istoria

 

 

Османските въоръжени сили през Класическия период (1300-1600)


Октай Алиев

 

I. Първите османски военни корпуси и системата Капъкулу
 

Армията до 1362 г.

 

OttomanHorseArcherПрез първите десетилетия от съществуването си османците не поддържат постоянна войска. За да защитят единството на своя бейлик, мъже, жени и деца воюват заедно срещу неприятеля1. Трябва да се отбележи, че суровият полуномадски начин на живот научава още от ранна възраст хората да служат изкусно с коня и с оръжието. Военните единици в бейлика се наричат „алп“, което в превод на български език означава смел2. Но думата „алп” се използва и като прозвище, например братята по оръжие на Осман Гази са Конур Алп, Салтук Алп, Тургут Алп и т. н. Тъй като османците първоначално не разполагат с постоянна войска, при необходимост от война се събира армия от газии3, които сформират конницата4 и са били тюркмени. След походите те се връщали по домовете си и се занимавали със земеделие и животновъдство. Първите завоевания на османците се осъществяват благодарение на уджове и техните сили и части. Тези части, които оказват изключително жизненоважна помощ за османските завоевания, османският хронист Ашък паша-заде в хрониката си „История на Османовия род” разделя на четири категории: „Газиян-и Рум“ (Анадолски газии),  „Ахиян-и Рум“ (Анадолски ахии), „Абдалан-и Рум“ (Анадолски абдали) и „Баджиян-и Рум“ (Анадолски жени). Те са религиозни братства, които играят също голяма роля в ислямизацията и тюркизацията в новопревзетите земи. Част от тях имат значима роля и в конструирането на османската държава.

Анадолските газии произхождат от средите на селяни и занаятчии. Те са фанатизирани мюсюлмански войски, целящи разпространението на исляма с „огън и меч”5. Гази всъщност е арабски термин. Османците са ги наричали „али“. Според хронистите, за да стане такъв, мюсюлманинът трябва да има „храбро сърце, силни ръце, усърдие, хубав кон, особена одежда, лък, хубава сабя, копие и добър оръженосец”6.

Анадолски ахии са представители на търговско-занаятчийската организация и се характеризират с религиозен фанатизъм. Ахи7 участват в създаването и организирането на османската държава, както и за организирането на еничарската войска8. Говорейки за ахиите е важно да отбележим значението на Шейх Едебали (1206?-1326), който е шейх9 на ахиите, учител и тъст на Осман Гази (1299-1326). Шейхът дава дъщеря си Рабияхатун на своя тъст. Османският  хронист Мехмед Нешри (?-1520) подробно разказва мита, как Осман Гази отседнал при Шейх Едебали. Нешри разказва също така за неговия сън, че в гърдите му расте едно дърво, което може да бъде изтълкувано като дървото на османския род10. Според Нешри, шейхът починал на близо 120 години11.

Корпусът на Анадолските абдали се състои от дервиши. Думата „абдал” означава скитащ дервиш. Те съставляват част от обкръжението на Осман и Орхан бей. Войнствени, фанатизирани и предани на исляма, те целят разпространението на религията. Ръководителят им се нарича „баба“12 (шейхове). Основната им дейност се състои в „свещена война” срещу неверниците и в пропагандирането на исляма сред християнското население. Известни са братствата на мевлеви, ахмеди, халвети, календери, хайдари и други, които са кръстени на основателите им.

„Анадолски жени” е организация, която представлява въоръжени жени номади и е под върховенството на Ордена на бекташите. Първите изследвания на тази проблематика прави турският историк Фуад Кьопрюлю (1890-1966), като поправя някои изложени преди него теории. Германският ориенталист Франц Тешнер (1888-1967) отрича категорично твърденията на Ашък паша-заде за съществуването на „Баджиян-и Рум”13. Когато мъжете потеглят на поход, ролята на жените нараства, тъй като им се полага да изпълняват защитни функции на бейлика. Понякога те са участвали и във военни походи. Бургундският пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер (1400?-1459) пише, че в началото на XV в. в армията на бейлика Зюлкадир е имало близо 30 000 жени-воини14.

Въпреки че първоначално османците получават много помощи, включително и от образованите и грамотни хора, липсата на постоянна армия заражда трудности в техните завоевания. Разширението на османската агресия за сметка на християнски територии през средата на XIV в. наложила промени в бойната тактика на завоевателите. Поради причината, че османците често прилагали обсади, наложително било увеличаването на пехотните сили, тъй като конницата нямала възможността да преодолява гъстата мрежа от крепостни укрепления. Например обсадата на Бурса продължила близо десет години. След падането на Бурса на 6 април 1326 г., назначеният по-късно за кадия на града Чандарлъ Кара Халил (1364-1387)15 предлага на Орхан бей организирането на първата постоянна османска армия. По негова препоръка се създават корпусът на „яя“ и „пияде” (пехотниците) и корпусът на мюселемите (кавалерията)16. Основни мотиви на Орхан бей за организирането на постоянна войска били: 1) непостоянните части били бавни в действията си; 2) те не били професионално обучени части; и 3) те били само конници, като по този начин обсадите на градовете протичали много дълго време. Така всъщност османците създават първообраза на първата постоянна платена войска в Европа.

Важно е да се отбележи, че османската военна организация е подобна на тези на селджуките, мамелюците и илханатите17. Първоначално общия брой на новосъздадените корпуси бил 1000-2000 пехотници и 1000 конници18. Пехотата била разделена на взводове от десет и по сто души, като командирът на десетте се наричал онбашъ, на стотте - юзбашъ, а командирът на целия корпус (т.е. на хиляда войници) - бинбашъ. Конницата или мюселемите били разделени на корпуси по 30 души и на всеки пети от един корпус му се полагало да се присъедини към армията, когато тя потегли на поход19. Това са първите части, които получават заплата, като по време на военен поход „яя” и мюселемите получават дневно по две акчета, а в мирно време те обработват освободени от данъци чифлици20. Всеки войник от „яя” имал владение и се ползвал с данъчни свободи21. Характерно за „яя” бил белият калпак22, което по-късно се вижда и при аджемиогланите. Нeшри разказва: „Говорят, че един ден [Алаеддин] Али паша казал на брат си Орхан Гази: "Ей, братко! С божията помощ ти стана падишах! Войската ти расте от ден на ден. Сега трябва и ти да сложиш някакъв знак на войската си, та да я отличаваш от другите и да я познаеш по него дори в деня на Страшния съд." Орхан отвърнал: "Какъвто знак предложиш, ще го приема!" Али паша казал: "Чалмите на околните бейове са червени. Нека чалмите на твоите султански раби да бъдат бели."”23

Желаещите за пехотинци били доста. Поради това при избора се изисквало стриктен подбор. Често войници за армията се набирали сред младите и здрави тюрки. Записването ставало при местния кадия. Разказът на Нешри продължава по следния начин: „После Орхан пожелал да увеличи войската от собствения си вилает. Доверил тази работа на брат си, а брат му рекъл: "За това трябва да се допиташ до кадията." По онова време кадия на Биледжик бил Чандарлъ Хайреддин паша. Кадилъкът му бил даден от самия Осман [...] Запознали го с работата и той казал: "Мой султане, от областта можем да запишем и изведем пешаци". Когато това се разчуло, раята си рекла: "Да вървим да служим на падишаха!". Не се изказва с думи усърдието, с което всички тръгнали да се пишат в пехотата. Щом записването започнало, мнозина взели да подкупват кадията и да му се молят: "Мене запиши!", а желаещите били много. Щом станели султанско войнство, те нахлупвали белите чалми и потегляли. Сетне, когато се набрали достатъчно пешаци, продължили да прииждат хора и да се молят: "Запиши ни поне за помагачи. Нека една година на поход да ходят те, една година — ние!"”24.

Тук трябва да отбележим един момент от историята на Империята. Става въпрос за рушветите, които се давали на кадиите, за да запишат младежите в пехотата. Ашъкпашазаде пише, че богатите давали кон или муле25. Впоследствие заради приемане на рушвети или подкупи, които се засилват особено по времето на Баязид I (1389-1402), близо двадесет кадии били хвърлени в тъмниците.26,27

Известно е че през 1387 г. Саруджа паша, в качеството си на „яябашъ“ раздал многобройни мюселемски чифлици в низината на река Марица28, което доказва, че корпусите яя и мюселем запазили своята роля близо столетие. След организирането на капъкулу или „роби на Портата“, корпусите яя и мюселем остават на заден план. Например мюселемите, във връзка със създаването на кавалерийския корпус при „капъкулу”, се реорганизират, а войниците получават малки поземлени владения29. Падишасите започват да ги използват като строители, охрана на военни складове, ремонт на стари пътища и мостове, куриерски услуги, военноморски служители и т.н.

390px Sueleymanname Akinci BeysПрез ранния период при османците има и още една кавалерийска част, особено активна през XIV-XV в. Това са акънджиите – стремително настъпващата кавалерийска част, която извършва набези, наречени „акъни“ в пограничните земи, с цел грабежи и разузнаване на състоянието на противника. С тези внезапни и целенасочени нападения, акънджиите всяват страх в противника и изпълняват ролята на психологично оръжие, като целта им е да оплячкосат и избият колкото се може повече, за да деморализират противника и да разбият комуникационните му връзки. Казва се, че основите на тази част полага братът по оръжие на Осман - Кьосе Михаил, а по-късно прераства и в корпус, благодарение на Гази Евренос бей. Акънджиите извършват набези обикновено през лятото. Те не получават заплата, оръжия, нито имоти от държавата и се издържат от придобитата плячка30, но за сметка на това те не плащат данъци на държавата31. Набирането на акънджиите става сред младото и боеспособното мюсюлманско население по указания на негови представители – махленския имам и местния кехая. Акънждъ бейовете се назначават от държавата. Броят им нараства постепенно в зависимост от актуалното състояние на държавата – например към края на XVI в. е имало 40 000 акънджии32. Най-известни акънджийски фамилии са: Михалоглу, Евреносоглу, Турханоглу, Малкочоглу. Ролята на акънджиите започва да намалява към края на XVI в. и тяхната роля поемат кримските татари, които са под османски суверенитет.

 

Капъкулу

 

Ядрото на османската армия, воювала цели шест века, са „робите на Портата“ или „Капъкулу оджакларъ“. Капъкулу е централна армия, т. е. те са съсредоточени първоначално в центъра Едирне, където е и падишахът, а след падането на Константинопол през 1453 г. се съсредоточават там. Те представляват най-добре организираната и най-добре обучената професионална османска армия. Капъкулу обединява в себе си няколко корпуса или оджака, които са: аджеми оджак, джебеджи оджак, лахъмджъ оджак, топчу оджак, топ арабаджъларъ оджак и не на последно място, гръбнакът на османската армия – еничарският оджак. Отделно от тези корпуси, в капъкулу има специална и елитна кавалерия – капъкулската кавалерия, като частите в нея са: сипахи, силяхдари (оръженосци), улюфеджии (пазачи на хазната) и гуреби (гариплер), които пазели провизиите на армията. Улуфеджиите и гуребите се разделят на леви и десни.

Капъкулу се създава по-времето на султан Мурад I след превземането на Одрин.33 Все още обаче не е уточнена точната година на организирането на „робите на Портата“. Всъщност това събитие може да се свързва с назначаването на Кара Халил паша за кадъаскер през 1362 г. или с назначаването му за велик везир през 1364 г., тъй като една от функциите на великите везири е да командва армията. Първоначално по предложение на Чандарлъ Кара Халил паша и на дошлия от Караман Мевляна Рюстем ефенди се създават корпусите на аджемиогланите и на еничарите.34 Османският хронист Мехмед Нешри пише: „По същото време Хайреддин паша бил кадъаскер. Кара Рюстем му рекъл: „Ефенди, ти защо прахосваш това голямо султанско имане?" "Какво имане прахосвам?" – попитал кадъаскерът. Кара Рюстем отвърнал: "Като воюват за вярата, правоверните взимат роби. По божия повеля една петина принадлежи на господаря”. Кадъаскерът съобщил това на султан Мурад Гази, а той заповядал: "Ако е такава божията воля, нека от днес нататък вземат [петина]!". Тогава кадъаскерът извикал Кара Рюстем и му казал: "Господарят заповяда, ако е воля божия, да вземаш!" Тогава Кара Рюстем седнал и захванал да взема по 25 акчета на роб от всекиго, който тръгвал да преминава пролива. Така първият, който въвел тази работа, бил ученият Кара Рюстем от Караман […] След това поръчали на Гази Евреноз и на Лала Шахин на пет глави пленени при набега роби да вземат по една за падишаха. А ако робите не са пет, за всеки роб се вземат по 25 акчета. И за да има ред, определили един кадия. Нарекли тези кадии „акънджиийски””.35 Разказът на Нешри продължава: „По този начин събрали много момчета и ги завели при Мурад Хан Гази. Чандарлъ паша казал: "Нека ги дадем в турски [къщи]. Хем ще станат мюсюлмани, хем ще научат турския език. След туй ще ги доведем да станат еничари." Така и направили. От ден на ден еничарите се множели. Най-напред ги давали да служат по няколко години при турци, та хем научавали турски, хем ставали мюсюлмани. След туй ги довеждали в Портата, налагали им белите чалми и ги именували еничари. Така еничарите и солаците36 се появили по времето на Мурад Хан. Солаците носели по-малки чалми, втъквали им пера и въоръжени с лъкове и стрели, вървели пред султана”.37

SolaksЗа набиране на войска в корпуса Капъкулу първоначално се използва системата пенджик, предложена от Мевляна Рюстем ефенди, т.е. полагащата се на султана една пета от плячката. Но тази система се оказала неефективна и не задоволявала нуждите на османската военна машина, затова се въвела една нова система, която остава в историята като „девширме“ или позната още като „кръвен данък“. През 1395 г. Исидор Глабас - митрополит на Салоника от 1380 до 1397 г., оплаква "хващането на децата с декрет на емира" с думите: "Как няма един мъж да не страда, когато вижда дете, което той е създал и отгледал... да бъде взето от ръцете на нашественици, неочаквано и със сила, и със сила да му бъдат наложени чужди обичаи и да стане човек на варварски, безбожни и други зарази"38.

Според един италиански извор от 1397 г. турците взимали момчета от 10 до 12-годишна възраст за тяхната армия. Според тези извори, от края на 90-те години на ХІV в. девширмето се налага като практика, но узаконяването му се отнася по времето на Мурад II (1421-1451 г.). Чрез девширмето векове наред османците задоволяват нуждите на армията си, но не само на нея, тъй като взетите красиви, талантливи и интелигентни християнски момчета впоследствие заемали и високи постове в държавната администрация, а някои ставали даже и велики везири. При османците за девширме се вземат само християнски момчета от Румелия, които са между 8-18 годишна възраст. Естествено, случаи на нарушения на тази общоприета традиция е имало. Процесът на девширме протича по следния начин: първият етап завършва със събирането на християнските момчета от Румелия. Важно е било избраните момчета да са красиви и интелигентни, без белези по тялото и лицето, без изгаряния, също така не се вземат и кьосетата. Набирането на момчетата имало качествена и количествена страна. В султанските заповеди за акции за събирания се подчертавало да се съберат „най-добрите“, „най-красивите“, „най-умните“, което ни подсказва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в административната и военната им организация.39 Вторият етап е клетвеният обряд за отказ от християнството и обрязването на взетите момчета. И третият, най-продължителен етап, е разпределянето на момчетата из селата и градове в Анадола, при тюркски семейства, за да научат османо-турски език и мюслюманските традиции. Чак след като получат необходимото обучение, тези момчета се вземат и постъпват в корпуса на аджемиогланите в Галиполи.

 

Корпусът на аджемиогланите (Аджеми оджак)

 

Janissary Recruitment in the Balkans SuleymannameКорпусът на аджемиогланите представлява първият стълб към другите професионални корпуси. Някои историци го разглеждат като школа за обучение на бъдещи еничари. Създаден е в Галиполи по времето на Мурад I за нуждите на еничарския корпус и се състои от 8 бюлюка, като всеки бюлюк е под командването на бюлюкбашия. За нуждите на корпуса първоначално се използва системата пенджик, която постепенно се заменя със системата девширме. Тъй като първоначално те се вземали чрез пенджик, те се наричали и „пенджик огланларъ“40. Преди системата девширме за задоволяване на нуждите на корпуса се използвали акънджиите. Благодарение на акъните им в християнските балкански земи, те вземали и много пленници, които продавали за 300 акчета на служител в корпуса, наречен пенджикчи, който избирал най-добрите на възраст между 10-17 години. Най-висшестоящият в корпуса на аджемиогланите е т.нар. „Гелиболу агасъ“, т. е. агата на Галиполи.41 Първоначално не се е вземало под внимание годините на аджемиогланите, които постъпвали в корпуса, но впоследствие се внимавало да се вземат момчета между десет и двадесет години.42 Първоначално било традиция аджемиогланите да служат във флота като куриери в триъгълника Лампсак, Чардак и Галиполи няколко години и след това ги вземали в еничарския корпус. Но тази традиция е била премахната, тъй като много от тези момчета бягали, когато намерили възможност. Така била установена нова традиция, която се характеризира с турцизацията и ислямизацията на момчетата. Те били изпращани при турски семейства в Анадола, където научавали език, традиции и култура. Впоследствие през ХV в. те били пращани и в Румелия. Началниците на тези пленници и девширмеоглани се наричат Анадолу агасъ и Румели агасъ43. След като успешно завършват  обучение, те постъпват в корпуса на аджемиогланите и след като служат определено време там, постъпват в професионалните корпуси при капъкулу. Преминаването към професионалните корпуси се нарича „бедергях“44 или „преминаване на Портата“. Например ако някои от тях могли да плуват, ги взимали и в служба във флота. Красивите и интелигентните ги изпращали в сарайското училище Ендерун, в корпуса на ичогланите - дворцовата прислуга. От тях зависело дали ще учат и ще станат висши сановници или няма да учат и ще бъдат върнати в корпусите си. Подобно на другите части в капъкулуна, и те веднъж на всеки три месеца получавали заплата, наречена улюфе.

Германският пътешественик Ханс Дерншвам, учуден от османската военна система, пише в дневника си: „Тези момчета, които са на около 8, 9, 10, 12 години, се наричат „аджемиоглани“: това значи неопитни или необучени хора. Обличат всички в нови дрехи за сметка на султана, остригват ги и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст. Тези аджемиоглани карат като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т. е. дворци [...] Тук ги обрязват. Началниците и офицерите на тези момчета, наречени аджемиоглани, отбират и отделят най-хубавите и най-сръчните. Тях настаняват в сараите на султана и ги учат да пишат и говорят турски или пък – на военни игри...“45

Друг пътешественик, пратеникът на император Рудолф II, барон Венчислав Вратислав, който бил в Истанбул към края на XVI в. пише: „Младежите до 20 години, които почернели от слънцето и са свикнали с всякакъв тип работа, ги вземат в Истанбул. Дават ги в бюлюците на аджемиогланите и на майсторите (уста) еничари, които ги научават да си служат с тюфенка, прашката, меча, скачане на ровове, катерене по стени и казано накратко, всичко необходимо, което трябва да се знае от един войник”46. Разказът му продължава: „Аджемиите приготвят храната на по-възрастните войници, цепят дърва и извършват цялата дейност в корпуса в мирно време. По време на военни действия, било то в пограничните земи или другаде, тези млади войници от различни бюлюци са подчинени на заповедите на уста, като младежите се използват за разпъване на палатки, хранене на камилите и мулетата, които носят тежестите на армията“47.

След превземането на Константинопол през 1453 г., градът е преустроен от османците и е превърнат в столица на Империята. Там се построяват новите административни и военни сгради на османците. Така например там е построен и корпусът на аджемиогланите, като в предишният им корпус в Галиполи след XV в. аджемиите се обучават само за служба във флотата.48 Истанбулският аджеми оджак се състои от 31 бюлюка и се намира между кварталите Шехзадебашъ и Везнеджилер и най-висшият командир на корпуса се нарича „Истанбул агасъ“ или агата на Истанбул.49 В галиполския корпус броят на аджемиогланите е минавал 400-500. През годините броят на аджемиогланите е: 7745 (1568 г.), 9406 (1609 г.), 4372 (1670 г.)50. Корпусът престава да съществува през 1826 г., след „Вака-и Хайрийе“ и реформите на Махмуд II (1808-1839).

 

Еничарски корпус

 

Най-професионално обучената, най-елитната и най-боеспособната, особено активна през периода XIV-XVII в., превърнала се в ядро на османската армия, войска при капъкулу е корпусът на еничарите. Има различни митове за създаването на еничарския корпус. Митът, свързан със създаването на еничарския корпус при Орхан бей и връзката с Хаджи Бекташ Вели, ни кара да сме по-склонни да приемем, че корпусът е организиран по времето на Мурад I след падането на Одрин, тъй като Хаджи Бекташ Вели е историческо лице, живяло близо столетие преди това събитие. Това, както по-горе споменахме, потвърждава и османският хронист Мехмед Нешри. Думата „еничар“ идва от турската дума „yeniçeri”, което в превод означава „нова войска“. Еничарите са тези аджемиоглани, които са завършили своето обучение в корпуса и вече постъпват в еничарския корпус. Всъщност някои историци разглеждат корпуса на аджемиогланите като школа за обучение на еничари. Турският историк Исмаил Хаккъ Узунчаршълъ допуска, че еничарският корпус е създаден през 1363 г. поради необходимостта от войска за експанзия към Балканите.

1253px Cannon battery at the Siege of Esztergom 1543Еничарският корпус се развива с времето, като готовият си вид придобива при Сюлейман I Великолепни (1520-1566), като тогава основните подразделения на корпуса са три: джемаад, секбан (саймен) и бюлюк. Към корпуса е зачислен и корпусът на аджемиогланите и ордена на дервишите бекташи. Еничарският корпус се състои от десет бойни единици, наречени орти (дружини), които се командват от яябашия. Първите еничарски дружини получават името джемаад.

Джемаадът представлява първото и най-многочислено еничарско поздразделение и се счита за пряк наследник на пехотата яя. До времето на Мехмед II (1451-1481) те са единственото подразделение на еничарския корпус. Броят им в периода 1389-1451 г. варира между 1000 и 6000 души.51

След смъртта на Мурад II на османския престол се възкачва неговият син Мехмед II. По искане на разбунтувани еничари няколко месеца след възкачването си, той въвел изплащането на т. нар. „джулюш бакшиши“ или „дар за щастливо възкачване“. След този бунт Мехмед наложил строги мерки като отстранил и много от техните началници и преустроил целия корпус. Реформите на Мехмед II в еничарския корпус зачисляват ново подразделение към корпуса, наречено секбан или сеймен. Командирът на подразделението се нарича секбанбашъ, който е вторият по значимост в еничарския корпус след агата на еничарите. При отсъствието на агата на еничарите, секбанбашиите заема неговото място. Отделните части на секбан са наброявали между 30 и 70 души.52

Другото подразделение, чието организиране се отнася към времето на Селим I (1512-1520) е ага бюлюклери или роти на агата. Това подразделение се създава поради нуждите на крепостните гарнизони. Например през 1547 г. от общо 12131 регистрирани еничари 4648 се намират в 18 различни крепости, разположени по границата.

Споменатите три подразделения са разделени на роти, наречени орти. Всяка орта разполага със собствена кухня, ръководена от офицер, наречен чорбаджъ, „който дава чорба“. Еничарският корпус се състои от общо 196 орти, като 101 от тях са т. нар. „джемаад орталаръ“, 34 - „секбан орталаръ“ и 61 - „ага бюлюклери“. Ортата представлява единна общност от мюсюлмани, които споделят общо всекидневие, както в мирно, така и във военно време. Всяка орта разполага с отделна казарма, в която еничарите са разквартирувани в мирно време. Три основни типа се разполагат във всяка орта: ешкинджии (редовни), които са най-многобройни и извършват всички функции в мирно и военно време, ветерани – те са с дългогодишна служба в корпуса и се ползват с повече привилегии и получават по-високи заплати. Третият тип са пенсионерите, т. нар. „отурак“, които имат най-големи привилегии и служат като модел за подражание за по-младите и новопостъпили в корпуса.53

Важно е да се отбележи, че всяка орта си има специфични символи. Основните символи, не само на ортата, но и на целия корпус са били казанът и бялата шапка с пречупен връх, символизираща ръкава на робата на Хаджи Бекташ.54 Освен тези изброени символи, всяка орта си имала знаме, върху което се изобразявал определен символ, като често този символ бил оръжие, инструмент за работа или животно.55 Всеки еничар е татуирал символа на крака или на ръката си. Това бил символът на ортата, към която принадлежи. Казанът символизира колективния живот на войниците и сплотеността им, както и пълната им зависимост от техния суверен – султана. Преди да започнат бунт, еничарите вдигат свещеният за тях казан в Етмейданъ и така показват недоволството си от управлението на съответния султан и/или от централната администрация.

Както вече споменахме, ортата се командва от чорбаджъ. Длъжността при подразделенията джемаат се наричала яябашъ, а при ага бюлюклери – бюлюкбашия. Грижата за спазването на реда и на строгата дисциплина в ортата и на всеки еничар се падало на одабашията. Раздаването на заплатите и разпределението на муниции и припасите се падало на велики харч. Освен тях в командването на ортата участват байряктар (знаменосец), башески (най-старият еничар в ортата), устаахачи (готвач на ортата), мютевелия, които по скоро са имали ролята да поддържат духа на ортата.56

Yeniceri agaНай-висшестоящият в еничарския и в корпуса на аджемиогланите е техният командир – агата на еничарите. Той имал цивилни и военни длъжности: да наблюдава стриктно работата на еснафите, да следи и пази реда в столицата Истанбул, да пази сарая Топкапъ. Еничарските аги участвали и в диванските заседания, само когато са били удостоени с титлата „везир”. За разлика от другите сановници, агата на еничарите свиквал съвет в корпуса, където се занимавал с еничарски дела и изслушвал тъжби.57 След агата на еничарите стои секбанбашията, който е командир на подразделението секбан. След него е кул-кетхуда, който е командир на ага бюлюклери. Последван е от кетхуда-йери, който изпълнявал ролята на куриер между агата и командирите на ортите.58

Еничарите, както другите части от капъкулу, получават заплата, наречена улюфе веднъж на всеки три месеца, а при смяна на султана и при възкачването на друг, те получават „дар за щастливо възкачване“. Интересно е, че през 1566 г., когато на османския престол се възкачва Селим II (1566-1574), той не дава на еничарите този бакшиш. Но в крайна сметка еничарите се разбунтуват и получават принадлежащите им парични суми. Към тези суми е прибавен и т. нар. „сефер бакшиши“, които се раздавал по случай първия военен поход. Връчването на заплатите се извършвало тържествено пред самия Диван-и Хумаюн, като всеки чорбаджия получавал заплатата за своята част в кожена торба и ръководел разпределението. Еничарите получавали от 2 до 8 акчета дневно, а заплатата на агата достигала 400 акчета. Първоначално еничарските казарми са били в Едирне, но след превземането на Константинопол се разположили там. Казармите се намирали между Диреклерарасъ и джамията Шехзаде и покрай Аксарай. По време на военен поход, еничарите стояли в центъра пред самия султан. Униформите на еничарите се осигурявали от държавата. Те си слагали специални шапки, наречени бьорк, ботуши, които били черни, червени или жълти. Всеки еничар получавал годишно две парчета солунско сукно за облекло, които се изработвали от хора с еврейски произход в Солун. Затова те били и освободени от някои данъци. Еничарите използвали лъкове, тюфенк, меч, ятаган, брадва и нож, а за да прокопават тунели и т. н., им се осигурявало лопати и кирки от джебеджиите. Класическите оръжия загубват своето значение с откриване и използването на барута и огнестрелните оръжия към края на XIV в. През втората половина на XVI в. класическите оръжия напълно загубват своето значение сред войската и оставят местата си на огнестрелните оръжия. Положителното при огнестрелните оръжия е, че за тяхното използване не трябват тежки тренировки, а само ум и малко физически сили.

Към корпуса на еничарите се зачисляват и солаците - специалните части, натоварени със защитата на султана. Тази част се офомря по времето на Баязид I Светкавицата (1389-1402) като отряд пазители на султана. „Солак” от турски означава левичар. Те се наричали така, защото двама от четиримата солакбашии, които са вървели от дясната страна на коня на султана, с цел да не обърнат гръб към султана (което се е смятало за неуважение), опъвали лъка си с лява ръка. Солаците се избирали между смели, безстрашни и надеждни еничари. Джемаадските 60, 61, 62 и 63 орти са били ортите на солаците. Мехмед Нешри пише, че „солаците носели по-малки чалми, втъквали им пера и въоръжени с лъкове и стрели, вървели пред султана“. Във всяка орта е имало по сто души. Те служели на султана предано и го защитавали по време на военен поход и в мирно време - например когато отивал на задължителна петъчна молитва. Оолаците, които служели в сарая, се казват „гедиклисолаклар“ или „рикабсолакларъ“. Тези части се премахват с реформите на султан Махмуд II през 1829 г.

Три дни в седмицата еничарите тренирали стреляне с лък и тюфенк, като стрелбите с лъкове се ръководели от талимханеджибашъ, а стрелбите с аркебузи (тюфенк) - от авджъбашъ59, тъй като еничарите в началото на XVI в. възприели това огнестрелно оръжие. Преди да започне битката, еничарите, принадлежащи към ордена на бекташите, произнасяли на един глас молитвата гюлбанк. Орденът на бекташите поддържал военния и героичен дух на еничарите. Другите, които поддържали духа и мотивирали еничарите, е оркестърът на армията, т. нар. „мехтеран“. След започване на битката, те се подреждали на девет реда, като тези в първия ред са прави и стрелят, а след това клякат и зареждат, а по това време втория ред се вдига и стреля.60

При нарушение на общоприетите еничарски закони, наказанията им били жестоки. Едно от тях е биенето с пръчки, като най-много ударите достигали до 80 пъти. Най-жестоко наказание е смъртното. По-леките престъпления се наказват в одаите на еничарите, а по-тежките - в Ага диванъ, т. е. събранието на висшестоящите в корпуса. Например еничари, които не искат да потеглят на поход, биват наказвани. Важно е да се отбележи, че никой, който е извън корпуса, даже и шехзадетата, и великите везири нямали право да наказват някой еничар. Султанът също бил член на еничарския корпус. Той бил първият член на първата орта в корпуса. Наричал се „баба“ (от турски баща). Ако някой еничар извърши тежко престъпление, неговото име се изтрива от дефтерите на еничарите и през вечерта бива изпратен в Румелихисар, където бива удушен, а тялото му - хвърлено в морето.61

Първоначално е било забранено на еничари да се женят, докато не се пенсионират, но те се възползват от един случай, кoгато Селим I веднъж разрешил на един възрастен еничар да се ожени. Селим II пък е принуден да разреши децата на еничарите да ги наследят в корпуса около 1568 г. Това е и една от причините за нарушаване на реда в корпуса. Ако бащите на децата умрат в сражение, на децата им се дават пенсии и се настаняват в одаите им. След като децата им пораснат се вписват в ортата на бащите си и стават еничари. Тези еничари се казват кулоглу.62

JanicaruЕничарите, въпреки, че не са най-многобройната част от османската армия, остават важна част от нея. Благодарение на своите успехи през XIV-XVI в., те спомагат много за османската експанзия, но края на XVI в. може да определим като начало на разложението на корпуса. Първоначалният строг ред и дисциплина се нарушават, в корпуса започват да вписват османци, непрофесионални части и т. н. По-често еничарите започват да вземат фетва от шейх-юл исляма и да влизат в сарая, както и да заплашват висшите сановници и даже самия султан. Често тези бунтове завършвали с трагична смърт на велики везири, нишанджии, дефтердари и други висши сановници. През 1622 г. например след бунт на еничари е свален султан Осман II Генч (1618-1622), а след това е удушен по заповед на Дауд паша. Това е първият случай, при който османски султан пада убит под ръката на еничарите и от своите сановници. Един от първоначалните причини за нарушаване на реда е встъпването на чужди лица в корпуса и е документирано в рисалето на Кочи бей, който пише: „Причината за започналото през 1582 г. встъпване на чужди лица в еничарския корпус беше следната. По случай празника на обрязването на ... султан Мехмед III от всички страни и краища се събра безчислено множество... А когато след приключването на празника на височайшето обрязване трябваше да бъде изразена признателност [на помогналите], те всички пожелаха да станат еничари. Тъй като с нищо друго не искаха да ce задоволят, то от страна на височайшето правителство желанието им беше удовлетворено... По такъв начин еничарският корпус загуби блясъка и красотата си. Действащият сред еничарите закон загина и беше унищожен. Противозаконно е да бъде считан за инвалид друг някой освен старците и негодните за работа. Сега обаче 10 000 млади и силни мъже се оказаха инвалиди и по такъв начин правоверната съкровищница напразно започна да се хаби и опустошава. По-рано имаше трима чауши, сега станаха 40 - 50... Изобщо, откакто към корпорациите се примесиха граждани с неизвестен закон и религия, турци, цигани, перси, лази, скитници, мулетари, камилари, хамали, разбойници, мошеници и всякакви други хора, обичаите и правилата бяха нарушени, а законите и постановленията станаха недействителни... В предишните времена ислямската войска беше неголяма, но добра, безукоризнена и дисциплинирана. Където и да се отправи, навсякъде по волята на всевишния пред нея стояха победи и завоевания, а величието на исляма растеше“63.

Накратко обобщено, появата на чужденци разтърсва из основи еничарския корпус. Вече споменахме за дългия път към еничарския корпус, който трябва да се премине, но тези нови чужденци преминават през прекия път, като те нямат никаква подготовка за корпуса. Броят на еничарите не надвишава 12 000 даже при Сюлейман, когато империята е в своя зенит, но към края на XVI в. например техният брой се увеличава драстично и стига до 35 000 при Мехмед III (1595-1603). Всъщност в този период започват недоразуменията в Османската империя и започва бавният ѝ упадък. Докато европейските страни се развиват, Османската империя остава в застой. С развитието на военната технология, войните стават по-продължителни. Например в този период има една османо-австрийска война, която започва през 1593 и продължава цели 13 години - до 1606 г., когато приключва с подписването на мира при Ситваторок. Броят на еничарите непрекъснато расте, докато към края на XVII в. достига до 70 000, които държавата естествено не успява да изхранва, защото империята вече не може да мери сили с европейските страни, което води до жестоки бунтове. Една от другите причини за развала на реда в корпуса е правото на брак на еничарите. Както вече споменахме, първоначално те нямали право да се женят, но тази традиция постепенно започва да се нарушава. През 1540 г. Жофроа пише: „Женените живеят с жените си, а другите в собствени къщи, разположени в някои квартали на Константинопол, и живеят по осем, десет, дванадесет и повече души заедно“.64

Възкачен на престола твърде млад, Осман II забелязва, че редът и дисциплината на корпуса се нарушава. Той опитва да реформира корпуса, но неуспешно. Еничарският корпус е ликвидиран от султан Махмуд II (1808-1839) на 16 юни 1826 г., когато еничарите са разстреляни от артилерията на редовната армия на площад „Ат Мегдан“, казармите им – сравнени със земята, а самият корпус е прокълнат от столичния мюфтия.

 

Джебеджи оджак

 

CebeciДжебеджилер са оръжейници. Това е специалната част при капъкулу, която се занимава с ремонт на оръжия и осигуряване на оръжия на еничарите. Корпусът им се разделя на две – бюлюк и джемаад. В столицата Истанбул се намира техния склад за оръжия, наречен джебхане. Казармата им се намира пред джамията „Св. София“. Освен в столицата, такива складове има и в пограничните крепости, като например в Белград и Будин. Създаването на корпуса се отнася към периода след създаването на еничарския корпус. Най-висшестоящият в корпуса е джебеджибашията. Освен него в корпуса има и един башкетхуда и четири кетхуди, които са му помагали. Корпусът се състои от 31 орти и 51 бюлюци, като джебеджиите се разпределят в специални подразделения - едните, които ремонтират оръжия, а другите изработват оръжия, трети пък осигуряват барута и т. н. Те, както другите части от капъкулу, получават улюфе на всеки три месеца. Когато еничарите били изпращани в пограничните крепости като гарнизони, при тях е имало и джебеджии. Корпусът е рекрутиран по времето на Махмуд II, който създал нов корпус на име джебеханеджи, като главният управител се казвал джебеханеджибашия.65

 

Топчу оджак

 

Rlamb Costume Book TopuИзползването на барута, огнестрелните оръжия и артелерията, която османците усвоили рано и много бързо, довели до създаването на нов корпус – топчуоджак или артилерийски корпус. Корпусът е създаден по времето на Мурад I, като времето на създаването му се отнася в периода след еничарския корпус. Топчиите били два вида: едните били стрелци, а другите - леяри на топове (дьокюджу), ръководени от началника на леярите или дьокюджубашъ. Цялата част се командвала от топчубашъ. Топчубашиите имали трима помощници: дьокоюджубашъ, оджакчавушу (лейтенант) и оджаккетхудасъ. Първите османски оръдия се изработвали от дървен материал, но впоследствие те започнали да изработват и от желязо, бронз и мед. Артилерията се развила доста при Мехмед II, който строи в новата си столица леярна (топхане). Техническите познания за отливане на оръдията при османците били недостатъчни. За да се справят с този проблем, султаните наемали християнски специалисти от Европа. Известен е леярът Урбан уста, който създал невероятно за времето си оръдие на име „Шахи“, което било използвано по време на обсадата на Константинопол. Поради заслугите си той получил тимар. За първи път османците използват топове по време на битката при Косово през 1389 г.67 Артилерията е в подем през XV в. и успява да си мери силите с европейците, но към края на XVI в. това се променя коренно.

 

Топарабаджъларъ оджак

 

След създаването на корпуса на топчиите, османците първоначално използват леки топове, които биват теглени от мулета или камили, но през XV в., когато започват да изработват по-големи и по-ефективни топове, те започват да ги теглят със специални оръдейни каруци. Така се създава корпусът на топ арабаджъларъ, който е натоварен с изготвяне на лафети за оръдията и с превозването им. Поделения на корпуса имало разпръснати из всички градове и крепости на империята, където имало артилерия. Главният им управител се наричал арабаджъбашъ, а казармите им били в Топхане, Ахъркапъ или Шехремини.

 

Лахъмджъ оджак

 

Първоначално османците твърде често изпитвали трудности в обсадите. Затова бил създаден специален корпус от лахъмджии, който по време на военен поход бил натоварен с работата да копае тунели и да достигне крепостните стени, които трябвало да бъдат взривени с барут. Тази част вероятно е съставен по времето на Мехмед I (1412-1421) или Мурад II. Частите прерастват в корпус вероятно след успешната обсада на Константинопол през 1453 г. Зенит на развитието си, корпусът достига по времето на Сюлейман I. Тяхната дейност се състояла в копаенето на тунели и когато достигали до стените, разполагали там взривоопасни вещества и ги взривявали. Понякога им се налагало да спрат и контраатаките на противниците си, които също копаели тунели. Те подслушвали почвата със специални методи, след което контраатакували врага.

 

Капъкулска кавалерия

 

Battle of Vienna.SipahisВ капъкулу се зачисляват специални подразделения на кавалерията – т. нар. атлъбюлюклери, които са шест на брой. Войниците, зачислявани към него, спадат към елита, защото са били някогашни ичоглани или бивши еничари, направили блестяща кариера. Шестте подразделения, числящи се към тази елитна кавалерия, са: сипахите, силяхдари, десни улуфеджии, леви улуфеджии, десни гарипи и леви гарипи. Пристъпването от пехотата към кавалерията се нарича „бюлюге чъкма“, т. е. „преминаване към бюлюка“. Първоначално съществуват само спахиите и силяхдарите. После към тях се прибавят левите и десните гарипи и улуфеджии. На техните бюлюци се казва „Бюлюкят-и Ербаа”, т. е. Четирите бюлюка67.

Най-престижната част от тази елитна кавалерия са сипахите. В този отряд, организиран по времето на Мехмед II, служат само синовете на висши дворцови велможи. Основата им дейност се състои в охраняването на султана по време на военен поход. Бюлюкът им се командва от сипах агасъ.

Другите по-важни части са силяхдарите или оръженосците на султана. Те са първата създадена част от капукулската кавалерия. Друга важна дейност, която трябва да извършват, е осигуряване реда и дисциплината във войската по време на военен поход и ремонт на мостове, почистване н пътища, а също така охрана на палатката на султана. В мирно време, те носят сабята на султана и раздават пари на бедните, чрез упълномощяването на султана.

След тях са левите и десните улуфеджии, които били пазачи на заплатите. По време на военен поход тяхната дейност се състояла в пазенето на съкровището на султана. Другите части – гарипите, също се разделяли на леви и десни. Основната им задача по време на военен поход е да пазят санджака или знамето.

 

Последствия

 

Османската армия е една от най-добре организираните армии в човешката история. Благодарение на нея, османците оставят своите белези на три континента и стават техни господари. В апогея си, армията спомага много за развитието и разширението на териториите на Османската империя, но това развитие намалява и дори спира с течение на времето. През т. нар. Класически период тази много добре организирана военна сила печели много жизненоважни за империята битки: при Черномен, Косово, Никопол, Варна, Константинопол, Отранто, Чалдъран, Райдания, Белград, Родос, Мохач, дори и при първата обсада на Виена. Бихме могли да изброим още много битки и победи, които османците отвоюват до края на XVII в. Но безредието в армията, започнало в края на XVI в. разтърсва из основи османската военна система, като я превръща в неефективна. Докато в периода XIV-XVI в. противниците на османците, привикнали с отживелите времето си методи можели само да губят срещу тях, към края на XVI в. се случва точно същото на османците. Първата и най-груба грешка за нарушаване на реда, особено сред еничарите, допуска султан Селим II, когато по време на възкачването си не дава „дар за щастливо възкачване”. По-късно след недоволството на еничарите, той се принуждава да им го изплати, но все пак грешката е допусната и авторитетът му сред еничарите е снижен. Коренната отрицателна промяна настъпва, когато в еничарския корпус влизат чужденци, които не са обучени за подобна служба. Това първоначално става по времето на султан Мурад III и започва да се налага като практика. Постепенно системата на девширме рухва, за да изчезне напълно през XVII в. Броят на капъкулу нараства драстично, като до края на XVI в. достига до 35 000, но това става огромен проблем за османските султани, които вече не могат да изплащат техните заплати. Например по времето на Сюлейман I, частите наброявали близо 12 000 и за султана не е бил никакъв проблем да изплати тяхната заплата, тъй като тогава османците водели непрестанно походи към Европа и Близкия Изток. Така частите капъкулу често се вдигат на бунтове, които завършват с убийството на някои от улемата, висшата администрация, даже и на велики везири, а в някои случаи водят и до свалянето на султани от престола. Нещо друго – през 1591 г. започва въстанието на джелялиите, които са млада, въоръжена с огнестрелни оръжия войска, която нападала селата и градовете в Анадола, с цел да осигури прехраната си. Джелялиите преди да станат такива, били части, наречени саръджа или секбан - млади анадолци, които били наемани от османското правителство, въоръжени с огнестрелни оръжия. Но когато наемателите им нямали възможности да изплатят тяхната заплата, те се върнали в Анадола и станали бунтовници или т. нар. джеляли. През 1606 г. османците решават окончателно да премахнат опасността от джелялиите. Същата година великият везир Куйуджу Мурад паша навлиза в Анадола. През 1610 г. те успяват да отблъснат джелялиите, които не се осмеляват да въстанат определено време. Последно те се вдигат на въстание по времето на султан Мехмед IV.

Паралелно с тези събития, европейците напредват много в техниката, военното изкуството и въобще във всички сфери, като плод на Ренесанса и хуманизма, докато Османската империя не преминава този преход и изостава от европейските страни. Изведнъж за много кратко време цялата великолепна постройка била разтърсена из основи. Започнал бавният застой и упадък на Османската империя. Съвременник на тези събития, историкът Селяники пише: „Раята вече не се подчинява на заповедите на суверена; войниците се обърнаха срещу султана. Няма уважение към властта и тя не се напада с думи, а с удари. Всички правят каквото си искат. С нарастването на тиранията и несправедливостта, хората в провинциите започнаха да бягат към Истанбул. Старият ред и хармония си отидоха. Когато те окончателно изчезнат, катастрофата неизбежно ще последва“68.

Кратките думи на английския посланик в Истанбул, който пише през 1607 г., всъщност обобщават всичко: „Доколкото виждам, Турската империя е в голям упадък, почти съсипана“69. Съдбата на османската армия остава същата, докато тя не се реформира чак по времето на Танзимата, когато всъщност е много късно за Османската империя – тя вече е „болният човек” на Европа.

 

1Садулов, А, История на Османската империя, София, 2000, стр. 47
2За думата „алп“ вж. Tankut, R, H, Alp kelimesi ve alpin ırkın yurdu, Belleten, c.I, s.I, 1937, стр. 32
3Газии – член на религиозно братство, проповядващо газават (свещена война) срещу неверниците; борци за вярата.
4Uzunçarşılı, H, İ, Osmanlı Tarihi, c.I, Ankara, 1988, стр. 119
5Садулов, цит. съч, стр. 55
6Пак там
7Ахи – член на мюслюманско религиозно братство, свързано с еснафските организации.
8Садулов, цит. съч, стр. 55, вж. Köprülü, F, Osmanlı Devleti’nin kuruluşu, Ankara 1991, стр. 88
9Шейх – старейшина на дервишки орден
10Вж. Нешри, М, Огледало на света, София, 2016, стр. 45-46
11Пак там, стр. 47
12Садулов, цит. съч, стр. 55
13Bayram, M, Bayıyan-ı Rum (Anadolu Bacıları) ve Fatma Bacı, Türkler, c. VII, стр. 611
14Köprülü, F, Osmanlı Devleti’nin kuruluşu, Ankara 1991, стр. 94, вж. Садулов, цит. съч, стр. 55
15Чандарлъ Кара Халил Хайреддин паша бил назначен за кадия на Бурса през Хиджра (749), т.е. 1348 или 1349 г., вж. Aktepe, Münir, Çandarlı Kara Halil Hayreddin paşa, ТDV İslam Ansiklopedisi, c. VIII, стр. 214-215
16Özcan, A, Osmanlı Devleti’nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 199
17Uzunçarşılı, H, İ, Osmanlı Tarihi, c.I, Ankara 1988, стр. 444
18Özcan, A, Osmanlı Devleti’nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 199
19Пак там
20Uzunçarşılı, H, İ, Osmanlı Tarihi, c.I, Ankara 1988, стр. 445, Мутафчиева, В, Османска социално-икономическа история, София, 1993, стр. 15
21Мантран, Р. и колектив, История на Османската империя, София, 2011 г., стр. 141
22Садулов, История, стр. 48
23Нешри, М, Огледало на света, София, 2016, стр. 80
24Пак там, стр. 81-82
25Öztürk, N, Osmanlı Devlet Düzeni, İstanbul 2012, стр. 67
26Пак там, стр. 39,68
27Мутафчиева, В, Османска социално-икономическа история, София, 1993, стр. 15
28Садулов, цит. съч., стр. 48
29Цветкова, Б, Паметна битка на народите, Варна, 1979, стр. 191
30Özcan, A, Akıncı, TDV İslam Ansiklopedisi, c. II, стр. 249
31Пак там
32Вж. работите на проф. Иналджък, който доказва, че Одрин е превзет през 1361 г. İnalcık, H, Edirne’nin fethi (1361) и İnalcık, H, Devlet-İ’Aliyye Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. I, стр. 44-45
33Halaçoğlu, Y, XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, стр. 36
34Нешри, М, Огледало на света, София, 2016, стр. 100-101
35Всъщност Нешри тука греши, защото отрядът на солаците е създаден малко по-късно, по времето на Баязид Светкавицата, като отряд пазители на султана.
36Нешри, М, Огледало на света, София, стр. 101-102
37Agoston, G, Masters, B, Encyclopedia of The Ottoman Empire, стр. 183
38Колектив, История на България, т. IV, София, 1983, стр. 46
39Halaçoğlu, Y, XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, стр. 37
40Özcan, A, Osmanlı Devleti’nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 200
41Halaçoğlu, Y, XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, стр. 37
42Пак там, стр. 38
43Пак там
44Тодорова, М, Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), С, 2008, стр. 55-56
45Baron W. Wratislaw, Baron W. Wratislaw’ın anıları.“16 Yüzyıl Osmanlı İmparatorluğundan Çizgiler”, 14 стр.
46Пак там
47Goodwin, G, Yeniçeriler, İstanbul, 2008, стр. 38
48Özcan, A, Osmanlı Devleti’nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 201
49İnalcık, H, Devlet-i 'Aliyye Osmanlı İmparatorluğu Üzerine Araştırmalar, c. I, Ankara, 2008, стр. 147
50За военно-административната уредба на еничарския корпус вж. Стоянов, А., Османската експанзия (1453-1683 г.), С., 2016, стр. 165-166
51Стоянов, А, Османската експанзия (1453-1683 г.), С., 2016, стр. 166
52Пак там, стр. 167
53Пак там
54Пак там
55Пак там, стр. 168
56Алиев, О, Диван-и Хумаюн – Министерски съвет в Османската империя „Времена”, бр. XI, стр. 16
57Стоянов, А, Османската експанзия (1453-1683 г.), С., 2016, стр. 169
58Uzunçarşılı, İ, H, Osmanlı Tarihi, c.II, Ankara 1988, стр. 509
60Пак там, стр. 509-510
61Пак там, стр. 510
62Пак там, стр. 510-511
63Тодорова, М, Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), С, 2008, стр. 126-127
64Мантран, Р, и колектив, История на Османската империя, С., 2011, стр. 206
65Özcan, A, Osmanlı Devleti‘nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 206
66Halaçoğlu, Y, XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, стр. 45
67Özcan, A, Osmanlı Devleti‘nin Askeri yapısı, Türkler, c. X, стр. 208
68Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, С, 2006, стр. 52
69Пак там, стр. 56

Библиография:

История на България, т. IV, С., 1983
Георгиева, Ц, Еничарите в българските земи, изд. „Наука и изкуство“, С, 1988
Евлия Челеби, Пътепис, изд. „Изток Запад“, С., 2014
Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, изд. „Амат-Ах“, С., 2002
Мантран, Р и колектив, История на Османската империя, изд. „Рива“, С., 2011
Мутафчиева, В, Османска социално-икономическа история, изд. „БАН“, С, 1993 г.
Нешри, М, Огледало на света. История на османския двор, изд. „Изток Запад“, С., 2016
Садулов, А, История на Османската империя, изд. „Фабер“, С., 2000
Стоянов, А, Османската експанзия, изд. „Ciela”, С., 2016
Тодорова, М, Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIXв.), изд. „Парадигма“, С., 2008
Цветкова, Б, Паметна битка на народите, книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979
Agoston, G, Masters, B, Encyclopedia of The Ottoman Empire
Baron W. Wratislaw, Baron W. Wratislaw’ın anıları. “16 Yüzyıl Osmanlı İmparatorluğundan Çizgiler”, İstanbul 1996
Belge, M, Osmanlı‘da Kurumlar ve Kültür, İstanbul Bilgi Üniversitesi Yayınları, İstanbul 2008
Goodwin, G, Yeniçeriler, İstanbul 2008
Göksel, C, S, Osmanlı Askeri Düzeni ve Yeniçeriler, Ankara 2009
Griswold, J, W, Anadolu‘da Büyük isyan (1591-1611), İstanbul 2002
Halaçoğlu, Y, XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, Türk Tarih Kurumu Yayınları, Ankara 1991
İnalcık, H, Devlet-İ’Aliyye Osmanlı imparatorluğu üzerinde araştırmalar, c. I, Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları, İstanbul 2009
Kantemir, D, Osmanlı İmparatorluğunun Yükseliş ve Çöküş Tarihi, c.II, Ankara 1979
Koçu, E, R, Yeniçeriler, İstanbul 2004
Kolektiv, Osmanlı imparatorluğu‘nda Askeri isyanlar ve darbeler, İstanbul 2010
Köprülü, F, Osmanlı Devleti’nin kuruluşu, Ankara 1991
Murphey, R, Ottoman Warfare (1500-1700), UCL Press, London 1999
Öztürk, N, Osmanlı Devlet Düzeni, İstanbul 2012
Uyar, M, Erickson, J, E, A Military History of the Ottomans
Uzunçarşılı, İ, H, Osmanlı Tarihi, c.I, Ankara 1988
Uzunçarşılı, İ, H, Osmanlı Tarihi, c. II, Ankara 1988
Zacharıadou, E, Osmanlı beyliği, İstanbul 2000