istoria

 

 

Диван-и Хумаюн - Министерски съвет в Османската империя

 

Октай Алиев

 

В памет на професор Халил Иналджък (1916-2016)

 

337px Sadrazamlik nisanlari.svgЗа благополучието на една империя като Османската са нужни добре действащи висши органи и опитни държавници, които трябва да са съсредоточени в Министерски съвет – „Диван-и Хюмаюна“ или Дивана на Османската империя. Диванът в Османската империя е висшият административен и съвещателен орган. Това е мястото, където се казва последната дума от султана и е органът, благодарение на който султаните налагат своята власт в Империята в продължение на близо шест века. Преди османците Министерски съвет (диван) са имали и други мюсюлмански държави като Абасидския халифат, Селджукския султанат, Монголския персийски илханат,  Мамелюкски Египет и анадолските бейлици1, а османците им последвали примера и създали свой министерски съвет. Диванът по всяка вероятност е създаден по времето на Орхан I Гази (1326-1362). Първоначално играе роля на висш съдебен съвет, в чийто заседания длъжностните лица изслушват тъжби на поданиците на Империята. Това е и мястото, където се обсъждат военни планове. Решенията, които се вземат в диванските заседания, се наричат „хюкюм”, а специалните тетрадки, където се пишат тези решения, се наричат „мюхимме дефтерлери”. Диванът се събира рано сутрин в сарая (след сутрешната молитва) и понякога продължавал до обед. Там се решавали важни проблеми - политически, финансови, икономически, административни, правни, религиозни и т.н. Всеки, независимо от своята религия, традиции, етнос и т.н. имал право да изложи своите тъжби пред длъжностните лица. Имали право да се оплакват от кадиите на региона, от бейовете, от управителите и общо взето от всеки, който не си върши работата подобаващо и се държи твърде зле с регионалните жители. Ето как подробно ни описва едно заседание на Дивана, лекарят на Баязид I (1389-1402), египтянинът Шамс ал-Дин:

„Рано сутрин османския владетел сядал на широк, висок диван. Хората заставали на известно разстояние оттам, на място, откъдето можели да виждат султана, и всеки, който бил подложен на някаква неправда, се приближавал към него и съобщавал оплакването си. Случаят се отсъждал незабавно. Сигурността в страната е такава, че никъде никой няма да докосне натоварена камила, собственикът на която я е оставил и е заминал.”2

Диванските заседания от създаването си, т. е. от времето на Орхан до времето на Мехмед II Завоевателя (1451-1481) се ръководели лично от султана, а Диванът до времето на Мехмед II се събирал всеки ден през седмицата3. Но когато през 1475 г. един дервиш по време на заседание на Дивана направил неуспешен опит да убие Мехмед II, той престанал да ръководи заседанията лично и всички правомощия прехвърлил върху великия везир4. Султанът наблюдавал заседанията от прозорец с решетка. Този прозорец се нарича „Каср-ъ Ади“. Западен източник описва този прозорец по следния начин:

1024px Jean Baptiste van Mour 004„На края на тайна галерия има малък квадратен прозорец, които служи за място за слушане. Той представлява плетена решетка, със завеса от креп или черна тафта, и се нарича „опасният прозорец“, тъй като принцът може винаги когато пожелае да слуша или види всичко, което се случва, без да бъде видян и без никой да знае дали е там или не. Изключително опасно е да се опита да се скрие или премълчи нещо, защото на тези сесии се обсъждат всякакви неща, публични и лични.“5

Приема се, че понякога султанът кашлял, гледайки от прозореца заседанието, за да потвърди, че не е съгласен с едно или друго решение. Висшите сановници ръководели заседанията в голяма зала с купол. Тази зала се нарича „Куббеалтъ“ или „Диванхане“, а везирите, които заседавали в залата – куббе везири или куббеалтъ везири. Залата е построена по времето на Мехмед II от дървен материал, а по времето на Сюлейман I Великолепни (1520-1566) е преустроена от мимарбашъ6 Алаеддин7.  След това е ремонтирана още два пъти – по времето на Селим III (1789-1807) през 1792 г., благодарение на който сградата придобива днешния си вид, и по времето на Махмуд II (1808-1839) през 1819 г. В залата има три салона, единият от които е предназначен за заседания. Вътре в залата са разположени дивани за сядане, където седели везирите, кадъаскерите, а в средата - великият везир. По времето на султан Сюлейман I диванът се събирал четири пъти седмично – в събота, неделя, вторник и понеделник. Под третото куббе на залата се съхранявали важните документи на Империята, т. нар. „Рузнамета“, т. е. дневници, документи за дейността на армията и т. н. Преди заседание всички административни лица идвали в залата и изчаквали председателя на дивана - великия везир, да дойде. След като го поздравявали, той влизал в залата, последван от всички други сановници. След изтощителните заседания султанът, великият везир и останалите везири обядвали, но впоследствие по времето на Мехмед II тази традиция била премахната и се взело решение великият везир, башдефтердарят, куббе везирите, дефтердарите и нишанджиите да обядват заедно. След обеда великият везир влизал при султана и му докладвал важните теми, обсъдени по време на заседанието. Висшите лица не се събирали само за заседания на Дивана в куббеалтъ, те се събирали преди и след военни походи, на байрама, когато се сменял владетеля, при приемане на посланици и т. н. Когато (особено по времето на везирската династия Кьопрюлю) диванът заседавал в резиденцията на великия везир, заседанията в куббеалтъ загубват временно своето значение, а окончателно през XVIII в. се решава заседанията да се провеждат в резиденцията на великия везир. През 1766 г. султан Мустафа III (1757-1774) наредил поне веднъж седмично диванът да се събира в сарая8. Когато през свободното си време султаните яздели кон, отивали на лов и на задължителната петъчна молитва или вършели други дейности, те лично изслушвали оплакванията на народа. Чрез тези свои действия султанът трябвало да покаже, че се интересува от мнението и проблемите на своите поданици.

Jean Baptiste van Mour 006След като през 1475 г. великите везири председателствали заседанията на Дивана, те заедно с висшите лица отивали при султана, за да му докладват важните въпроси. Залата на султана се намирала зад Портата на блаженството. Пръв влизал агата на еничарите, последван от кадъаскерите. Чак след тях влизал и великият везир, последван от другите куббе везири, дефтердари и нишанджията. В дивана заседавали следните висши лица: великият везир (председател след 1475 г.), куббе везири (различни по брой)9, шейх-юл-ислямът (от XVIII в.), двамата кадъаскери (министрите на правосъдието и образованието), нишанджията (началникът на канцеларията), башдефтердарят (дефтердарят на Румелия), реис-юл кюттаба - министъра на външните работи (XVII в.), агата на еничарите (само когато е удостоен с титлата везир), бейлербейовете, когато са били в столицата и капуданпашата (адмирала на военноморския флот). В дивана заседавали и бейлербейовете, когато били в столицата. Освен тях и капъджълар кетхудасъ и чаушбашията, които стоели прави, тъй като те служели в дивана. Така всички тези лица оформят министерския съвет или дивана в Османската империя. От своя страна те се делят на три важни групи: Сейфийе (Мъжете на сабята), от арабската дума „сейф“, което значи сабя, а в тази група влизат самия султан, великият везир, куббе везирите, агата на еничарите и капуданпашата. Групата Сейфийе я оформят всичките управители и военни единици на Империята. Другата група, която сформират улемите, е Илмийе („Мъжете на религията”), в която влизат само Шейх-юл-ислямът, който е и глава на тази група, и кадъаскерите. Третата група е Калемийе („Мъжете на перото”), следователно в нея влизат дефтердарите, нишанджията и реисюлкюттаба. Като изключим висшите лица в Сейфийе влизат и всички части от Капъкулу и спахиите, левентите (военноморските части), санджакбейовете и бейлербейовете. Същото е и в групата Илмийе. Тя включва имамите, мюезините, мюдерисите, моллите (професорите), муидите (асистенти, помощници на мюдерисите), кадиите и прочее. В Калемийе пък влизат катипите – писарите в Империята.

ibrahimСред всички висши сановници, които заседават в дивана, най-важният е великият везир, който е абсолютен заместник на султана (Векил-и мутлак) във всички сфери, второто по значимост лице в Османската империя. Познат е още като везир-и азам или Садразам. Първоначално в Империята няма длъжност велик везир, а само везир. Впоследствие с нарастването на броя на везирите първиятт везир получил названието везир-и азам, т. е. велик везир. Първият везир е Алаеддин паша10. Великите везири най-често били избирани сред улемите, особено през първото столетие от съществуването на Османската империя, а впоследствие велики везири се избирали и от раята. Техният пост се утвърждавал с ферман на султана, тъй като те били наместници на самия него. Те били влиятелни личности в Империята и всеки бил задължен да ги уважава, а тези, които се противопоставяли на неговите заповеди често били екзекутирани. Първият велик везир в Османската империя е Чандарлъ Кара Халил Хайреддин паша, избран през 1364 г., но някои историци оспорват това твърдение11. Той е най-дълго управлявалият велик везир. Всъщност от  фамилията Чандарлъ произлизат и много велики везири, управлявали чак до времето на Мехмед II. Друга известна фамилия велики везири е Кьопрюлю12, която управлявала Империята близо три десетилетия - по времето на Мехмед IV (1648-1687). Великият везир носел и пазел печата (Мюхюр-и Хюмаюн)13 на султана, с който подпечатвал важни документи. Връщането на този печат на султана означава, че великият везир се отказвал от поста си или ако го връща принудително, значи е бил уволнен или осъден на смърт. След тяхната смърт или уволнение велики везири ставали вторите везири. Пример за нарушение на тази традиция е по времето на Сюлейман Великолепни. Той след пенсионирането на Пири Мехмед паша не назначава втория везир Ахмед паша за велик везир, а своя хасодабашия и близък приятел Ибрахим Паргалъ, а Ахмед е бил назначен за бейлербей на Египет, където се вдигнал на въстание. На новия велик везир Ибрахим паша му предстояла първа важна мисия. Той тръгнал към Египет и потушил въстанието, а Ахмед паша бил убит. Мехмед II поставил начало на една традиция – той избирал великите везири сред Раята14. Първият пример за това е Махмуд паша, заел поста от 1455 до 1468 г. До неговото време великите везири най-често се избирали сред улемите. Традицията на Мехмед II следва и Сюлейман I. По неговото време са сменени девет велики везира, седем от които са от раята, включително и известния Соколлу Мехмед паша. От раята не са само Пири Мехмед паша, който произхожда от улемите, и Хадим Сюлейман паша, който произхожда от корпуса на белите евнуси в сарая. Останалите велики везири като Дамат Ибрахим паша (Паргалъ), Аяс паша, Лютфи паша, Кара Ахмед паша, Дамат Рустем паша, Семиз Али паша и Соколлу Мехмед паша са били част от раята15. Първоначално великите везири не командвали армията, обаче след втората половина на XIV в.16 им било възложено и тази длъжност, с което те станали опитни пълководци, влиятелни личности и способни държавници. Когато султанът не оглавявал армията, главнокомандващ автоматично ставал великият везир, получавайки титлата „Сердар-и Екрем“17. Когато те тръгвали на поход, техните места се заемали от  т. нар „Садарет каймакамларъ“ или „Каймакам-и Рикаб-и Хюмаюн“, които изпълнявали техните дейности в столицата18. Понякога великите везири са заемали и поста бейлербей на Румелия. Великите везири от своя страна не можели да се месят в работите на еничарския корпус. Еничарският корпус се командвал от агата на еничарите, когото султанът назначавал директно. В редки случаи великия везир командвал и корпуса. Други дейности, които извършвал великия везир са били да посещава арсенала и да провери състоянието на корабите, да назначава капъ агасъ, да представи кадъаскери и шейх-юл-исляма на султана и всеки петък да направи задължителна обиколка из градските пазари. В първите столетия от съществуването на Империята всеки ден следобед, с изключение на вторник във Великия везират се провеждали заседания в тесен кръг, за да има точна информация за състоянието на страната. Извън заседанията на Дивана, всеки следобед (освен във вторник) великият везир организирал малък диван, в които се решавали текущите дела. Той се занимавал и с назначенията на най-висшите военни и цивилни постове. Някои дела, останали нерешени в заседанието на Дивана, се преглеждали от великия везир в неговия сарай. Това е т.нар. „Ikindi Divani”, или „Следобеден Диван“. Всеки петък следобед, великият везир, подпомаган от двамата кадъаскери, организирал и специален диван по въпросите, засягащи шериата – т. нар „Джума диванъ“ или петъчен диван19. Всяка сряда пък заедно с кадиите на Истанбул, Галата, Еюб и Юскюдар великият везир събирал малък диван. На великият везир след завладяването на Константинопол от Мехмед II през 1453 г. е било възложено да осигури реда в столицата. Всяка сряда той свиквал Дивана, с цел постигане на ред и разрешаване на някои проблеми в града. Сградата, в която се помещават канцелариите на Великия везират, се нарича „Баб-и али“, т. е. всеизвестната „Висока порта“. Великите везири не притежавали неограничена власт. Когато вземат решение в заседание на дивана, те трябвало да се съобразяват и с мненията на другите висши административни лица. Тъй като великият везир е второто по значимост лице в Османската империя, той получавал годишна заплата от 2 600 000 акчета, според „Кануннамето“ на Мехмед II. Те са били богати и способни личности в сравнение с другите висши лица. Някои от тях забогатявали и чрез корупция – като Дамат Рустем паша, два пъти велик везир при Сюлейман I и негов зет, съпруг на Михримах султан. Наследството, което оставил след смъртта си се състои от 1700 роби, 2900 коня, 1160 камили, 700 000 златни монети, 5000 кафтана, общо 1000 чифлика в Румелия и Анадола и ред други богатства, без да се броят скъпоценните камъни и множеството златни и сребърни предмети. През първите години на управлението на Мехмед IV Османската империя била в тежко състояние – въстания на войниците, бунтове в Анадола и загуба на битки по време на Критската война (1645-1669). Ситуацията се стабилизира едва когато през 1656 г. за велик везир е назначен Кьопрюлю Мехмед паша, управлявал до 1661 г. Той е заменен от сина си Фазъл Ахмед Кьопрюлю паша (1661-1676). По време на тяхната служба, управлението се извършвало в резиденцията на великия везир, а заседанията на дивана в двореца изгубили своето значение.  Самият султан бил информиран чрез писмени доклади, които ги връщал след като добавял своите искания и желания. Източник за силата на Кьопрюлю бил дворецът и интригите в него. След управлението на Фазъл Ахмед Кьопрюлю, редът създаден от династията Кьопрюлю бил нарушен по време на управлението на великия везир Кара Мустафа паша, поради постоянните военни конфликти20. Великите везири са играли голяма роля в историята на Османската империя. Те винаги са били подвластни на капризите на султана и понякога на неговото семейство. Те били средство за управление на султана, чрез които той отклонявал вниманието от себе си и често прехвърлял вина за едно или друго на него. Ако властта и амбициите им значително нараствали, те бивали екзекутирани по заповед на султана. Една от тъмните страни на историята на Османската империя е облятата кръв на великите везири. През цялата близо шествековна история на Империята от общо 217 велики везири са били екзекутирани 44. А ако по време на заседание на дивана султанът им възлагал да облекат черен кафтан, те били удушени на място. В дивана се извършвало и една зловеща церемония – там се показвали главите на екзекутираните висши сановници и водачи на бунтове21. След шейх-юл-ислямите стоят везирите или куббе везирите - министрите в Империята. Наричали се най-често куббе везири, защото заседавали в зала, покрита с купол. Назначавали се сред пашите, които носят титлата бейлербей и се назначавали директно от великия везир или султана, на които са били зависими. През първите години на съществуването на Османската империя е имало само един везир. Знае се и кой е бил първият везир в Империята – Алаеддин паша. По времето на Мехмед II, когато териториите на империята значително нараснали, броят на везирите нараснал на четири, а успоредно с това ролята и значението на великия везир нараснал все повече. В периода на създаването на империята имало само един везир, по времето на Мехмед II са били трима, по времето на Селим I са били петима, по времето на Сюлейман I са били осем, а по времето на Селим II броят им достигнал до девет. През XVII в., когато султаните започнали да дават титлата везир и на нишанджиите, дефтердарите, капуданпашите, даже и на някои бейлербейове, броят на везирите нараснал значително. Везирите, според „Кануннамето“ получавали по „двадесет пъти по сто хиляди акчета“. По традиция, когато великият везир е бил уволнен, екзекутиран и прочее, вторият везир заемал неговото място. Но ако султаните не видят качества на държавник у тях, те нарушавали тази „традиция“ и назначавали по-способни лица.

Seyh l IslmСлед великите везири стоят шейх-юл-ислямите. Шейх-юл-ислямът или мюфтията в Османската империя е бил религиозен водач на всички мюсюлмани. Според „Кануннамето“ на Мехмед II „мюфтията и ходжата (учителят на султана) стоят малко по-високо от другите везири и ги предхождат“. Първият мюфтия на Османската империя през 1424 г. става Молла Фенари, които е бил един от изявените улеми в страната. Последният е бил Медени Нури Ефенди, които подава оставка през 1922 г. и от тази дата насам престава да съществува постът шейх-юл-ислям. Те имали право да издават т. нар. „фетва“, с която определяли дали взетите решения не противоречат на общоприетите ислямски канони. Значението на шейх-юл ислямите значително нараснал, когато в поста били назначени способни учени, като Ебу Сууд ефенди, които издал закон за назначаване на щейх-юл ислямите. С течение на обстоятелствата шейх-юл-ислямите започнали да се занимават и с държавни дела, за което някои от тях били екзекутирани. От общо 131 мюфтии трима са били екзекутирани: Ахизаде Хюсеин ефенди (1634), Ходжазаде Месуд ефенди (1656) и Фейзуллах ефенди (1703). Най-дълго като мюфтия управлявал Ебу Сууд ефенди – цели 29 години (1545-1573), а най-кратко време Мемикзаде Мустафа ефенди – само 13 часа. Сред 131 мюфтии само 9 не са били с османски те най-често са били черкези, араби, босненци, албанци, грузинци и др. Сред тях е имало много интелигентни и способни хора, които често се занимавали с право, били са талантливи поети и автори. Мюфтиите най-често били избирани сред улемите и до управлението на Сюлейман I е нямало специален закон, с които да се назначават шейх-юл-ислями, докато Ебу Сууд ефенди не изработил такъв закон, които гласял, че за шейх-юл-ислям се назначават тези, които са били кадъаскер на Румелия. Обаче понякога този закон не се спазвал и за шейх-юл-ислям се назначавали и кадъаскери на Анадола. За разлика от великите везири, шейх-юл-ислямите още от малки се обучавали за тази работа и за да станат такива те трябвали да завършат медресе. В същото време те имали право да уволняват и издигат персонала на медресето, обръщайки се към великия везир, а към XVI в. получили и правомощието да назначават и кадиите на важни региони. Също така след XVII в. те представяли на султана кадъаскерите.  Шейх-юл-ислямите не заседавали в Дивана, обаче към XVIII в. те придобили и това правомощие. Шейх-юл-ислямите били назначени директно от самия султан. Този процес протичал по следния начин: първо около 15 души от сарая отивали да вземат шейх-юл-исляма, после той се представял на великия везир, а след това и на султана. Султанът го чакал на крака заради уважението му към религията и науката. Те нямали собствена резиденция чак до 1826 г. и най-често работели в своите къщи или конаци. След Вака-и Хайрие и унищожаването на еничарския корпус през 1826 г. султан Махмуд II (1808-1839) подарил на шейх-юл-ислямите резиденция близо до джамията Сюлейманийе. Тази резиденция се казвал „Агакапъсъ“ или известна още като „Шейхюлислям капъсъ“, която след 1836 г. станала и резиденция на Румелийския кадъаскер и кадията на Истанбул (Тахт кадъсъ). Понякога шейхюлислямите били извиквани на заседание на дивана, за да решат дали взетите решения не противоречат на шериата и изказвали мнения за различни въпроси. Те участвали и във военни походи, но само когато султанът оглавявал лично армията. През 1922 г. последният шейх-юл-ислям подал оставка, а през 1924 г. в Република Турция под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк било създадено Министерство на религиозните работи.

Rumeli KazaskeriСлед везирите по значимост са кадъаскерите - един от най-важните постове в империята. Кадъаскерът или казаскерът е министърът на правосъдието и на образованието в Империята. Постът е съществувал и при  Абасидите, Хорезъм, Селджуките, Мамелюкската империя и даже при бейлика Караманоглу. Постът кадъаскер не е съществувал по времето на Орхан I, необходимостта от него възникнала по времето на Мурад I (1362-1389 г.) във връзка с организирането на редовна армия. За да се стане кадъаскер в Османската империя, е трябвало кандидатът да бъде по рождение мюсюлманин, да знае османски език, и да е завършил медресе. Първият кадъаскер в империята е Чандарлъ Кара Халил Хайреддин паша, който е назначен през 1362 г.22. В Империята имало две ведомства на кадъаскера – за Румелия и Анадола. Всъщност до 1480 г. е съществувал само анадолския, а през същата година, паралелно с разширяването на границите на империята се създало и ведомството за Румелия. Румелийското ведомство е било по-важно от анадолското, също така и кадъаскерът на Румелия е бил по-важен от кадъаскера на Анадола, тъй като анадолският кадъаскер упражнява своята власт в териториите в Азия и Египет, а румелийският кадъаскер - в османските територии в Европа и Северна Африка. Кадъаскерите се подчинявали на шейх-юл-исляма, както и всички други висши духовни лица заседаващи в Дивана. Водели си специални тетрадки „Рузнамче дефтерлери“, където записвали важни решения от дела. Те се занимавали с правни, образователни и редом с тях и с религиозни дела, тъй като шейх-юл-ислямите не заседавали в Дивана до XVIII в. Според „Кануннамето“ на Мехмед II кадъаскерите са в незначително малка степен по важност след везирите. Когато те влизали в заседание на дивана, били посрещани като везирите. Те получавали солидно заплащане – 600 000 акчета годишно. С изключение на вторник и сряда, кадъаскерите всеки ден се събирали в конаците, където събирали малък диван, за да обсъждат и преглеждат правни, образователни, религиозни и други дела. кадъаскерите имали общо шест помощника: тезкиреджи, рузнамеджи, матлабджъ, татбички, мектубчу и кетхуда. Като министри на образованието те имали правото да назначават кадиите и мюдерисите (учителите) в своя регион. В заседание на дивана те представяли на султана книга, в която са написали имената на кадиите и мюдерисите, които искат да назначат. Кадъаскерите обаче нямали правото да изберат кадията на Истанбул, защото те се избирали директно от султана. Кандидатите за кадъаскери до XVII в. се представяли от великите везири на султана, а ако султанът се съгласил да ги назначи, те бивали избрани за кадъаскери. Това правомощие след XVII в. е било отнето от великите везири, и оттогава нататък правото да представят кандидатите получили шейх-юл-ислямите. В назначените ведомства кадъаскерите се назначавали за срок от две години до XVII в., а по-късно този срок паднал до една година. Обаче кадъаскерите могли неколкократно да заемат този пост, само остава да бъдат избрани от султана. Те участвали задължително и във военни походи, обаче, когато само султанът оглавявал армията. Ако великият везир оглавявал армията, на мястото на кадъаскерите се назначавали „орду кадъларъ“23, т. е. кадии на армията. Кадъаскерите са върховни съдии и изпълняват тази роля чак до края на Османската империя.

Управлението на финансите в една голяма империя като Османската е била изключително сложна дейност. В империята това се осъществявало от дефтердаря, който управлявал  приходите и разходите в империята. Факт е, че тази длъжност е съществувала при селджуките, както и при анадолските бейлици. Ето как Мехмед II oпределя башдефтердаря в „Кануннамето“ си:

„Главният дефтердар е управител на цялото ми съкровище; нему са възложени и всички [финансови] дела; без неговата заповед никакви пари не трябва нито да се внасят, нито да се изнасят. Властта му е равна на тази на румелийските бейлербейове. Всичките ми финансови дефтердари са мои пълномощници [по управлението] на съкровището ми. На тях е възложено събирането и изразходването му; на тях е възложено назначаването и уволнението на всички писари в султанската канцелария“.24

Defterdar the Ottoman Minister of FinanceПредполага се, че първото ведомство на дефтердаря се създало по времето на Мурад I – Анадолското ведомство. По-късно, по времето на Баязид II (1481-1512г.) е било създадено и второ ведомство – Румелийското. Според някои извори първият дефтердар е кадията Челеби бин Мехмед, заел поста през 1359 и служил до 1360 г., а първият, получил титлата „башдефтердар“, е поетът Захири. Башдефтердарят е бил най-важният финансов служител от XIV до XIX в. в империята. До управлението на Баязид II дефтердарите са били три на брой, единия от които е бил башдефтердаря. Паралелно с териториалното разширение на империята се създали два ведомства на дефтердаря - единият е дефтердар на Румелия или Башдефтердар, а другият е дефтердар на Анадола. По времето на Селим I (1512-1520 г.) Османската империя завладява Хиджас (Мека и Медина), Сирия и Египет. Значително укрепнала. За да се управляват финансите на тези области е било създадено и трето ведомство на дефтердаря в Алепо. От хазната годишно на тези три дефтердаря им се падали следните суми : 160 000 акчета на Румелийския дефтердар, 140 000 акчета на Анадолския дефтердар и 130 000 акчета на арабо-персийския дефтердар. Eто как в „Кануннамето“ на Мехмед II е описан дефтердаря:

„Дефтердарите на съкровището ми стоят по-горе от всички военачалници в щастливата ми столица; те са по-висши и от санджакбейовете и сядат на по-високо място; ако получават шест пъти по сто хиляди акчета и повече [годишно], те стоят по-високо от тях; санджакбейовете стоят по-долу от дефтердарите”.25

Дефтердарят е бил и заместник на имота на султана, според „Кануннамето“ и хазната на Империята се отваряла само при тяхно присъствие. Получавали 600 000 акчета годишно, а когато се пенсионирали, башдефтердарите получавали 90 000 акчета, а другите дефтердари - по 80 000 акчета. Често дефтердарите се избирали сред улемите – сред кадиите или мюдерисите (учителите) и като висши сановници, башдефтердаря заседавал в дивана. Докато през XIV в. дефтердарите се избирали сред мюдерисите и кадиите, по-късно те сформирали система за обучение на дефтердари в Топкапъ. При извънредно положение или природно бедствие само дефтердарите имат правото да издават фермани и да пращат пари, там, където се е случило бедствието. На 28 февруари 1838 г. султан Махмуд II издал специален ферман, с който премахнал длъжността башдефтердар и създал Министерство на финансите.

Важна роля в империята играят и нишанджиите. Нишанджиите са били глава на Калемийе и началници на държавната канцелария. Главната работа на нишанджията е била да изработва кануните (законите) и да слага туграта (подписа) на падишаха върху неговите фермани, берати и прочее, за да потвърди и докаже, че документите са оригинални и да провери дали тези документи са в съзвучие с установената практика. Нишанджиите имали правомощия и за раздаване на земя за тимарската система. Според „Кануннамето“ на Мехмед II нишанджията стои след башдефтердаря. Султаните обръщали внимание на това, нишанджиите да бъдат сред улемите и особено сред мюдерисите. Първият установен нишанджия е бил Мухамед Асгар (1387-1464), назначен от Мехмед II, главно заради добрия му характер, религиозни и светски знания и заради почерка му, което е било важно за един нишанджия. Нишанджиите си водели специални тетрадки, наречени „Тахрир дефтерлери“. Законите за реда били публикувани прецизно, благодарение на нишанджиите. Например Лисзаде Мехмед ибн-и Мустафа, дворцов служител по времето на Мехмед II играл голяма роля за съставянето на законите на Мехмед, известни още като „Кануннаме“ или „Кануннаме-и Ал-и Осман“. До XVIII в. нишанджиите били важни лица в империята, но впоследствие ролята и значението им намаляли. По времето на Махмуд II през 1836 г. длъжността нишанджъ е премахната.

Reis EfendiПо роля и значение след нишанджията е реис-юл кюттабът, които е бил министърът на външните работи в империята. Длъжността е била открита по времето на Мехмед II, след падането на Константинопол през 1453 г. Още в този период реис-юл кюттабът не заседавал в дивана. През класическия период (1300-1600), те били пряко подчинени на нишанджията и пишели споразуменията на империята с другите държави. След втората половина на XVII в. реис-юл кюттабите се приспособили като отделни лица и си имали свое отделно ведомство и вече се занимавали с външните работи и политиката на Империята. Сред най-известните реис-юл кюттаби попада Рами Мехмед паша, който през 1703 г. става велик везир на Империята и така той влиза в историята, като бива повишен в такава степен, че е първиятт реис-юл кюттаб, станал велик везир. Ролята на тези лица постоянно нараствал, но за сметка на това ролята на нишанджиите постепенно намалявал. През 1836 г. Махмуд II създал министерството на външните работи „Хариджийе назърлъгъ“ и постът реис-юл кюттаб бил премахнат, а на последния реис-юл кюттаб Йозгатлъ Акиф паша е била дадена титлата „хариджийе назъръ“, т. е. министър на външните работи.

Yeniceri agaСлед реис-юл кюттабите по значение са агата на еничарите. Еничарите представляват гръбнака на османската армия. Те са били най-важният род войска в империята на османците и едни от най-многобройните род войски. Те се обединявали в един корпус наречен еничарски, вероятно създаден към времето на Орхан I или Мурад I. Всъщност се твърди, че корпусът е бил създаден още по времето на Орхан I (1328 г.) по предложение на неговия везир Алаеддин паша, а по-късно по времето на Мурад I се оформил като орден на бойци дервиши. Преди еничарите да станат такива, първоначално те постъпват в т.нар. „аджеми оджагъ“, или корпусът на аджемиите, където ставали аджеми оглани. Началникът и управителят на тези две корпуси се нарича ага на еничарите. Той имал и цивилни, и военни длъжности, като да наблюдава стриктно работата на еснафите, да следи реда в столицата Истанбул и да я пази, и също така да пази султанския сарай Топкапъ. За разлика от другите висши лица, агата на еничарите участвал в диванските заседания, само когато е бил удостоен с титлата везир. За разлика от другите сановници агата на еничарите свиквал съвет в корпуса, където се занимавал с еничарски дела и изслушвал тъжби. Когато през 1451 г. на османския престол се възкачил Мехмед II еничарите недоволствали по време на церемонията на възкачването на султана. Тогава Мехмед решил да премахне длъжността ага на еничарите и до 1515 г. за ръководители на корпусите се назначавали секбанбашиите. По времето на Селим I този пост бил премахнат и за ръководители се избирали отново ага на еничарите. В периода от 1451 до 1515 г. са били назначени общо 11 секбанбашии. След близо 60 години ръководство на секбанбашиите през 1515 г. за ага на еничарите от Селим I бил назначен Ферхад ага, които служил една година и през 1516 г. се жени за дъщерята на султан Селим – Бейхан султан и станал негов зет и валия на Румелия. Към края на XVI в. първоначалният строг ред на еничарския корпус започнал постепенно да се руши, а самите еничари започнали бунтове срещу султана, великите везири и другите висши сановници, като често ги сваляли от власт. Еничарският корпус и постът ага на еничарите са били премахнати окончателно през 1826 г. на 16 юни, когато корпусът им попада под артилерийски обстрел по време на Махмуд II (1808-1839 г.). Това събитие е известно още под името „Вака-и хайрие“ или „Щастливата новина“.

Kazaskier Captan Pacha TschokadarСлед агите на еничарите идват капуданпашите. Паралелно с териториалното разширение на Османския бейлик към Егейско и Средиземно море по времето на Орхан I възникнал необходимост от военноморски флот. Военноморският флот започнал да се оформя след превземането на бейлика Кареси през 1361 г. Първата корабостроителница е построена в Карамюрсел по времето на Орхан бей. Не ни е известно обаче по време на кой османски владетел е създаден флот. Въпреки това знаем, че главната база на флота е била в Галиполи. Назначеният за санджакбей на Галиполи изпълнявал и функцията на капуданпаша (адмирал на флота). В Османската империя той се занимавал с военноморските дела. До средата на XVI в. капуданпашите носели титлата бейлербей, но впоследствие по времето на Сюлейман I, те ставали и везири26. Пример за това е бил Барбарос Хайреддин паша, адмирал от 1533 до смъртта си през 1546 г. Той всъщност е бил първият получил титлата „везир“ и е първият капуданпаша, които заседавал в дивана, естествено когато е бил в столицата, където се провеждали заседанията. По времето на Мехмед II военноморските сили на османците се стабилизирали значително, а впоследствие капуданпашата станал важна личност в Империята. Капуданпашата играел ролята на главнокомандващ на военноморския флот и ръководейки отделен съвет, той имал право да назначава и уволнява военноморски служители по своя воля, да се занимава със съдебни процеси, възникващи във флотата, да се занимава с военноморски дела и имал право да издава закони за флотата. Със сигурност не може да се каже обаче кой е бил първият адмирал на флота при османците. Някои източници сочат Гази Евренос бей, други Саруджа паша, други Балтоглу Сюлейман, а някои даже и Барбарос Хайреддин паша. Знае се обаче едно със сигурност и това е кой е бил последният капуданпаша – Дамад Мехмед Али паша (1866-1867 г.), които през 1866 г. е бил назначен за пети пореден път на поста. Сред всички най-известни са: Заганоз паша (1463-1466), Гедик Ахмед паша (1478-1480), Барбарос Хайреддин паша (1533-1546), Соколович Мехмед паша (1546-1550), Кара Мустафа паша (1656) и други. Тези изброени капуданпаши по-късно станали велики везири, с изключение на Барбарос Хайреддин паша. Назначеният за капуданпаша първоначално отивал при великия везир, които му давал специална дреха, изработена от кожа, а после отивал  в корабостроителницата, където започвал работа. Преди капуданпашата да тръгне на военен поход, великият везир идвал в корабостроителницата и правил задължителна проверка за състоянието на корабите, а после придружен от великия везир, капуданпашата отивал в Топкапъ при султана. Капуданпашата, както всички други висши лица в империята си имал помощници, сред които терсане кетхудасъ – началника на имперския арсенал, а помощниците във флотилията са капудане, патроне и рияле. През 1867 г. се извършила реформа от султан Абдул Азис (1861-1876 г.), привърженик на Танзимата, с която окончателно постът капуданпаша се закрил, а на нейно място се създало Османско военноморско министерство (Бахрийе Незарети).

Barbarossa Hayreddin PashaВсички тези изброени длъжностни лица сформирали дивана в Османската империя. Обаче освен тях в диванско заседание участвали като почетни гости и бейлербейовете на Румелия и Анадола, когато били в столицата. Също важна роля извън заседанията играели чаушбашиите, началници на пазачите. Те били помощници на реис-юл кюттабите и основната им задача била да посрещнат посланиците от чуждите страни и да ги доведат в заседание на дивана, при султана. През 1836 г. с реформите на Махмуд II, длъжността чаушбашъ е била премахната.

Диванът не се събирал само в Куббеалтъ, защото имало и други видове специални заседания. Например „аяк диванъ“ – това е диванът, които се събирал в присъствието на падишаха и жителите на империята, където падишахът изслушвал тъжбите им. Понякога той се принуждавал и да изслушва тъжбите и на ядосани поданици, еничари и спахии, които особено след управлението на Сюлейман Великолепни, започнали да се разбунтуват и недоволстват и да нарушават общоприетите канони. Вторият тип е т.нар. „галебе диванъ“, където султанът посрещал посланици от чуждите страни. Третият тип е „сефер диванъ“, събиращ се само когато великият везир тръгвал на военен поход. Четвъртият тип е „ат диванъ“. „Ат” от турски означава кон, и това ще рече, че се провеждал, когато по време на поход се язди кон и се взема внезапно решения за промяна на тактиката и т.н. Петият тип е „улуфе диванъ“, идва от думата „улуфе“, т. е. заплатата на еничарите, която получават на три месеца един път. В Османската империя имал много случаи, при които частите капъкулу не са получавали улуфе и затова се вдигали на бунт постоянно и редът на корпусите започнал да се руши постоянно, което довежда до реформи в армията и ликвидиране на еничарския корпус (1826). Последният шести вид диван е бил т.нар. „икинди диванъ“. Това е специален диван, които се провеждал в конака на великия везир и там той решавал някои останали нерешени дела. В диванските зали имали специални офиси наречени „Калеми“. Те се разделят на пет офиса, които са: Амеди, Бейликчи (Диван калеми), Тахвил, Рюс, Тешфиратчълък, Ваканювислик, Мюхимме одасъ (стая на Мюхимме). Главната работа на хората, работещи в тези специални офиси, е била най-вече да пишат берати, фермани, кануни, ясакнамета, адалетнамета и т.н.

Диванът става основата на Османската империя. То запазва своето значение и роля като на министерски съвет и основен съвещателен орган, в който последната дума е на султана от средата на XIV до средата на XIX в. Но когато през 1808 г. на османския престол се възкачил Махмуд II, който е познат със своите реформи нещата коренно се променят. Той първоначално ликвидирал еничарския корпус, после премахнал тимарската система и спахиите, променил облеклото на сановниците и простолюдието, премахнали се чалмите и на тяхно място са били сложени фесове, издал заповед, с които настоявал всички сановници да са с къси бради и мустаци. Накратко казано Османската империя се европеизира. Най-главната промяна, която направил Махмуд е било премахването на дивана през 1834 г. На негово място е създаден министерския съвет или „Меджлис-и вюкела“.

 

1За институциите и културата в Османската империя вж. Belge, M, Osmanlı‘da kurumlar ve kültür, İstanbul, 2008, стр. 155
2Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, изд. „Амат-Ах“, С. 2002, стр. 92
3За институциите в Османската империя вж. Halaçoğlu, Y, Osmanlılar’da devlet teşkilatı, Türk Tarih Kurumu Yayınları, Ankara 1991, стр. 8
4Садулов, А, История на Османската империя, изд. „Фабер“, Велико Търново, 2000, стр. 47
5Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, стр. 93
6Мимарбашъ – главен архитект в сарая
7За живота в Топкапъ сарай вж. Ortaylı, İ, Osmanlı sarayında hayati, Yitik Hazine Yayınları, İstanbul, 2008, стр. 23; За архитектурата на Топкапъ и Истанбул вж. Düzenli, H, İ, XVI-XVII yüzyıllarında İstanbul mimarisi, стр. 178-179; Пак там, стр. 178-179, Мимарбашъ Алаеддин е първиятт архитект, получил тази титла, възстановил Диванхането в сарая през 1528 г.
8Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, стр. 93
9Успоредно с териториалното разширение на Империята, нараствал броя и на куббе везирите. По времето на Селим II (1566-1574) максималния им брой е 9.
10Алаеддин паша е брат на Орхан, които след смъртта на баща си Осман Гази (1326) се отказва от престола в полза на по-малкия си брат Орхан. В знак на благодарност Орхан го удостоява с титлата везир, вж. Садулов, История на Османската империя, стр. 46. и за първите везири в Османската държава Uzunçarşılı, H,İ Osmanlı tarihine ait yeni bir vesikanın ehemmiyeti ve izahı ve bu münâsebetle Osmanlılarda ilk vezirlere dâir mütâlâa", Belleten, III/9, Ankara 1939, стр. 99-106
11Uzunçarşılı, H,İ Osmanlı tarihine ait yeni bir vesikanın ehemmiyeti ve izahı ve bu münâsebetle Osmanlılarda ilk vezirlere dâir mütâlâa", Belleten, III/9, Ankara 1939, стр. 99
12За везирската династия Кьопрюлю вж. Çabuk, V, Köprülüler Devri, İstanbul, 1988
13Halaçoğlu, Y, Osmanlılar’da devlet teşkilatı, стр. 11
14Мантран, Р. и колектив, История на Османската империя, изд. „Рива“, София, 2011, стр. 133
15Пак там
16Садулов, А, История на Османската империя, стр. 46
17Halaçoğlu, Y, Osmanlılar’da devlet teşkilatı, стр. 12
18Пак там, стр. 13
19Мантран, Р. и колектив, История на Османската империя, стр. 133
20За управлението на династията Кьопрюлю вж. Uslubaş, T, Geçmişten günümüze dünya, İconinn yayınları, İstanbul, 2013, стр. 181-182, и Çabuk, V, Köprülüler Devri, İstanbul, 1988
21Садулов, А, История на Османската империя, стр. 47
22Halaçoğlu, Y, Osmanlılar’da devlet teşkilatı, стр. 15
23Пак там, стр. 16
24Из кануннамето на султан Мехмед II Завоевател (1451-1481) от 1470-1478 г.
25Пак там
26За военноморския флот при Сюлейман I вж. Uzunçarşılı,H,İ, Osmanlı tarihi, II, стр. 342-368

 

Библиография:

Имбър, К, История на Османската империя (1300-1481), изд. „Amicitia”, С. 2000 г.
Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, изд. „Амат-Ах“, С. 2002 г.
Мантран, Р, и колектив, История на Османската империя, изд. „Рива“, С. 2011 г.
Манчев, К, История на Балканските народи, т. I, изд. „Парадигма“, С. 2012 г.
Матанов, Хр, Михнева, Р, От Галиполи до Лепанто, изд. „Тилиа“, С. 1998 г.
Мутафчиева, В, Османска социално-икономическа история, изд. „БАН“, С. 1993 г.
Садулов, А, История на Османската империя, изд „Фабер“, Велико Търново, 2000 г.
Belge, M, Osmanlı’da kurumlar ve kültür, İstanbul Bilgi Üniversitesi Yayınları, İstanbul 2008
Büyük İstanbul Tarihi – Mimari, İstanbul 2015
Çabuk, V, Köprülüler Devri, İstanbul 1998
Goodwin, G, Yeniçeriler, İstanbul 2008
Halaçoğlu, Y, XIV-XVII Yüzyıllarında Osmanlılarda devlet teşkilati ve sosyal yapı, Türk Tarih Kurumu Yayınları, Ankara 1991
İnalcık, H, Kuruluş dönemi Osmanlı sultanları, İsam yayınları, İstanbul 2010
İnalcık, H, Osmanlı’da Devlet, Hukuk, Adalet, Eren yayıncılık, İstanbul 2002
Köprülü, F, Osmanlı Devleti’nin kuruluşu, Türk Tarih Kurumu Basımevi, Ankara 1991
Ortaylı, İ, Osmanlı Devleti’nde kadı, Turhan kitabevi, Ankara 1994
Uslubaş, T, Geçmişten günümüze dünya, İconinn yayınları, İstanbul 2013