Османска империя

Българите и „другите“ в Османската империя

Посещения: 219

 

Октай Алиев, Тиберий Баръмов

 

Статията е публикувана в списание "Времена", бр. XIV, април, 2018 г.

 

Увод

 

Ottoman Empire 16 17th centuryСъздаден върху руините на рушащия се Селджукски султанат, Османският бейлик, тази малка по територия държава, бързо прераства в огромна империя, под чиято власт влизат много етноси и народи. В зенита на своята мощ през XVI в. Османската империя се разпростира на три континента: Европа, Азия и Африка (предимно Северна). В етническия състав на Османската империя влизат много етноси и народи, сред които е и българският народ. Българите имат нещастието да са първият балкански народ, който изцяло попада под османска власт през 1396 г. Завладяването на България от османците слага край на средновековната българска държава. Тя изчезва от историческата карта, за да се появи след близо петвековно чуждо владичество. Така за близо пет века се прекъсва самостоятелното и независимо историческо развитие на българския народ, който вече е включен в пределите на ислямската цивилизация. В този дух трябва да се отбележи, че през късното Средновековие, когато се случва това, етническата принадлежност все още отстъпва място като значение на религиозната или на местните феодални отношения. В известна степен това себевъзприемане се запазва до Възраждането и в новата османска система.

Особено ярко това можем да проследим в християнските извори от епохата, където "турци" далеч не е доминиращото название. То дели страниците на хрониките или с архаичното "перси" (обикновено от светски лица, които искат да подчертаят високото си образование и познаване на античните автори), или (от религиозни автори) с епитети като "агаряни" (потомци на Агар, робиня на Авраам) или "измаилтяни" (потомци на Исмаил, син на Авраам от Агар и легендарен предтеча на арабите).

Със собствената идентичност нещата не стоят много по-различно и както стана дума, тя съвсем не се основава на национална или езикова принадлежност. Чудесен пример за това е надписът на севаст Огнян от крепостта Боженишки Урвич край Ботевград, гласящ:"Аз Драгомир писах: Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз се държах за вярата на Шишмана царя…"

Както се вижда, нито дума не се споменава за "българи" там, където става въпрос за личните заслуги на местния владетел пред царя "кефалия при цар Шишман", "зло патих", и особено що се отнася до "вярата на Шишмана царя".

Това деление ще продължи да доминира през следващите няколко века и под влияние на европейския Романтизъм ще отстъпи чак към XIX в.

 

Българите и „другите“

 

Мюсюлманите

 

Преди османското завоюване на българските земи, по тях не е имало компактна маса мюсюлмани (или са били малко на брой). След завоеванието обаче османците започнали бавно да колонизират българските земи, като прехвърлили голяма част юруци (скитащи номади) и тюркменски племена в тях. Тази асимилаторска политика започва веднага след Междуцарствието  (1402-1413 г.), когато се стабилизира централната власт при Мехмед I (1413-1421 г.). Тези преселени групи от Анадола (Мала Азия) започват и ислямизация на местното балканско население, чиито представители са християнските народи. Другият голям колонизаторски "контингент" се формира от разбунтували се тюркски племена, които за наказание са заточвани на Балканския полуостров. Често тези племена изповядват течения, отклоняващи се от ортодоксалния сунитски ислям. Ранните османски владетели (Осман, Орхан) не отдават голямо значение на богословските въпроси. От една страна нямат силата да реагират срещу подобни "ереси", от друга, наскоро ислямизирани, не се отличават с особен фанатизъм.  Колкото повече обаче Османската държава се разраства, толкова повече тя се консолидира именно около сунитския ислям. Тази тенденция, съчетана с противоборството с шиитска Персия, кулминира в репресиите на султан Селим Явуз. Тази политика е и причината днес мюсюлманското население на България да не е еднородно не само езиково и етнически, но и религиозно.

410px Janissary Recruitment in the Balkans SuleymannameИслямизацията става по два начина: насилствена и доброволна1. Пример за насилствена ислямизация е вземането на християнски деца за еничари. Тук се прилага т.нар. система девширме, или както е познат при нас кръвен данък. Не е предмет на настоящия доклад зараждането, развитието, отмирането на еничарството. Трябва само да се отбележи, че целта не е, както остава в националната митология практически на всички християнски балкански народи, да се "обезкърви" народа като се взимат най-добрите му синове. Напротив, османската администрация като цяло внимавала тези взимания да не изтощават демографски населението - обикновено наборите са през пет години, не се правят два поредни набора от една и съща област, не се взимат единствени деца. Целта е девширмето да не става за сметка на държавната хазна, която се пълни основно от данъците на същото това население. Друг пример е вземането на деца (само тези, които са извънредно красиви и умни, както се подчертава в султанските фермани) за служба в сарая. Тези деца са бъдещите ичоглани. При тях удивителното е, че всеки момент могат да се качат в социалната йерархия, нещо повече - те могат да стигнат и до поста велик везир, тоест да станат векил-и мутлак (абсолютен заместник на султана), негова сянка. Противно на разпространения фолклор, разказващ за безмилостни воини на падишаха, дошли да палят бащината си къща, еничарите и ичогланите не забравят рода си и езика си. Може би най-яркият пример за това е Мехмед паша Соколович, който не само че се отличава със строителна дейност в родната си Босна, но и не пропуска да възстанови сръбската Печка патриаршия, назначавайки няколко пъти свои роднини за патриарси.

Разбира се, подобни главозамайващи кариери са по-скоро изключение. Шансът за такава остава минимален, докато перспективата детето да стане войник и да загине без вест по бойните полета на империята е съвсем реална. Ето защо не бива да ни учудва, че народното творчество е съхранило девширмето именно като трагедия. Загубата на едно дете се схваща като двойна трагедия - от една страна чисто човешки то се губи за семейството си, от друга страна, приемайки исляма, за вярата си. Ето защо и до днес в българския език изразът нещо да се "потурчи" означава да пропадне без вест, да се изгуби и защо до такава степен националното съзнание държи на тази психологическа, национална, религиозна, демографска травма.

Доброволната ислямизация, както подсказва името и, става чрез доброволното приемане на исляма. Но това не е съвсем така, защото тука, в повечето случаи всичко се опира до интереси. Често християните, които имали по-малко права от мюсюлманите, тъй като са „неправоверни“ са били дискриминирани на религиозна и етническа основа и плащали повече данъци от мюсюлманите. За това свидетелства и германският пътешественик от средата на XVI в. Стефан Герлах. Той пише: „Турците обаче дават само половината от това, което дават християните“2. Затова, за да получат някои данъчни облекчения, някои християни се принуждават да приемат доброволно Мохамедовата вяра. Това обаче ни най-малко не означава, че предците на днешните българи-мюсюлмани например са били готови да продадат вярата си за пари. Напротив, тяхната отчаяна вътрешна борба преди да се решат на подобна крачка не е заслужила такава обида. Стига обаче да се види къде тази ислямизация е най-мащабна и следите ѝ се виждат до днес - Родопите, Македония, Босна, Албания. Т.е. онези простори, отличаващи се с планински релеф, а в едно земеделско общество това почти автоматично означава бедни райони. Т.е. много често става въпрос за физическо оцеляване, а данъците, които се спестяват, се оказват границата между живота и гладната смърт.

В същото време това население остава между два свята и никъде то не е добре дошло. За останалите християни "потурчените" са предатели, а за господстващите османци остават не съвсем свои. Там, където това население е компактно (например Западните Родопи), то запазва дори до днес своя език, някои вярвания, дълго време дори изповядва тайно християнство. Там обаче, където то се намира сред тюркоезична среда или вижда шанс да подобри значително положението си, бързо се тюркизира и езиково, и културно.

Впрочем тук е моментът да се направи една уговорка, която можеше спокойно да бъде и в началото. Когато говорим за турци, не сме съвсем коректни към духа на епохата. Практически до XIX в. "турци" от страна на управляващата класа се възприема по-скоро обидно. Силно разнородна по произход, обединена само от изповядвания сунитски ислям и османотурския език (основно състоящ се от арабски и персийски думи), тази "нова народност" в империята живее със своя собствена митология, въртяща се около трона и Османовия род. Това е колкото отделна народност, толкова и господарска каста, която ще просъществува до края на империята, когато се оказва, че тя е архаизъм и ще загуби привлекателността си (претърпявайки крах в опитите да се трансформира в свръхнация за всички поданици на империята).

640px Kyustendil.1690С идването на мюсюлманите в българските земи коренно се променя градоустройството. Изграждат се нови градове и села, построени са джамии, текета (обител на дервиши), медресета (училища) и т.н., също така е наложена ислямската архитектура, с която процъфтяла и османската култура по българските земи. В същото време завоевателите заварват култура, вкл. и архитектура, която многократно превъзхожда юртите на довчерашното номадско племе. Ето защо в културно отношение на зараждащата се държава не остава друго, освен да бъде мост между балканските тенденции (особено в областта на жилищната архитектура) и наследството на Селджукския султанат.

Подобно на всички прединдустриални общества, селското стопанство е основен поминък в Османската империя. В това отношение споменатата роля на империята като проводник им позволява да въведат много нови култури в Балканския регион. Това от разнообразява порциона и на българския селянин, а разнообразието намалява многократно зависимостта от лоша реколта за определена култура, оттам и от масов глад. Основната култура все пак остават зърнените храни, които до сравнително късното пристигане на царевицата, са с най-голяма възвръщаемост. От новите култури стратегически важен се оказва оризът (поради любимия на мюсюлманското население пилаф), а населението, което го отглежда се оказва привилегировано, наред с охраняващите проходите и отглеждащите соколи за султана. Мюсюлманите се занимават с козевъдство и овцевъдство, говедовъдство, птицевъдство и т.н. Особено в това отношение се отличават юруците и други номадски племена, които се занимават с миграционно скотовъдство. Свиневъдството не е характерно за тях, тъй като свинското месо е харам3.

 

Българите

 

606px Bulgarian women 1586Както вече стана дума в началото, българският народ веднага след завоеванието по нищо не се различава като себесхващане от останалите народи в Европа. Решаващ фактор е религиозната принадлежност, която често се обърква с националната. Друг способ за самоидентификация е подчинеността на определен феодал, бил той български болярин или османски спахия. Вече се вижда на хоризонта оформянето на новобългарския език, но ще минат няколко века преди той да стане белег за народна идентичност. Веднага след завоеванието българите са включени в категорията на раята, те стават поданици-данъкоплатци на империята. Това урегулиране на положението на покореното население вдъхва известно спокойствие и позволява то да се съвземе от демографския удар, нанесен в късното Средновековие от чумата, междуособиците и собствено самото Завоевание. Самите османци, преминавайки от номадското животновъдство и грабеж към феодално стопанство също виждат ползите от това стабилизиране. При утвърждаването на своята власт, османците не променят заварената данъчна система4, с изключението, че са въведени няколко нови данъци, обусловени от самите отношения между религиите според шериата (напр. джизие). Българите, както и другите народи в империята се препитавали главно от селското стопанство. Това е характерно не само за селското, но и за градското население5. Поради благоприятния климат и условия на българските земи, в тях се отглеждали много култури. Пшеницата била най-разпространена, други отглеждани зърнени култури са: ръж, ечемик и овес. Отглеждат се и технически влакнодайни култури, сред които са: лен, коноп, памук6. Неизменна част от селското стопанство са също отглеждането на различни видове зеленчуци и плодове. Българските пазари предлагали голямо разнообразие от зеленчуци и плодове. Нововъведения сред културите бил оризът. Оризът бил основна храна на османците. В империята е имало категория оризари или чалтъкчии, които отглеждали ориз. Те се ползвали с определени данъчни свободи.

В сравнение с другите балкански народи, българското население не е повече или по-малко привилегировано от тях. Разбира се тука има и изключения. Но все пак от раята има и население, което е със специални задължения към Портата. Такива групи в българското население се наричат рая с привилегирован статут или население със специални задължения. Такива групи е имало и сред българското население. Раите в тази група сама по себе си може да бъде разделяна на две: тези, които служат като военни части (акънджии, войнуци, мартолоси, дебрентджии) и тези, които са натоварени с производството или доставянето на животни, суровини и пр. на империята.

В Османската империя, части наречени акънджии били натоварени със защитата на границите ѝ, като нападали противниковите погранични земи с цел да ги деморализират, да им разрушат комуникационните връзки и да ги оплячкосат7. Българите също били включени в акънджийските отряди. През XV в. и първата половина на XVI в. османците набирали акънджии по територията на Южна България. В един регистър от 1472 г. се вижда, че трябва да се събере войска от християни и мюсюлмани от Свиленградско, Хасковско, Новозагорско и Старозагорско, Казанлъшко и Пловдивско8. В заповедта е написано да се записват „измежду неверниците такива, които са годни да станат акънджии …“9. Броят на корпуса на акънджиите зависел от това, колко е силна империята. Например към края на XVI в. корпусът наброявал 40 00010.

На север от Балкана част от местните българи са включени в различните формирования на османските въоръжени сили, като потомци на старото войнишко население. От тези части се сформирал войнуганския корпус. Техните задължения са определени като полувоенни, те осигуряват обоз и отглеждат коне, косят трева, сушат сено, събират дърва за огрев и др. Законодателството на Мехмед II определя войнуците като част от войнишкото население: „Пехотинците [яя], мюселемите, джанбазите, юруците, татарите и войниците също са част от войнишкото население“.11 Константин Михайлович от Островица пише: „някои християни са свободни и на никаква служба не се наемат. Наричат ги войнуци. Те прислужват на султана и водят свободните султански коне“12. Срещу задълженията си войнуците получавали поземлен имот, наричан бащина и се ползвали с данъчни свободи, като за получената продукция от бащината те не плащали данъци13. Бащината се давало в наследство, ако синът на войнука поемел задълженията му. Според бургундския пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер през XV в. близо 50 000 християнска войска служела в османската армия. Предполага се броят на войнуците сред тази войска е била голяма. За функциите на войнуците се водят спорове, като една част учени ги определят като чисто военни, а други – като полувоенни и по-скоро обслужващи или стопански. И двете твърдения са верни, но се отнасят за различни исторически периоди14.

Големи групи военизирано българско население се срещало предимно в граничните райони на империята. Така например на север от Балкана били разположени мартолосите. Мартолосите изпълнявали военно-полицейска служба. Функциите им били да охраняват гори, проходи и брегове от разбойнически отряди. Във военно време служели в армията – например срещу Узун Хасан в Мала Азия Мехмед II водил 6000 мартолоси в армията си15. Друга функция на мартолосите била да нападнат граничните земи и да ги оплячкосат и отслабват противниковата съпротива. Тази тяхна функция наподобява на акънджийските нападения, наречени акъни. Тъй като вследствие на тези походи мартолосите пленявали голям брой богатства, те били длъжни да дадат 1/5 от плячката си.

Към привилегированата рая трябва да се добави и втора група – тази, която се занимава със стопански дейности или дейности, произтичащи от специализацията на населението в различни производства или пък от местоположението на неговите селища.

Така например група, наречена дербентджии (от тур. дербент – проход) са били натоварени със задачата да пазят проходите. Те пазели труднопроходимите места, предупреждавали за разбойнически отряди и участвали в разгромяването им. В задълженията им влизат още поддържането на пътища, придружаване на пътници и коли из труднодостъпни места, доставка на храна и провизии и др. Почти същите са задълженията на т. нар. кьопрюджии, които трябва да строят, поддържат и ремонтират мостовете. И двете групи били освободени от някои данъци срещу службата си.

Друго население, влизащо в групата били соколарите и ястребарите (доганджии и атмаджии), които ловят, отглеждат и дресират ловни птици за султана и османската върхушка.

За османската централна власт от голямо значение били категориите, които се занимавали със специализирани производства и стопански дейности. Такива са чалтъкчиите (оризари), тузджиите (солари) и ягджиите (маслари). Чалтъкчиите били задължени да дадат 2/3 от своята реколта и в замяна на това били облекчени от някои данъци, соларите предават добитата сол, а ягджиите – произведеното масло. И те в замяна на своя труд, не плащат данъци. Със снабдяването на столицата с дребен рогат добитък се занимавали джелепкешаните.

В категорията на привилегированата рая влизали и тези, които се занимавали с рудодобив и производство на метали. По българските земи градове, известни с такава промишленост били Самоков, Кратово, Чипровци, Етрополе, Неврокопско, Софийско и др.

 

Българите-католици

 

Католицизма има дълбоки корени по българските земи. Още при Покръстването и последвалите я събития по времето на княз Борис I (852-889 г.), българите лавират между Апостолическия Римски престол  и Константинополската патриаршия. През 1204 г. след дълга кореспонденция между папа Инокентий III и цар Калоян е сключена уния между България и Римската курия. Но католическата пропаганда набира голяма скорост по българските земи особено към края на XVI и през целия XVII в., когато Османската империя води дългогодишни войни с Австрия. Католицизмът се разпространява главно в Северозападна България, в района на Чипровци, Никопол и др. Войните срещу Австрия, които Османската империя започва постепенно да губи, водят до българските надигания, които целят отхвърлянето на чуждата власт. Българи-католици като Петър Парчевич и Петър Богдан Бакшев, известен с написването на първата „История на България“ (1667 г.), благодарение на връзките си с Римската църква предприемат мисии за организиране на християнски коалиции срещу Османската империя, но тези опити приключват без особени успехи.

 

„Другите“

 

Под названието „другите“ влизат представители на останалите народи и етноси в многонационалната Османска империя. Това са сърби, босненци, хървати, албанци, власи, гърци, арменци, евреи, черкези, каракачани, араби, тюркмени и много други етноси.

Евреите в империята представляват голяма група. Според произхода си, те се разделят на две групи: в първата влизат, тези които османците заварват след като превземат нови територии (това са евреите на старата Византийска империя) и втората група – това са евреите, които биват изгонени от Испания и Португалия в резултат на Инквизицията през 1492 г. За евреите, изгонени в резултат на Инквизицията известният географ и пътешественик от XVI в. Николас де Николае пише: „след като те (евреите – б.а.) бяха изгонени от Испания и Португалия, те започнали да вредят на християните, като научили турците да произвеждат топове, огнестрелно оръжие, барут, оръдейно гюле и други оръжия, свързани с военното изкуство“16. Евреите били привилегировани хора. Голяма част от тях били от търговската прослойка, като голяма част от тях били заможни и богати хора. Тъй като били малко на брой и повечето произлизали от търговските заможни прослойки, евреите не били вземани за девширме. През 1478 г. в Истанбул живеели 1647 еврейски семейства, през 1488-89 г. в Солун – 201 семейства17. Златният век за евреите бил 40-годишното управление на султан Сюлейман I Великолепни (1520-1566 г.). През XVIII в. лейди Монтигю, жена на английския посланик в Истанбул пише за евреите : „Забелязах, че повечето от богатите търговци бяха евреи. Тези хора разполагат с невероятна сила в тази страна. Те се ползват с множество привилегии на каквито не се радват дори самите турци …“18.

На Балканите (главно по българските и сръбските земи) е имало и цигани. Сред циганите имало и християни и мюсюлмани. Една заповед от 1498-1499 г. говори за присъствието на циганско население в Никополския санджак, София и някои сръбски области19. Циганите са един от етносите, от които не се вземали деца за девширме.

 
Заключение

 

Османската империя, както всяка една друга е една от империите, в която са включени мнозина етноси. Тя създава условия на раята си, независимо дали тя е християнска, еврейска или мюсюлманска за мирно съжителство, при което те заимстват нови традиции, нова култура и празници една от друга. Разбира се в условията на петвековната чужда власт не е липсвало и репресия, но тя не е, както някои историци преувеличават в голяма степен. Защото не е възможно мирно съжителство, ако има ежедневни репресии. В резултат на „комшулука“ се наблюдава един културен сблъсък, който обединява християнската с мюсюлманската култура, бит, ежедневие. На най-важния мюсюлмански празник Байрама например, те носят баклава на своите съседи българи и обратното – на Великден българите раздават червени яйца на турците. Всичко това продължава в условията на петвековното чуждо владичество, но трябва да се каже, че това продължава и до ден-днешен – уважението към бита, традициите, празниците и културата е взаимно.
 
   
1Вж. История на българите, т. I (От древността до края на XVI в.), С. 2003, стр. 560-562
2Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, С. 1976, стр. 7
3Харам – забранен според нормите на Исляма.
4Матанов, Хр. Залезът на средновековна България, С. 2016, стр. 198
5„Голяма част от градското население на империята живеело не от занаятчийство, а от обработването на земята, която селянинът само ползвал, без да я притежава“, вж. Мантран, Р. История на Османската империя, С. 2011, стр. 138
6История на българите, т. I, С. 2003, стр. 546
7За акънджиите вж. Алиев, О. Османската армия през Класическия период (1300-1600). I. Първите османски военни сили и системата Капъкулу, сп. „Времена“, бр. XII, стр. 51
8История на българите, т. I, стр. 556
9Пак там
10Вж. Алиев, О. Цит. съч., стр. 51 и Özcan, A. Akıncı, TDV İslam Ansiklopedisi, c. II, s. 249
11Турски извори за българската история (по-нататък ТИБИ), т. V, С. 1974, стр. 19
12Георгиева, Цв. Н. Генчев, История на България, т. II, С. 2006, стр. 91
13За Закон за войнуците вж. ТИБИ, т. V, стр. 21-23
14Мутафчиева, В. Категориите зависимо население в нашите земи под турска власт през XV-XVI в., стр. 424 В : Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история, П. 2008
15Пак там, стр. 429
16Gürkaynak, M. Osmanlı devleti’nde millet sistemi ve yahudi millet, Süleyman Demirel Üniversitesi İktisadi ve İdari Bilimler Fakültesi, 2003, c. 9, s. 2, s. 280
17Мантран, Р. Цит. съч., стр. 144
18Тодорова, М. Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), С. 2008, стр. 68
19Мантран, Р. Цит. съч., стр. 144

 

Литература:

 

Георгиева, Ц. Еничарите в българските земи, C., 1988
Георгиева, Ц., Генчев, Н. История на България (XV-XIX в.), т. II, С., 2006
Имбър, К. Османската империя (1300-1481 г.), С., 2000
Иналджък, Х, Османската империя. Класическият период, С. 2002
Иналджък, Х, Епохата на султан Мехмед II Завоевателя, С., 2000
История на българите, т. I (От древността до края на XVI в.), С., 2003
История на България, т. IV, С., 1983
Мантран, Р. и колектив, История на Османската империя, С., 2011
Матанов, Хр. Залезът на средновековна България, С., 2016
Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история, П., 2008
Павлов, П. Тютюнджиев, И. Османското завоевание и „Държавата на Духа“, В. Търново, 2017
Садулов, А. История на Османската империя, С., 2000
Стоянов, А. Османската експанзия, С., 2016
Цветкова, Б. Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт, С., 1958
Цветкова, Б. Паметна битка на народите, Варна 1979
Цветкова, Б. Проучвания на градското стопанство през XV-XVI в., С., 1972
Belge, M. Osmanlı‘da Kurumlar ve Kültür, İstanbul 2008
Halaçoğlu, Y. XIV-XVII yüzyıllarda Osmanlılarda devlet teşkilatı ve sosyal yapı, Ankara 1991

 

Извори:

 

Бертрандон дьо ла Брокиер, Задморско пътешествие, С. 1968
Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград, С. 1976
Дерншвам, Х. Дневник на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 г., С. 1970
Евлия Челеби, Пътепис, С. 2014
Рико, П. Сегашното състояние на Османската империя и на гръцката църква (XVII в.), С. 1988
Тодорова, М. Подбрани извори за историята на балканските народи (XV-XIX в.), С. 2008
Турски извори за българската история, т. V, C. 1974
Турски извори за историята на правото по българските земи (ТИИПБЗ), т. I, C. 1961
Турски извори за историята на правото по българските земи (ТИИПБЗ), т. II, C. 1971
Христоматия по история на България, т. III (съст. Цв. Георгиева, Д. Цанев), С., 1982