Октай Алиев
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XV, януари, 2019 г.
Увод
Османската империя навлиза в седемнадесетото столетие разяждана от кризи, дълбоки социални конфликти и повсеместна корупция. Управлението било обхванато от сериозни вътрешни противоречия. Импозантната имперска структура, изградена по времето на Сюлейман Великолепни, започнала бавно и мъчително да се руши.
Наред с дълбоката вътрешна криза, обхванала държавата от втората половина на XVI в., се добавили и външно – политическите неуспехи – империята започнала да търпи тежки поражения по суша и море, и разбира се, дошли и първите териториални загуби. Османската армия и флот вече сериозно изоставали от своите европейски противници. Събитията от 20-те години на XVII в. стават много динамични – при някои авторитетни султани, решени да възстановят величието на империята, както при Мурад IV (1623-1640 г.) например, османците достигат чак до Багдад и го превземат (1638 г.). При Мурад IV се наблюдава временно възстановяване на османския блясък, но след смъртта му на престола се възкачва синът му Ибрахим I (1640-1648 г.), наречен още „Дели“ („Лудия“), който бил психично болен и неспособен владетел. Така всъщност в периода 1640-1656 г. се наблюдава дестабилизация на централната власт и вътрешни междуособици. Все повече продължава да расте ролята на султанките в османския двор. Настъпва период, в който жените в двореца (валиде-султанките или любимките на султана), започват да упражняват своята роля и власт в държавнополитическите дела. След убийството на султан Ибрахим I през 1648 г., на престола се възкачва младият Мехмед IV (1648-1687 г.), който е най-големият син на Ибрахим I и Хатидже Турхан султан. Мехмед е едва 7-годишен, когато става османски султан. Първите години от управлението на новия падишах са изключително драматични за империята. В този тежък период обаче, ще се появят „месиите“, които ще поемат здраво юздите на върховната власт и ще изведат държавата от хаоса.
Създаден върху руините на рушащия се Селджукски султанат, Османският бейлик, тази малка по територия държава, бързо прераства в огромна империя, под чиято власт влизат много етноси и народи. В зенита на своята мощ през XVI в. Османската империя се разпростира на три континента: Европа, Азия и Африка (предимно Северна). В етническия състав на Османската империя влизат много етноси и народи, сред които е и българският народ. Българите имат нещастието да са първият балкански народ, който изцяло попада под османска власт през 1396 г. Завладяването на България от османците слага край на средновековната българска държава. Тя изчезва от историческата карта, за да се появи след близо петвековно чуждо владичество. Така за близо пет века се прекъсва самостоятелното и независимо историческо развитие на българския народ, който вече е включен в пределите на ислямската цивилизация. В този дух трябва да се отбележи, че през късното Средновековие, когато се случва това, етническата принадлежност все още отстъпва място като значение на религиозната или на местните феодални отношения. В известна степен това себевъзприемане се запазва до Възраждането и в новата османска система.
Няма съмнение, че на първо място сред изворите, от които черпим знания за османската държава и нейната по-стара наследница Селджукската империя, се намират чуждите пътеписи. От XI в. отечеството ни започва да придобива турски характер. Много преди нас това забелязват занимаващите се тук с търговия и дипломация от XII в. насам италианци, наименувайки страната ни като Türchia или Turcmenia (Туркмения). С други думи - познаващите добре Близкия изток и развиващи тук търговия италианци, генуезци, венецианци още тогава дават името Тюркмения или Тюркия на земите ни. Пък ние, поради имперската ни мисия и претенция, я именуваме Румска страна, Румски предели, Румски селджуци, Румелия - все названия, свързани с Рим.
Баб-ъ Али1 - често ни се случва да чуваме този израз. По-скоро, вече не го чуваме, защото, откакто печатните медии напуснаха тези квартали и се оттеглиха в Икителли извън историческия Истанбул, Баб-ъ Али престана да се използва и като название за пресата.
Как сме се хранили в миналите епохи? Какво представлява така наречената османско-турска кухня? Да, османско-турската кухня е една институция, сбор от традиции. За съжаление, изследванията по тази тема са недостатъчни. Защото тя няма да се разбере току-тъй с патладжаните или със сладкишите, които баба ни или майка ни е готвела. За съжаление, част от извършените изследвания се основават на такива методи.
Най-фундаменталната институция в държавната администрация на Османската империя до XVIII в. е Ендерун, което в превод от персийски означава „вътрешна част“. Днес частта в двореца „Топкапъ“, която се намира вляво и вдясно след Баб - юс Сааде и включва двора от Залата за аудиенции нататък, наричаме Ендерун. Веднага като влезем в този двор, вдясно се намират първите стаи на Ендерун. Какво представляват те? Това са учебно-възпитателни помещения, но не в смисъла на класни стаи. Действително Ендерун е частта, която заема най-централно място в двореца. След Баб - юс Сааде започва личното пространство на падишаха. Тук държавният живот свършва.
След смъртта на Хайредин Барбароса султанът назначил за адмирал и главнокомандуващ турската флота в западното Средиземноморие неговия ученик и помощник Драгут. Също като Хайредин и Драгут бил три години прикован за греблата на една християнска галера, освободили го срещу богат откуп. В боевете с Дориа, чийто пленник бил, той си възвърнал множество бази в Северна Африка и завоювал Триполи за султана, който го провъзгласил за бей на града. Драгут предприел редица грабителски набези по испанския и италианския бряг и в 1565 година повел една мавританско-турска флота с десантен корпус от десет хиляди отчаяни главорези на щурм срещу остров Малта, седалище на монашеския ордер на йоанитите. При атаката на един форт Драгут бил смъртно ранен.
Безспорно, можем да разнищваме тази проблематика и като „Семейството в османското общество", но има една причина, която ни възпира: става въпрос за една империя, в истинския смисъл последна сред традиционните, и повече от ясно е, че от изток на запад и от север на юг елементите, които я съставят, изповядват различни религии, говорят различни езици, но притежават и някои общи черти. Сред тях на първо място е семейството.
През първите десетилетия от съществуването си османците не поддържат постоянна войска. За да защитят единството на своя бейлик, мъже, жени и деца воюват заедно срещу неприятеля1. Трябва да се отбележи, че суровият полуномадски начин на живот научава още от ранна възраст хората да служат изкусно с коня и с оръжието. Военните единици в бейлика се наричат „алп“, което в превод на български език означава смел2. Но думата „алп” се използва и като прозвище, например братята по оръжие на Осман Гази са Конур Алп, Салтук Алп, Тургут Алп и т. н. Тъй като османците първоначално не разполагат с постоянна войска, при необходимост от война се събира армия от газии3, които сформират конницата4 и са били тюркмени. След походите те се връщали по домовете си и се занимавали със земеделие и животновъдство. Първите завоевания на османците се осъществяват благодарение на уджове и техните сили и части. Тези части, които оказват изключително жизненоважна помощ за османските завоевания, османският хронист Ашък паша-заде в хрониката си „История на Османовия род” разделя на четири категории: „Газиян-и Рум“ (Анадолски газии), „Ахиян-и Рум“ (Анадолски ахии), „Абдалан-и Рум“ (Анадолски абдали) и „Баджиян-и Рум“ (Анадолски жени). Те са религиозни братства, които играят също голяма роля в ислямизацията и тюркизацията в новопревзетите земи. Част от тях имат значима роля и в конструирането на османската държава.
За благополучието на една империя като Османската са нужни добре действащи висши органи и опитни държавници, които трябва да са съсредоточени в Министерски съвет – „Диван-и Хюмаюна“ или Дивана на Османската империя. Диванът в Османската империя е висшият административен и съвещателен орган. Това е мястото, където се казва последната дума от султана и е органът, благодарение на който султаните налагат своята власт в Империята в продължение на близо шест века. Преди османците Министерски съвет (диван) са имали и други мюсюлмански държави като Абасидския халифат, Селджукския султанат, Монголския персийски илханат, Мамелюкски Египет и анадолските бейлици1, а османците им последвали примера и създали свой министерски съвет. Диванът по всяка вероятност е създаден по времето на Орхан I Гази (1326-1362). Първоначално играе роля на висш съдебен съвет, в чийто заседания длъжностните лица изслушват тъжби на поданиците на Империята. Това е и мястото, където се обсъждат военни планове. Решенията, които се вземат в диванските заседания, се наричат „хюкюм”, а специалните тетрадки, където се пишат тези решения, се наричат „мюхимме дефтерлери”. Диванът се събира рано сутрин в сарая (след сутрешната молитва) и понякога продължавал до обед. Там се решавали важни проблеми - политически, финансови, икономически, административни, правни, религиозни и т.н. Всеки, независимо от своята религия, традиции, етнос и т.н. имал право да изложи своите тъжби пред длъжностните лица. Имали право да се оплакват от кадиите на региона, от бейовете, от управителите и общо взето от всеки, който не си върши работата подобаващо и се държи твърде зле с регионалните жители. Ето как подробно ни описва едно заседание на Дивана, лекарят на Баязид I (1389-1402), египтянинът Шамс ал-Дин:
От кръстоносните походи насам между последователите на двете големи религии — исляма и християнството — се възцарила фанатична омраза. Оправдаващи своите действия с религиозни мотиви, те се избивали, ограбвали и заробвали един други в служба на единствено правата за всекиго вяра, а в действителност всеки застъпвал нагли политически и икономически интереси.