istoria

 

 

Почти безсмъртният Александър

 

Из "Атентати, които трябваше да променят света", Вацлав Боровичка

 

Alexander II by Ivan Tyurin 1860s GIMПремазали са от бой Боголюбов!
По чия заповед?
— На оня негодяй Трепов.
— Но нали Боголюбов е студент, политически затворник, а не някакъв злодейски плъх, по закон те нямат право…
По закон! Законът е царската охранка, а охранката — генерал Трепов.
Този кучи син!
Ще отмъстим за Боголюбов.
— Но как?
Що накажем Трепов.
За да ги сплашим?
Нека треперят от страх.
Смърт на Трепов!
— Смърт на тираните!

Те още не знаят, че Боголюбов е починал от побоя.

Революционерите от групата на Марк Андреевич Натансон решават да отмъстят за своя другар, подложен на жестоки мъчения, но не успяват. Изпреварва ги Вера Засулич, която влиза в боя сама.

Началникът на полицията в Петербург е типичен представител на самодържавието, малък бог с арсенал от гръм и мълнии, но и жалък слуга на царя, истински враг на прогреса.

Zasulich veraВера Засулич е млада, красива дама, израснала в едно от най-знатните семейства. На седми февруари 1878 г., облечена в официален костюм, наметната със самурения си кожух, сяда в шейната.

— В Дирекцията на полицията, Миша! — нарежда тя на кочияша.

Пред аркадата слиза и часовият пита какво ще желае мадам. С кокетна усмивка Вера прошепва, че ще посети негово благородие господин генерала. „Пак някоя от любовниците на шефа!“ — мисли си мужикът с пушка, чука токове и пуска посетителката горе.

В автократска царска Русия полицейският апарат е решаваща политическа сила. Началникът на полицията генерал Трепов се е разположил в чудесния кабинет до огромното писалище.

Младата дама почуква и след миг застава пред него с ръце в маншона.

Навярно те се виждат за пръв път, но генералът познава баща й, ползващ се с добро име, затова мило и вежливо се осведомява за здравето на госпожа майка й, а после за повода на неочакваното й посещение. Малко е изненадан от това, че госпожицата е дошла с молба при него. Ала Вера вече държи в ръцете си плика, пристъпва две-три крачки към бюрото, подава го на генерала, той изважда сгънатия лист и се вглежда в текста. В този миг Вера измъква от маншона пистолета, с трепереща ръка го насочва към полицейския началник и стреля два пъти.

Шефът на петербургската полиция се свлича, листът пада от ръката му, вратата бързо се отваря и заедно с въоръжената стража влиза адютантът:

— Кой стреля тук?

Вера Засулич стои пред тях с все още димящ пистолет в ръка, без да се отбранява и без да се опитва да избяга.

— Застрелях го, можете да ме арестувате — изрича със спокоен глас, сякаш нищо особено не се е случило.

Всъщност не успява да го застреля, но още не знае за това. Наистина Трепов остава да се полекува в болницата, но след месец отново сяда зад бюрото си, бълвайки огън и жупел. Приблизително по същото време атентаторката отговаря пред съда за нападението си срещу негово благородие началника на полицията.

Trepov F F oldКакъв скандал! Еснафите и дворяните не искат и да чуят за нея. Та тя бе изменила на съсловието си. Една толкова възпитана девойка от най-добрите кръгове на Петербург — терористка, убийца! Какъв ужас! Но още по-сензационно и ужасяващо е нейното изявление пред съда, което е не само признание на убийца, но и убедително обвинение срещу режима.

„Зная, че е ужасно да се посегне на живота на ближния. Но аз исках да убия генерал Трепов. Исках да покажа на всички, че все пак не може да се остави безнаказано да безчинства човек, на чиято съвест лежат толкова страшни престъпления!“

Вера Засулич се опитва да застреля началника на полицията в Петербург и не съжалява за своята постъпка. С Боголюбов се познавала бегло, макар че някои дами бързат да говорят, че била негова любовница. Всъщност тя безкористно, от чисто убеждение защищава правото, справедливостта и уважението на човек към човека. Пожертвала се, за да спаси другите от терора на царската полиция.

Изумително! Толкова морално чиста обвиняема. Общественото мнение е безпомощно. Как да я възприеме — като светица, луда или престъпница? Залата кипи. Съдът със съдебните заседатели единодушно решава да оправдае напълно обвиняемата Вера Засулич.

Но как е възможно през 1878 г. в Петербург някой да признае, че е искал да убие началника на царската полиция, да се е опитал да направи това и съдът да го оправдае? Какво става? Как така, че дори и съдебните заседатели от царския съдебен двор дръзват да се обявят срещу началството? Откъде изведнъж хората намират сили да се противопоставят на насилието?

Дълго и бавно се е подготвяла промяната в политическото мислене на хората, за да се стигне до това шокиращо събитие.

Вместо екзекуторната стена се появява фронтова линия. Стреля се и от двете страни. Вдигат Вера Засулич на рамене и я изнасят от съдебната зала като света икона. На улицата малките групички от любопитни хора прерастват в тълпа. Спонтанно, без нареждане те потеглят към двореца на генерал Трепов, заливат града като наводнение, развеселени от успеха и изумени от внезапната надежда.

Спират ги казаците, които откриват огън по тях. Някои загиват, но стотици други продължават.

Трепов ги гледа от прозореца и нарежда да дойде подкрепление. Войската обгражда двореца му като жива крепостна стена, за да защити шефа на полицията от гнева на масите. Това е невиждано! Руският народ престава да бъде покорен!

Казаците защищават Трепов, но не могат да попречат на бунтовната вест за събитията от 20 април 1878 г. да полети из руската шир. Хората надигат глави и вече не са стадо, което кротко пасе под камшика на господарите.

Вера Засулич е принудена да напусне страната. Нейните другари й осигуряват безпрепятствено бягство. И едва когато е вече благополучно зад граница, тя разбира, че животът й е висял на косъм. Въпреки че съдът я оправдал, генерал Трепов решил да контраатакува незабавно. Вече не ставало въпрос само за Засулич. Той се договорил с генерал Мезенцев, главнокомандуващ прочутия с печална слава Трети отдел на тайната полиция. Неговите хора трябвало да произнесат нова присъда над Вера Засулич, присъда, издадена не от съдии, облечени в тоги.

Тайната организация обаче научила за това решение и тъкмо когато Вера Засулич била вече на път за Женева, генерал Мезенцев бил убит на една от петербургските улици. Полицията намерила само трупа му. Убиецът изчезнал безследно. Никой не го е видял, никой нищо не е забелязал и детективите не откриват никаква следа. Едва по-късно се установява, че отмъстителят е Сергей Михайлович Кравчински, известен под псевдонима Степняк.

Наричали ги нихилисти — отначало неосъзнати, неорганизирани, неединни по замисъл и методи, в някои случаи излишно жестоки терористи, а понякога бъбриви теоретици. Тяхната цел обаче е една: обрат в социалните отношения, въвеждане на демокрацията и гарантиране на основните граждански права.

Предговора към руската революционна история започват да пишат още през 1825 г. декабристите, които не са от редиците на най-потиснатите, а хора от аристократичните кръгове, офицери от царската армия, интелигенти, които организират заговора срещу Николай. Наистина те претърпяват поражение, но в съзнанието на руския народ се ражда волята за борба против потисничеството.

След декабристите идват нихилистите, наричани от журналистите безразсъдни рушители на ценности. Те не отричат всичко, а само съществуващите социални отношения. Ала изразът попада в заглавията и влиза в употреба, макар че не отразява същността на зараждащата се революция. Тя, революцията, има вече свой забележителен теоретик и агитатор — Херцен, който от Лондон обстрелва изостаналия руски режим с огъня на политическата агитация. Хората четат неговия „Колокол“, пренасян нелегално в Русия в хиляди екземпляри. Те разсъждават, съгласяват се или критикуват, но започват да съзнават към какво се стремят и да търсят път към целта.

Появяват се ишутиновци и понятието „социализъм“. Съпротивата срещу царя расте. Скоро атентатите срещу владетеля на великата руска земя се превръщат в символ на борбата за политически прогрес и мнозина наистина искрено, но наивно вярват, че е достатъчно да се убие царят, за да се превърне за една нощ изостаналата страна в библейски рай.

DmitryKarakozovСтудентът Каракозов имал подобна представа. На шестнадесети април 1866 г. той тръгва към лятната градина в Петербург, където цар Александър II правел разходките си. Разбира се, имало е тайни агенти и униформени полицаи, сигурно са били в готовност и неговите телохранители, но тъй като дотогава още никой не бил посягал на живота на царя, те гледали на задълженията си формално.

Двадесет и осем годишният Дмитрий Владимирович Каракозов без особени затруднения минава по алеите на парка и доближава царя. Според обичая той сваля шапка и почтително я задържа до гърдите си, при което бързо изважда от вътрешния джоб на палтото си пистолета и се прицелва.

Не му провървяло. Наблизо стоял селянинът Комисаров, който забелязал, че Каракозов вади пистолет, и се нахвърлил върху него. Четирите куршума не попаднали в целта. Хората започнали да се вълнуват и не че толкова държали на своя цар или че не били свикнали с политическите убийства (обикновено царете и техните потенциални престолонаследници, конкурентите или членовете на техните семейства се убивали помежду си), а преди всичко от това, че неизвестен човек, и то някакъв студент, посмял да стреля срещу царя.

Арестували Каракозов и го откарали в затвора. Разбира се, това не било трудно. Трудно обаче било да се разбере кой стои зад него, защото едва ли сам е решил да извърши атентата. По инерция полицията разсъждавала еднопосочно. Русия била свикнала с дворцовите преврати и затова търсели инициатора сред ангажираните кръгове.

Генерал Никита Муравьов имал достатъчно добра квалификация. По време на полското въстание той получил прозвището „палача Муравьов“, така че разследването на случая Каракозов попаднало в сигурни ръце. Но дори и „прославеният палач“ нямал късмет. Каракозов мълчал, а когато вече не издържал на мъченията, той тактично заличил следите. Известно време твърдял, че е поляк, което подсказвало, че става въпрос за отмъщение, после се представял за немец и накрая се опитал да се самоубие в килията си. Оковали го във вериги, завързали лявата му ръка към десния крак, а главата към железен прът, за да не може изобщо да мръдне, камо ли да направи опит за самоубийство.

Междувременно полицията установила, че Каракозов е живял в хотел. Претърсили стая номер шестдесет и пет и намерили куфара му. В него нямало нищо интересно, само непрано бельо, но при внимателния оглед на стаята в кошчето за хартия намерили ценно доказателство — скъсано парче хартия с адреса на Н. А. Ишутин. Това е важна следа. На следващия ден арестували не само московския студент, но и всички негови познати.

През това време атентаторът Каракозов бил подложен на непрекъснати инквизиции. Цели осем дена не му позволявали да заспи. Пазели го денонощно, наблюдавали всяко негово движение, отбелязвали всички реакции. И когато клетникът се опитал да се спаси от изтезанията чрез гладна стачка, те му наливали в гърлото през фуния пилешка чорба.

Не след дълго довели Ишутин и го изправили пред изтерзания му приятел. Ишутин се издал с неволния си вик при вида на жалката човешка руина.

Екзекутирали Каракозов, а останалите няколкостотин души изпратили на заточение в Сибир. Ишутин затворили в крепостта Шлиселбург, където след няколко години умрял.

Атентатът е безуспешен, но той посочва пътя на борбата.

Една година по-късно Александър II потегля за Световното изложение в Париж. Това било необикновено посещение и французите организират добра програма, нали след толкова години настъпило слабо разведряване в отношенията между Франция и Русия. Но по време на военния парад в Лонгшамп е извършен следващият атентат срещу руския цар и това още по-силно разгневява парижкия полицейски префект.

313px Antoni BerezowskiСкрит сред тълпата от любопитни наблюдатели, полският емигрант Березовски се прицелва и стреля. Но и той не успява. Мерникът му не е бил точен. Заобиколен от почетна конна стража, царят седял в правителственото ландо и Березовски прострелва само коня на французина Рембо.

Цар Александър II се преоблича и отива на тържествения бал, а Березовски — в затвора.

Опитват се да измъкнат от него имената на съучастниците му, но той нямал такива. Березовски сам отмъщавал заради народа си, решил е да рискува живота си за човечеството. Осъждат го на каторжен труд. Четиридесет години той живял в затворническия пъкъл на Нова Каледония.

Александър II напуска Франция с мисълта да се обкръжи с верни телохранители. Явно хората вече са загубили респект от царското величие. Но нали Александър II е един от най-напредничавите царе — слага край на безсмислената Кримска война, провежда социални реформи, премахва цензурата, опитва се да модернизира ръждясалото държавно управление. С манифеста от 19 февруари 1861 г. премахва крепостничеството и влиза в историята като цар освободител.

Но всъщност селяните са свободни само на книга, защото помешчиците не се съобразяват с манифеста, а и държавният бюрократичен апарат е на тяхна страна. Освен това разкрепостените селяни са безимотни. Те трябва да си откупят къщите, но нямат пари. Започват да обработват сами стопанствата си, но нямат зърно за посев.

Господарите им дават всичко на кредит и свободните отново се превръщат в роби. Възникват размирици, полицията се намесва и царят предприема сурови репресии. В края на краищата и той като своите предшественици се превръща в ненавиждам самодържец.

Атентатът на Вера Засулич, смъртта на генерал Мезенцев и следващите нападения срещу представители на реакцията предизвикват вълнения сред народа и противоречия сред революционерите. Не всички членове на организацията „Земля и воля“ имат еднакво становище по въпроса за средствата за политическата борба. Настъпва криза, която води до кръстопът. Едни основават „Народная воля“, други „Чьорный передел“, в който се съсредоточават бакунинци.

Отначало народниците, членове на новата секция „Народная воля“, са за терористични действия. Те вярват, че първоизточник на всяко зло в измъчената руска земя е царят. Когато той бъде свален, народът автоматично ще се вдигне на бунт, ще вземе властта в свои ръце, правителството ще изпълнява исканията на мнозинството, ще гарантира гражданските свободи и народът ще започне да управлява сам.

Колко дълбоко се заблуждават!

Александър Константинович Соловьов, син на чиновник от имението на великата княгиня Михайловна, следва право в Петербургския университет. Поради материални затруднения не успява да завърши следването си и става учител по история и география, ала не в градско училище, а в провинцията, за да бъде в контакт с обикновените хора, защото вярва, че сигналът за революция ще дойде от най-бедните слоеве. Понякога работи като железар, агитира за революцията, но разочарован се връща в Петербург и решава да убие царя, за да избави света от тиранина и да освободи руския народ.

Alexander Soloviev 1879В началото на 1879 г. Соловьов и другарите му организират комитет за действие. Наблюдават царя, опитват се да проучат навиците му и да намерят най-подходящото място и време за нападението. След като събират доста сведения, те одобряват плана на Соловьов.

След като му възлагат да извърши атентата, Соловьов става и заявява:

„Благодаря ви за доверието. Отдавна възнамерявах да убия Александър.“

Преди смъртта на Цезар харуспексите му предвещали, че го чака нещастие. Американският президент Линкълн имал преди атентата твърде знаменателни предчувствия. Два дена преди Соловьов да нападне царя, в голямата тържествена зала в Зимния дворец пада полилеят. Никой не пострадал, понеже царят и присъстващите на тържеството излезли само преди няколко минути. И макар че след това се установява, че тежкият полилей е бил закачен на изгнила греда и следователно падането е било съвсем обяснимо, из кулоарите започва да се шушука за зловещото предзнаменование.

Навярно суеверните са били прави. На втори април 1879 г., като всеки друг ден, царят излиза на разходка.

Около двореца му патрулират полицаи, по алеите на парка се разхождат офицери от царската гвардия, а заедно с тях и тридесет и три годишният учител Соловьов с чиновническа шапка. Той изчаква царят да се приближи и стреля в гръб. Александър разбира, че атентаторът стреля по него, и побягва в зигзаг. Соловьов стреля общо четири пъти, но с несигурна ръка и четирите куршума не попадат в целта.

Залавят го, без да се съпротивява. Преди това е залепил с пчелен восък капсула с отрова под мишницата. Незабелязано успява да я постави в устата си, но преди да я отхапе, офицерите насила разтварят устата му и го принуждават да изплюе отровата.

Напразно царската полиция разпитва Соловьов. Той не издава съучастниците си, като заявява, че е запланувал атентата сам и сам го е извършил. След като не успяват да се доберат до действителните факти, изправят атентатора пред специален таен съд, който го осъжда на смърт чрез обесване. Няколко дена след това присъдата е изпълнена.

Боже, царя пази! Три пъти се изплъзва от смъртта, а ето че анархистите се готвят за следващо нападение. За пръв път може да се говори за обмислено убийство, което не би трябвало да се провали поради непредвидени обстоятелства.

Операцията се подготвя от цял щаб смели революционери и се провежда от колектив, действащ съгласувано. Интересното е, че отново в историята на политическите убийства се появяват жени.

Една от тези функционерки е София Лвовна Перовска, аристократка по произход. Нейният баща — петербургски губернатор — е приятел на царя. Макар израснала в разкош в сянката на привилегированото общество, тя от малка осъжда пищния живот и още на шестнадесет години изразява своя бунт в семейната среда, като напуска дома и отива да работи на село.

На двадесет и шест години все още изглежда като гимназистка, но е уверена и решителна, работи сред анархистите, помага на политически противници на режима да избягат в чужбина и участва във въоръженото нападение на влака със заточеници за Сибир. Акцията се проваля, но смелата графиня, чийто дядо е бил някога царски министър на културата, не се отчайва. Перовска създава група, която летописците наричат „Изпълнителен комитет“.

Вера Николаевна Фингер е друг тип функционерка. Тя е без голям опит, но затова пък работи пожертвователно и осъществява много обществени контакти. Произхожда от заможно и уважавано семейство на царски съдия и въпреки това, а може би именно поради това, тя застава на другата страна.

635px Zhelyabov PerovskayaАндрей Иванович Желябов е син на крепостен селянин, роден е далеч от Петербург, в Крим, интелигентен и честолюбив. Учил гимназия, а по-късно следва в Одеския университет, увлича се от идеите на Бакунин, участва в групата на нечаевци и стига до убеждението, че съществува само един ефикасен начин за промяна на политическото и социалното положение в Русия — революционния терор. Желябов става стратег и командир на групата. Той е добър оратор, умее да убеждава и изглежда като богатир — висок, силен и енергичен.

Николай Иванович Кибалчич е от онези страстни учени, които изцяло се отдават на избраната професия. Неговата единствена задача е да произведе достатъчно ефикасни бомби. Впрочем атентаторите имат вече още един шанс — Алфред Нобел бе изобретил динамита. Инженер Кибалчич за пръв път използва новото взривно вещество като оръжие срещу тиранина. Той се затваря в примитивна лаборатория и при невероятно лоши условия приготвя бомби, предназначени за атентат срещу царя.

Тялом и духом той е учен и до последния си миг непреклонен идеалист. Тъй като отказват да му дадат хартия, а той не иска да отнесе в гроба своите научни познания, малко преди екзекуцията нарисувал на стената на килията си плана и принципа на действие на реактивния самолет. Тогава му се присмели, но все пак прекопирали чертежа. По-късно разбират, че това е истинско изобретение. Със своето откритие Кибалчич изпреварва няколко поколения учени.

Тимофей Михайлович Михайлов е душата на групата и опитен организатор. Още в гимназията той се противопоставя на съществуващия строй, става рутиниран теоретик на анархизма, но осъжда празните дебати, от които се увличат мнозина от студентите. Живее като аскет и посвещава цялото си време на поставената цел.

Някога, още по време на „тренировката“, той постигнал почти невъзможното. Успял да стане член на една секта правоверни разколници и проповядвайки революционни идеи, се опитал да разложи сектата отвътре. Михайлов е роден заговорник.

Разказват, че е успявал по цели дни да води тайната полиция за носа, бил майстор в преобличането, умеел да се дегизира като артист, залепвал си брада и мустаци, гримирал се като старец и знаел към триста сгради с изход към друга улица.

На последователите си той оставя писмен завет:

„Съветвам ви, братя, уговорете се още преди съдебния процес да давате еднакви показания. Препоръчвам ви, не давайте показания пред съдия-следователя, даже и да ви се стори, че показанията на свидетелите и резултатите от полицейското следствие говорят категорично против вас.“

И тъй заговорниците се подготвят. Проследяват царя по пътя за Крим, но пристигат късно.

Александър не остава с болната царица в Ливадия, а заминава за Александровск, където трябвало да се срещне с немския император Вилхелм I. Анархистите имали отлични информатори. Впрочем към тях се присъединяват и няколко десетки царски офицери. София Перовска поставя свое доверено лице дори в Третия отдел на тайната политическа полиция, така че информацията, която получават, е от първа ръка.

В края на лятото царят трябвало отново да отиде в Крим, понеже царицата щяла да заминава за Ривиерата, а после за немския курорт Кисинген. Заговорниците решават да хвърлят във въздуха влака, с който Александър щял да се върне в Петербург.

Срещат се тайно, за да се уговорят за плана. От Крим за Петербург имало две линии. Едната минавала през Витебск, другата през Харков и Москва. За да не им убегне царят, те решават да се разделят на две групи, като всяка отговаряла за една линия.

След първите атентати царската полиция усилва мерките по безопасността на царя, обгражда го с телохранители, войската поема охраната на цялата железопътна линия няколко дена предварително, по което всъщност се разбира кога и накъде ще пътува Александър.

Заговорниците разбират, че не може да се движат край линията толкова време, че няма да успеят да я минират незабелязано. Затова те търсят друго решение. Вера Фингер предлага някой от групата да стане кантонер и при нужда да постави взрива под линията.

Най-напред укриват запасите от динамит, като за целта създават едно скривалище в Одеса, друго в едно от предградията на Москва, трето в Александровск.

Вера Фингер облича най-хубавата си рокля, наема файтон и отива в канцеларията на директора на железниците с молба да бъде назначен за кантонер нейният портиер, който уж бил болен и имал нужда от чист въздух. Вера Фингер представя на директора и препоръчително писмо от барон Унгерн-Щернберг.

Висшият чиновник се почувствал поласкан от посещението на знатната дама, а Вера Фингер напуска канцеларията с обещанието, че „портиерът“ още на следващия ден ще постъпи на работа. Очевидно препоръката на барон Унгерн-Щернберг улеснява изпълнението на задачата.

Акцията започва добре, но приключва зле. След няколко дена Семьон Александров и съпругата му се настаняват в кантона на около десет километра преди Одеса. В действителност той се нарича Фроленко, а неговата „съпруга“ Лебедева. Вера Фингер фалшифицира собственоръчно личните им документи.

Заговорниците разполагат с малко динамит, защото по онова време той все още е голяма рядкост. Когато научават, че царят може би ще пътува по линията Курск — Москва, в Одеса пристига куриерът Голдберг, за да вземе бомбите. След като го откарват с куфара на гарата и ги качва във влака, той е щастлив, мислейки, че е незабелязан, но бива незабавно арестуван от тайната полиция, която явно го е проследила. При мъченията издава част от тайната на одеската група. Инженер Кибалчич и Вера Фингер успяват да се укрият. Началникът на Трети отдел генерал Дрентелен предприема незабавно издирване, но безрезултатно. Заговорниците изчезват, без да оставят и най-малка следа.

Това фиаско е лош показател за царската полиция, но същевременно и предупреждение за царя. Затова началникът на личната охрана избира линията, която минава през Харков, без да предугажда, че там работи групата на Желябов и от няколко дена е напълно готова. Заговорниците са минирали линията, а кабелите от заряда са изведени в близката нива. Край взривяващото устройство дежури Окладски. Студентката Якимова е на пост и чака сигналите на свръзката. Влаковете приближават …

На Желябов е известно, че се движат две композиции на интервал от няколко минути. В първата композиция са офицерите, съпровождащи царя, и част от личната охрана, а във втората е цар Александър в специален салон-вагон.

Якимова изчаква да мине първата композиция и след това дава знак. Окладски взривява заряда точно когато вагонът с царя е над динамита.

Зарядът не избухва, електрическият взривател се оказва неизправен. Остава последната надежда.

Групата на София Перовска успява да минира линията недалеч от Москва. Младото семейство Суховникови, в действителност София Перовска и Майер-Хартман, наемат самотна къщичка. Те поставят под релсите динамит и чакат. На деветнадесети декември сутринта получават съобщение, че влакът приближава.

София Перовска се качва на покрива на къщичката, откъдето има добър обзор. Тя е осведомена, че се движат две композиции една след друга, но не знае, че на Харковската гара е променен редът им. Според една версия един от лагерите на вагона, в който пътувал царят, се бил стопил и затова се наложило Александър да се прехвърли в първата композиция. Според друга версия това станало по предложение на началника на царската охрана като предпазна мярка. Още от предишния ден цялата линия е била под надзора на царската войска и са били поставени постове на всеки петдесет метра.

Влаковите композиции минават Орелската гара и призори в противовес на очакванията към Москва приближава първата композиция, в която пътувал царят.

От своя наблюдателен пункт София Перовска забелязва светлините на локомотива и съгласно плана я пропуска. Когато наближава втората композиция, тя дава знак с бяла кърпичка на своя помощник, скрит в храстите. И когато царският вагон е точно над заряда, Хартман съединява кабелите.

 Чува се експлозия, вагоните се наклоняват, дерайлират и се обръщат в насипа. Заговорниците се скриват в гората. Майер-Хартман избягва незабавно зад граница и след няколко дена е във Франция. София Перовска стига благополучно до Москва, където научава за неуспеха на акцията. Във вдигнатия във въздуха влак не е пътувал Александър II, а неговата свита. Никой от тях обаче не загива, защото динамитният заряд е много слаб и не пробива здравите стени на вагона.Трети отдел на тайната полиция организира веднага голяма хайка. Подозрителните са арестувани, претърсват се стотици къщи. Когато насилствено отварят вратата на конспиративната квартира на Вера Фингер, наблюдавана от дълго време, залавят революционера Александър Алексеевич Квятковски. В скривалището под пода намират и динамит. Какъв добър улов. Но трофеят излиза костелив орех. Атентаторът не проговорва въпреки неколкодневното жестоко изтезаване.

Дори и намереният в квартирата компрометиращ материал не подпомага царската полиция. Квятковски е убеден, че няма да излезе жив, и не разкрива, че чертежът, попаднал в ръцете на полицията, е всъщност план на царските покои в Зимния дворец. Детективите не се досещат, не разбират, че начертаният кръст върху плана означава голямата банкетна зала на двореца.

Степан Халтурин, дърводелски работник, е един от пионерите на работническото движение в Русия и водач на петербургския Съюз на руските работници, чиято програма включва свалянето на самодържавието.

Степан Николаевич Халтурин, тръгнал по примера на народниците, възнамерявал да отмъсти за екзекутирания Соловьов и да избави народа от царя, като го убие в собствения му дворец.

Той избрал малко дълъг, но леснодостъпен начин да се добере до царя. След като научил къде ремонтират дворцовите яхти, започнал да се навърта около пристанището и потърсил работа в корабостроителницата. И тъй като бил не само дърводелец, а и сръчен лакировчик, господарите били доволни от него. После го приели като работник по поддържането на петербургската резиденция на царя. В зимния дворец постъпил на 1. X. 1879 г., преди неуспешните атентати по железницата. Халтурин започнал работа, настанил се в двореца, нощувал в помещенията за прислугата и се запознал с дъщерята на началника на охраната. Като евентуален жених той се ползвал с големи привилегии. След това се явил в Изпълнителния комитет и изложил пред народниците своя план. Приемат го с мисълта, че нищо няма да загубят освен няколкото пакета динамит. Но за да избягнат предишните грешки, те поставят на Халтурин задачата да начертае разположението на царските покои, след което специалистите трябвало да определят къде да се постави зарядът и каква да бъде мощността му. Останалото е работа на Халтурин.

И когато трите терористични групи се подготвяли да хвърлят във въздуха царския влак, Халтурин започва да осъществява своя замисъл под чуждо име, с фалшиви документи, като любовник на дъщерята на вахмистъра. И тъй като часовите не го проверявали, той седмици наред пренася на части динамит в Зимния дворец, криейки го в леглото си.

Отначало Изпълнителният комитет не отдава особено значение на подготовката, но след като не успява нито един от планираните атентати, Квятковски и неговите другари съсредоточават вниманието си върху проекта в Зимния дворец. Специалистите по взривно дело изчисляват мощността, а специалистът по статика определя мястото.

Под голямата царска трапезария се намирали помещенията на финландците от личната охрана на царя, а в сутерена под тях — дърводелната, в която работел Халтурин.

През първия месец на 1880 г. атентаторът внася в Зимния дворец около петдесет килограма динамит и взривяващо устройство с часовников механизъм — истинско техническо чудо за тогавашното време, — който Халтурин би могъл да навие и навреме да излезе невредим от двореца.

Цар Александър не се хранел с болната царица в голямата трапезария, а му сервирали на горния етаж в стаите на любовницата му.

Това налагало да се чака друг удобен случай. Затова заговорниците посрещат с въодушевление вестта, която им донася Халтурин, че на пети февруари в Земния дворец ще има тържествен обяд по случай пристигането в Петербург на официално посещение на брата на царицата принц Александър Хесенски със сина си Александър Батенберг. Неотдавна руският цар го бил предложил за княз на българите и тъй като в България имало временно руско управление и руският комисар в София направлявал политиката, Александър Батенберг бил избран за княз на България. Това щяло да бъде първата среща на семейството след успешния политически ход. Освен това братът искал да види тежко болната си сестра царица Мария Александровна. Естествено за високите гости се предвиждали няколко банкета, всички в голямата трапезария.

Царят отишъл да посрещне скъпите гости на Петербургската гара. След като научава по кое време ще се сервира предястието, Халтурин навива часовниковия механизъм и напуска Зимния дворец. На площада го чака Квятковски, за да го отведе на безопасно място. Още не стигнали съседната улица, Зимният дворец се разтърсва от заглушителна експлозия. Халтурин и Квятковски смятат, че са успели, само че цар Александър II имал пословичен късмет.

Междувременно царят все още чакал на гарата, защото влакът закъснял. През зимата на 1880 г. снегът бил голям и на места линията била затрупана с преспи. Така че в момента, в който коронованите владетели е трябвало да седят край официалната трапеза, те все още били на перона. И това им спасява живота. Гостите знаят за безуспешните атентати срещу Александър и бързат веднага след пристигането да го поздравят за това, че винаги щастливо се е измъквал, без обаче да подозират, че преди час-два смъртта пак е дебнела царя.

TlipalotaШейните спират пред входа на Зимния дворен. Гостите слизат и безмълвно поглеждат нагоре. Към небосклона се издига дим. Прозорците са избити, стените зеят. Войниците се опитват да измъкнат изпод развалините убитите си другари. Под руините остават двадесет финландци от личната охрана на царя, около петдесет служители са ранени.

Трети отдел предприема незабавно издирване на атентатора. Междувременно Халтурин е извън всякаква опасност, тъй като членовете на Изпълнителния комитет организират бягството му. Все пак царската полиция успява да надуши кой е бил злосторникът. Впрочем при разпита на работещите в Зимния дворец излиза наяве изчезването на дърводелеца Халтурин. Установено е освен това, че е имал връзка с дъщерята на полицейския вахмистър, че бил смятан за член от семейството му, поради което имал по-свободен достъп в двореца, отколкото другите работници.

Степан Халтурин успява да избяга в чужбина, но не умира от естествена смърт. След две години, когато Александър II е вече в гроба, той се завръща в Одеса и загива във въстанието през 1882 г.

Всемогъщият цар се изплашва. Преди това смъртта го е дебнела само по пътищата, а сега и в дома му. Неговото петербургско седалище се превръща в крепост и същевременно в затвор след издадените строги заповеди. По коридорите часовите се увеличават, Трети отдел вмъква сред царските гвардейци свои агенти, които са нащрек денем и нощем.

Царят живее като изгнаник. Дори две нощи не спи в едно и също легло, отказва храната, която му се предлага, страхувайки се да не бъде отровен. Когато пътува, вместо две композиции се движат три, царят се прехвърля от един вагон в друг, никога не се храни в салон-вагона, свива се в някой от вагоните за прислугата и личната охрана. От страх за живота си той решава да направи някои политически отстъпки. Поне така изглежда на пръв поглед.

Още през февруари, непосредствено след атентата на Халтурин, цар Александър създава специална комисия начело с генерал граф М. Т. Лорис-Меликов, който получава широки пълномощия и практически се превръща в диктатор. Той прилага старата изпитана тактика — да симулира либерализация на политическите отношения, а в действителност да затяга юздите. Започва да се говори, че царят се готвел да даде на руския народ конституция, че бил ликвидирал Трети отдел, който обаче тихомълком и под друго име продължавал да съществува, че дал амнистия на изгнаниците, но в повечето случаи това било само една лъжлива маневра.

След атентата на Халтурин народниците издават официален манифест и заявяват, че ще преустановят терористичните си акции, ако царят даде съгласието си за свикването на Думата и се гарантират на народа граждански свободи.

Твърде оптимистични са надеждите им. Но войнственият, известният с жестокостта си на кавказкото бойно поле генерал Лорис-Меликов скоро снема маската си, като започва да управлява с желязна ръка и подписва смъртни присъди и декрети за заточение. Отново заточеници потеглят към Сибир.

Народът престава да вярва в добрите намерения на правителството и народниците разбират, че с демагогската си политика новият диктатор печели само време.

През лятото на 1880 г. народниците предприемат нови действия. Разчитат, че царят, както винаги, напролет ще замине със семейството си за Крим. В Одеса от гарата той ще трябва да отиде на пристанището. На улицата, по която предполагат, че ще мине царят, София Перовска и Саблин наемат магазин с намерение да изкопаят отвътре тунел, за да я минират. Младото семейство, както са се представили те, се залавя за работа, но много скоро петербургският комитет ги отзовава. Довереното им лице от царската охранка ги уведомява, че царят е отложил пътуването си за Крим.

Всичко трябвало да започне отново. На Вознесенския проспект Вера Фингер наема тристайно жилище, което става главна квартира на групата. Тук заговорниците се срещат, обсъждат възможностите и накрая се уговарят да предприемат акция, която влиза в историята като прочутата „Млекарница с руски сирена — Кобозов“ на улица „Садовая“.

Междувременно терористите претърпяват големи загуби. През октомври полицията успява да разкрие и да арестува секретаря на Трети отдел на царската полиция и същевременно член на революционния комитет Клеточников. Скоро след това са арестувани Михайлов, Бароников и Морозов. И тъй като Михайлов е един от ръководителите в организацията, явяват се пукнатини: народниците трябва да си осигурят нови конспиративни квартири, да променят информационната си система, а взаимните контакти да подчинят на нови правила. И отново се залавят за работа.

Юрий Богданович под името Кобозов и студентката Якимова в ролята на негова съпруга се преобличат като петербургски млекари и наемат на улица „Садовая“ в дома на графиня Менгден млекарница.

Впрочем царят минавал най-малко веднъж в седмицата по тази улица на път за манежа в близката казарма.

Планът е същият: да се подкопае улицата и с динамитен заряд да се хвърли във въздуха шейната, с която пътува царят.

„Младото семейство“ отваря магазина, продава мляко и сирене. Отначало няма много клиенти, но затова пък няколко от тях са постоянни. Те посещават млекарницата няколко пъти на ден. Носят чанти, пакети и каменинови делви. Идеята не е лоша: през нощта атентаторите копаят тунел под улицата, а през деня идват като клиенти в млекарницата и малко по-малко изхвърлят пръстта.

Работата продължава съгласно плана, но младата двойка нещо не се харесва на портиера на графиня Менгден: „Та така не говорят млекарите, а и така не се държи една жена на млекар! Тези май са студенти, държат се като деца на знатни родители!“

Не е известно дали портиерът е съобщил в полицията или това е било обикновена проверка, така често извършвана в тогавашна Русия, особено по улиците, по които минавал царят. На двадесет и осми февруари в млекарницата пристигат двама цивилни. Единият от тях се представя за полицай, а другият за инженер Иван Мровински, член на здравната комисия.

Това звучи невероятно, но те наистина не откриват нищо подозрително, въпреки че от склада зад млекарницата е водел входът към изкопа, покрит с дъски и купчина въглища, а в каците за сирене е била намерена пръст.

Един ден преди проверката в млекарницата друго нещастие сполетява терористите. Полицията разкрива Желябов, като го проследява и го арестува в конспиративната му квартира, където бил скрит част от динамита. При обиска не го намират, а от Желябов не измъкват нито дума. Но все пак полицията е открила следа. Следователно моментът за атентата е настъпил. Не след дълго Изпълнителният комитет получава сведение, че в неделя сутринта царят щял да мине по улица „Садовая“.

Тунелът е готов, но инженер Кибалчич не е приготвил бомбите. Решават да не се отказват от намерението си, тъй като всяко отлагане води до усложнения. Събират се в конспиративна квартира и до сутринта, след петнадесет часа непрекъсната работа, приготвят заряда и взривяващото устройство и си разпределят задачите. От четиридесет доброволци, готови да жертват живота си, избират четирима, които да осигурят успех на акцията, в случай че не им се удаде да взривят подземния заряд.

В неделя, 1. III. 1881 г. (тринадесети март — нов стил), в осем часа сутринта атентаторите Николай Иванович Рисаков, Тимофей Михайлович Михайлов, Игнатий Йоахимович Гриневицки и Емелянов се отправят към определените места. Навярно царската полиция е предугаждала опасността и затова още в събота, може би когато полицаите са оглеждали млекарницата, Лорис-Меликов предупреждава цар Александър да не излиза от двореца. Полицията е арестувала атентатори с компрометиращ материал — скица на Зимния дворец, — което означавало, че не е изключено да готвят ново нападение.

Цар Александър, страхувайки се от анархистите, решава да не излиза, въпреки че снаха му Александра Йосифовна била особено настоятелна, тъй като нейният син, великият княз Дмитрий, за пръв път като офицер от свитата щял да командва отряд от царската стража. За да не накърни радостта на племенника си, царят обещава, че ще отиде на парада.

Около обяд, към един-два часа, когато атентаторите са по местата си и Фроленко, скрит в млекарницата, чака да му бъде даден знак, за да взриви заряда, се отваря портата на Зимния дворец и на двора се подрежда царската кавалкада.

Двуместна покрита шейна, край нея опитни казаци, на капрата личният кочияш Сергеев и един от телохранителите на царя, следват две тежки шейни с полицаи и още една, в която ще пътуват великите князе Константин и Михаил, тяхната свита, адютантите на царя и някои членове от дипломатическия корпус.

Знатната дама София Перовска, облечена с кожух и с маншон от самурова кожа, поема командването. Неподозирана от никого, тя се разхожда пред двореца, но разочарована установява, че царското шествие не ще мине по улица „Садовая“.

Перовска е отчаяна. Бързо обаче се опомня и след като научава плана на царя, мигновено променя своя план. За няколко минути разработва стратегически вариант и дава строги заповеди на младежите, които ще трябва да хвърлят бомбите. Знак за нападение — махане с кърпичка.

Фроленко напразно чака в млекарницата. Цар Александър заминава със свитата си за казармата, в манежа възсяда своя кон, прави обикновения преглед, похвалва великия княз Дмитрий за успешната премиера, отново се качва на шейната и отива при великата княгиня Катерина Михайловна на обяд и след около час отново е в шейната.

Четиринадесет часът и двадесет минути. Царският впряг завива към крайбрежната улица на Екатерининския канал, от двете страни на шейната се движат казаци, а след тях две шейни с полицаи. На отсрещния бряг се разхожда дама, облечена с кожух с вдигната яка, с ръце в маншона. Тя наблюдава царската шейна, спира, изважда кърпичка и започва да маха.

На брега край замръзналата река, опрян на парапета, стои мъж. Изправя се, прави няколко крачки. В този момент минават царските шейни. Изважда скрития в пазвата пакет, вдига го и силно замахва. Студентът от Висшия минен институт Николай Иванович Рисаков хвърля бомба и улучва. Оглушителен гръм, дим и хаотична смесица от сняг, трески и кръв. Двама казаци са проснати на земята, техните коне са в агония, чиракът месар, който случайно е спрял на тротоара, е паднал, ранен е тежко. А царят?

Навярно Александър е безсмъртен. Спасява се без нито една драскотина. Слиза от шейната и пита какво се е случило. След това забелязва Рисаков, комуто полицаите вече слагат белезници. Побледнял, побеснял, царят все пак отива при атентатора, крещейки срещу него. После благодари на бога, че отново го е опазил. Олюлявайки се, той пристъпва към железния парапет, за да се опре. За миг остава сам, настрана от всички, стражата се е стълпила около мястото на взрива, полицаите отвеждат окования нападател.

AttentatmotalexanderIIНа крайбрежната улица се появява друг пешеходец. Приближава мястото на произшествието, както би постъпил всеки случаен любопитен човек. Когато стига на две-три крачки от царя, измъква от джоба си малък кръгъл предмет и го хвърля в краката му.

Гриневицки улучва. Бомбата разкъсва цялата долна половина на тялото на царя. Слагат го в шейната на полицейския полковник. Кочияшът шибва конете и бързо откарват умиращия в Зимния дворец, като покриват краката му с голямо зимно наметало.

Царят не се свестява. Лекарите вече не са в състояние да му помогнат. Умира след два часа.

Царят е мъртъв и, според предположенията на анархистите, народът трябва да въстане. С научна точност те са разработили стратегическия план на атентата, но не са помислили какво ще стане по-нататък. Наистина ли са вярвали, че със смъртта на царя ще рухне и цялата система? Първата крачка е направена, но за следващите те се оказват безпомощни.

Konstantin Makovsky Alexander II na smertnom odre 1881Александър II е мъртъв, на трона се възкачва Александър III. Това всъщност е единствената промяна. Впрочем има още една — синът на убития премахва неговите прогресивни реформи и отново въвежда управление на железния юмрук. За конституцията, която е подготвял Александър II, вече не се споменава. И тъй, както впрочем в много други случаи, с атентата анархистите само влошават положението. Политическото убийство забавя политическото развитие, вместо да предизвика мечтания гигантски скок.

Изправят ги пред трибунал. При мъченията Рисаков разкрива някои имена. Полицията наблюдава подозрителните и конспиративните квартири. Арестуват София Перовска на улицата. Тя дори и не е помислила да напусне Петербург.

Осъждат ги на смърт и на трети април в един прекрасен пролетен ден ги екзекутират. Желябов, Кибалчич, Михайлов, Рисаков и графиня София Перовска се изкачват на бързо стъкмения ешафод на Семьоновския полигон. На шията им виси табелка с надпис „Цареубиец“. Палачът Фролов им слага черните качулки и изпълнява задължението си.