istoria

 

 

Жестокият Лолонуа

 

Хайнц Нойкирхен

Из "Пиратите"


i5Омразата към Испания и всичко испанско обединявала безусловно всички флибустиери, безразлично дали се отнасяло за французи, англичани, холандци или индианци. Испанците почти изтребили индианците, безчинствували в Нидерландия с жестокост, каквато трудно човек може да си представи, с благословията на папата се одързостявали да си приписват правото на единствени господари на цял неизмеримо богат континент. По тези причини много флибустиери чувствували морално право да се борят с испанците, за да им отнемат заграбеното злато и сребро и като собствена справедлива плячка да го отнесат у дома. Строго морални мотиви имала например дейността на Даниел Монбар, наричан Изтребителя. Още като ученик в Южна Франция той прочел писанията на Лас Касас, епископ и застъпник на индианците, дошъл в Тортуга да отмъщава на испанските убийци за смъртта на много хиляди индианци. „Не го привличаше нито плячката, нито свободният живот по море, възпламеняваше го само отмъщението“, пише за него Ексквемелин. При нападенията си върху испански кораби и поселища той не прощавал на нито един испанец. Неговият собствен край е неизвестен.

Много успехи имал и флибустиерският капитан Бартоломей де Португеш. С малък барк, въоръжен само с четири топа, той абордирал край Куба един голям испански ветроход, но при завръщането в Ямайка бил пленен заедно със своя трофей от три испански военни кораба. Испанците откарали Бартоломей в Кампече на мексиканския бряг и набърже изправили него и другарите му на съд. Флибустие-рите били осъдени на смърт чрез обесване. Ала Бартоломей успял да избяга и след четиринадесетдневно скитане се довлякъл пеш до пристанищния град Тристе. Там с помощта на други пирати се добрал до едно кану, заедно с още двадесетима въоръжени мъже отплавал обратно за Кампече, в ръкопашен бой отново се сдобил с пленения по-рано от него кораб и изчезнал към Ямайка.

С един друг епизод се прочул холандският флибустиер Рок Бразилейро: След едно корабокрушение Рок заедно с 30 души от своя екипаж трябвало да се защищава от нападението на сто испански конници. Флибустиерите застреляли тридесет испанци и обърнали останалите в паническо бягство. Яхнали конете на избитите и галопирали до най-близкото пристанище, гдето завзели един испански кораб и благополучно отплавали в открито море.

Ексквемелин разказва следната история от зората на флибустиерската епоха:

„Между живеещите на Тортуга флибустиери бил и един французин, родом от Диеп на име Пиер Льогран. Името му се разнесло, когато в 1602 година с гребна лодка и 28 души екипаж пленил в Капо дел Тиброн, най-западната точка на остров Хиспаньола, вицеадмирала на испанската флота. Тогава още испанците не били открили Бахамския канал и трябвало да излизат в открито море през Кайкос, архипелаг югоизточно от Бахамските острови. С безшумно гребане в здрача флибустиерите наближили испанския военен кораб, който имал осем оръдия и 80 души на борда и се бил отделил от конвоя. Промъкнали се горе, завзели барутния погреб и нахлули в каютата, гдето изненадали капитана на кораба и вицеадмирала, които играели на карти. С насочени пистолети ги принудили да предадат кораба. Льогран спуснал на брега на Хиспаньола екипажа и адмирала, а с трофея си отплавал за Франция.“

Един от най-известните, ала и с най-мрачна слава флибустиерски капитан бил буканиерът Жан Давид Но, приел по-късно името Франсоа Л’Олонуа и наричан по-често Лолонуа или просто Лолона. Като младеж той служил три години като слуга при един буканиер и после го приели за пълноправен член на общността. Годините в дивите гори и постоянната опасност да бъде пленен от испанските копиеносци и жив изгорен поддържали у него необуздана омраза към испанците. След дълги години ловджийски живот буканиерът решил да стане флибустиер и да отплава по море. Като пират Лолонуа показал храброст и решителност и когато старият капитан паднал в боя, екипажът го избрал за свой капитан. Той плячкосал много кораби, ала в една страхотна буря загубил своя. Славата на непобедим каперски капитан го улеснила с помощта на френския губернатор на Тортуга да се сдобие бързо с нов кораб. След множество успешни пиратски набези корабът му заседнал близо до Кампече. Заради свирепата му жестокост спрямо испански пленници така били намразили Лолонуа, че всеки испански кораб и всяко испанско поселище се биели срещу него до последния човек. Когато испанците ги открили след корабокрушението, те съсекли целия екипаж. Само Лолонуа избягнал смъртта, като се нацапал с кръв и се скрил между труповете. Щом испанците си отишли, той навлякъл униформата на един убит испанец, спечелил в Кампече на своя страна неколцина роби и на едно кану всички опънали греблата към Тортуга. С подкрепата на губернатора Лолонуа пак сполучил да екипира нов кораб и докато испанците още празнували своята победа над страшния пират, Лолонуа със своя трети кораб вече дебнел край Хавана испанските търговци.

В 1666 година заедно с Михаел дьо Баск, друг известен главатар на флибустиери, Лолонуа провел първото голямо нападение срещу южноамериканския континент. За този грабителски поход двамината флибустиерски предводители обединили под своя команда осем ветрохода с 650 души екипаж. Още по пътя за Маракаибо, крайната цел на похода, те завзели множество кораба, сред тях и един голям испански ветроход с тежък товар какао и триста хиляди сребърни талера на борда.

Маракаибо се намира на горния край на едно езеро във Венецуела и е свързан с морето посредством тесен канал. Каналът се контролирал от форт. Лолонуа и дьо Баск стоварили дебаркационната си команда извън обсега на оръдията от форта и го щурмували. После през канала се промъкнали с корабите в езерото и нападнали четирихиля-дния град, който се отбранявал твърдо. Още по време на грабежите флибустиерите узнали, че към града приближава испанска военна колона. Лолонуа с още 380 души пресрещнал по суша колоната и я сразил пред малкия градец Гибралтар. Испанците дали 500 убити, докато флибустиерите се отървали само с 40 мъртви и 30 ранени. Шест седмици вилнял Лолонуа с хората си в Гибралтар, те опустошили града и заграбили добра плячка. И когато в редовете на флибустиерите избухнала епидемия, те изгорили града до основи и се върнали отново в Маракаибо, който този път също опожарили. Плячката на флибустиерите възлизала на 260 000 монети от осем реала и църковни утвари и скъпи украшения за 100 000 крони.

Със следващия голям поход Лолонуа се опитал да опустоши и оплячкоса цяла страна, а именно Испанска Никарагуа. След своя успех във Венецуела той бързо събрал шест кораба и команда от 700 флибустиери. Първата цел на плаването бил нос Грасиас а Диос, но безветрие и морско течение отнесли флибустиерите в залива на Хондурас. Те решили да „промият“ бреговете на залива, докато времето им позволи да продължат плаването. Тяхна жертва станали малките селца на индианците-ловци на костенурки. Флибустиерите разграбили не само жалките колиби, но отвлекли и лодките и с това унищожили основите за съществуване на индианците. Плячката била нищожна, ала флибустиерите си навлекли смъртната омраза на индианците.

Първият по-голям трофей на флибустиерите бил един испански ветроход с 20 топа, който им паднал в ръцете в Пуерто Кабало. Оттук Лолонуа започнал марша към вътрешността на страната. Принудил пленници да му послужат като водачи по пътя към града Сан Педро. Походът се оказал извънредно труден не само поради природните препятствия, но и от постоянните нападения на испанците, които узнали за нахлуването на Лолонуа. Както съобщава Ексквемелин, по време на похода Лолонуа упражнил срещу пленените испанци своята обичайна жестокост. „Привичка му беше, пише в книгата си холандският лекар, да сече на парчета с късата си сабя и да изтръгва моментално езика на лицата, които по време на мъченията не направят признание. Ако би било възможно, той с охота би сторил същото с всеки испанец по света. Често се случваше неколцина от тези нещастни пленници, подложени на нечовешки изтезания, да обещаят, че ще покажат мястото, гдето са се укрили техните избягали сънародници с имуществото си. И ако сетне не могат да покажат тези места, те умираха с една още по-злочеста, по-страшна и по-жестока смърт, отколкото техните другари преди това.“

В своята книга Ексквемелин дори твърди, че със сабята си Лолонуа разпарял гърдите на пленени испанци и изтръгвал от тялото туптящото още сърце.

След упоритата отбрана на испанските войници Сан Педро паднал в ръцете на флибустиерите. Ала повечето жители били избягали и отнесли цялото си по-ценно имущество на сигурно място. Останал без едра плячка, Лолонуа турил града под огън и силно отслабен се върнало обратно на брега. Макар че след пагубния и злощастен поход сред флибустиерите царувало силно недоволство, Лолонуа съумял да удържи своя екипаж с обещанието за богата плячка. Когато след три месеца дългоочакваният испански кораб най-после пристигнал, със своите 41 оръдия и 130 души екипаж той се оказал жилав и неудобен противник. Но флибустиерите жадували за плячка и с презрение към смъртта се нахвърлили върху него. Докато големите им кораби подлагали испанеца на артилерийски огън, с четири канута флибустиерите доближили кораба откъм противоположния борд и го завладели. Ала вместо очакваното злато и сребро корабът носел само желязо и хартия. Това ново разочарование било тъй огромно, че спойката между флибустиерите се разпаднала. Една част под командата на новоизбрания капитан ван Клин потеглила за Тортуга, друга с капитан Пиер продължила на своя глава да търси плячка, и пак с нищожен успех. Лолонуа останал в залива на Хондурас с по-малко от триста души и чакал за нова плячка, която не идела. Щастието било изоставило свикналия досега с успехите капитан. С кораба и с полумъртвия от глад екипаж той заседнал на пясъчна плитчина и не успял да го измъкне оттам, въпреки че свалили на суша топовете и цялото снаряжение. В продължение на половин година Лолонуа трябвало да се брани от постоянните атаки на индианците и с останалите живи 150 души и със саморъчно издялани плоскодънни барки се оттеглил към устието на голямата никарагуанска река. Но и там испанци и индианци го изтласкали обратно. С барките покрай брега те доплавали до залива на Дариен. Когато слязъл с хората си на сушата, за да попълнят запасите си от храна и прясна вода, нападнали го индианци и го пленили. Очевидно те са били канибали, понеже отчетът на Ексквемелин завършва с думите: „Тогава те го нарязаха на късове и го опекоха.“