Октай Алиев
Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XV, януари, 2019 г.
Увод
Османската империя навлиза в седемнадесетото столетие разяждана от кризи, дълбоки социални конфликти и повсеместна корупция. Управлението било обхванато от сериозни вътрешни противоречия. Импозантната имперска структура, изградена по времето на Сюлейман Великолепни, започнала бавно и мъчително да се руши.
Наред с дълбоката вътрешна криза, обхванала държавата от втората половина на XVI в., се добавили и външно – политическите неуспехи – империята започнала да търпи тежки поражения по суша и море, и разбира се, дошли и първите териториални загуби. Османската армия и флот вече сериозно изоставали от своите европейски противници. Събитията от 20-те години на XVII в. стават много динамични – при някои авторитетни султани, решени да възстановят величието на империята, както при Мурад IV (1623-1640 г.) например, османците достигат чак до Багдад и го превземат (1638 г.). При Мурад IV се наблюдава временно възстановяване на османския блясък, но след смъртта му на престола се възкачва синът му Ибрахим I (1640-1648 г.), наречен още „Дели“ („Лудия“), който бил психично болен и неспособен владетел. Така всъщност в периода 1640-1656 г. се наблюдава дестабилизация на централната власт и вътрешни междуособици. Все повече продължава да расте ролята на султанките в османския двор. Настъпва период, в който жените в двореца (валиде-султанките или любимките на султана), започват да упражняват своята роля и власт в държавнополитическите дела. След убийството на султан Ибрахим I през 1648 г., на престола се възкачва младият Мехмед IV (1648-1687 г.), който е най-големият син на Ибрахим I и Хатидже Турхан султан. Мехмед е едва 7-годишен, когато става османски султан. Първите години от управлението на новия падишах са изключително драматични за империята. В този тежък период обаче, ще се появят „месиите“, които ще поемат здраво юздите на върховната власт и ще изведат държавата от хаоса.