестокости на испанците в западна Индия, наречена Новия свят, описани накратко от епископ дон фрай Бартоломео де Лac Касас, от ордена на свети Доминик и преведени от Жак дьо Мигрод, за да послужат като пример и предупреждение към XVII провинции на Нидерландия (Антверпен, 1579 г.). Всеки път, когато Лac Касас използва думата християни, за да обозначи конкистадорите, преводачът пише: испанци. Има и много други преводи: на английски, немски, латински, италиански, както и много преиздания. Немският превод от 1597 г. е илюстриран с гравюри на холандеца Теодор дьо Бри, появили се вече в латинския превод, притурен към Collectiones peregrinationum in Indiam (Франкфурт, 1590).
19Испанската администрация презрително нарича нидерландските въстаници „гьози", т. е. „просяци". Въстаниците приемат това название и понеже организират сухопътна и морска армия, се говори за морски гьози и сухопътни гьози. (бел. ред.)
20По-малко от един милион флорина за Нидерландия и три милиона за Франция.
21През 1595 г. Филип II осъжда на смърт измамника, известен като „сладкаря от Мадригал", който се представя за Себастиан.
22В католическите страни църковният сан приор отговаря на православния игумен, (бел. ред.)
23В английската политическа традиция титлата консорт се носи от съпругата или съпругът на управляващия владетел. В случая Филип II е принц-консорт на Англия, (бел. ред.)
24По време на престоя на Филип II в Англия, през 1555 г. изповедникът му Алфонсо де Кастро е против осъждането на смърт и екзекутирането на еретици.
25След катастрофата го обвиняват именно в некомпетентност, страхливост, алчност и жестокост.
26„Те правят каквото си искат", отбелязва испански офицер на 20 август.
27Научавайки новината в Юсте, където се е оттеглил, Карл Пети пита пратеника дали Филип II е използвал случая да настъпи към Париж. Когато научава, че нещата са спрели дотук, той „каза, че на неговата възраст и при такава щастлива победа нямаше да спре на средата на пътя, а щеше да стигне доста по-далеч; и е толкова ядосан, че не иска да вижда известието, което пратеникът му носи" (Брантом).
28Анри III (1551-1589) се опитва да води умерена политика, балансирайки между протестантите и католиците. По негова заповед е убит лидерът на Лигата (Анри дьо Гиз), скоро след което кралят е убит от един монах, привърженик на Лигата ( Жак Клеман). (бел. ред.)
29Лигата (Свещената лига или Свещеният съюз) е конфедерация на френските католици (1576-1594), подкрепяна от Испания. Лигата е създадена с цел да се защитава католицизмът и да се детронира Анри III в полза на Анри дьо Гиз. Лигата играе основна роля по време на Религиозните войни. (бел. ред.)
30Трябва все пак да се отбележи, че с някои изключения испанските благороднически семейства в Нант действат предпазливо; те се присъединяват към Анри IV.
31Анри IV (1553-1610) първоначално е водач на протестантите. Авторът намеква за прочутия Нантски едикт (Едикт на веротърпимостта), издаден през 1598 г. от преминалия към католицизма крал, с който се слага край на Религиозните войни. (бел. ред.)
32За чувствата на Анри IV свидетелства едно писмо на краля до неговата метреса маркиза Верньой от 1608 г.: „Тази сутрин на месата видях в ръцете на сина си молитвеник на испански. Каза ми, че Вие сте му го дала. Не искам той да знае дори за съществуването на Испания."
33Летящ, т.е. неконсолидиран дълг
34Те не се отказват от това право. По това време производството намалява за сметка на спекулацията и Испания става страна на лихвари.
35Малко по-късно се включва и солта
36Един съвременник с горчивина отбелязва: „Милионите“ се приеха без особени протести, защото не засягаха богатите, а те единствени можеха да надигнат глас и да се наложат в градовете и селата. Този данък е „кръвта на бедняците“, на тези, които няма кой да защити.“
37Руй Гомес да Силва (1516-1573 г.), дребен португалски благородник, съпровожда инфанта Изабел в Кастилия, когато тя се омъжва за Карл  Пети. Руй Гомес е паж на принца наследник и става негов приятел, въпреки разликата във възрастта (той е с 10 години по-стар). След възкачването си на трона Филип II го прави свой близък съветник и му оказва многобройни почести: прави го княз на Еболи и херцог на Пастрана, оженва го за Ана де Мендоса…
38Антонио Перес (1540-1611), протеже на княза на Еболи, е наследил от баща си Гонсало длъжността кралски секретар. Той успява да спечели благоволението на Филип II, който го прави държавен секретар за делата с Фландрия и Италия. Тези функции позволяват на Антонио Перес бързо да натрупа състояние и да събере богата колекция от картини и произведения на изкуството. В Мадрид Перес живее на широка нога, минава за щедър към грандовете и милостив към бедните. Успява да се хареса. След измъкването си от Испания Перес прекарва няколко месеца в Пау, после отива в Англия, където живее от 1593 до 1595 г., и накрая се настанява в Париж, където умира. В годините си на заточение  Перес непрекъснато прави конспирации срещу Филип II и наследника му, пишейки и публикувайки много памфлети, подхранващи антииспанската пропаганда.
39Ана де Мендоса (1540-1591) произлиза от едно от най-благородните семейства в Испания. Филип II я омъжва за своя приятел и довереник Руй Гомес да Силва. За принцесата започва да се говори след овдовяването ѝ (1573 г.). Първо решава да влезе в кармелитския манастир, основан от ней в Пастрана, но там бързо става нежелана. Света Тереса се обръща към краля и той нарежда на принцесата да напусне манастира и да се занимава с десетте си деца. Тогава принцесата се намесва в живота и интригите на двора. Тя е голяма красавица, макар и едноока – винаги я представят с черна превръзка на едното  око, и затова ѝ приписват многобройни авантюри. Говори се, че била едновременно или последователно, любовница на Филип II и на Антонио Перес. По всяка вероятност, това не е вярно. Но пък е почти сигурно, че е имала делови отношения с Антонио Перес и е била негова съучастница.
40Тази длъжност съществува от 1265 г. Отначало се занимава с проучване на делата между благородниците или между благородниците и краля, но постепенно ролята на Justicia става все по-голяма. Той става пазител на fueros. По принцип кралят може да назначава когото си иска. На практика от 1439 до 1591 г. длъжността се заема постоянно от рода Лануса. Justicia е подпомаган от пет лейтенанта, определяни от краля измежду шестнадесетте, изтеглени по  жребий от Кортесите. Вж. Encarna Jarque Martinez, Juan de Lanuza, Justicia de Aragón, Saragoza, 1991.
41Формално намесата на Инквизицията се обосновава с това, че Антонио Перес е обвинен в контакти с еретици.
42Това е най-новата интерпретация, поддържана от E. Jarque Martinez, op. cit. Тя е спомената вече през XIX в. от маркиза на Пидал  (Historia de las alteraciones de Aragón durante el reinado de Felipe II, 1862-1863), който иска да опровергае „една от най-разпространените и най-големи грешки в историята на [неговото] отечество“, представяща Филип II като „човекът премахнал fueros в Арагон“.
43Вж. Richard Kagan, Los sueños de Lucrecia de Leòn. Politica y profesia en la España del siglo XVI, Madrid, 1991.
44Прави се паралел с библейския цар Давид. Образът на цар Давид през Средновековието се използва в най-различни символични значения. В случая става дума за ролята на младия Давид, помогнал с известната си победа над Голиат за отблъскване на едно филистимско нашествие в Еврейското царство. (бел. ред.)
45Тя показва шест рани във форма на кръст на хълбока си, кървящи на определен интервал.
46Въпросът се разисква през 1587 г. в Кортесите. За целта е съставена комисия; в нея участват главния инквизитор Кирога, кралският изповедник и главният свещеник.
47Веднага се забелязват приликите с обвиненията, отправени от Вилхелм Орански в неговата Апология, 10 години по-рано.
48През 1595 г. Лукресия е осъдена на 100 удара с камшик и 2 години в манастир.
49През 1592 г. в Авила са хванати размирни послания. Един от предполагаемите автори, произхождащ от градската аристокрация, е осъден на смърт и екзекутиран, а други са изпратени в затвора или в каторга.
50Antonio Dominguez Ortiz, “Un restimonio de protesta social a finesdel reinado de Felipe II’’, в Homenaje a Pedro Sainz Rodriguez, v. III: Estudios históricos, Madrid, 1986. Кортесите от 1592-1598 г. свидетелстват за тази ситуация: селяните са много по-малко от преди; две трети от обработваемите земи са запустели.
51Още през 1544 г. в Барселона се печатат народни песни за него; петдесетина години по-късно Лопе де Вега му посвещава театрална пиеса, Antonio Roca.
52Ако се вярва на Антонио Перес, Филип II нямал никакво обоняние; бил неспособен да различава миризмите.