Илбер Ортайлъ

Из "Преоткриване на Османската империя", П., 2007, ИК "Жанет 45"

Превод от турски:  Хюсеин Мевсим

Публикува се с любезното разрешение на Издателството

Най-фундаменталната институция в държавната администрация на Османската империя до XVIII в. е Ендерун, което в превод от персийски означава „вътрешна част“. Днес частта в двореца „Топкапъ“, която се намира вляво и вдясно след Баб - юс Сааде и включва двора от Залата за аудиенции нататък, наричаме Ендерун. Веднага като влезем в този двор, вдясно се намират първите стаи на Ендерун. Какво представляват те? Това са учебно-възпитателни помещения, но не в смисъла на класни стаи. Действително Ендерун е частта, която заема най-централно място в двореца. След Баб - юс Сааде започва личното пространство на падишаха. Тук държавният живот свършва.

Хайнц Нойкирхен

Из "Пиратите"

След смъртта на Хайредин Барбароса султанът назначил за адмирал и главнокомандуващ турската флота в западното Средиземноморие неговия ученик и помощник Драгут. Също като Хайредин и Драгут бил три години прикован за греблата на една християнска галера, освободили го срещу богат откуп. В боевете с Дориа, чийто пленник бил, той си възвърнал множество бази в Северна Африка и завоювал Триполи за султана, който го провъзгласил за бей на града. Драгут предприел редица грабителски набези по испанския и италианския бряг и в 1565 година повел една мавританско-турска флота с десантен корпус от десет хиляди отчаяни главорези на щурм срещу остров Малта, седалище на монашеския ордер на йоанитите. При атаката на един форт Драгут бил смъртно ранен.

 Илбер Ортайлъ

Из "Преоткриване на Османската империя", П., 2007, ИК "Жанет 45"

Превод от турски:  Хюсеин Мевсим

Публикува се с любезното разрешение на Издателството

Безспорно, можем да разнищваме тази проблематика и като „Семейството в османското общество", но има една причина, която ни възпира: става въпрос за една империя, в истинския смисъл последна сред традиционните, и повече от ясно е, че от изток на запад и от север на юг елементите, които я съставят, изповядват различни религии, говорят различни езици, но притежават и някои общи черти. Сред тях на първо място е семейството.

В тази империя заемат място от една страна Арабия (с други думи - клановете), а от друга - градовете на Балканите и по брега на Адриатика, и на първо място - една световна столица като Истанбул. Ясно е, че хората в толкова различни точки ще бъдат повлияни от много различни структури и ще демонстрират социално разнообразие. Но независимо от всичко това, в османското общество семейството показва еднообразие. Дотолкова, че представите на хората за семейството, отношенията в него от гледна точка на ролята, която то изиграва в живота на индивида където и да било - в крайдунавските паланки и градове, в басейна на Ефрат, край бреговете на Кавказ, ако пък щете - в пустинята Неджеф, няма да забележите много съществени различия. По-точно, като знаете някои правила и традиции, навсякъде ще получите референция за отправната си точка.

Октай Алиев

I. Първите османски военни корпуси и системата Капъкулу

Армията до 1362 г.

През първите десетилетия от съществуването си османците не поддържат постоянна войска. За да защитят единството на своя бейлик, мъже, жени и деца воюват заедно срещу неприятеля¹. Трябва да се отбележи, че суровият полуномадски начин на живот научава още от ранна възраст хората да служат изкусно с коня и с оръжието. Военните единици в бейлика се наричат „алп“, което в превод на български език означава смел². Но думата „алп” се използва и като прозвище, например братята по оръжие на Осман Гази са Конур Алп, Салтук Алп, Тургут Алп и т. н. Тъй като османците първоначално не разполагат с постоянна войска, при необходимост от война се събира армия от газии³, които сформират конницата⁴ и са били тюркмени. След походите те се връщали по домовете си и се занимавали със земеделие и животновъдство. Първите завоевания на османците се осъществяват благодарение на уджове и техните сили и части. Тези части, които оказват изключително жизненоважна помощ за османските завоевания, османският хронист Ашък паша-заде в хрониката си „История на Османовия род” разделя на четири категории: „Газиян-и Рум“ (Анадолски газии),  „Ахиян-и Рум“ (Анадолски ахии), „Абдалан-и Рум“ (Анадолски абдали) и „Баджиян-и Рум“ (Анадолски жени). Те са религиозни братства, които играят също голяма роля в ислямизацията и тюркизацията в новопревзетите земи. Част от тях имат значима роля и в конструирането на османската държава.

Октай Алиев

В памет на професор Халил Иналджък (1916-2016)

За благополучието на една империя като Османската са нужни добре действащи висши органи и опитни държавници, които трябва да са съсредоточени в Министерски съвет – „Диван-и Хюмаюна“ или Дивана на Османската империя. Диванът в Османската империя е висшият административен и съвещателен орган. Това е мястото, където се казва последната дума от султана и е органът, благодарение на който султаните налагат своята власт в Империята в продължение на близо шест века. Преди османците Министерски съвет (диван) са имали и други мюсюлмански държави като Абасидския халифат, Селджукския султанат, Монголския персийски илханат,  Мамелюкски Египет и анадолските бейлици¹, а османците им последвали примера и създали свой министерски съвет. Диванът по всяка вероятност е създаден по времето на Орхан I Гази (1326-1362). Първоначално играе роля на висш съдебен съвет, в чийто заседания длъжностните лица изслушват тъжби на поданиците на Империята. Това е и мястото, където се обсъждат военни планове. Решенията, които се вземат в диванските заседания, се наричат „хюкюм”, а специалните тетрадки, където се пишат тези решения, се наричат „мюхимме дефтерлери”. Диванът се събира рано сутрин в сарая (след сутрешната молитва) и понякога продължавал до обед. Там се решавали важни проблеми - политически, финансови, икономически, административни, правни, религиозни и т.н. Всеки, независимо от своята религия, традиции, етнос и т.н. имал право да изложи своите тъжби пред длъжностните лица. Имали право да се оплакват от кадиите на региона, от бейовете, от управителите и общо взето от всеки, който не си върши работата подобаващо и се държи твърде зле с регионалните жители. Ето как подробно ни описва едно заседание на Дивана, лекарят на Баязид I (1389-1402), египтянинът Шамс ал-Дин:

Хайнц Нойкирхен

Из "Пиратите"

От кръстоносните походи насам между последователите на двете големи религии — исляма и християнството — се възцарила фанатична омраза. Оправдаващи своите действия с религиозни мотиви, те се избивали, ограбвали и заробвали един други в служба на единствено правата за всекиго вяра, а в действителност всеки застъпвал нагли политически и икономически интереси.

В 1453 година турците завладели Константинопол и разпрострели господството си над южните брегове на Средиземно море. В 1492 година маврите били прогонени от Испания в Северна Африка и подсилили там турската сфера на влияние. Наред е религиозната нетърпимост у арабите възникнало желанието да отмъщават за изгубените земевладения на Иберийския полуостров. И понеже скъперническата камениста североафриканска земя предлагала оскъден и горчив хляб само на малцина селяни и търговци, много пропъдени от Испания араби се опитвали да изкарват препитанието си от пиратство. По същото време и под предлог, че продължават „богоугодната война“ срещу мюсюлманството, испанските хидалгос започнали да нападат Северна Африка. В първото десетилетие на шестнадесетия век те завладели много градове по североафриканското крайбрежие и по островите, които се намират пред него, и ги укрепявали с фортове и гарнизони.

Случаите на Хюррем султан и Кьосем султан

Кирила Г. Атанасова

Столетия наред харемът, неговите обитатели (по-скоро обитателки) и тяхното ежедневие са обект на фантазиите на редица писатели, поети, художници и пътешественици. Обвит в тайнствена мистерия, далеч от очите и ушите на обикновените хора, отделението, в което живее семейството на султана, крие най-съкровените държавни тайни и е арена на политически, династически и любовни интриги. Западът често гледа на жените в харемите като на обикновени робини и сексуални обекти¹, но всъщност на практика може да се види, че това далеч не е така.

Целта на текста е да установи ролята на харема на политическата сцена на Османската империя и влиянието му  върху развитието на страната в периода ХVІ – ХVІІ в.²  Във връзка с това се разглеждат йерархията и оформянето на институцията и се привеждат два примера – случаите на Хюррем султан (1502/4 – 1558 г.) и на Кьосем султан (ок. 1582 – 1651 г.).

Илбер Ортайлъ

Из "Преоткриване на Османската империя", П., 2007, ИК "Жанет 45"

Превод от турски:  Хюсеин Мевсим

Публикува се с любезното разрешение на Издателството

Кадийството е много важна институция и на Османската империя, и на всички ислямски страни. Думата кадия произхожда от арабски и означава съдия. Всеизвестно е, че това е една много своеобразна институция. Същевременно и не е, защото докато съществуват човешки общества и държава на този свят, ще има съдия. Интересното тук по-скоро е, че в Османската империя кадията управлява градовете.

Османският кадия може да бъде както съдия в съда, така и нотариус, инспектор на вакъфите в града и, естествено, управник на общината. С други думи, той проверява задължените да спазват сигурността в града забити, субашии¹, асесбашии² и е техен началник. Мухтесибът (чиновникът, имащ задължението да проверява еснафа в чаршията), също е прикрепен към него и тук забелязваме съвместяването на няколко длъжности. Това е така и в другите империи. Префектът в стария Рим, номархът, наричан още епарх във Византия, и прикрепеният към него агораномос (осигуряващ реда в пазара), са точно като кадията и мухтесиба в ислямските държави.

Тиберий Баръмов

Историята на Мехмед паша Соколович или Соколлу е един от най-драматичните моменти в историята на Османската империя, на Западните Балкани и на еничарството. Управлявал при управлението на трима султани, почти пълновластен господар на империята при Селим ІІ, Мехмед паша, не би било пресилено, става образец за верен служител, издигнал се практически от нищото със старание и даровитост, живял и загинал, служейки на султана си. Едновременно с това той не допуска да бъде забравен родния му край, не забравя и корените си, с което си спечелва любовта на три народа днес – сърби, бошняци и хървати – всеки от които претендира, че именно от него е произлязъл този талантлив управител. С това освен Мехмед паша успява да съчетае в личността си почти несъчетаемото – имперският тип чиновник, който независимо от произхода си служи вярно на владетеля, и на местния, националния герой. Забележителното в случая е, че това става в абсолютна хармония, т.е. без да имаме ние сведения днес дали в един или друг момент Мехмед паша е бил изправен пред избор между служебния си дълг и собствените си чувства.

Публикувано по: История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, С., 1999 г.

С любезното съгласие на издателство Рива

Жил Венщейн

Сюлейман I - за нас Сюлейман Великолепни - е несъмнено най-прочутият владетел от османската династия, единственият, който безусловно се нарежда сред великите образи в световната история. В това има нещо несправедливо, защото много от неговите предшественици не са стояли по-долу от него и са допринесли в същата степен за изграждането на приказната империя, която той получава в наследство. От друга страна, сред множеството незначителни или съвсем неуравновесени личности - негови приемници - се открояват още няколко смели и предприемчиви владетели. И все пак неговото управление, внушително по своята продължителност (1520-1566), отговаря на най-блестящия период от дългата османска история: по негово време и до наши дни за Запада и за Изтока той е символ на величие, което умее да създава и използва.