Османска империя

Османските пътеписи

Посещения: 454

 

Илбер Ортайлъ

 

Из "Преоткриване на Османската империя", П., 2007, ИК "Жанет 45"

Превод от турски:  Хюсеин Мевсим

 

Evlija celebijaНяма съмнение, че на първо място сред изворите, от които черпим знания за османската държава и нейната по-стара наследница Селджукската империя, се намират чуждите пътеписи. От XI в. отечеството ни започва да придобива турски характер. Много преди нас това забелязват занимаващите се тук с търговия и дипломация от XII в. насам италианци, наименувайки страната ни като Türchia или Turcmenia (Туркмения). С други думи - познаващите добре Близкия изток и развиващи тук търговия италианци, генуезци, венецианци още тогава дават името Тюркмения или Тюркия на земите ни. Пък ние, поради имперската ни мисия и претенция, я именуваме Румска страна, Румски предели, Румски селджуци, Румелия - все названия, свързани с Рим.

Много са важни бележките на хората, които обикалят по тези места. Систематични и продължителни рапорти за Турция от 1135 г. днес можем да открием във ватиканските архиви. Това са най-старите архиви. Безспорно венецианските и генуезките архиви, които все още не познаваме достатъчно, допълват това богатство. Много са и печатните произведения. Само през XIX в. броят на пътеписите за Османската империя надхвърля 5000. Най-старите пътеписи на френски и немски са още от по-рано, от предосманския период. Те минават през византийския Константинопол и, разбира се, по един жив начин разказват и за тогавашната Анатолия, намираща се в турски ръце. Ето, малко след кастилския посланик Клавийо, разказващият периода на Мурад II известен френски пътешественик Бертрандон де ла Брокиер, и отнасящият се за същия период разказ на един друг немски пътешественик, по-скоро пленник и наблюдател - Ханс Шилтбергер, са начело сред тях. Отгоре на всичко, X. Шилтбергер записва на татарски, по-точно - на кримско-казанско-чатагайско-турски език, и молитвата „Отче наш“. Това е нещо много интересно - още оттогава мисионерите готвели Библията и молитвените текстове за пропаганда сред турския народ.

Европейците се интересуват от Изтока. Това, което е по-интересно, е, че тези книги, като например на Шилтбергер, били написани преди откриването и въвеждането на книгопечатането и десетки техни ръкописи са се разпространили навред. С други думи, още преди книгопечатането някои народи толкова са чели за Турция, че дори са я анализирали. Сред тези богатства действително се намират образци на пътешественическата, философската и географска литература. Известният французин от XVII в. Жан Шарден е авторът на пътеписите със заглавия „От Париж до Тбилиси“ и „От Париж до Исфахан“. Тук, покрай живите и наистина запознаващи ни с много неща пътешественически описания, забелязваме и нещо друго. Европеецът вече започва да гледа на Изтока, по-точно - на Източното Средиземноморие, като на „инертни, непроменящи се, неразвиващи се страни.“ Шарден изразява този свой възглед така: „В Азия нищо не се променя. Има една инертност. А в Европа съществува постоянно изменение.“ Виждаме как самолюбието на европееца достига своя връх в XVII в., в епохата на бароковото Просвещение чрез перото на един изключителен писател като Шарден.

Същите тези неща наблюдаваме и у един от важните пътешественици на френската просветителска епоха Жан Баптист Таверние, написал „Пътуване в Източното Средиземноморие“ и публикувал книгите си със заглавие „Шест пътувания в Иран и Турция.“

Записките на тези двама пътешественици са действително важни не само от гледна точка на предоставената информация, но и относно това как западният човек гледа на източния, по-конкретно как западноевропеецът създава понятието Ориент.

Да погледнем и в други посоки... Никола де Николай е този, който в творбата си под заглавие „Морско пътешествие в Турция“ дава много ценни знания за държавата, особено по отношение на обществения живот. Обърнете внимание, той не пише както съвременните англичани Turkey (всъщност няма защо да изпадаме в комплекси от това, че оприличават страната ни на пуяк - на англ. turkey), Николай чисто и просто пише Turkiye.

Посетилият страната ни в края на XVI в. С. Швайгер е доста фанатизиран протестантски монах. Освен информацията в пътеписа, интригуващ е погледът му към този свят. Ако погледнем в неговия фототипно издаден пътепис, ще видим как описва нашия дворец „Топкапъ“.

Този нововремски немски със своята специфична граматика, с речника си и менящия се от автор на автор правопис, е много сложен. Впрочем, творбата отскоро е преведена на турски. В страницата, в която описва турската баня, виждаме кошмара на всички европейци, които не могат да се лишат от удоволствието да разказват и описват турската армия. Швайгер има много интересни наблюдения: „Тези хора и в хамама се покриват с едно наметало. Колко са благовъзпитани! Бихме могли да се научим на благочестие и поведение от тези варвари.“ Едно друго негово наблюдение: „Домовете им са и толкова бедни, и толкова скъпи, че последните струват колкото дома на един тежък буржоа у нас.“ Още по-интересно наблюдение: „Като всички неискрено вярващи, за да подлъжат Аллах, те строят големи храмове и обществени здания, а домът, в който живеят, на нищо не прилича.“

Тъй като е в посолската делегация, която отива във Виена, описалият и страни извън Османската империя Евлия Челеби днес е извор, който се следи с любопитство не само от нас, но и от цялата гилдия историци в европейския свят.

Преди всичко със своя остър сатиричен ум и любопитство Евлия Челеби улавя невероятни антитези и ги описва. Тъй като притежава невероятен слух, той е в състояние да направи изключителни езикови записи. Дотолкова, че следи на изчезнали днес кавказки езици се откриват в някои негови пътеписи. Поради това за кавказците пътеписът му се превръща в ненадминат документ.

Celebi1И Евлия Челеби обаче допуска грешки. Възможно е дори някои места да са плод на фантазията му. Между другото, само и само за да предизвика смях, за да развесели читателя, той вмъква елементи като котката, която замръзва, прескачайки от един покрив на друг. Но да не забравяме, че пътеписът му е един неизчерпаем турски езиков извор. Една нескончаема географска и културна съкровищница. Едно велико произведение. У нас нито преди, нито след това съществува друг като Евлия Челеби, нито пък такъв може лесно да се открие и в Европа.

Безспорно, макар и не като Евлия Челеби, в съвременността ни има повторно появили се на бял свят извори. Такъв образец е известният на всички ни „Пътепис на 28-ми Челеби Мехмед ефенди.“ Няма да изучаваме т.нар. Режанс във Франция, периода, съвпадащ с кралството на детето Луи XIV. Нямат чет официалните и неофициалните регистри, писма, книги. Защо въпреки тези извори за френската, за западната цивилизация, изследвани от учените на множество страни, хората все още, при това не само тюрколозите, а и френските, пък и европейските социолози и историци, се нахвърлят върху превода на пътеписа на 28-ми Челеби Мехмед ефенди? Защото в това произведение става дума за един друг поглед, за друга критика, за друга оценка...

Оттук произтича следният извод: за разбирането на миналото си всяка цивилизация се нуждае не само от грамадата от архивни единици, наследени от предците, но и от оценката на другите. Докосването до тези извори е неизбежно, особено когато става дума за османската цивилизация и държава, основана върху географията на различни народи, за велика световна сила, управлявала множество етнически групи, просъществувала шест века и властвала над Новото време. За правилното разбиране на вътрешния ѝ живот, икономика и култура, изучаването на чуждите извори е от първостепенно значение.

XIX в. е векът на промяната. Вече се появява французинът Оливиер. Впоследствие се появяват такива като Ч. Тексиер, А.-Д. Мордтман, някои от които са действително способни хора. Те вече се доближават с предубеждения не само към материалната среда, но и към тази цивилизация. Поради това, че са много информирани и дори владеят турски, не можем да отхвърлим предубежденията им, нито пък да ги игнорираме. Длъжни сме внимателно да ги анализираме.

Не забравяйте, че и турските пътеписи на XIX в. са много интересни. Например дневникът, който директорът Али бей си води, пътувайки към Багдад и Индия, е крайно интересен. Как Али бей наблюдава тогавашния Багдад, в който Митхад паша прави реформи? Как възприема Индия? Всичко това можем да намерим в неговата книга. Между другото, пътеписите за Индия, написани от турци през тази епоха, са много интересни.

Всъщност важното за нас е как пътешествениците турци от XX в., а начело сред тях е Фалих Ръфкъ Атай, гледат на външния свят - на Балканите, на Западна Европа, на комунистическа Русия, на фашистка Италия и на тогавашна Британска Индия... Почти винаги ще попаднете и на следи от политически възглед или отношение към света. От тази гледна точка пътеписите не са само източници, чрез които опознаваме материалните явления, богатството и миналото, а и извори, които правят разбираеми за един историк и най-неразбираемите неща - като например умствените нагласи, мисли, погледите им върху света и съседа...

Именно поради това пътеписите трябва да бъдат преведени на турски език и така да се приобщят към нашето културно наследство. Но какво да говорим, като ние все още не сме успели да прехвърлим от старата азбука пътеписите на собствените си предци, при това талантливо написани, забравяйки, че те са извори, които ще ни дадат това, което вестникът, писмото, официалният документ, регистрите не могат да ни дадат.